Христо Фотев
По-леко и от въздуха…

По-леко и от въздуха в начало…

Все по-призивно става — да реша

как да прекрача крехкото си тяло

и полетя след своята душа

 

О, Господи на думите — тежи ми

дори и мисълта да продължа…

Но кой — кажи ми ти — принадлежи ми?

Самият аз — на кой принадлежа?

 

Защо все по-безсилно за сърцето

е тялото ми? И кога в нощта

ще го захвърля дръзко във лицето —

подобно ръкавица — на смъртта?

 

Без пози! Без сълзи! Без секунданти!

В лицето й да пръсна аз — в калта

студените тристенни диаманти

на злъчката си… Ти вземи солта —

 

о, принце на глаголите, — кръвта ми,

във вени и слова я съхрани!

(Без секунданти! Без сълзи! Без драми!

Отново пред смъртта ми ме вдигни,

 

да бъда аз отново преводача

на себе си — към всички — без лъжа…

Отново научи ме ти да плача —

с една усмивка да се продължа!