Дан Симънс
Олимп (53)

53.

Четиридесет и петимата измръзнали мъже и жени, които извършваха единайсеткилометровия преход от Гладната скала до факс павилиона, едва се влачеха.

Деймън вървеше отпред — носеше раницата със светещото и от време на време гърчещо се яйце на Сетебос. Ада крачеше до него въпреки мозъчното сътресение и пукнатите си ребра. Първите няколко километра през гората бяха най-тежките — теренът бе труден и каменист, видимостта бе нищожна, отново бе завалял сняг и всички очакваха всеки момент да бъдат нападнати от невидимите войникси. Минаха тридесет минути, после четиридесет и пет, един час, а атака така и нямаше. Малко по малко хората започнаха да се отпускат.

На тридесет метра над тях се носеше аероскутерът с Греоги, Том и осемте тежко ранени от Ардис. Греоги минаваше напред, правеше кръг и се спускаше ниско, колкото да изкрещи какво е видял.

— Войниксите са на осемстотин метра пред нас, но продължават да се оттеглят — стоят настрана от теб и яйцето.

Въпреки мъчителното главоболие и тъпата болка в китките и ребрата — дори дишането бе болезнено — Ада се притесни, че войниксите са толкова близо. Беше ги виждала как тичат с пълна скорост и изскачат от дърветата. Съществата можеха да стигнат до тях за не повече от минута. Групата имаше двадесет и пет иглени пушки и пистолети, но амунициите бяха малко. Заради счупената дясна китка и бинтования си гръден кош Ада не носеше оръжие и това я караше да се чувства още по-уязвима. Снегът бе дълбок почти до колене и се вървеше трудно.

— Не разбирам — каза Ада, когато стигнаха до една широка поляна, която помнеше от стотиците си летни преходи.

— Кое? — попита Деймън. Носеше раницата със светещото яйце на една ръка разстояние пред себе си, сякаш вонеше лошо. Всъщност то наистина вонеше — на гниеща риба и нещо като клоака. Но продължаваше да свети и да вибрира от време на време, така че малкият Сетебос вътре явно бе все още жив.

— Защо войниксите стоят настрана, докато сме с това нещо?

— Явно се страхуват от него — каза Деймън и прехвърли раницата от дясната в лявата си ръка. В другата носеше арбалет.

— Да де. — Думите й прозвучаха малко по-рязко, отколкото й се искаше. Пулсиращата болка в китката, ребрата и ръцете я правеше раздразнителна. — Искам да кажа, каква е връзката между онова… нещо… в кратера Париж и войниксите?

— Не зная — отвърна Деймън.

— Войниксите са тук… открай време — каза Ада. — А онова чудовище Сетебос се появи само преди седмица.

— Зная — каза Деймън. — Но имам чувството, че между тях съществува някаква връзка. Може би винаги я е имало.

Ада кимна, трепна от болката при движението и продължи да крачи.

Четиридесет и петимата мъже и жени почти не разговаряха, докато си пробиваха път през поредните гъсталаци, пресякоха един познат поток, който сега бе почти напълно замръзнал, и продължиха надолу по стръмния склон със замръзнала висока трева и храсталаци.

Аероскутерът се снижи над тях.

— Още четиристотин метра до пътя — извика Греоги. — Войниксите са се преместили на юг. Най-малко на три километра.

Когато стигнаха пътя, всички се пооживиха, зашепнаха й започнаха да се тупат по гърбовете. Ада погледна на запад към Ардис Хол. Виждаше се покритият мост непосредствено преди завоя на пътя, който се изкачваше нагоре към имението, но не и самото то, нито дори кълбетата черен пушек. За миг й се стори, че ще повърне. Пред очите й затанцуваха черни петна. Спря, опря ръце в коленете си и наведе глава.

— Добре ли си, Ада? — попита Лейман. Бе облечен в дрипи, бе омотал с парцали и лявата си ръка — беше изгубил четири пръста в битката с войниксите в Ардис.

До факс павилиона оставаше по-малко от километър и половина и всичко изглеждаше познато — с изключение на необичайния сняг. От войниксите нямаше и следа. Аероскутерът летеше над тях, отдалечаваше се на широки кръгове и после се връщаше — Греоги им даваше знак с вдигнат палец, докато прелиташе над главите им — след което продължаваше напред.

— Къде ще се прехвърлим, Деймън? — попита Ада. Усещаше безразличието и липсата на ентусиазъм в гласа си, но бе прекалено уморена, за да влага допълнително енергия в тона си.

— Не зная — каза мършавият мускулест мъж, в който се бе превърнал някогашният дундест естет, опитващ се да я прелъсти. — Или поне не зная къде да идем в дългосрочен план. Чом, Уланбат, кратерът Париж, Белинбад и другите по-заселени възли вероятно са покрити със син лед от Сетебос. Зная обаче един пуст възел, където се отбивам от време на време. Намира се в тропиците. Топъл е. Просто малко изоставено градче, но пък се намира на брега на океана — някой океан, някъде — и има залив. Не съм се натъквал на други животни освен гущери и няколко диви свине, но те като че ли не се страхуваха от хора. Можем да ловим риба, да ловуваме, да изработим още оръжия и да се погрижим за ранените… да се потулим, докато не измислим нещо.

— А как ще ни намерят Харман, Хана и Одисей-Никой?

Деймън не отговори почти цяла минута и тя почти чуваше мислите му; „Дори не знаем дали Харман е жив. Петър каза, че е изчезнал с Ариел“.

— Няма проблем — каза най-сетне той. — Някои от нас ще се прехвърлят редовно тук. Освен това можем да оставим някаква постоянна бележка в Ардис Хол с кода на факс възела на тропическото ни скривалище. Харман може да чете. Не мисля, че и войниксите могат.

Ада се усмихна отпаднало.

— Войниксите могат да правят много неща, за които дори не сме и подозирали.

— Така е — отвърна Деймън.

Изминаха останалата част от пътя до факс павилиона в мълчание.

 

 

Факс павилионът изглеждаше горе-долу по същия начин, по който го бе видял Деймън преди четиридесет и осем часа. Оградата му бе разрушена. Навсякъде имаше засъхнала човешка кръв, но войниксите или дивите животни бяха отмъкнали телата на онези обитатели на Ардис, които бяха изгубили живота си в опит да защитят павилиона. Самият той обаче си бе останал недокоснат и колоната на факс възела продължаваше да се издига в центъра на откритата кръгла постройка.

Групата оцелели стоеше неловко пред павилиона и всички се озъртаха през рамо към тъмната гора. Аероскутерът кацна и ранените слязоха или бяха изнесени навън.

— Нищо в радиус от осем километра — каза Греоги. — Шантава работа. Малкото попаднали ми войникси бягаха, сякаш си по петите им.

Деймън погледна сияещото с млечнобяла светлина яйце в раницата си.

— Не ги преследваме. Просто искаме да се разкараме оттук — въздъхна той и обясни на Греоги и останалите плана си.

Последва кратка разправия. Някои от оцелелите искаха да се прехвърлят до познати възли и да видят дали приятелите и любимите им са живи. Кол бе сигурен, че възелът на имението Ломан не е бил нападнат от онзи Сетебос, за който говори Деймън. Майка му била там.

— Добре, вижте! — надвика ги Деймън. — Не знаем къде може да е Сетебос точно в този момент. Чудовището превърна огромния град в кратера Париж в леден замък за по-малко от двайсет и четири часа. Изминаха над четиридесет и осем часа от връщането ми, а бях последният човек, използвал факса. Ето какво ви предлагам…

Ада забеляза, че препирането спря. Хората слушаха. Приемаха Деймън като водач, също както бяха приели навремето нейното лидерство… и това на Харман. С мъка преглътна внезапния порив да заплаче.

— Да решим дали засега ще останем заедно или не. — Дълбокият глас на Деймън с лекота стигаше до всички. — Можем да гласуваме и…

— Какво означава „да гласуваме“? — попита Боуман.

Деймън обясни.

— Значи ако половината плюс един от нас… гласуваме… да останем заедно, ще трябва да направим онова, което искат повечето? — попита Око.

— Само временно — каза Деймън. — Да кажем… за седмица. Така ще сме в по-голяма безопасност, отколкото ако пътуваме разделени. Освен това имаме ранени и болни, които не могат да се защитят сами. Ако всички още сега се прехвърлим в различни посоки, как ще се намерим отново? Ще позволим ли на онези, които искат да останат сами, да вземат пушките и арбалетите, или ще ги оставим на по-голямата група, която иска да остане заедно?

— Какво ще правим през тази седмица… ако се съгласим да дойдем с теб в онзи тропически рай? — попита Том.

— Просто каквото ви казах — отвърна Деймън. — Ще се съвземем. Ще открием или ще си изработим още оръжия. Ще построим някаква защита… точно оттатък рифа има един малък остров. Можем да си направим няколко лодки, да построим домове и укрепления на острова…

— Да не мислиш, че войниксите не могат да плуват? — обади се Стоуман.

Всички нервно се разсмяха и Ада хвърли поглед към Деймън. Черен хумор — бе сиглирала фразата от старите книги в библиотеката на Ардис Хол, — но въпреки това той успя да освободи напрежението.

— Нямам представа дали могат да плуват, но ако не могат, островът ще се окаже идеално място за нас — отвърна Деймън.

— Докато не народим толкова много деца, че да не се побираме на него — възрази Том.

Този път смехът бе по-непринуден.

— Ще изпращаме разузнавателни групи от факс възела — каза Деймън. — Още от първия ден. Така ще имаме известна представа какво става в останалия свят и кои възли са безопасни за прехвърляне. А след седмица всеки, който пожелае, ще може да си тръгне. Просто смятам, че е по-добре за всички ни да останем заедно, докато болните и ранените се оправят, а и ще имаме по-голям шанс да се нахраним и да поспим.

— Да гласуваме — каза Кол.

Направиха го колебливо, като се смееха на мисълта да решават подобен сериозен въпрос с вдигане на ръце. Гласовете за оставане заедно бяха четиридесет и три срещу седем; трима от най-тежко ранените не гласуваха, защото бяха в безсъзнание.

— Добре — каза Деймън и тръгна към факс пулта.

— Чакай малко — спря го Греоги. — А какво ще правим с аероскутера? Не може да се прехвърли, а ако го оставим тук, войниксите ще се доберат до него. Спаси живота ни повече от веднъж.

— Ох, по дяволите! — изруга Деймън. — Изобщо не се сетих.

Прокара пръсти по мръсното си, изцапано с кръв лице и Ада видя колко блед и уморен е всъщност зад тънкото лустро на енергичност, която излъчваше.

— Мисля, че измислих нещо — обади се тя.

Всички се обърнаха към нея.

— Повечето знаете, че миналата година Сави показа на някои от нас как да използваме новите функции — близката мрежа, далечната мрежа и общата мрежа. Някои дори сте ги пробвали лично. Когато стигнем до тропическия рай на Деймън, ще използваме функцията на далечната мрежа, ще разберем къде се намира мястото и някой ще се прехвърли обратно по факса, за да вземе аероскутера и да го докара до острова. Харман, Хана, Петър и Никой стигнаха до Голдън Гейт при Мачу Пикчу за по-малко от час, така че едва ли ще е нужно много време, за да се долети до островния рай.

Някои се закискаха, но повечето закимаха.

— Аз пък имам още по-добра идея — каза Греоги. — Прехвърляте се по факса до рая. Аз оставам тук и пазя аероскутера. После някой от вас се връща с информацията и още днес отлитам накъдето трябва.

— Ще остана с теб — каза Лейман: стискаше иглената си пушка в здравата си лява ръка. — Ще ти трябва някой да стреля по войниксите, когато се върнат. И да те държи буден по време на полета на юг.

Деймън се усмихна уморено и се обърна към групата.

— Е?

Всички пристъпиха напред: горяха от нетърпение да се прехвърлят.

— Чакайте — спря ги Деймън. — Не знаем какво ни дебне от другата страна, така че шестима с пушки — Кол, Кейман, Ел, Боуман, Касман, Едид — елате с мен на звездата на павилиона и ще се прехвърлим първи. Ако всичко е наред, някой от нас ще се върне най-късно след две минути. След това трябва да прехвърлим ранените и болните. Том, Сайрис, бихте ли се погрижили да определите групите на носачите? Греоги ще командва шестимата с пушки, които ще пазят, докато останалите се прехвърлят. Става ли?

Всички нетърпеливо закимаха. Въоръжената група пристъпи в очертанията на инкрустираната в пода на павилиона звезда и Деймън постави ръка върху клавиатурата.

— Да вървим — каза той и набра кода на своя необитаем възел.

Не се случи нищо. Обичайния пукот и проблясъците, които се наблюдаваха при прехвърлянето по факса, просто ги нямаше.

— Един по един — каза Деймън, макар че факс възлите с лекота се справяха с шестима души едновременно. — Кол. Застани на звездата.

Кол се подчини — стискаше нервно пушката. Деймън отново набра кода.

Пак нищо. Вятърът зашумя и навя сняг в открития павилион.

— Може би онзи факс възел вече не работи — обади се от тълпата една жена, казваше Сийъс.

— Ще опитам имението Ломан — каза Деймън и набра познатия код.

Нищо.

— Не може да бъде! — възкликна плещестият Кейман и излезе напред. — Може би нещо бъркаш. Дай на мен.

Опитаха и други — набраха поне трийсет кода на познати факс възли. Нищо не работеше. Нито кратерът Париж, нито Чом и Белинбад, нито множеството Небесни кръгове на Уланбат. Нищо не се получаваше.

Всички стояха мълчаливи, зашеметени, изгубили дар слово, на лицата им бе изписан ужас и безнадеждност. Нищо през изминалата година — никой от кошмарите през последните месеци — нито Падането на метеорите, нито прекъсването на електричеството и излизането от строя на слугите, нито първите атаки на войниксите, нито вестите от кратера Париж, нито дори клането в Ардис Хол или безизходната ситуация на Гладната скала не бе поразило тези мъже и жени чак толкова и не бе ги изпълнило с такова чувство на безсилие.

Факс възлите не работеха. Светът, какъвто го познаваха още от раждането си, вече не съществуваше. Нямаше къде да избягат и сега не им оставаше нищо друго, освен да чакат края си. Да чакат връщането на войниксите, да чакат студът да ги избие или болестите и гладът да ги довършат един по един.

Ада се качи на ниската площадка около колоната на факса, за да могат да я виждат и да я чуват.

— Връщаме се в Ардис Хол — каза тя. Гласът й бе силен и не търпеше възражения. — Само на километър и половина е. Можем да стигнем дотам за по-малко от час, дори в нашето състояние. Греоги и Том ще откарат онези, които са прекалено зле и не могат да вървят.

— И какво толкова има в Ардис Хол? — попита една дребна жена, Ада не се сещаше коя е. — Какво освен трупове, мърша, пепел и войникси?

— Не всичко е изгоряло — високо каза Ада.

Не знаеше дали е така. Беше в безсъзнание, когато я бяха изнесли от пламтящите развалини. Но Деймън и Греоги бяха споменали, че имало неопожарени части от имението.

— Не всичко е изгоряло — повтори тя. — Има трупи. Останки от палатки и бараки. Ако не друго, ще съборим укрепителната стена и ще си направим колиби. А освен това са останали и предмети, които не могат да изгорят. Може би има оръжия. И други неща, които сме изоставили.

— Като войникси например — обади се един покрит с белези мъж, казваше се Елос.

— Може би. Но войниксите са навсякъде — каза Ада. — И се страхуват от яйцето на Сетебос, което носи Деймън. Докато то е с нас, войниксите ще стоят настрана. А къде би искал да се срещнеш с тях, Елос? Нощем в тъмната гора или седнал до големия огън в Ардис, в топлата колиба, докато приятелите ти стоят на стража?

Последва тишина, но изпълнена с гняв тишина. Някои продължаваха да се опитват да наберат кодове, след което блъскаха отчаяно колоната.

— Защо просто не останем при павилиона? — попита Ел. — Има покрив. Можем да го затворим отстрани и да запалим огън. Укрепителната стена е по-малка и ще я възстановим по-лесно. А ако факсът проработи, ще можем бързо да се измъкнем.

— Това е разумно — съгласи се Ада. — Откъде обаче ще носим вода? Потокът е на четиристотин метра. Някой трябва да ходи за вода и да рискува да бъде открит или нападнат от войниксите. Освен това под покрива на павилиона няма достатъчно място за всички ни. А и тази долина е студена. Ардис е на по-слънчево място, там ще имаме на разположение повече строителни материали, а има и кладенец. Можем да построим нов Ардис Хол около кладенеца, така че да не ни се налага да ходим за вода.

Никой не проговаряше. Мисълта да тръгнат отново по замръзналия път, далеч от спасителния факс павилион, бе прекалено трудна за приемане.

— Аз тръгвам — каза Ада. — След няколко часа ще се стъмни. Искам да има голям огън, преди да заблестят светлините на пръстените.

Излезе от павилиона и тръгна на запад. Деймън я последва. След това Боуман и Едид. После Том, Сайрис, Кейман и повечето от останалите. Греоги ръководеше товаренето на болните в аероскутера.

Деймън забърза да я настигне, наведе се и прошепна в ухото й:

— Имам една добра и една лоша новина.

— Каква е добрата? — уморено попита Ада. Главата я болеше толкова свирепо, че трябваше да държи очите си затворени и ги отваряше само колкото да не излезе от замръзналия черен път.

— Всички идват — каза той.

— А лошата? — попита Ада. „Няма да плача, няма да плача!“

— Проклетото яйце на Сетебос започва да се излюпва.