Робърт Силвърбърг
Нещо ужасно се оказа на воля (9)

9

В четири следобед доктор Мукерджи почти свърши работата си. Бе прегледал всичките си пациенти, попълнил листовете им, бе въвел в основния компютър на управляващия център на болницата програми с прогнозите. Затова си отдели време да хапне нещо. Обикновено през следващите четири часа почиваше. Или отиваше в стаичката си със спартанско обзавеждане в сградата за медицинските работници да подреме, или се спускаше на кортовете под открито небе, където изиграваше някой и друг сет на грави тенис, или гледаше обемно кино или си измисляше нещо друго.

Вечерната визитация започваше в осем. Но днес не можеше да се отпусне: прекалено го безпокоеше шесторката астронавти, които се намираха под карантина. Накадаи още преди два часа бе започнал да изпраща резултатите от изследванията. Тревожни сигнали нямаше и затова Мукерджи просто остави информацията през деня да се натрупва. Сега се чувствуваше задължен да се запознае с нея. Като натисна клавишите, включи печатарката и от него заизлиза поток от данни за дейността на японеца.

Мукерджи запрехвърля жълтите листа. Рефлекси, наситени синапси, степен на неврална йонизация, ендокринен баланс, скорост на реакцията, дишане, кръвообращение, дейност на сетивата, вътремозъчна молекулярна обмяна, енцефалограмата ту се понижава, ту се повишава… Не, няма нищо необикновено. Изследванията показват, че шестимата астронавти след полета се нуждаят от почивка (измъчени нерви, забавени рефлекси), но не се забелязваше нищо по-сериозно от хроническото недоспиване. Той не намери нито един признак на нарушение дейността на мозъка, заразяване или някакво друго отклонение от нормата.

Тогава, откъде се взимат кошмарите?

Той набра номера на кабинета на Накадаи:

— Карантината — отвърна му веднага висок глас и след миг на екрана се появи слабото жълтеникаво лице на приятеля му. — Здравей, Пит. Тъкмо се канех да ти позвъня.

Мукерджи каза:

— Освободих се преди малко. Но успях да прегледам това, което си ми изпратил. Няма нищо особено.

— Така и предполагах.

— Как са те? Мисля, че ще ми се обадиш, ако някой отново сънува кошмари.

— Никой не е имал — отвърна Накадаи. — Фалкърк и Родригес спят вече единадесет часа. На Шмид и Керъл разреших да легнат в тринадесет и тридесет. Уебстър и Шейвън легнаха в три. И шестимата хъркат като разпрани, сякаш не са спали цяла година. Изследвах ги по време на сън, но апаратурата показва, че всичко е в нормата. Да ти изпратя ли резултатите?

— Защо? Щом няма халюцинации, то не виждам особен смисъл.

— Значи, довечера ти ще им извършиш сондиране на мозъка?

— Още не знам — каза Мукерджи и повдигна рамена. — Струва ми се, че няма смисъл, но да оставим въпроса отворен. Около единадесет завършвам вечерната визитация и ако има нужда да им прониквам в черепа, ще го направя — той се замисли. — Но… нима те не казваха, че кошмарите са започвали всеки път, когато са лягали?

— Точно така.

— И ето, извън стените на кораба, спят за първи път и не ги мъчат кошмари. Нито следа от нарушаване на мозъчната дейност от въздействие на някаква халюционна инфекция. Разбираш ли нещо, Ри? Започвам да мисля за онази глупава хипотеза, която те изказаха сутринта.

— За невидимото чуждопранетно същество ли? — запита Накадаи.

— Нещо от този род. Ри, в какво състояние е кораба?

— Минал е предвидената обработка и сега се намира в изолационния сектор, където ще го държат, докато ние не изкажем някаква сносна идея за станалото.

— Ще ми разрешат ли да се изкача на борда му? — запита Мукерджи.

— Мисля, че да… но защо?

— Това в краен случай, ако кошмарите наистина са предизвикани от нещо външно; а то и досега може да се намира на кораба. И, разбира се, телепат на мое ниво е способен да го открие. Ти не можеш ли да получиш веднага разрешение?

— До десетина минути — отвърна Накадаи. — Ще дойда да те взема.

За по-бързо Накадаи взе кола. Когато стигнаха на пистата, той протегна на Мукерджи пукащ космически костюм.

— За какво ми е?

— Ами, може да поискаш да дишаш на кораба. В него сега има само вакуум. Решихме, че едва ли си заслужава, да се напълва със въздух. Освен това там има радиация. Съгласен ли си?

Мукерджи намъкна костюма.

Те тръгнаха към кораба. Това бе една обикновена междузвездна нулагравитационна машина. Поставена в далечния край на пистата тя изглеждаше малка и самотна. Кордон роботи препречваха пътя, но оповестени от центъра, пропуснаха лекарите. Накадаи остана вън. Мукерджи с мъка се промуши в шлюза и след обичайната обработка влезе вътре. Внимателно, като човек вървящ през гъста гора, в която, както му се струваше, на всяко дърво седи в засада по някой ягуар, се запромъква край каютите. Предпазливо се оглеждаше и по най-бързия начин се въведе в състояние на пълна телепатична възприемчивост. Отвори широко мозъка си и зачака контакта с това, което можеше да се крие в кораба.

— Давай де. Прави гадостите си.

На всички ментовълни мълчанието беше пълно. Мукерджи обходи всички помещения: трюма, каютите, двигателното отделение. Навсякъде беше пусто и спокойно. Той беше сигурен, че би могъл да открие присъствието на телепатично същество, колкото и необикновено да беше то, щом е било способно да стигне до мозъците на спящите астронавти, то е способно да се добере и до мозъка на буден телепат. След петнадесет минути без да е удовлетворен напусна кораба.

— Нищо няма — каза той на Накадаи. — Ние не мръднахме и крачка напред.