Тери Брукс
Черният еднорог (9)

ТАНЦЪТ

За Бен Холидей вече бе несъмнено, че има нещо съвсем особено около Еджууд Дърк. Вярно е, че повечето котараци са твърде странни и нищо чудно един котарак, дошъл от вълшебния свят, да бъде по-странен от обичайното, но Бен не можеше да се съгласи. Дърк проявяваше странности, които далеч надминаваха всичко в Алиса в страната на чудесата или да речем Дик Уинтингтън. Дърк възприемаше света по съвършено различен начин и най-странното бе, че колкото и да се опитваше, Бен не можеше да разбере никога какво има на ум.

Накратко казано, що за котарак е това и защо се занимава с Бен?

Щеше му се да поиска веднага отговор на тези свои въпроси, но нямаше време за това. Котаракът отново бе поел водачеството — самонадеян както обикновено — и Бен бе принуден да бърза подире му. Дъждът се усилваше и плющеше по лицето му, а вятърът изливаше насреща му хладни вихрушки. Свечеряваше се и времето още повече се разваляше. Бен беше подгизнал, измръзнал, гладен и обезкуражен, макар и решен да продължи пътя си. Така копнееше за едно топло легло и сухи дрехи. Ала сега не можеше и да мисли за това. Речния господар съвсем не прояви особено гостоприемство, а и трябваше бързо да открие Уилоу.

Премина през Елдъру, навел глава, за да се предпазва от дъжда и вятъра и приличен на мрачните безлични сенки, след което навлезе в отсрещната гора. Светлините на къщите и домовете изчезнаха зад него и мракът го обгърна отвсякъде във влажна дъждовна пелена. Мъглата се стелеше на вълма като откъснати опашки на хвърчила, които се докосваха и сливаха във все по-плътна завеса. Въпреки всичко, Бен продължаваше да върви. Често бе посещавал старите борове, тъй че можеше да ги открие и със завързани очи.

Скоро стигна поляната няколко крачки подир Еджууд Дърк. Огледа се цял в очакване, но нищо не видя. Поляната бе пуста, заобиколена от старите борове като древни горски часовои, влажна и студена, както навсякъде. Той се огледа за следи или други знаци, по които да разбере дали Уилоу е идвала тук, но не можа да открие.

Еджууд Дърк обиколи поляната веднъж, душейки земята, след което се оттегли под клоните на боровете и се настани изискано.

— Била е тук преди две нощи, Ваше Величество — заяви той. — Седяла е близо до мястото, където се намирате сега, докато майка й е танцувала, след което се е преобразила. На сутринта си е тръгнала.

Бен се втренчи в котарака.

— Как разбра всичко това?

— Нюх — надменно заяви Дърк. — И ти трябва да си развиеш. Мога да ти кажа всичко, което ще пропуснеш в противен случай. Обонянието ми разкрива неща, които ти не можеш да видиш с очите си.

Бен дойде по-близо и се надвеси над котарака, без да обръща внимание на капките, които се отцеждаха през клоните на боровете и се стичаха по лицето му.

— Подсказва ли ти обонянието накъде е тръгнала? — тихо попита той.

— Не — отвърна котаракът.

— Не?

— Няма защо да повтаряш — изсумтя Дърк.

— Но щом обонянието ти е позволило да разбереш всичко останало, защо не и това? — попита Бен. — Винаги ли е толкова избирателно?

— Иронията не ви подхожда, Ваше Величество — навири леко глава Дърк. — А и аз не я заслужавам. Аз съм в края на краищата единственият ви спътник и опора в това рисковано дело.

— Което се нуждае от обяснение, трябва да отбележа — тросна му се Бен. — Непрестанно ми изтъкваш какво знаеш, но ми казваш само каквото ти се иска. Разбирам, че бидейки котарак, си имаш идеално извинение за подобно поведение, но трябва да ти кажа, че то ме вбесява! — пак започна да губи самообладание и повиши тон. — Попитах те, как така си могъл да установиш, че Уилоу е била тук, че е танцувала, че се е преобразила, а не можеш да ми кажеш къде е…

— Не зная.

— …Може да е отишла… Какво? Не знаеш ли? Какво не знаеш?

— Не зная защо не зная.

Бен отново се ококори.

— Би трябвало да мога да разбера накъде е тръгнала, но не мога — спокойно довърши Дърк. — Сякаш следите са съзнателно скрити.

Бен помисли над това, което току-що бе чул, след което бавно поклати глава.

— Но защо ще крие къде отива?

Дърк не отвърна. Изправи се отново на крака и тихо изсъска в знак на предупреждение. Бен се изправи с него и се огледа. От мъглата се появи тъмният силует на Речния господар, който прекоси поляната и приближи до Бен. Беше сам.

— Била ли е тук Уилоу? — рязко попита той.

Бен се поколеба, после кимна.

— Била е и си е отишла. Котаракът твърди, че по-миналата нощ майка й е танцувала за нея.

В очите на водния дух просветна гняв, но той бързо го овладя.

— Разбира се, че ще откликне на дъщеря си — промълви той. — Те са свързани. По вълшебен начин танцът може да й открие истината и да й покаже какво да търси… — той млъкна замислено, после се изопна. — Установихте ли накъде е отишла, Ваше Величество?

Бен отново се подвоуми, този път колкото от предпазливост, толкова и от изненада. Речния господар се бе обърнал към него с Ваше Величество. Дали бе решил да повярва на твърденията на Бен? Срещна неотклонния му поглед.

— Не можем да открием следите й — отвърна той. — Скрити са нарочно, според котарака.

Речния господар хвърли бегъл поглед към Дърк и се намръщи.

— Възможно е.

Той отново наведе към Бен изваяното си лице.

— Но на дъщеря ми й липсва хитрост за това, а на майка й средства. Ако следите са били скрити, това е направено от друг. Някои са готови да й помогнат, без да ми съобщят. Има такива — в очите му отново просветна гняв, после изчезна. — Все едно, не е от значение. Аз имам начин да я открия. Имам начин да постигна каквото си искам.

Той рязко се извърна като мърмореше нещо.

— Времето тече. Тъмнината и дъждът могат да ми попречат и трябва да действам веднага, за да успея — в интонацията му се чувстваше припряност и решителност. — Няма да позволя тези игрички да се разиграват зад гърба ми. Ще узная какво значи този сън за черния еднорог и златната юзда, независимо дали на Уилоу и майка й им се иска!

И той се втурна в горския мрак, без изобщо да се интересува дали Бен го следва. Но нямаше защо да се тревожи. Бен веднага се спусна по петите му.

Еджууд Дърк остана под боровите клони, загледан подире им. След малко започна да се ближе.

Речния господар така се беше променил, че Бен не можеше да повярва. В един миг проявяваше пълно безразличие към дъщеря си и черния еднорог, а в следващия нямаше търпение да разбере всичко. Той се върна през гората обратно в града, подвиквайки на стражаря да го следва. Хора от свитата му се явяваха от всички страни, изчакваха го да даде разпорежданията си и пак изчезваха в нощта. Явяваха се и изчезваха като сенки — духове, вили, самовили, русалки и други. Речния господар се обръщаше към тях с кратки и лаконични думи, след което извръщаше очи, без да забави ход. Той заобиколи почти крадешком покрайнините на Елдъру и отново свърна в гората. Бен го следваше, напълно забравен.

Времето минаваше. Сега бяха навлезли дълбоко сред горските дървета, североизточно от града. Нощта се спускаше толкова плътно, че на десет крачки разстояние нищо не се виждаше. Дъждът ги обливаше на пороища и явно не се канеше да спира. Гръмотевиците дълго отекваха някъде отдалеч и светкавици раздираха облаците. Още не ги бе връхлетяла бурята с цялата си сила. Тя едва се задаваше.

Речния господар сякаш не забелязваше това. Концентрацията му бе абсолютна. Бен не разбираше напълно какво става, но започваше да се безпокои. Те излязоха отвъд дърветата и се озоваха на поляна, която се простираше надолу по един хълм и стигаше до обширно езеро, в което се вливаха две реки от двете му противоположни страни. Реките, придошли от дъжда, се спускаха надолу по едрите камъни, обгърнати от двете страни от гигантски секвои. Езерото бе развълнувано и светкавиците се смесваха със светлината на огньове, горящи върху колони по цялото протежение на хълмовете, които озаряваха целия склон. Бен забави ход и се вторачи. Населението на Езерната страна бе плъзнало навсякъде — или може би бяха само малцина посред множеството огньове? Вятърът довяваше дъжда в очите му и той не можеше да различи ясно.

Речния господар се обърна, видя го и му махна да дойде при него под заслона на една скала, издадена над хълма, от която можеха да се наблюдават реките, езерото и криволичещите редици огньове. Бурята се разрази с цялата си сила над тях, докато те стояха на откритата скала, притиснати един до друг и воят на вятъра заглушаваше думите им.

— Погледнете, Ваше Величество! — извика Речния господар и странно изваяното му лице бе само на сантиметри от лицето на Бен. — Аз не мога да заповядам на майката на дъщеря си, но мога да наложа волята си над съществата от нейната порода! Мога да разбирам тайните, които те се опитват да скрият от мен!

Бен кимна безмълвно. В очите на Речния господар се четеше безумие, каквото не бе виждал преди — безумие, породено от страст.

Речния господар даде знак и от мрака изникна кльощаво създание, толкова сухо, че беше като издялано от дърво. Груби вълнени дрехи бяха провиснали по тялото му, развявани от вятъра, и зелената му, подобна на царевичина коса се спускаше от главата, врата и гърба му, както и от ръцете и краката. Чертите му приличаха на цепнатини, издялани на дървеното му лице. В едната си ръка носеше кавал.

— Свири! — заповяда Речния господар и като посочи с ръка към склона. — Накарай ги да дойдат!

Слабото същество седна на калната земя с кръстосани отпред крака и повдигна кавала към устните си. Мелодията се понесе тихо и сладостно, с увличащ напев, който прозвуча в краткото затишие между дълбоките стонове на вятъра. Той се смеси със звуците на бурята, както нишки се втъкават в платно. Тиха и нежна, музиката обгърна като коприна заслушалите се в нея. Понесе се надолу по склона и във въздуха се долови някаква промяна.

— Слушай! — прошепна ликуващо Речния господар на Бен.

Кавалджията постепенно извиси мелодията и песента се понесе по-високо сред воя на бурята. Тя постепенно преодоля мрака, влагата и студа и цялото околно пространство започна да се променя. Воят на бурята стихна, сякаш отнесен надалеч, стана по-топло, нощта просветля сякаш се зазоряваше. Бен се почувства издигнат като на въздушна възглавница. Той мигаше, без да може да повярва. Всичко започваше да се променя — формата, същността, времето, всичко. В музиката се криеше магия със сила, каквато не бе срещал преди и която можеше да промени дори и великите сили на природата.

Огньовете започнаха да светят по-ярко. Светлината бликаше в мрака, нажежена до бяло. Озаряваше целия склон и водите на езерото. Водите му утихнаха и престанаха да бушуват, укротени, както майчина ръка приглажда разчорлените коси на своето дете. Светлината танцуваше по крайбрежието като нещо живо.

— Погледнете, Ваше Величество! — подкани го Речния господар.

Бен се загледа. Отломъци от светлината започнаха да придобиват форма. Те танцуваха, въртяха се и се виеха, озарени от огньовете, и започнаха да придобиват очертанията на вълшебни създания. Крехки и ефимерни, те черпеха сили от озарението и от музиката на кавала и оживяваха. Бен веднага ги разпозна. Това бяха водни нимфи, каквато бе и майката на Уилоу — подобни на деца същества, които се разсейват като дим. Ръцете и краката им лъщяха лешникавокафяви, косите им се ветрееха до кръста, мъничките им лица се издигаха към небето. Десетки от тях изникваха, сякаш от нищото и танцуваха край бреговете на огледалното езеро с калейдоскопични движения.

Музиката се извиси. Светлината излъчваше топлина като в летен ден и всичко стана отново пъстроцветно — багрите на дъгата се преплитаха и умножаваха, сякаш поставени от четката на художник по платно. Всичко започна да променя формите и очертанията си и Бен усети, че се пренася сякаш в друго време и място. Чувстваше се отново млад и светът наоколо му обновен. Чувството на извисяване, което бе изпитал в началото, стана още по-силно и той сякаш започна да се носи над земята, освободен от земното притегляне. Речния господар и кавалджията сякаш се носеха заедно с него, както птици се носят сред звуците и цветовете. Горските нимфи продължаваха да танцуват долу, увлечени все по-възбудено в своя танц в светлото пространство. Танцът им извиваше все по-далеч от брега и те леко се понесоха по водите на притихналото езеро, едва докосвайки огледалната повърхност. Постепенно се събраха заедно по средата на езерото, очертавайки удивителни фигури, сливаха се и се разделяха, сливаха се и се разделяха отново.

Едно видение започна да се оформя в пространството над тях.

— Идва! — възкликна Речния господар някъде издалеч, тъй че Бен едва успя да го чуе.

Видението бе ясно очертано. Беше Уилоу. Тя седеше сама на брега на езерото — на същото това езеро — и държеше в ръка златната юзда, която й се бе явила в съня. Облечена беше в бяла коприна и красотата й излъчваше такова озарение, че надминаваше по сила дори въздействието на музиката на кавала и танца на водните нимфи. Поруменяла и жизнена, тя бе издигнала лице на фона на пъстроцветието, което я обкръжаваше и вятърът развяваше дългите й зелени коси. Тя държеше юздата като подарък и чакаше.

— Внимавай! — предупреди някакъв глас изневиделица, толкова тих, че едва не се изгуби във вихъра на видението.

Бен отмести очи от Уилоу. Отдолу на невероятно разстояние Еджууд Дърк го гледаше.

— Какво има? — успя да попита Бен.

Ала въпросът му се загуби сред ставащото. Музиката достигна връхната си точка и всичко изчезна. Целият свят престана да съществува. Остана само езерото, танцът на горските нимфи и видението Уилоу. Това видение бе за Бен обгърнато в такива ярки цветове, че в очите му се появиха сълзи. Никога не бе изпитвал подобно щастие. Чувстваше, че се отделя от себе си и се преобразява.

Тогава на брега на езерото се появи и още нещо, освен нимфите и видението Уилоу — нещо, което беше едновременно невероятно прелестно и ужасяващо. Бен чу приглушения вик на Речния господар. Това бе вик на задоволство. Звуците се виеха и цветовете се разстилаха като платно и новопоявилият се образ естествено се вплете в него.

Това беше черният еднорог.

Бен спотаи дъх. В погледа му се разгоря огън и го обзе внезапен невероятен копнеж. Никога не бе виждал по-прелестно създание от този еднорог. Дори и видението на Уилоу и горските нимфи бе нещо като бледа сянка в тяло се люлееше под звуците на мелодията в ритъма на танца, когато изплува от мрака сред пъстротата от цветове и белият му рог засвети под въздействие на вродената му магия.

Тогава той отново чу предупреждението на Дърк, този път само като напомняне. Внимавай!

— Какво става? — прошепна Бен.

Речния господар този път се обърна към него, бавно поклащайки глава. Суровото му лице бе озарено от чувства, които потрепваха по изваяните му черти в приливи на светлина и цветове. Той проговори, но думите му сякаш идваха направо от съзнанието, а не от устата:

— Той ще бъде мой, Ваше Величество! Магията му ще стане моя и ще принадлежи на моята земя и моя народ! Той трябва да ми принадлежи! Трябва!

И тогава Бен осъзна през воала от приятни чувства, музика и танц, истинските намерения на Речния господар. Речния господар не бе призовал кавалджията и горските нимфи, за да разбере нещо за Уилоу и майка й. Неговата амбиция беше далеч по-голяма. Той бе призовал кавалджията и нимфите, за да му доведат черния еднорог. Музиката и танцът трябваше да предизвикат илюзорното видение на неговата дъщеря и нейната златна юзда, за да примамят еднорога на брега на езерото, където можеше да бъде уловен. Речния господар наистина бе повярвал на разказа на Бен, но беше си наумил, че може да използва черния еднорог за свои цели, а не за целите на някакъв си детрониран крал. Той бе успял да види съня на Уилоу и си го бе присвоил. Всичко, което се разиграваше пред очите му, бе съзнателна примамка — кавалджията и горските нимфи бяха само оръдия.

Но боже мой, тя бе подействала! Черният еднорог бе дошъл!

Той гледаше еднорога прехласнат, без да може да отмести поглед от него. Съзнаваше, че трябва да направи нещо, за да предотврати онова, което щеше да се случи, но бе прикован от красотата и въздействието на гледката на вихрушката от цветове, която го беше привлякла. Той приведе изящната си глава сред звуците на мелодията и нададе вик, когато зърна момичето със златната юзда. Всичко беше оживяло като във вълшебна приказка и красотата му бе потресающа. Копитата се отместиха, лъвската опашка изплющя и еднорогът пристъпи напред към капана си.

Трябва да го спра! — опита се да извика Бен. И тъкмо в този момент цялото видение, към което черният еднорог се бе приобщил с такава лекота, се размести в центъра, тъкмо над Уилоу и водните нимфи и някакво друго, кошмарно видение, предизвикано от други умове и интереси, се изпречи пред погледа. Това бе отвратително създание, цялото покрито с люспи и шипове, зъбато и ноктесто, крилато и обвито в черна тиня, от която се вдигаше пара при топлината на атмосферата. Някаква кръстоска между змей и вълк, то препускаше през мрака в бурята право към езерото и надаваше вой.

Бен се смръзна. Виждал беше това изчадие и преди. То беше демон от неведомия свят на Абхаддон — близнак на чудовището, с което навремето Железния Марк бе влязъл в бой.

То връхлетя, обзето от ярост, но щом зърна черния еднорог, рязко се обърна. Еднорогът също забеляза демона и нададе ужасяващ силен вой. Витият му рог светеше, нагорещен до бяло от магията и еднорогът отскочи встрани, когато демонът прехвърча покрай него с извадени нокти. И тогава най-неочаквано еднорогът изчезна, сякаш потъна в нощта, също тъй неочаквано, както се бе появил.

Речния господар нададе вик на болка и ярост. Демонът се виеше насам-натам и бълваше пламъци из отворената си паст. Пламъците обхванаха кавалджията и обърнаха крехкия му силует на пепел. Звуците и цветовете се размиха и нощта се върна. Мракът постепенно обхвана всичко и видението на Уилоу и златната юзда изчезна. Бен отново се намери на каменната площадка до Речния господар и бурята отново ги връхлетя.

Ала горските нимфи продължаваха да танцуват, покрай брега на езерото като светлинки сред мрака и влагата. Огньовете стихнаха и угаснаха, потушени от дъжда и вятъра, и само горските нимфи останаха да светят в нощта. Светлината им привлече демона като стръв. Чудовището се виеше на всички страни, обхождайки езерото открай докрай и бълваше пламъци от гърлото си, превръщайки беззащитните танцьорки на пепел. Предсмъртните им викове бяха слаби, почти нереални стонове, и те угаснаха, като духнати свещи. Речният господар нададе отчаян вой, но не можа с нищо да им помогне. Те загиваха една подир друга, изгаряни от демона, който се стрелкаше насам-натам в нощта като сянка на смъртта.

Бен гледаше като обезумял. Тази разруха бе непоносима за него. Ала не можеше да отвърне очи. Накрая предприе едно отчаяно, действие, защото не можеше повече да издържа на ужаса. Без да мисли, той измъкна потъмнелия медальон изпод мантията си, както би направил навремето и го вдигна напред, като крещеше яростно срещу крилатия демон.

Забравил бе за миг какъв е медальонът, който носеше.

Демонът се обърна и се понесе насреща му. Бен внезапно усети присъствието на Дърк в краката си. Котаракът седеше неподвижно до него. Осъзна също така, че привличайки вниманието към себе си, подписал смъртната си присъда.

Блесна светкавица и демонът ясно видя медальона, Бен Холидей и Еджууд Дърк. Чудовището просъска яростно и избълва пара като от изригнал вулкан, след което рязко се извърна и политна обратно в нощта и изчезна. Бен целият трепереше. Не можеше да разбере какво е станало. Съзнаваше само, че по някаква необяснима причина все още е жив. Долу под тях последните горски нимфи бяха престанали да танцуват и изчезнаха обратно в гората, отнасяйки всяка светлина със себе си и оставайки езерото и хълмовете потънали в мрак. Вятърът и дъждът заливаха цялата пустош.

Ръцете на Бен престанаха да треперят. Той бавно пъхна медальона под мантията си. Медальонът изгаряше кожата му.

Речния господар бе коленичил на едното си коляно, без да отмества поглед от Бен.

— Онова чудовище те разпозна! — кресна му той, обзет от гняв.

— Не, не би могло… — започна Бен.

— Медальонът! — прекъсна го Речният господар. — То позна медальона! Ти си във връзка с него, макар и да не разбираш! — Речния господар се изправи на крака като дишаше хрипливо. — Заради тебе загубих всичко! Загубих еднорога! Ти си виновен за смъртта на моя кавалджия и моите горски нимфи. Ти и онзи котарак! Предупредих те за котарака! Един призматичен котарак винаги носи беди! Виждаш ли какво направи! Виждаш ли всичко, което причини!

Бен отстъпи.

— Аз не съм…

Но Речния господар отново го прекъсна.

— Желая да се махнеш! Вече не съм сигурен кой си, а и не ме интересува! Желая да изчезнеш от моята страна — заедно с този котарак! Ако утре сутрин още си тук, ще те хвърля в тресавището, тъй че да не можеш никога да се измъкнеш! А сега върви!

Яростният му глас не търпеше да му се противоречи. Речния господар се чувстваше измамен в надеждите си, на които особено държеше, и беше решил, че Бен му е виновен. Какво от това, че желанията му бяха егоистични и че му бе отнето нещо, което преди всичко не му принадлежеше. Какво от това, че бе злоупотребил с Бен. Не можеше да види нищо друго освен загубата си.

Бен се почувства вътрешно опустошен. Не бе очаквал такова нещо от Речния господар.

Обърна се безмълвно и се отдалечи в нощта.