Тери Брукс
Черният еднорог (8)

ДУХЪТ-ЛЕЧИТЕЛ

Бен Холидей се събуди призори, без да знае къде се намира. Толкова беше неориентиран, че в продължение на няколко минути не можа да си спомни нищо от последните трийсет и шест часа. Лежеше върху треви, влажни от утринната роса, на поляна в някаква гора и се удивляваше, защо ли не се намира в собственото си легло в Сребърния дворец. Огледа се и се учуди, защо ли е облечен в тези раздърпани дрехи. Загледа се към обвитите в мъгла дървета, като се питаше какво по дяволите става тук.

Едва тогава зърна Еджууд Дърк, седнал върху съборен дънер, дързък и зализан. Той прилежно ближеше козината си и съзнателно не обръщаше никакво внимание на спътника си. При тази гледка спомените нахлуха и Бен възстанови в ума си цялата ситуация, мислейки си с тъга, че е по-добре да си остане в неведение.

Изправи се, отупа дрехите си, пийна изворна вода и хапна от стъблото на един син дъб. Вкусът на растението бе приятен и желан, но гладът му за нещо по-питателно си остана. Той хвърли веднъж-два пъти поглед към Дърк, но котаракът продължаваше да се ближе, без да го забелязва. Явно някои неща за него имаха предимство пред други.

Щом Дърк свърши най-сетне, той се изправи и заяви:

— Реших да тръгна с теб.

Бен се въздържа да не каже онова, което го изкушаваше, и само кимна.

— Поне за известно време — натърти Дърк.

Бен за втори път кимна.

— Знаеш ли къде отивам? — попита той.

Дърк му хвърли един от своите характерни погледи, който казваше „що за идиот си ти“, и отвърна:

— Ами ти не знаеш ли?

Напуснаха мястото, където бяха нощували, и поеха мълчаливо в ранните утринни часове. Небето бе сиво и потискащо. Иззад линията на дърветата на хоризонта се издигна слънцето, обгърнато от тежки облаци. Мъждивата му светлина едва се прецеждаше, колкото да прогони сенките и да прошари пътеката, подобно камъни във вир. Бен вървеше напред, а Дърк внимателно си проправяше път на два-три метра зад него. Нямаше горски звуци, които да ги съпътстват; в гората не се забелязваха следи от животни.

В късното утро те стигнаха Ирилин и покрай брега му поеха на юг по една тясна пътека, която се виеше между горски дървета и трупи. Също както и околната гора, езерото беше безжизнено. Облаците ниско надвисваха над водите и не се усещаше никакъв повей на вятъра. Бен се унесе в мисли. Представи си как за първи път срещна Уилоу. Тогава бе дошъл в Езерната страна, за да поиска от Речния господар да го признае за крал. Уилоу и Бен се бяха срещнали случайно, когато се къпеха голи в нощта в топлите изворни води на езерото. Никога Бен не бе виждал толкова прелестно създание като силфидата. Тя бе събудила в него чувства, за които си мислеше, че са мъртви и изчезнали завинаги.

Бен отърси глава. Споменът го накара да се почувства необикновено тъжен, сякаш бе неприятно припомняне за нещо завинаги загубено. Загледа се в сивата равна повърхност на Ирилин и се опита да се върне към онзи миг. Но не откри друго, освен призраци, които дебнеха в мъглата.

Отклониха се от езерото в южния му край и отново поеха през гората. Започваше леко да пропръсква. Смътната слънчева светлина се скри и навсякъде надвиснаха сенки. Гората сякаш внезапно, но определено се промени. Дърветата се преобразиха в разкривени и овлажнели чудовищни часовои на един свръхреален свят от въображаеми призраци, които се изплъзваха като дим сред обгърналата всичко мъглата. Отново долетяха звуци, но те бяха по-скоро зловещи, отколкото утешителни. Като отломъци живот, които се прокрадваха в мрака като намек за нещо спотаено. Бен забави ход, примижа и изтри стичащите се капки от лицето си. След онази първа среща с Уилоу, той бе ходил на няколко пъти в Езерната страна, но всеки път в компанията на силфидата или Куестър Тюс, тъй че винаги бяха посрещани от вълшебните същества. Сам можеше да намери пътя едва до Ирилин, но не и след това. Ако се надява да открие Речния господар и неговите хора, трябваше да потърси помощ — но в случая можеше и да не я получи. Народът на Езерната страна живееше в Елдъру, родния им град, който бе скрит някъде сред тези гори. Никой не можеше да открие Елдъру без помощ. Речния господар можеше да реши, дали да приеме един човек или не.

След като повървя още малко, той видя как пътеката пред него напълно изчезна и спря. Нямаше никакъв знак накъде да тръгне оттук нататък. Нямаше и следа от някой, който може да ги преведе. Гората пред тях се изправяше като мрачна стена от влага и тъма.

— Нещо не е наред ли?

Еджууд Дърк изникна току до него и предпазливо приседна на задните си лапи, потрепвайки под дъждовните капки. За миг Бен бе забравил за котарака.

— Не зная накъде да тръгна — призна си той с неохота.

— О? — Дърк го изгледа и Бен можеше да се закълне, че в погледа му имаше пренебрежителност. — Е, предлагам да се доверим на инстинкта Си.

Котаракът се изправи и пое мълчаливо напред, като свърна малко вляво сред мъглата. Бен се загледа след животното и накрая тръгна подире му. „Кой знае? Може би котешкият инстинкт заслужава доверие“ — помисли си той. Едва ли ще да е по-лош от неговия.

Те бавно се запромъкваха напред, прокрадвайки се между огромните дървета, отстранявайки надвисналите клони с увити лиани по тях, стъпвайки по прогнили трупи и заобикаляйки тъмни глинести тресавища. Дъждът се усили и дрехите на Бен се намокриха и натежаха. Дърветата и мъглата се сгъстиха и го обгърнаха като пелерина; всичко на десет крачки пред него изчезна. Бен чуваше как, наоколо му някакви създания се движеха, но не виждаше нищо. Дърк вървеше с равномерна стъпка така, сякаш нищо не забелязваше.

И тогава внезапно един силует се открои в тъмата и ги принуди да спрат. Това беше горски дух, тънък и гъвкав, малък като дете, с кафява и напукана кожа, с гъста и тъмна коса, която се спускаше като грива по врата и ръцете му. Облечен в неразличимо землисто облекло, той беше като част от гората и дърветата и ако пожелаеше, можеше да изчезне също така бързо, както се бе и явил. Погледна първо Бен, после Дърк, без да каже нищо. Обзет бе от известно двоумение при вида на котарака, сякаш обмисляше нещо, след което им махна да го последват.

Бен си отдъхна. „Вече си е почти у дома“ — каза си той.

Вървяха мълчаливо по една тясна пътечка, която се виеше като змия между ширналото се наоколо тресавище. Мъгла бе обгърнала стихналата повърхност на водата — сиви непроницаеми облаци. Тънката дъждовна завеса продължаваше да се стеле. Насам-натам се стрелкаха силуети, подобни на призраци в мрака, някои с почти човешки лица, други, напомнящи горски същества. Те се взираха в него, присвили очи — духове, нимфи, самодиви, русалки, наяди, феи и всякакви други първични същества. Вълшебните светове от десетките детски приказки внезапно оживяха като невероятна смесица от истина и фантазия. Бен остана изпълнен с удивление, както винаги — и донякъде уплашен.

Пътеката, по която вървеше, му бе непозната. Винаги беше така в Елдъру; Речния господар го превеждаше винаги по различен път. Понякога минаваше през води, които му стигаха до кръста; друг път през тресавища, които се впиваха в обувките му. Но откъдето и да минаваше, винаги бе обкръжен от тресавище и знаеше, че ако се отклони от пътеката, може да намери своята гибел. Безпокоеше се не само, че няма да намери пътя към Елдъру, но също че може да не успее да се върне. Можеше така и да си остане тук, ако Речния господар реши да не го пусне. В миналото едва ли би се замислил за това. Та нали, в края на краищата, бе кралят на Отвъдната земя и притежаваше силата на медальона. Ала сега нещата стояха различно. Той бе лишен както от своята самоличност, така и от медальона. Беше просто един непознат. А с един непознат Речния господар можеше да постъпи, както си иска.

Все още размишляваше върху този въпрос, когато навлязоха сред голяма кипарисова горичка, отмахнаха пелената от влажни мъхнати лиани и поеха сред огромни вити корени и най-сетне излязоха от тресавището. Бен почувства по-здрава почва под краката си и се заизкачва по малък склон. Мъглата и мракът изтъняваха, кипарисовите дървета отстъпиха на дъбове и брястове, зловонието се разсея и горите се изпълниха с благоухания. Пространството наоколо отново се изпъстри с цветове, влажните главици на цветята осеяха пътеката. Бен си поотдъхна. Пътят напред му беше вече познат. Ускори ход, за да стигне по-бързо.

Изкачи склона, в края на пътеката дърветата свършваха и ето че стигна. Елдъру се простираше пред очите му, градът на вълшебните същества от Езерната страна. Огромният открит амфитеатър, където се провеждаха празненства, се откри в подножието, сив и пуст сред дъжда. Обгърнат бе от огромни дървета, които свеждаха клони чак до дънерите, изсечени за седалки, които обграждаха арената, покрита с треви и цветя. Сплетените клони над тях образуваха покрив от листа и дъждовните капки капеха по краищата им равномерно. Отсреща дървета, два пъти по-големи от калифорнийските гигантски секвои, се издигаха над амфитеатъра на фона на облачния хоризонт, а в клоните им се гушеше самият град — големи групи от къщички и магазинчета, свързани помежду си чрез сложна мрежа от дървесни коридори и стълби, които се простираха от земята до върховете на дърветата и обратно.

Бен се спря, загледа се и примигна, за да отърси дъждовните капки, които се стичаха от челото му в очите. Внезапно осъзна, че е зяпнал от учудване като селянче, което вижда града за първи път. Това му напомни до каква степен все още е чужденец в тази страна — въпреки че бе живял тук повече от година, въпреки че беше нейният крал. Това още повече подсилваше несигурността на неговото положение. Та той бе загубил дори и малкото признание, което бе успял да спечели. Беше чужденец, без приятели и средства за съществуване, напълно зависим от волята на другите.

Речния господар се появи иззад малка горичка от едната страна, обграден от половин дузина стражи. Висок и слаб, със странна люспеста кожа, която лъщеше сребриста, подавайки се изпод гористозеленото му облекло, господарят на вълшебните същества от Езерната страна пристъпваше решително. Суровото му изваяно лице не изразяваше особено благоразположение. Маниерът му, обикновено спокоен и отмерен, сега беше като че ли малко рязък. Той каза нещо на водача на диалект, който Бен не разбираше, но интонацията му не можеше да буди съмнение. Водачът бързо отстъпи назад, дребната му фигурка настръхна и той отмести поглед встрани.

Речния господар се обърна към Бен. Сребърната диадема на челото му смътно лъщеше, намокрена от дъжда, когато той вирна глава. Гъстата му черна коса се вееше на задната част на врата му и ръцете му. Без особени предисловия, той го попита:

— Кой си ти? Какво правиш тук?

Бен бе очаквал известен отпор, но не и такъв. Очаквал бе, че Речния господар няма да го разпознае и не се бе излъгал. Но това не обясняваше защо владетелят на някогашните вълшебни създания бе така определено неприятелски настроен. Речния господар бе обграден от въоръжена охрана. Членовете на семейството му отсъстваха при положение, че досега той бе посрещал всички посетители заедно с тях. Дори не изчака Бен да стигне амфитеатъра, обичайното място, където се посрещаха посетители. И в гласа му се чувстваше нескрит гняв и подозрителност. Нещо решително не беше наред.

Бен си пое дълбоко дъх.

— Речни господарю, това съм аз, Бен Холидей — заяви той и зачака. В очите на другия не се забелязваше и намек, че го е разпознал. Той приближи.

— Зная, че видът ми е променен, но то е, защото срещу мен бе използвана магия, която ме преобрази. Магьосникът, служил на сина на стария крал, който бе напуснал Отвъдната земя — и който в моя свят се нарича Мийкс — се върна и ми отне както самоличността, така и трона. Това е дълга история. Важното е, че аз се нуждая от помощта ти. Трябва да намерим Уилоу.

Речния господар зяпна от изненада.

— Ти ли си Бен Холидей?

Бен кимна веднага.

— Аз съм — макар и да не изглеждам такъв. Ще се опитам да ти обясня. Ходих обратно в…

— Не! — прекъсна го Речния господар и махна с ръка подразнен. — Искам да чуя от теб само едно обяснение — който и да си. Искам да зная, защо си довел този котарак.

Бен на свой ред зяпна. Дъждовните капки равномерно се стичаха по лицето му и той примижаваше, за да ги отпъди от очите си.

— Котарака ли?

— Да, котарака! Призматичния котарак, вълшебното създание, което се намира до теб — защо си го довел тук? — Речния господар беше воден дух и точно под брадичката си и от двете страни на гърлото имаше хриле. Беше така ядосан, че хрилете му пърхаха неукротимо.

Учуден, Бен погледна към Дърк, който седеше на десетина стъпки встрани и ближеше лапите си, напълно безразличен към разговора, който се водеше.

— Не разбирам — най-сетне отвърна той и отново обърна очи към Речния господар. — Какъв е проблемът с…?

— Не съм ли достатъчно ясен? — отново го прекъсна Речния господар, вече настръхнал от гняв.

— Не, но…

— Котаракът, попитах — защо е тук този котарак?

Бен се опита да бъде дипломатичен.

— Изслушай ме. Аз не съм го довел; котаракът сам реши да дойде. Ние имаме делово споразумение — аз не му казвам къде да ходи и какво да прави, той на мен също. Защо не се успокоиш и не ми обясниш какво става. Единственото, което зная за призматичните котараци е, че те могат да палят огън и да променят формата си. Ти явно знаеш и нещо повече.

Речния господар изопна лице.

— Да, зная. И смятам, че Негово Величество кралят на Отвъдната земя също би следвало да прояви интерес и да разбере! — той пристъпи крачка напред. — Продължаваш ли да твърдиш, че си кралят на Отвъдната земя?

— Разбира се, че да.

— Макар на вид да нямаш нищо общо с Бен Холидей, да си облечен като обикновен работник и да пътуваш без охрана и придружители?

— Вече обясних, че…

— Да, да, да! — тръсна глава Речния господар. Наистина притежаваш смелостта на Негово Величество, ако не друго.

Той обмисля проблема известно време, без нищо да каже. Стражите наоколо му и сгълчаният водач изглеждаха като статуи. Бен нетърпеливо изчакваше. Група лица надзъртаха иззад стволовете на околните дървета, едва доловими през дъжда и мрака. Явно хората на Речния господар започнаха да стават любопитни.

Най-накрая Речния господар се изкашля.

— Много добре, не мога да приема, че ти си кралят на Отвъдната земя, ала който и да си, позволи ми да ти обясня някои неща, които се отнасят до онова същество, с което пътуваш. Преди всичко призматичните котараци са вълшебни същества — истински вълшебни същества, а не изгнаници и емигранти като хората от Езерната страна. Призматични котараци почти никога не могат да се видят отвъд мъглите. Второ, те обикновено не стават спътници на хората. Трето, те са непредсказуеми; никой не може да предвиди напълно какво целят. И четвърто където и да отидат, създават неприятности. Имаш късмет, че изобщо си бил допуснат в Елдъру в компанията на призматичен котарак. Ако знаех, че си тръгнал с такъв котарак, със сигурност нямаше да те приема.

Бен въздъхна уморено, след което кимна. Явно суеверията, свързани с котараците, не бяха разпространени само в неговия свят.

— Добре, обещавам да имам предвид всичко това в бъдеще — отвърна той, опитвайки се в гласа му да не се усети раздразнение. — Но така или иначе, не си спрял нито мен, нито котарака и ето че се намираме пред теб. И няма значение дали ми вярваш, че съм кралят на Отвъдната земя или не. Аз имам нужда от твоята помощ, ако…

Внезапен порив на вятъра го блъсна в лицето и не му позволи да довърши думите си. Той замълча, целият треперейки от студ в мокрите си дрехи.

— Дали ще бъде възможно да продължим разговора някъде на сухо? — тихо попита той.

Другият го изгледа мълчаливо, без да промени израза на лицето си.

— Речни господарю, дъщеря ти сигурно е в голяма опасност — промълви Бен. — Моля те!

Речния господар продължи да го наблюдава още миг, подир което му махна да го последва. Само с едно махване на ръка освободи водача. Лицата на онези, които надзъртаха иззад дърветата, моментално изчезнаха. Повървяха малко сред дърветата и стигнаха постройка в стил белведер, изградена от смърч. Стражите ги следваха нащрек. Под навеса се намираха две обърнати една срещу друга пейки, а помежду им имаше огромен кух дънер, в който бяха засадени цветя. Речния господар се настани на едната от пейките, а Бен на другата. Наоколо им дъждът продължаваше и ромолеше в дърветата и праха. В заслона обаче бе сухо.

Дърк се появи, скочи до Бен и свил лапи под тялото си, се настани, притваряйки сънливо очи.

Речния господар пак ядно изгледа котарака и отново се обърна към Бен.

— Казвай, каквото имаш да казваш.

Бен му разказа цялата история. Знаеше, че нищо не губи. Разказа му за сънищата, за пътуванията, към които бяха тласнати Куестър, Уилоу и той самият, за намирането на изчезналите магически книги, за неочакваната поява на Мийкс, за това как му бе отнета самоличността и медальона и за прогонването му от Сребърния дворец. Речния господар го изслуша без коментар. Седеше като каменно изваяние и не помръдваше, вперил поглед в Бен.

Когато Бен свърши разказа си, господарят на Езерната страна продължаваше да стои като статуя.

— Не зная какво друго мога да кажа — привърши Бен.

Речния господар му кимна едва, но все още мълчеше.

— Чуй ме — умоляваше го Бен. — Аз трябва да намеря Уилоу и да я предупредя, че онзи сън за черния еднорог е бил изпратен от Мийкс, а за това се нуждая от твоята помощ — той млъкна, сякаш внезапно си бе спомнил истина, която му бе трудно да признае, дори пред себе си. — Уилоу ми е твърде скъпа, Речни господарю. Тревожа се за нея. Кажи ми, идвала ли е тук?

Речния господар се загърна плътно в наметалото си. Погледът в очите му беше отвлечен.

— Изглежда, че наистина си този, за когото се представяш — промълви той. — Може и да си кралят. Кой знае.

Той се изправи, надникна навън към охраната, обградила навеса, даде знак да се отстранят всички, освен един и приближи до Бен. Наведе се така, че странното му, подобно на дърво лице, се озова точно пред лицето на Бен.

— Независимо дали си кралят или си измамник, трябва да ми кажеш истината — защо пътуваш с този котарак?

Бен с усилие запази спокойствие.

— Стана случайно. Натъкнах се на него снощи, преди да вляза в Езерната страна и той ми предложи своята компания, твърдейки, че може да ми потрябва. Още не зная дали наистина е така.

Той хвърли поглед към Дърк с известна надежда котаракът да потвърди думите му. Но Дърк седеше със затворени очи, без нищо да каже. На Бен внезапно му мина през ум, че котаракът не е проронил нито дума, откакто бяха пристигнали в Елдъру. Интересно защо.

— Дай ми ръка — неочаквано каза Речния господар. Той се протегна и здраво хвана ръката на Бен. — Има един единствен начин да проверя дали е истина това, което казваш. Помниш ли, когато за първи път дойде в Елдъру и ние се разхождахме в града и разговаряхме за магията на народа от Езерната страна? — Бен кимна. — Помниш ли какво ти показах от тази магия?

Той го стискаше силно, като метална скоба. Бен примигна от болка, но не направи опит да издърпа ръката си.

— Ти докосна един храст, попарен от болестта, и го излекува — отвърна Бен, без да сваля поглед от него. — Опитваше се да ми покажеш защо народът от Езерната страна може да се справи и сам. След това отказа да ме признаеш за крал — той съзнателно замълча. — Но после го направи, Речни господарю — призна правото ми.

Речния господар го изгледа, после го дръпна и без никакво усилие го изправи на краката му.

— Може и наистина да си Бен Холидей, както казах — промълви той, надвесил лице към него. — Напълно е възможно — той взе и двете ръце на Бен в своите. — Не зная как си бил преобразен, но ако това е работа на магия, може също да се поправи с магия. Аз имам силата да лекувам до голяма степен болестта и страданието. Ще използвам уменията си да те излекувам, ако мога — люспестите ръце се вкопчиха още по-силно в ръцете на Бен. — Стой на място и не мърдай.

Бен си пое дъх. Ръцете на Речния господар го стоплиха, изваяният му силует се приведе в сянката. Бен чакаше. Другият забави дишането си и по тялото на Бен премина благодатен прилив на топлина. Той целият потръпна, но не помръдна от мястото си.

Най-сетне Речния господар отстъпи назад. В тъмните му очи имаше следа от объркване.

— Съжалявам, но не мога да ти помогна — рече накрая той. — Наистина си преобразен от магия. Но това не е чужда магия, а твоята.

Бен направо зяпна.

— Какво?

— Ти сам си се преобразил в това, което си — каза другият. — И сам трябва да си върнеш предишния облик.

— Но това е пълна безсмислица! — избухна Бен. — Нищо не съм сторил да се променям — Мийкс го направи! Сам бях свидетел как го направи! Той ми открадна медальона на кралете на Отвъдната земя и ми даде… това!

Той измъкна потъмнелия образ на Мийкс изпод мантията си и гневно го дръпна, сякаш да го откъсне от верижката. Речния господар се взря в него, опипа го и поклати глава.

— Гравираният образ тук е също преобразен, както си и ти. И пак по силата на твоята магия.

Бен скръцна със зъби и дръпна медальона обратно. Речния господар говореше загадъчно. Магията тук не можеше да бъде негова. Речния господар грешеше или беше подведен — а може би целеше съзнателно да обърка Бен, защото му нямаше доверие.

Речния господар сякаш прочете мислите му и само сви рамене.

— Твоя работа си е дали ще ми вярваш или не. Аз ти казвам, каквото виждам — той замълча. — Ако медальонът, който носиш, ти е даден от твоя враг, може би трябва да го махнеш. Защо го носиш?

Бен въздъхна.

— Мийкс ми каза, че чрез него узнава всичко, което върша. Предупреди ме, че ако го махна, магията му ще ме убие.

— Но дали е така? — попита другият. — Възможно е магьосникът да те е излъгал.

Бен не знаеше какво да отговори. Хрумнала му бе и подобна възможност. Какво основание имаше всъщност да вярва на Мийкс? Работата беше там, че за да провери дали Мийкс му казва истината, трябва да рискува живота си.

Той вдигна потъмнелия медальон пред очите си и започна да го разглежда.

— Мислил съм за това… — започна той.

И тогава с ъгълчето на окото си зърна как Еджууд Дърк се размърда. Котаракът вдигна глава и отвори зелените си очи. Размърда се от летаргията си, явно за да види какво се кани да направи Бен. Странните му очи бяха насочени право към него и го гледаха. Бен се подвоуми, после бавно пусна медальона обратно под мантията си.

— Май трябва да помисля.

Дърк пак затвори очи и сниши черната си физиономия. Дъждът равномерно барабанеше в мигом настаналата тишина и някъде от изток в далечината отекна гръм. Бен изпитваше някаква смесица от напрежение и яд. Що за игра разиграваше котаракът?

Речния господар отиде обратно до пейката и остана да нея прав.

— Излиза, че в края на краищата не мога да ти помогна — заключи той. — Май трябва да си вървите и двамата с котарака.

Бен усети как изпуска шанса да получи помощ. Бързо се изправи на крака.

— Кажи ми поне къде да потърся Уилоу — примоли се той. — Тя спомена, че ще дойде тук, в Езерната страна, за да разбере какво означава сънят й. Сигурно ще потърси твоята помощ.

Речния господар го изгледа безмълвно, сякаш искаше да прецени нещо непонятно за Бен и накрая бавно поклати глава.

— Не, кралю или самозванецо — който и да си ти — тя няма да потърси помощ от мен.

Понечи да заобиколи дънера, но се спря. Вятърът духаше в мантията му и той се загърна по-плътно, за да се предпази от влагата и студа.

— Аз съм й баща, но тя няма да потърси помощ при мен, дори да й е необходима. Никога не би дошла при мен. Аз имам много жени и деца. С някои съм по-близък, с други не. Никога не съм бил близък на Уилоу. Тя твърде много прилича на майка си, която е първично същество и по-лесно къса връзките, отколкото да ги създава. И двете никога не са желали да бъдат близки с мен, Нейната майка дойде само веднъж, после изчезна, върна се в гората…

Той млъкна разстроен.

— Никога не съм знаел дори името й — продължи след малко. — Тя бе горска нимфа, която приличаше на сребристо видение, и така ме очарова, че в онази нощ имената нямаха никакво значение. Загубих я, преди изобщо да съм я имал. Онова, което ми причини, ме накара да загубя Уилоу. Отказвах да се примиря със свободата на майка й и целият ми гняв и недоволство се прехвърлиха върху Уилоу. Така постепенно тя се отчужди и нищо вече не можеше да се направи. Толкова много обичах майка й, че не можах нито да простя, нито да забравя онова, което ми бе причинила. Когато дадох на Уилоу позволение да живее в Сребърния дворец, аз прекъснах единствената връзка, която все още ни свързваше. Тя завинаги стана самостоятелна жена и престана да бъде моя дъщеря. Вече гледа на мен като на човек, който има толкова много деца, че не може да бъде на всички истински баща. И предпочита да не бъде едно от тях.

Той погледна настрани, потънал в спомени. Странно признание, помисли си Бен — просто и прямо, без следа от чувства. Речния господар разказа всичко с равен глас, с безизразно лице. Уилоу значеше много за него, но той не можеше да прояви чувствата си — можеше само да сподели факта, че ги има. Бен внезапно се запита, какви бяха неговите собствени чувства към силфидата.

Речния господар се загледа в дъжда, неподвижен и мълчалив, и подир известно време само сви рамене.

— Много неща мога да излекувам, но не и това — каза тихо той. — Не зная как.

После най-неочаквано отново се обърна към Бен, сякаш го виждаше за първи път.

— Но защо ли ти разказвам всичко това? — изненадано прошепна той.

Бен нямаше и представа. Мълчеше, докато Речния господар се взираше в него, сякаш озадачен, че изобщо е там. Подир туй господарят на езерния народ просто отмахна този проблем. Гласът му прозвуча хладно и безизразно:

— Само си губиш времето при мен. Уилоу ще иде при майка си. Ще иде край старите борове, където горската нимфа танцува.

— Там ще я потърся — каза Бен.

Той се изправи и Речния господар само безмълвно го наблюдаваше. След известно двоумение Бен каза:

— Няма защо да ми даваш водач. Зная пътя.

Речния господар кимна все така мълчаливо. Бен тръгна да върви, но на десетина крачки от навеса спря и се обърна. Единственият останал страж се бе изгубил някъде сред дърветата. Двамата мъже стояха сами.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита Бен импулсивно. Речния господар стоеше, загледан в дъжда, потопен в мътносребристите му отблясъци, погълнат от неговия ромон. Хрилете на шията му едва потрепваха. Слабото му изваяно лице изглеждаше безжизнено.

— Не те чува — обади се Еджууд Дърк неочаквано. Бен погледна надолу изненадан И зърна котарака в краката си. — Потънал е дълбоко в себе си, за да възстанови вътрешното си равновесие. Така става понякога, когато е разкрил нещо дълго спотаявано.

Бен се навъси.

— Дълго спотаявано ли? Това, което разказа за Уилоу, ли имаш предвид и за нейната майка? — Бен се свъси още повече и коленичи до котарака. — Дърк, защо наистина той ми разказа всичко това? Та нали дори не знае кой съм.

Дърк го погледна.

— На този свят магията действа различно, Ваше Величество. Понякога в големи мащаби, понякога в малки. Понякога с пламенност, душа и сила… понякога с откровеност.

— Да, но защо…?

— Чуйте ме, Ваше Величество! Изслушайте ме! — изсумтя Дърк. — Толкова са малко хората, готови да чуят един котарак. Повечето ни говорят. Говорят ни, защото ние сме добри слушатели. Присъствието ни им действа успокояващо. Ние не ги разпитваме, нито ги съдим. Просто ги изслушваме. Те ни говорят, а ние ги изслушваме. Готови са да ни разкажат всичко! Разкриват ни потайните си мисли и мечти, неща, които не могат да кажат на другите. Понякога, Ваше Величество, го правят, без и сами да разбират защо!

Котаракът млъкна отново и на Бен неочаквано му хрумна, че Дърк не говори изобщо, а има нещо съвсем, конкретно предвид. Не говореше просто за всички, а определено за някого. И той вдигна поглед към самотната фигура на Речния господар.

А после неочаквано помисли за себе си.

— Дърк, какво…?

— Шшшшт! — изшътка му котаракът. — Не нарушавайте тишината, Ваше Величество. Нека бъде тихо. Вслушайте се в тишината, ако можете — но не я нарушавайте.

Котаракът бавно пое сред дърветата, стъпвайки внимателно из влажната, подгизнала от дъжда горска пръст. От небесата се спускаше равномерно дъждовната завеса и те бяха покрити с облаци от хоризонт до хоризонт като сив таван, издигнал се над дърветата. В тишината се чуваха само звуците на дъжда, обгърнал Елдъру, къщите и дърветата, пътеките и парковете и огромния пуст амфитеатър, който се очертаваше зад мъртвешки неподвижната фигура на Речния господар. Бен се вслуша, както го бе посъветвал Дърк, и почти долови гласа на мълчанието.

Но какво ли трябваше да му каже то? Какво ли трябваше да узнае от него? Поклати глава без надежда. Не знаеше.

Дърк се бе скрил сред мъглата напред, една бледо-сивкава сянка. Отказвайки се от усилията си да слуша каквото и да било по-нататък, Бен се забърза подире му.