Тери Брукс
Черният еднорог (10)

ЗЕМНАТА МАЙКА

Бен Холидей бе заприличал на прогизнала от дъжда и студа отрепка. Той се спускаше сред дърветата по пустия хълм след срещата си с озверелия Речен господар и видът напълно отговаряше на настроението му. Противоречивите чувства, които бе изпитал при звуците на кавала и танца на горските нимфи, видението Уилоу и онова, което го бе последвало — той се разкъсваше вътрешно от всички тези спомени, сякаш бе нападнат от дива упорита глутница вълци. Все още си спомняше онзи екстаз и усещането за свобода, които бе изпитал под въздействието на мелодията и танца, но преобладаващите му чувства бяха на страх и ужас.

В мрака и самотата на съзнанието му се разиграваха най-различни представи — Речния господар, понечил да улови черния еднорог, за да бъде единствен повелител на неговата магия; крилатия демон, който бе превърнал горските нимфи на прах и пепел, докато те се гърчеха край брега на езерото безпомощни; самият Бен, който инстинктивно бе издигнал потъмнелия образ на Мийкс като талисман, който би могъл да му помогне…

А може и да му беше помогнал.

Какво всъщност се беше получило? Как стана онова, което стана? Онова крилато създание връхлетя насреща му да го унищожи, а после се извърна и отлетя сред пустошта! На какво можеше да се дължи това — дали на медальона, или пък на нещо съвсем друго?

Речния господар явно смяташе, че причината е в медальона. Той бе убеден, че Бен е свързан с демона — и с Мийкс — по някакъв нечист начин, който ги пазеше и тримата. Бен потръпна. Не можеше да изключи подобна възможност. Сигурно образът на Мийкс бе отблъснал демона…

Той се спря. Ако, разбира се, демонът е бил изпратен от Мийкс. Но не беше ли това единствената логична възможност? Та нали Мийкс бе извикал демоните от Абхаддон след смъртта на някогашния крал? Бен тръгна отново. Да, сигурно е бил Мийкс. Той е изпратил демона, защото Речния господар се канеше да улови черния еднорог, а самият той желаеше да го притежава — независимо защо. Но той някак си бе узнал за намерението на Речния господар да улови еднорога и като нищо тъкмо медальонът на Бен му бе дал тази информация. Нищо чудно Бен да е отговорен за гибелта на горските нимфи.

В съзнанието му още отекваха предсмъртните стонове на загиващите по най-жесток начин вълшебни същества. Той дори не знаеше дали са реални, докато не видя как умират — струваха му се като светли сияния в човешки образ — крехки и нежни изваяния, които само да паднат, и биха се счупили като стъкло…

Бе направо съкрушен от станалото, докато най-сетне се реши да се отърси от всичко. Въпросите пораждаха само други въпроси и изглежда нямаше отговор на никой от тях. Дъждът ромолеше монотонно в калта и тревите и се стичаше на вадички из пътя. Студ и мрак го обгръщаха отвсякъде и той изпитваше отчаян копнеж за мъничко топлинка и искрица светлина. Крачеше, без всъщност да знае накъде отива. Само по-далеч оттук, каза си. По-далеч от Речния господар и Езерната страна, по-далеч от единствения си шанс да намери Уилоу преди Мийкс.

Обувките му шльопаха сред калта и водата. Накъде да поеме?

Хрумна му да се озърне за Еджуун Дърк. Къде ли бе този проклет котарак? Все му се пречкаше, когато нямаше нужда от него. А къде е сега, когато е нужен? Дърк винаги знаеше накъде трябва да вървят. Знаеше винаги.

Знаел е дори за намеренията на Речния господар, когато бе накарал кавалджията да свири, а горските нимфи да танцуват — хрумна му на Бен, докато размишляваше за станалото.

„Внимавай“, го бе предупредил котаракът.

Лесно му беше на него.

Мислите му се зареяха нанякъде и той се улови, че отново мисли за медальона. Дали пък този медальон не бе привлякъл демона? Което означаваше, че на него се дължи гибелта на горските нимфи и кавалджията. Подобна мисъл би отровила живота му завинаги. Не трябваше ли просто да се отърси от нея? Но ако този медальон наистина работеше за интересите на магьосника, докато Бен продължаваше да го носи? Възможно е Мийкс да е целял тъкмо това. Предупреждението да не го сваля би могло да е просто уловка. Може би ако го свали, ще се освободи от магьосника.

Спря отново и мушна ръка под мантията си. Взе верижката и я измъкна бавно. Вгледа се в медальона, в потъмнелия му размазан образ на бледата светлина, която се процеждаше през горските листа и изпита невероятен порив да захвърли това късче метал. Така щеше отново да бъде свободен, поне донякъде да излекува душата си след унищожението на горските нимфи. Щеше да започне отново…

— А, скъпи ми кралю, ето къде си бил — заскитал се в тъмата като някакъв опосум. Вече си мислех, че съм те загубил завинаги.

Еджууд Дърк безшумно се показа иззад дърветата, безукорно чистата му козина блестеше от дъждовните капки, мустаците му бяха леко увиснали от влагата. Приближи до един съборен дънер и се настани внимателно: кората беше мокра.

— Ами ти къде беше? — подвикна му Бен подразнен. После, след известно колебание, пусна медальона обратно под мантията си.

— Ходих да те търся, разбира се — спокойно отвърна Дърк. — Ти май имаш нужда някой непрекъснато да върви подире ти.

— Така ли? — Бен едва се сдържаше. Беше угрижен, уплашен, отвратен и какво ли още не, но най-много от всичко му бе стигнало до гуша този проклет котарак да се отнася към него като към загубена кукла. — При това ти си най-подходящият за целта, нали? Еджууд Дърк, пастирът на изгубени души. Та кой друг може така издълбоко да проникне в човешкия характер? Да прозре истината за нещата с такава сила? Хайде, Дърк, хайде да ми кажеш — как така знаеш толкова много? Хайде ми кажи! Как узна намеренията на Речния господар преди мен? Как разбра, че ще призове еднорога? Защо просто ме остави да бъда безпомощен свидетел на онова, което става? Може би онези горски нимфи там загинаха заради мен! Защо допусна това?

Котаракът го изгледа многозначително, след което започна да се ближе. Бен зачака. Дърк явно не му обръщаше никакво внимание.

— Е? — попита накрая Бен.

Котаракът вдигна поглед.

— Явно въпросите ти са много, кралю — показа розовия си език котаракът. — Но защо търсиш отговорите от мен?

— Защото ти изглежда ги знаеш, по дяволите!

— Едно е какво изглежда, а друго — какво е, Ваше Величество. Трябва да се научите да ги разграничавате. Аз наистина имам вътрешен усет и здрав разум; и понякога разбирам някои неща по-лесно от хората. Аз не съм всеобхватен резервоар от отговорите на всички въпроси. Има разлика — и той се изкашля. — А и ти отново бъркаш нашите взаимоотношения. Аз съм само един котарак и нищо не съм длъжен да ти казвам. В това приключение съм тръгнал само като твой спътник, не като учител. Тук съм по собствено желание и мога да си тръгна, когато поискам. Не съм длъжен да отговарям пред никого — най-малко пред теб. Съветвам те сам да потърсиш отговорите на своите въпроси. Ти имаш всички отговори, стига да се постараеш да ги потърсиш.

— Можеше да ме предупредиш!

— Ти сам можеше да се предупредиш. Но просто не положи усилие. Трябва да си ми благодарен, че изобщо се намесих.

— Защо непрекъснато питаш за това, което не е твоя работа?

Бен преглътна онова, което се канеше да каже, и погледна ококорен.

— Ти говориш латински, така ли? — попита невярващо той.

— И чета гръцки — отвърна Дърк.

Бен кимна. Щеше му се поне малко да разбира загадката, която представляваше този котарак.

— Ти знаеше ли предварително, че горските нимфи ще загинат? — попита накрая той.

Котаракът на свой ред отвърна:

— Знаех, че ти няма да загинеш.

— И то защо?

— Защото си кралят.

— Крал, когото никой не разпознава.

— Крал, който сам себе си не разпознава.

Бен се подвоуми. Искаше му се да каже: „Аз се разпознавам, но видът ми е променен, медальонът ми е откраднат и така нататък, и така нататък.“ Но не го каза, защото вече бяха говорили за това. Само попита:

— Откъде знаеше, че демонът няма да ме унищожи, ако ме познае?

Дърк просто сви рамене.

— Медальонът.

Бен кимна.

— Както изглежда, ще трябва да се освободя от този медальон. Май той е причината за всичко, което се случи — за това, че се появи демонът и унищожи нимфите, изобщо за всичко. Ще трябва, изглежда, да го захвърля колкото се може по-надалеч, Дърк.

Дърк се изправи и се изтегна.

— А на мен ми се струва, че преди това трябва да видиш какво иска онова кално кутре — каза той.

Котаракът се загледа встрани и Бен проследи погледа му. Дъждът и мракът почти бяха скрили малката тъмна фигурка, клекнала на десетина метра от тях върху купчина борови иглици. Това бе странно същество, което напомняше нещо като бобър с издължени уши.

— Какво е това животинче? — попита той Дърк.

— Звяр, който помита и чисти подир другите — нещо като четириног домакин.

— И какво иска от нас?

Дърк се престори на някой, с когото злоупотребяват.

— Защо питаш мен? Защо не попиташ бобъра?

Бен въздъхна. И наистина, защо не?

— Мога ли с нещо да ти бъда полезен? — запита той неподвижния силует.

Калното животинче запълзя на четири крака и бавно заотстъпва, после се обърна, заотдалечава се и пак се обърна.

— Само не ми казвай, че иска да го последваме — заяви Бен.

— Хубаво, не ти казвам — съгласи се Дърк.

Последваха калното кутре през гората, като свърнаха на север, все повече отдалечавайки се от град Елдъру и народа на Езерната страна. Дъждът утихна и се превърна в леко ръмене, облаците се разкъсаха и в гората просветля. Ставаше все по-студено, но Бен беше вече вкочанен от студа и не му обръщаше внимание. Вървеше подир калното кутре мълчаливо и разсеяно се питаше откъде ли води името си това създанийце, питаше се къде ли отиват и защо, какво да прави с този медальон и най-вече с Дърк. Котаракът вървеше подире му, като с предпазливи стъпки и грациозни подскоци избягваше калта и локвите и полагаше всички усилия да се запази чист.

„Типично за един котарак,“ помисли си Бен.

С тази разлика, че поведението на Еджууд Дърк съвсем не беше типично за един котарак, независимо колко упорито Бен искаше да се убеди в обратното. Въпросът бе — как Бен да се отнася с него? Да пътуваш с Дърк бе все едно да пътуваш с някой по-възрастен, който все те кара да се чувстваш дете, като в същото време те предупреждава, че трябва да пораснеш. Дърк очевидно бе не случайно с него, но Бен започваше да се пита дали от това има някаква полза.

Към северния край на Елдъру гъстите дървета се стелеше гъста мъгла. Мракът стана по-гъст и влагата лепкава. Това караше Бен да изпитва същото неудоволствие.

Калното кутре продължи, без да забавя ход.

— Тези животинки често ли постъпват така? — прошепна Бен, обръщайки се към Дърк. — Искам да кажа, да те накарат да ги последваш?

— Никога — отвърна Дърк и се изкашля.

Бен изгледа котарака навъсено. „Да хванеш пневмония дано,“ мрачно си помисли той.

Те навлязоха в мъглата сред кипариси, върби и ниска блатна растителност, която не подлежеше на описание. Обувките му бяха полепнали с кал и следите, които оставаше, се пълнеха с вода. Дъждът окончателно спря и всичко притихна. Бен вече не знаеше какво е да бъдеш сух. Дрехите му тегнеха като олово. Мъглата се бе спуснала плътно и той можеше да види не повече от няколко крачки пред себе си. Може би тук трябва да намерим своята гибел, реши той. Може би.

Но не беше това, за което бяха доведени тук, а другото за което бяха тук не беше все още ясно. Следата свършваше пред огромно тинесто пространство. Калното кутре доведе Бен и Дърк до калната яма, изчака ги да приближат до самия й край, след което изчезна в тъмнината. Блатната пустиня се простираше в мъглата и мрака на повече от 15 м разстояние — обширна и тиха тресавищна яма, която бълваше въздушни мехурчета от време на време и в която нямаше нищо друго особено интересно. Бен се загледа в ямата, погледна и към Дърк в очакване на онова, което трябваше да се случи.

Само след миг вече знаеше какво ще е то. Ямата се надигна по средата и от дъното на повръхността й се появи жена.

— Добро утро, Ваше Величество — поздрави го тя.

Изглежда бе гола, макар че това трудно можеше да се определи, защото от главата до петите бе покрита с кал. Тя се втренчи в него със светнали очи. Нищо друго, освен очите й, не се виждаше изпод калта. Застана на повръхността на тресавището като безтегловна.

— Добро утро — неуверено откликна Бен.

— Виждам, че си тръгнал заедно с призматичен котарак — гласът й звучеше странно равно и отекваше особено. — Това е голям късмет. Един призматичен котарак може да се окаже ценен спътник.

Бен не беше съвсем сигурен в това твърдение, но предпочете да замълчи. Дърк също нищо не каза.

— Казват ми Земната майка, Ваше Величество — продължи жената. — Това име ми бе дадено преди няколко века от народа на Езерната страна. И аз като тях съм вълшебно същество, но съм обречена да живея в този свят. За разлика от тях, сама съм избрала да дойда тук, когато съм била необходима в началото на този свят. Аз съм сърцето и душата на тази земя. Нещо като градинар на Отвъдната земя, така да се каже. Грижа се за почвата и нейната растителност. Жителите също са длъжни и отговорни да се грижат за това, но моята роля е от съществено значение — тя замълча. — Разбирате ли, Ваше Величество?

Бен кимна.

— Струва ми се, че да.

— Хубаво, защото разбирането е важно нещо. Аз съм неразделна част от земята, а тя е част от моя състав, тъй че ние сме едно. Тъй като със земята сме свързани, повечето неща, които стават в Отвъдната земя, са ми известни. За теб зная по-специално, защото твоята магия е част от моята. Между краля на Отвъдната земя и земята на тази страна съществува връзка, която е неразтрогваема. Това също разбираш, нали?

Бен кимна отново.

— Това поне съм успял да разбера. Затова ли ме позна, въпреки променения ми вид?

— Аз ви познавам както призматичният котарак ви познава, Ваше Величество; никога не разчитам на външния вид — в гласа й прозвуча нотка на насмешка, но не груба.

— Бях свидетел на вашето идване в Отвъдната земя и оттогава насам ви следя. Вие притежавате кураж и решителност; липсва ви само познание. Но познанието ще дойде с времето. Не е лесно да се разбере тази страна. Да, объркващо. Но не чак колкото ви се струва — и тя леко се размърда сред мъглата с безформени и неясни очертания. Влажният й поглед блестеше. — Накарах калното животинче да ви доведе при мен, за да ви информирам за Уилоу.

— Ти виждала ли си я? — попита Бен.

— Виждах я. Майка й я доведе при мен. Ние с майка й сме близки, поради близостта на истински вълшебните създания със земята. Нашата магия е еднаква. Речния господар се отнесе зле с майка й, защото желае да я притежава, а не да я уважава такава, каквато е. Речния господар се стреми да упражнява власт подобно на хората, Ваше Величество — ужасна слабост, която се надявам, че той с времето ще разбере. Земята и нейните дарове не могат да бъдат ничие притежание. Земята е нещо, което се подарява, за да се ползва от всички тленни създания, но не е ничия собственост. Нещата стоят различно — както в Отвъдната земя, така и в отвъдните светове. По-силните се стремят да властват над по-слабите; и всички се стремят да властват над земята. Това често кара Земната майка да страда.

Тя замълча.

— Речния господар полага усилия и е по-добър от някои. Но и той търси власт, макар и не така откровено. Той използва магия, за да пречиства земята, но не разбира, че не винаги подходът му е правилен. Земята наистина се нуждае от лечение, Ваше Величество, но не всяко лечение е препоръчително. Понякога процесът на умиране и възстановяване на живота е естествена потребност на развитието. Умирането и раждането на живота са част от битието. Никой не може да предвиди хода на цялостния цикъл и експериментите по отношение на всяко звено от него могат да бъдат опасни. Речния господар не разбира това — също както не разбира защо майката на Уилоу не може да му принадлежи. Той разбира само непосредствените си нужди.

— Като например нуждата от черния еднорог ли?

Земната майка се вгледа в него.

— Да, Ваше Величество — черния еднорог. Наистина съществува потребност, на която никой не може да устои — дори и вие сигурно — тя замълча за миг. — Но аз се отплеснах. Накарах ви да дойдете тук, за да ви кажа за Уилоу. Аз почувствах, че вие сте свързан с нея и имам добро чувство. Между вас съществува особена връзка, която обещава нещо, за което дълго съм чакала. Искам да направя каквото мога, за да запазя тази връзка.

Тя издигна тъмната си ръка.

— Чуйте ме, Ваше Величество. Майката на Уилоу я доведе при мен преди два дни призори. Уилоу не искаше да иде при баща си за помощ, а майка й не можеше да й даде необходимото. Дойде с надеждата, че аз ще мога. Уилоу е сънувала два пъти черния еднорог — веднъж, когато е била с вас, и после още веднъж. Сънищата са смесица от истини и заблуди и тя не може да отдели едните от другите. В това аз не бих могла да й помогна; сънищата не се отнасят към земната сфера. Сънищата се отнасят към въздуха и към съзнанието. Тогава тя ме попита зная ли дали черният еднорог е създание на доброто или злото. Казах й, че то може да бъде и двете, докато истината се разкрие изцяло. Тя ме помоли да й покажа тази истина. Казах й, че не мога, защото тя не ми принадлежи. Тогава ме попита дали зная нещо за златната юзда. Казах й, че зная и тя отиде да я търси.

— Къде? — веднага попита Бен.

Земната майка отново млъкна за миг, сякаш се колебаеше.

— Ваше Величество, трябва нещо да ми обещаете — каза накрая тя. — Зная, че се тревожите. Зная, че се страхувате. Зная дори, че може да изпаднете в отчаяние. Пътят, по който вървите, е труден, но трябва да ми обещаете, че каквото и да ви сполети, и колкото и мъчителни чувства да изпитвате, първата ви грижа винаги ще бъде за Уилоу. Трябва да ми обещаете, че ще направите всичко, което е по силите ви, за да запазите живота й.

Бен се поколеба озадачен, преди да отговори.

— Не разбирам. Защо искаш такова обещание?

— Длъжна съм, Ваше Величество. Природата ми го повелява. Трябва да се задоволите с този отговор.

Бен се навъси.

— Ами ако стане така, че да не мога да удържа обещанието си? Или реша да не го удържа?

— Даде ли се едно обещание, то трябва да се удържи. И ти ще го удържиш, защото няма да имаш избор — Земната майка примигна с очи. — Спомни си, че го даваш на мен, а обещание, което ми е дадено, не може да се наруши. Магията ни обвързва по този начин.

Бен обмисля въпроса внимателно, в продължение на няколко дълги минути, изпълнен с колебание. Не го притесняваше толкова идеята да се обрече на Уилоу; притесняваше го фактът на самия оброк. Той му пресичаше пътя за избор, без дори да знае пред какъв избор може да бъде изправен, това беше сляпо обещание, без никаква представа за бъдещето.

Но от друга страна това често се случва в живота. Човек не винаги прави избор с ясна представа за бъдещето му.

— Обещавам — каза той и адвокатът в него потръпна.

— Уилоу тръгна на север — каза Земната майка. — Може би към Дълбокия свлек.

Бен застина на мястото си.

— Дълбокия свлек ли? И то може би?

— Тази юзда е вълшебна магия, изтъкана много, много отдавна от магьосниците на тази страна. Минала е през много ръце през годините и е била напълно забравена. Напоследък е притежание на вещицата Нощната сянка. Вещицата я е откраднала и я е скрила сред другите си скъпоценности. Тя трупа вещи, които й се струват красиви, и ги вади, за да ги гледа, щом пожелае. Ала драконът Страбон на няколко пъти й е открадвал юздата, защото също събира подобни скъпоценности. Те двамата си съперничат. В този момент я притежава вещицата.

Много неприятни спомени извика у Бен споменаването на Нощната сянка и Дълбокия свлек. Имаше някои места, които Бен не желаеше да посети в кралството на Отвъдната земя и на първо място това беше обиталище.

— Но нали Нощната сянка бе отлетяла във вълшебния свят…?

— Уилоу тръгна, щом й казах за златната юзда, Ваше Величество — прекъсна Земната майка мислите му. — Преди два дни. Трябва да побързате, за да я настигнете.

Бен кимна с отсъстващ поглед, забелязал, че небето просветлява отвъд неизменния мрак над тресавището. Над тях почти зазоряваше.

— Желая ви успех, Ваше Величество — извика Земната майка. Тя бе започнала отново да потъва сред тресавището и обликът й бързо се променяше, докато се спускаше. — Открий Уилоу и помни обещанието си.

Бен искаше да я извика отново, защото на устните му напираха десетки въпроси без отговор, но тя почти веднага изчезна. Просто пропадна сред тресавищната яма и изчезна. Бен остана загледан в празната гладка повърхност.

— Е, поне узнах накъде се е отправила Уилоу — каза си той. — Трябва само да успея да се измъкна от това тресавище.

Като по поръчка калното кутре изникна отново, промъквайки се изпод гъстите папрати. То го загледа сериозно и тръгна да върви, после се обърна и го зачака.

Бен въздъхна. Жалко, че всичките му желания не се изпълняваха така мигновено. Той погледна към Дърк. Дърк отвърна на погледа му.

— Желаеш ли да повървим на север? — попита той котарака.

Както можете да очаквате, котаракът не отвърна нищо.