Мина Спиридонова
Зимни хали (3)

ГЛАВА ІІІ

Върна се в хана и с надежда разбра, че той спи. Не се събуди дълго. На третия ден косата му започна да се оцветява. Боледуваше тежко, но вече това нямаше значение, защото Желива остана до него.

Тя прости на Андроним. За нея той беше много. Разбираше го, а той бе тъжен и всеотдаен, без да го знае. Прости му и внезапната омраза към Треадрик. Андроним трябваше да превъзмогне болката сам, преди да я потърси. Но знаеше, че любовното чувство, което изпитва към нея не можеше да бъде изпитано от друг.

Желива прости на себе си. Вече никога нямаше да е Риагард. Това беше краят на дългото й пътуване към себе си, в което срещна Андроним и Треадрик.

Беше късно. Тя легна до неподвижния Треадрик и подложи ръката му под главата си. Когато влезе в съня, й се присъни чуден свят. Беше зима, жестока и вечна по склоновете на Радензам, с безкрайни, бляскави снежни преспи, а сред тях…

— Желива, сънувах нещо. — Сутринните лъчи проникваха в очите на младия Рицар и го караха да примигва в бялата, топла светлина. — Беше странно, но бе послание, в което не бях само аз. Беше зима, жестока и вечна по склоновете на Радензам, с безкрайни, бляскави снежни преспи, а сред тях ние тримата крачехме без страх от вихрещите се господари на студа, бесните елементали, които сковават с неживия си дъх земите и планините. Беше странна смесица от ден и нощ, в която се преплитаха светли и обсипани със звезди воали. Отивахме на битка, но не такава, в която аз убивах по поръчка и в която Андроним играеше със Смъртта като със стар спомен, който не си отива. Той сега не беше извадил меча си. Вървяхме дълго, без да изпитаме ужасяващата мощ на студа. Аз не го позволих. Това влудяваше елеменалите, които като вихри от хаос и гняв се увиваха около мене и се мъчеха да ме вледенят с вериги от замръзнали топчета. После стигнахме до дълго, пусто поле, плътно завито със снежен плащ. Там ни обгради гора от ледени кули, безкрайна и извисяваща се все по-нависоко…

…Появи се царкиня Кореллада, впрегнала в колесницата си духовете на въздуха, придружена от дъщерите си и… о, моя бедна Лед!… чиито призрак, окован в леден къс, бе задържан от владетелката преди хиляди векове. Дъщерите на Зимата бяха неми свидетели на приближаващата смърт, а Аднроним и ти бяхте моята силна и непобедима надежда…

…Тя извади кристаличния си меч, а смехът й ме прониза, защото стискаше и отрязаната ми отдавна коса. Сега тя беше отново дълга и виолетова, и вече нищо не можеше да спре двубоя ни…

…Бихме се дълго, цели две зими. Аз разбрах, че тя няма да ме остави жив, а и имаше цялото време, което съществуваше, за да ме унищожи…

…Тогава аз насочих острието към себе си и видях ликуване в очите й. Тя беше победила, но аз забих острието в ръката си…

…Кръвта ми бликна и опръска бялата й премяна, мечът й изсъска и се превърна в мъничка капка вода. Тя изпищя и настана хаотично действие, когато тя започна да се топи, а освободените дъщери и деца на въздуха се залутаха и заскитаха в небесата, обикаляйки Лирика с бързината на Пегас…

…Аз останах на снега кървящ и гледах как Кореллада изчезва, а луните необезпокоявани изгряха и осветиха парчето кристал, останало от короната и пръстенът, паднал от ръката й…

…Тогава ти се спусна към мен и падна в обятията ми, а Андроним заби меча си в краката ми и сведе глава в почит…

4.01.2000 год.