Мина Спиридонова
Зимни хали (1)

ГЛАВА І

— Треадрик, Треадрик…! Ставай, мързеливецо! Цял ден ли ще лежиш?

Викът го откъсна от съня и за момент го обърка. Кой го викаше? Усещаше зад гърба си топлото пукане на огъня и мекото тяло на кучето, проснато върху крака му. След малко нещо го перна през лицето и той подскочи. Въпреки това остана неподвижен и се заслуша в стъпките, отекващи по каменните плочи. Изведнъж пелерината, която бяха метнали върху му се повдигна и над него се надвеси млада жена със злобно и ядосано изражение. Тя го сграбчи за ръката и прекрати протестите му. Постави длан на челото му.

— Струва ми се, че говоря достатъчно ясно. Стига си се тръшкал и ставай, защото имам работа и нямам намерение да те гледам как се влачиш цял ден около мен. Какво, пак ли си болен? Омръзна ми от треските ти и проклетите билки. Махай се, хайде!

— Нищо ми няма — едвам успя да промърмори момчето и се наметна доколкото успя. Кучето се залута из краката му, докато излизаше през задната врата.

Навън още беше тъмно, а и студено. Треадрик не трепереше. Напротив, беше му много топло, но остана с пелерината. Завърза долните й краища около кръста си и се запъти към обора. Днес нямаше да извежда животните, и слава богу. Не беше в настроение и даже красивата долина на предпланиниските части на северен Раензам нямаше да му донесат утеха. Той не обичаше много да се задълбочава в усещанията си и ги мразеше, когато го тревожеха. Всичко правеше с инстинкт, който беше безпогрешен и му бе достатъчен, за да живее някак си.

Отдавна бе престанал да вижда приятелите си. Не се забавляваше, рядко се смееше. Работата бе погълнала цялото му внимание и сили. Преди няколко години го осинови ковачът Ондетвир и той и жена му Лулерка се превърнаха в негово семейство. Единственото, което му беше опора и му даде надежда за някакво бъдеще. Той беше сирак и бе израстнал в един малък замък на дребен поземлен владетел, където майка му беше прислужница. Откакто тя почина го прехвърляха на различни занаятчии, защото беше силен и пъргав и често го вземаха за чирак. Когато го взе Ондетвир той заживя като нечие дете, което даряваха с обич и уважение.

Когато обаче почина Лулерка, дойде Бразона. Тя беше шивачка, и то много добра. Треадрик винаги й го признаваше, макар тя да не го обичаше. Треадрик пое задължения, които не бе имал, докато Лулерка беше жива.

Той открай време беше болнав, но лечителите бяха силно озадачени от разклатеното му здраве и странните, непривични признаци на треската. Така или иначе той не се чувстваше зле, обаче Бразона не се смиляваше над него и много го хулеше. Така че прекарваше болестта на крак, най-често на полето.

Като на всяко момче, мечтата му бе да стане рицар. Но той нито познаваше такива, нито пък имаше някакви особени заложби. Пък и беше толкова далеч от каквото и да е средище на култура, че сам разбираше колко мечта има наистина в тази мечта. Той някак бе сигурен, че няма да живее още дълго, страхуваше се от болестта. Единственото, което наистина му причиняваше болка и го подлудяваше, бе подстригването. Не можеше да търпи да режат косата му и това понякога извикваше сълзи в очите му.

Слънцето вече се вдигна достатъчно и околността оживя. Той почисти набързо при животните и излезе пред кръглата чешма в средата на двора. Къщата беше от масивен камък и беше много хубава. Даже всички беди, които беше преживял тук не можеха да замъглят чувството на сигурност и уют, които изпитваше, като стоеше на чешмата и гледаше червенокаменните семпли статуи, които тъй пасваха на фасадата от шарени плочи.

Водата беше много чиста, но не течеше силно. Той приседна на камъка и извади малък нож за дърво. Сега си правеше нов лък и доста се стараеше, особено с формата.

Работата го залиса и когато пред портите спря каруца, вече препичаше обедно слънце. Треадрик с усилие вдигна глава и видя баща си, който смъкваше бурета с прочен от колата. Момчето си втурна към него, но баща му не го погледна и той продължи мълчаливо да помага.

После, също тъй внезапно, Ондетвир го остави и влезе в къщата. Треадрик приключи и почисти конете без да ги разпрегне.

Треадрик се замисли. Даже баща му се бе променил. Като него самия. Нищо вече не очакваше.

Бразона и Ондетвир се караха. Странно, че не можеше да чуе точно за какво, но явно беше за него, щом не можеше да разбере думите им. Всъщност повече се чуваше гласът на Бразона, което натъжи, но и разгневи Треадрик.

Старият ковач излезе от кухнята и се запъти към момчето. Нещо го присви отвътре и той пристъпи към баща си. Мъжът го изгледа продължително, но Треадрик не можа да различи нищо по лицето му и това го уплаши. Той винаги четеше по лицата на хората, защото те никога не мамеха като думите. На думи той не вярваше, нито на хубави, нито на лоши.

— Искаш ли да си вземеш нещо? Побързай, тръгваме! — Само това.

— Къде? — Ковачът вече беше седнал на капрата. Не получи отговор. Той взе наметалото си от кръглото корито с трите малки лилии в средата, загъна в него парчето огънато необработено дърво и седна до мъжа. Какво значение имаше?

* * *

Тя пристъпваше бавно и внимателно оглеждаше ранените. Те не бяха много, слава на боговете, както при предното сражение. Пристъпваше смазана от умора, но не толкова физическа, колкото душевна. Беше го допуснала. Нещо, което се беше старала да избегне, откакто носеше меча. Боговете й бяха свидетели, не биваше да позволява, дори с цената на живота си. Вървейки между шатрите зад укрепителната плоскост на стрелците, Желива се мъчеше някак да оправдае себе си, но станалото я бе лишило от подобна възможност. Тя носеше полупразно ведро за вода, която трябваше на лечителите.

От следващата шатра излезе Абриката. Момичето беше тук от скоро и бе едва петнадесетгодишно, но прояви интерес към лековете и се присъедини да помага на Борвид. Той беше талантлив воин навремето, преди да го ранят в крака и да окуцее. Тогава Желива още не беше пристигнала във войската.

— Желива ’Ард, почакайте! — Желива й обърна гръб. Не й трябваше съчувствие. Спря и се обърна.

— Желива ’Ард, какво има? — Абриката беше изненадана и притеснена. Младата мечоноска се изсмя вътрешно и това не й хареса.

— Не знаеш ли? Не знаят ли вече всички из проклетата Лирика? Не е ли записан в „Легендохранителницата…“ денят на опозоряването ми?

Момичето я гледаше спокойно и безизразно.

— Не искам с нищо да се подигравам или да обидя. Просто попитах.

— Скършиха меча ми в битката, Абриката, и след това убиха Моргей.

Младата девойка естествено беше потресена, но само очите й го издадоха и Желива й поблагодари мислено за тактичността.

— Сега си тръгвам. Не знам дали ще се върна пак тук. Най-вероятно не.

Желива продължи през редиците и ранените.

Абриката я догони.

— Значи трябва да вървите! Да избягате с други думи, че да не би да ви осъдят за човешката ви слабост! — Абриката беше разгневена и много истина имаше в думите й. Най-вероятно Желива би постъпила точно така, ако я нямаше принудата. Искаше да й обясни, защото й вярваше и не искаше да бъде разбрана погрешно.

Ето я шатрата на Моргей и нейната. Когато него вече го нямаше, всичко принадлежеше на нея. Но нищо нямаше да си вземе, защото спомените се отразяваха в предметите и им даваха душа. Не й трябваше неговата душа. Той вече не принадлежеше на този свят, а предметите не й помагаха да го забрави.

Желива влезе и се огледа неловко. Сви устни, но после се сети за момичето и й направи знак да влезе. Ръцете на Желива трепереха, когато си наля виното, но то не се разплиска от чашата, както трябваше да стане.

— Мъртвият не е жаден — промълви тя замислено и отпи.

— Вярвате ли в това? Че нематериалните форми на съзнание имат нужда от материална храна? Има ли въобще нужда от това? Така не ги ли възспирате?

— Това не е преграда за свободата им; така те напомнят за себе си. Защото връзката със сродниците не се губи и забравя, тя само се пренасочва. Душите започват да пътуват към другите вселени веднага щом напуснат тукашната реалност. Те са непрекъснато в движение. Винаги има нужда от души, когато се строи нов свят. Така се казва обикновено, но кой може да каже със сигурност.

— Тези неща според мен са вярни, иначе няма да се знаят. Дори когато смяташ, че измисляш нещо, то всъщност е отдавна забравено знание от древни времена.

— Хм. Но откъде могат да се знаят все пак? — Желива не се чувстваше уверена. Не беше привързана към легендите, нито към тайнствата от какъвто и да е род, обаче явно тази концепция й допадаше. Някак го усещаше като вярно. А изглежда, че Абриката беше запозната добре с всевъзможни ритуали и вярвания. Странен вид знания за дете на нейната възраст. Така и не знаеха откъде дойде тя. Просто един ден се появи в стана и заживя с тях.

— Кажете ми какво стана с Рицаря Моргей — подсети я девойката.

Желива въздъхна и се зачуди какво всъщност иска да й каже. Не всичко можеше да се сподели и разбере, особено във връзка като тяхната.

— Моргей беше Рицар Хора, воин, който борави с магия, която му помага да бъде нещо повече от обикновен стрелец с лък.

— Зная това. Те умеят да се приближават към мишената толкова близо, сякаш са на не повече от крачка разстояние.

— Но за да прилагат тези си способности, Рицарите Хора трябва да бъдат седем на брой. Когато са седмина те сливат силите си и заедно ги контролират. В смисъл, че ако не са заедно, те не могат да се придвижват към мишените. Отделени един от друг те просто са отлични, но тази сила не е така могъща, за да може всеки да борави самостоятелно и да привлича целта. Дарбата е отслабнала, не като в легендите, когато армиите Рицари Хора се придвижвали се през древните земи на цяла Лирика. И всеки един от тях е бил стократно по-силен от всички седем, взети заедно. — Желива остана приведена, с глава подпряна на коленете. — Остлабва магията, отдръпва се от приемниците си.

Абриката се повъртя из шатрата, но изглежда, че мислеше за друго.

— Да, явно сме в беда, защото връзката сега е разрушена. Трябва ни нов.

— Рицар Хора не се ражда всеки ден.

— Но тук вече имаме шест. Струва ми се, че нещата няма да останат така. Ще дойде нов.

Желива я изгледа с присвит поглед.

— Това пък как го измисли?

Абриката спря да крачи. Прекара пръсти през късата си коса и после скръсти ръце леко обидено.

— Просто ми хрумна. Те би трябвало да се усещат един друг.

Желива се изправи и взе дисагите си. Започна да събира нещата си, главно дрехи.

— Тръгвате ли? Къде все пак?

— Много неща знаеш, но явно не достатъчно за това какво ни обвързва, мен и другите Риагарди, с Рицарите Хора. Моят меч е обречен на Моргей. Свързани сме чрез магията му. Мечът ми беше счупен. Връзката ни бе прекъсната, но не тя бе причината Моргей да умре. Просто нямаше с какво да го защитя. И сега, когато той е мъртъв, аз блокирам връзките на другите воини с техните пазители-Риагарди. Затова трябва да си тръгна и да ми бъде изковано ново оръжие. Само така ще си възвърна правото отново да защитавам с меч. Ако не беше мъртъв, Моргей вече щеше да има нов Риагард. — Тя продължи да прибира, без да каже нещо повече за известно време. — Така било писано.

— Това място където отивате, далече ли е?

— Далече е. Много далече, на юг, където съм се родила.

Желива мина покрай Абриката, излезе и се запромушва между шатрите и хората.

— Как е Виксер? Жив е, нали?

— Да — настигна я другата. — Зле е, но смятам, че ще се оправи напълно. Ръката му е пронизана с четириостра стрела. Трудно я измъкнахме. Мочеб не е много добре и за него нищо не мога да кажа. Другите са невредими.

— Това е добре. Много добре. Иска ми се да ги видя, но сега не е възможно.

Преваляше следобед. Слънцето се спускаше незабележимо и сигурно към заника, но все пак още беше далеч от него. Тя смяташе, че ще намери подслон за през нощта, поне в недалечната гора на хълма. По-надолу по пътя имаше населени места, само че Желива смяташе да ги избягва доколкото може. Изпитанието беше дълго, но минаваше през познатото и това я радваше. Малко.

Сбогува се с Абрикта. Добро момиче беше.

Докато вървеше по утъпканите пролуки между шатрите, срещаше познати лица. Изстрадали лица, нейни спътнци, Риагарди. Беше изненадана, защото те спираха и й отдаваха почит без думи, което беше най-големия израз на съпричастност, който можеха да й дадат. Някои от тези прекрасни мъже тя обичаше, Моргей не беше единствения. В душата й изплува едно сладко усещане, докато проследяваше помътнелите очи, впити в нея — тя притежаваше късче от всеки един от тях в себе си и сега то политаше след нея, без да им остави право на избор. Желива се усмихна.

Станът беше обграден от дебели колове с подострени върхове. Оградата от стабилни дървени стълбове, вдигната от войската по защита на укрепленията, беше най-доброто, което даваше опора на лагера пред другата войска.

Всъщност беше война. Една странична война наистина, далеч от действителното сражение в долната южна област на континента. Конфликти винаги имаше, и не малко от тях произтичаха от столицата или от съюзните могъщи кралства на Ескода Рила, които от своя страна имаха свои привърженици из целия континент. Съсредоточието на елитните армии се нуждаеше от реално печеливши битки, водени от елитни противници, каквито тук нямаше.

Разбира се, отзвука на сраженията беше явен. Ако не друго, то поне вестите за подновени атаки пристигаха завидно скоростно. Съответно сраженията между двете присъстващи страни се започваха от тази страна, която беше сторила същото на юг. По-често лагерите се придвижваха, но извън населените места. Правило беше селища да не се намесват в битки, които се водят далеч от центъра.

Внезапно се смрачи. Заваля мъгла, ситна и ефирна, и скри печалните хълмове на далечния Раензам. Печално чувство извикваха плаващите талази от водни пари у Желива, но то не се задържа дълго. Тя умееше да крие някои свои черти.

Бавно оседлаваше коня си. Уморено и някак хипнотично. След като приключи с подреждането на дисагите, тя поведе животното към портата. Все още беше леко открехната.

Минавайки покрай една от палатките видя нещо необичайно. До платнището й се се беше свило малко момче. Беше покрито с кал, която почти беше засъхнала по него. Тук горе на възвишението беше сухо и открито и почти не беше останала следа от вчерашния дъжд. Желива се намръщи и се насочи към него.

Когато конят й се спря пред него, то уплашено вдигна очи, но разбърканата му коса покриваше лицето така, че тя не можа да го види добре. Клекна и бавно свали ездитните си ръкавици.

— Здравей.

Момчето отново изправи глава и сърцето на Желива се преобърна — той имаше блестящи виолетови очи, каквито тя никога не беше виждала и каквито хората нямаха. Очи, които излъчваха такава зрялост в лицето на такова малко дете.

— Ти кой си? — Стараеше се да звучи уверено и добронамерено. Вече се досещаше, че момчето сигурно е изоставено. Рядко, но се случваше бедни родители да оставят свое дете близо до военен стан, като се надяваха да го вземат за паж или слуга.

То помълча малко, но после внезапно проговори с ясен и твърд глас:

— Треадрик.

— Ами здравей тогава, Треадрик.

Той се усмихна леко. Беше хубав.

— Здравей. Здрав кон имаш. Чиврезева порода, ама не го води през кал, защото копитата му омекват и подковите падат. Те по принцип не се подковават, освен ако не идват от сухите земи.

Тя се засмя весело. После разбра, че в настроението й не остана и капка от мрачната болезненост, обзела я след битката.

— Мъдър съвет. Знам го.

— Тогава чуй и това: не го пой със зелена вода като е болен. Ще го отровиш.

Усмивката й се стопи. Само очите й останаха спокойни.

— Добре. Явно знаеш много за конете.

— За всички коне, които познавам. — Той се сви притеснено, сякаш нещо си спомни и обгърна здраво коленете си с ръце. Но продължи да й се усмихва. — Ти тръгваш ли си?

Желива придърпа плаща си, който се влачеше по земята. Гледаше го сериозно.

— Да. Наблюдаваш много ловко. Ти си доста опасен.

Този път той се разсмя.

— Хубаво е, че мислиш така. Забелязала си най-яркото у мен.

Младата мечоноска го огледа внимателно. Косата му беше зле подстригана, сякаш рязана с нож, а по малките му ръце личаха. Дрехите му бяха скъсани, но той не изглеждаше да се притеснява от това. Въпреки че лицето му бе бледо, по бузите му имаше червени петна, които приличаха на червените жилки по смедните ябълки, по които се познаваше, че са узрели. Зад гърба му имаше изправена дъга за лък, неоформена и завита в зелен ленен плащ.

— Стреляш ли?

— Малко. Това е единственото, което ми остана от дома. И дрехите де. — Треадрик помълча. Тя разбра, че на него не му се говори за това. След малко той додаде: — Сигурно вече се досещаш. Изоставиха ме. — Тя очакваше, че той ще е гневен, но гласът му не изразяваше нищо. Криеше се, и го правеше добре. — Мога ли да остана тук? Кажи ми.

Желива не отвърна веднага. Вече нищо не зависеше от нея. Тя щеше да го приеме, ако можеше да не тръгва. Не знаеше защо, но щеше да се погрижи той да остане.

— На колко години си?

— Мога да правя всичко, не само да се грижа за животните. Каквото и да е. Даже на бойното поле да изляза. Само да не ме прогонят. Няма къде да ида вече.

— На колко си години, Треадрик?

Зениците му потъмняха. Нещо се пречупи в погледа му, но гласа пак го скри.

— На единадесет.

Беше малък. Желива вдигна поглед към небето. Смрачаваше се. Беше окъсняла. Отново я обвиха мъгли. Унесът се върна. Тя стана и потри ръце. Сложи ръкавиците и посегна към поводите. Яхна коня.

— Моля те. — Беше Треадрик.

За последно тя му се усмихна.

— Потърси Абриката.

Когато излизаше, Желива знаеше, че погледът му я следва. Портите леко се открехнаха.

— А ти коя си? — извика той преди вратата да се затвори.

Тя се обърна към него.

— Желива.