Мина Спиридонова
Лирика (5)

ГЛАВА V

От покоите на Лира долиташе нежна мелодия. Девойката свиреше на флейта, а от време на време спираше, за да попее.

Опрял чело о вратата, младият принц слушаше. Музиката се врязваше дълбоко в душата му, но му причиняваше и дива, неконтролируема радост. Камъкът тежеше на гърдите му. Звуците се стопиха. Той зачака песента.

Такава не последва. Вместо това вратата се открехна и Лира се показа.

— Рил, какво правиш?

— Слушах.

— Защо стоиш тук? Да не ти е зле?

— Не, но не ми достигат сили да вляза.

Тя не отговори, а се отмести, за да му даде възможност да я последва.

В покоите на младата лечителка винаги бе уютно, топло и светло. Изобилието от аромати на билки и лековити отвари бе зашеметяваща. В камината гореше малък огън, достатъчен да поддържа каденето на благовонни листа и цветя. Бяло и червено кадифе, син и зелен брокат украсяваха просторната стая, мебелирана с червено и сребристо дърво. Имаше висок черен шкаф и масичка, върху която Лира работеше. В многобройните чекмеджета на шкафа тя държеше цялото си богатство от лекарства и рецепти. Прозорците бяха високи и големи, колкото цялата стена. В нейните покои винаги беше много светло. Невероятно красиви витражи украсяваха горната част на извитите прозорци. Приказна феерия от цветове, с която Лира се гордееше и макар да не можеше да види напълно финото подреждане на стъклописа твърдеше, че цветовете, ярко огряни от слънцето пълнели стаята с течна дъга.

— Как е раната ти?

Рил разтвори ризата си и отмести камъка, който междувременно бе придобил формата на полукълбо и сияеше спокойно. Чувствителните й пръсти проследиха белега. След това напипа медальона. Взе го в ръка. Подържа го малко и го пусна.

— Невероятен е, Създателю. — Каза го без ирония и тъга. В гласа й се четеше уважение.

— Лирика, отивам си и никога вече няма да ме видиш.

Тя притвори очи, но не трепна.

— Зная.

— Искам да ми простиш, задето те нараних и те обрекох на себе си.

— Ех, Рил Алак! Защо се сбогуваш с мен? Смъртта няма значение за умиращия. Достатъчно е да ми кажеш довиждане.

— Преди това обаче искам да направя нещо.

— Какво е то?

— Сама ще узнаеш.

Допря ръце една в друга. Изпразни ума си от странични мисли и го изпълни с нея. Пълният й образ. Раната му сякаш се разтвори и погълна „Сътворяващия“. Ледени тръпки, горещи вълни. Сърцето му биеше в лед и огън. Видения, пламъци, скреж, картини от детството му и образи от въображението. Синя светлина изпълзя от камъка, потече по ръката, която той бе допрял до топлото чело, и попи в кожата й.

Лира ахна.

Рил падна на колене от слабост и седна с гръб към нея. Собствената му гибел бе започнала да го обсебва.

— Очите ми! Майчице, очите ми!

Тя се въртеше из стаята и не можеше да повярва. Приближаваше се до всичко, вземаше го в ръка и го оглеждаше в захлас, трепереща от възторг. Затича се, залепи длани о стъклото и изписка радостно при вида на нощното небе и прозрачните сенки в градината. Тя беше като новородено, току що прогледнало, но се удивляваше на съвършенството и деликатността на света с цялото познание, което притежаваше и жаждата, таена през всички години, прекарани в мъгла. Беше щастие, което заливаше чувствителната й душа и на което тя никога нямаше да може да се нарадва.

— Погледни звездите! Те през цялото време са светили там, толкова миниатюрни, лъскави като бисери! Колко далеч били! О,о, Рил! Не мога да повярвам! Не мога…!

Тя изведнъж млъкна и Рил усети погледа й върху себе си. Онзи всепроникващ взор, с който тя го наблюдаваше се впи сега в него с цялата си сила. Стъпваше тихо и неусетно се озова до тялото му. Сложи треперещата си ръка на рамото му.

— Съжалявам. Беше твърде неовладяно и…

— Не говори необмислено. Така ми показа щастието си. Беше прекрасно. Благодаря ти.

— Искам да те видя. Най-после да видя лицето ти. — Приглади косата си и плъзна ръка по врата му.

— Защо? — Защо му беше така трудно да говори? Нещо го стягаше и той не можеше да се успокои заради бремето, което носеше. Не на Дарбата, а на спомена за нея. — Ти ме познаваш. Лицето ми не значи нищо.

— Какво, разкайваш ли се? За това, което направи? За това, което толкова отдавна искаш да ми кажеш? — Тя се засмя тихо. — Ти не разбираш. Нищо. Твоите усещания за мен са различни от моите за теб.

— Аз… — Рил успя да овладее гласа си.

Тя не помръдна, но продължи да го докосва. Настойчиво.

— Искам да ме погледнеш, Рил.

Тя не го изчака, а се изправи пред него. Наведе се. Вдигна главата му към светлината на камината. Лицето й не трепна.

— Да — каза най-после. — Да. Това е нещо, което не може да бъде описано, но аз те познавам. Виждала съм те през цялото това време. Не би могло да бъде иначе, нали? Нали, любов моя?

Той я притегли в обятията си. Камъкът пламна на гърдите му и сякаш прегори белега. Той не усети. Как можеше да се сравни този току-що роден огън с онзи, който бе горял години.

— Изправи се.

Той я послуша, тялото му гореше. Лира плъзна длани под ризата му, проследи всеки белег, който познаваше така добре.

Той рязко се отдръпна и отстъпи две крачки назад. Погледът на Лирика лумна.

— Не, Лирика. Погледни ме сега, защото това е краят.

Обърна й гръб и понечи да излезе. В следващия момент тя скочи и го притисна към вратата. Прегърна го силно. Той се напрегна, докато тя го събличаше. Говореше му, той й отвръщаше. Ласките й към него бяха като на опитна и отдавнашна любовница.

— Не знаеш какво си за мен… не можеш да си представиш какво мога да направя… ще те прилаская… ще изтръгна душата ти чрез агонията на тялото… ще разбереш… наистина ще дойде краят, Рил, любов…

Утрото подрани. Много подрани.

Когато дойде изгрева, все още бяха заедно. Той седеше на стола с висока облегалка, с глава, обърната към прозореца. Тя бе на другия стол срещу него. Току-що се бяха откъснали един от друг. Гледаше го. След малко се надигна и го докосна.

— Кажи нещо. Кажи.

Рил Алак извърна помътнелия си поглед към познатото до болка лице и прошепна:

— Неспособен съм. Знаеш. Време е, а не е време. Как ще си тръгна? Как ще умра, когато знам, че ти си тук сама, а аз съм сам там? — Пак се разсея. — Как си успяла да ме крепиш толкова дълго? А себе си? Как дишаш?

Изкъпаха се, закусиха, без да се докосват. Той почти не яде. Само я гледаше.

Слънцето се бе издигнало тъкмо над хълмовете. Днес нещо не беше наред с времето. То сякаш едва капеше. Рил мислеше за това, почивайки, подпрял чело на стъклото.

— Трябва да тръгвам. Ти си последната, която виждам.

Лирика му се усмихваше.

— Колко си хубав. Рил.

— Няма да се сбогувам с никого. Даже с теб. О, богове! — Думите му бяха така нищожни пред пустото и безгранично поле в душата му. — Искам да… исках да ти кажа нещо просто, обикновено, но… всъщност думите сами се изплъзват. Прости ми, че ти причиних това. Жесток бях. Исках да изпиташ поне частица от страданието ми. Нищо няма да е достатъчно, за да изкупи постъпката ми.

— Не, грешиш. Аз го исках. Искам да видя света ти, когато стане реалност. Ти ми даде най-ценното. Зрението ми, а после и себе си.

Стояха мълчаливи дълго. Тя държеше ръцете му и го гледаше, сякаш се боеше да не би да е пропуснала някой ъгъл, извивка или изражение на лицето му. Тя запомняше всяка минута и вече се радваше на неговия свят, като че се бе ширнал в краката й с цялото си невъобразимо великолепие. В очите й нямаше сълзи, когато се разделяха. Но в неговата душа имаше.

— Силата ти ме изумява, моя Лирика.

— Не вярвай на лицето ми.

— Ще бъдеш ли с мен отново?

— Винаги, когато ме повикаш.

Отвори вратата и стисна камъка под ризата си.

— За тебе е.

Тя просто кимна.

Камъкът задвижи картините в съзнанието му. Свят, пълен с живот и пространство.

Свят на име Лирика.