Мина Спиридонова
Лирика (2)

ГЛАВА ІІ

— Дий! — Боен възглас озвучи притихналата гора на Мерден. Буйният черен кон препускаше с бясна скорост, вдигайки след себе си облак от гнили листа и пръст. Конят и господаря му се бяха насочили към пропастта на Всевишния. Ездачът изкрещя, конят изцвили и заби копита в скалата миг преди да полетят надолу.

— Господи!!!

Мъжът постоя неподвижен за миг, силно зашеметен от преживяното и почти разочарован от неуспеха на лудия си стремеж.

— Ех, Даюн! Иска ти се да прелетиш оттатък, нали?

Ездачът се взря в дълбокия каньон и ума му се понесе над скалите и застиналите речни легла. В далечината светеше огненото гърло на вулкана, наречен Свършекът на реалността. Никой не знаеше какво има отвъд, тъй като никой не бе преминавал през Всевишния. И никому не бе нужно да вижда колко малка и крайна бе земята на неговия дом. Но младият мъж знаеше едно място, просека, която водеше към бреговете на Края. Малцина я знаеха, но никой не бе стигал по-далеч от скалата във форма на луна, ознаменуваща Началото на Края. Защото след нея започваше мракът.

Усмивка трепна на господарските устни. Бавно обърна коня си и се отправи в спокоен тръс към замъка.

Рил Алак Даронън Тройски, син на господаря Трой Ринандски, владетел на Крайната земя, навършваше деветнадесет след ден. Въпреки годините, които подсказваха развитие, неопитност и безгрижие, Рил отдавна бе усвоил отговорността. Момчето си беше отишло от него рано. Характерът, както и тялото му, претърпяха преждевременно съзряване. Мъжът го обсеби бързо и безпощадно, заличавайки нежността на момчешкия му чар. Острата красота на лицето и тялото му извикваше удивление, събуждаше инстинкти и пораждаше завист. Фигурата на Рил бе едра, висока, налята и мускулеста, с едновременно скрита и явна грацията като на бог. Освен бремето на плътската хубост, той носеше и бремето на божествеността. Усещаше, че е отговорен за нещо повече от спокоен и праведен живот, и това нещо бе реалността. Не беше воин като баща си, макар да владееше изкуството на меча. Пророчествата в книгите на Оник събуждаха у него трепет и го изпълваха с очакване (и безпокойство), сякаш бяха предназначени за него. Не ги разбираше напълно, въпреки че често ги прелистваше, а и не беше необходимо, защото Рил следваше инстинкта си. Виденията го объркваха, но никога не се променяха, а само се появяваха нови и нови. Някои от тях той рисуваше. Съсредочавайки вниманието си върху нещо, той започваше да го преобразува по необясним начин. Виждаше особени животни, които не съществуваха, места, които ги нямаше в света, който той познаваше. Легендата казваше, че светът, както всичко друго, има край. Но вселената нямаше. В това той бе убеден. Никой не знаеше къде започва и къде свършва. Светът можеше да се промени.

Наричаха земята си Божествен остров, тъй като била създадена незнайно как, за да „плува“ във Всемира. И тя наистина бе остров, заобиколен от черна пустош. В това нямаше съмнение, защото границата на земите му беше именно Всевишния. Спадове от върхове, бездни и безвъздушни, ледени куполи. Рил бе сигурен — може да се сложи край на края, и той щеше да намери начин.Нали затова бе тук!

В далечината мярна коня на Лира. Тя явно препускаше, тъй като се отдалечаваше бързо. Рил не пришпори Даюн, защото бе сигурен, че ще стигне преди нея. След няколко завоя на утъпкания път си показа замъкът Ескадор. Издигаше се на едно възвишение, от което целият, лежащ в низината под него град, се обхващаше с поглед. Град Ендден. Кулата на Оник бе най-високата пристройка на замъка и бе обвита в облаци или мъгла. Придворният маг, старият Оник, обичаше да се „забулва в тайнственост“, четейки Пророчествата. Магията на Острова бе естествена както наличието на Границата на каньона или смяната на сезоните. Но беше слаба. И най-способният магьосник не можеше да влага магията си в нещо повече от разтикване на облаците, прочит на звездите и бъркане на странни отвари. Пък и за какво бе нужно друго? По време на война вълшебниците се биеха помежду си заедно с воюващите армии. Победа над противниковия маг гарантираше половин спечелена битка.

Скоро излезе пред портата, премина и се насочи към конюшнята. Днес бе денят на пролетното равноденствие и вечерта щеше да има бал. Поканени бяха владетелите на близките кралства. На площада в града щеше да се проведе тържество и Рил би дал всичко, за да е там.

Лира го беше преварила. Направо невероятно. Заведе Даюн, разседла го и побърза да я настигне. Тя вадеше от дисагите си вързопи с билки. Бе облечена в синя памучна рокля, чието деколте и широки ръкави до лактите бяха обточени с бели шевици и меандри. На тъмносиния й плащ бе избродирана роза Упоителка. Косата й, дълга до кръста, бе стегната в края, в средата и най-отгоре със сребърни ленти. Тя не се обърна.

Застанал на разстояние, Рил просто я гледаше. Беше дребна и толкова елегантна, че той изпитваше възхищение и почуда как е възможно да е толкова малка. Ръцете й с дълги пръсти се нанасяха два пъти на неговите.

Магическото докосване на нейния ум. Беше странна, но веща в работата си.

Полъхът на вятъра освободи кичур от разпиляната му от ездата коса. Той внимателно свали матовата диадема, която я придържеше, прибра непокорните кичури и отново я постави отзад на главата си, от едното ухо до другото. Закопчалката се плъзна безшумно на мястото си.

— Здравей — каза тихо Лира и извади и последната торбичка. — Успя ли този път?

— Както виждаш — не.

Тя се обърна и незрящият й поглед се впи в душата му. Полуслепите й очи обходиха обстойно тялото му.

Усмивката й грейна. Рил изтръпна.

Тя леко кимна. Той й подаде ръка, а тя допря чело до опакото на дланта му. След това нежно целуна китката му. Рил бързо издръпа ръката си.

— Какво има? Слабост ли почувства?

— Да.

Тя продължи да подрежда малките, прилежно омотани с червен конец снопчета с треви, а после внимателно извади фино изработени кутии, в които слагаше всякакви прахообразни билки и цветове от лековити растения.

Рил мълчеше. Погледът му се рееше из подредените дървета на царският лес, сакаш можеше през клоните им да види празничното настроение, на което се бяха отдали хората в града. Но съжалението му трая само миг и той веднага пак погледна Лира. Тя все още бе погълната от донесените лекове.

— Познаваме се толкова отдавна. — Каза тя с леко провлачен тон, който подчертаваше изтеклите години. — И аз все още не мога да те разбера.

— Заради теб е. Защо… — той направи пауза, защото и преди го беше казвал. — Защо не яздиш никога с мен?

Тя вдигна вежди леко иронично.

— Не мога да се състезавам с неистовото ти препускане. А и не е правилно да яздим двамата сами.

Рил си пое въздух и стисна устни. Тя всъщност не вярваше, че слепотата й някога ще се излекува, както вярваше преди. С годините нищо не се бе променило, нито в полуневиждащите й очи, нито в отношението й към него, което ставаше все по-отчуждено.

— Лирика, аз ти вярвам.

— За какво?

— За всичко, което правиш. Даже за чудните вкусове и свойства на лековитите ти отвари.

Тя най-после се засмя.

— Не искам да ми оправяш настроението. Искам да си ходя с буреностния облак около мен. Никой не те е викал! — Тя шеговито замахна с ръка.

Той също се усмихна по-спокоен. Тя поведе коня си.

— Къде отиваш?

— Да си бъркам отварите. И да пробвам рокли.

Младият мъж се отправи в другата посока.

— Пробвай рокли, но НЕ БЪРКАЙ ОТВАРИ. Следващият път като боледувам няма да ти позволя да припариш. Не искам да чувам повече звука на торбата ти с дрънкащите шишенца.

Тя му махаше за довиждане, но звънкият й смях ехтеше из слънчевия двор.

— Отивам при Оник. — Рил понечи да тръгне.

— Мога да ти дам нещо за главоболието.

Той знаеше, че тя ще го усети. И отново се удиви. Тя го гледаше сериозно и лицето й бе пресметливо, също като в моментите, когато подбираше подходящата комбинация от лекове.

— Не е толкова силно.

— Напротив. Китката ти е топла.

— Може би ако се опитам да скоча още веднъж, ще ми мине. Възторгът на този тъй кратък момент има чудодейни свойства.

— Няма да се получи.

— Знам. — Направи кратка пауза. — Докато бях болен, не можех да отворя очи от болка. Физическа болка. Сега не мога да подтисна другата. Тази, че отново се озовавам в Предела, на Острова и всичко, което виждам, е само мираж на болестта. На неизлечимата ми болест.

Лира се беше извърнала от него и сега полуслепите й очи гледаха нататък.

— Твоята болест е благословена от боговете. Ти пътуваш нанякъде, където само божествата властват. Преди отново да тръгнеш ти сякаш се озоваваш на това самотно място, за да починеш и после пак да продължиш. — Тя се усмихна разбиращо и продължи към конюшните. — Може и да имаш Дарбата, но сега си затворен в телесни окови. Те са непреодолими и те карат да страдаш много по-силно от другите.

— Ще се опитам да обуздая лудостта си, но не гарантирам.

— Ти ще направиш това, което трябва. Не ми обещавай луна, когато е новолуние.

Тя повече не продума. Рил поклати глава. Затича се по стълбите и ги заизкачва по две и три наведнъж.

Балната зала изглеждаше богато украсена, макар добавките към естествения й декор да бяха почти незабележими. Причина за всеобщия празник не бе само в Равноденствието, а и в рожденния ден на Рил. Баща му винаги сливаше двете събития. Просторното помещение бе облицовано с късове скъпоценни и полускъпоценни минерали, богата и ценна колекция. Колоните от розов кварц, малахит и тюркоаз подпираха сводести арки шлифовани от редки кристали, които представляваха истински шедьовър на така наречената „кристалноценна резба“. Мините на Трой Ринандски бяха най-богатите на редки планински образувания и скъпоценности. В средата на залата извираше древен леден извор, чиято вода бе прекарана през различно оцветени стъклени тръби. Те се извиваха по пода, стените и тавана, и осветени по подходящ начин от скрити огледала, изпълваха въздуха и всички плоскости с разноцветни светлини и сенки. Северната стена беше прозрачна. Зидана от тухли кристал и ахат, оформен като герба на кралството, стената представляваше пищен изглед към единствената по рода си градина, постлана изцяло със зелен пясък. Количеството на този материал бе главозамайващо и представляваше значителна част от състоянието на Трой Ринандски, при което той не пропускаше да намекне за сигурния път към разорението. Странният пясък се поддаваше на моделиране и половината от пищните скулптури и нетрадиционни фигури бяха изваяни от него. На няколко места се срещаха слънчеви часовници от ронлива пустинна скала. На известно разстояние от първия се издигаше камбана, отмерваща със съвършена точност частите на денонощието.

Тронната зала бе увенчана и с множеството статуи на предци и воини, а също и с трофеите, спечелени в битки. Крал Ринандски имаше внушителна колекция от мечове, рапири, кинжали, арбалети, лъкове и стрели, а също и няколко богато извезани бойни знамена.

Класически маси от червено и черно дърво бяха подредени в П-образна форма срещу тежката врата, богато кована от плътно бяло сребро и стомана, гравирана със сложни барелефи на животни и природни картини. Огромните блюда с печено и деликатеси изпълваха масите с примамващи погледа и апетита гарнитури, препечена корица и подправки, а въздухът — с ароматни пари.

Тропотът на конски копита и пристигащи карети, жизнерадостното жужене на гостите и звуците на тракащи прибори и подноси заглушаваха нежната мелодия на музикантите. Баладите на бардовете едва се чуваха над всеобщата глъчка, с изключение на хората, струпали се в плътна групичка около тях.

Рил седеше до ъгъла на огромните мраморни стълби, и тих и незабелязван от никого, следеше новопристигащите. Слугите сновяха из помещението с пълни и празни подноси, виночерпците разливаха внимателно различни видове вина и елексири. Той забеляза няколко познати лица сред присъстващите, между които и младата принцеса Петрал са-Роман, която проявяваше особен интерес към него. Той я харесваше, защото беше дива и не се притесняваше ни най-малко да ловува с него, да пълзи по росната трева, дебнейки животно или пък да се дуелира смело в дивото препускане на конете. Редките им срещи преминаваха в лудуване, без да се притесняват от възрастта си. Тя беше твърде красива, осъзна Рил при последната им среща и смехът му бе секнал. Нейният също. След това тя внезапно си замина. Рил Алак се намръщи.

От време на време мярваше с периферното си зрение Лира, която разговаряше с няколко млади благороднички, след това с привлекателен русокос княз. Тръбите на глашатаите разгласиха пристигането на следващия поканен. Хората повишиха гласове — дамите любопитно се оглеждаха, а мъжете надничаха към вратата. Рил не видя кой влезе, а и не го интересуваше. Тълпата започна да се замъглява, а шумът затихна. Младият мъж виждаше как някакво странно същество препускаше към Всевишния грациозно и уверено. И той летеше с него. Беше кон, чисто бял кон с разкошна грива, огромни черни очи и крила. Меки крила, покрити с проблясваща перушина. Огромната опашка се развя. От нея се посипаха блестящи парчета кристал. Конят разпери криле и леко, без страх политна над бездната. Размаха мощните си криле и се остави на въздушните течения. Отправи се към луната, смали се и изчезна, а по небето се разпиляха снежинки… бели… прозрачни… искрящи… хладни… горещи…

Рил отвори очи и в объркването си първоначално не можа да се ориентира. Силата на миражите бе станала още по-непреодолима. Беше като събуждане от сън, само че не така спокойно и отморяващо. Обзе го слабост. Сърцето му биеше бясно, болезнено. Обляха го горещи вълни.

Усети майка си по тихите стъпки.

— Рил, няма ли да слезеш при гостите? Поне за момент.

Усмивка озари лицето му. Майка му бе седнала до него и го държеше за ръката. Той бе нейно копие — черна, почти синкава коса, синьосиви очи с тъмни ресници, прекрасна усмивка, разкриваща красиви бели зъби, ръце на творец, с дълги пръсти, макар китките на Рил да не бяха така изящни като на майка му, заради въртенето на меча. Високото й тяло бе облечено в чисто бяла рокля с дълбоко деколте, а кръстът й бе пристегнат със сребърен колан, подобен на лентата в косата й.

Тя го гледаше с тревожна загриженост.

— Рил, какво ти е?

— Заради видението е, мамо. Не можах да го спра. — Усмихна се успокояващо. — Ще ми мине.

На младини Нимера често имаше видения, но макар тя да се страхуваше от тях, ги приемаше като неделима част от себе си. Когато Рил се роди, тя разбра, че той е наследил Дарбата, но скоро разбра, че това не е случайно. Силата на неговия ум и способността му да изкривява реалността като намества на нейно място други образи, я удивляваше. Нимера изпитваше гордост и благоговение пред магията у Рил. Понякога тя почти можеше да види неговите образи поради сходствата в таланта и на двамата.

Той притвори очи и с мъка се надигна. Силите му се бяха стопили. Нимера все още държеше ръката му. Поведе го бавно по стълбите, като му говореше тихо за странични неща, които отвличаха вниманието му. Рил се поуспокои.

Вниманието се насочи към него. Той бързо освободи ума си като се усмихваше, приемаше и отвръщаше на поздравите, спираше се да поприказва с различни хора. Видя, че майка му говореше с Лира, и макар че не го поглеждаха, той знаеше предмета на обсъждането им. Младите дами целуваха ръката му и го оглеждаха жадно. Срещна няколко свои познати от детството и не усети кога времето се изниза. Бе преминало в припомняне на всеобщи преживелици. Когато най-после се отправи към спалнята си, нощта бе значително напреднала и някой от гостите вече си тръгваха, а други се отправяха към предоставените им покои. Но повечето въобще не обърнаха внимание на високо издигналата се луна.

Мярна Лирика в компанията на непозната млада жена и се насочи към нея. Тя го усети и се отдели от другите.

— Здравей. Тази вечер не съм забелязвала да се въртиш край мен или край Петрал.

— Аз се опитах, но… — Видя насмешливото й изражение и вдигна ръце. — Срещнах някои стари приятели и съвсем ви забравих вас двете. Изобщо голямо изпитание за приключенския ми дух беше да се добера до теб.

— Отиваш ли си?

— Да. Умората ме иска за себе си.

— Дано да си запазил част от ентусиазма си, за да се добереш до горе. Добре изглеждаш.

Той се покашля и приглади смутено бялата си риза.

— Не говори така. Още една подобна дума, казана от жена, ще ме довърши.

— Искам да те запозная с някого.

Лира се доближи до жената, обърната с гръб към тях.

Тя се извърна, а Рил се закова на място.

Морнела Келкска, владетелка на мрачното кралство Водорха.

Лира го погледна, обърна се и се загуби в тълпата. Младият мъж бе така шокиран, че дори не успя да я спре. Очите на Морнела го бяха парализирали.

— Поздрави, Велики.

Той подтисна страха си и подаде ръка. Тя целуна китката му, а устните й го изгориха.

Той повтори жеста на устивост, но тя задържа дланта си в неговата. Силата й го сграбчи, проникна в душата му и я разголи. Изпепели реалността и виденията изплуваха.

Рил потрепера от мъчителните усещания. Тя се усмихна и погали нежно ръката му. Болката се оттече, сякаш никога не я е имало.

Той беше сгабчил и другата й ръка. Пусна я.

— Това беше добре. Нито звук. Достатъчно силен си да издържиш.

Рил огледа орисницата. Много души бяха погубили тези бездънни очи. Струваше му се, че е заобиколена от меко синкаво сияние и тръсна глава. Никой не притежаваше такава мощна сила, която да свети по този начин. Беше висока, но и самата й осанка бе величествена и могъща. Премяната на Морнела бе скромна — дълга, синя рокля, нищо общо с пищните тоалети, които носеха много от жените тази вечер. Украшенията й се състояха от сияеща, тъмносиня огърлица с продълговат камък и фино изработена диадема от същия минерал. Тънката верижка придържаше камъка на челото й и обхващаше буйната й вълниста коса, спускаща се почти до петите. Той знаеше, че полупрозрачният шлейф на младоликата владетелка бе избродиран със знака на прозвището й.

Рил знаеше за нея от Пророчествата. Едва сега всичко неясно и безсмислено се изясни и доби смисъл. Загадката се сглоби в главата му, а отговорът го смая. Изпита болка. Тя беше отговорът и целта на появяването й бе да му го подскаже.

— Не. Аз не мога сега.

— Сега трябва. Знаеш всичко. Няма да има после. Силата ти ще те убие. В деня на твоето раждане тя ще се събуди и ще те обладае в цялата си мощ, когато нарастне докрай. Знаеш кога ще умреш. Но умирайки, ще унищожиш този свят, създавайки другия. Това ще предизвика самоизключване на реалностите. Край на времето и пространството. Край на Вселената.

— Не съм готов — изрече бавно Рил, но не чу гласа си от слабост.

— Готов си. Страх те е. Така трябва. Но изхода на твоето изпитание отдавна вече се знае. Остана само превръщането му в реалност.

Това ще коства живота ти. Ти знаеш. Но ако е писано, ще застанеш сред редиците на боговете като равен, както никой друг в цялото минало на Вселената.

Очите на Рил се разшириха. Стана му студено. И страшно. И уверено.