Майкъл Крайтън
Щамът Андромеда (24)

XXIV. ПРЕОЦЕНКА

Сър Уинстън Чърчил беше казал веднъж, че „истинската гениалност се състои в способността да оцениш правилно неопределената, случайна и противоречива информация“. За групата „Уайлдфайър“ обаче беше характерно, че въпреки блестящите си индивидуални качества, нейните членове допуснаха няколко много груби грешки при оценката на постъпващата информация.

Всичко това напомня сентенцията на Монтен — „При силно напрежение хората оглупяват и се самоизмамват.“ Наистина участниците в групата бяха под силно напрежение, но те знаеха, че това ще бъде така и бяха подготвени за евентуални грешки.

И все пак не можеха да предвидят мащабите, огромните отклонения, до които ги доведоха тези грешки. Не очакваха, че основната им грешка щеше да се състои от множество недоглеждания, от куп изпуснати важни факти.

Сякаш в един момент всичките бяха заслепени. По-късно Стоун го обясняваше така: „Ние бяхме ориентирани в проблема, но всичко, което правехме, беше насочено единствено към намиране на начин да се излекува заразата. И затова, естествено, вниманието ни беше насочено главно към Пидмонт. Мислехме, че ако не намерим бързо разрешение на този въпрос, после ще стане късно и участта на Пидмонт ще постигне цялата земя. Не можехме ни най-малко да променим хода на мисленето си.“

Грешката започна да взима все по-големи размери, когато работата стигна до изследването на посевките на културите.

Стоун и Ливит бяха взели хиляди проби от капсулата. Бяха направили посевки при най-различни атмосферни и температурни условия и при различно налягане. Резултатите можеха да се анализират само от компютър.

При програмата „Растеж Трансматрица“ компютърът не отбелязваше всички възможни комбинации от условия, влияещи на растежа, а само важните положителни и отрицателни резултати. И то след като измерваше автоматично теглото на всяка чашка Петри и изследваше всяко нарастване с фотоелектричното си око.

Когато Стоун и Ливит пристъпиха към анализ на резултатите, откриха няколко удивителни закономерности. На пръв поглед като че ли хранителната среда нямаше никакво значение — организмите се развиваха еднакво добре върху захар, кръв, шоколад, агар-агар^[1] и даже върху обикновено стъкло.

Но газовата среда и светлината оказаха решаващо въздействие.

Ултравиолетовата светлина стимулираше растежа при всички обстоятелства. Пълната тъмнина и в по-малка степен инфрачервената светлина го възпрепятстваха.

В присъствието на кислород растежът напълно спираше, а в присъствието на въглероден двуокис се усилваше. Азотът не оказваше влияние.

Най-голям растеж се получаваше при сто процента присъствие на въглероден двуокис и ултравиолетова светлина, а най-малък — в чиста кислородна среда и пълна тъмнина.

— И какъв е изводът? — попита Стоун.

— Прилича на пряко превръщане на енергията — отвърна Ливит.

— Чудно — промълви Стоун.

Той подаде на входното устройство координатите на изолирана система. Такива системи се използваха за изследване на обмяна на веществата при бактериите, като се измерваше количеството на постъпилите газове и хранителни вещества и после количеството на отпадъците. Всичко беше херметизирано и напълно автономно. Ако в такава среда се поставеше растение, измерваше се поглъщането на въглероден двуокис и отделянето на вода и кислород.

Но при същите условия щамът „Андромеда“ се проявяваше съвсем различно. Организмът не отделяше нищо. В средата от въглероден двуокис и при ултравиолетова светлина той продължаваше да расте до пълно поглъщане на въглеродния двуокис. След това растежът спираше. Не се отделяше нищо — нито газ, нито какъвто и да било остатъчен продукт.

— Пълно усвояване — забеляза Стоун.

— Трябваше да се очаква — добави Ливит.

Това беше организъм, напълно приспособим към околната среда. Той консумираше всичко, не изхвърляше нищо — чудесно качество за вакуума на космическото пространство.

Изведнъж една и съща мисъл осени и двамата.

— Господи.

Ливит вече тичаше към телефона.

— Бързо. Свържете ме с Робъртсън.

— Невероятно — продължи Стоун. — Нищо не се губи. Даже не се нуждае от хранителна среда. Може да расте в присъствието на въглероден двуокис, кислород и слънце. Точка.

— Дано не сме закъснели — каза Ливит, като нетърпеливо наблюдаваше екрана на компютъра.

Стоун кимна.

— Ако този организъм наистина е в състояние направо да превръща материята в енергия и енергията в материя, значи той действа като миниатюрен реактор.

— И при атомен взрив…

— Невероятно — не спираше Стоун, — просто невероятно.

Екранът се освети. Те видяха Робъртсън, изморен, с цигара в ръка.

— Джеръми, трябва да ми дадеш още малко време. Аз не можах…

— Слушай — заговори Стоун, — трябва веднага да вземеш мерки заповедта 7–12 да не се приведе в действие. Абсолютно необходимо е при никакви обстоятелства атомното устройство да не се взривява в близост с тези микроорганизми. Това е най-фаталното нещо, което бихме могли да направим на този свят, говоря буквално.

Накратко обясни какво беше открил.

Робъртсън свирна с уста.

— По този начин щяхме да им осигурим фантастично богата хранителна среда.

— Точно така — потвърди Стоун.

Проблемът за благоприятната хранителна среда беше предмет на особено безпокойство за групата „Уайлдфайър“. В обикновени условия, както е известно, съществуват много фактори, които задържат и балансират неконтролирания бърз растеж на бактериите.

А иначе математическата картина на неконтролирания растеж е застрашителна. Например една-единствена клетка на бактерия E.coli при „идеални условия“ се дели всеки двадесет минути. Като че ли в това няма нищо особено, но ако се замислите… Бактерията се размножава в геометрична прогресия, от една се образуват две, после четири, осем и така нататък. И излиза, че за един ден една клетка от E.coli може да се превърне в свръхколония голяма и тежка, колкото цялата планета.

Това, разбира се, никога не може да се случи по простата причина, че не съществуват такива „идеални условия“. Храната се свършва. Кислородът се изчерпва. Условията в самата колония се променят и това спира растежа.

Ако даден организъм обаче наистина има способността да превръща направо материята в енергия и му бъдат осигурени огромни количества такава енергия, каквато се получава при атомния взрив.

— Ще предам препоръката ви на Президента — каза Робъртсън. — Ще му стане приятно, като разбере, че е бил прав за отменянето на заповед 7–12.

— Предай му и моите поздравления за научната му интуиция — каза Стоун.

Робъртсън се почеса по главата:

— Знаеш ли, получих още данни за катастрофата на „Фантома“. Станала е в района западно от Пидмонт, на височина шест хиляди и деветстотин метра. Комисията е успяла да намери останки от разрушената пластмаса, за която споменава пилотът. Причината е деполимеризация.

— Какво мисли за това комисията?

— Не знаят какво да мислят — призна Робъртсън. — И още нещо. Намерили са и парченца от кости, по всяка вероятност човешки, евентуално раменна и бедрена, но съвсем чисти, просто като полирани.

— Месото е изгоряло, така ли?

— Не изглежда точно така — отговори Робъртсън.

Стоун се намръщи и погледна Ливит.

— А как?

— Нали ви казах, чиста, излъскана кост — повтори Робъртсън. — И на тях им се видя много странно. И друго. Проверихме частите, които ограждат Пидмонт — сто и дванадесети полк е там, разположен в радиус сто и петдесет километра около населеното място. На осемдесет километра в дълбочина също има патрули. Западно от Пидмонт има около сто души. От тях нито един не е умрял.

— Нито един? Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Имало ли е хора в района, когато „Фантом“-ът е прелетял над него?

— Да. Дванадесет души. Те всъщност съобщиха за самолета в базата.

— Изглежда, че катастрофата е просто някакво съвпадение — забеляза Ливит.

Стоун кимна към Робъртсън.

— Склонен съм да се съглася с Питър. След като на земята няма жертви…

— Може би организмите са само в горния слой на атмосферата?

— Възможно е. Но засега знаем само как този организъм убива и нищо повече. Чрез съсирване, никакви там разпадания, полиране на кости и други щуротии. Чрез съсирване.

— Добре де — съгласи се Робъртсън. — Да оставим самолета на мира.

И тук разговорът прекъсна.

 

— Да проверим сега биологичната активност на културите — нареди Стоун.

— Да направим ли пак опит с плъхове?

Стоун кимна:

— Но първо вижте дали щамът е все още толкова заразен.

Ливит се съгласи. Трябваше да са сигурни, че организмът не е мутирал, не се е изменил в нещо, което има съвсем различно действие.

Вече се приготвяха да почват опитите, когато мониторът за връзка с петия етаж зазвъня. Чу се:

— Доктор Ливит, доктор Ливит.

Ливит се обади. На екрана се появи приятно лице на млад мъж с бяла престилка.

— Да.

— Получихме електроенцефалограмата от компютърния център. Сигурен съм, че има някаква грешка, но…

Той се запъна.

— Е — нетърпеливо попита Ливит, — какво има?

— Вашата електроенцефалограма, сър, е отнесена към четвърта група, тя е атипична, но вероятно е благоприятна. Бихме искали да повторим записа.

— Трябва да е някаква грешка — каза Стоун.

— Сигурно — потвърди Ливит.

— Несъмнено, сър, но ние искаме да бъде сигурни.

— Сега съм много зает — отвърна Ливит.

Стоун се намеси, като се обърна направо към лаборанта.

— Доктор Ливит ще направи втора електроенцефалограма веднага, щом се освободи.

— Добре, сър.

Когато екранът загасна, Стоун каза:

— Има моменти, когато тези задължителни процедури могат да те изкарат от нерви.

— Да — съгласи се Ливит.

Тъкмо щяха да се заловят отново за биологичните изследвания на различните хранителни среди, когато компютърът съобщи, че предварителните резултати от рентгенокристалографията са готови. Стоун и Ливит отидоха да ги видят и отложиха изследването на хранителните среди. Жалко. Ако бяха останали, щяха да забележат, че в разсъжденията си са се отклонили доста и вече са тръгнали по грешен път.