Димитър Талев
Преспанските камбани (5)

V

Училищните настоятели повикаха в общината Райко Вардарски и му прочетоха протокола за неговото назначение.

— Съгласен ли си с нашите условия, учителю?

— Съгласен съм.

— Подпиши се тука, учителю. Да се знай. Райко Вардарски подписа протокола с цялото си име. Наброиха му от общинската каса две хиляди гроша — цели шепи бели меджидии и череци, една трета от годишната му плата.

— Може да имаш нужда, учителю, та рекохме, макар още да не си захванал работа…

— Имам нужда — каза той просто и добави: — И работата ще си почна.

— Ами лето иде, горещини големи захващат и полска работа има… не ще можеш да събереш много деня.

— Ще отворя най-напред неделно училище. За по-възрастни, които не са учили четмо и писмо, а искат да се учат.

— Харно си намислил, учителю.

— А докато поразминат горещините и понамали полската работа, да постегнем училището. Ще водя аз два класа: първи и втори. Големата стая в училището ще я преградите со стена, за да не си пречат децата. Ще има врата, да влизам от едната стая в другата. Ще ми направите и двайсет нови чинове. Аз ще покажа на дърводелеца какви да бъдат.

— Ама, учителю… Пари ще са нужни, а ние толкова пари немаме.

— Нема да са нужни повече от три хиляди гроша. Аз сичко прегледах и пресметнах.

— Засега немаме и три хиляди гроша за нови разноски. Общината много се похарчи покрай новата църква.

— Спрете от моята плата хиляда гроша и вие ще дадете още две хиляди.

— А, не, учителю. Не приемаме… Ти сега мини как да е, пък ще видиме до другата година, ако е рекъл господ.

— Искам добра работа да върша и това е най-малкото, което ми е нужно. Пак ще ви кажа: спрете от моята плата хиляда гроша.

— Не, учителю. Не приемаме. Е, да видим, да се посъветваме с другите общинари…

Като излезе от общината, Райко Вардарски най-напред отиде и намери Лазара Глаушев, върна му трите бели меджидии, които му бе дал преди това Глаушев. Сетне отиде и си поръча нов костюм от черен плат при Коне Звезда — единствения френктерзия^[1] в Преспа. Шивачът беше още млад човек и с голяма страст бе се отдал на тоя нов занаят.

— Само да знайш, даскале, какви дрехи ще ти ушия… — не се въздържа и се похвали той, а големите му очи, сини и с дълги тъмни ресници, плуваха във влага. — Ако ще и две недели да вися над них!

Вардарски втренчи в него окото си, сетне рече:

— Такива люде харесвам. Като тебе. Такива, които захващат работа с душа и сърце. А колко да ти платя — това аз ще кажа после. Тебе нема да те питам.

— Нема да ме питаш, даскале. Аз първо работа да свърша.

Чрез шивача Вардарски си поръча и четири бели горни ризи от тънко домашно платно.

— Ей с такива високи яки — подигна той с опакото на ръката брадата си, за да покаже яката на ризата.

— Имам аз, даскале, една братучедка; тя и тънко платно ще намери, и ще ги ушие като мраз да бъдат.

Още като дойде Райко Вардарски в Преспа, още от първия ден, целият град обърна очи към него. Беше непознат човек, а правеше впечатление и с горделивата си походка, и с широката си буйна брада, пък и с френските си дрехи, които бяха още новост в Преспа, макар вече и някои преспанци между по-младите да се обличаха с подобни дрехи, особено в празник. Десетина дни по-късно цяла Преспа познаваше даскал Райко, а и той познаваше целия град. Обходи той всички улици, опита се да проникне и в турската махала, но някои от познатите му граждани го придумаха да не наднича много нататък — не обичат агаларите да скита гяурин по махалата им, може да го обиди някой от по-лютите турци. Скиташе той също из околностите на Преспа, особено по градините край реката, към долния край на града. И не пропущаше човек да не го заприказва — възрастен или дете, спираше се да поприказва и с някоя по-стара жена, доколкото беше прилично. Влизаше по дюкяните из чаршията, също и по дворищата, където беше сгодно или го канеха да влезе.

Щом го условиха за учител, той още същия ден тръгна да си търси жилище. Омразно му беше да живее в нечистия хан и по цели нощи не спеше от дървеници. Отмина по-хубавите къщи около двете църкви и училището, макар че тук би му било по-сгодно, а се запъти към долния край на града, където бяха и любимите му места за разходка нататък по реката. Къщите тук бяха повечето малки, но с широки дворове и градини, потънали в зеленина. Заселили се бяха тук и мнозина селяни от околните села — така беше от някое време, все пребягваха селяни и в града от по-близки и по-далечни села. Вардарски ходеше по кривите улички, оглеждаше се и сам не знаеше къде да спре. Срещаше той цели ята от деца — босоноги, с рошави глави, дрипави и често само по ризки в тия топли майски дни. Не се виждаше по-възрастен човек в това работно време и само жени се мяркаха тук-там по дворовете.

Тъкмо минаваше Вардарски край един вратник, когато внезапно се показа там млад мъж, доста едър, в селска риза, но в градски беневреци от домашен тъмносин памучен плат, гологлав и бос.

— Помози бог, даскале…

— Дал ти бог добро — отвърна Вардарски и се спря. Непознатият човек го гледаше с приветлива усмивка изпод русите си мустаки, но още по-засмени бяха очите му — пъстри и някак дълбоко скрити под надвесени, изрусели, гъсти вежди. Даскал Райко го разгледа от глава до пети и спря за миг поглед върху босите му нозе: грамадни стъпала с едри, разперени пръсти, а от крачолите на беневреците му се подаваха широки, кокалести пищялки. „Здраво стои на нозете си тоя мъж“ — рече си Вардарски и гласно попита:

— Тук ли живейш?

— Тука, даскале. Ами повели, влез.

Вардарски се поозърна: вратникът беше здраво закован, а дворът и градината по-нататък бяха оградени с плет, по селски, но доста висок и със здраво забити колове. Стопанинът се отдръпна и Вардарски влезе в широчък двор. В дъното на двора се виждаше малка къща, на едно стъпало от земята, с две стаи и също тъй ниско чардаче. Нататък се виждаше и градината — широка, простираше се чак до брега на реката и цяла беше разработена и засадена, а на припек край оградата й бяха наредени дълги редици кошери.

— Баф… — чу се отеднаж. — Ау-ау! Затича се насам едър, сив и космат селски пес и Райко Вардарски се стресна уплашен.

— Не бой се, даскале… щом съм тука. Ош бре, Караман, чиба!

Кучето се спря и ръмжеше глухо, вперило в непознатия човек огнени очи.

— Опасен пазач имаш… Уплаши ме.

— Страшен е. Не пуща чужд човек. Пази двора, как иначе? Децата отвън ще оберат градината.

Тук реши да живее Райко Вардарски. Стаята, която излизаше на малкия чардак, беше недовършена — без врата и стъкла, с голи, още неизмазани стени от непечени тухли. Вардарски повика един зидар и един дърводелец.

— Ама, даскале — каза срамежливо Аце Кутрев, стопанинът, — аз не мога сега да влизам в харчове. Стига ми мене, с децата, другата соба…

— Не ти искам харчове. Лошо ли е да стегнем и другата стая?

— Не е лошо. И аз си мислех, ама пари нема.

— Сичко това, даскале, ние от нищо го направихме, само с голи ръце — показа се там и невестата на Аце Кутрев. Тя беше дребна жена и сякаш никога не се спираше на едно място. Непрестанно беше заета с някаква работа в градината, в двора или вкъщи, а все до полата й или някъде наблизу бяха децата й — три едно след друго. Митра Ацевица за всичко намираше време.

Като каза Вардарски, че иска да живее у тях, Аце Кутрев и за децата отвори дума:

— Даскале, три са, да са живи, дигат врева… нема ли да ти пречат нещо?

— Аз нели съм учител? Не бегам от деца. Най-напред тъкмо заради децата Райко Вардарски реши да се настани в тоя беден дом. Заради децата, заради сиромашията в него, заради голямата градина край реката, заради свенливата усмивка на Аце Кутрев, а какъв силен човек беше той — от камъка вода ще изстиска.

— Ама защо тъй — каза и Лазар Глаушев на Вардарски. — Можехме да ти намерим по-хубаво жилище.

— Добре ще ми бъде там. Добри люде и по-весело ще бъде с децата. И нека по-добре Аце Кутрев да вземе по некой грош кирия.

Когато стаята беше вече готова — измазана с вар, с нови прозорци и врата, — Вардарски донесе от хана само един малък вързоп и друг един предмет, дълъг, грижливо увит в някакъв плат. Още преди това той бе дал на хазаите си пари да му наредят легло, сложили бяха те в стаята му и няколко стола със седалища от камъш, една малка масичка, постлали бяха една шарена черга върху новия под и всичко беше ново, чисто. Вардарски влезе в стаята си, а на отворената врата застанаха двете по-големички деца. Той се преструваше, че не ги вижда, и се залови най-напред да развързва чудноватия дълъг предмет. Оказа се, че е тамбура и цялата беше лъскава, шарена като яребица. Вардарски я окачи на стената близу до леглото си и като се удари тя в твърдата стена — цяла иззвънтя, продължително и многогласно, та децата я гледаха като чудо. Те не можеха да се начудят на тоя брадат чичо — не беше ни стар дядо, ни поп! — причакваха го пред вратника и го изпращаха чак до вратата на стаята му, а като минаваше през двора, пазеха го от всички страни да не би Караман да му скъса френските беневреци. Но и Караман не налиташе вече по него, само тихо ръмжеше отдалеко.

Вече се стъмваше. Митра Кутрева изтича боса откъм градината, прогони и сега децата от вратата на учителя, донесе му стомничка с прясна вода, донесе и запален свещник. После тя пак изчезна някъде накъм градината — да поработят с мъжа си, докато още светлееше. Вардарски дълго се ми на бунара в двора, плискаше се обилно със студена кладенчова вода и се прибра в стаята си освежен, с весело сърце.

Седна край отворения прозорец към градината разгърден и с още влажни коси. Градината вън тънеше вече в мрак и само високо горе, над леко полюляващите се върхове на дървесата светлееше едва-едва небето, блестяха там две ярки звезди. Дочуваха се гласове откъм съседните дворове и градини, приказваха някъде в тъмнината и хазаите му, които още не бяха се прибрали, чу се наблизу тих, звънък удар на мотика или лопата. Ала бързо затихваха гласове и звуци — людете се прибираха по домовете си и вън остана само тихата топла майска нощ. Вардарски едва сега дочу шума на реката оттатък градината и въздишките на вечерника, който сновеше между дървесата вън, в тъмното. Чу се пред вратата гласът на Ацевица:

— Дали ти требва нещо, даскале?

— Нищо не ми требва.

Вардарски поглади разголените си гърди, усетил прохладния дъх на вечерния ветрец. О, хубаво, хубаво… Той погледна към тамбурата на стената, но махна с ръка; тая нощ ще спи, ще си отспи в новото чисто легло. И все пак не бързаше да стане, заслушан в тихите шумове на топлата безлунна нощ. Искаше да се порадва на тая тишина, на покоя, който бе настъпил най-сетне в душата му. Докога? Е, поне до утре, поне в тоя нощен час…

Преди непълни два месеца той бе още в Анадола, заточен в едно село край Бруса. Заптие го доведе в Бруса за да му съобщят, че е вече свободен. Поиска да го види и тамошният вали паша — нямаше много работа големецът в далечна, забравена Бруса. Но още щом се показа неволникът на вратата на одаята му, пашата дигна ръка:

— Стой там! Не влизай… Ти… учител ли си наистина?

— Бях — отговори заточеникът.

— Но как тъй… погледни се! Вардарски беше цял в дрипи. Бос. Въшки пъплеха по дрипите му.

— От близо четири години съм в Ерекьой — каза той на пашата. — Доведоха ме заптии само с дрехите ми на гърба и с едно око. Бедно село е Ерекьой, а не можех аз ни да ора, ни да копая.

— Как живееше през тия четири години?

— Бедни са людете в Ерекьой и гладни. Но и бедните люде обичат да се повеселят, да послушат песен. Научих се да свиря на тамбура и добри хора не ме оставиха да пукна от глад. Помагах по нещо и в работата им.

— Защо те пратиха на заточение?

— Вие знаете, паша ефенди.

— Искам ти да ми кажеш.

— Обидих гръцкия владика в Струмица. Той и тамошните чорбаджии ме наклеветиха, че съм бил бунтовник и враг на падишаха. Откараха ме в родния ми град. Затвориха ме, биха ме, извадиха ми окото с бич…

— Ето, сега падишахът ти прощава…

— Какво има да ми прощава той, вали паша ефенди… Пашата се загледа в него със строги очи и после рече:

— Малко ти са, изглежда, тия четири години. Виждам: непокорен човек си ти. Гледай да не те доведат пак тук. Тогава може да извадят и другото ти око. Къде ще отидеш сега?

— Ще се върна в родния си край. Като птицата лети, лети и пак се връща в гнездото си. Пашата поглади брадата си замислен.

— Чуден милет^[2] сте вие там, в Румелия — каза той. — Неспокоен милет, непокорен.

— О, вали паша ефенди… Такива сме ние, човеците: обичаме кроткото агне и го хвалим, че то лесно ляга под ножа ни. А мразим вълка, който иска да ни го отнеме. Не според истината и правдата съдим ние, а според ползата, която имаме.

Пашата изблещи срещу него очи. Долавяше той смисъла на думите му, но не напълно и се боеше да не се покаже глупав. И току махна с ръка:

— Върви си.

Вардарски и сега се усмихна едва-едва в брадата си, а мисълта му беше все там, в далечния Анадол…

Върна се той от Бруса пак в Ерекьой. Не искаше да напусне бедните анадолци, без да им се обади. Не бяха го оставили те да умре от глад — добри люде бяха, смирени, макар и от друга вяра. Пък и тамбурата си бе оставил в Ерекьой, а нямаше никакво друго богатство.

Каза в селото, че се връща в родния си край. Турците клатеха глави съчувствено, после си пошушнаха нещо и селският коджабашия му рече:

— Ти ще останеш с нас още тая нощ. Да ни посвириш с тамбурата още еднаж.

Те ядяха хляб като черна кал, но тоя път заклаха овен. Събраха се всички мъже ерекьойци в къщата на селския коджабашия. Свири и пя Вардарски до късна нощ, а в песните му беше тъгата по далечния роден край и радостта му, че се връща там. Мълчаливо слушаха простодушните селяци — и те със своите тъги и копнежи, но, според обичая си, бяха сдържани или пък не умееха да дават израз на чувствата си. Само час по час някои ще въздъхне или ще прошепне тихо:

— Аферим…

Тъжен народ, потиснат, мрачен. На другата сутрин всички мъже ерекьойци излязоха да изпратят неволника чак вън от селото. Той беше само с тамбурата си в ръце и премина пеша от Бруса до Цариград. Там намери свои люде — костурци, ресенци, копривщенци, панагюрци — и те го облякоха, обуха го и го качиха на кораб, та стигна в Солун…

Какъв живот, какъв живот! Като апостолите Христови тръгна той по родната земя да учи народа си на това, което и сам бе учил дълги години и с голямо усърдие. Но не беше само науката и знанието — по-важно и по-трудно беше да се разгори вярата в изстиналото сърце на народа, вярата в собствената му правда… Учителю! По примера на Христовите апостоли ще оставиш и родната си майка дори заради народа си, заради неговата велика правда! Ще оставиш всичко свое и ще презреш — и дом, и богатство, и всяко лично свое благо заради народа си и ще възлюбиш неговата правда повече от всяко друго благо на тоя свят…

Вардарски стана и започна да се разхожда по тясната стая. Бялото пламъче на светилника ту заставаше неподвижно, ту започваше да трепти, да трепти — аха да се откъсне от фитилчето си. Вардарски ходеше от ъгъл в ъгъл, по стените зад него ту се надигаше до тавана, ту се снишаваше чак до пода разкривената му сянка. Къде се бе върнала мисълта му — чак в Анадола, към ония най-черни негови дни, когато едва не умря от горест по родната земя, сред люде, с които не можеше да проговори ни една дума на своя език, прогонен там от насилници? Къде се луташе сега мисълта му тревожна назад през изминалите дни? Той бягаше от себе си, а никой никога не е успявал да избяга от себе си, да избяга от своя грях…

Днес той видя за втори път Ния Глаушева. И не я погледна като жена на ближния си, а в сърцето му се надигна греховен смут.

Тъкмо на пладне срещна го на улицата Лазар Глаушев.

— Нареди ли се веке в новото си жилище?

— Довечера ще спя за пръв път там — отвърна Вардарски. — Сичко е готово. Дотегна ми в хана.

— Обедвал ли си?

— Още не съм.

— Да вървим у нас. Не знам що имат днеска у дома, но гладни нема да ни оставят.

Султана Глаушева не се зарадва на нечакания гост. Тя не обичаше такива самотни пришълци, които все поглеждат към чуждото гнездо, привлича ги топлината му. Много пресен беше в паметта й споменът за Рафе Клинче, много дълбока и все още отворена беше раната й за Катето, злочестата й щерка. Тя не хареса едноокия учител още от първото му идване у дома й на празника на свети Кирил, но иначе горделивото му държане й внушаваше известна почит към него. Строг човек! Тоя път тя го посрещна със сдържана любезност, както беше нужно според приличието, което трябваше да пази като стопанка в тоя дом.

— Повели, даскале. Добре дошъл. Ами ти, Лазаре — не се сдържа тя все пак, — защо не ни обади некак, че ще ни доведеш гост? Да бехме сготвили нещо по-хубаво.

Ния се показа тъкмо когато сядаха на трапезата. Тя излезе от стаята на Кочовица и Вардарски веднага я видя. Може би защото вратата на тази стая беше срещу него, както бе седнал на трапезата, но стори му се, че тъкмо нея бе чакал да види тук и бе търсил да я види. Смути го още повече и това, че сам се бе уловил в такава мисъл. Но не можеше да откъсне погледа си от нея за един дълъг миг, окото му се напрягаше до болка. Необикновената хубост на възмургавото лице на Ния озарено от лека бледост, погледът й бе потъмнял още повече, беше скръбен и влажен. В съседната стая лежеше болно най-малкото дете на Раца Кочовица и Ния бе стояла при него да го залисва и гали, докато заспи. То бе се привързало към нея и откакто беше болно, не заспиваше, докато не вземе тя ръчицата му в ръцете си — Малката ръчица пареше като жар, та това я разтревожи. Вече заспивайки, детето промълви:

— Мамо… мамо…

Това още повече я развълнува. В сърцето й бе оживяла скрита мъка: вече втора година, откакто бе омъжена, а още нямаше никакви признаци, че и тя ще стане майка.

Така разтъжена я видя Вардарски и сега му изглеждаше по-хубава, отколкото първия път. И окото му се напрягаше, сякаш да я погълне. В следващия миг той насочи бързо, уплашено погледа си към старата Глаушица ц срещна очите й, които го прерязаха със своя студен, остър блясък. Вардарски се смути още повече и както правеше винаги при такива случаи, попипа черната превръзка на другото си око, сякаш да я поправи или някак да я прикрие. Той се срамуваше от тая превръзка, боеше се, че другите ще му се присмеят за нея. Тогава чу гласа на Ния:

— Добро дошъл, господине…

Вардарски бързо насочи окото си пак в нея — сега поне за още един миг той можеше пак да я погледне и нямаше от що да се бои. Тя бе се приближила срещу него и му кимна; едвам доловима, приветлива усмивка трептеше на устните й и сега друга някаква светлина озаряваше лицето й.

Райко Вардарски отговори на поздрава й с по-силен глас, отколкото беше нужно, за да прикрие смущението си. И вече не я погледна до края на обеда, но непрестанно чувствуваше присъствието й, следеше с мисълта си всяко нейно движение. С мъчително усилие се раздвояваше мисълта му, за да следи той и разговора на трапезата — Лазар Глаушев постоянно се обръщаше към него от домакинска любезност. Вардарски не забелязваше какво яде, бореше се със себе си, гневеше се на себе си. Бореше се с желанието си да я погледне още еднаж и се гневеше на себе си поради това непреодолимо желание. Той избягваше погледа на старата Глаушица, боеше се от тоя поглед, боеше се да не би тъкмо тя да прозре обхваналото го смущение. Ала въпреки всичко туй, когато ставаха от трапезата, Вардарски отново погледна Ния. Сега тя стоеше насреща с наведени очи, станала от трапезата преди всички други, и чакаше да помогне при раздигането. Лицето й беше спокойно, тя си мислеше нещо свое и Вардарски с болка, но и с още по-голям гняв към себе си забеляза, че тя сега беше съвсем далеко от него, той сякаш и не съществуваше за нея. Не го поглеждаше и старата Глаушица, която с привична деловитост и по навик командуваше двете си снахи при раздигането на трапезата.

„Що си мислиш ти, еднооки дяволе! — каза си тогава той с укор към себе си, но и с болка. — Ти ли ще привлечеш с едното си око тая жена… И в тоя дом, където те посрещат като роден брат… Безсрамник!…“

Въздъхна и сега Вардарски с дълбока, неясна болка, с глух гняв, с тъга за себе си. А в същото време, докато мисълта му се луташе, топлата майска нощ сякаш бе оживяла. Отвъд градината, някъде край реката пееше славей и звънеше като че ли не възторжената му песен, а самата нощ. Вардарски пристъпи и посегна към тамбурата си, но ръката му сама се отпусна.

„Со славея ли ще се надпеваш ти? — усмихна се той горчиво сам на себе си. И продължи: — Да бъдем мъдри… Да бъдем мъдри и чисти в мислите си, в желанията си… Пей, птичко, както те е благословил бог…

А твоята малка женичка лежи в топлото гнездо и те слуша…“

Вардарски бързо се приготви за спане, легна на твърдото, тясно легло и преди да дръпне завивката върху себе си, духна светилника. И скоро заспа, заслушан разсеяно в звънката песен на славея.