Димитър Талев
Преспанските камбани (32)

III

Общественият живот в Преспа излезе от общинската стая — не можеше да се задържи повече между четирите й опушени стени. Съживи се отново читалището, а в чаршията се отвори ново кафене, в което се събираха по-будни преспанци „да бистрят политиката“.

В Преспа имаше нови люде и не бяха вече само общинарите и неколцина по-грамотни преспанци, които промишляваха за църква и училище, за напредък и благополучие. В Преспа имаше вече осем учители и три учителки, имаше мнозина местни люди от чаршията, които бяха свършили разни училища, четяха книги и вестници, а една дружина преспански младежи се учеха в Солунската гимназия и през ваканциите младите им гласове се чуваха из целия град.

Всяка вечер в читалището се събираха по-будни люде, та Лазар Глаушев поръча да купят чак от Солун с общински пари една голяма газена ламба и я окачиха на тавана да осветява цялата читалищна стая. Често пъти людете се застояваха до късно и винаги имаше що да се говори и спори. Ще каже някой нещо по-важно, по-любопитно, нещо, което прочел или чул, или пък сам измислил, и ще почнат да се обаждат гласове от всички страни — всеки бърза да каже своето мнение, да оспори или да потвърди.

Прочете еднаж Лазар Глаушев в един цариградски вестник за някакво злодеяние в Енидже вардарско, остави вестника и въздъхна. Около голямата читалищна маса седяха седем-осем души и четяха вестници или книги, но тихата въздишка на Лазара привлече вниманието на неколцина от тях.

— Що има, бачо Лазаре? — попита Васил Брашнаров, или както се наричаше той сега, Марков.

Поклати глава мълчаливо Лазар и после рече:

— Нема да се умири веке тая наша земя македонска.

Прошумоляха вестници и книги, дигнаха погледи всички насядали там и чакаха Лазар да продължи приказката си. Така се отваряха винаги вечерите в читалището и най-често Лазар подхващаше разговорите. Сега той продължи:

— Прочетете тука… Некакъв си ениджевардарека бег искал да грабне за харема си мома от некакво село там. Селяните го били с тояги. Отива той после с цела тайфа и половината село изклал. Пишат го по вестниците без срам и страх. Та само това ли е? Не ходиха ли цела година разбойници по Железник? Колко пъти веке сме чували за убийства и секакви злодеяния? Ама това си мисля: преди, до войната, ние бехме само рая и за властта, и за секакви там агалари: гледаха само да ни държат в покорство и много не ни зачитаха. Сега е нещо по-друго, сега раята стана опасен враг. Турците ни бият, ама и се боят от нас. Пък и нашите: на удара с удар. Ето и сега: дошъл бегът в селото да граби момата, а селяните — с тоягите.

— То не е само от турците, бачо Лазаре — каза Васил Марков Брашнаров. — Турците се промениха, а раята се промени. Турците преди, както казваш, гледаха да ни държат в покорство и страх, а сега има борба. Раята не се дава, противи се, бори се. Раята виде как русите стигнаха до Цариград, виде, че от турската сила има още по-голема сила. Сега има българска държава. Като му причернее нему тук или турците го подгонят — там ще побегне. Намалява страхът у нашите люде.

— Намалява — кимна Лазар. — По-друг стана народът ни, по-гневен, по-смел. Ама ние пак сме в ръцете на турците. Русите дойдоха до Цариград и си отидоха. Горе има българска държава, ама между нея и нас стена се издига. Ние останахме сами срещу турците.

— Бачо Лазаре — обади се от другата му страна Илия Роглев, син на стария Пере Роглев. — Така е сега, ама тия нашите отвъд стената, както велиш, се нема да ни забравят, като са те сега свободни. Нели сме един народ…

— Един народ, то се знай — отвърна Лазар. — Ама ето сега между нас стена се издига. Разделиха ни и кой знай докога ще бъде това и докъде ще стигне.

— Докато бутнем стената… — засмя се Роглев.

— Не се бутат лесно тия стени, младо. С каква сила се дигна Русия и би здраво агите, ама нели видехме що стана. Англия, Германия, Австрия… целият свет се дигна на нозе.

— Ами Русия може пак да дойде тука — рече Кирил Глаушев, племенникът на Лазар Глаушев.

— И това не става лесно — отвърна чичо му и продължи: — Това искам да река аз: останахме ние пак в пъклото и нема да се усмири веке нашата земя. Русия дойде до Цариград: возкресе стара България след пет века, а ние тука рано или късно ще се уловим с агите гуша за гуша. Не може веке да се върнем назад, щом видехме и повервахме еднаж, че можем да бъдем свободни.

— Нема да се връщаме — повтори след него Васил Марков. След нападението на конака Васил Марков Брашнаров се скри за някое време, скри също опълченската си униформа и оръжието си. Другите опълченци — Наум Овчаров и Тръпко Велев — забягнаха по тайни пътища в свободното вече българско княжество. Васил Марков излезе като мирен гражданин и каза, че се върнал от учение. Той представи в общината свидетелство, че бе завършил шести клас в една от киевските гимназии, и бе назначен за учител в класното училище.

В читалището се събираха повече млади люде като него. Илия Роглев беше двайсет и няколко годишен, търговец, непримирим съперник на Георги Баболев и като се стремеше да го настигне във всичко и да го надмине, обличаше се като него, кроеше планове за голяма търговия, идваше в читалището да чете книги и вестници, да се среща с най-будните продавачи. Георги Баболев бе заминал пак за Виена, а Илия Роглев се тъкмеше да отиде поне до София, но все още беше във властта на баща си, който стискаше здраво кесията си, пък и не беше богат колкото Баболевци. Племенникът на Лазар Глаушев — вторият Кочов син Кирил — беше от две години ученик в Солунската гимназия и бе се върнал през лятото в Преспа. Той не се отделяше от чичо си, седеше по цял ден в празния му дюкян и вечер тръгваха заедно за читалището. Баща му, Кочо, се оплакваше на жена си:

— Се при Лазара. Не стъпва в нашия дюкян. Може да седне да почука с нас, да помогне. Малко ли харча за него в Солун?

Раца Кочовица се радваше, че синът й бягаше от казанджийницата на баща си, и се опитваше да го защити:

— Ами що… Те с Лазара са учени. Разбират си приказката. Кирил нема да стане казанджия, като е отишъл чак в Солун да учи наука.

В това беше скритата гордост и на Кочо. Той винаги бе ублажавал брат си, че е по-щастлив от него, въпреки тревожния живот на Лазара. Затова той изпрати чак в Солун Кирила, който се учеше по-добре от другите му деца — да стане и той учен човек, за да живее по-щастливо. Кирил отиде в Солун, след като бе чукал бакър в дюкяна на баща си и дядо си няколко години, и под носа му се чернееха мустачки. Чу се тогава, че в Солун се отваря най-голямото българско училище…

Към средата на лятото в Преспа се върна Георги Баболев. Върна се през Солун; пътувал бе с кораб от Фиуме. Две недели след като се върна той в Преспа, от Градско, през Прилеп и Битоля, пристигна цял керван коли, претоварени с разни сандъци и железа, а една от тях беше нарочно правена и в нея бяха впрегнати шестнайсет чифта биволи. Докарал бе младият Баболев по море от Австрия до Солун, а после с железницата до Градско машините за мелницата и други някои стоки. От Градско до Преспа машините и стоките — с тях и парният котел за мелницата — бяха прекарани с коли. До Преспа колите бяха пътували десет дни — голямата кола се бе чупила много пъти под огромната тежест на котела и бяха умрели три от впрегнатите в нея биволи. Завиха тия коли право към ливадата, дето се строеше мелницата, разтовариха там цели грамади железа — колела, винтове, лостове, и много народ отиде да гледа, най-вече големия котел:

— Бре, майката… цела къща от железо! Какъв ти котел!…

Спряха се коли и пред магазина на Баболевци. Разтовариха двайсетина големи сандъци. Струпа се и тук много свят да гледа. Калфите на Баболевци, а между тях и Миро Баболев — да командува — отваряха сандъците един по един и вадеха оттам всякакви съдове, но не от бакър, а от гледжосана ламарина. Веднага се разчу из цялата чаршия за това ново чудо и за малко време пред магазина на Баболевци се събраха мнозина от бакърджиите и калайджиите. Сам Миро излезе да им покаже новите съдове: тенджери, сахани, вагани, та и джезвета за кафе. Няколко от тях минаваха от ръка на ръка, а в същото време Миро Баболев хвалеше новата си стока:

— Бакър не хваща и калай не иска! Виж какво е гладко, като сърча. Модро, зелено, шарено, каквото искаш. По-големо, по-малко. Леко, здраво и по-евтино!

И виж какво е хубаво, чисто. Машина го брави, брате, машина го прави.

Мълчаливо разглеждаха бакърджиите и калайджиите новите съдове, но много ръце трепереха, много лица: побледняха. Най-сетне викна един от тях и каза, което всички мислеха сега, но не се решаваха да го кажат:

— Ами вие бре, Баболевци, без хлеб ще ни оставите!

Избухнаха сърдити или плачливи гласове от всички страни:

— Залъка ни вземате! От глад ще измрем! Децата ни ще погубите! И без това работата ни отслабна, сега и вие… ръцете ще ни отрежете!

Макар да беше застарял вече Миро Баболев, цялата му коса беше побеляла, пак си бе останал лекомислен човек и това каза на уплашените люде от казанджийската чаршия:

— Без хлеб ще останете… За вашия хлеб ли ще седна да мисля аз!

Голяма врява и викот се дигна пред магазина на Баболевци, та Миро избяга и се скри чак в стъклената си стая.

Откраднал бе някой от бакърджиите едно малко ваганче, като чаша, от новата стока на Баболевци — да не им върви с нея. Тръгна ваганчето от дюкян на дюкян, разглеждаха го, въртяха го в ръцете си и тия, които бяха виждали вече новата стока, и тия, които не бяха я виждали. Дойде ред, взе го в ръцете си и Стоян Глаушев, въртя го дълго между изкривените си пръсти с позеленели нокти от бакъра. Усмихна се:

— Хубаво, дяволското… Виж ти как са го докарали! Ами не можем ли и ние да направим такова нещо?!

— Машина го прави него, дедо Стояне — рече някой от събралите се там съседи.

— Машина… — дигна белите си вежди Стоян Глаушев.

— Машина! — дръпна го от ръцете му Кочо, цял пламнал от ярост, и с все сила го удари о земята: — Дяволът го прави него!

Гледжосаното ваганче подскочи и се търкулна по утъпкания пръстен под. Сега се спуснаха всички там, да видят що бе станало с него. Дигнаха го няколко ръце. Глечта бе се олющила на няколко места и се виждаше под нея черната ламарина, Зачуха се развеселени гласове:

— Ето какво е… Виде му се силата! Колко време ще изтрай на огън такова нещо!

Някой рече унило:

— Не се радвайте толкова… Взе ни хлеба тая паничка. Хитро са я направили швабите…

В читалището идваше понякога и Георги Баболев. С Васила Марков те винаги се хващаха в спор и людете се трупаха около тях да ги слушат. Влезе Георги Баболев в читалището и сега, няколко дни след като се върна от Виена. Чакаха го там да разкаже какво бе чул и видял по Европа. Беше неделен ден след отпуск църква и както винаги в празник, читалището беше пълно с люде. Георги Баболев отиде и седна при Лазара Глаушев, а там беше и Васил Марков. Спорът между двамата млади мъже веднага започна. Подхвана го най-напред Васил Марков — той като че ли тъкмо за това бе чакал Баболева.

— Е, какво — започна Марков и се зачерви от едвам сдържан гняв — Басми, тантели, разни там джунджурии, а сега и съдове…

— Да — отговори едва-едва усмихнат Баболев. — Взех малко, да опитам. Ако вървят, ще доставя по-веке. Вервам, че ще вървят. Хубави са и евтини.

— А какво ще прави цела чаршия бакърджии?

— Това не е моя грижа.

— И ти като баща си отговаряш. Така рекъл той: „За вашия хлеб нема да мисля.“

— Василе… Ти си учител. От търговия не разбираш. Където да намеря аз каквато и да е стока, която ще ми даде печалби, веднага ще я доставя. Иначе ще бъда лош търговец.

— От търговия аз не разбирам, но кажи ми по съвест: какво ще стане сега с казанджиите в Преспа? Тридесет и неколко дюкяна. Майстори, калфи, чираци. Може да има до двеста души.

— Повеке са… — чуха се гласове. — Ами калайджиите?

— Е, харно — кимна присвил мъдро вежди Георги Баболев. — Двеста или триста души. От новите съдове пък целият град ще се ползува.

— Така е. Нема да откажа. Но — плесна с ръка Марков върху масата — в целата тая работа има нещо нечисто, има една несправедливост: ти ще печелиш от тия съдове и двама-трима като тебе, а триста души ще останат без работа, без хлеб.

— Кой е виновен за това?

— Най-напред ти!

— Но, Василе… ти сам призна. От новите съдове ще има полза целият град.

Васил Марков млъкна и още повече се изчерви, тъмните му очи плувнаха във влага; той дишаше тежко, в напрежение да намери отговор. Чувствуваше, че истината беше в неговото възмущение срещу търговеца и въпреки ползата от търговията му, но не можеше да я посочи, да я изясни с думи. Чакаха отговора му и другите наоколо, а Георги Баболев се облегна на стола си, улови деликатно с два пръста някакъв косъм по дрехата си, пусна го на пода. Сложил сплетени ръце върху масата, Лазар Глаушев продума:

— В нашия човешки живот има и некакви забъркани, неясни работи, ние не можем да ги разясним. Ама и мене ми се чини, че е по-справедливо да мислим за тия триста души казанджии — не защото и моят баща и брат ми са казанджии, а защото тия триста души сега ще страдат за един залък хлеб, а градът може да вари чорба и в бакърените си съдове. И аз не мога да го кажа по-ясно, ама така ми се чини.

Георги Баболев се обърна към него:

— Бачо Лазаре… Забъркани работи велиш… Нема тук нищо забъркано. Сичко е ясно. Никой нема право да спира човешкия прогрес. Новите съдове са по-хубави и по-евтини. За обща полза ще бъдат. Къде са бакърените, къде са тия, новите! Е, триста души бакърджии ще гладуват, щом не може иначе.

— Прогрес значи напредък — подзе отново Васил Марков. — Но истинският прогрес, истинският напредък не значи убийство. С тия твои хубави съдове ти, Баболев, подхвърляш на страдание и гладна смърт триста невинни човешки създания, и тях, и семействата им. Това не е прогрес! Прогресът требва да бъде в обща полза, за общо добро.

— Чудни думи говориш! В Европа не те питат, никого не питат, щом може да се направи нещо по-хубаво, по-евтино. Цела Европа си служи с такива съдове, а ние тука, в Преспа, за бакъра ще държим!

— Не мога да ти обясня — въздъхна Васил Марков, — но умът ми се бунтува, целата ми душа… аз не мога така лесно да приема да измрат триста човеци. Аз не съм, не съм против хубавото и полезното… ето и против тия нови съдове, може би са наистина по-хубави, но сърцето ме боли за тия честни люде, които стават жертва. Не ме ли разбирате? Аз искам хубавото да е хубаво за сички човеци. Това е по-важното, което искам да кажа… да оставим най-сетне тия съдове. И после, Баболев… ти защо сичко обясняваш се с тая Европа, като че ли се криеш зад нея.

— Ами както ти правиш с твоята Русия — приподигна рамена Баболев.

— Аз не съм против Европа, както ти си против Русия. И после, твоята Европа не е истинската Европа, доколкото съм чувал и съм чел за нея. Твоята Европа е търговска Европа. Европа на Бисмарка и на Дизраели. Има и друга, за която ти никога не си и споменал. Така знам аз.

— От Европа иде сичкият прогрес.

— Да. Това е верно. Наука и секакви знания, изкуства. Но има и друга Европа, която остави Македония под робство.

— А Русия? Тя мина Дунава през седемдесет и седма не за нас, а за Цариград, за морето.

Пламналото лице на Васил Марков изеднаж побледня, отля се от него всичката му кръв. Той не повиши глас, дори гласът му стана по-тих, но в така стихналия му глас се чувствуваше още по-ясно голямото му вълнение и всичката сила, която напираше в него.

— Аз не знам — рече той, — не знам каква е била руската политика…

— Виде ли… — усмихна се тържествуващ Георги Баболев. Васил Марков втренчи за миг в него учуден поглед и продължи:

— каква е била политиката на царя, на министрите му, и това е друга Русия, но руският народ тръгна да воюва, за да освободи българският народ от вековно робство. Двеста хиляди руси паднаха по бойните полета. Аз бех там и зная. Ти говориш за прогрес — да! А руският народ се бори за правда, търси правдата…

Върху устните на Георги Баболев бе застинала високомерна, пренебрежителна усмивка. Васил Марков забеляза тая усмивка и млъкна. Към него бяха Обърнати много погледи, но той махна с ръка и вече не продума. Мълчаха и всички наоколо, притиснали се, обградили широката маса. Тогава заговори пак Лазар Глаушев:

— Не съм ходил като вас… едва тука, около Преспа и до Солун. Не съм и учен, живеял съм тука, и аз както сички преспанци, като целия наш народ, в тъмно, тревожно време и такъв е бил винаги нашият живот, тежък и претежък, без правда. Ето и сега, през седемдесет и осма в Берлин, за нас пак не се намери правда. По това знам и ще знам аз и Европа, и Русия. А нашият народ, сички ние така ще живейме и занапред: правда ще търсим, за правда ще се борим…

Той млъкна, без да погледне никого, в широката читалищна стая стана още по-тихо. После всички наоколо заговориха изеднаж, завикаха, дигна се шумна врява. И всички се струпаха около Лазара Глаушев, подръпваха го някои дори за дрехата, искаха той да ги чуе, пред него да се изкажат. А повтаряха, всеки по своему, неговите думи.