Димитър Талев
Преспанските камбани (30)

I

Лазар Глаушев пролежа в затвора близу три години. Чу се скоро след като ги осъдиха, че петимата преспанци ще ги пращат на заточение в остров Родос. Така пращаха турските власти мнозина затворници, които биваха осъждани на повече години — по Родос, по Мала Азия, по Северна Африка, където имаше турски владения. Настана зима, а преспанците с Лазара Глаушев продължаваха да лежат в битолския зандан. Отложило се бе еднаж пращането им на заточение и вече ги забравиха. Близките на затворниците се радваха, че бяха останали те близу, та да могат да им пращат по нещо и да ги виждат от време на време. Едва по-късно се узна как било отложено пращането им на заточение.

В казанджииницата на Глаушеви влезе един ден Георги Баболев. Не знаеха де да то поканят да седне дядо Стоян и Кочо — навред из дюкяна им беше нечисто, покрито с въглищен прах и сажди, а неочакваният гост беше облечен от глава до пети в хубави, чисти дрехи. Кочо подсмърчаше край него от смущение, а дядо Стоян махаше и с глава, и с ръка на калфите да не чукат и тропат по наковалните. Гостът сам си намери място де да седне, издуха там и постла носната си кърпа.

— Как е работата, дедо Стояне?…

Дълго кима дядо Стоян Глаушев, преди да отговори:

— Слабо, Георги, слабо върви, синко. — Той подаде на госта тютюневата си кесия и продължи: — Осиромаша народът повеке. Затвори се некак, сърцето си затвори. Никой не ще да купува… защо ми е, вели, и така ще минем, со старото. А като купят едно от мене, и аз ще отида да купя. Ти помниш ли как беше по време на панаира тука?

— Помня, дедо Стояне.

— Нема веке в народа воля за нищо.… Георги запали цигарата си и попита:

— Имате ли известие от бачо Лазара?

Стоян Глаушев тъкмо бе започнал също да си свива цигара и отеднаж спря, втренчи в младия човек сините си, вече старчески очи, пълни с тревожно любопитство: не бе дошъл току-така той в дюкяна му, никога не бе стъпвал тук преди.

— Имаме.. Майка му ходи миналата неделя — отговори старецът, но чакаше той да чуе госта си и продължи, негли да го предизвика: — Лежи там, мъчи се…

Георги Баболев се поогледа — няма ли да ги подслушва някой, — а дядо Стоян досетливо се приближи и нададе ухо към него. Младият човек рече тихо:

— Не сте ли помислили да го извадите некак оттам… Цел живот ли ще гние в затвора… такъв човек…

— Мислиме ние — подигна рамене Кочо, — мислиме, ама как…

— Се може да се намери некакъв начин.

Стоян Глаушев ловеше думите му с трепетно нетърпение. Гостът продължи предпазливо:

— Как е той, бачо Лазар… остави ли некоя пара в къщи?

— Не му знайме ние сметките — рече Кочо и разтърка с цяла длан гъсто прошарената си вече брада, небръсната от една седмица. — И да е оставил нещо, не ще да е много. Той от години веке глава не може да дигне… по затвори, по…

Дядо Стоян побутна леко, с върха на пръстите си младия човек:

— Ха идете вие с Кочо при Ния Лазаровица. Тя сичко ще ти каже, тя е разбран човек.

Ния посрещна двамата мъже и с нищо не издаде изненадата си, но и уплахата си — защо идваха те, не й ли носеха лоши вести за Лазара? Георги Баболев я виждаше за пръв път, откакто се бе върнал от Виена, и отдавна вече не беше чувствувал такова силно желание да покаже своето европейско възпитание и блясък както сега. Той се поклони по стар, позабравен навик, пристъпи леко и почака да му подаде тя ръка, поклони се отново. Хубостта на Ния беше още в своята зряла сила, която сякаш нямаше да премине никога, но тя очарова и дори уплаши младия човек повече с усмивката си. Тая лека, приветлива усмивка не можа да скрие сдържаната скръб по бледото й, доста изтъняло лице, но цяло го озари с чуден блясък. Ния покани гостите да седнат, ала Георги Баболев не се реши Да седне преди нея, макар да не беше това по обичаите в Преспа, дето гостите са винаги на по-голяма почит.

— Не знам дали сте се научили — започна бързо-бързо младият човек (той почувствува непреодолимо желание да зарадва Ния), — но за да останат нашите преспанци в Битоля, вместо да отидат чак в Родос, както отидоха други нашенци, много помогна австрийският консул. Аз се познавам со секретаря му, другари сме още от Виена. Ама сега… затова съм дошъл аз, да видим дали не можем да извадим бачо Лазар и съвсем от затвора.

Бледността по лицето на Ния отеднаж се засили и пропълзя дори някъде зад крайчетата на ушите й, очите й потъмняха още повече и не мигваха. Георги Баболев продължи, но като че ли все избягваше нещо важно, обикаляше предпазливо около него:

— В Туркия сичко е възможно… Аз се върнах вчера от Битоля, моят приятел, секретарят на консула, сам ми заговори за нашите затворници Той може да накара консула пак да помогне. В Туркия сичко може — повтори той и най-сетне се реши да каже най-важното: — Ама пари требват, пари.

— Пари — рече тихо Ния. — Много ли пари са нужни?

— Ами… до триста лири. Те, моят приятел и консулът, не искат нищо за себе си… къде ще ги подкупиш них…европейци, ама за пашата ли са нужни тия пари, за председателя на съда ли… не знам, моят приятел не ми каза. Само това ми каза: „С около триста лири моят шеф — така нарича той консула — може би ще успей да извади от затвора Лазара Глаушев.“ Ния погледна с тъга девера си Кочо, който седеше търпеливо на стола срещу нея. После тя въздъхна:

— Къде ли ще намеря толкова пари, не са малко триста лири.

Георги Баболев седеше неподвижен на стола си, смирено бе навел очи с тъжно присвити вежди и по тясното му лице беше изписана неговата мисъл: „Дойдох да ви помогна от все сърце, да! Лазар Глаушев е народен вожд, страда за нашето общо отечество, пък аз също съм добър патриот. Но парите… това си е ваша работа.“ Ния не го и погледна и заговори направо на Кочо:

— Да видим за къщата… Да я продадем. Защо ми е къща, щом Лазар е в затвора.

Двамата мъже продължаваха да мълчат. Ния попипа леко челото си, поприглади машинално косите си над ухото:

— Да помисля, да помисля ден-два…

Георги Баболев стана и пак се поклони:

— Аз съм на разположение. Щом се намерят парите, веднага ще ги занеса на моя приятел в Битоля.

Вечерта, на връщане от чаршията, отбиха се при Ния дядо Стоян и Кочо.

— До петдесет лири ние с Кочо ще дадем за Лазе — рече старият Глаушев.

Същата вечер, като се прибраха мъжете и стана дума за Лазара, старата Глаушица излезе мълчаливо, прекоси улицата и влезе у Бенковци. Тъмнееше вече, но Бенковица не беше запалила ламба; Султана я завари да седи на тъмно в предната стая и да плаче. По това време Андрея Бенков се бе прибирал в къщи, старата му майка чакаше и сега умрелия…

— Смири сърцето си, Бенковице, сестро — проплака и сама Султана. При здрачната светлина, която идеше откъм прозорците, тя пристъпи и седна до разтъжената майка. Бенковица промълви:

— Изгори ме преголем огън мене, сестро… Ама ето, душа не излиза, само за мъки живея…

Стана тя да запали ламбата и Султана рече:

— За моя Лазе дойдох при тебе.

— Кажи, кажи що има, Султано…

— Искат ни триста лири, за да го пуснат. Ние немаме толкова пари, а Ния искала къщата да продава. Чакай, рекох, да те питам, ако имаш некоя пара.

Бенковица запали мълчаливо ламбата, едвам се виждаше лицето й, забулено в диплите на черната й кърпа. Тя сложи ламбата върху стряхата на огнището, подпря ръка там:

— За Лазара аз, нели знайш… Той ми е сега и мене син — потрепера отпадналият й глас. — Ще дам, колкото е нужно. До двеста или триста лири мога. Пари имам аз, ама къде ми са людете…

— Господ утеха да ти даде, сестро. Знаех си, че нема да ми откажеш.

— Как ще ти откажа! За Лазе. Мене нищо не ми требва…

Замина Георги Баболев за Битоля с триста лири, но Лазар Глаушев лежа още доста време в затвора. Пуснаха го късно през есента на 1881 година. Излязоха с него и другите преспанци. Така успя да нареди работата Георги Баболев със своя приятел в Битоля.

Не беше лесно за Лазар Глаушев да подхване отново работата си, отново да подреди целия си живот. Когато се завърна от Битоля, през къщата му се източи едва ли не цяла Преспа; всеки бързаше да го види, след толкова време, да го поздрави. В същото време той сядаше с Ния и Неда на трапезата си с черен, клисав хляб и чорбица едва ли не от гола вода и сол. В дюкяна му сега работеха други люде. Дойде да го види и калфата му — Илия. Като стана да си върви, почеса се по врата и току рече:

— Бачо Лазаре… ти знайш… имам да вземам от платата си една лира… ако можеш да ми я дадеш, че…

Смути се Лазар, позачерви се дори, като да беше откраднал тия пари. И каза с мъка:

— Ще ме почакаш малко, Илия.

Бенковица дойде да го види още същия час, когато се върна. Прегърна я Лазар, просълзи се и той с нея за другаря си, за Андрея. После й каза:

— Ти ме спаси, майчице, тоя път Ти ми си втора майка.

Няколко дни след това той пък отиде да я види. На излизане й каза:

— Пари аз сега немам, но от мене, майко Бенковице, нема да ти се загубят.

— Що говориш! Мене пари не ми требват. Нищо не ми требва. За хлеб нема да умра… нивици, лозе, пък и некоя пара имам още. Да знайш, сине: като умра, сичко на училището ще остане. За душите на Климента и Андрея.

Лазар й дължеше двеста и петдесет лири — толкова бе дала тя за освобождението му, — но сега виждаше че ги дължи не толкова на нея, колкото на училището, на паметта на Климента и Андрея Бенкови.

Зимата чукаше на вратата, а животът в Преспа беше така нареден, че всеки, и най-бедният преспанец гледаше да я посрещне поне с петдесет оки брашно, с един товар дърва, с едно каче туршия. И за Неда си мислеше Лазар: станала, бе мома за омъжване, времето й минаваше. Поразпита тук-там дали не би купил някой къщата му. Никой сега в Преспа не искаше, никой не можеше да купува такава къща. Чаршията глъхнеше в безделие, пътищата пустееха, дошли бяха тежки дни за цялата страна и кой каквото бе успял да запази в ръцете си, връзваше го в три възела. А Георги Баболев му рече:

— Никой сега, бачо Лазаре, нема да затвори пари за такава къща, да му я дадеш и на половината й цена. Война беше, знайш, нови граници, забърка се животът, държавата пропада.

Бедните трепереха за залъка си, а неколцината по-богати люде в Преспа стискаха здраво кесиите си.

Лазар криеше големите си грижи, а людете, които се досещаха за положението му, се преструваха, че нищо не забелязват. Всеки беше уплашен за себе си и не искаше дори да мисли за другия. И открай време, като бе живял тоя народ все в сиромашия и всякакви нужди, парата и всеки имот ценеше повече от живота си, от живота на другия, ценеше я повече от голямата душевна радост да помогнеш на другия. Лазар влезе пак в общината, навред го посрещаха с още по-голяма почит, но грижите му си оставаха негови грижи.

Само те двамата с Ния се надпреварваха да си вдъхват сила и всякакви надежди.

— Ами къде бех аз, Нийо! В самия пъкъл, на бесилка можех да увисна, по далечни места можех да загина. Сега съм свободен и тука съм си, в къщи.

— Само здрави да сме, Лазе. Господ нема да ни погуби.

— Да изкараме еднаж зимата.

— Ще изкараме криво-лево.

Не ги забравяше и Султана, майка им. Нямаше сега голямо изобилие и в нейната къща, но все ще изпрати едно-друго по някое от Кочовите деца, по Неда: брашно — да опитали от това брашно, месо и мас — заклали си прасето за Божик, фасул ще им прати — бързо се сварявал тоя фасул, и така за всяко нещо ще намери и някакво, макар привидно оправдание. Но тя и сега не стъпваше в къщата им.

За Лазар беше по-трудно да си намери каквато и да е работа. Нямаше да отиде той да се глави калфа някъде, а в Преспа и всеки гледаше със своите си ръце да върти работата си, за да прибере за себе си облагата й; така беше нареден целият живот и още повече сега — скромен, сиромашки, затворен най-вече във всекидневните човешки нужди. По-лесно си намери работа Ния. Тя беше изкусна да тъче тънки платна, да плете кенета и тантели, да вези на гергеф. Ала колко можеше да извади една жена с такава работа — да събираш нишка по нишка, бримка по бримка, бод по бод, а времето тече и бърза, не усещаш кога се мръква, кога се съмва. И що е наглед — в шепата си ще събереш работата си за цяла неделя, свидно им е на преспанки за такова малко нещо да покажат по-голяма щедрост. Ния впрегна в работа и Неда. Тя криеше най-напред, че взема да работи чуждо — тя, щерката на Аврама Немтур, който мереше с кантара парите си. Преспанки цъкаха, клатеха глави, като че ли не знаеха те всички що е нужда. Криеше се Ния, свенеше се от безсмислени съжаления и пращаше ту Неда, ту Костадиница да вземе някоя нова работа, да занесе каквото беше готово. Опита се да крие тя и от Лазара — щадеше неговата гордост. Сядаше да работи, щом той излезеше от къщи, а като седне нощем край ламбата и Лазар ще се загледа в ръцете й, тя все намираше да каже:

— За Неда е… Да помогна малко на Раца… на Манда… на Нона.

Но като се разчу, че работи и как работи, започнаха жени да я търсят чак в къщи и вече нямаше как да се крие ни от тях, ни от мъжа си.

— Срамота ли е да се бориш за хлеба си, Лазе?

— Не е срамота. Но хлебът в къщата ми е моя грижа, пък ти… Сърцето ме боли, като те гледам. Аз ходя из чаршията като… С ръце в джебовете.

— Хайде, хайде… Нема да бъде се така. Нема да останеш без работа.

Сега Ния беше по-весела, по-разговорлива, макар вечер очите й да тежаха от умора. Радваше се на работата си — като започне нещо и сърцето й трепти ог нетърпение да го види по-скоро как расте и се оформява, как оживяват в ръцете й шарките му, трепти сърцето й, като свърши нещо, и тя чувствува сладката радост на сполуката. Така сред грижите, в умората духът й се разведри, закрепна. Тя посрещаше приветливо жените, които й донасяха работа, изпращаше ги весело, смееше се добродушно на тяхното нетърпение, на скъперничеството им или когато не знаеха що искат. Вечер споделяше всичко с Лазара, ставаше дори бъбрива и не го оставяше, докато не се поразведри и неговото лице. Идваха за тях и по-весели минути.

Колкото и да бяха големи грижите му и огорчението му от людете, които не можеха да преминат някои граници на себелюбието, да надвият в себе си робското малодушие и дребнавост, да очистят душите си от нездравата чернилка и мрак на робския живот, Лазар се радваше на жена си както през първите години на техния общ живот. Бодрият й дух озаряваше хубостта й, сякаш я подновяваше, и той я обичаше с нова сила, с нова любовна радост. Когато се завърна от затвора, тя му изглеждаше като сянка на предишната Ния, но бързо придоби своята жива плът и здрава кръв, която пак заливаше страните й, шията й, алена и гореща. Само в очите й продължаваше да тлее незагаснала скръб, неутолен копнеж и Ния често скриваше погледа си.

По едно време Лазар долови нова промяна в жена си. Беше след Божик, а това продължи през целия Голям Сечко и докъм средата на Малък Сечко. Не повехна, не се разтъжи отново, дори беше все тъй разговорлива, но като че ли се затвори в себе си, като да се ослушваше в себе си и по лицето й дори падна едвам доловима, загадъчна сянка. Тя се криеше ловко, но и когато се смееше весело, очите й като че ли бяха обърнати другаде с погледа си. Лазар всичко забелязваше, още по-ясно забеляза той, когато тая странна сянка по лицето й започна бързо да изчезва, погледът й се съсредоточаваше и пламтеше с нов блясък. Не можеше да крие дълго тя от него своята радостна тайна. От преголям страх — да не би да се лъже, да не излъже и него, тя почака вече с неудърживо нетърпение да навлезе във втор свой месец и му призна, че е бременна.

Чу я Лазар и виждаше лицето й — пламнало от свян, от радост. Отиде той и се изправи пред иконата като баща си:

— Благодаря ти, господи… за тая милост велика в тия мои горчиви дни…

Не беше го виждала Ния такъв набожник и каго се обърна той наново към нея, срещна хитро засмените й очи:

— Ти що тъй… — започна тя

— Ами как иначе, Нийо! Аз това само на господа мога да го кажа най-напред, тая радост моя сега…