Димитър Талев
Преспанските камбани (29)

VI

Старият битолски зандан беше пълен със затворници от целия вилает. Преспанците бяха освободени от веригите и едвам успяха да се настанят в един широк кауш, и той пълен — човек до човек. Имаше тук люде от Охрид, Струга, Дебър, Кичево, Ресен, Прилеп, Лерин, от костурските села и от други села по целия вилает, от самия град Битоля.

Лазар Глаушев и Вардарски лежаха един до друг и толкова беше мястото им край стената — колкото да лежат на едната си страна. В претъпкания чауш не можеше да се диша от задуха и смрад. Срещу вратата на кауша светлееха две прозорчета с железни решетки със зацапани стъкла и бяха плътно затворени. По телата на неволниците и по пода, по стените, по тавана пълзеше безбройна гад — дървеници, въшки, бълхи, паяци, стоножки, мокрици… Нощем тъмничарят запалваше мъничка газена ламба с опушено стъкло, близу до вратата беше сложена ръждясала, воняща тенекия, в целия кауш имаше само една стомна и щом я донесеха пълна с вода, веднага тръгваше от ръка на ръка, а после стоеше цяла нощ празна там, до вонящата тенекия. Всяка сутрин на затворниците се раздаваше по половин войнишки хляб.

На втория или на третия ден Вардарски рече тихо на Лазара:

— Не ми е за пръв път, но такова нещо не съм виждал… Василчо Брашнаров разправяше за търпението на руските войници. Посред зима горе, на Стара планина. Без огън, без дрехи, без храна. Дрехите замръзвали по тех. Да видим сега ние тук. Ние пък от горещина ще измрем, без въздух. Но…

И той скочи, присвил глава между рамената си, сякаш дебнеше да се хвърли върху някого. Някои от налягалите наоколо затворници се загледаха в него с любопитство — очакваха да видят какво ще направи: толкова еднообразен беше животът тук, че дори и едно по-рязко движение привличаше вниманието им. Вардарски тръгна стремително, направо през налягалите на пода, стъпи върху ръката на един, прескочи с нога друг, който бе седнал да се пощи, дигнаха се след него викове и гневни думи. Протегнал напред тънкия си врат, Вардарски се улови за железата на едното от прозорчетата, изкриви лакът и в следващия миг се чу трясък и звън на счупено стъкло. В кауша настана тишина, като да изтрещя внезапно гръмотевица. Някой тихо рече:

— Ами сега?

В гласа му се долавяше страх, но и доволство. Друг по-нататък викна:

— Що направи бре, човече! Сега сичките ще ни накажат. Не дават да се отварят прозорците.

Вардарски стоеше до прозореца и жадно вдишваше нахлуващия пресен въздух, а край едната страна на лицето му полъхваше друга — топла, воняща струя, откъм вътрешността на кауша. Раздвижилият се въздух дигаше по главата му дълги, сплъстени кичури коса. Вардарски се обърна и огледа целия кауш, това купище от ръце, нозе, глави, обърнатите към него нечисти лица, втренчените погледи.

— Дишайте сега — рече той глухо и се върна на мястото си.

Лазар го погледна изкосо и нищо не каза. Тъмничарят вече тропаше с ключа в ключалката на вратата и се втурна вътре настръхнал, с къс, дебел бич в ръката си; седналите до вратата бързо прибраха нозете си.

— Кой счупи джама бре! Кажи бре!

— Аз — отговори Вардарски от мястото си, без да се помръдне.

— Ти ли, а! Ти ли… — спусна се към него турчинът и дигна бича.

Лазар бързо се изправи на колена между него и Вардарски:

— Ето, чауш (тъмничарят беше обикновено заптие), ето… плаща! Той си плаща джама, не искаше да го счупи.

Тъмничарят зърна едрата бяла меджидия в ръката на Лазара, после изкриви поглед към Вардарски, но ловко прибра метгджидията:

— Да не смейш друг път… кокалите ти ще изпотроша!

Лазар плащаше стъклото двайсет пъти по-скъпо и тъмничарят побърза да си излезе. Като се дръпна Глаушев отново на мястото си, тихо продума:

— Ти немой друг път, че скъпо излезе… Имаме само две меджидии още.

— Защо му даде толкова пари…

— Да го оставя да те удари ли?

Вардарски мълчаливо го погледна, в окото му просия мека, топла светлина. После рече:

— Какъв си… здрав, умен, чист човек… спокоен…

Лазар стеснително побърза да го прекъсне:

— На секо нещо требва да се гледа ясно… ама то, човек не може да не сгреши.

— Аз… винаги съм грешил много — въздъхна Вардарски, но някак пренебрежително и дори присмехулно. И току добави строго: — Ама винаги съм вървел право, по правия път… Кой знай пък дали и това е верно.

Той млъкна. Мълчеше до него и Лазар. Всеки се понесе подир мислите си.

Откакто го заловиха турците с ранена глава край стените на конака, Вардарски често се връщаше в мислите си към своя изминал живот. Той вече не виждаше свое бъдеще — каквото оставаше пред него, смяташе го за бързо, неизбежно и някакво общо заключение на живота му. Дотук бе стигнал той, по-нататък нямаше да отиде, оставаше още да свърши добре, оставаше само краят…

Кой редеше и нареждаше човешкия живот? Бог или… Не бе наредил добре неговия живот. В целия негов живот — мислеше си той — винаги бе липсвало по нещо много важно. И острата му, жива, буйна мисъл се стремеше да разбули загадката на собствения му живот: в неговия живот никога не бе имало радост, чиста, здрава радост. Не идеше ли всяко зло от сиромашията, в която се бе родил, и от лошия, разбъркан, нещастен живот на всички люде около него? В какъв мрак преминаха детските му години, а толкова ясно слънце грееше до него — майка му; тяхната бедност помрачаваше целия им живот, и неговия, и нейния. После той се сблъска с господарската злина на турците, също и с робската несрета на своите, с покорството им, с робския им страх, с робската жажда за живот и страха за жалкия им живот. Там беше и сиромашията им, Оттам идеше злото в неговия живот, в техния живот, оттам идеше тая неизлечима тъга в сърцето му, която помрачаваше, отравяше всяка радост. Какво бе постигнал той в живота си, докъде бе стигнал? Едва бе направил няколко стъпки и чувствуваше, знаеше, че тъкмо оттам нататък започваше истинският живот, отваряха се необятни простори в светлина и невиждана хубост. Докъде бе стигнал той в науката? Едва бе вкусил от нея, колкото да знае каква е нейната сладост, и цял живот да жадува, да копнее за нея, едва бе надзърнал в страниците на книгите, едва бе стигнал до няколкото прости струни на тамбурата си… Да беше успял да отиде в Русия, или във Виена, или в Липиска, или… Той бе стигнал до село Ерекьой край Бруса, в Анадола и бе ходил толкова години по света с едно око.

А Ния… От тринайсет години беше тя в живота му. Друго едно слънце, като майка му някога, като майка му и сега, в неговите спомени. Още по-хубаво слънце, изгряло високо на неговото небе, високо горе, недостижимо високо и той не може да му се радва свободно, с цяло сърце. Гледа хубостта му, чувствува топлината му скришом, като крадец. Ния беше чужда жена, беше жена на тоя човек до него, най-близкия му другар, ето и сега рамото му, коляното му се допираше до него, братски — в общата неволя. Той не мразеше Лазара, не му завиждаше — достоен беше Лазар за нейната обич и по-достоен от него, само понякога неволно се надигаше в сърцето му горчилка и подло желание да го засегне някак, да го нарани. Това ставаше против волята му и също помрачаваше чистата му радост от Ния, от нейната хубост. Щом не можеше да я обича открито, да очаква взаимност, защо не можеше да запази скритата си обич чиста от всякакъв грях, от всяко греховно пожелание? Имаше мигове на греховна сладост, когато против волята си я пожелаваше, потрепваше ръката му в неукротимо желание да я докосне, замечтаваше се той за близост с нея. Щом беше непостижимо далечна за него и толкова хубава и чиста, защо не бяха и мислите му за нея винаги чисти, та да се радва с чисто сърце на своята скрита обич? За любовта си към Ния той не търсеше ни бога, ни друг някой разпоредител с човешкия живот, а проклинаше само своето алчно сърце, алчното човешко сърце, и се боеше от своята тайна, пазеше я от чужди поглед, от чужда помисъл зорко и с голям страх. Тук никой не бе разбъркал живота му, а сам бе се заплел и се ненавиждаше за своята греховна страст. Но сякаш скришом и от себе си той се радваше на своята обич, когато му се случваше да види Ния, да чуе гласа й, да се унесе в мечти по нея.

Той стисна очи, негли да се скрие от Лазара — стори му се, че Лазар можеше да прочете мислите му и с поглед. И тихо промълви с горчивина и съжаление към себе си:

— Да, да… И това не е верно, че аз се по правия път…

Още на петия ден след като ги бяха довели в Битоля, извикаха Лазар през време на следобедната разходка да види майка си. Струпали се бяха много затворници на оградата на двора и Лазар едвам си проправи път да застане и той там, до оградата. На три-четири аршина от оградата беше опнато въже и зад него се бе струпал народ от всички краища на вилаета — мъже, жени, деца, дошли да видят своите близки между затворниците. Заптиета с пушки непрекъснато сновяха между оградата и въжето, час по час прибягваше по някое дете, мушнало се изпод опнатото въже.

Дигаше се шумна врява от двете страни — всеки искаше да каже по нещо на милия си човек тук, или затворникът — на близките си, които бяха дошли от родния край. Всеки искаше да каже по нещо особено важно, за което бе мислил преди това и бе се заричал да не го забрави, а сега за какво ли не се говореше, но това, най-важното, бе изчезнало от паметта. Всъщност казано бе всичко и повторено, а това, което изглеждаше недоизказано, забравено, беше мъката, копнежът в тая неволя. И все това се повтаряше най-често от двете страни:

— Ти не се тревожи за нас, добре сме ние, за тебе, мислим, че си тука.

— Вие не се тревожете за мене, добре съм, казват, че скоро ще ни пуснат.

В тия взаимни успокоявания и уверения имаше много скрита скръб и много обич. Гостите на затворниците най-напред предаваха оттатък въжето разните вещи, които бяха донесли от родния дом — храна, дрехи, — та в първите минути не успяваха, не се и сещаха да избършат бликналите сълзи. Плачеха и мнозина от затворниците, но и мнозина се смееха през сълзите си от радост, че виждаха своите близки. Заптиетата важно пренасяха от едната на другата страна пълни торби, кошници, вързопи, лакомо ги опипваха и криеха в разкопчаните си пазви това, което се даваше и на тях като на омразни натрапници.

Султана Глаушева не беше сама — с нея беше и Ния, а с тях стоеше и някакъв битолчанец, роднина на Ния по майка. Имаше там и други преспанки и преспанци, дошли и те за своите люде. Лазар дълго гледа Ния, вече отдавна не беше я виждал, а тя му се усмихваше насреща, но не можеше да се сдържи и очите й плуваха в сълзи. Той се опита да надвие някак, да провре гласа си през шумната глъчка наоколо:

— Добре си сторила, Ния, че си дошла и ти. Чинеше ми се кой знай откога съм в затвора… от сто години.

Той я виждаше ясно, блестяха влажните й очи, а милият глас едвам се чуваше сред общата глъчка, сякаш идеше от много далеко и всеки миг да се скъса, да заглъхне:

— Така решихме с майка, заедно да дойдем. Добре ли си ти, здрав ли си…

Старата Глаушица не криеше мъката си, нито гнева си, че бяха затворили сина й, нито своето безстрашие и всичко личеше в погледа й, изпод ниско придръпнатата черна кърпа. Най-напред се погрижи тя да предаде на сина си каквото му бяха донесли. Лазар викаше отсреща:

— Не ми давай много завивки, майко, само една-две черги, колкото да си постелем с Вардарски. Много е горещо вътре и нема место за повеке дрехи.

— А това на Аце Кутрев… това пък на оня, Кривио — предаваше Султана торби, веленца, едно кожухче. — Не могат жените им, сиромашките, да дойдат чак тука…

Като предаде тя всичко, видя как прибраха всичко и застаналите зад него Кутрев и Кривиот, погледа, погледа сина си, па току обърса с края на кърпата едното си око, после другото. И тук най-напред беше грижата за несретното дете, а след това идваше мъката и по него.

Говориха те дълго за едно и друго, после Ния рече:

— Ами що не излезе Вардарски да го видим. Добре ли е той…

— Не го оставяй, Лазаре — подвикна и старата жена. — Нема си никого той…

— Ей сега ще го доведа — дръпна се Лазар от оградата.

Намери учителя в най-отдалечения край на двора.

— И Ния е дошла… Ела, ела. Искат да те видят.

Вардарски бързо, смутено попипа превръзката на окото си и понечи да тръгне, но веднага се дръпна:

— Не, не… Върви ти…

— Ама аз оттам идвам… Тебе искат да те видят. Ще ги пита некой в Преспа как си, що си…

— Не, не… Виж на какво приличам. Плашило. Кажи им много здраве.

Не беше само това, че той наистина приличаше на плашило с изпомачкани, нечисти дрехи, с рошава сплъстена брада и дълги, отдавна нестригани коси. Той не искаше, не можеше да приеме тъкмо от Лазара тая милост на съдбата — да види Ния в тия свои най-черни часове. А сърцето му примираше от болка. Лазар погледна разсеяно посивялото му лице и го остави.

Всеки ден и по цял ден извеждаха затворници от каушите и ги водеха на разпит. Някои изчезваха по цели дни и после ги довеждаха премазани от бой, с посинели нокти на ръцете и краката, изпогорени под мишниците с горещи яйца или надупчени с горещо желязо. Между затворниците, от кауш на кауш, от човек на човек се носеха приказки, ту пълни със страхотии, ту пълни с надежда:

— Ще дигнат бесилки. Ще ни пратят на заточение. Ще ни изколят сички тука некоя нощ.…

— Некой може и да пострада, но не сички, не сички. Консулите нема да позволят. Руският консул казал: „Никому косъм да не падне от главата, че ние пак ще прегазим Дунава…“

Дойде ред и на преспанци. Най-напред изведоха Лазара Глаушев. Двама заптии го заведоха в една ниска сградата близу до затвора. Минаха през един мрачен ходник с разкривени, скърцащи дъски на пода, побутнаха го да влезе в малка стая с единствен, тесен прозорец срещу вратата и целият обкован с гъста, желязна мрежа. Заптиетата останаха вън, до вратата. Край стената насреща седеше следователят — дребен, сух турчин в чиновнически, тъмносин сюртук, закопчан чак до гърлото му. Пред него беше сложена ниска маса, покрита с избеляло зелено сукно, зацапано на няколко места с мораво мастило. Сложени бяха там широки листа хартия, стъклена мастилница, зацапана с цели пластове засъхнало мастило, а до нея, направо върху сукното, лежаха снопче турски, тръстикови пера. Следователят се загледа продължително в Лазара с натежали клепки и някак отдалеко, а тежкият пискюл на феса му, увиснал над лявото ухо, безспирно се поклащаше. Без да се помръдне и едвам отлепил тънките си устни в сянката на редки, провиснали мустаки, следователят рече на турски:

— Лазар Стоян Глауш… преспанец.

— Евет, ефенди.^[1]

Следователят продължи все тъй безучастно на своя книжовен турски език:

— Позната ми е цялата ти история. Безполезно е да криеш каквото и да е. Ти си главатар на Преспа от много години. По тебе са стреляли да те убият. И това си има своето значение.

Лазар не се сдържа:

— И това ли е моя вина, ефенди?

— Да. И това е твоя вина. Ти не си откраднал нищо, не си убил никого, а стрелят по тебе да те убият. Някои са били против тебе и ти си бил против тях. Немирен човек. Тартор на всички бунтовници в Преспа. От малък още. Да ти припомня ли някои неща, ако твоята памет е отслабнала? Ти си дигнал преспанци някога да правят нова църква без позволение, а още си нямал ни два косъма под носа. Това е от начало до край. И ти сам го знаеш. Ами какво ще кажеш за убийството на Хайредин Арап ага от Преспа? Или — мина-замина, а? Не е минало, не е заминало.

Еднозвучният тих глас на следователя изеднаж утихна, сякаш го отряза някой с ножица, като нишка, която се точеше равномерно от устата му. Но турчинът пак отлепи тънките си устни:

— Ти не си глупав човек и да не си губим времето ние с тебе… Да ти припомня, може твоята памет да е отслабнала. Повикал те преспанският каймакамин, и тебе, и всички от вашата община, а ти си казал: „Каймакаминът да почака!“ После си казал: „Да стане каймакаминът да ме посрещне на вратата.“ Тогава московците бяха близу до Стамбул. Силен си бил ти. Не си се боял от каймакамина. И това си казал тогава: „Тук, в Преспа, е вече българско царство. Тук не е вече Турция.“ Така си казал ти пред всички първенци в Преспа и това стига. Стига и това, Лазар Стоян Глауш, но ти си казал и си направил нещо повече: казал си за Кючук Кадри и после си пратил хора да го убият. Ние и това знаем. Нападението на конака в Преспа е също твоя работа. Не може да стане такова нещо в Преспа, а ти да не знаещ. — Турчинът пак млъкна, обърна се към прозореца и рече: — Говори, Глауш, да те чуя.

Като се обърна следователят към прозореца, искаше да покаже своето пренебрежение към Лазара, към това, което можеше да каже той. Тъкмо оттам почна Лазар и макар да усещаше бързите, отсечени удари на сърцето си, напрягаше всички сили да защити живота си. Той чувствуваше лека парлива болка дълбоко в гърлото, някакво леко стържене по врата си — с ловки, жилави пръсти следователят слагаше въже около шията му. Колкото напрягаше Лазар ума си да подбира всяка дума, толкова се напрягаше той да поддържа гласа си спокоен и твърд, да запази спокоен израз на лицето си. Той каза също на турски:

— Лошо са те осведомили, следовател ефенди. Не е вярно това, което са ти казали против мене. Всичко е наредено така, че да ме погуби, а не както е според истината и правдата.

Следователят се обърна към него с едва-едва учудено лице:

— Отричаш ли?

— Отричам, следовател ефенди.

— Свидетели за всичките ти думи и деяния са всички първенци в Преспа.

— Извинявам се, следовател ефенди, но ако има свидетели срещу мене, това ще са хора от другите народности в Преспа. Няма да се намери нито един мой сънародник в Преспа, който ще потвърди техните обвинения срещу мене.

Следователят изеднаж отвори очи изненадан и сега изглеждаше чудно, че имаше такива големи, опулени очи. Бързо се съвзе и каза:

— То се знае, твоите ще бъдат с тебе!

— Може да е така, но също така се знае, че чуждите ще бъдат против мене.

Следователят подскочи, загуби власт над себе си.

— Ние не можем — викна той кресливо, — не можем да не вярваме нашите първи хора в Преспа!

— Тогава, следовател ефенди, господ да ми е на помощ.

— Признай всичко и съдът ще бъде снизходителен към тебе.

Лазар усети как изчезна парливата болка в гърлото му: следователят не беше вече толкова самоуверен.

— Няма какво да признавам, следовател ефенди, Работил съм за християнския народ в моя роден край, за църкви, за училища, но всичко е било по закон. Какво е станало с преспанския конак, аз не знам. Чух гърмежи една нощ, но бях в затвора, затвориха ме много време преди това.

Загледа се в него следователят със зли, враждебни очи. Дигна едно от перата пред себе си, показа го на Лазара, завъртя го между розовите си, пухкави пръсти:

— Аз ще говоря вместо тебе… — и без да дочака отговора на Лазара, плесна по масата: — Чауш! — На вратата се показаха и двамата заптии: — Отведете го!

Около един час по-късно пред следователя се изправи Вардарски. Ефендията току-що бе написал две големи страници и в заключение ги сочеше като безспорен следствен материал срещу Лазар Глаушев. Беше доволен от работата си и бе възстановил отново своето самочувствие на ловък, изкусен следовател. Но той не можа да скрие учудването си, като видя насреща учителя. Едрата глава на Вардарски беше едно валмо от разбъркани, нечисти косми, бледото му лице беше прерязано от черната превръзка на сляпото око, а здравото му око пламтеше още по-силно и в цялата му външност личеше нападателна стремителност, по измачканата му дреха се виждаха засъхнали кървави петна. Той не дочака следователя и заговори пръв, а турчинът още повече се учуди на анадолския му турски език. Вардарски рече:

— С мене вие, следовател ефенди, нямате никаква работа, нито пък аз с вас.

— Как тъй… — и следователят още по-плътно стисна тънките си устни.

— Аз отивам направо пред съда и там ще кажа, което имам да кажа.

— В съда мога да те пратя само аз. Без мене ти не можеш да се явиш пред съда.

— Прати ме тогава. Искам да се явя там. Но ти и без това, нали?

— Чуден човек! Ти ли разпитваш мене или аз тебе…

— Както се случи.

— Я мълчи там! И не забравяй къде се намираш!

— Хе, следовател ефенди, как ще забравя къде се намирам!…

Следователят нервно премести по масата едно от перата си, после пак го върна на мястото му.

— Ти взе ли участие в нападението на конака в Преспа?

— Да. Взех участие.

— Там ли, на самото място те заловиха и с оръжие в ръка, нали?

— Там. На самото място. С оръжие в ръка.

— Имаше ли други хора с тебе? — продължаваше да разпитва следователят с нарастващо въодушевение и в гласа му взеха да прозвучават сладникави нотки.

Втренчи в него Вардарски окото си и рече:

— Нищо повече няма да чуеш от мене. Няма полза. Кажи да ме върнат в кауша.

— Ако се държиш така и пред съда, няма да отминеш бесилката. — Вардарски нищо не отговори, а обърна рошавата си глава към прозореца. Гласът на следователя стана по-твърд: — Заловили са те на местопрестъплението. С оръжие в ръка… — Вардарски мълчеше. — Ти и сам признаваш. — Следователят почака един миг и гласът му отеднаж се пречупи, омекна: — Ами защити се по някакъв начин бре, човече! Говори. Кажи, че са те подмамили, че си бил пиян или… Кажи кой те подмами, ти не ми изглеждаш лош човек, учител си бил. Защо искаш сам да сложиш въже на шията си…

— Остави, следователю, не си губи времето. Ще ти повярвам ли, че ме жалиш? Тия, като вас, никого не жалят. Ти искаш да изтръгнеш повече приказки от мене. Да се похвалиш, че добра работа си свършил. Аз пред съда ще кажа повече. Заповядай там, да послушаш. Следователят се опита още няколко пъти да предизвика Вардарски към по-голяма словоохотливост, но напразно. Най-после повика заптиите да върнат даскала в затвора. Стигаше и това, което призна и сам даскалът. И Вардарски още не беше излязъл от стаята, когато тръстиковото перо на следователя заскърца остро и пискливо по твърдата хартия, меката му пухкава ръка се залюшка с къси, равномерни движения отдясно наляво по хартията.

Тоя ден бяха изведени на разпит и останалите преспанци; Никой от тях не призна, мямаше против тях и никакви улики, но което не достигаше, за да се образува дело, следователят го набавяше по свой ум и през целия този ден тръстиковото му перо усърдно скърцаше и писукаше в малката стая. Срещу Аце Кутрев и Атанас Кривио той използува нашироко предишното им задържане. Още като му се възложи следствието по това дело, казано му бе, че в Преспа трябва да се издигне бесилка.

Ни един от задържаните не излезе от затвора през цялото лято. Довеждаха все нови затворници от всички краища на битолската област. Разкрити бяха на много места съзаклятия за бунт и се узна, че някои македонски градове бяха изпратили тайно свои представители на Учредителното народно събрание във Велико Търново. Знаеше се и за прошението до чуждите консули в Солун. Турската власт искаше да задуши и с най-сурови мерки революционното брожение в Македония. Ала руските представители в Турция бдяха; те подтикваха и другите чужди представители, подканяха ги да изпълняват своя дълг и като пратеници на своите крале и императори, и като християни спрямо потиснатото християнско население в държавата на султана. И турската власт действуваше в две посоки: изпращаше и покровителствуваше из цяла Македония турски разбойнически банди, които избиваха и ограбваха християнското население, а, от друга страна, устройваше процеси привидно по всички правила на съдебната законност и даваше вид, че е в законна самоотбрана срещу размирните елементи в държавата…

Рано една сутрин през втората половина на септември във вътрешния двор на затвора бяха изведени всички преспанци. Беше ясно, свежо утро. Дворът беше още пуст, тънеха в сънна тишина и ниските, мрачни сгради на затвора. Поискаха преспанци да се поразходят из празния двор, да се поумият свободно на бунарите, докато бяха още сами тук. Обградили ги бяха въоръжени заптиета и не им даваха да отидат никъде. Ала дойде някакъв полицейски юзбашия и викна на чаушина, който командуваше заптиетата:

— Накарайте ги да се умият! Да се поприберат… — После той добави по-тихо: — В съда може да ги видят, консулите.

Лазар Глаушев и Вардарски се спогледаха:

— Ще ни съдят.

— И консули ще има в съда — опули окото си Вардарски и пръв се втурна към бунара; той винаги се измъчваше и се гневеше, че поради навалицата в затвора не можеше да се умие добре. Сега дълго се плиска с твърдата стипчива вода, разтърсваше мократа си глава и пръхтеше от удоволствие.

Турците доведоха и двама бръснари, също затворници. Вардарски не позволи да се докоснат до него.

— На какво приличаш с това брадище бре! — викна юзбашията.

— Брадата ми е още от рождение, юзбаши — отвърна учителят на своя гърлен анадолски език.

— Ще уплашиш хората в съда… — провеси дебелите си устни юзбашията, но не каза нищо повече.

Сградата на вилаетския съд беше наблизу, на другия бряг на Драгоар. Въведоха двайсет и четиримата преспанци в една неголяма зала с нисък, почернял таван; разхлабените, пропити с прах дъски на пода глухо скърцаха под стъпките им. Прибраха ги край една от стените, обградиха ги от всички страни, заптиетата потупваха с пушките си по неравния протъркан под. Дълго стояха затворниците така и тихо приказваха помежду си. Чаушинът им позволи да изпушат по една-две цигари. Септемврийското слънце вече приличаше през тесните прозорци, в струите слънчева светлина се мотаеха прашинки и валма тютюнев дим. По ходника вън често се чуваха скърцащи стъпки, но в залата никой не влизаше. Към горния край на залата беше сложена и сякаш закована там широка маса, покрита със зелено сукно, виждаха се през нея високите гърбове на три стола. Две масички със столове бяха сложени от двете й страни, а край стената бяха наредени пет ниски кресла, подплатени с протъркан червен плюш, с проскубани висулки по краищата.

В дъното, зад голямата маса, се виждаше друга врата. Най-сетне тя се отвори. Влезе председателят на съда — приведен, дребен, около петдесетгодишен човек в черен сюртук и с ярко ален фес, с подстригана, доста побеляла брада, с напрегнат поглед, сякаш недочуваше й все се ослушваше. След него се проточи целият състав на съда и всеки зае мястото си, последен от всички кятипинът с дебел сноп книжа под мишницата, сграбчил в едната си ръка стъклена мастилница и цяло снопче тръстикови пера. Той сложи на масичката си книжата, мастилницата, подострените пера и сам седна там, чинно, на крайчеца на дървен, разклатен стол.

Председателят на съда вече на два пъти извади изпод сюртука си, между последното и предпоследното му копче, едър джебен часовник с издути капаци, с мъничко ключенце, което се люшкаше насам-натам. И на два пъти прибра търпеливо часовника си, закопча предпоследното копче на сюртука си. Най-сетне взе да се оглежда — готвеше се да отвори заседанието на съда, но в същия миг вратата насреща скръцна и в залата влезе висок, млад мъж, с полуцилиндър в ръка. Той се поклони към съда още от вратата, после мина бавно през цялата зала и седна удобно на едно от креслата край стената, поглади едва-едва тъмнорусите си мустаки. Това беше руският консул. Минута след него в залата влезе друг един мъж в европейско облекло, нисък, тантурест, с къс врат и ниско остригана глава. Той също се поклони, мина през залата и седна до руския консул. Това беше австрийският консул. Малко след него влезе италианският консул — сух, дребен мъж, с матово лице и гъсти, рошави черни мустаки. Мина и той през залата с бързи, пъргави стъпки и седна до австрийския консул. Мина още някое време. Председателят за трети път извади големия си часовник, натисна капака му, който бързо отскочи, чу се после как цъкна в шепата му. Вратата насреща пак се отвори. Влезе невисок, също млад мъж с бръснато, румено лице, в ездашки костюм, с мъничък камшик в ръката си и едва сега свали ездашкия си каскет. Той кимна към съда навъсен, мина бавно през залата, изгледа колегите си сякаш ядосан, че ги вижда там, и седна не на следващото, а на крайното кресло. Това беше английският консул.

Председателят бе поканил четиримата консули за това дело и трябваше да ги чака, сега изеднаж се чу гласът му — тих и еднозвучен. Разглеждането на делото започна. Пръв бе извикан пред съда Лазар Глаушев.

Той отхвърли всички обвинения против него, едно след друго, със спокоен глас, на доста правилен турски език, и на края дори се оплака, че лежи в затвора вече пет месеца.

— Ето, сами виждате — рече той. — Как може да бъда обвиняван за някакво си нападение на конака в Преспа, когато в същото време и дни преди това аз бях в затвора?!

Председателят не го и погледна, а направи знак с лениво движение на разсилния при вратата. В залата влязоха петима преспански бейове и агалари, след тях и Кости Пучура. Те излизаха един след друг пред съда и повтаряха едни и същи обвинения срещу Лазара:

— Водач на бунтовниците в Преспа. Убиец на Хайредин Арап ага, на Кючук Кадри и другарите им…

Влахътгъркоманин Кости Пучура се опита да бъде по-убедителен:

— Да, ще повторя и аз същото, което казаха тук тия почтени аги. И сега, откакто Лазар Глаушев е в затвора, в Преспа е мирно и тихо. Няма го вече там размирника и хората спокойно си гледат работата.

Председателят погледна четиримата консули, сдържан и скромен в своето тържество, леко приподигна рамена: какво искате повече? Ала чу се отново гласът на Лазара, спокоен и ясен:

— Защо почитаемият съд не е намерил ни един мой сънародник в Преспа, който да излезе тук и да каже, че аз съм там най-големият размирник и убиец? Ако наистина е било смутно в Преспа с мене и сега там е спокойно без мене, все ще се намери и някой мой сънародник да потвърди това. А ти, Кости Пучура, можеш ли да се прекръстиш тук и да се закълнеш в името на нашия християнски бог…

— Стига, стига, стига… — прекъсна го нетърпеливо председателят.

Английският консул плесна с камшик по ботуша си.

Свидетелите се отдръпнаха към насрещната стена, до вратата. Лазар се върна между подсъдимите. Повикаха пред съда Вардарски. Докато пристъпи и застана там учителят, между свидетелите насреща се забеляза раздвижване; поразместиха се, загледаха се с любопитство в него и консулите. Дигнал високо рошавата си глава, той изгледа едните, сетне другите и току впи остър поглед върху председателя. Гледаха го учудени или с присмехулно присвити устни и съдиите, и свидетелите им, та и консулите, но те всички останаха изненадани, когато от тесните гърди на тоя слаб, изтощен човек прогърмя силен, твърд глас:

— За бунта в Преспа, за всички размирия там и за убийствата виновен съм само аз! Не, не съм виновен, а именно аз съм човекът, който дигна бунта в Преспа, който преди това нареди да бъдат убити Хайредин Арап, Кючук Кадри и другарите им. Съдете мене, аз ще отговарям тук и никой друг — посочи той с ръка зад себе си, без да се обръща, — никой друг от тия хора не е виновен, напразно ги държите в затвора и ги мъчиде.

Председателят му направи знак да млъкне и попита изтихо:

— Къде си научил турски?

— В Анадола.

— Как си попаднал там?

— Бях изпратен на заточение!

— Защо?

— За непокорство — дигна още по-високо глава учителят.

— Тъй… тъй. Стар размирник. Ти и сега признаваш само това, което не можеш да отречеш. Заловен си на местопрестъплението с оръжие в ръка.

— Да, с оръжие в ръка…

— Но… но… — направи му пак знак с ръка председателят — ти, разбира се, не си бил сам в своите злодеяния. Не си убил сам толкова хора, не си нападнал сам конака в Преспа, с тебе…

— Не бях сам, разбира се — прекъсна го на свой ред Вардарски и дигна ръка, замахна: — С мене беше целият народ!

— Как тъй, как тъй целият народ! Не бил целият народ, ами ти кажи кои бяха с тебе, точно, име по име.

— Аха… име по име. Предател ли искате да стана? Казах: целият народ. Дигна се целият народ да се бори за свободата си. Не може да търпи повече насилия, неправди и злодейства. Преди да ни изправите нас тука на съд…

— Ти ли ще говориш за насилия и злодейства — прекъсна го председателят, — ти ли, който сам призна, че си вършил убийства?!

— Преди да ни изправите нас тук — продължи Вардарски, — трябваше да попитате кой беше Хайредин Арап ага, кой беше Кючук Кадри, защо дигна срещу тях ръка народът и ги уби. Цялото Преспанско поле проплака от Арапа, а Кючук Кадри уби и ограби сред преспанската чаршия…

— Чауш! — приподигна се от мястото си председателят и махна с ръка: — Отстранете тоя дързък човек!

Спусна се чаушът и двама от заптиите, издърпаха Вардарски, но той и сам се върна при своите. В залата се надигна шум — дочуваше се шушукане, покашлюване, скърцане на столове и разхлабени дъски по пода, стържене на повлечени нозе. Англичанинът пошушна нещо на австриеца и стана; стана след него и австриецът. Поклониха се сдържано на съда и напуснаха залата. Лазар стискаше развълнуван ръката на Вардарски и промълви с голяма скръб:

— Какво направи ти… какво направи… Повикаха пред съда и Аце Кутрев. После и Атанас Кривио. След тях един по един и всички останали преспанци. Отговорите на всички бяха едни и същи:

— Не знам. Не съм бил…

Председателят приключи разпита на обвиняемите някак набързо, сетне стана и обяви, че за следващото заседание на съда ще се съобщи своевременно. Той искаше да отстрани от съда двамата неудобни сега свидетели, които преди това сам бе поканил — руския и италианския консули: англичанинът и австриецът сами си бяха отишли, за да се чувствуват съдиите с развързани ръце. Съдът напусна залата в целия си състав: отидоха си и двамата консули; отидоха си и преспанските турци, повлече се след тях и Кости Пучура. Чаушът махна с досада ръка към подсъдимите:

— Тука ще чакате вие… Така ми е наредено. Лазар се хвърли върху Вардарски, прегърна го, опипваше го с ръце, стисна пак ръцете му:

— Ама защо… защо им се даде!… Защо им призна, защо и сам се обвини! Ти се погуби…

Вардарски пооправи превръзката на окото си — беше и сам смутен, развълнуван от постъпката си пред съда.

— Ние с тебе нема да избегнем въжето… — рече той глухо.

— И така да е, ние пак ще се борим докрай! Нема да им се дадем и не се знай какво ще бъде в края на краищата.

— Най-сетне мене ми е се едно… — продължи пренебрежително Вардарски, но изеднаж се вгледа в Лазара и рече с остър глас: — Нема да им дам аз главата си мърцина. Казах им сичко, тук беха и консулите: народът се бори за свободата си! Нека сега ме обесят. Народът ще ме помни.

— Ами ние ще продължаваме да се борим за него, щом сме живи…

— Лазаре — стисна Вардарски на свой ред ръката му: — Исус Христос умре на кръста, за да стане истина и живо дело сека негова дума. Да живеем и да се борим… но като умра, народът ще поверва в мене. — Той наведе глава и рече: — И… от се сърце ще се радвам, ако моята смърт ги задоволи и нема да посегнат върху тебе, върху другарите ни тук…

В тоя миг той мислеше пак за Ния.

Стояха там, около тях, и слушаха и другите преспанци. Аце Кутрев, хазаинът на Вардарски, шумно се изсекна, за да скрие вълнението си и сълзите си.

Съдът отвори второто си заседание още същия ден следобед. За голяма изненада на председателя, пък и на всички там, в залата пак се яви руският консул и седна на старото си място. Присъдата по това дело бе прочетена след неколкократни отлагания и пак, за голямо огорчение на председателя, в присъствието на руския консул. Вардарски бе осъден на смърт, Лазар Глаушев на сто и една година затвор, Аце Кутрев и Атанас Кривиот — по на десет години, други двама преспанци — по на пет години, а останалите бяха оправдани. Веднага след прочитането на присъдата Вардарски бе отделен от другарите си. Два дена по-късно се получи от Цариград телеграфно потвърждение на присъдата му и още на другия ден го върнаха в преспанския затвор.

Беше последният ден на септември. Рано, още в зори, насред атпазар в Преспа цигани и заптиета дигнаха бесилка от три дебели греди, като разтворена селска порта. Опитваха я циганите дали е здрава, по-бутваха я с рамо:

— Охо! Нема да я събори кьоравият даскал. Колко тежи той…

Изгря ведър, слънчев ден. Но градът беше буден още по тъмно — разбудили го бяха негли ударите на циганските чукове и тесли, които ковяха бесилката. Ходеха люде по дворовете, събираха се пред портите говореха тихо, шепнеха уплашени, жени бършеха насълзени очи с престилките си. Как се бе разчуло из целия град, че тая сутрин ще бесят учителя Вардарски? Никой не бързаше да отиде в чаршията, никой не се решаваше да отвори дюкяна си.

От беледието^[2] излезе рано още телялинът^[3] Юсуф, мина през чаршията, по пустите още улици, между затворените дюкяни, бавно се движеше той, спираше се тук и там, както винаги, озърташе се, но нямаше кой да го чуе. И веднага щом навлезе в българските махали, спря се на първия кръстопът и проточи през носа си дрезгав глас, сякаш се оплакваше от нещо:

— Хей, люде, сбирайте се сички на атпазар, ще бесят кьоравия даскал, пръв душманин на царщината! Хюкюматът така заповедвааа… — Той винаги добавяше и нещо свое, добави и сега: — Секи да си тури обица на ухотоооо…

Людете наоколо го слушаха мълчаливо, някаква жена прокле гласно и глашатая, и султана, и царщината му, после всички влязоха в портите си. Повлече се турчинът нататък, спря се на следващия кръстопът. Дълго се чуваше проточеният му глас из стихналите махали.

После той премина в турската махала. Скоро след това по улиците, които водеха от турската махала към чаршията и атпазар, затропотиха с калеврите си, зашляпаха с чехли турци и цигани, по двама, по трима, на цели групи: циганите огласяха улиците с шумна глъчка. Зададоха се на големи групи и забулени кадъни, въртяха край тях пъстрите си шалварки и деца. Струпаха се те всички на атпазар — мъжете, цяла тълпа, край бесилката, а по-далеко зад тях — кадъните и децата. Рано беше още, търпеливо чакаха агите, над главите им се издигаха струи синкав дим от цигари и чибуци. Някое от турчетата вироглаво се откъсваше от ръката на майка си и се спускаше да види бесилката по-отблизу, прогонваше го оттам с дрезгав вик бащата.

Пръв откъм християнската махала се зададе Кости Пучура, извил ръце отзад. Спря се той срамежливо и по-далечко, откъм другата страна на бесилката, срещу търпеливата турска тълпа, претърси без нужда всичките джебове на салтамарката си, на дългата си антерия и току извади кесията си с тютюн. Като претърсваше всичките си джебове, макар да напипа два и три пъти тютюневата си кесия, и като свиваше после цигара, току попоглеждаше през рамо дали няма да дойде и друг някой християнин на губилището. Не идваше никой; пусти бяха улиците нататък, към чаршията и към християнските махали. Слънцето още не беше изгряло, но над града, над цялата околност сияеше ясно небе студеносинкаво, безучастно.

Веднага щом мина глашатаят и заглъхна зловещият му глас, улиците по християнските махали пак се оживиха.

— Ще отидем ли да гледаме…

— Грехота е да се събираме там на сеир!

— Грехота е и срамота! Учителят ще ни види. Какво ще си помисли за нас, милият…

— Да бехме отворили барем чаршията…

Тогава излязоха някои по-млади мъже, от улица в улица:

— Хайде сички на атпазар! Как ще оставим учителя! Излезли са там сички турци… и кадъните им, а ние тука… Сам ще умре между них. Ще се ругаят те с него и как ще го оставим самичък в последния му час! Хайде сички.

Потекоха цели потоци народ към атпазар. Мълчаливо бързаха навъсени мъже, а много от жените, и по-млади между тях, бяха се привързали с черни кърпи; ходеха и нареждаха някои от тях, плачеха на глас:

— Леле, учителе, изядоха те душмани… Знай ли те сега пустата ти майчица…

Струпа се на широкия площад цяло море народ, а над главите на всички стърчи бесилката, отдалеко се вижда.

Вардарски беше затворен сам в кауша с пръстения под, в дъното на затвора. Не бе спал и тая нощ — бореше се той в голяма мъка със смъртта. Колко пъти вече мина през мислите му целият му живот. Събираше в ума си всичката мъдрост и в сърцето — всичката си душевна сила. Струваше му се, че носи на плещите си огромен, смазващ товар и нозете му вече трепереха от немощ, трепереше цялото му тяло и самото му сърце от някаква болезнена студенина. Но той бе дал дума… пред народа си, пред целия народ и това беше тоя огромен товар, той трябваше да го изнесе до самия връх. Далече ли беше още върхът? Защо беше толкова трудно за човека да се отдели от живота? Той нямаше какво да жали в своя несретен живот и не затова страдаше сега, но ето, не можеше да притъпи, да заглуши тая болка в сърцето си, да премахне тая резлива студенина в самото сърце. Понякога, и цели часове наред, струваше му се, че всичко това — и пътуването му до Битоля, и съдът, и връщането му оттам, и тоя кауш с малкото мижаво прозорче, и тоя влажен, лепкав здрач — всичко това е тежък, мъчителен сън и той ей сега ще се събуди в малката си стаичка и ще види насреща ниския, отворен към градината прозорец, тамбурата на стената до него… Само в тия минути се облекчаваше сърцето му, но ето помръдваше ръка или нога и се чуваше тихият глух звън на веригите, дръпваше го, сякаш да го събуди, студената, смазваща тежест на ръждивите железа, които бяха захапали ръцете и нозете му. Като слаб и отдалечен глас звучаха в ушите му, в самата му памет, смелите думи, които каза пред съда и пред чуждите консули, всички безстрашни думи, които бе казал на Лазара Глаушев и сам на себе си за своето решение да умре и да не се плаши от смъртта. Защо угасна — едвам гори и тлее силата, която бе чувствувал в сърцето си през целия си живот и която бе го водила и тласкала във всичките му дела?… Това е страхът от гроба — тая немощ на сърцето, тая тъга, макар и за живот като неговия. Но нямаше връщане назад, нямаше пробуждане от тоя мъчителен сън. Той бе дал дума в себе си, но и пред целия народ, обрекъл се бе да умре храбро и се ловеше за тая си мисъл като за твърда опора, подпираше се с цялото си тяло и с огромния товар на плещите си като о някаква яка стена. Имаше той още една опора, докато трепереше от слабост тялото му — Ния. Чуждата, далечна жена… Няма да я види вече никога! Как ще я види сега, в тъмницата или по късия път до бесилката?… Но той я любеше, знаеше я, бе я виждал толкова пъти, гласът й звучеше и сега в ушите му, той се бе докосвал до ръката й — малка, мека и топла.. Всичко това сега беше в сърцето му, като някаква сладостна мъка и топлина, която се бореше да стопи леда на смъртния ужас…

Малко преди зори Вардарски заспа дълбоко, без сънища. Тъмничарят и петимата заптии, които влязоха в кауша, с големи усилия разбудиха заспалия неволник. Той се стресна и бързо се приподигна на лакът. Разбра всичко, още в първия миг: дошъл бе последният му час. Сърцето му се сви в бърза, остра болезнена тръпка и отеднаж утихна, умири се. Той се изправи — глухо, ръждиво звънтяха веригите му — и спокойно попита:

— Къде е бесилката?

Никой не му отговори, а чаушът на заптиите посегна да го поведе навън. Вардарски се дръпна и отново, настойчиво попита:

— Кажете къде е бесилката бре, турци?!

— На атпазар — рече тихо Фаик онбаши, тъмничарят.

Вардарски въздъхна:

— Близу е…

Скоро всичко ще се свърши… Близу е до върха. Той приподигна веригите и сам се отправи към вратата.

Излязоха на двора. Светлината на септемврийското утро го удари с болка в здравото му око, той отвори уста и пое издълбоко свежия утринен въздух. В двора беше полицейският юзбашия — намръщен, но с бледо, уплашено лице. Приближиха се към затворника двама цигани ковачи — същите, които оковаха преславските затворници, преди да потеглят за Битоля, — свалиха с няколко удара на чуковете си оковите му. Отново въздъхна Вардарски с облекчение, огледа се, опипа превръзката на окото си.

— Фаик — се обърна той към тъмничаря и гласът му прозвуча дори весело, — моля те, дай да си свия една цигара.

Извади турчинът тютюневата си кесия и му я подаде с разтреперана ръка. Вардарски си сви цигара с привична ловкост. Турците наоколо наблюдаваха търпеливо движенията му и чаушът вече цъкаше на огнивото си, подаде му да запали. Жадно смукна тютюневия дим Вардарски, един път и още един път. Като че ли тъкмо това бе чакал, към него се приближи едно заптие с въже в ръцете си. Вардарски се обърна към юзбашията насреща и рече с развълнуван глас:

— Юзбаши ефенди… Имам една молба: не ме връзвайте. Нема да ви направя никакви неприятности. Поколеба се юзбашията един миг, после махна с ръка:

— Добре. Не го връзвайте. И хайде.

Учителят шумно въздъхна, виждаше се как се вълнуват гърдите му изпод зацапаната риза. Цигарата димеше в ръката му — той като че ли бе я забравил. Не се подигаха нозете му от земята, оловно тежки. Огледа се той, като да се срамуваше от някого за изпомачканото си облекло, за нечистата си риза. После, все тъй задъхан, дигна цигарата му към устата си, засмука я жадно едно след друго. Цигарата опари устните му, той не усети острата болка, но някак се забърза, напрегна се с голяма сила да повлече нозете си и рече с дълбок, хриплив глас:

— Хайде, господи, помагай…

Едва направи няколко стъпки и походката му отеднаж олекна, стъпваше той здраво и пъргаво върху прашната земя, та заптиетата около него трябваше да поизбързат. Когато излязоха на широкия площад, срещу, тях се надигна глух, многоглас, неясен вик:

— Ааа…

Вардарски захвърли цигарата с рязко движение, изправи глава. Нататък се белееха гредите на бесилката. Широка пътека през площада, между две живи стени, водеше право към нея. Учителят вървеше нататък От двете страни на пътеката надзъртаха през тесните цепки на булата си кадъни. Някоя от тях изсъска:

— Хаирсъз^[4]… душман…

Десетгодишно турче с бяло, везано фесче бързо се наведе да вземе камък, но не се реши да го хвърли по осъдения.

Вардарски и обкръжилите го заптиета минаха през тълпата турци, които мълчаливо го наблюдаваха. Сетне се отвори широко място около самата бесилка. Там наблизу стоеше каймакаминът и цяла група люде от хюкюмата. Насреща, широко по площада, се бе струпало в гъста, смълчана тълпа едва ли не цялото християнско население на Преспа. Вардарски се спря и приподигна ръце, да ги протегне нататък, но пак ги отпусна.

Едва сега забеляза той колко тихо беше наоколо, при толкова люде. Въведоха го под самата бесилка и заптиетата се отдръпнаха. Изправи се срещу него и пристъпи по-близу един от градските свещеници, дигнал в ръката си неголям, посребрен кръст. Вардарски бавно се прекръсти, приведе се и целуна кръста, който трепереше близу до лицето му ведно с ръката на свещеника.

— Учителю… учителю… — чу Вардарски глух, негли далечен шепот, — пред тебе е разтворена самата врата на рая… Ти, мъченик и праведник…

После край осъдения останаха само двама цигани, опулили очи, с отпуснати, провиснали устни, и чу той как дишаха бързо, задавено. До нозете му бе сложен сандък, дигна той поглед, щръкна нагоре разрешената му брада: над главата му едва-едва се полюляваше дебело въже, обилно намазано със сапун. За последен път усети Вардарски мъчителната, болезнена тръпка през тялото си, сви се тя и замря в гърдите му.

Двамата цигани посегнаха от двете му страни, но той бързо се дръпна стъпка назад:

— Оставете ме… Аз сам…

И се качи на сандъка; въжето висеше край главата му. Той беше с гръб към турската тълпа, а навред пред него, по целия площад вляво и вдясно, чак до отсрещните сгради се притискаха сякаш все познати люде, там бяха и учениците му от тринайсет години и тия, които трябваше да посрещне тая година в широките класни стаи на новото училище…

— Народе… братя… деца мои! — се изтръгна вик от гърдите му, силен, треперлив. Той дигна ръка, замахна: — За свободата загивам аз и не жаля! Сбогом, братя…

Той млъкна, огледа се пак; високо над главите на занемелите там люде светлееше ясното утринно небе. Вардарски и сега попипа с върха на пръстите черната превръзка на окото си, после изеднаж посегна; и сам надяна въжето на шията си.

Двамата цигани се нахвърлиха хищно, издърпаха сандъка изпод нозете му.

— Аааа… — надигна се вик, понесе над целия площад многоглас стон, сетне изеднаж го проряза остър женски писък.