Димитър Талев
Илинден (16)

I

През първите пазарни дни след сражението в Криводол пътищата около Преспа останаха пусти. Разчуло се бе за сражението и селяните се бояха да излизат по пътищата; агите върху тях повече изливаха яда си, на тях отмъщаваха. Но после чаршията на Преспа се изпълни със селяни. Дошли бяха пазарджии и от най-отдалечените места в околията. Есенно време беше, след вършитби и беритби, тъкмо преди Димитровден, имаше какво да се продаде и какво да се купи. Селяните надойдоха в града и от любопитство — да научат нещо повече за сражението в Криводол, да чуят още еднаж това, което бяха чули вече. Комитите са се избили сами, за да не паднат в турски ръце, а турците са дигнали с цял керван своите убити! Голяма битка.

Към пладне тоя ден по улицата, на която живееха Крайчеви, се зададе доста възрастен селянин в тъмна шаячна носия от планинските села. Той се озърташе и се поспираше, спря да попита и една минаваща там жена. После пак тръгна с бавната походка на планинец, с широки стъпки и малко присвити нозе и се спря тъкмо пред портата на Крайчеви. Влезе в двора. Неда Крайчева се показа на вратата и подвикна:

— Кого търсиш, човече?

Селянинът се усмихна приветливо, поклати глава:

— Търся аз нещо, ама не знам дали не съм сбъркал. Ами тука ли живей Спирко Крайчев, терзията?

— Тука. Тука живей.

— Ха… Него търся аз.

Неда посрещна госта в тремчето, подаде му столче, Поогледа се планинецът, побутна един-два пъти с опакото на ръката доста прошарените си рошави мустаки и започна отдалеко:

— Мене тука ме праща целото наше село. Село Рожден, ако си чувала, има шест часа път оттука. Хе там, по Железник.

— Хаирлия да е… По каква работа?

— По каква ли?… Ти ли си стопанката на Спирко Крайчев, терзията? Той къде е… казаха ми, че тука работи, у дома си.

— Тука си е той, ама е малко болен; ти на мене кажи, аз съм жена му.

— Е, харно — кимна селянинът. — Може и на тебе… Ама вие имате ли девойка… учила, искала учителка да става?

— Имаме, имаме. Доне! — подвикна Крайчевица, Излезе в тремчето и Дона. Селянинът я погледна за миг с втренчен, изпитателен поглед и се усмихна в рошавите си мустаки:

— Е, ще ни станеш ли учителка? Затова съм дошъл аз чак от Рожден. Целото село ме изпраща при тебе. Ние питахме и дедо владика в Битоля.

— Ще ви стане, защо не — побърза майката.

Тук, в малкото тремче, Даме Скорнев, коджабашия и епитроп на село Рожден, услови за учителка на селото си Дона Крайчева. Както бе разрешил дядо владика, чичко Даме обеща на Дона осем лири плата да учи тя рожденските деца до Георгьовден, а също и да я храни селото през това време. И повече тетка Неда приказваше, а бащата, шивачът, не се обади. Уговориха се новата учителка и стрико Даме Скорнев на другия ден да тръгнат заедно за Рожден; ще дойде стрико Даме с добичетата си да я вземе. Тетка Неда влезе в къщи да свари кафе за гостенина — редно е за такъв случай. Като останаха сами в тремчето Дона и стрико Даме, той се усмихна негде пред себе си и каза:

— Да знайш само, учителке, какъв човек ни каза за тебе… Какъв човек!

Чудно й беше на Дона Крайчева, че тоя чичо я наричаше учителка, чудно и радостно, и тъжно, дори и някак страшно. Нима тя наистина беше учителка вече и какво й предстоеше сега?

— Какъв човек, стрико? — попита Дона, а мисълта й лети кой знай къде, връща се и пак се губи. Тя чува гласа на селянина:

— Голем човек, учителке… — Той се наведе към нея, протегна голия си врат и прошепна, дигнал рунтави вежди, отворил големи очи: — Сам Гоце Делчев!… Най-големият човек на Комитета…

— Делчев ли? — шепне и Дона. — Но как той… знае ли ме?

— Знай те, знай те…

Дона бе чувала за Гоце Делчев. Войвода, народен човек… силен, прочут човек. Но той знае ли я?… Тогава младата девойка стисна с две шепи бузите си: но това е гостът, който им доведе Борис Глаушев! Той бе й казал: „Аз ще се опитам да ви помогна.“ Гоце Делчев… И бе оставил на масичката една лира… Дона пак чу гласа на стрико Даме:

— Иди, вели, там и там… при терзията Крайчев. Ще попиташ за щерка му Дона. Тя ще ви стане учителка. Добро девойче. Така рече той. Знай те. На дедо владика рекохме, че селото те иска, нашето село.

Стрико Даме Скорнев изпи на два пъти горещото кафе, което му поднесе тетка Неда в мъничка чашка; поопари се той, не бе свикнал на такива градски напитки. И стана да си върви:

— Е, хайде со здраве… Утре, учителке, да бъдеш готова… нещо дрешки и каквото требва…

На другия ден те можаха да тръгнат едва към обед, макар стрико Даме все да бързаше, а Дона Крайчева беше готова за път още рано сутринта. Влезе стрико Даме в двора на шивача с добичетата си — две кончета и едно муле, донесъл бе той днес на пазара дърва за продаване. Натовариха на едното конче вещите на Дона, метнаха върху самара едно веленце, сложиха и една възглавничка, а въжените стремена дигнаха по-високо да бъде удобно на учителката. Насъбраха се тук четирите по-малки деца на шивача и други деца от махалата, дойдоха и съседки — такова заминаване и толкова надалеко не беше обикновено нещо. Дона уж помагаше и уж беше спокойна, а очите и тежаха от сълзи. Мъчно й беше най-много за най-малкото й братче, а то сега все се ловеше за роклята й. Като дойде време за тръгване, Дона поиска да се качи на кончето настрана, по женски.

— Е, учителке — спря се пред нея стрико Даме, — немой така, дълъг ни е пътят. Ти качи се по мъжки, така яхат и нашите жени.

Излязъл бе най-сетне на къщната врата и шивачът.

Дона изтича, целуна му ръка, а той нищо не продума. Целуна тя ръка и на майка си, спусна се към децата и като взе на ръце най-малкото братче — не можа да устои повече, заплака. Бяха донесли едно ниско столче и тя възседна кончето по мъжки, стрико Даме й подаде повода — вързал го бе на устата на кончето, като юзда. Дона се качваше за пръв път на кон, боеше се, колената й трепереха. ПГръгнаха. Стрико Даме вървеше отстрани да я позакрепва, докато излязат на улицата и докато се престраши учителката. Дигна се врява след тях — поздрави, благопожелания. А сърцето на младата девойка свило се на две и се мята в гърдите й.

— Със здраве, Доне…

Поолекна й едва когато излязоха от града и се разтвори пред тях полето. Преминали бяха първите есенни дъждове, бяха се заредили откога още все ясни, слънчеви дни. Зеленееше се далеко полето от поникнали посеви, надалеко се виждаше в прозрачния въздух, тъмнееха се тук-там струпани купчини селски къщи — това бяха села от по двадесет, тридесет или петдесет къщи и почти край всяко от тях се издигаха по една или две господарски кули, рядко ще се белне някъде ниска църквица. Много от селата из полето бяха турски чифлици, бяха сиромашки изполичарски села, земята беше повечето на аги и бейове, та дори и тия притиснати към земята къщи с прогнили сламени покриви бяха повечето господарски.

— Горчив им е хлебът на тия люде тука — продума Даме Скорнев, като се оглеждаше наоколо. — Горчив и прегорчив, ами… макар да го имат може би повеке от нас там, в планината. Ние барем от своя нивица си го вземаме, колкото и да е.

Той яздеше на мулето току зад девойката — да бъде наблизу, да не се плаши тя. Дона познаваше селските патила, нали и майка й бе дошла от село, тук някъде беше и Гранче, родното село на баба й Благуна. Стрико Даме продължаваше да приказва, не може все да се мълчи на такъв дълъг път, пък искаше и да поразсее разтъженото девойче.

— То и ние не сме прокопсали — поклащаше се той на мулето си и ще обърне глава ту на една страна, ту на друга, — ама все по-друг е животът в планината. Тука агата е секи ден над главата ти: и беят, и кехаята, и полякът. Те и нас не ни забравят, ама… Имаме си ние един Селим бей — по-добре да не го среща човек. Той и тука има чифлик, по тия села. Ех, учителке… Нема ли да се свърши християнското тегло!…

Слънцето някак много бързо падна ниско над хоризонта на югозапад, но и не беше много бързо — те пътуваха близу три часа из полето и започнаха да се изкачват по ридищата накъм планината. Но такъв е късият есенен ден, притоплее на пладне и после отеднаж слънцето започва да пада надолу, да гасне, от земята Се дига хлад. Като навлязоха двамата пътници в планината, по стръмния кривуличещ път бяха полегнали; тъмни студени сенки, слънцето светеше все още ярко по високите припеци, но не топлеше. Бледото личице на девойката бе започнало да синее, по гърба и колената й започна да пълзи студ. Стрико Даме не изпущаше нищо от очите си, познаваше той планината. Подаде, загрижен на девойката някаква своя дреха:

— Наметни се, учителке, студено е тука, планина е, Да стигнем еднаж до Дебрище, после сме близу веке..

Не беше далеко вече и Дебрища — най-голямото село! в Железник, с около двеста и петдесет къщи. През него минаваше пътят от Преспа за селата по Железник, а село Рожден беше на около един час път от Дебрища. Откакто навлязоха в планината, пътят лъкатушеше покрай една малка планинска река, която шумеше в дола, и през оголените храсталаци се виждаше бистрата й вода как се разбива на бяла пяна по каменистото корито. Те я прегазиха един път, прегазиха я още еднаж; и Даме Скорнев рече:

— От Рожден иде тая вода, учителке. От нашата планина извира.

Приближаваха се към Рожден двамата пътници и стрико Даме бързаше да стигне по-скоро там с мисълта си. Пътят ставаше по-стръмен, долищата наоколо — по-дълбоки, върхове и хребети издигаха рамена чак до светналото високо горе студено небе. Сега Даме Скорнев слезе на няколко пъти от мулето си, да е по-леко на добичето по стръмното.

Селото Дебрища се оказа отеднаж пред очите на младата девойка, по неравното дъно на една малка котловинка. Къщите му бяха накацали по няколко полегати височинки, а долу, в подножията им, се отваряше малък площад. Там минаваше и реката, виждаше се над нея доста широк дървен мост. Почти всички къщи бяха по на два ката, белееха се отдалеко някои наскоро варосани и всички бяха покрити с плочи. На площада долу беше и селската църква, а на едно доста високо плато край селото се виждаше ниска дълга постройка с редица малки прозорци и три врати; мяркаха се край тая сграда някакви черни човешки сенки.

— Това долу, учителке — сочеше стрико Даме, е църквата, а до нея, виждаш ли, училището; те, дебрещани имат четирима учители. Е, насреща, по улицата е чаршията; ще минем оттам. А горе там, виждаш ли, там е казарма. Ето, аскер шета наоколо. Държат тука до стотина души аскер, пуст да опустей…

Казармата — ниската продълговата сграда — беше на най-хубаво място край селото, ала бяха започнали да се катерят нататък и селски къщи. Навред около селото се спущаха стръмни планински склонове и някои бяха обрасли с храсталаци и гори.

По пътя се срещаха все повече люде, мина и стадо овци. Двамата пътници слязоха надолу към селото, трите добичета изтропотиха по дървения мост. Тук Даме Скорнев скочи от мулето си и го поведе, хвана за оглавника и кончето на Крайчева. Той се оглеждаше плахо и бързаше — боеше се да не би да изскочи отнякъде някой аскер, боеше се той за младата девойка, да не я уплаши някой от турците, па макар и сред село. Те свиха по улицата, където беше селската чаршия — два-три дюкяна и един хан с механа, — и се спряха пред една коларска работилница.

— Тука, учителке, ще се поспрем малко, да си починем. Имаме време, близу е веке Рожден.

— Да слезна ли…

— Ами слезни, слезни, да се пораздвижиш. — И той поведе кончето край един голям камък току пред работилницата. Докато й помагаше да слезне, откъм работилницата се чу плътен мъжки глас:

— О-хо, ти ли си, Даме… Връщаш ли се веке?… Добре дошъл! Учителката, а?

Дона Крайчева с мъка слезе от самара и после от камъка; нозете й се бяха вдървили. Пред вратата на работилницата бе излязъл около четиридесет и пет годишен мъж, среден на ръст, но широк, малко приведен, с доста голяма кръгла глава, прошарените му коси бяха започнали да редеят на темето. Той излезе със запретнати ръкави, с тесла в ръка и се виждаха разголените МУ мускулести ръце, препасан беше с мешинена престилка — току-що бе прекъснал работата си, но в работилницата продължаваха да чукат, да стържат и дялат двама-трима негови люде. Той премести теслата в Другата си ръка и протегна широка, силна десница, йзпоцапана с някаква чернилка:

— Добре дошла, учителке!… Да беше влезла малко в къщи; може и Оттук, през работилницата, да си починеш… Нема никой в къщи, сички са горе, в новата ни къща при казармата. Но ти влез, влез. Ще поседнем ей там, в двора.

— Да влезем, учителке — обади се стрико Даме, който бе вързал там добичетата, и се приближи с една торба в ръцете си, ниско провиснала, тежка.

Поведе ги коларят, минаха през работилницата и излязоха в едно малко затулено дворче, а там беше и къщата на коларя — малка, ниска, в земята чак, с широки разкривени стрехи и засенчени прозорци. Той се обърна към Дона:

— Ето къде живейме и сега, учителке, тука отгледахме и децата, но не е това къща за живеене… Тука — добави той и по челото му се появиха дълбоки бръчки, — тука почина домакинката ми преди близу три години.

Той изнесе столчета, кожената му престилка шумеше, седнаха и тримата в двора. Стрико Даме рече:

— Ама новата ти къща е хубава. Отдалеко се вижда.

— Аха, бива я. Правихме я с голем мерак. На два ката с по две стаи и високо горе, цел ден я пече слънце. Тия дни ще се преместим там. Измъчихме се тука, учителке, цел живот, ама не е лесно да се събере за една къща, от тъмно до тъмно с теслата, с чука в ръка…

Дона Крайчева го гледаше и слушаше с някаква радост и дори умората й бързо изчезваше. Коларят беше здрав и силен, ведър човек, с широко приветливо лице, цяло попръскано с дребни следи от шарка, но това още повече отваряше сърцето й към тоя човек; очите му — пъстри, под въздебели вежди, непрестанно се смееха, през провиснали, пооскубани мустаки се виждаха големи здрави зъби и предните два бяха доста раздалечени един от друг; гласът му беше плътен, звучен, движенията му бяха вече малко понатежали, но сигурни и точни. Даме Скорнев като че ли бързаше да се похвали и драго му беше да говори за приятеля си:

— Ето, учителке, тоя човек е стрико ти Кузман Велянов, него цел Железник го знай, сички села, кому ли не правил кола, кому ли не поправял, като немаш пари, и без пари ще ти я поправи. Такъв е той, да го знайш.

Кузман Велянов се засмя от сърце, той беше винаги склонен да се посмее със звучния си глас, та се чуваше надалеко смехът му.

— Ти остави мене, Скорне, умрела циганката, що ме хвалеше, ами носиш ли ми поздрави от Преспа?

— Нося ти, нося ти. — И стрико Даме бръкна в торбата, която бе оставил до нозете си на земята. После, като видя, че Кузман Велянов му направи незабелязано знак с очи, той продължи: — Ти немай страх… учителката си е наша. Нели знайш кой ме прати при нея.

— Наистина, учителке — поприведе се към нея коларят и позаглуши силния си глас, — ти знайш ли кой те препоручи на рожденци? Делчев. Гоце Делчев. Оттука мина. Е-е! Крила пораснаха на рамената ни с него!

Даме Скорнев извади от торбата си някакъв пакет, завързан с вехта кърпа и тънко въже, а се виждаше, че е тежък. Коларят го пое с две ръце и попита:

— Това ли е сичко? Колко са?

— Четири.

— Не са много, какво… Пуста наша сиромашия! И в това сме сиромаси!

— Нося ти и писъмце. — И стрико Даме започна да тършува в пояса си някъде отдире и едва ли не го разпаса цял, най-сетне извади една сгъната изпомачкана хартия и я подаде на коларя.

Той пък веднага я мушна в пазвата си. Даме Скорнев се обърна към младата девойка, която се бе загледала някъде встрани, за да не изглежда, че проявява любопитство, пък и не се досещаше тя какви са тия „поздрави“, които бе донесъл от града.

— Да бехме си тръгнали веке, а, учителке… — каза той. — Време е.

Дона стана. Кузман Велянов се мушна бързо в къщи, скри там някъде пакета, в който бяха увити четирите бомби, и пак излезе, да изпрати гостите си.

Малко по-късно стрико Даме и младата девойка, възседнали отново двете добичета, напуснаха Дебрища. Стрико Даме блъскаше час по час нозе в корема на мулето си, подвикваше на третото добиче, което клинкаше след тях:

— Дий, пусто… — Сетне промърмори: — Да минем още Дълги рид, па…

Гъсти, студени сенки пълнеха долищата, пълзяха по стръмнините и само високите планински върхове сиЯеха, озарени от алените пламъци на залеза. Есеният ден бързо гаснеше и когато Даме Скорнев и младата девойка влязоха в село Рожден, вече се мръкваше.