Димитър Талев
Илинден (30)

I

Започваше лятото на 1903 година.

През месец април се отвори в село Смилево, в пазвите на Бягла планина, конгресът на ръководителите от целия Битолски революционен окръг. Изпратени бяха тук пратеници от всички райони на окръга. Председател на конгреса беше Даме Груев. Една добре въоръжена чета се движеше из околностите на селото и пазеше конгресистите от всяка изненада. Други въоръжени люде пазеха самото село, поддържаха пощата и всички други необходими служби. Малки групи, по двама или трима въоръжени люде, бяха изпратени накъм околните села, по пътищата и проходите. Смилевци до един, и мъже и жени, бяха на някакъв пост, на някаква служба при конгреса. За смилевци дните на конгреса бяха празник, бяха дни на обща радост и гордост.

Започна се на конгреса спор, да има ли въстание, или да няма.

— Въстание! — дигнаха глас най-напред пратениците от Костурско, от Охридско, от Демирхисарско. — И по-скоро, да не се бавим повече!

Дочуха се и други гласове:

— Не бързайте. Не сме още готови. Нека приберем и храната от полето.

Застанаха насреща пратениците на Прилепско:

— Ние сме против секакво общо въстание. Безумно ще бъде да се дигнем с голи ръце. Немаме оръжие.

Като изслуша всички докрай, Даме Груев стана от мястото си и рече със звънливия си глас:

— Е, хора! Не си губете времето да разрешавате въпроса, дали ще има въстание, защото той е решен. Свършена работа! Сега говорете за въстанието — как да го направим, кога да го направим.

Започнаха нови разговори и спорове: за оръжието, за бойната подготовка, за прехраната, за деня на въстанието и да бъде ли то масово, или само четнишко. Избра се и Главен щаб на въстанието начело с Даме Груев. Реши се да се подпомогнат с оръжие слабо въоръжените райони; в четите имаше военни люде — реши се те да се погрижат за военната подготовка на боиците, да разработят бойни планове; Главният щаб да влезе във връзка с Централния комитет на Организацията и с другите революционни окръзи и общо да се установи денят на въстанието, но да не бъде тоя ден по-рано от месец юли, за да бъдат прибрани храните от полето. Изработи се и „Въстанически дисциплинарен устав“. Тогава се заговори и за мирното турско население. Груев каза:

— Турчин или християнин, не пречи ли, не прави ли зло, и косъм не бива да падне от главата му!

И се реши още: въстанието да бъде четнишко, да излязат от всеки район чети от по 20 или 30, или 50 души, за да не се излага на турската ярост целият народ и за да продължи борбата повече време. Тогава се чу един бодър, весел глас:

— Аха! Започнете вие еднаж, пък да видим к си ще спре тоя народ…

В същото време, докато в Смилево се вземаха решения по предстоящето въстание, по стръмнините на Бигла планина отекваха гърмежи и трясъци — борбата на поробения македонски народ се разгаряше, събитията не спираха своя ход.

На 15 април започнаха атентатите на „Гемиджиите“ в Солун; шумната, разноезична, комерческа столица на Македония занемя от ужас пред пламъците на чуждестранния кораб „Гвадалквивир“, при взривовете в основите на банка „Отоман“, на избухващите бомби по разни части на града и няколко дни наред, пред героичната смърт на атентаторите — люде на шестнадесет, на осемнадесет, на двадесет и няколко години.

На 21 април падна в сражение с турски аскер в село Баница, Серско, Гоце Делчев. Апостолът пристигна в Баница на 19 април. Тук дойдоха и серската чета с воиводата си Георги Бродалията, също и драмската чета с воиводата си Димитър Гущанов. Събраха се около двадесетина души четници и се настаниха в две къщи една срещу друга; Делчев беше с двамата воиводи и с още неколцина четници, а другите бяха в отсрещната къща.

Денят 20 април мина спокоино и дори весело. Другарите на апостола забелязаха, че някаква едвам доловима сянка забулваше неговата широка приветлива усмивка, макар че той, както винаги, все гледаше да поддържа сред тях весело, бодро настроение. От време на време замлъкваше внезапно и негли се ослушваше в мислите си. Най-сетне той каза:

— С нашия живот, какъвто е, станах вече и фаталист. Нощеска сънувах, че турци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита в Карбинци. Милан, брат ми, е в тая чета и може да е убит.

Другарите му се опитаха да прикрият и собственото си смущение с весели закачки, които Гоце подзе и се смееше повече от всички. Наистина, злокобният му сън не предсказваше смъртта на втория му по-малък брат Милан, който загина по-късно, през лятото, в с. Неманци, Кукушко. Дойде и вест, че в Горно Броди довтасал аскер, но и това не развали доброто настроение на комитите. Аскерът през целия ден стоя спокойно в Горно Броди, пък и се знаеше, че дето има комити, там някъде наблизу ще има и аскер.

Настъпи нощта срещу 21 април. По едно време Делчев мина в отсрещната къща да види настанилите се там момчета. Преди няколко дни бяха станали солунските атентати и Гоце разказа на четниците подробности по това необикновено смело дело на неколцина себеотречени македонски революционери. Гоце се прибра в квартирата си, а скоро и цялото село утихна.

Късно след полунощ в тъмнината се замяркаха черни сенки, които безшумно обградиха заспалото село от всички страни. Това бяха към хиляда души аскер, които водеше турчинът Тефиков — бивш български офицер и съученик на Делчев от Военното училище. Изглежда, че той знаеше кого бе дошъл да търси в Баница. На разсъмване турците започнаха да претърсват една след друга селските къщи, а людете от претърсените къщи събираха и задържаха под стража. Едва сега се разтичаха часовоите от селската чета, която пазеше селото. Една бабичка се втурна в стаята, където спяха Делчев и другарите му, нададе сподавен вик:

— Станете, момчета! Аскер загради селото и търси по къщите…

Наскачаха всички още сънни, скочи и Делчев, който бе заспал през нощта най-късно, измъчван от стомашните си болки.

— Бъдете готови, пък ще видим що е — каза той; другарите му бяха отправили към него мълчаливи погледи да видят той какво ще каже, какво ще направи.

— Каквото е писано, това ще е — промърмори някой от тях.

Те всички бързо пристягаха облекло, патронташи, ремъци, преглеждаха оръжието си. Вън се чуваха изплашени гласове и тропот — домакините напущаха къщата си и я оставяха на четниците. Делчев знаеше за издадената турска заповед да се унищожава всяко село, в което се намери революционна чета, спомни си за изгорените села Балдево, Неврокопско, Карбинци в Щипско, Смърдеш в Костурско. Той знаеше също, че ако остане с другарите си да се сражава в селото, докато се стъмни, после в тъмнината могат да разкъсат обсадата и да се спасят с най-малко жертви; много чети се бяха спасявали по тоя начин дори без жертви. Но апостолът не се поколеба нито за миг. Той сложи ножа на пушката си и рече:

— Вървете след мене. Ще се опитаме да излезем от селото.

Следван от другарите си, Делчев излезе в двора и се спря за минутка до портата — да се ослуша, да огледа какво ставаше вън, по улицата и по съседните къщи, сетне направи знак на другарите си да го последват.

Малката дружина излезе на улицата. Зададоха се отсреща й другите четници. Делчев вървеше най-напред, с пушка, опряна на лявата му ръка, готова за стрелба. Селото ехтеше от кучешки лай, но наоколо не се виждаше жива душа освен двадесетината въоръжени мъже, които вървяха по един, по двама в дълга редица. Улицата беше тясна и крива, та никой от турците не ги забеляза, докато стигнаха до края на селото.

Тук се отвори малка полянка и вляво оставаше последната къща на селото. На 30–40 стъпки стърчеше ниска стена, с която бе оградена съседната нива. Отеднаж иззад стената се показаха турски войници с насочени пушки.

— Кучета! — стисна зъби Делчев и гръмна по тях. — Легайте! — викна той на другарите си и застанал прав, дръпна ударника на пушката си, за да я напълни отново.

— Легай, Гоце! — чу се някъде зад него.

Делчев понечи също да залегне, но турците отсреща изгърмяха и един куршум прониза гърдите му. Апостолът падна върху пушката си, после, с последни сили, се приподигна на двете си ръце, но пак се отпусна и издъхна.

— Гоце, Гоце! — извика, или пък проплака някой от другарите му, но трясъкът на зачестилата стрелба заглуши тоя вик на безнадеждност и болка.

Докато успяха другарите на апостола да се приберат в една плевня наблизу, паднаха убити още петима от тях, падна и войводата Димитър Гущанов. Останалите живи, скрити зад стените на плевнята, водиха през целия ден сражение с турците и не им позволиха да се приближат до убитите четници, до тялото на апостола, който лежеше, вече неподвижен и студен, ничком върху пушката си. Щом падна мрак, живите четници успяха да напуснат селото, което бе пламнало от всички страни.

Гоце Делчев загина, едващо навършил тридесет и една години.

Революционният кипеж сред народа вече не спираше. Турската власт дигна на нога всички отбранителни сили на застрашената империя: войска, полиция, съдилища, турското население в размирните вилаети. Още преди това султанът изпрати в Македония своя пълномощник и довереник Хюсеин Хилми паша да прилага лъжливи реформи в непокорната страна, а всъщност да я усмири с огън и меч. Пашата си бе поставил за цел да унищожи народната революционна организация. Команди от аскер, полиция и башибозук тръгнаха по селата да обезоръжават раята и безмилостно изтезаваха селския народ — бесеха людете с главата надолу, горяха ги с нагорещени железа, мокреха изтезаваните с газ и ги заплашваха, че ще ги запалят, ако не предадат пушките си; често мъчителите и наистина изпълняваха заканите си. По селата бяха избити много люде, изнасилени бяха много жени, ограбени и опожарени бяха много селски къщи и цели села. Подобни насилия се вършеха и по градовете в Македония и Одринско.

Затворите бяха пълни със селяни, занаятчии, учители, съдилищата работеха трескаво. Ала пред затворите и съдилищата се трупаше народ в мирен бунт срещу властта; носеше се храна от близки и далечни на затворниците, изричаха се шумно към тях поздрави и насърчителни слова, отправяха се закани към тираните. Дигнал се бе на нога целият поробен народ, безстрашен и дързък. Властта се уплаши от собственото си дело и се люшна към друга, също тъй опасна за нея крайност: освободени бяха почти всички затворници, а те бяха с хиляди. Излизаха на тълпи от затворите, а други тълпи ги следваха по улиците с тържествуващите викове и песни. Народът празнуваше една победа срещу омразната власт. Но свил за малко кървави нокти, подплашеният звяр започна пак да ги показва и с още по-голяма ярост. Борбата пламна с още по-голяма сила.

Въстанието не беше обявено, ала всъщност бе започнало още през зимата и пролетта на 1903 година. Цяла една армия от въоръжени мъже заемаше все по-здраво планините, правеше смели набези по селата. Станали бяха големи сражения между четите и аскера при село Избища (Ресенско), при село Ърбино (Охридско), при Могила (Битолско), Смърдеш (Костурско) и по много други места. Лошо въоръженият селски народ с голяма смелост и въодушевение се притичваше на помощ на четите. Турците съсредоточаваха своите сили по главните населени места и оттам пращаха силни войскови части ту в една, ту в друга посока срещу четите. Правеха се догадки за деня на въстанието, но всички знаеха, че тоя ден е близу, и сега друга една дума се повтаряше постоянно:

— Оръжие! Оръжие!

Нямаше достатъчно оръжие. И четите, излезли вече в планините, бяха слабо въоръжени. Селяните продаваха воловете си, за да си купуват пушки. Купуваха се с чисто злато дори повредени оръжия. Да имаш една манлихера с петдесетина патрона или поне един хубав револвер — това беше истинско щастие.

Страхът пред турците бързо прегаряше в пламъка на общото въодушевление. Робите вече чупеха омразните робски окови.

Преспанската околийска чета нарасна до четиридесет души. Двама от новите четници бяха въоръжени само с револвери, а други двама носеха само по една добре наострена секира. После отеднаж дойдоха още петима нови четници, и петимата въоръжени само с тояги.

С тия тояги те бяха убили двама разбойници турци, та прибраха и петимата в четата. Тогава се получи нареждане от околийския комитет да се отделят от така нарасналата чета две групи от по десет души и за войвода на едната от тия нови чети бе назначен Велко Скорнев. Обичай беше при такива случаи четниците да се отделят по своя воля. И колкото имаше рожденци в четата, сега всички пожелаха да вървят с Велко. Те бяха петима, а заедно с Велко ставаха шестима рожденци и само трима от тях имаха добри, сигурни пушки. Лошо бяха въоръжени и другите четници от новата чета. Не каза нищо Велко — кой би му помогнал? — и поведе четата си със светнали очи. Още веднага се породи в главата му една упорита мисъл. Той искаше да има добре въоръжена чета — как иначе? И поведе другарите си право към Рожден.

Беше късно, останаха да нощуват в рожденската гора, край колибата на Велко при извора. Бавно гаснеше над вършините на дървесата зелената лятна вечер. Един от четниците, рожденец, промълви:

— Значи, тука ще нощуваме.

— Тука — отговори Велко.

Настана мълчание, но скоро се обади друг от четниците, също рожденец:

— Като сме дошли тука, да бехме нощували в къщи. А, Велко?

— Дошли сме тука по работа — отговори войводата с твърд глас. — По работа, а не за да спиме с жените си.

— А бре… кажи го, ние сме си в село, в нашето, та поне да спиме в къщи, да си видиме людете. И не сички сме женени, та да речеш… заради жените.

Велко поклати глава:

— Чета ли сме, или що? Как тъй да се пръснем из целото село, пък утре чакай, докато се съберем. Секи миг може да се получи некоя заповед от Началството. Тука ще спиме сички. Нема да се отбиваме по селата без нужда. За един четник турците цело село изгарят.

Такава турска наредба наистина имаше.

Настана нощ, малкият стан край колибата скоро утихна. Ще се чуе само изпращяването на някое клонче под дебнещите стъпки на часовоя. Но колко са летните нощи и как бързо минава сладкият сън в гората! Велко се събуди на зазоряване и стана да отиде до извора да се наплиска със студена вода. Още като се изправи, той огледа другарите си, както бяха налягали наоколо. Хм — един от четниците липсваше. Велко отиде до извора и се върна. Нямаше го и сега изчезналия. Беше рожденец. Тома Нерезов. Биваше го за всичко. Велко пристъпи към друг един от съселяните си четници и леко го побутна:

— Стани, Софре.

Четникът веднага отвори очи и се изправи. Той нямаше повече от осемнадесет или деветнадесет години, беше усърден момък и пъргав като коза. Велко го подръпна настрана:

— Ти беше часовой до полунощ, нали?

— Бех. Аз бех до полунощ.

— Къде е Тома?

Младият момък се огледа с учудени очи. Дигна рамене:

— Не знам къде е… Къде отишъл? Докато бех на пост, тука беше.

— Слушай, Софре — продължи Велко и сякаш бе забравил за изчезналия. — Ти немаш пушка, нели?

— Немам.

— Иди веднага в село. Ще намериш дедо Павле Локвенец и ще му кажеш да събере селските старци и още когото намери от мъжете, да дойдат сички тука. Да не се бавят, по работа ще бъде. Да не се бавят, че ние немаме много време.

Софрони веднага изчезна в близкия храсталак. Велко се отправи към часовоя, който от един бряг наблюдаваше през разредените тук дървеса поляните и пътеките накъм селото. Той също беше рожденец. Велко направо го запита:

— В село ли отиде Тома? Кога?

Часовоят опна ремъка на пушката си, като че ли да провери дали е достатъчно здрав, и не отговори. Велко пристъпи още една крачка:

— Тебе питам, Илия. Говори де!

— Не знам… — Какво не знайш? Тома си отишъл в къщи.

— Не знам, не съм го усетил.

— Ха! Ами как пазиш ти четата? Не лъжи, Илия! Лицето на часовоя, бледо от безсъние и от утринния хлад, се покри с алени петна. Той пак опна ремъка си още един път. После с мъка проговори:

— Каза… веднага ще се върне. Примоли се. Велко го гледаше мълчаливо.

— Срамота! — рече той. — Да бехте си стояли в къщи.

Откъм колибата се дочуха гласове, четниците бяха се събудили. Велко отиде нататък и след малко дойде друг четник, за да смени часовоя.

Не след дълго пред Велко изскочи Тома Нерезов, срамежливо ухилен, а очите му лукаво се въртяха, Велко живо протегна ръка към него:

— Дай си пушката. Свали и патроните.

Усмивката от лицето на Тома изчезна и той колебливо подаде пушката си, разкопча и патронташите. Велко ги дръпна от ръката му. Другите четници наоколо се ослушаха.

— Илия — продължи Велко, — ела тука. Дай си и ти пушката, дай и патроните. — Двамата четници стояха пред него и го поглеждаха изпод вежди. Велко тръсна юмрук пред лицата им: — Никой насила не ви е довел в четата! Измъкнал се човекът и отишъл по кефа си. Върви си в къщи или където щеш. Аз не те искам в моята чета. Върви си! Пушката ти друг ще носи. Който нема пушка и повеке я заслужава. А ти, Илия, един месец ще ходиш без пушка. И твоята друг ще я носи. Добре, че си каза истината. Ако щеш, върви си и ти.

Той подпря двете пушки на стената на колибата, сложи там и патронташите. Илия отиде и седна встрани, но Тома нито се помръдна и все тъй поглеждаше изпод вежди, лицето му се забули в мрачна сянка.

— Ти не си ми дал пушката — рече той с надебелял глас. — Войводата ми я даде, а ти кога стана войвода и кога…

— Се едно кой ти я дал — отново се обърна към него Велко. — Не е за тебе, друг ще я носи. А много да не приказваш. Ще те вържа и ще ти ударя двайсет и пет по задника.

Тома се отдалечи бавно на десетина-петнадесет стъпки и седна там с гръб към четниците. Видяха го как бързо, гневно бършеше очите си. Велко се преструваше, че не го забелязва. И му беше тъжно за непокорния — Тома Нерезов беше един от най-будните четници в неговата група.

Софре се върна по-рано, отколкото го очакваше Велко.

— Ще дойдат — каза задъхан; виждаше се по лицето му с какво усърдие бе изпълнил заповедта на своя войвода.

Велко кимна и протегна ръка:

— Ей там е пушката на Тома. Мартинката. Вземи я, ти ще я носиш. Другата е на Илия.

Софре изблещи очи и не вярваше на ушите си от внезапна радост.

— Ами Тома? Велко не отговори.

Старците се зададоха между дървесата един след друг, като да бяха някакво старовремско шествие. Водеше ги Павле Локвенец. Велко скочи и избърза да ги посрещне — да не каже някой, че той от големство ги вика при себе си в гората, вместо да отиде той при тях; не е от големство — четата не бива много да се показва пред людете, нейното място е в гората и планината, но ето, става той на нозе пред старейте и бърза да ги посрещне. Наскачаха и другите четници, дори и Тома Нерезов се изправи — хей там, настрана, като котарак, който е лочил млякото и е ял бой.

Старейте не бяха сами — дошли бяха с тях още десетина души други, по-възрастни мъже, дошъл бе и Бабин, селският войвода, но Велко се учуди, като видя между тях и Лозан Конев, мъжа на Добра. Дошъл си бе той през есента заедно с други гурбетчии, но и той, и те всички останаха в селото не само през зимата, а и през лятото. Излязла бе заповед от Началството — които гурбетчии са си дошли, да стоят по селата, а тия, които не си бяха дошли, и те да се върнат по селата си. Нужни бяха повече мъже за по-важна работа, а печалби и кярове ще останат на последно място.

Насядаха старейте в кръг на тревата пред колибата, седна и Велко между тях, а всички други застанаха наоколо да слушат. Рожденци се радваха на младия войвода и го гледаха с гордост. Те бяха чували за неговата храброст и ето — още двадесет и три-четири годишен, отличен за войвода и техен човек е, от Рожден. Велко Скорнев започна:

— Тая гора тука е наша от памтивека, откакто е село Рожден, ама ние позлатихме турците, за да можем да откарваме на пазара по един товар дърва или въглища. А оня пес Селим искаше и душите ни да вземе. Така е со сичките ни работи и не само в нашето село. Е, народът не иска да търпи повеке, да търпи аги и господари. Свобода иска народът и правда. Затова сме тръгнали и ние, ама сме тръгнали с голи ръце. Тука, виждате, половината сме наши люде, това е, кажи го, наша чета, рожденска. Едно време, до вчера, наш Рожден даваше цели шепи злато на турците, а ако остане турско, и още ще дава — нема ли да даде нашето село неколко алтъна да купиме пушки за нашата чета? Требват ни още четири пушки. Иначе, каква ти чета и каква ли работа ще вършим, ще ни се смеят людете. Това исках да ви кажа, а сега говорете вие да ви чуя.

Бабин, какъвто беше бърз и смел в приказките си, изпревари старците.

— Пушки, ама не е лесно да се намерят — каза той. — Пари по-лесно се намират, пушки мъчно се намират.

— Е, да почнем от по-лесното, пък после ще видим и за по-мъчното — отговори Велко, но повече за да подбутне старците да се изкажат.

Започна най-напред Павле Локвенец, след него говориха и други старци, говориха и други от селяните, обаждаха се и някои от четниците. Говореше се и се повтаряше все същото — това, което каза Велко и след него Павле Локвенец: давало е селото, за да позлатява турските аги, защо да не даде сега, за да въоръжи своята чета? Ще даде Рожден, колкото и да са бедни людете му. Пара по пара, аспра по аспра — ще съберат от цялото село няколко алтъна за пушки. Обади се пръв Лозан Конев:

— Аз ще дам десет наполеона.

Брей — изеднаж десет наполеона! За него се говореше, че донесъл от гурбет може би до триста жълтици. Дал му е господ, сега и той дава. Ето, виждате ли, пари ще се намерят!

— Добре де! — подвикна пак селският войвода. — Пари ще намерите, но пушки къде ще намерите?

— Седя тука и това мисля — обади се дядо Павле Локвенец: — Намислих нещо, ама да видим и вие какво ще речете. Знайте и вие, оттатък, в полето, има две турски села. Близу са едно до друго, Бегово и Раздел. Турци ли са, или са потурчени, кой ги знай, но са зли и проклети за сека християнска душа. Знам ги аз, чувал съм и съм видел. Колко християни са изели тия кучета — брой нема; влезе ли там наш човек, не се знай веке дали ще излезе жив. Особено сега, както се разбеснели агите. Така е, ама да има некой да отиде там — пушки ще намери и не четири, а може би и повеке. Турците имат пушки и продават, макар да ги купуваме них да бием. И това става, като играй пара и злато.

— Продават, продават — чуха се гласове. — И пушки, и револвери, и барут, и куршуми. Продават, ама и много лъжат. Дават развалени пушки. Въглища вместо барут. Требва очите на четири. Като вземеш, не можеш да върнеш. Ще те пребие, в конака ще те обади.

— Да — махна с ръка Велко, да пресече надигналата се врява, — да, знае се сичко това. Добре ни насочи дедо. Павле, ама да видим сега кой ще отиде до Бегозо и Раздел. Един решителен човек или двама, но люде отворени да бъдат, да не сбъркат нещо.

Никой не се обаждаше. Не беше лесно да отидеш в Бегово и Раздел и не за друго, а пушки да купуваш в това време размирно.

— Стар съм аз веке… — продума дядо Павле, сякаш да се извини, че караше други да отидат, а сам не се решаваше да отиде в тия турски села.

Пак никой не се обади. Тихо шумоляха горските листа.

— Аз ще ида в Бегово и Раздел — чу се отеднаж глас.

Беше Тома Нерезов, прогоненият. Той се бе приближил, но стоеше малко настрана от другите. Велко се обърна към него и стисна зъби, за да не изрече гневни, излишни думи. Очите на Тома горяха, бяха още зачервени от сълзи. От сърцето на Велко се отмести студен, тежък камък.

— Добре! — рече той троснато. — Върви, щом искаш. Ако си намериш другар, вървете двама, но никой по-добре от тебе нема да я свърши.

— Сам ще ида.

Велко се загледа в него една минутка и погледът на сивите му очи стана по-светъл, по-мек. Сетне се обърна към старците:

— Намери се сгоден човек. Вижте сега вие за парите, но да не се губи време.

Станаха да си вървят старците и другите селяни, а Велко задържа селския войвода, повика по-близу и Тома Нерезов.

— Натоварете — каза той на селския войвода — едно-две добичета с въглища, а ти, Тома, ще се облечеш с одърпани дрехи и ще зацапаш лицето и ръцете си с чернило от въглища. Сиромах човек, дошъл на агите в Бегово и Раздел кюмюр да продава посред лето. Като намериш сгода да отвориш дума за пушки — кажи, Че ще ги препродаваш. Така агите по-лесно ще ти продадат: демек, те не въоръжават гяурите, душманите на султана, а правят търговия. — Тома хитро кривеше устни. Велко бръкна в пояса си и му подаде револвера, който носеше забучен там: — Вземи да не си съвсем с голи ръце. Ще ни търсиш по посока Страхилова нива. Хайде.

— Хайде — повтори след него селският войвода и отмина, следван от Тома Нерезов. Велко подвикна след тях:

— Пратете нещо за ядене, докато сме още тука.

— Охо! — обърна се Бабин. — Ние поръчахме още преди да дойдем тука. Нема да ви оставим гладни.

Докато още приказваше с тях, Велко забеляза Лозан Канев, който бе застанал наблизу и чакаше нещо.

— Що има?

Оня пристъпи две крачки, изкашля се и рече бързо:

— Искам да дойда и аз в четата. — И от страх да не би Велко да му откаже, той още по-бързо додаде: — Ти знайш какво стана с моята къща.

Той млъкна и обърна глава встрани. Какво повече да каже мъжът на Добра? След смъртта на грешната му жена бяха умрели и майка му, и детето му. Беше доста едър, силен мъж, а имаше защо да мрази турските бейове и агалари. Но Велко му отвърна някак изтихо, срамежливо:

— Мене ми са дадени десет души. Ти кажи на околийския войвода, той да те приеме.

Не можеше да приеме в четата си Велко мъжа на Добра. Нали и той се бе подмилквал някога около тая жена! Не можеше да гледа той смело и открито в очите нейния мъж. А другарите от една чета са другари и в живот, и в смърт, другари верни, сговорни…

Докато чакаха да им донесат храна от селото, четниците се попристягаха за път. Часовоят даде сигнал, че се приближава някой. Велко се отправи нататък и видя как между дървесата се приближаваха насам няколко жени.

— Носят ни храна сигурно…

Минутка по-късно Велко забеляза по-нататък между дървесата и други няколко жени.

Така по две, по три, според както си бяха дружина по махала или по роднинство, надойдоха в гората десетина-дванадесет жени — майки, невести, сестри на четниците рожденци. Не беше дошла само Дона — Велко-вата невеста. Чу се в гората и детски плач — две от невестите бяха донесли и мъничките си деца да ги видят бащите им. Разчуло се бе по селото за рожденската чета и като се нареди да се приготви храна — приготвили я бяха и бяха я донесли всички тия жени, които имаха все близки люде в четата. Не се пазеха сега строго от народа революционните тайни, но и целият народ ги пазеше здраво от враг и предател. Пък що — близък беше краят на турската управия, от кого ще се боиш и откога още македонските планини бяха царство на разбунтувалите се роби. Бързо премина неприятната почуда на Велко войвода. Дошли бяха стари майчици, невести, сестри на другарите му. Е, хайде — нека. Поздравиха го те приветливо, с почит, постлаха на зелената трева край извора софралъци и кърпи, наредиха трапеза.

— Повели, Велко войвода, и вие сички, момчета! Повелете да хапнем, каквото господ дал.

Насядаха всички — войводата начело, майките — до синовете си, невестите — до мъжете си, сестрите — до братята си. Тогава една от по-старите жени подигна очи към войводата и попита:

— Де ти е невестата, Велко?

— Не съм я канил да дойде — отговори Велко с едва доловима горчивина в гласа си, но не можеше да се познае дали още се сърдеше, че бяха дошли толкова жени в комитския стан, или пък от тъга за своята невеста.

Обади се тогава една млада девойка, дошла при брата си, тихо продума, но всички я чуха:

— Изтичах да съобщя на учителката, че тръгваме, но тя каза: „Нема да ида там против волята на Велко, а той нищо не ми е обаждал.“ Ами сега — продължи девойката, като видя скръбната сянка по лицето на войводата, — сега аз мога пак да изтичам, не е далеко оттука.

— Върви, върви! Побързай! … — чуха се гласове от всички страни.

Девойката скочи и припна като сърна между дървесата. Велко наведе глава, за да скрие радостното си смущение.

— Хайде, Велко — подкани пак една от по-старите жени, — тебе ти се пада да благословиш трапезата.

Велко пръв се прекръсти и обедът започна.

Тихо и сдържано се хранеха всички, никой не посягаше лакомо, макар да имаше вкусни неща на трапезата. И всички бяха повече внимателни към другоселците в тая рожденска дружина. Не вървеше и разговорът, макар да се бяха събрали толкова люде. Жените гледаха своите близки люде тук, гледаха ги с обич и скръб, не можеха да им се нагледат. Отдалеч още усеща и знае женското сърце: какъв огън се надигаше от всички страни над родната земя и накъде бяха тръгнали тия скъпи техни люде, колцина от тях ще минат живи и здрави през огъня?

Зададе се между дървесата учителката, надянала на ръка шарена торба — и тя носи хляб на мъжа си. Девойката бе взела малката й щерка и вървеше след нея цяла светнала от радост. Дона и Велко не бяха се виждали повече от месец време. Той едва-едва й се усмихна — да не покаже слабост, но лицето му, колкото беше загоряло от слънцето, стана тъмноалено. Дона взе детето си, приближи се и седна до Велко. Тогава пак една от по-старите жени каза:

— Е, Велко, нели виждаш, че е хубаво, като се събрахме да се видим, а ти не искаше и да ни се обадиш.

Велко не отговори веднага, после дигна лице и светналите му очи се зеленееха от горските листа и треви наоколо.

— Е, стара майко, чувал съм баща ми, Даме Скорнев, да чете в евангелието за божия син! Не знам дали съм запомнил добре, но там Христос казва: „Който тръгне след мене, нека забрави майка и баща, жена и дом…“ Така сме и ние сега, така разбирам аз, стара майчице…

Като видя Велко, че вече никой не посягаше към трапезата, изправи се и рече:

— Време е за нас да тръгваме.

Някоя от жените проплака, но бързо сподави плача си. Зачу се тих, бърз говор, поръки и наръки, поздрави и благословии, топъл шепот. Дона и Велко се видяха сами един срещу друг. Тя държеше детето си на ръце, но не сваляше очи от лицето на мъжа си и през погледа й се изливаше като поток от светлина цялата й душа.

— Велко…

— Сбогом, Доне.

Твърд човек беше той, а две сълзи оросиха гъстите му млади ресници.