Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Корекция
BHorse (2008)
Сканиране и разпознаване
Sociosasho (9 август 2006 г.)

Издание:

Волтер. Философски новели

Френска. Второ издание

Превел от френски: Боян Атанасов

Редактор: Георги Куфов

Художник: Симеон Младенов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Здравка Букова, Стефка Добрева

Дадена за набор декември 1982 г. Подписана за печат април 1983 г. Излязла от печат юни 1983 г.

Печатни коли 32. Издателски коли 26,88. УИК 27,24.

Цена 3,16 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Георги Димитров“ — Ямбол

ISBN 9536622611


ГЛАВА I
КАК ПРИНЦЕСА АМАЗИДА СРЕЩНА ЕДИН ВОЛ

Младата принцеса Амазида, дъщеря на Амазис, цар на Танис в Египет, се разхождаше с придворните си дами по пътя за Пелуза. Тя бе потънала в дълбока печал, сълзи течаха от хубавите й очи. Всички знаят каква бе причината за мъката й и колко тя се боеше да не би със скръбта си да раздразни царя, своя баща. Старецът Мамбрес, бивш маг и фараонски евнух, беше с нея и почти никога не я оставяше сама. Възпитаваше я още от самото й рождение и й преподаваше всичко, което една красива принцеса трябва да знае за египетските науки. Умът на Амазида бе равен на красотата й. Тя беше толкова разумна и нежна, колкото и очарователна и тази именно чувствителност й струваше толкова сълзи.

Принцесата беше на двадесет и четири години; магът Мамбрес беше около хиляда и триста годишен. Именно той, както е известно, бе водил с великия Мойсей онзи прочут спор, в който победата дълго се колебаела между тези двама дълбоки философи. Ако Мамбрес загуби спора, това се дължеше само на очевидната закрила на небесните сили, които бяха благосклонни към неговия противник; трябваше да се намесят боговете, за да бъде победен Мамбрес.

Амазис го направи домоуправител на покоите на дъщеря си и той изпълняваше тази служба с обичайната си мъдрост; красивата Амазида го разнежваше с въздишките си.

— О, любими! О, мой млади и скъпи любими! — викаше тя понякога. — О, най-велики от всички победители, най-съвършен и най-красив от всички мъже! Как! От близо седем години ти изчезна от земята!. Кой бог те отне от твоята нежна Амазида? Ти не си мъртъв, учените пророци на Египет са съгласни с това. Но ти си мъртъв за мен, аз съм сама на земята, а земята е пуста. Какво странно чувство те накара да напуснеш трона и любимата си? Твоят престол беше първият престол на света, това не е много нещо, но мен, аз, която те обожавам, о мой скъпи Н …

Преди да изрече името, Мамбрес я прекъсна.

— Не смейте да произнасяте това съдбоносно име — каза й мъдрият Мамбрес, стар евнух и маг на фараоните. — Може би някоя от вашите придворни дами ще ви чуе. Всички те са ви предани и всички красиви дами несъмнено държат да помогнат на благородната страст на красивата принцеса, но все пак може да се намери някоя бъбрива измежду тях, а дори и някоя лукава. Знаете, че царят, вашият баща, който впрочем ви обича, се е заклел да заповяда да ви отрежат главата, ако произнесете това страшно име, което винаги е готово да се изплъзне от устата ви. Плачете, но мълчете. Този закон е прекалено строг, но вие сте възпитана в египетската мъдрост и трябва да умеете да сдържите езика си. Не забравяйте, че Харпократ[1], един от нашите най-велики богове, държи винаги пръст пред устата си.

Красивата Амазида плачеше и не говореше вече. Както вървеше мълчаливо по брега на Нил, тя забеляза отдалеч една стара жена, облечена в сиви дрипи, седнала на една могилка до малка горичка край самата река. До нея стояха една магарица, едно куче и един козел. Срещу нея се бе изправила змия, която не беше като обикновените змии, защото очите й бяха колкото живи, толкова и нежни, лицето й бе благородно и привлекателно, а кожата й блестеше с най-ярки и приятни цветове. Една огромна риба, която се подаваше наполовина от реката, беше не по-малко странен член на компанията. На един клон бяха кацнали един гарван и един гълъб. Всички тези същества, изглежда, водеха доста оживен разговор помежду си.

— Уви — каза си тихо принцесата, — тези същества сигурно си говорят за любовта, а на мен не ми е позволено да произнеса дори името на този, когото обичам.

В ръката си старицата държеше края на лека стоманена верижка, дълга около сто разтега, за нея бе завързан един бик, който пасеше на поляната. Бикът беше бял, закръглен, като извъртян на струг, и дори грациозен, нещо, което е доста рядко. Рогата му бяха от слонова кост. Той беше най-красивият бик, който някога е съществувал. Бикът на Пасифая, онзи, в който се е превъплътил Юпитер, за да отвлече Европа, не би могъл да се мери с това великолепно животно. Прекрасната юница, в каквато е била превърната Изида, едва ли би била достойна за него.

Щом видя принцесата, бикът се втурна към нея с бързината на млад арабски кон, който преминава обширните равнини и реките на древната Саана, за да стигне до блестящата кобила с наострени уши, господарка на сърцето му. Старицата напрягаше сили, за да задържи бика, змията съскаше, за да го сплаши, кучето го гонеше и хапеше по хубавите му крака, магарицата се изпречи на пътя му, като се опитваше с ритници да го върне назад, голямата риба заплува срещу течението на Нил и скачайки над водата, заплашваше да го погълне, козелът стоеше неподвижен, обхванат от страх, гарванът се въртеше около главата на бика, сякаш иска да му изкълве очите. Само гълъбът го съпровождаше, воден от любопитство, и го насърчаваше, като гугукаше тихичко.

Едно тъй необикновено зрелище върна Мамбрес към сериозни мисли. Междувременно, като теглеше след себе си веригата заедно със старицата, белият бик стигна до принцесата, която бе обхваната от почуда и страх. Той се хвърли в краката й, целуна ги, започна да пролива сълзи и да я гледа с очи, в които се четеше смесица от нечувана мъка и радост. Не смееше да мучи от страх да не изплаши красивата Амазида. Не можеше да говори. Не можеше да използува гласа си тихо, нещо, което небето е позволило на някои животни, но всичките му действия бяха красноречиви. Той много се хареса на принцесата, която чувстваше, че едно малко забавление би могло да облекчи за няколко кратки мига най-мъчителната скръб.

— Какво мило животно! — каза тя. — Бих желала да го имам в обора си.

При тези думи бикът преви четирите си колене и целуна земята.

— Той ме разбира! — извика принцесата. — Показа, че иска да бъде мой. О, мой божествен маг, о, божествен евнух, дайте ми тази утеха, купете ми този красив херувим. Уговорете дена със старата, на която бикът несъмнено принадлежи. Искам това животно да бъде мое. Не ми отказвайте тази невинна утеха.

Всички придворни дами се присъединиха към молбите на принцесата. Мамбрес се трогна и отиде да поговори със старицата.

Бележки

[1] Харпократ — египетският бог Хор.