Луи Жаколио
Загубени в океана (1)

Глава I

Слънцето клонеше към далечния хоризонт сред изпаренията на Тихия океан. По небето се носеха гъсти, черни облаци, гонени от вятъра, готови всеки миг да се превърнат в буря.

Дълбоката нощ, непрогледна като при всяко безлуние, все повече покриваше безкрайната водна шир, която опасваше бреговете на Нова Каледония. Междувременно първокласният брониран крайцер „Зорки“ напусна рейда. Всичките му светлини бяха включени, а електрическите прожектори се отразяваха като далечни звезди в мастиленочерната водна повърхност. Дежурният, стъпи а на носа, машинално напомняше през минута-две на моряците да гледат внимателно наоколо. Неговият вик като безкрайно ехо достигаше бреговете на остров Ну, където се намираше затворът на заточениците.

Океанът започваше да се вълнува и крайцерът се движеше с пълна пара, готов да се срещне лице в лице с тайфуна в открито море.

Светлината от прожекторите заливаше всички брегови гънки на острова — заливчета и крайбрежни кокосови горички, сякаш търсеше някого или дебнеше да открие дълго готвено бягство на заточеници.

Точно преди една година на острова бяха докарани четирима китайци, които веднага привлякоха общото внимание със своето странно и загадъчно държане. За това време около тях се създаде цяла серия легенди, всяка една от които беше далеч от истината.

Трябва да признаем обаче, че случаят действително беше от най-необикновените. Никой в Нова Каледония — пито директорът на затвора, нито администрацията, нито даже прокурорът — знаеше истинските причини за затварянето на тези загадъчни хора тук. Един прекрасен ден заедно с други заточеници просто ги доведоха и ги оставиха на острова. При това чиновникът, който ги прие, остана много учуден, когато не намери в списъка никакви сведения относно причините и срока на тяхното задържане. Бяха отбелязани само имената им: Фо, Сиен, Лиу и Чан, както и някои пояснителни бележки след тях.

„Тези затворници трябва да бъдат предмет на най-строго наблюдение. Ако пожелаят да съобщят нещо, ще бъдат разпитвани единствено от генералния прокурор в Нумея според дадените му за това секретни указания.

Задържаните изцяло се предават на гореспоменатото длъжностно лице, чиито разпоредби трябва да се спазват стриктно и който единствен има пълномощията да ги освободи, при което носи лична отговорност за действията си.

По височайше нареждане същите имат право да носят своите национални костюми и ще им се дава всичко необходимо до изпращането им в тяхната родина.

От особена важност е затворниците да не контактуват помежду си.“

Тези бележки, направени от името на две министерства — на правосъдието и на марината^[1], — противоречаха на всички традиции и обичаи, установени в храма на новокаледонската бюрокрация, така че всички рицари на ръкавелите от канцелариите, подвизаващи се в изправителния затвор, в общ глас заявиха, че никога не са били толкова пренебрегнати и обидени от бюрото. Б течение на осем дни между съдебната палата, административното бюро и канцеларията на губернатора непрестанно се разменяха писма, бележки и пояснения, които не доведоха до нищо определено освен претрупваше на кореспонденцията. Накратко, конфликтът заплашваше да придобие епични размери, докато последният получен пакет, пристигнал по пощата, изведнъж сложи край на спора. Той съдържаше заповед от „горе“, по силата на която губернаторът трябваше да предостави четиримата китайци под пълното разпореждане на генералния прокурор.

Трябваше да се подчинят, но любопитството на всички чиновници в колонията стигна до своя краен предел и всеки от тях според възможностите на фантазията си съчини най-безсмислени всевъзможни истории, скоро завладели целия остров.

Началникът на съдебната палата, който беше и генерален прокурор, получи обемистия пакет поверителни книжа, с които му се даваха най-подробни указания по това дело, но той беше съвършено потаен и когато някой се опиташе да научи нещо, отговаряше, че е длъжен да пази пълно мълчание… Дори самият губернатор не бе по-щастлив в своите опити да проникне в същината на делото за четиримата китайци, в резултат на което отношенията между двамата висши сановници охладняха дотолкова, че те престанаха да се виждат освен при задължителните официални случаи.

Тридесет хиляди франка върху пръста на един затворник беше доста голям лукс, а позволението да носи такава ценност — изключителна рядкост, което решително изключваше всякаква мисъл за тежко престъпление…

По-правдиво звучеше предположението, че четиримата китайци са били замесени в дворцовия преврат, извършен неотдавна в Гуе, столицата на Анам, и насочен повече срещу френския президент, отколкото против краля, макар че вторият беше принуден да избяга заедно със своя министър Тюе. Поддръжниците на тази версия допълваха, че затворниците били настанени в четири къщички на остров Ну, където се ползвали от привидна свобода, като всеки от тях имал за другар по един от военните заточеници, и то такъв, чието престъпление не опетняваше честта му…

Впрочем това беше главното доказателство, че тези хора не бяха обикновени престъпници. Ако имаше престъпление, какво би дало право на главния прокурор дори да ги освободи… Наистина това право му беше дадено по силата на някакви изключителни условия и тук именно се криеше загадката, но осъдените за обичайни престъпления никога не биха се ползвали от подобни облаги…

И едно друго обстоятелство възбуждаше интереса около това тайнствено дело. С право или не, упорито се говореше как генералният прокурор предупредил губернатора, че китайците трябва да се следят особено строго, защото те още с идването си заявили открито, че няма да мине и година и те ще избягат от острова. Но държането им с нищо не потвърждаваше подобни изявления. Те не можаха да бъдат обвинени, че нарушават предписаните им права, и от тяхна страна нямаше и най-малък опит да измамят бдителността на надзирателя, на когото бяха подчинени.

През същата тази вечер, когато крайцерът „Зорки“ обикаляше бреговете на остров Ну, се навършваше една година от задържането на тайнствените заточеници. Хората, чието любопитство се беше изострило до крайност, вече се питаха по какъв ли начин китайците щяха да изпълнят своята закана, ако изобщо я помнеха. Цяла Нумея не спа през тази нощ и всеки се ослушваше да чуе топовния гръм, известяващ бягството.

Администрацията беше на крак. От петнадесет дни крайцерът обикаляше острова и всяка нощ осветяваше крайбрежието със своите прожектори — стените на затвора, самите килии на затворниците и многобройните заливчета, изрязали бреговете на острова. Беше поставена денонощна охрана на всички места, откъдето можеше да се приближи някакъв подозрителен кораб, който евентуално можеше да отведе китайците. Въобще редица мерки правеха бягството абсолютно невъзможно. В Нумея обаче се появиха облози за и против бягството. Често пъти тук и най-незначителното събитие придобиваше необикновена важност. При монотонния, скучен живот в колонията, където писмата се получаваха три месеца след тяхното подаване, беше обясним интересът, който проявяваха местните жители към тази ситуация, нетърпеливо очаквайки нейната развръзка.

В гази паметна вечер у генералния прокурор имаше прием Това означаваше, че всички лица в колонията, които имаха достъп до неговия дом, можеха без специална покана да отидат там, за да побъбрят на различни теми или да поиграят на карти. Младите дами и господа постепенно изпълниха големия салон, където, увлечени от музиката, винаги минаваха през няколко танца валс или полка Прекрасни са вечерите, устройвани в тези колонии, където всеки можеше непринудено и без стеснение да се развлича по свой вкус.

Тази вечер обаче никой не седна при игралните маси, нито зад пианото, защото всички бяха под влиянието на слуха за мистериозното бягство, възбудило интереса на целия град.

Домакинът, плътно заобиколен от дами, много тактично отблъскваше техните нескромни въпроси, макар да правеше това с присъщата за него вежливост. На всички той отговаряше с изящна словесност, свойствена за политиците и дипломатите, когато окръжаващото ги дамско общество енергично се опитваше да получи сведения от служебен характер.

Друга твърде оживена група беше заобиколила командира на крайцера „Зорки“, капитан Мае дьо ла Шене, който през тази вечер беше отстъпил командването на своя заместник, лейтенант Панарван. Старият морски вълк с охота разговаряше за всичко и с всеки, който го слушаше, и беше готов да се хване на бас с всички, че бягството на тайнствените китайци е невъзможно.

— Ще се уверите, госпожи — важничеше той, — че докато „Зорки“ се намира във водите на остров Ну, дори самият дявол не може да измами бдителността на Панарван.

Това беше единствената словесна игра, която той успя да създаде през целия си жизнен път. Тя произлизаше от близостта в звученето на френското nais (но) и фамилното име на командира Mahe (Мае), което, изговорено протяжно, звучеше като първото Капитанът беше много горд със своето изобретение и винаги го пускаше в ход, когато му се представеше удобен случай. Особено обичаше да се хвали с него пред старши лекаря на кораба — най-отчаяния любител на каламбури в целия флот.

— Е, Морис — язвително отбелязваше той, — признайте си, че вие измислихте тази шега?

— Не, капитане, не съм аз — отговаряше обикновено непоправимият почитател на каламбура, — но…

Храбрият моряк винаги оставаше много доволен и казваше, потривайки ръце:

— Тези остроумия са много за един човек, докторе, твърде много! И затова няма да отидете надалече, запомнете!

Срещнали се отново в дома на генералния Прокурор, двамата за стотен път разменяха помежду си споите каламбури, при което докторът, увлечен от силата на парадокса, започна да оспорва мнението на своя началник относно китайците, макар и да беше убеден вътрешно, че никой не можеше да заблуди именития морски офицер. Ненапразно винаги когато старият командир поверяваше кораба на своя заместник, повтаряше:

— Внимавайте, Панарван! Повече трябва да внимавате, дявол да го вземе! Струва си да се управлява „Зорки“, нали!

В разгара на бала въпреки лошото време цяла група младежи потегли към изправителния затвор, но скоро всички се върнаха обратно, убедени, че тази нощ океанът няма да допусне нито напускане, нито идване на острова. Всичко се нареждаше в полза на тези, които поддържаха, че бягството е невъзможно, и те започнаха да се присмиват на своите противници. Последните, макар и неуверено, настояваха да се изчака до обяд на следващия ден, когато се навършваше една пълна година or идването на китайците в колонията.

Какво всъщност знаеше светското общество в? Нумея за това толкова шумно дело и как се държаха четиримата затворници след пристигането си на острова?

Генералният, прокурор, Прево Лемер, беше образован и рядко ерудиран човек Той беше прекарал пет години от живота си в Сайгон, където изучи много добре китайски — основа на всички езици в Далечния изток. Благодарение на усърдната си работа и езиковедските си способности той говореше китайски с лекота и беше убеден, че именно поради това обстоятелство му повериха надзора над китайците, още повече че в инструкциите беше отбелязано изрично в никакъв случай да не прибягва до услугите на преводач, а да общува лично със затворниците.

Освен добра външност той имаше и виден произход. Беше шурей на командира на крайцера и племенник на директора на една парижка банка, „Прево Лемер & Co“, със стотици милиони капитал. Лемер бе желан за колониалната бюрокрация и скоро си оформи добра кариера. Щом се запозна с поверителните указания, които му изпратиха, прокурорът веднага се разпореди да му доведат китайците.

Още при първите думи, които отправи към тях на пекински диалект, защото от предварителните сведения и по лицата им той позна хората от столицата, китайците вдигнаха глави с нескривано вълнение. За пръв път след толкова месеци те чуваха родния си език, и то от устата на чужденец, но веднага побързаха да потиснат чувствата си. Това беше всичко, което генералният прокурор можа да отбележи за срещата си с тях. Оттогава досега те пазеха упорито мълчание. Каквото и да им говореше, никога по нищо не можа да долови, че го разбират. Така свършваха всичките им срещи… Синовете на Небесната империя влизаха в кабинета му, поздравяваха го според източния етикет, изслушваха зададените им въпроси с неизменната наивна усмивка и дълбоко мълчание, след което се-сбогуваха по същия източен обичай.

Само едно нещо успя да забележи прокурорът, познавайки отлично азиатските обичаи. Нещо, което друг на негово място навярно би пропуснал. Всеки път, когато китайците идваха при него, влизаха, без да събувах сандалите си отвън, а ги оставяха при вратата на кабинета. Според техните разбирания това означаваше, че влизат при по-млад от тях.

Прокурорът се преструваше, че не забелязва това, но несъмнено имаше причини да щади самолюбието на източните хора, надявайки се, че по този начин по-бързо ще успее с деликатната мисия, която му беше възложена. Неговата деликатност в това отношение може би беше прекалена. Тези хора се прекланяха само пред грубата физическа сила и известна строгост би била по-уместна, но за всичко това той имаше точни указания в поверителните инструкции, които не можеше да пренебрегне.

Всяка своя среща е тях той завършваше със следните думи, изречени първо на китайски, а след това на френски:

— Вие не искате да ме разберете и не ми отговаряте, но ви предупреждавам, че комедията, която разигравате, е безполезна. Разбирам вашия език така, както и своя, и никога при обиколките ми из покрайнините на Пекин не съм имал нужда от преводач. Освен това от предварителните сведения, които получих, знам, че единият от вас, Фо, говори френски и че вие сте пристигнали в Европа без преводач, което веднага е станало известно на парижката полиция, след като сте се движили из града без обичайния за такива случаи гид. Знае се също така, че сте имали свои доверени хора, които са се намирали недалеч от вас в деня, когато сте били арестувани при опита ви да изпълните задачата, с която сте отишли във Франция. С една дума, вие много добре знаете какво се иска от вас и няма да бъдете освободени, докато не дадете пълни и обстойни показания, дори и да се наложи да стоите тук до края на живота си.

Четиримата акуратно изслушваха тази повтаряща се словесна тирада, но единственият им отговор винаги беше неизменната им наивна усмивка.