Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deadhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2008)
Източник
kosmos.pass.as

Издание:

сп. „Космос“, 1967, бр.6

Превод от руски: Цвета Христова

 

 

Издание:

Автор: Робърт Шекли; Иля Варшавски; Айзък Азимов

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1967 г.

Преводач: Цвета Пеева

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: руски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7038

История

  1. — Добавяне

Отправих се към космодрума няколко часа след като бе пристигнал кораб от Земята. На борда му имаше сонди с диамантени корони — бях ги поръчал още преди година. Бързах да прибера сондите, докато някой не ги е задигнал. Съвсем не искам да кажа, че можеха да ги откраднат: тук, на Марс, всички сме джентълмени и учени. Но толкова трудно се доставя всяка дреболия, че първият, който предявеше претенциите си, имаше право да я задигне — традиционен начин, по който джентълмените-учени се снабдяваха с необходимите им съоръжения.

Току-що бях натоварил сондите, когато пристигна Карсън от Минната група, като размахваше извънредно срочен авариен ордер. За щастие нали съм съобразителен, бях взел от директора Бърк свръхсрочен ордер. Карсън прие с такава любезност поражението си, че му подарих три сонди.

Той се понесе със скутера си по червените пясъци на Марс, които така красиво излизат на цветни фотографии и така безбожно затлачват моторите.

Отидох до земния кораб: космолетите никак не ме интересуваха, просто исках да видя няма ли още нещо, което би ми свършило работа.

И тогава видях нарушителя.

Той стоеше край космолета и гледаше червения пясък, обгорените шахти за кацане, петте здания на марсовия космодрум; очите му бяха огромни, като чинийки. На лицето му сякаш бе изписано: „Марс! Да, бива си го!“

Мислено изохках. Този ден имах толкова много работа, че и за месец едва ли щях да я свърша. А пътниците без билет влизаха в моята компетенция. Веднъж в пристъп на несвойствено за него фантазиране директорът Бърк ми каза: „Тали, ти умееш да общуваш с хората. Разбираш ги. Те те обичат. Затова те назначавам за началник на Службата по безопасност на Марс.“

Това означаваше, че към мен се придаваха и нарушителите.

В дадения случай нарушителят изглеждаше около двайсетгодишен. На ръст беше по-висок от шест фута, а мършавото му тяло тежеше най-много сто фута. От суровия марсиански климат носът му бе успял да стане яркочервен. За ръста си нарушителят имаше несъразмерно големи ръце и крака. Той с мъка дишаше разредения марсиански въздух, отворил широко уста, като риба, изхвърлена на суша. Респиратор естествено нямаше. Пътниците без билет никога нямат респиратори.

Приближих се до него и попитах:

— Е, как е, харесва ли ти тук?

— Госпо-ди-и! — каза той.

— Потресаещо усещане, нали? — запитах аз. — Да стоиш наяве на истинска, същинска чужда планета.

— Не ще и дума! — произнесе, задъхвайки се пътникът без билет.

От недостига на кислород целият бе посинял — целият, освен върха на носа му. Реших за наказание да го оставя още малко да се помъчи.

— Значи, тайно си се вмъкнал в този товарен кораб — казах аз. — Поразходил се без билет до изумителния, чаровен, екзотичен Марс.

— Е, без билет не е съвсем точно — промърмори той, като трескаво се мъчеше да вкара въздух в дробовете си. — Аз един вид… един вид…

— Един вид си дал подкуп на капитана — довърших вместо него.

Той вече едва се държеше на дългите си, мършави крака. Извадих запасен респиратор и му го набучих на носа.

— Да вървим — казах аз. — Ще ти дам нещо да похапнеш. После ще имаме сериозен разговор.

По пътя до общата каюта го придържах за ръка: той така блещеше очи на всичко наоколо, че неминуемо би се спънал в нещо и би счупил това „нещо“. В общата каюта увеличих въздушното налягане и стоплих за нарушителя свинско с фасул.

Той лакомо изгълта яденето, облегна се в креслото и се ухили до уши.

— Казвам се Джони. Джони Франклин — рече той. — Марс! Просто не мога да повярвам, че съм тук.

Така говорят всички пътници без билет — по-точно ония, които оживяват след полета. Годишно около десетина души опитват, но само един или двама успяват да оживеят. Те са невероятни идиоти. Въпреки проверките на службата по безопасност нарушителите по някакъв начин се промъкват на борда на товарните кораби.

Корабите стартират с ускорение от порядъка на двадесет „ж“ и ако нарушителят няма специални защитни средства, се сплесква като палачинка. А ако по някакво чудо все пак оцелее, ще го довърши радиацията или пък ще се задуши в трюма, където няма вентилация, ако не успее да се добере до каютата на пилота.

Тук имаме специални гробища само за пътниците без билет. Все пак от време на време някой се изхитря да оживее и стъпва на Марс с големи надежди и с грейнали като звезди очи.

И на мен се пада задачата да ги разочаровам.

— Защо дойде на Марс? — запитах аз.

— Ще ви обясня — каза Франклин. — На Земята човек е длъжен да постъпва като всички други. Трябва да мисли като всички и да действува като всички, иначе ще попадне зад решетките.

Кимнах.

— Най-сетне, за първи път в историята на човечеството, на Земята всичко е спокойно. Мир в целия свят, единно всемирно правителство, световно процъфтяване. Властите се стремят да запазят всичко както си е. Дори ми се струва, че прекаляват, като подтискат най-безобидния индивидуализъм. Но кой съм аз, та да съдя? Вероятно след стотина години или приблизително толкова ще стане по-леко, но за нарушителите, които живеят в наши дни, това е твърде дълъг срок.

— Значи, почувствувал си нужда от нови хоризонти? — казах аз.

— Да, сър — отвърна Франклин. — Не бих искал да ме сметнете за празен дърдорко, сър, но мечтаех да стана откривател. Трудностите не ме плашат. Ще работя! Ще видите, само ми позволете да остана, моля ви, сър! Ще работя неуморно…

— А какво ще работиш? — запитах аз.

— А? — За миг той се обърка, после отвърна: — Каквото и да е.

— Но какво умееш да вършиш? На нас, разбира се, много би ни свършил работа химик, специалист по неорганична химия. Да не би случайно в тая област да се проявяват твоите таланти?

— Не, сър — промълви нарушителят.

Разговорът не ми доставяше никакво удоволствие, но важното беше да внуша на пътника без билет неумолимата, горчива истина.

— Така, значи, твоята специалност не е химията — разсъждавах гласно аз. — При нас би се намерило местенце и за първокласен геолог. В най-лошия случай и за статистик.

— Боя се, че аз не…

— Я ми кажи, Франклин, случайно да не си професор?

— Не, сър.

— А доктор? Или магистър? Е, поне имаш ли някаква диплома?

— Не, сър — отвърна подтиснат Франклин. — Аз и гимназия не съм завършил.

— Че в такъв случай какво си смятал да правиш тук? — запитах аз.

— Виждате ли, сър — каза Франклин, — четох, че строителството е разхвърляно по целия Марс. Мислех, може да съм полезен като куриер. Разбирам и от дърводелство, мога да бъда и водопроводчик, и… Навярно все ще се намери тук някаква работа и за мен.

Налях на Франклин втора чашка кафе и той ме погледна с огромни, умоляващи очи. Обикновено в този стадий на разговора нарушителите винаги гледат с такива очи. Те смятат, че Марс прилича на Аляска от 1870 година или на Антарктика от 2000-та година — героичен подстъп за смели, решителни хора. В същност Марс съвсем не е подстъп. Той е задънена улица.

— Франклин — казах, — знаеш ли, че Строителството на Марс зависи от доставките от Земята? Знаеш ли, че то не си плаща разноските и може би никога няма да ги изплати? Знаеш ли, че издръжката на един човек струва на Строителството петдесет хиляди долара годишно. Смяташ ли, че си достоен за годишна заплата от петдесет хиляди долара?

— Аз много не ям — възрази Франклин. — А като посвикна, аз…

— Освен това — прекъснах го, — знаеш ли, че на Марс няма човек, който да не е поне доктор на науките?

— Това не знаех — прошепна Франклин.

Нарушителите никога не го знаят.

Аз съм длъжен да им го обяснявам.

И така, разказах на Франклин, че всички дърводелски, шлосерски, водопроводни работи, задълженията на куриери и готвачи, а така също почистването, поправките и ремонтите извършват самите учени през свободното си време. Може би не съвсем добре, но го вършат.

Работата е там, че на Марс липсва неквалифицирана работна сила. Ние чисто и просто не можем да си го позволим.

Очаквах, че Франклин ще се облее в сълзи, но той успя да се овладее.

Огледа с мрачен поглед омърляната обстановка на съвсем малката обща каюта. Нали разбирате, в нея всичко беше марсианско.

— Да вървим — казах аз, като станах от мястото си. — Ще ти намеря легло. А утре ще уредя да те изпратим обратно на Земята. Не се огорчавай. Нали все пак видя Марс.

— Да, сър — нарушителят с мъка стана. — Само че, сър, аз в никакъв случай няма да се върна на Земята.

Не почнах да споря с него. Нарушителите обикновено все се перчат. Отде да знам този пък какво си е намислил?

Настаних Франклин, върнах се в лабораторията и няколко часа се занимавах с работата, която трябваше да свърша на всяка цена. Легнах си капнал от умора.

 

 

На сутринта отидох да събудя Франклин. Нямаше го в леглото. За миг ми мина мисълта за саботаж. Кой знае на какво е способен несполучливият откривател? Току виж, че извадил от реактора два-три закъснителя или запалил склад с гориво. Тичах разгневен из лагера, търсих нарушителя и най-сетне го открих в недовършената спектрографска лаборатория.

Тази лаборатория строяхме в извънработно време. Който имаше свободен някой и друг час, нареждаше тухли, изрязваше дъски за маса или завинтваше панти към касите на вратите. Никой не можеше да бъде освободен от работата си за толкова дълго време, че да строим както си му е редът.

За няколко часа Франклин бе успял да направи повече, отколкото всички ние за няколко месеца. Той наистина беше сръчен дърводелец и работеше така, като че ли всички фурии го гонеха по петите.

— Франклин — повиках го аз.

— Ето ме, сър. — Той веднага дойде при мен. — Исках да свърша нещо, за да не ям даром хляба ви, мистър Тали. Оставете ме още някой и друг час и ще поставя покрива. А пък ако не ви трябват ей ония там тръби, може утре и вода да прекарам.

Франклин наистина беше славен момък. Точно от такива хора имахме нужда на Марс. Справедливостта изискваше, пък и приличието, да го потупам по рамото и да му кажа: „Момко, образованието още не е всичко. Можеш да останеш. Ти си тъкмо за нас.“

На мен наистина ми се искаше да произнеса тези думи, но нямах право.

На Марс не поощряват авантюрите.

Нарушителите не преуспяват тук.

Ние, учените, все някак си ще се справим с работата на дърводелците и водопроводчиците. Просто не сме в състояние да допуснем дублиране на професии.

— Франклин — казах аз, — моля ти се, престани да усложняваш задачата ми. Аз съм човек с меко сърце. Мен ме убеди. Но аз съм длъжен да спазвам нарежданията. Трябва да се върнеш на Земята.

— Не мога да се върна на Земята — едва чуто отвърна Франклин.

— Какво има?

— Ако се върна, ще ме поставят зад решетките.

— Е, хайде, разправяй всичко от начало — изпъшках аз. — Само, моля ти се, по-накратко.

— Слушам, сър. Както вече ви казах, сър — почна Франклин, — на Земята трябва да постъпваш като другите и да мислиш като другите. За известно време всичко вървеше добре. Но после аз открих Истината.

— Какво, какво?

— Открих Истината — гордо повтори Франклин. — Натъкнах се случайно на нея, но въобще тя е много проста. Толкова проста, че обучих и сестричката си, а щом тя можа да я научи, значи, и всеки може. Тогава опитах да обуча всеки на Истината.

— Продължавай — казах аз.

— Е, и всички ужасно се разгневиха. Казаха, че съм се побъркал, че трябва да си държа езика зад зъбите. Но аз не можех да мълча, мистър Тали, нали това е Истината. Така че когато дойдоха за мен, аз се отправих на Марс.

Виж ти, помислих си аз, чудесно. Само това ни липсваше на Марс. Старомоден фанатик да чете проповеди на закостенелите учени. А ако пък изпратя момъка обратно на Земята, в затвора, цял живот ще ме гризе съвестта.

— Но това не е всичко — заяви Франклин.

— Искаш да кажеш, че тази сърцераздирателна история има продължение?

— Да, сър.

— Говори тогава — насърчих го аз с въздишка.

— Те се опълчиха и срещу сестричката ми — каза Франклин. — Нали разбирате, когато й открих Истината, тя поиска като мен да обучава другите. Нали това е Истината. И сега е принудена да се крие, докато… докато…

Той подсмръкна и с жалък вид преглътна сълзите си.

— Мислех, като видите, че мога да бъда полезен на Марс, тогава и сестричката ми би могла при мен…

— Стига! — не издържах аз.

— Да, сър.

— Повече нищо не желая да слушам. И без това достатъчно се наслушах.

— А вие не бихте ли искали да ви открия Истината? — разпалено предложи Франклин. — Мога да ви обясня…

— Нито дума повече — кряснах аз.

— Да, сър.

— Франклин, нищо не мога да сторя за теб. Абсолютно нищо. Ти нямаш научно звание. А аз нямам право да ти разреша да останеш, но ще направя единственото, което е в моя власт. Ще поговоря с директора.

— Чудесно! Много ви благодаря, мистър Тали. А вие нали ще му обясните, че още съм изтощен от пътя? Щом укрепна, ще ви докажа…

— Разбира се, разбира се — казах аз и побързах да си отида.

 

 

Директорът впери поглед в мен, като че виждаше двойника ми от антимира.

— Но, Тали — каза той, — нали ти са известни правилата.

— Разбира се — измънках аз. — Но той действително би могъл да ни бъде полезен. И ми е ужасно неприятно да го пращам право в ръцете на полицията.

— Издръжката на един човек на Марс струва годишно петдесет хиляди долара — каза директорът. — Смяташ ли, че той заслужава да се изразходват…

— Знам, знам — прекъснах го аз. — Но случаят е толкова трогателен, и той така се старае, и ние бихме могли…

— Всички нарушители са трогателни — забеляза директорът.

— Ясно. В края на краищата те са непълноценни създания, не като нас, учените. Нека си върви, откъдето е дошъл.

— Тали — спокойно каза директорът, — виждам, че този въпрос изостря отношенията ни. Затова предоставям на теб сам да го решиш. Знаеш, че годишно за всяко вакантно място в марсианското строителство се подават почти десет хиляди заявления. Ние отхвърляме по-добри специалисти от нас. Младежите години наред се учат в университетите, за да заемат тук определена длъжност, а после ще излезе, че мястото е вече заето. Като имаш предвид всички тези обстоятелства, смяташ ли, откровено казано, че Франклин трябва да остане?

— Аз… аз… а-а, дявол да го вземе, не, щом така поставяте въпроса. — Още не ми бе минал ядът.

— А може ли иначе да се поставя?

— Разбира се, не.

— Винаги е печално, когато са много званите и малко избраните — замислено каза директорът. — На хората е нужен нов подстъп. Бих искал да дам Марс за масово заселване. Някога и това ще стане. Но чак тогава, когато се научим да използваме местните източници.

— Добре — казах аз. — Ще отида да уредя заминаването му.

Когато се върнах, Франклин работеше на покрива на спектрографската лаборатория. Щом ме погледна в лицето, разбра какъв е отговорът.

Качих се в джипа и потеглих към космодрума. Знаех какво ще кажа на капитана, който бе допуснал Франклин да се качи на кораба му. Напоследък много зачестиха тия безобразия. Нека си сърба попарата — сега сам ще откара Франклин обратно на Земята.

Товарният кораб се намираше в стартовата шахта, само носът му стърчеше на фона на небето. Нашият ядрен физик Кларксън подготвяше кораба за отлитане.

— Къде е капитанът на това ръждясало корито? — запитах аз.

— Капитан няма — отвърна Кларксън. — Това е модел с автопилот и радиоуправление.

Почувствувах как нещо ме загриза под лъжичката.

— Няма капитан ли?

— Не.

— А екипаж?

— На кораба няма екипаж — каза Кларксън. — Нали знаеш, Тали.

— В такъв случай на кораба не може да има и кислород? — досетих се аз.

— Разбира се, че няма!

— И радиационна защита?

— Безспорно!

— Няма и топлинна изолация?

— Има само колкото да не се разтопи корпусът.

— И сигурно стартира с максимално ускорение? Нещо към тридесет и пет „ж“?

— Разбира се — потвърди Кларксън. — За безпилотен кораб то е най-икономично. А теб какво те смущава?

Не му отговорих. Отидох мълчешком до джипа и като натиснах докрай ускорителя, се понесох към спектрографската лаборатория.

Невъзможно е човек да остане жив след такъв рейс. Той няма никакъв шанс да оживее. Никакъв — нито дори един на десет милиарда. Физически е невъзможно.

 

 

Когато наближих лабораторията, Франклин вече бе довършил покрива и работеше долу, като съединяваше тръбите. Беше през обедната почивка и няколко души от Минната група му помагаха.

— Франклин — казах аз.

— Какво има, сър?

Набрах колкото се може повече въздух в дробовете си.

— Франклин, ти с оня товарен кораб ли долетя?

— Не, сър — отвърна той. — Все опитвах да ви обясня, че никакъв капитан не съм мислил да подкупвам, но вие така и не…

— В такъв случай — казах аз съвсем бавно, — как попадна тук?

— Благодарение на Истината!

— Не можеш ли да ми обясниш?

Около секунда Франклин размишляваше.

— Просто ужасно съм изморен от пътя, мистър Тали — каза той — но, май ще мога.

И той изчезна.

Стоях и тъпо примигвах. После един от минните инженери посочи нагоре. На височина около триста фута се рееше Франклин.

След миг той стоеше пак до мен. Имаше такъв премръзнал вид, а върхът на носа му бе порозовял от студ.

Нещо като мигновено преместване в пространството. Нулево прелитане! Да, бива си го!

— Това ли е Истината? — запитах аз.

— Да, сър — каза Франклин. — Така е, когато гледаш по-иначе на света. Достатъчно е само да прозреш Истината, истински да я видиш — и всичко става възможно. Но на Земята го наричаха хал… халюцинация. Казаха да престана да хипнотизирвам хората и…

— Можеш ли да ни научиш?

— Много лесно — отвърна Франклин. — Все пак ще е необходимо известно време.

— Нищо. Надявам се, все ще успеем да намерим свободно време. Да, предполагам, че ще можем. Дори съм сигурен. Нали времето, използувано за Истината, няма да е загубено на вятъра.

Не се знае колко още щях да дрънкам такива глупости, но Франклин буйно се намеси:

— Мистър Тали, означава ли това, че мога да остана?

— Можеш да останеш, Франклин. Дори нещо повече, ако се опиташ да ни напуснеш, ще те застрелям.

— О, благодаря ви, сър! А по отношение на сестричката ми? Може ли и тя да дойде?

— Да-да, безспорно — зарадвах се аз. — Нека сестричката ти дойде. Когато иска…

Чух изплашените викове на миньорите и бавно се обърнах. Косите ми настръхнаха.

Пред мен стоеше девойка — висока, слабичка девойка с огромни като чинийки очища. Тя се озърташе като лунатик и мърмореше:

— Марс! Госпо-ди-и?

После ме забеляза и пламна.

— Извинете, сър — каза тя. — Аз… аз подслушвах.

Край
Читателите на „Нарушителят“ са прочели и: