Дейвид Балдачи
Жертвите

1

Кой причини смъртта ви?

Или по-скоро, кой ви уби умишлено?

В края на краищата между причиняването на смърт и умишленото убийство имаше голяма разлика.

Еймъс Декър стоеше на задната веранда на къщата, в която бяха отседнали с Алекс Джеймисън, колежката му от ФБР. Гостуваха на нейната сестра. Той хвана с два пръста третата си бутилка бира за вечерта и продължи да размишлява върху този въпрос. Знаеше, че повечето хора не се замислят върху подобни неща, защото просто не им се налагаше. Те обаче предопределяха професионалния живот на Декър… а това бе единственият живот, който му бе останал.

Отлично знаеше, че разликата между различните видове убийства е далеч по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед.

Например човек можеше да причини смърт неволно, при злополука. Блъска се в друга кола, докато шофира, и някой в нея умира. Или изпуска пистолета си, той гръмва и куршумът пронизва случаен минувач.

Съществуваше и т.нар. подпомогнато самоубийство. Неизлечимо болен изпитва жестоки страдания, иска да сложи край на живота си и някой му помага. Подобна практика бе разрешена в някои щати и обявена извън закона в други. Крайният резултат отново бе мъртвец. Смъртта му не е била случайна, а планирана, но все пак не можеше да се квалифицира като убийство, защото покойникът сам бе пожелал да сложи край на живота си.

Имаше и оправдани убийства и най-добрият пример за тях бе самозащитата. Действаш с намерението да навредиш на човека насреща, но законът ти дава правото да се защитиш.

Ако си шофирал невнимателно или си боравил небрежно с оръжие и някой е загинал, можеше да получиш обвинение в причиняване на смърт по непредпазливост.

Ако реагираш, без да се замислиш, удариш някого и той умре, можеше да получиш по-сериозно обвинение, а именно в непредумишлено убийство.

Следваше предумишленото убийство от втора степен, което бе близък роднина на непредумишленото убийство. То включваше известен умисъл и безразсъдство, но не и предварителен план или, както казват ченгетата, набелязване и дебнене на жертвата.

Декър отпи от бирата, припомняйки си законовите изисквания едно убийство да бъде категоризирано като предумишлено. Така стигна до последния вид, най-лошия от всички.

Предумишленото убийство от първа степен почти винаги включваше умисъл, преднамереност и злонамереност. Човек иска някой да умре, защото това му е изгодно, и съставя план, който да гарантира настъпването на смъртта.

Съответно този вид убийство носеше най-тежките съдебни последствия.

Именно такива престъпници бе преследвал Декър през по-голямата част от своя съзнателен живот.

Ловя убийци. И това е единственото, в което ме бива.

Той зарея поглед към нощното небе над Северозападна Пенсилвания, близо до границата с Охайо, в градче, наречено Барънвил. Знаеше, че някога то е било процъфтяващ миньорски и металургичен център, който е дължал съществуването си на семейство Барън. Именно те прокопали мините и построили доменните пещи. Днес обаче тези двигатели на прогреса отдавна бяха заглъхнали. А онова, което бе останало, не беше много. И все пак местните успяваха да свързват двата края — с различен успех, разбира се. Подобна констатация можеше да се направи за безброй градчета в цяла Америка.

Вътре в къщата Алекс Джеймисън пиеше бяло вино с по-голямата си сестра Амбър и разговаряше с твърде зрялата за годините си Зоуи, племенницата й, която скоро щеше да навърши шест. Декър и Джеймисън бяха излезли в отпуск, след като бяха разкрили заплетено престъпление заедно със специалния екип на ФБР, към който се числяха. Декър не бе проявил никакво желание да придружи Джеймисън, но шефът им, специален агент Богарт, бе настоял и той да си вземе почивка. А на него не му бе хрумнало къде другаде може да отиде.

И ето ме тук.

Двамата бяха пристигнали в Барънвил. Алекс го бе запознала със сестра си и бе връчила подаръци за новия дом на Амбър и Зоуи, които се бяха преместили тук съвсем наскоро. А после бяха вечеряли и Декър бе изгубил представа какво да говори и какво да прави много преди да станат от масата. Тогава Джеймисън, която вероятно го познаваше най-добре от всички, дискретно му предложи да отнесе отвън бирата си — а с нея и цялата си неловкост, — за да могат със сестра й да си побъбрят така, както правят жените, когато край тях няма мъже.

Тази негова необщителност се бе появила сравнително късно. Навремето Декър — бивш професионален футболист с ръст от метър и деветдесет и шест и тегло от сто и трийсет килограма (е, може би малко повече) — бе открит, разговорлив, забавен, винаги готов да подхвърли някоя остроумна реплика.

А после бе получил онзи зловещ удар в главата по време на мач, който бе променил живота му и самата му същност, и то завинаги. Мозъчната травма едва не го бе убила. Този инцидент му бе оставил два незаличими белега.

Единият бе хипертимезията. Хората, които притежаваха това качество, обикновено помнеха единствено подробности, свързани с личния им живот, и не можеха да се похвалят с кой знае какви умствени способности. Но Декър беше изключение. Сякаш някой бе инсталирал в главата му камера с неограничен капацитет, която заснемаше безброй клипове и снимки. Той притежаваше феноменална памет и не можеше да забрави нищо. Абсолютно нищо. Декър бе открил, че това е нож с две остриета.

Вторият резултат от онзи удар по главата бе състояние, наречено прогресираща синестезия. Декър асоциираше различни странни неща, като смъртта например, с определен цвят. В случая със смъртта образите, които виждаше, приемаха електриковосин цвят и караха косъмчетата по врата му да настръхнат, а стомахът му да се свие на топка.

Промените в мозъка бяха съпътствани от промени в характера. Забавният шегаджия бе изчезнал и на негово място…

… се появих аз.

След края на футболната си кариера Декър бе станал патрулен полицай, а после бе продължил в отдел „Убийства“ в родния си град Бърлингтън, Охайо. Беше имал съпруга — красивата Касандра, или Каси, както винаги я бе наричал. Двамата бяха имали прекрасно момиченце на име Моли.

Беше имал. Бяха имали.

Все в минало време, защото вече нямаше нито красива съпруга, нито прекрасна дъщеря.

Кои ви уби?

Декър бе открил отговора на въпроса кой е отнел живота на най-скъпите му същества. Този човек бе платил възможно най-високата цена.

Тя обаче бе нищо в сравнение с цената, която Декър бе платил. И която щеше да плаща през целия си живот, минута след минута, ден след ден, до сетния си дъх.

— Леля Алекс казва, че не забравяш нищо, вярно ли?

Въпросът откъсна Декър от мислите му.

Зоуи Мичъл, с руса коса, вързана на две опашки, с розова блузка на цветчета и бели панталонки, които не покриваха ожулените й колене, се взираше с любопитство в него от другия край на верандата.

— Да, имам добра памет — отвърна Декър.

Зоуи държеше лист хартия. На него бяха изписани десетина много дълги числа. Тя му го подаде и попита:

— Можеш ли да ги запомниш?

Декър хвърли един поглед на листа и й го върна.

— Това означава ли, че не можеш да ги запомниш?

Обсипаното й с лунички лице не скриваше разочарованието й.

— Не, означава, че вече ги запомних.

Декър изреди числата в същия ред, в който бяха записани върху листа, защото така ги виждаше в главата си — лист хартия, покрит с числа.

— Много яко! — усмихна се Зоуи.

— Мислиш ли? — отвърна Декър.

Сините й очи се разшириха от изненада.

— А ти не мислиш ли?

— Да… понякога.

Той се облегна на парапета на верандата и отпи от бирата си, докато Зоуи го наблюдаваше.

— Леля Алекс казва, че хващаш лошите.

— Правим го заедно. Тя има добра интуиция.

Зоуи изглеждаше объркана от отговора му.

— Леля Алекс разбира хората доста добре — обясни Декър. — И забелязва неща, които другите пропускат.

— Тя ми е любимата леля.

— Че колко лели имаш?

— Много — въздъхна Зоуи. — Но останалите не могат да се сравняват с нея. — Лицето на момиченцето светна. — Дойде ни на гости, защото скоро имам рожден ден. Ще стана на шест.

— Знам. Тя ми каза, че ще излезем на вечеря да го отпразнуваме. — Декър се огледа неловко, докато Зоуи продължаваше да го наблюдава внимателно.

— Ти наистина си много, много голям — отбеляза тя.

— И друг път съм го чувал.

— Няма да позволиш някой лош човек да нарани леля Алекс, нали? — попита Зоуи и изражението й изведнъж стана напрегнато.

Декър тъкмо се канеше да отпие нова глътка бира, но свали бавно бутилката.

— Не, няма. Искам да кажа, че ще направя всичко по силите си, за да не позволя това да се случи — отвърна малко неуверено. В далечината отекна тътен. — Явно наближава буря — отбеляза той. Нямаше търпение да смени темата.

Извърна се към Зоуи, която продължаваше да се взира в него с невинен поглед. Миг по-късно се разнесе гръм. Лятото бе отминало, но преходът към есента често бе съпътстван от подобни бури.

— Определено приближава — каза Декър повече на себе си, отколкото на Зоуи.

Хвърли поглед към задния двор на съседната къща. Изглеждаше идентична с тази. Същото разположение на прозорците, същата дървена веранда отзад. Същият двор. Същото кленово дърво по средата, заобиколено от повехнала трева.

С една-единствена разлика.

Лампите в другата къща изведнъж присветнаха. После угаснаха. Отново присветнаха. И отново угаснаха.

Декър погледна към небето. Въпреки тътена на бурята още нямаше светкавици или поне той не ги видя. Освен това температурата бе спаднала с няколко градуса, а това водеше до образуването на ниска мъгла, която заедно с оловносивите облаци още повече смрачаваше небето.

Миг по-късно зърна високо над главата си червени светлини. Не видя самолета, но не се съмняваше, че пилотите се опитват да избягат от бурята, преди да ги е връхлетяла. Декър погледна към съседната къща — лампите продължаваха да примигват почти като морзов сигнал. Сигурно е от влагата, каза си той. Влажните жици причиняват подобни примигвания.

После чу някакъв звук. И отново. И отново. Не, звуците всъщност бяха два. Единият бе по-силен и плътен, другият приличаше по-скоро на стържене по неравна повърхност.

В далечината забоботи автомобилен двигател. Колата сигурно се намираше на улицата, която минаваше пред къщата. И шофьорът й, заключи той, се насочва право към надигащата се буря.

Изминаха няколко минути, преди да блесне първата светкавица, която прониза небето като копие. Декър имаше чувството, че то се заби в земята пред краката му. Мощен гръм последва огненото копие. Небето потъмня зловещо. Силен вятър заогъва дърветата.

— По-добре да се прибираме — провикна се Зоуи. — Мама казва, че мълниите убиват много хора.

— Кой живее там, Зоуи? — попита Декър и посочи съседната къща.

Момиченцето вече бе хванало дръжката на вратата. Спря за миг и отвърна:

— Не знам.

Той продължаваше да се взира в къщата. Зад един от прозорците изведнъж проблесна ярка светлина. Нямаше представа дали това е просто отражение върху стъклото, или причината е по-сложна и… по-опасна. Остави бирата си и слезе от верандата. Трябваше да разбере какво става.

— Къде отиваш? — извика уплашено момиченцето.

— Влизай вътре, Зоуи — отвърна той през рамо. — Трябва да проверя нещо.

Проблесна нова светкавица, последвана от толкова оглушителен гръм, че Зоуи влетя в къщата, а Декър хукна в противоположната посока.

Макар сега да беше много едър, навремето той бе професионален спортист и бе поддържал отлична форма в продължение на години. Опря длан върху оградата, която отделяше дворовете, прехвърли се през нея и се приземи в съседния имот.

Хукна по тревата към къщата. Забрули го силен вятър. Беше израснал в Средния запад и бе свикнал с тези опасни природни явления, които бушуваха из долината на река Охайо и понякога предизвикваха торнада. Знаеше, че скоро ще се изсипе порой.

Стигна до верандата и изкачи тичешком стъпалата. Не погледна назад, затова не видя, че Алекс Джеймисън е излязла навън и се взира в него.

Декър стигна до прозореца, зад който бе проблеснала светлината. Долови необичаен мирис, който потвърди подозренията му.

Влажни електрически проводници. Той бе разследвал достатъчно убийства чрез умишлен палеж, затова не можеше да сбърка този мирис с никой друг. В къщата гореше пожар.

Прилепи лице до стъклото и надникна вътре. Пламъците, обхванали електрическа инсталация, се разпространяваха с неподозирана бързина и незабелязано поглъщаха цялата къща. Ако някой все пак ги забележеше, обикновено бе прекалено късно.

В следващия миг Декър видя нещо, което потвърди най-големите му страхове: танцуващи пламъци и кълбета дим.

Погледна надясно тъкмо когато поредната светкавица озари целия квартал.

Светлината от нея разкри гледка, която го накара да замръзне. Секунда по-късно той се отърси от вцепенението и се втурна към задната врата. Не се поколеба нито за миг, а я връхлетя, както бе връхлитал противниковите защитници по време на толкова много мачове. Провисналата врата не издържа сблъсъка и се откъсна от пантите.

Бурята набираше сила, затова Декър не можеше да чуе, че Джеймисън го вика. Тя тъкмо бе слязла от верандата и бе хукнала към оградата, когато той разби вратата. Валеше силен дъжд, толкова силен, че капките се забиваха като игли, а бурята изливаше милиони литри вода над западния край на Пенсилвания. Джеймисън изгуби обувките си и цялата подгизна, преди да измине половината разстояние до оградата.

Мокрият до кости Декър влетя в кухнята и включи лампата. Пистолетът му сочеше напред. Вече съжаляваше, че е пил бира. Предпочиташе сетивата му да са по-изострени, а реакциите му — по-бързи, отколкото бяха в момента.

Отблъсна се от стената и продължи по тъмния коридор. Закачи нещо и то падна на земята. Оказа се снимка.

Декър изруга наум, тъй като вече бе компрометирал местопрестъплението, постъпка, която никога не би простил на свой колега. Но не можеше да направи нищо друго. Нямаше представа какво се случва в тази къща. А видяното през прозореца можеше да е само върхът на айсберга.

Подаде предпазливо първо пистолета, а после надзърна зад ъгъла. Направи две крачки навътре и спря на място.

Вече знаеше какво е предизвикало онези искри, а после и пламъците. И примигването на лампите.

Оголените електрически проводници наистина бяха влажни.

Но не от вода.

А от кръв.

2

— Декър?

Той се извърна и видя босата Джеймисън, разтреперана от студ, да стои в другия край на коридора.

— Имаш ли пистолет? — попита тихо Декър.

Заля го вълна от електриковосини светлини. Последвана от още една и още една… Зави му се свят, започна да му се повдига.

Джеймисън поклати глава. Той й направи знак да се приближи и тя се втурна напред. Зави зад ъгъла, зърна онова, което Декър вече бе видял, и се вкамени.

— Мили боже!

Декър кимна. Реакцията й бе разбираема. Все пак човекът висеше от тавана.

През халката, на която някога е бил окачен полилеят, оставен сега на пода, бе прекарано въже. То завършваше с примка, впила се във врата на жертвата.

В същото време обаче смъртта чрез обесване не водеше до загуба на кръв.

Декър впери поглед в дъсчения под. Локвата кръв под обесения бе потекла към стената, където се бе натъкнала на оголения електрически кабел на лампиона и бе дала началото на поредица от къси съединения.

Преди да се появи Джеймисън, Декър бе извадил кабела от контакта и бе стъпкал искрите с крак. Пламъците бяха обхванали част от килима и парче прокъсан тапет, затова се наложи той да използва мокрото си яке, за да угаси огъня, плъзнал по стената. После нави на руло килима, за да потуши пламъците. Точно в този момент чу Джеймисън.

Погледът му пробяга по тялото на мъжа в търсене на рана, която да обясни обилната кръв. Не откри такава, а и нямаше възможност да търси по-обстойно. Трябваше да изчака полицията. Едно друго нещо обаче не можеше да чака.

— В къщата може да има някой — прошепна Джеймисън, изразявайки на глас собствените му мисли.

— Трябва да проверим. Носиш ли мобилния си?

— Не.

— И аз. Тук не виждам телефон. Добре, искам да се върнеш у сестра си и да повикаш ченгетата. Аз ще продължа с огледа.

— Декър, трябва да изчакаш полицията…

— Може да открия ранен човек или самия убиец.

— Втората възможност ме притеснява — прошепна Джеймисън.

— Аз съм полицай — отвърна той. — Обучен съм да се справям с подобни ситуации, освен това съм въоръжен. А ако убиецът е още тук, вероятността да е по-дребен от мен е много голяма. Побързай!

Джеймисън се обърна бавно, после хукна по коридора и излезе навън.

Декър обходи първия етаж. Къщата имаше и втори етаж, а сигурно и мазе, ако наистина бе копие на съседната. Той се втурна нагоре и докато вземаше по две стъпала наведнъж, почувства как мускулите му се напрягат. В продължение на десет години бе работил като патрулен полицай, преди да постъпи в отдел „Убийства“, и бе влизал безброй пъти в домове на убити. Трябваше да следва определени правила, които се бяха запечатали в ума му. Въпреки това задачата не изглеждаше толкова лесна като… като карането на велосипед например, поради една проста причина. Велосипедът не можеше да стреля по теб.

На втория етаж имаше две малки спални с баня между тях. Той провери и трите помещения, но не откри нищо. Къщата изглеждаше изоставена.

Може би в нея нямаше никой, освен мъртвеца на партера. Декър слезе долу и откри вратата за мазето.

В началото на стълбите имаше електрически ключ, но той не посегна към него. Нямаше представа дали късото съединение е засегнало електрическата инсталация в останалата част на къщата, но в момента мракът бе негов приятел. Опипваше с ходило стъпалата, преди да им повери цялата си тежест. Въпреки това те проскърцваха и Декър потрепваше при всяка стъпка. Стигна долу, без никой да се опита да го нападне.

Озърна се. Беше тъмно и не успя да види почти нищо, но мазето като че ли бе голо. Лъхна го миризма на влага и плесен. Той пристъпи напред и едва не падна на земята. Възстанови равновесието си и се дръпна назад.

Трябваше да включи осветлението, каквито и рискове да криеше това. Изкачи обратно стъпалата и запали лампата. Слезе долу с насочен напред пистолет и видя в какво се е спънал.

В него се взираше безжизнено лице. Мъжът бе трийсет и пет, четиресетгодишен, слаб, с черна коса и бледа кожа. Вероятно бе около метър и осемдесет, но тъй като лежеше на земята, ръстът му не можеше да се определи с точност.

Декър регистрираше всички тези данни автоматично благодарение на дългогодишната си работа в полицията. Те обаче отстъпваха на заден план пред най-важния факт.

Мъжът носеше полицейска униформа.

Декър коленичи и постави длан на врата му, за да провери има ли пулс.

Пулс нямаше, а кожата му бе твърде студена. Опипа крайниците. Бяха вкочанени, което означаваше, че rigor mortis вече е започнал. Опитът на Декър в разследването на множество убийства го накара да се замисли над причината за смъртта и времето, в което е настъпила.

Огледа тялото в търсене на рани, но не откри нито една. Нямаше намерение да го мести. И бездруго бе останал твърде дълго на местопрестъплението.

Насочи поглед към лицето на мъжа. По устните му бе избила пяна. Това подсказваше поне два начина, по които би могла да настъпи смъртта.

Сърдечен пристъп.

Или отрова.

Добре, причината за смъртта остава неясна. А времето?

Огледа ноздрите на мъжа. Имаше само няколко мухи месарки, които вече бяха снесли яйца, но съвсем малко. Месарките подушваха мъртвата плът от километри и бяха сред най-добрите приятели на полицаите, тъй като играеха ролята на биологичен часовник и помагаха да се определи времето на смъртта.

Но когато Декър анализира всички тези факти, в главата му светнаха червени лампички. Не една, а няколко. Нещо определено не беше наред.

Вкочаняването на крайниците подсказваше, че мъжът е мъртъв от известно време. Всъщност може би вече настъпваше обратния процес, при който първо се отпускаха по-големите мускулни групи, а после по-малките. А това означаваше, че мъжът е мъртъв от доста време. Това съответстваше на ниската температура на тялото, но не и на останалите фактори.

Мислите на Декър бяха прекъснати от полицейски сирени.

Той изкачи бързо стълбите, прибра пистолета си в кобура, излезе на предната веранда и зачака.

Петнайсет секунди по-късно пред къщата спря патрулка.

За времето, което Декър бе прекарал в къщата, бурята бе отслабнала, макар да продължаваше да присветва и да гърми. Но поне не валеше толкова силно.

Когато двама полицаи излязоха от колата, Декър извика името си и вдигна високо служебната си карта. И двамата бяха с извадени оръжия, а единият насочи към него мощния си фенер.

— Дръжте ръцете си така, че да ги виждаме! — извика единият полицай, който бе млад и малко притеснен.

И тъй като Декър и бездруго бе вдигнал ръце, нямаше какво да направи, освен да обясни:

— Аз съм федерален агент. Моята партньорка подаде сигнала.

Ченгетата приближиха верандата предпазливо. Вторият полицай, който изглеждаше четиресетинагодишен, с добре поддържани прошарени мустаци, прибра пистолета си, взе картата на Декър и я огледа. После освети лицето му с фенера си.

— Какво става? — попита той.

— Вътре има два трупа. Един обесен в дневната, другият е в мазето. — Декър погледна униформата му и добави: — Не знам дали мъжът в мазето е бил полицай, но носи същата униформа като вашата.

— Какво?! — възкликна по-възрастният.

— И казвате, че е мъртъв? — попита по-младият, който продължаваше да стиска пистолета си.

— Да, мъртъв е. Може ли да отместите оръжието? Да не сочи към мен.

— Покажете ни — нареди по-възрастният полицай.

В този момент зад ъгъла изскочи Джеймисън.

По-младото ченге се завъртя и се прицели в нея.

— Не! — извика Декър, скочи напред и блъсна ръката му секунда преди да стреля. Куршумът профуча на две педи от главата на Джеймисън. Тя се просна на тревата.

Ченгето се олюля назад и насочи пистолета си към главата на Декър.

— Това е моята партньорка — изкрещя Декър. — Тя ви повика! Алекс, добре ли си?

Джеймисън се надигна бавно и, олюлявайки се, пристъпи напред. Пое дълбоко дъх и кимна.

— Да, добре съм — каза, макар да имаше вид на човек, който ще припадне всеки момент.

По-възрастният полицай хвърли смразяващ поглед към своя колега и помоли Джеймисън да покаже служебната си карта. След като я видя, той се обърна към партньора си.

— Едва не застреля федерален агент, Дони! — скастри го той. — Сега те очаква цял тон бумащина и дни наред няма да отлепиш задник от бюрото си. От „Вътрешни разследвания“ ще те погнат здравата. Браво на теб!

По-младият полицай прибра оръжието си, намръщи се, но не каза и дума.

— Покажете ни — повтори по-възрастният.

— Насам — отвърна Декър.

3

— Не го познавам — заяви по-възрастният полицай, който се бе представил на Декър и Джеймисън като Уил Къри.

Партньорът му също поклати глава. Двамата се взираха в униформения, който лежеше на пода в мазето. Вече бяха видели трупа горе и не бяха разпознали нито едната, нито другата жертва.

Къри посочи гърдите на мъжа.

— Няма табелка с името, а всеки от нас носи такава.

— Щяхте ли да го познаете, ако беше от вашите? — попита Декър. — Колко е голямо местното управление?

Къри се замисли за миг.

— Не познавам всички, но повечето — да.

— В кобура няма пистолет — отбеляза Декър.

— Да, забелязах — кимна Къри. — Няма и радиостанция. Вижте, трябва да позвъня на колегите от отдел „Убийства“. Случаят е техен. Дони, трябва да оградиш периметъра с лента. И не пускай никого вътре.

Дони излезе, а Къри извади телефона си, отиде в другия край на мазето и позвъни в управлението.

Декър коленичи и огледа тялото.

Джеймисън надникна над рамото му и попита:

— Как е умрял?

— Не виждам рани. Онзи горе също няма рани въпреки многото кръв.

— Смъртта чрез обесване обикновено е безкръвна — отбеляза Джеймисън. — Освен ако няма вътрешен кръвоизлив, който да избие навън.

— Нямаше кръв по дрехите — отвърна Декър. — Така че изключвам тази възможност.

Къри дойде при тях и каза:

— Трябва да напуснете къщата и да дадете показания. Колегите от „Убийства“ ще ми откъснат главата, ако ви заварят тук.

Тримата се качиха на горния етаж и излязоха през задната врата. Къри забеляза, че тя е разбита.

— Как стана това?

— Оттук влязох — отвърна Декър. — Ще ви обясня защо.

Бурята бе почти отминала, небето се проясняваше и над главите им заблещукаха звезди.

Къри извади бележник и каза:

— Добре, започвайте.

Първо Декър, а после и Джеймисън разказаха какво се е случило. Когато приключиха, чуха някой да ги вика.

— Алекс, всичко наред ли е?

Обърнаха се и видяха Амбър и Зоуи до оградата.

— Прибирайте се, ще дойда след няколко минути — каза Джеймисън и когато двете се отдалечиха, тя се обърна към Къри.

— Сестра ми Амбър и дъщеря й Зоуи. На гости сме им.

— Тук ли живеят? — попита Къри.

— Да.

— Ще трябва да ги разпитаме. Може да са видели нещо, което да ни помогне да идентифицираме жертвите.

— Разбира се, няма проблем — отвърна Джеймисън.

— С какво точно се занимавате във ФБР? — попита Къри.

— Издирваме онези, които убиват хора — каза Декър. — Както в тази къща.

Къри явно долови намерението на Декър, защото възрази:

— Случаят не е федерален.

— Понякога съдбата си прави шеги с нас и нещата не се оказват такива, каквито ни се струват на пръв поглед — отвърна Декър. — Във всеки случай, можем да ви бъдем от полза.

— Декър — обади се Джеймисън, без да крие недоволството си — ние сме на почивка. Взехме си отпуск, за да забравим работата поне за малко.

— Ти може би — възрази Декър, — но аз не виждам причина да забравя работата.

— Не зависи от мен — каза Къри, — ще трябва да се разберете с колегите от „Убийства“.

— Правилно.

Къри затвори бележника си и каза:

— След като и бездруго сте тук, ще споделите ли какво мислите?

Декър хвърли поглед към къщата.

— Обесването е израз на лично отношение към жертвата… на желание за контрол. Това е ужасен начин да умреш, защото или се задушаваш, или прешлените ти се чупят. И в двата случая отнема известно време.

— А кръвта? — попита Къри.

— Откъде се е взела ли? Изтекла е, да речем, на друго място, след което убиецът я е донесъл тук и я е изсипал на пода… Но не виждам какъв е смисълът.

— А трупът в мазето?

— Въпросът е дали е полицай или не. Ако е цивилен, защо е в униформа? И отново, как е умрял? Не видях рана, но по устните му е избила пяна, което ме навежда на мисълта за отрова. И още нещо. Кой е собственик на къщата? Някоя от жертвите? Или друг?

Къри бе отворил бележника си и си водеше записки.

— Още нещо?

— Да. Мисля, че съдебният лекар ще се затрудни с определянето на часа на смъртта.

— Защо?

— Защото това, което видях, е невъзможно от гледна точка на патологията.

4

Зоуи се бе прибрала неохотно в стаята си и сега Амбър седеше в дневната в компанията на сестра си и Декър.

— Двама мъртви? — попита тя с треперещ глас. — Убити? Не мога да повярвам! В съседната къща? Божичко!

— Полицаите ще ви разпитат по някое време — каза сестра й.

— Но защо? — възкликна уплашено Амбър. — Ние не знаем нищо.

— Това е стандартна процедура — опита се да я успокои Декър. — Заради близостта на дома ви до местопрестъплението. Няма за какво да се притесняваш. Всичко е рутинно.

— Звънна ли на Франк? — попита Джеймисън, докато масажираше раменете на сестра си.

Франк Мичъл бе мъжът на Амбър.

— Опитах се, но не си вдига телефона. Обадих се на служебния номер и ми казаха, че е в среща. На нова работа е и остава до късно…

— С какво се занимава той? — попита Декър.

— Заместник-управител е на логистичен център. Изпълняват поръчки по интернет от името на много компании. Затова се преместихме тук… заради новата му работа. Беше в същата фирма в Кентъки, но тази позиция е повишение за него. Наеха доста персонал тук.

— Да, бизнесът с поддръжката на складове се разраства — отбеляза Джеймисън. — Прочетох някаква статия по темата. Плащат добре, доста над минималната заплата, покриват и здравните осигуровки, но все пак става въпрос за тежък физически труд.

— Аз ли не знам? — отвърна Амбър. — Франк започна като общ работник в един склад в Кентъки. Плащаха му според броя на кашоните, които е пренесъл. Слава богу, че напредна в кариерата. Вече е на трийсет и нещо и макар да е в добра форма, тежкият труд му се отрази зле… все се оплаква, че го боли нещо. — Тя погледна през прозореца към къщата, в която бяха открити два трупа. — Надявах се това да бъде ново начало за нас. Но ето че идваме в квартал, където се оказваме забъркани в разследване на убийства.

— Възможно е убийствата да нямат никаква връзка с квартала. Двамата мъже може дори да не са от този град — каза Декър.

Амбър не се успокои от думите му.

— Какво да обясня на Зоуи? Тя е толкова наблюдателна, толкова чувствителна. Ще задава безброй въпроси…

— Мога да поговоря с нея, ако искаш — каза Джеймисън. — Декър също.

Декър се почувства неловко.

— Мисля, че е по-добре ти да говориш с нея. Алекс — отвърна той.

— Но вие двамата си приказвахте на верандата.

— Тъкмо затова мисля, че е по-добре ти да говориш с нея.

Джеймисън погледна сестра си.

— Амбър, всичко ще се оправи.

— Ти не разбираш.

— Какво не разбира? — попита Декър.

— Това не са единствените убийства в Барънвил напоследък. Следя новините по телевизията.

— За какви други убийства става въпрос? — попита той.

Амбър тъкмо се канеше да отговори, когато на вратата се почука.

Тя отвори и завари на прага мъж и жена с мрачни изражения.

Мъжът бе прехвърлил петдесет и доста побелял. Беше висок, но мускулестите му гърди преминаваха в бирено коремче, увиснало над колана му. Жената бе дребничка, трийсетинагодишна, слаба и жилава, с красиво лице и руса коса до раменете. Мъжът бе облечен с измачкан костюм. На яката на бялата му риза имаше черно петно, а вратовръзката му се бе извъртяла на една страна. Неравните му зъби бяха пожълтели от никотин. Жената бе с елегантен черен костюм и бяла блуза, а обувките на токчета добавяха поне пет сантиметра към ръста й. Зъбите й бяха ослепително бели.

Двамата показаха значките си и попитаха дали може да влязат.

— Марти Грийн и Дона Ласитър, отдел „Убийства“ — каза мъжът, след което попита Амбър: — Тук ли живеете?

Тя кимна.

— Аз съм Амбър Мичъл.

Грийн погледна Декър и Джеймисън.

— Което означава, че вие двамата сте се озовали първи на местопрестъплението. Разбрахме, че работите във ФБР. Нещо против да видим служебните ви карти?

Декър и Джеймисън им ги показаха. Грийн не прояви особен интерес към тях, но Ласитър ги огледа внимателно.

— Прочетохме показанията ви — продължи Грийн, — но сега бихме искали да чуем разказа ви от първа ръка.

Всички влязоха в дневната, където Ласитър се обърна към Амбър:

— Госпожо, мога ли да ви помоля да изчакате в съседната стая, докато приключим? Благодаря ви, по-късно ще говорим и с вас, разбира се.

Амбър погледна притеснено сестра си и излезе.

Двамата инспектори от отдел „Убийства“ впериха погледи в Декър и Джеймисън.

— Ако съдя по служебните ви карти, не сте специални агенти — каза Ласитър.

— Не сме — отвърна Джеймисън. — Ние сме цивилни, които работим за един от специалните екипи на ФБР.

Грийн погледна Декър.

— Цивилни, значи? Достатъчно отдавна съм ченге, за да позная колега.

— Десет години бях полицай в Бърлингтън, Охайо, после още десет инспектор в „Убийства и тежки престъпления“, преди да започна работа в Бюрото.

Грийн се покашля и отвори бележника си.

— Добре, разкажете ни какво се случи тази вечер.

Декър започна пръв, а Джеймисън продължи след него.

Грийн методично си записваше всичко. Ласитър използваше малък електронен бележник и пръстите й танцуваха по клавиатурата.

Когато приключиха, Декър каза:

— Успяхте ли да определите причината за смъртта? И да идентифицирате жертвите?

Грийн понечи да каже нещо, но Ласитър го изпревари.

— Съжалявам, но нашата работа е да задаваме въпроси, а вашата — да отговаряте.

Декър погледна Грийн.

— Да разбирам ли, че отговорът и на двата въпроса е отрицателен?

— Още работим — отвърна ченгето. — Има много кръв, но така и не знаем откъде е дошла.

— Да, аз също мислих върху това. Не видях рани по тялото на обесения, ще трябва да го огледате хубаво и да проверите дали кръвта е негова. Възможно е да са го убили, да са изчакали кръвта му да изтече и да са го окачили на въжето.

— Звучи ми като работа на някаква секта — намръщи се Грийн. — Като жертвоприношение.

— Ами ако кръвта не е на жертвата? — попита Ласитър.

— Възможно е да е на друг човек. И нищо чудно да открият чия е в някоя ДНК база данни. — Декър помълча и добави: — А може и да не е човешка.

Ласитър и Грийн бяха изненадани от последните му думи.

— Какво ви навежда на мисълта, че кръвта не е човешка? — попита Грийн.

— Не твърдя, че не е. Просто смятам, че да убиеш животно и да събереш кръвта му е далеч по-лесно, отколкото да направиш това с човек. На път за града ви минахме покрай доста ферми с крави, кози, прасета… Просто не изключвам подобна възможност. А мъжът в мазето от вашите ли е?

Този път Ласитър се накани да отговори, но Грийн я изпревари.

— Не е. Но униформата определено е наша. Въпросът е откъде са я взели — добави той. — Издирваме и собствениците на къщата. У нито една от жертвите не открихме документи за самоличност.

Ласитър гледаше партньора си, без да крие притеснението си. Тя се наведе към него и му прошепна нещо, но Декър и Джеймисън я чуха.

— Марти, не сме изключили тези двамата от списъка на заподозрените.

Грийн погледна неуверено Декър и каза:

— Ще трябва да проверим алибито ви в момента на настъпване на смъртта.

Декър кимна.

— Пристигнахме в града към шест. Малко преди това спряхме да заредим бензин, платихме с кредитна карта и данните от трансакцията ще го докажат. Записите от камерите на бензиностанцията ще го потвърдят. След като вечеряхме, излязох на задната веранда. Вече се беше стъмнило. Племенницата на Алекс дойде при мен след няколко минути. Алекс остана вътре, за да си поговорят със сестра й. Към осем и петнайсет видях искри, хукнах към къщата и открих телата. Няколко минути по-късно Алекс позвъни на деветстотин и единайсет. Хората ви пристигнаха доста бързо. — Декър помълча и продължи: — Проверих пулса на мъжа в мазето, за да се уверя, че е мъртъв. Не ми се наложи да го правя с обесения. Тялото в мазето беше доста студено, макар долу да не беше толкова хладно. Крайниците се бяха вкочанили. Имаше месарки в ноздрите и по всичко изглеждаше, че вече са снесли яйца, но минимално количество. — Декър замълча и впери поглед в двамата полицаи в очакване на тяхната реакция.

— Ако алибито ви се потвърди — каза Грийн, — времето на смъртта на двете жертви ще ви изключи като заподозрени. — Той погледна партньорката си, преди да продължи. — Колко убийства сте разследвали, агент Декър?

— Стотици — отвърна Декър. — И в Охайо, и във ФБР. Формално погледнато, съм в отпуск, но ако решите, че имате нужда от още един чифт очи, аз съм на ваше разположение.

— Декър — смъмри го Джеймисън, — ако ще работиш по този случай, това не е никаква ваканция.

— И бездруго няма как да стане — каза Ласитър.

Декър не откъсваше поглед от Грийн.

— Предлагам помощта си, защото разбрах, че това не са единствените убийства в града напоследък.

— Кой ви го каза? — попита рязко Ласитър.

— Вярно ли е? — настоя Декър.

Грийн погледна Ласитър и кимна.

— Да, за съжаление.

5

Задните врати на микробуса на „Съдебна медицина“ се затвориха с трясък и той отнесе двата неидентифицирани трупа.

Декър и Джеймисън наблюдаваха от улицата как микробусът се отдалечава, следван от полицейска кола.

Жълтата лента около местопрестъплението се полюшваше на лекия вятър след отминалата буря.

Грийн се запъти към тях, а Ласитър се върна в къщата.

— Ще проверим отпечатъците им — каза Грийн. — Да се надяваме, че така ще установим самоличността им.

— Доста хора не присъстват в нито една база данни — посочи Джеймисън.

— Но и доста хора присъстват — контрира Грийн.

— Разкажете ни за другите убийства — обади се Декър.

Грийн извади пакетче дъвки, взе една и я лапна, смачка станиола на топче и го прибра в джоба си.

Декър го наблюдаваше.

— В Охайо имах партньорка, която непрекъснато дъвчеше дъвка. Опитваше се да откаже цигарите.

— Спрях ги преди две години — кимна Грийн, — но тези дъвки направо ми изтриха зъбите.

— И така, другите убийства — подкани го Декър.

— Градът ни си има доста проблеми. Все повече фирми фалират. Все повече хора губят домовете си. Мнозина нямат нито работа, нито шанс да си намерят, а наркотиците са навсякъде.

— Това не се случва само тук, а в цялата страна — отвърна Джеймисън.

— Когато бях дете — продължи Грийн, — мините и заводите работеха. Хората имаха пари. Бащите работеха, майките си стояха вкъщи и се грижеха за децата. Центърът кипеше от живот. После мините и заводите затвориха и всичко отиде по дяволите. Защото целият град зависеше от тези мини и заводи. Те бяха причината да го има.

— Сестра ми ми разказа защо с бил наречен Барънвил.

Грийн кимна, докато дъвчеше.

— Много отдавна Джон Барън-старши дошъл по тези места и открил въглища. Построил града, защото се нуждаел от работници за мините. Направил състояние от въглищата, после отворил завод за кокс, тъкачни цехове, фабрика за хартия. По едно време попаднал на природен газ и направил още пари. Дядо ми казваше, че за целия си живот старият Барън допуснал една-единствена грешка. Текстилният му бизнес не вървял и той възнамерявал да го продаде. Взел решението малко преди да почине. Но като изключим това, човекът притежавал невероятен търговски нюх. Построил си имение и заживял като крал. А когато умрял, всичко тръгнало надолу. Компаниите едва кретали и семейството започнало да ги разпродава. А после дойде енергийната криза от седемдесетте и много производства се изнесоха в чужбина. Заводите на Барън затвориха врати и жителите на града ни останаха без работа. Това не се е променило и досега.

Декър започваше да губи търпение, затова попита:

— Лекция за историята на Барънвил ли ще ни изнасяте, или ще ни разкажете за другите убийства?

Грийн изплю дъвката и впери поглед в него.

— Две отделни местопрестъпления, четири жертви. Убийствата бяха извършени в разстояние на две седмици, като от последното измина едва седмица.

— Сходства? Общ модел? — поинтересува се Декър.

— Единственото общо е, че всичките са гадни — отвърна Грийн, присвил устни в израз на отвращение.

— И никакви улики? — попита Джеймисън.

— Нито една, която да даде резултат. Сами знаете, че колкото повече време минава, толкова по-малки стават шансовете да се разкрие едно убийство.

— Разкажете ми повече — каза Декър.

В този момент от къщата излезе Ласитър и махна на Грийн.

— Марти, ще дойдеш ли да видиш нещо?

Грийн я погледна и отвърна:

— Какво има?

Ласитър хвърли поглед към Декър.

— Не мога да говоря пред външни лица.

Грийн се обърна към него.

— Утре сутрин ще бъда в управлението. Намира се на булевард „Барън“. Ако решите, можете да се отбиете.

— Пак Барън — каза Декър.

— Задържите ли се в града малко по-дълго, ще ви писне от това име — отвърна Грийн.

— Останал ли е тук някой от фамилията? — попита Джеймисън.

— Един — каза Грийн и тръгна през мократа морава към Ласитър.

Джеймисън се обърна към Декър.

— Не мога да повярвам, че се забъркахме в още едно разследване. Във Вашингтон стана свидетел на самоубийство. И то на Пенсилвания авеню. Сега тук, в щата Пенсилвания, откри два трупа.

— След като и бездруго съм тук, най-малкото, което мога да направя, с да се опитам да открия убийците.

— Никога ли не се отказваш? — попита уморено Джеймисън.

— Това ми е работата. Ако не е тя, няма да ми остане нищо.

— Ех, ако можеше повече хора да открият щастието си в разследването на убийства — подхвърли тя.

— Алекс, не се прави на остроумна!

— Аз съм си остроумна. Във всеки случай, не вярвам, че ще ти позволят да работиш по случая. Чу Ласитър.

— Чух и партньора й. Той иска да им помогнем, дори тя да не иска.

— Но въпреки това може да не ни позволят да се включим — настоя Джеймисън.

— Нуждаят се от помощ, след като разследват няколко убийства.

— По-добре не звъни на Богарт и не го моли да се намесва.

Декър я погледна изпитателно.

— Ами ако ти му се обадиш?

— О, не, не ме замесвай в това.

— Алекс, става въпрос за шест неразкрити убийства, извършени неотдавна.

— Знам! — каза тя.

— Сестра ти и семейството й живеят тук. А последните убийства са извършени в непосредствена близост до тях.

Джеймисън зяпна с отворена уста.

— Декър, не мога да повярвам, че искаш да ми внушиш чувство за вина.

— Убити са шестима души, Алекс.

— Полицията може да открие извършителя.

— Не съм сигурен.

— Защо?

— Защото Грийн и Ласитър не виждат огромните несъответствия на местопрестъплението. Дадох им шанс да ги коментират, но не се възползваха от него.

— Какви несъответствия?

— Повярвай ми, не мисля, че те ще се справят.

Джеймисън понечи да му отговори, но се спря и погледна към къщата, в която бяха открили двата трупа. А после дома на сестра си. Накрая въздъхна тежко.

— Добре, добре — каза унило тя.

— Не си длъжна да правиш нищо, Алекс. Наслаждавай се на почивката си, прекарвай повече време със сестра си и семейството й и ме остави да работя по случая.

Лицето й пламна.

— Няма да те оставя да работиш сам! Не мога да повярвам, че го казваш!

— Заради… заради Зоуи — каза неуверено той.

— Какво заради нея?

— Тя ме помоли да не позволя лошите да те наранят.

— Оценявам това, Еймъс, наистина. Но аз съм голямо момиче, ако не си забелязал. Умея да боравя с оръжие и съм в отлична физическа форма. Готова съм да си свърша работата.

Декър се усмихна едва-едва.

— Какво има? — попита Джеймисън.

Ще ми се да можех да кажа, че и аз съм в отлична физическа форма.

— Ти си бил професионален футболист. Е, съмнявам се, че ще си върнеш някогашната форма, но няма за какво да се притесняваш.

— Какво искаш да кажеш?

Беше неин ред да се усмихне.

— Аз ще се погрижа за теб.

6

— Не може да бъде! — възкликна Франк Мичъл, който седеше на канапето в дневната в компанията на Амбър, Декър и Джеймисън.

Минаваше полунощ и той се бе прибрал преди броени минути. На път за вкъщи бе позвънил на Амбър и така бе научил за убийствата.

Франк бе висок метър и осемдесет и пет, стегнат и мускулест, с чуплива руса коса и дълги бакенбарди. Бе с черен панталон и бяла риза с разкопчана яка. Вратовръзката му бе разхлабена, чорапите му се бяха смъкнали, а черните му обувки като че ли бяха ожулени отпред.

Амбър седеше до него и той бе поставил ръка на раменете й.

— Когато чух да говорят за другите убийства по телевизията, останах изумена — каза тя. — Подобни неща не би трябвало да се случват в малък град като нашия. Вече съжалявам, че дойдохме.

Франк я погледна учудено.

— Получих предложение да започна работа тук. Предложение, което не беше за изпускане.

— Какво можеш да ни кажеш за останалите убийства? — попита Декър. — Спомена, че си научила за тях от телевизията.

Амбър сви рамене.

— Видях репортаж по новините. Не обърнах внимание на подробностите, но ставаше въпрос за убийства, които полицията разследва. После изключих телевизора, защото Зоуи влезе в стаята…

Франк свали вратовръзката си, хвърли я на масичката и разтри врата си. После се усмихна унило.

— Още не мога да свикна да се обличам официално. — Облегна се назад и продължи: — Трябваше или да приема предложението, или да остана на конвейера в Кентъки. — Погледна Декър и добави: — Работих в търговията на дребно, преди да се прехвърля в логистиката. Но търговските центрове започват да западат, защото всички пазаруват онлайн. А аз не успях да завърша колеж. Така се озовах тук.

— Майка ти се е разболяла и си напуснал колежа, за да се грижиш за нея, скъпи. А сега работиш здраво и се издигаш в компанията — добави окуражително Амбър.

Франк се усмихна едва забележимо и я потупа по ръката.

— Във всеки случай, в Барънвил сме само временно. Получавам почти двойно в сравнение с предишната длъжност, а и осигуровките са по-добри. Освен това животът тук е доста евтин. Затова никой не строи складови бази или логистични центрове в големите градове. Там земята и всичко останало са прекалено скъпи.

— А градчета като това се нуждаят от работни места — изтъкна Джеймисън.

— Проблемът е, че не можем да запълним всички позиции.

— Защо? — попита Джеймисън. — Мислех, че местните ще се редят на опашка за работа.

— Така е, но се провалят на теста за наркотици — отвърна Франк. — Започнахме да наемаме служители от други райони на щата, дори от Охайо.

— Време е да си лягаме — каза Амбър. — Франк е работил цял ден и сигурно е изморен. Успя ли да хапнеш нещо, скъпи?

— Поръчах си пица, не съм гладен. — Той погледна Декър и Джеймисън и се усмихна. — Радвам се, че ни дойде на гости, Алекс. И че се запознах с теб, Еймъс. Съжалявам, че идването ви в града е свързано с това ужасно нещастие.

Декър го погледна.

— Полицаите вече говориха с Амбър, но бих искал да попитам и теб: виждал ли си някого в съседната къща?

Франк се замисли.

— Не, определено не. Пристигнах тук няколко месеца преди Амбър и Зоуи, за да се аклиматизирам, така да се каже, да свикна с работата, да наема къща и прочие… Излизам рано сутрин и се прибирам по тъмно. Това ще продължи известно време. Станах мениджър и имам доста да уча, налага се да работя допълнително.

— Никого ли не си виждал в задния й двор? На прозореца или на вратата?

Франк поклати глава и погледна Амбър, която каза:

— Не стоя на верандата. Имам достатъчно работа вътре в къщата. Още не съм отворила всички кашони. Това казах и на полицията.

— Как са били убити? — попита Франк.

— Полицията не е сигурна — отвърна Декър.

— Но нали ти си открил телата? — каза Амбър. — Трябва да имаш някакви догадки как са били убити.

— Имам. Но не мога да ги споделя с вас.

Амбър го погледна недоумяващо и сестра й побърза да обясни:

— Възможно е да се включим в разследването. Затова нямаме право да го обсъждаме.

— Да се включите! Но аз мислех, че сте в отпуск!

Джеймисън изгледа остро Декър, преди да отговори на сестра си:

— Аз също. Но очевидно убийците не се интересуват от нашия график. Поне от моя.

Амбър потрепери неволно.

— Божичко, още не мога да повярвам. — Погледна Декър и добави: — Предполагам, че ти си свикнал с подобни неща.

— Предположението ти е погрешно — отвърна той и каза на Джеймисън: — Искаш ли да се поразходим?

Тя го погледна изненадано, но кимна.

 

 

Бяха взели джип под наем, защото колата на Джеймисън бе прекадено малка и Декър трябваше да се сгъне на две, за да се побере вътре. Трудно би понесъл да пътува така дълго време.

— Каза „да се поразходим“. Това означава, че отиваме някъде наблизо. Да позная ли къде? — попита Джеймисън.

— Да отидем просто до съседната улица, Алекс.

— Мога ли да попитам защо, тъй като вече бяхме там?

— Искам да видя нещо.

— Можеше да отидем пеша.

— С колата е по-лесно.

Когато стигнаха до началото на улицата, Декър посочи знака на тротоара.

— Път без изход.

— Да, тази вечер това ми се струва особено подходящо — отбеляза Джеймисън.

Полицаите още не бяха приключили с огледа на местопрестъплението и един от тях хвърли поглед към колата им, докато минаваха. Джеймисън обаче подмина къщата, преди той да успее да реагира. Стигнаха края на улицата, направиха обратен завой, спряха до бордюра през шест-седем къщи от местопрестъплението и угасиха фаровете.

Видяха Грийн и Ласитър да излизат от предната врата. Благодарение на светлината, която хвърляше лампата на верандата, установиха, че двамата водят оживен разговор.

— Това ли искаше да видиш? — попита Джеймисън и се прозя.

Декър поклати глава. Искаше да огледа улицата и паркираните на нея коли. Къщите тук нямаха гаражи.

Проблемът бе, че на улицата нямаше паркирани коли, като се изключат патрулките и техният джип. Декър огледа къщите. Всички бяха потънали в мрак, но това не бе изненадващо предвид късния час.

— В повечето къщи май не живее никой.

— Както разбрахме, Барънвил не се радва на благоденствие.

— А това означава, че няма да открием много хора, които да са видели какво става около местопрестъплението. Убийците трябва да са докарали двете жертви с кола, без значение живи или мъртви. Къщата няма гараж, който да ги скрие от чужди погледи, следователно са поели риска някой да ги види.

— Или пък двете жертви са влезли сами в къщата и са били убити там.

Декър затвори очи и си припомни какво е видял и чул, преди лампите в къщата да започнат да примигват в резултат на късо съединение.

Прелитане на самолет.

Повтарящи се звуци: потропване и стържене, отново и отново.

Запалване на автомобилен двигател.

Самолетът? Очевидно нямаше връзка.

Странните звуци? Да, може би бяха свързани със случая.

Възможно ли бе автомобилът да е потеглил, след като някой е оставил труповете тук?

Декър стисна очи още по-здраво. Абсолютната му памет се справяше най-добре с визуални образи, но и при звуковите картини надвишаваше значително капацитета на обикновените хора.

— Какво правиш? — попита Джеймисън.

Той се намръщи, тъй като гласът й прекъсна опитите му да анализира шумовете, които бе чул.

— Декър, наближава един и съм капнала от умора. Карахме шест часа. И по-точно, аз карах шест часа до тук.

Напрегнатото изражение на Декър се отпусна.

— Тя ти е сестра. Ако отивахме на гости на някоя от моите сестри, щях да карам аз.

— Но едната ти сестра живее в Калифорния, а другата в Аляска. Няма начин да шофираме чак до Калифорния или Аляска.

— Това май означава, че няма да им отидем на гости.

Джеймисън въздъхна, облегна се на седалката и се заигра с лоста на мигачите.

— Защо придаваш толкова голямо значение на това разследване? Да, престъплението е ужасно. Но ти не можеш да разследваш всяко убийство, на което се натъкнеш.

— Защо да не мога? — отвърна рязко той.

— Защото просто не можеш.

Декър поклати глава.

— Не съм съгласен с теб.

Следващите минути изминаха в мълчание, след което Джеймисън каза:

— Ти откри убийците на Каси и Моли, Еймъс. И те си получиха заслуженото. Но наистина не можеш да разкриеш всяко убийство, на което се натъкнеш. Просто е невъзможно. Подобна кауза е обречена.

Декър не отговори, а продължи да се взира през прозореца към къщата, в която бе открил двата трупа.

Накрая Джеймисън каза:

— Можем ли да се върнем у сестра ми? Ако ли не, ще легна на задната седалка и ще заспя.

— Можем — отвърна той.

И тя потегли бързо.

Амбър ги бе настанила в двете стаи за гости на горния етаж. На мястото им бе имало една голяма стая, която семейство Мичъл бе разделило на две. Макар Зоуи да бе почти на шест, Амбър и Франк искаха още деца.

Джеймисън размени няколко думи със сестра си, която ги чакаше да се върнат, след което й пожела „лека нощ“. Двамата с Декър се качиха по стълбите и се прибраха в стаите си.

Малко по-късно той отиде до прозореца и се загледа по улицата. Барънвил му напомняше за неговото родно градче в Охайо. Западнало, но отказващо да се предаде. Полуживо и полумъртво. Може би повече мъртво, отколкото живо.

Декър се съблече, легна и впери поглед в тавана.

Може би Джеймисън бе попаднала право в целта.

Опитвам се да хвана убийците на Каси и Моли отново и отново. Това няма да има край, защото винаги ще има убийци.

Ето го моя свят. Добре дошли в него.

7

На следващата сутрин Декър тъкмо си бе обул обувките, когато телефонът му иззвъня.

Обаждаше се Грийн.

— Какво има? — попита Декър.

— Става въпрос за кръвта на пода в къщата.

— Да?

— Беше прав. Не е човешка.

— Ще се видим след половин час.

 

 

Трийсет и пет минути по-късно Декър стоеше пред две метални маси, на които лежаха труповете от къщата. Съдебният лекар бе извършил аутопсия и на двата трупа. Големите разрези във формата на Y приличаха на огромни ципове върху гърдите им.

Уморената Джеймисън стоеше от дясната му страна, а по-бодрият Грийн — от лявата. Съдебният лекар се намираше от другата страна на масата. Ласитър още не беше дошла.

— Сигурни ли сте, че кръвта не е човешка? — попита Декър.

Съдебният лекар, нисък мъж с бирено коремче, оредяла коса и добре поддържана посребрена брада, кимна.

— Проверих я още снощи… или по-скоро, в малките часове днес по време на аутопсиите — прозя се той. — Анализът е съвсем елементарен. Специфичният реагент за човешка кръв отсъстваше. Но въпреки това е кръв. Вероятно животинска, а не изкуствена. Ще извърша още няколко анализа и ще разбера с какво точно си имаме работа.

— Значи някой е излял цяла кофа кръв… животинска, предполагам, под краката на обесения — каза Грийн.

— От обесване ли е умрял? — попита Декър.

Съдебният лекар кимна.

— Всички признаци са налице. Охлузване на врата, спукани капиляри в очите…

— Петехиален кръвоизлив в склерата — довърши разсеяно Декър.

Грийн го погледна учудено при тези думи.

С помощта на съдебния лекар Декър обърна настрани едно от телата и впери поглед в гърба.

— Това ли е обесеният?

— Да — потвърди Грийн.

Декър върна тялото в първоначалното му положение и огледа краката, ушите, ръцете и слабините на мъжа. Намръщи се.

— Какво има, Декър? — попита Джеймисън.

— Ръцете му не са били вързани. Въпреки това няма следи от рани, които да свидетелстват за оказана съпротива. Човек, когото се канят да обесят, непременно ще се бори за живота си. Особено ако е едър и в добра форма като този тук.

Съдебният лекар завъртя настрани главата на мъртвеца и посочи едно място на тила.

— Това е следа от удар, нанесен с голяма сила. Мисля, че е изгубил съзнание, след което е бил окачен на въжето. Не са имали причина да му връзват ръцете.

— А този? — попита Декър, докато оглеждаше втората жертва. Обърна настрани и това тяло и отбеляза: — По устните му имаше пяна. Обикновено това означава, че смъртта е настъпила в резултат на удавяне. Или на отрова.

— Токсикологичните анализи не са готови — каза съдебният лекар, — но в белите дробове нямаше вода, затова изключвам удавянето. Възможно е да става въпрос за свръхдоза. Бог ми е свидетел, че напоследък изобилства с подобни случаи. Хладилникът в моргата побира двайсет тела. Това винаги ни е било предостатъчно, преди наркотиците да ни връхлетят с всичка сила. Наложи се градската управа да купи хладилен фургон, за да смогнем. Държим го навън, на паркинга. И той е винаги пълен. Дори не мога да извърша аутопсии на всички. Времето не ми стига. Пристигне ли някой труп с игла в ръката, не си правя труда да го отварям, а направо вписвам причината за смъртта.

Декър изгледа удивено съдебния лекар и заяви:

— Но това не обяснява какво се е случило с обесения. Или откъде се е взела кръвта.

— Така е — съгласи се Грийн.

Вратата се отвори и в помещението влезе Ласитър, облечена в дрехите, които бе носила предишната вечер. Явно не се бе прибирала у дома.

— Дона, трябваше да поспиш… — започна Грийн.

Тя не му обърна внимание, а впери поглед в Декър и Джеймисън.

— Мисля, че се разбрахме…

— И така, вероятно си имаме работа с животинска кръв — обърна се Грийн към съдебния лекар. — Какво ни казва това?

Докторът сви рамене.

— Открих единствено причината за смъртта. Оставям разследването на вас. — Погледна Декър и добави: — Не съм криминалист. Такива патолози са кът и струват доста пари — обясни с усмивка той. — Аз съм местен полупенсиониран уролог. Занимавам се с това на половин ден. А специалистите по съдебна медицина трябва да отговарят на определени изисквания, да посещават опреснителни курсове и прочие…

— Може да се наложи да прибегнем до по-сериозни анализи — каза Декър, с което си спечели бегъл поглед от лекаря.

Декър се обърна към Грийн.

— Смяташ ли, че кръвта има символично значение? Че е послание? Или ритуал?

— Мисля, че в момента нямаме отговори на тези въпроси — отвърна Грийн.

Ласитър затвори вратата след себе си и пристъпи към масите за аутопсия. Застана точно зад Декър, който като че ли не забеляза присъствието й.

— Успяхте ли да ги идентифицирате? — попита той.

— Проверихме отпечатъците им в полицейска система от бази данни — каза Грийн. — Не открихме съвпадение. Знам, че системата не е съвършена, но ако са били престъпници, никога не са били арестувани.

— Проверете ги в други бази данни — каза Декър. — Възможно е да са цивилни, които някой работодател е проверявал или нещо подобно.

— Вече ги проверяваме — обади се Ласитър.

Декър се обърна и видя, че тя е застанала на крачка от него. Макар да бе на високи токчета, си оставаше поне две педи по-ниска от него. Той сведе поглед към нея.

— Добре — отвърна и отново насочи вниманието си към двата трупа. — Да разбирам ли, че никой от тях няма нищо общо с къщата? Не е собственик или наемател?

— Как се досетихте? — не се стърпя Ласитър.

— Ако някой от тях беше собственик, вече щяхте да сте го идентифицирали — каза Декър. — И все пак чия е къщата?

— На банката — отвърна Грийн. — Предишните собственици не са се справили с плащането на ипотеката и са напуснали града преди почти година. Къщата е преминала във владение на банката, но на практика е изоставена.

— Но в нея имаше електричество — възрази Декър. — В противен случай кръвта нямаше да достигне оголения проводник и да предизвика пожар. Защо електричеството не е било изключено, след като е минало толкова време?

— Има доста бездомници, които се самонастаняват — обясни Грийн. — Проникват в изоставени къщи, включват незаконно захранването и остават там в продължение на седмици и дори месеци. А понякога самите банки дават имотите под наем, за да изкарат малко пари, докато се опитват да ги продадат. Това също налага включването на електричество.

— Тази къща била ли е дадена под наем? — попита Джеймисън.

— Още проверяваме, но мисля, че не.

— Кварталът ми се стори обезлюден. Не видях коли на улицата — отбеляза Декър.

— Нищо необичайно — отвърна Грийн. Барънвил изгуби половината от населението си. Когато мините и заводите работеха, жителите бяха почти двойно повече. Почти колкото в Ери. Но това остана в миналото.

— С други думи, едва ли ще открием някой, който да ни помогне да разберем какво се е случило в къщата — обобщи Декър.

— Само в три от къщите на тази улица живеят хора — каза Грийн. — Аз разговарях с един от тях, Дона — с друг, но никой не е видял или чул нещо. Твърдят, че до снощи в къщата не имало никой.

— Никой? — попита Декър.

— Според тях, не — потвърди Грийн.

— Имате ли основания да подозирате, че някой от тях може да е замесен? — попита Джеймисън.

— Алис Мартин е възрастна жена, която е прекарала целия си живот в Барънвил — отговори Ласитър. — Познавам я добре, защото ми преподаваше в неделното училище. В другата къща живее Фред Рос, старец в инвалиден стол. Последният имот е най-близо до местопрестъплението, но единственият му обитател, Дан Бонд, е сляп. Аз разговарях с Бонд, а моят партньор — с госпожа Мартин. Мисля, че спокойно можем да изключим и двамата от списъка на заподозрените.

Декър се обърна и я погледна отново.

— Защо?

Ласитър премигна объркано.

— Не смяташ ли, че е очевидно?

Декър погледна Грийн.

— Във всяко разследване на убийство има някои неща, които наистина са очевидни. Отхвърлянето на някого като заподозрян на базата на предположения или само след един разговор не е сред тях.

Декър забеляза, че Ласитър се изчервява и чертите на лицето й се изкривяват, но продължи:

— И така, разговаряли сте с Дан Бонд и Алис Мартин. Защо не сте се срещнали с Фред Рос?

— Не го заварихме в дома му — отвърна Грийн. — Ще го посетим отново по-късно.

— Някаква представа как една от униформите ви се е озовала върху втория труп? — попита Декър.

— Не. Доколкото знаем, всички униформи са налице.

— В такъв случай проверете фирмата, която ви ги доставя — предложи Джеймисън.

— Проверяваме я — обади се Ласитър, която едва сдържаше гнева си. — Не сме паднали от Луната.

Декър не й обърна внимание, а посочи едно петно върху рамото на мъжа, когото бе открил в мазето.

— Какво е това?

— Отбелязах го в доклада — отвърна съдебният лекар. — Вероятно нещо е било поставено там, а после е било махнато.

— Някакви предположения?

— Може да са много неща. Лейкопласт например. Трансдермален пластир. Или никотинова лепенка.

— Пушач ли е бил? — попита Джеймисън.

— Да, белите му дробове определено са увредени от пушене. Предполагам, че няма четиресет, затова, ако е спрял да пуши, дробовете най-вероятно щяха да се възстановят.

— Но това май няма значение вече — каза Грийн.

— Анализите от токсикологията ще покажат каква е била лепенката — продължи лекарят. — Дали става въпрос за трансдермален пластир с някакъв медикамент. И дали в кръвта му има наркотици. Ако пластирът е свален по-отдавна, организмът ще е разградил веществата в него.

Декър го погледна и попита:

— И така, стигаме до най-важния въпрос: успяхте ли да определите кога е настъпила смъртта?

— Когато пристигнах в къщата, крайниците и на двете жертви бяха вкочанени, с други думи, вече беше настъпил rigor mortis. Бих казал, че ги заварих мъртви от приблизително двайсет часа, дори повече, тъй като в момента на пристигането ми те вече излизаха от вкочаняването. По-късно ще знам с по-голяма точност.

— Измерихте ли вътрешната температура на телата?

— Нещо се обърка с оборудването — отвърна с раздразнение лекарят. — Получих необичайни данни.

— Искате да кажете, че тялото е било прекалено студено?

— Откъде знаете? — възкликна докторът.

— И така, ако оставим настрана вътрешната температура, смятате, че жертвите са били мъртви от двайсет часа? Това ли е окончателното ви заключение? Сигурен ли сте?

Съдебният лекар изглеждаше възмутен, че Декър подлага заключението му на съмнение.

— Да, сигурен съм — отговори рязко той. — Бяха мъртви от поне двайсет часа. Защо?

— И сте сигурен, че телата не са били местени след смъртта?

Съдебният лекар погледна първо двата трупа, после Декър.

— Да, сигурен съм. Защо?

— На ваше място бих изкарал няколко допълнителни курса по съдебна медицина или бих сменил работата си с такава, която не включва извършването на аутопсии.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита гневно лекарят.

— Мисля, че бях пределно ясен — каза Декър и се обърна към Грийн: — Е, имаш ли нещо против да се включим в разследването? Да работим заедно.

Грийн го изгледа с любопитство за миг, след което отвърна:

— Ще трябва да ни информирате за всичко. Без изключение.

— Съгласен — отвърна Декър.

— Как ще процедираме чисто практически? — попита Грийн.

— Чака ни доста работа, затова предлагам да се разделим на екипи от по двама — каза Декър. — Така всеки екип ще поеме по едно от предишните местопрестъпления.

— Добре — обади се Ласитър, — аз ще работя с теб, а твоята партньорка — с Марти.

Джеймисън беше изненадана от това предложение.

— Но защо? Вие двамата сте екип, ние — също.

— Защото така и ние, и вие ще знаем как върви разследването — обясни Ласитър. — Ще избегнем необходимостта да пишем обемисти доклади или да предаваме една и съща информация по няколко пъти. Ще си спестим доста време и проблеми.

— Съгласен — отвърна разсеяно Декър, с което си спечели бърз поглед от страна на Джеймисън.

 

 

На излизане от моргата Джеймисън дръпна Ласитър настрани.

— Това е само за твоя лична информация, но да знаеш, че с партньора ми се работи трудно.

— Повярвай ми, вече го забелязах — отвърна Ласитър.

— Не съм сигурна, че оценяваш проблема в пълния му размер.

— Е, Марти също не е идеалният партньор. Все пак сме момичета, навлезли в територия, която мъжете смятат за своя, нали? Знаем правилата на играта.

Неочакваният отговор накара Джеймисън да се усмихне.

— Мисля, че това са първите ти думи, с които съм съгласна.

— Да се надяваме, че в бъдеще ще имаме повече поводи за единомислие.

8

Местопрестъпление №2.

Така го бе обозначил Декър в главата си.

Оказа се автосервиз. Доста необичайно място за извършване на убийство. От друга страна, почти всичко в това убийство бе необичайно.

Двамата с Ласитър слязоха от колата, светлосиня тойота с доста тясно купе, поне за човек с размерите на Декър. Това беше личната й кола. Полицейското управление нямало достатъчно средства, за да осигури служебни автомобили на хората от отдел „Убийства“, обясни тя.

— За твое сведение — заяви Декър, — преброих шест сделки за наркотици по пътя ни до тук.

— Седем — отвърна Ласитър. — Вероятно си пропуснал майката с момиченцето на задната седалка. Майката зарежда стоката си от мъжа, който стоеше на последния светофар, след което оставя хлапето на детска градина.

— И ти ги подмина ей така? — възкликна Декър.

— Започна ли да спирам всеки пласьор, когото срещна, няма да имам време да ям, да спя, да ходя до тоалетна… Случайно познавам тази жена. Няма да вземе дрогата сега. Ще го направи по-късно, у дома, когато съпругът й е там. Той ще се погрижи за нея и за момиченцето.

— Кои са най-популярните наркотици в града?

— Преди беше оксиконтин, после фентанил. Сега хероинът е номер едно, макар фентанилът да е далеч по-мощен.

— Предполагам, че всичко това се отразява на престъпността.

— Хората обират домовете на съседите си, за да отмъкнат нещо, което да продадат и така да задоволят зависимостта си. Случва се син да опразни банковата сметка на майка си със същата цел. Или баба да счупи касичката на внучката си. Случват се какви ли не странни неща, и то всеки ден.

— А хероинът е популярен, защото един грам струва петдесет долара и има по-продължително въздействие в сравнение с фентанила или оксиконтина, чиято улична цена е колко? Осемдесет долара за хапче?

— Вече не се налага да си купуваш хапчета от улицата. Доставят ти ги у дома, като пица. Или ги купуваш от аптеката. Или от местния ръководител на бойскаутите. Или пристигат по някой наркоканал. Тук се продава всичко, което може да се глътне, вдиша, инжектира… Местните дори дъвчат фентанилови пластири, вместо да си ги лепят по кожата.

— Може би онази следа върху кожата на едната жертва е именно от фентанилов пластир.

Ласитър кимна.

— Възможно е. Броят на жертвите от свръхдоза е нараснал със седемдесет процента спрямо миналата година. При последните десет случая, които разследвахме, жертвите бяха на възраст над шейсет и пет.

— Напуснах Охайо, преди кризата с наркотиците да ни връхлети с цялата си сила, но още тогава сравнявахме случващото се със зомби апокалипсис.

— Затова всички полицаи носим наркан или друг медикамент на базата на налоксона, който да блокира ефекта от опиоидите и опиатите.

— За да реанимирате някой, приел свръхдоза?

Ласитър кимна и добави:

— Освен това градската управа играе ролята на добрия самарянин. Затова съобщиш ли в полицията или в болницата, че някой е взел свръхдоза, няма да пострадаш, дори ти самият да си наркоман. Сещаш ли се за онази жена, която подминахме? Съпругът й държи наркан в дома им. Клиниката за рехабилитация започна да го раздава безплатно. Някои казват, че помага. Аз смятам, че докато не намерим начин да преборим тази напаст, трябва да направим всичко възможно да опазим живота на хората. В същото време обаче имаме цяла армия от наркомани и един-единствен рехабилитационен център с двайсет легла. Къде е логиката? Според мен на градската управа й писна от всичко това. Тя не иска да харчи парите на данъкоплатците за хора, за които изобщо не й пука. Чуят ли название от рода на Център за лечение с метадон, смятат, че това е място, където пристрастените към метадон отиват, за да се надрусат, а не да се лекуват. Градските съветници не искат подобни хора наоколо и отказват да проумеят, че те нерядко са техни роднини. Затова си казват: да ги оставим да умрат, така ще се отървем от тях.

— Но ти не смяташ така.

— Аз съм видяла всичко това от първа ръка, Декър. Затова не смятам, че трябва да оставим тези хора на произвола на съдбата.

— За твой близък ли става въпрос? — попита той.

— Не искам да обсъждам тази тема — отвърна рязко Ласитър.

Когато стигнаха вратата на сервиза, Декър каза:

— Предполагам, че си израснала тук, след като госпожа Мартин ти е преподавала в неделното училище.

— Да, а после следвах във Филаделфия. Завърших наказателно право. Върнах се тук, постъпих в полицията, бях патрулно чеше в продължение на четири години, издържах изпитите, станах сержант, после отново ме повишиха и ме прехвърлиха в отдел „Убийства“.

— Доста бързо си се издигнала.

— Скъсах се от бачкане.

— Не се съмнявам. Освен това знам, че си положила повече усилия в сравнение с мъжете.

— Доста проницателно от твоя страна, Декър.

— Вие ли затворихте сервиза след убийството или самият собственик?

— Той спечели шестстотин хиляди от щатската лотария и побърза да напусне града.

— Имаш ли ключ?

Тя извади ключа от джоба си и отвори входната врата.

Озоваха се в малка приемна, зад която имаше стъклена преграда с врата. Декър видя три подемника зад нея.

— Добре, разкажи ми всичко с най-големи подробности.

— Получихме сигнал за евентуално влизане с взлом. Изпратихме патрул. Колегите откриха телата.

— От кого постъпи сигналът?

— Беше анонимен. Опитахме се да го проследим, но не успяхме.

— Това е необичайно, защото повече хора не използват непроследими телефони. Къде открихте телата?

Ласитър го поведе към същинската част на сервиза.

— Жертва номер едно лежеше в канала на този подемник — посочи тя.

— Причина за смъртта?

— Куршум в главата.

— Идентифицирахте ли жертвата?

— Майкъл Суонсън. Чернокож, на трийсет и няколко. Дребен уличен пласьор. Захванал се с дрогата веднага след като завършил гимназия. Арестуван е за дребни провинения. Два пъти е лежал в ареста. Но нищо сериозно. Последният му адрес, с който разполагаме, е апартамент в покрайнините. В много западнал квартал.

— А втората жертва?

Тя го отведе до верижна лебедка, използвана за изваждането на двигателите.

— Целият беше омотан във вериги и висеше от това.

— Причина за смъртта?

— Същата като при Суонсън. Но имаше знак на челото.

— Какъв знак?

— Готов ли си да го чуеш?

— Предполагам.

— Пламък, но обърнат надолу.

— Като факел? Това е символът на Танатос, древногръцкия бог на смъртта.

Ласитър остана с отворена уста.

— Откъде знаеш?

— Веднъж прочетох една книга с илюстрации. Коя е жертвата?

— Брадли Коста. Бял, трийсет и пет годишен. Сравнително отскоро в града. Работил е в Барънвил Нешънъл Банк. Старши вицепрезидент.

— Доста внушителна титла за трийсетинагодишен.

— Дошъл тук от Уолстрийт. Имал богат опит. Такива хора рядко идват в града. Описаха го като общителен човек, който намирал общ език с всички.

— Някаква връзка със Суонсън?

— Не успяхме да открием. Възможно е да е бил негов клиент. Няма да е първият банкер, залитнал към дрогата. И тъй като Коста е работил в банка, мина ни през ума, че може да става въпрос за пране на пари или друга финансова машинация. Но не открихме нищо. Освен това не мисля, че си е докарвал толкова големи доходи, че да се налага да ги легализира.

— Въпреки това и двамата са приключили живота си на това място — каза Декър и огледа сервиза. — Как са дошли до тук?

— Не знаем. Коста няма близки в града, шефът му е съобщил за изчезването му. Никой не е докладвал за Суонсън. Предполагам, че се е движел в кръгове, в които редовно изчезват хора. Определено не е бил порядъчен гражданин.

— Не са останали много от тях.

— Така е.

— Някакви улики?

— Не открихме пръстови отпечатъци. Нито гилзи. Или захвърлен фас със следи от ДНК. Само кръв, която принадлежи на жертвите.

— Сигурни ли сте, че са били убити тук?

— Ако съдим по пръските кръв, да. Според съдебния лекар кръвта съответства на изстрелите и раните.

— Същият, когото видяхме днес ли?

— Да, Чарли Дънкан. Защо?

Декър не отговори.

— Какво имаше предвид, когато каза, че или трябва да изкара допълнителни курсове, или да зареже аутопсиите? — попита Ласитър. — Смяташ, че неправилно е определил часа на смъртта?

— Знам, че е пропуснал две големи несъответствия — каза Декър и се обърна към нея. — Но същото се отнася и за теб, и за твоя партньор.

— Например? — премина тя в отбранителна позиция.

— Ако едно тяло, открито във влажно мазе, е мъртво от повече от двайсет часа и се намира в пълен rigor mortis, по него би трябвало да има повече от няколко мухи и няколко неизлюпени яйца. Месарките откриват мъртвото тяло и пристигат броени минути след смъртта. По тялото на обесения на горния етаж не открих нито една муха. По онова в мазето те бяха само няколко. Една муха месарка е в състояние да снесе над двеста яйца, които да се излюпят и превърнат в ларви в период от осем до двайсет и четири часа. Това имах предвид, когато казах на полицаите, пристигнали първи на местопрестъплението, че онова, което виждам, е невъзможно от гледна точка на патологията. Вкочанен труп, почти ненападнат от насекоми и без нито едно излюпено яйце? Вашият съдебен лекар трябваше да забележи несъответствието веднага. Той обаче се фокусира върху вкочаняването и пренебрегна фактори като ентомологията, липсата на разлагане, вътрешната температура на тялото. И с лека ръка допусна, че термометърът му се е повредил, когато е измервал вътрешната температура на тялото, вместо да се замисли защо то е толкова студено в сравнение с температурата на околната среда. Всеки компетентен съдебен лекар би погледнал цялостната картина, би отчел всички фактори. В противен случай може да провали делото и престъпникът да се измъкне безнаказано.

Ласитър изглеждаше шокирана от думите му.

— Добре — отвърна тя. — Разбирам какво имаш предвид. Но телата са открити вътре в къщата. Това не би ли спряло мухите?

— Възможно е. Но ще останеш изненадана през какви места могат да се промъкнат те. А тук имаме празна къща със старо мазе, вероятно пълно с дупки и процепи. Повярвай ми, месарките щяха да открият тялото, ако то бе престояло там двайсет или повече часа.

— А какво е второто несъответствие?

— Хипостазата, или livor mortis. Когато сърцето спре да изпомпва кръвта и тялото започне да се разлага отвътре, кръвоносните съдове стават порьозни и кръвта реагира единствено на гравитацията и се насочва към най-ниската точка. Когато имаме работа с обесен, кръвта би трябвало да се събере във върховете на пръстите, висулките на ушите, стъпалата. Понякога човек получава дори послесмъртна ерекция.

— Какво? Послесмъртна ерекция?

— Когато човек умре във вертикално положение, в слабините също се събира кръв. Представи си балон, който се пълни с вода. Сърцето вече не изпомпва кръв и тя не циркулира в тялото, затова попадне ли в някое място, не може да го напусне. В моргата огледах тялото на обесения и открих петна на гърба му. Това означава, че не е умрял от обесване и не е висял на въжето двайсет часа.

— В такъв случай може да е убит на друго място и пренесен в къщата.

Декър кимна.

— Съдебният лекар не спомена нищо за несъответствията по отношение на livor mortis. Или не знаеше какво да търси, или просто се издъни.

— Ще се върна и ще говоря с него.

— Успех. Въпросът сега е защо Суонсън и Коста са убити тук?

— Сервизът е изоставен. Има канали. Оборудване, на което да окачиш някого.

— Зададох въпроса в по-широк смисъл.

— Какво имаш предвид?

— Защо в Барънвил?

9

Двама души край кухненска маса, застреляни с пушка.

Това обясни Грийн на Джеймисън.

Което навяваше аналогия с последното ястие, поднасяно на осъдените на смърт преди екзекуцията им.

Намираха се в къща, която много приличаше на онази, в която бяха открили двата трупа.

— Най-ужасната сцена, която съм виждал някога — заяви Грийн, докато дъвчеше дъвка. — Както си седят и изведнъж бам! Според съдебния лекар и двамата са умрели мигновено. Което не е никаква изненада при стрелба с пушка от близко разстояние.

— Тук ли са живели жертвите?

— Не, доколкото знаем. Или поне не са живели законно тук. И този имот е собственост на банка.

— Някаква връзка между двете жертви?

Грийн се консултира с бележника си.

— Не успяхме да открием. Движели са се в различни кръгове.

— Разкажи ми за тях.

— Джойс Танър, бяла, петдесет и три годишна. Работила в магазина на „Джей Си Пени“, преди да затвори. Към момента на смъртта е била безработна. Разведена, без деца. Бившият й съпруг отдавна е напуснал града. Още го издирваме, но не смятаме, че има нещо общо със случая. Тоби Бабът, бял, четиресетгодишен, с инвалидна пенсия в резултат на трудова злополука.

— Има ли семейство?

— Никога не се е женил, не открихме и деца.

— От Барънвил ли са и двамата?

— Не. Бабът е пристигнал от Питсбърг преди около шест години. Започнал работа в завод за климатични инсталации. Заводът затворил. После се захващал с какво ли не.

— А Танър?

— Родителите й загинали при автомобилна катастрофа в Кънектикът. Преместила се тук с чичо си и леля си преди четиресет години. Те я отгледали, след време починали. От естествена смърт — уточни той.

— Някаква представа как двамата са се озовали тук?

— Не. Обиколихме квартала, но сама разбираш, че наоколо няма много хора, които може да са видели нещо. Останахме с празни ръце.

— Жертвите хранели ли са се, когато са били убити?

— Не. Явно убиецът ги е накарал да седнат на масата, след което ги е разстрелял.

— Нещо необичайно около смъртта? — попита Джеймисън.

Грийн посочи стената, по която още личаха кървави пръски.

— Убиецът беше написал нещо с химикалка на тапета. Изрязахме го и го прибрахме като улика.

— Какво?

— Цитат от Библията.

— Кой по-точно?

— Не е от по-известните. Аз съм ревностен методист. Ходя на църква всяка неделя. Но въпреки това не го знаех.

Грийн погледна в бележника си и каза:

— „Слуги, покорявайте се с голям страх на господарите си — не само на добрите и кротките, но и на опърничавите. Защото това е угодно Богу, ако някой от съзнание за Бога пренася скърби, като страда несправедливо“.

Затвори бележника си и погледна Джеймисън. Тя отвърна, без да се замисли:

— Първо съборно послание на апостол Петър. Глава втора, стихове осемнайсет и деветнайсет.

Грийн я погледна изненадан.

— Точно така! Откъде знаеш?

— Любимият ми чичо беше проповедник. Преподаваше в неделното училище, а аз му помагах. Освен това беше авторитетен богослов и ме запозна с множество произведения и аргументи по темата.

— Добре, представи си, че си авторитетен богослов и ми обясни контекста.

— Петър бил в затвора, където го измъчвали заради вярата му. Най-вероятно говори за запазване на вярата си в този труден момент. Тогава е имало много роби. Нищо чудно да се опитва да оправдае робството и да потисне всеки опит за съпротива. И твърди, че това е „угодно“ на Бог. — Тя се намръщи. — Доста лицемерно, нали?

— Нещо друго?

— Повечето богослови не смятат, че Петър е написал това послание.

— Защо?

— Защото то подсказва задълбочени познания по гръцки език и антична философия, каквито Петър просто не е притежавал. А и масовите гонения срещу християните започват след смъртта на Петър.

— Ти се оказа същински извор на знания — усмихна се Грийн. — Благодаря.

Джеймисън обаче се намръщи отново.

— Не виждам какво общо има този цитат със случая, освен ако в града няма пазар на роби.

— Възможно е да е само предупреждение. Виж какво ще се случи с теб, ако ни се изпречиш на пътя. Но да убиеш на едно място хора, които не се познават… които нямат никаква връзка помежду си? Не го разбирам. Може да е случайност.

Джеймисън се замисли върху думите му.

— Виж, Барънвил не е мегаполис. Имаме си работа с три местопрестъпления, разположени сравнително близо. На всяко от тях са открити по два трупа. А тук има и загадъчен библейски цитат, написан на стената. Вчера пък попаднахме на животинска кръв. Какво можеш да ми кажеш за местопрестъплението, на което отидоха Декър и твоята партньорка?

— Мъртвец със знак на челото — отвърна Грийн. — Мисля, че това попада в графата странни находки.

— Не мога да повярвам, че всички тези убийства не са свързани по някакъв начин. Мисля, че си имаме работа с един убиец… или с една банда убийци.

Грийн въздъхна примирено.

— Чудесно! Серийни убийства в Барънвил. Градът се опитва да си стъпи на краката, а тази история ще се разчуе из цялата страна и ще отблъсне хората.

— Възнамерявате ли да поискате помощ? От щатската полиция например.

— Честно казано, и там са затънали до гуша в работа. Не сме единственият град с проблеми. Да не говорим колко ограничени са щатските бюджети. — Грийн помълча и добави: — Декър ми се струва доста добър.

— Той е най-добрият, когото някога съм виждала. А вероятно и най-добрият, когото ФБР някога е виждало.

— В такъв случай може би имаме шанс. Въпреки жлъчните му подмятания с Декър, изглежда, може да се работи лесно.

— О, почакай малко — отвърна Джеймисън и прикри усмивката си.

10

— Не си ли гладен?

Джеймисън се взираше в Декър, който седеше срещу нея в ресторанта, където се бяха отбили да вечерят. Всеки бе разказал на другия за местопрестъплението, което е посетил през деня. Той сподели, че Ласитър ще предаде на Грийн съмненията му относно времето на настъпване на смъртта, определено от съдебния лекар.

Декър, който ровичкаше разсеяно в чинията си — и тъкмо това бе породило въпроса на Джеймисън, — остави ножа и вилицата и отпи от бирата си.

— Шест убийства — каза той. — Все на хора, между които на пръв поглед няма никаква връзка. И няма очевидни сходства, но въпреки това е възможно всички тези престъпления да са парчета от един и същ пъзел.

— А ние трябва да ги подредим — добави Джеймисън, която също остави приборите си.

Беше си поръчала мерло. Взе чашата си и отпи.

— Ами ако не паснат? — попита Декър.

— Казах на Грийн, че между тези случаи трябва да има някаква връзка. Шест необичайни убийства в градче като Барънвил? Какви са шансовете между тях да няма нищо общо? Което означава, че двете убийства, на които се натъкнахме, са свързани с предишните четири.

— Но ние изобщо не напредваме.

— Декър, още не е минал и един ден, откакто сме се захванали с това. Нужно е време. Знаеш го по-добре от всеки.

— Нямаме много време, Алекс. В отпуск сме само за една седмица.

— По дяволите! Забравих!

— А нещо ми подсказва, че този случай ще ни отнеме повече от седмица.

— Какво искаш да направим?

— За момента ще продължим да работим, но озовем ли се в задънена улица и наближи краят на отпуска ни, ще се наложи да говорим с Богарт и да го помолим да го удължи. Или да ни позволи да разследваме от името на ФБР.

— Не мисля, че нещата са толкова прости — намръщи се Джеймисън.

— А би трябвало. Убити са шестима души.

— Знам — отвърна притеснено тя, тъй като Декър бе повишил глас и хората от съседните маси започнаха да поглеждат към тях. — Казах ти какво научих в онази къща: две жертви и библейски цитат на стената — побърза да добави Джеймисън.

— Точно така — отвърна разсеяно Декър.

— Какво мислиш?

— Мисля, че е прекалено.

— Какво означава това? — попита объркано Джеймисън.

— Зададох на Ласитър един въпрос, който сега ще задам и на теб. Защо Барънвил?

— Защо Барънвил… какво?

— Шест необичайни и необясними убийства в този град. Какво му е специалното, че провокира толкова много странни престъпления?

— Дори в градчета като Барънвил се случват странни убийства.

— Така е, но тук има нещо друго.

— Убеден ли си, че убийствата са свързани? — попита тя.

Декър кимна.

— Не става въпрос за общ модел, защото голяма част от ключовите детайли са много различни. И все пак мисля, че зад тях стои един човек или една група от хора.

— Абсолютната ти памет помогна ли ти днес?

— Нямаше нищо, което да си струва да запомня.

— Наистина ли? Съвсем нищо?

— Всъщност чух една кола да потегля няколко минути преди да забележа искрите от късото съединение — отвърна Декър.

Джеймисън изправи гръб.

— Спомена го и преди, но видя ли колата?

— Не. Беше невъзможно от мястото, където стоях.

— Добре, на тази улица живеят само трима възрастни. Нищо чудно изобщо да не шофират. А когато ние пристигнахме, нямаше нито една кола. Смяташ ли, че е възможно убиецът да е напуснал къщата, след като е оставил там телата?

— Не бих се учудил. Месарките откриват труповете доста бързо.

Навън захладня и започна да вали.

— Казах на Грийн, че ще отидем в управлението утре сутринта и ще споделим някои идеи — продължи Джеймисън. — Вие с Ласитър какво се разбрахте?

— Нищо не съм се разбирал с нея. Тя ме остави пред къщата на сестра ти, това е всичко. Освен това нямам никакви идеи.

— Може да ти хрумне нещо през нощта.

— Съмнявам се.

— Декър, не забравяй, че ти искаше да работим по този случай — отвърна сърдито Джеймисън. — Затова престани да се оплакваш и се напъни малко.

Декър вдигна поглед към нея, но видя, че тя се усмихва.

Той се ухили засрамен.

— Права си. И то по-често, отколкото подозираш.

Изражението й се промени.

— Зоуи сподели с мен какво си й казал. Че притежавам интуиция и забелязвам онова, които другите пропускат.

— Да не си вирнеш носа сега?

— Благодаря — подсмихна се Джеймисън. — Грийн обеща до утре да ни подготвят цялата информация по предишните случаи.

— Добре — оживи се Декър. — Може да изскочи нещо.

Двамата помълчаха няколко минути.

— Чувал ли си се наскоро с Мелвин? — попита Джеймисън.

— Не, заминал е на почивка с Харпър. Някъде из Средиземно море. Защо?

— Знам колко сте близки с него. Предполагам, че можеше да заминеш на почивка с тях, но може би щяхте да се чувствате неловко тримата. Особено на романтично място като Средиземноморието.

Декър впери поглед в чинията си и не отговори.

— За твое сведение, близо до дома на сестра ми има парк с алеи за джогинг.

— И защо ми го казваш? — погледна я той.

— Ти тренираше и свали доста килограми. Искам да продължиш да се поддържаш във форма. Нали знаеш, че е по-трудно да влезеш във форма, отколкото да поддържаш форма.

— Благодаря, че сподели това прозрение с мен.

Декър погледна през прозореца към потъналата в мрак улица. Минаха едва няколко коли и двама-трима пешеходци. Центърът на Барънвил изглеждаше притихнал като преди буря.

— За какво си мислиш. Декър?

Той продължи да се взира в мрака.

— Чудя се коя ще е следващата жертва.

11

Някога имението нямаше равно на себе си. А сега бе старо, порутено и вероятно обречено да рухне.

Бе построено в епоха, в която парите се движели свободно, никой не дължал данък върху доходите, животът бил по-прост, богатите обичали да демонстрират състоянието си и всеки си знаел мястото. Тогава никой не бил чувал за глобализация (тази дума още не била измислена), информацията се разпространявала далеч по-бавно и мнозинството живеело в блажено неведение.

Мъжете се грижели за прехраната. Прибирали се у дома след работа, прекарвали вечерите със семейството си, пушели цигари, пиели бира, отначало слушали радио, а по-късно започнали да гледат телевизия като всички други в страната, лягали си, ставали и всичко се повтаряло отначало. Жените също работели, но у дома.

Джон Барън огледа градината зад дома си — някога безупречно поддържана, а сега запустяла и буренясала.

Беше висок мъж, почти метър и деветдесет, с широки рамене и тесен ханш. Беше силен и се поддържаше в добра форма. Винаги го бе правил. Но тъй като бе на петдесет и три, започваше да усеща как мускулите му се отпускат, а ставите му се сковават. Посребрената му коса отдавна не беше виждала ножица на професионален фризьор.

Облеклото му представляваше сбирщина от стари дрехи — протрито сако от смокинг, джинси, бяла тениска с якичка, оръфан кожен колан и работни ботуши. Красивото му обветрено лице бе покрито с набола брада.

Джон Барън не се интересуваше от външния си вид.

Живееше съвсем сам. Нямаше кого да впечатли.

Домът на предците му бе огромен — две хиляди и триста квадратни метра, — а стопанските постройки заемаха почти още толкова. Това бе най-голямото имение в града и вероятно едно от най-големите в цяла Пенсилвания. Целият имот се бе простирал на стотици декари, а самата къща се издигаше на най-високото място в града. Място, подобаващо за членовете на фамилия Барън, които гледаха на останалите отвисоко.

Джон Барън живееше тук от самото си раждане. Беше единственото дете на Бенджамин и Дороти Барън. Бъдещето му изглеждаше добре подсигурено — достойно за завист, сигурно и непоклатимо. Но само до деня, или по-скоро, до нощта, в която родителите му загинаха при злополука, а може би от нещо друго — полицейското разследване не бе стигнало до категоричен извод. Деветнайсетгодишният Джон беше единственият им наследник. Макар да знаеше, че семейството не е баснословно богато, както някога, той очакваше да наследи значителна сума.

Но само до момента, в който адвокатът и счетоводителят се срещнаха с него и го уведомиха, че задълженията, които трябва да изплати, са двайсет пъти повече от средствата, с които разполага. Бе дошло време да се платят сметките и тази чест се падна именно на Джон.

Затова още преди десетилетия той разпродаде голяма част от семейните активи и направи всичко по силите си, за да разсрочи задълженията в отчаян опит да спаси поне къщата. Въпреки това над имота още тегнеше толкова голяма ипотека, че почти целият му доход отиваше за изплащане на лихвите. Подобно на своите предшественици, и Джон Барън бе започнал да разпродава земите наоколо. Така стотиците декари се бяха свили до едва няколко десетки. Околните сгради лежаха в руини. Огромната къща се рушеше. Когато Джон умреше, банката щеше да я събори или продаде, тъй като той нямаше нито съпруга, нито деца. На това място щеше да се появи нещо по-модерно. Стига по това време Барънвил още да съществуваше, разбира се.

Може би щяха да разкопаят и преместят дори семейното гробище, разположено далече от къщата и заобиколено от двуметрова тухлена ограда.

Джон Барън погледна през прозореца на кабинета си и зарея поглед над земята, из която бе тичал като щастливо хлапе. Навремето бе пълен с енергия, но дори тогава не успяваше да стигне до края на имота. Като дете това му носеше едновременно успокоение и смирение.

Извърна се и погледна лавиците с книги, покрили стените зад гърба му. Беше ги прочел всичките. Нещо повече, успя да запази от тях повече, отколкото бе смятал за възможно. С най-редките томове се бе разделил много отдавна, за да може да плати една или друга сметка. Какъв бе смисълът някой да държи книги, след като няма дом, в които да ги съхранява?

Джон Барън стана, отиде до бюрото си и седна на стола, който изскърца под тежестта му. Всичко в тази къща скърцаше и при най-лекия допир.

И аз скърцам, но само защото съм жив.

Беше жив, но водеше мизерно съществуване. И трябваше да се примири с него до края на дните си.

Беше се прибрал у дома от колежа, за да се погрижи за семейните дела след смъртта на родителите си. После продължи следването си благодарение на спортната стипендия, която бе получил, но скъса ротаторен мускул в рамото. Подобна травма бе равносилна на смъртна присъда за всеки бейзболист. На следващата година стипендията му бе спряна и Джон бе принуден да се прибере у дома без диплома. Направи няколко опита да се захване с бизнес, но те се провалиха до един поради липсата на средства. По всичко изглеждаше, че хората, които толкова дълго бяха живели под ботуша на фамилия Барън, нямат никакво желание да подадат ръка за помощ на последния й потомък.

Макар че мините и заводите имаха друг и собственици в продължение на много години преди да затворят врати, изхвърлените на улицата работници, а и целият град обвиняваха за това един-единствен човек. По времето, когато се случи това, Джон Барън бе на двайсет и няколко, но пое цялото разочарование и недоволство на града. Местните дори организираха подписка с искане да сменят името на Барънвил. Инициативата се провали, вероятно защото жителите му предпочетоха то да остане, за да могат да продължат да обвиняват семейството му за собствените си проблеми.

Така Джон Барън се превърна в парий. Може би трябваше да замине. Да зареже къщата, града и жалкото си съществуване. Но не го направи. Не беше сигурен дали причината се нарича упорство или лудост, а може би поравно и от двете. Нещо в главата или в душата му не му бе позволило да загърби всичко и да започне отначало на някое ново място. А както сам бе установил, тези неща в главата или в душата можеха да бъдат много, много силни.

Накрая той бе продал достатъчно земя и бе платил достатъчно сметки, за да си позволи да остане в къщата и да води съвсем скромен живот. Каквато и амбиция да бе имал да постигне нещо повече, тя бе угаснала през годините.

Докато се взираше в мрака навън, Барън си даваше ясна сметка, че напълно е съсипал онова, което някога му се бе струвало ведро бъдеще, изпълнено с обещания.

Едновременно с амбицията му бе угаснал и живецът на градчето.

Жилища, магазини и офиси, които някога кипяха от живот, сега пустееха. Огромните рудници и заводи, построени от предците му, вече ги нямаше.

Барънвил се бе появил на бял свят в резултат на мечтите на Джон Барън Първи и стремежа му към богатство. Сега мечтите се бяха превърнали в кошмар.

За всички.

От своя прозорец Барън често наблюдаваше погребалните процесии, които бавно се нижеха към едно от градските гробища. В дворовете на местните църкви отдавна нямаше свободни места. Знаеше, че фаталните свръхдози са зачестили неимоверно. Изгубили всяка надежда, хората прибягваха до спринцовки и хапчета, за да потърсят забрава от отчайващата действителност.

В същото време обаче Барън наблюдаваше и появата на микробуси и пикапи, с които пристигаха нови семейства с нови надежди. Нямаше представа дали идват, за да оглозгат и последните парченца месо от скелета на Барънвил. Нямаше представа дали градът има шанс да се възроди за нов живот.

Но се надяваше.

Макар да не носеше абсолютно никаква вина, Джон приемаше упадъка на фамилия Барън като свой личен провал. И това нямаше да се промени. Най-малкото защото градът смяташе, че той е виновен за всичко, и не пропускаше да му го напомни.

Барън се надигна от бюрото си.

Бе твърде рано, за да си легне. Искаше да отиде на едно място. Трябваше да отиде там. Всъщност това се бе превърнало в нещо като ритуал.

Той влезе в просторния гараж за шест автомобила, в който от трийсет години насам имаше само една кола.

Тя беше светлосин шевролет събърбан, модел 1968 година, принадлежал някога на стария градинар. След смъртта на родителите си Барън бе принуден да освободи малцината служители в имението, но бе успял да задържи възрастния градинар, защото ливадите и градините бяха наистина огромни. Но и това се бе променило след продажбата на по-голямата част от земята. Градинарят, който по онова време вече наближаваше деветдесет, му остави раздрънкания шевролет и отиде в един старчески дом наблизо, където почина.

За щастие, Барън бе следвал инженерни науки, а освен това разбираше интуитивно как работи всяка машина. Затова успяваше да поддържа шевролета толкова години. След пет десетилетия обаче нямаше представа колко живот е останал в тази таратайка.

Или колко живот е останал в мен.

Качи се в колата и излезе от гаража. Ролетните врати отдавна не работеха, затова ги държеше отворени, а ключа за шевролета прибираше под сенника.

Спусна се надолу по хълма и подмина кварталите, появили се на земята, принадлежала някога на семейството му. От тях — както и от дома му, разбира се — се разкриваше най-хубавата гледка към града. Поне от онези, в които още живееха хора.

Барън излезе на главния път и ускори.

В джоба му имаше пари. И той възнамеряваше да ги похарчи.

Бар „Мъркюри“ бе единственото място в града, където се надяваше да намери малко спокойствие.

Паркира отвън и излезе от колата.

Остави сакото си вътре. Знаеше, че привлича достатъчно нежелано внимание и без да се облича ексцентрично.

Той беше Барън. Последният.

Ако здравето не го подведеше, можеше да влачи жалкото си съществуване още трийсетина години. И за да издържи на всичко това, имаше нужда от едно уиски със сода. Или две. Или три.

Тази вечер той нямаше да се задоволи с едно питие.

12

Барън затвори очи и измърка от удоволствие. После ги отвори и обви длани около чашата. Това беше неговото… не можеше да си спомни кое поред уиски. Предишните му се бяха усладили, а това му се струваше дори още по-добро.

Тогава се появиха те и развалиха всичко.

— Ти си Джон Барън, нали?

Той вдигна поглед и видя трима младежи, застанали до него.

Младичката барманка бършеше усърдно една чаша и наблюдаваше тревожно сцената.

Барън вдигна чашата си, отпи глътка и уискито, разредено със сода, се плъзна по гърлото му. Остави чашата и чак тогава отвърна:

— Да, аз съм. Какъв ви е проблемът?

Младежите бяха с мръсни джинси, тениски и огромни маратонки, които им бяха поне с няколко номера по-големи, без връзки. Двама от тях носеха бейзболни шапки на „Питсбърг Стийлърс“.

Най-едрият от тримата се ухили заплашително.

— Проблемът ни? Човече, ние нямаме проблеми. Възможно е обаче ти да имаш.

— И защо?

— Защото проклетото ти семейство съсипа тоя град!

— И как по-точно го е направило?

— Твоите хора затвориха мините. Затвориха заводите.

— След като ги управляваха в продължение на десетилетия и осигуряваха прехрана за по-голямата част от града? Вероятно и за вашите родители, баби и дядовци. И прабаби, и прадядовци. — Барън отпи нова глътка уиски. — Не смятам, че сме съсипали, когото и да било.

— В такъв случай дай ми работа — каза младежът.

— Не знаех, че е мое задължение да ти търся работа.

Намеси се друг младеж:

— Ти живееш в оная грамадна къща на хълма. Въобразяваш си, че си по-добър от нас.

— Уверявам ви, че не си въобразявам нищо, напротив, убеден съм, че не съм по-добър от вас. А що се отнася до къщата, не сте ли чували, че понякога външността лъже?

— Майка ми казва, че имаш стари златни монети и бижута. И само се преструваш на беден.

Барън го изгледа и каза:

— Преструвам се на беден? Кой, по дяволите, би го направил? Ти би ли го направил? — Обърна се към другите двама и ги попита: — А вие?

— Майка ми казва, че сте се женили помежду си. Имало кръвосмешение. Женили сте се за сестрите си. Затова сте чалнати. Ето защо няма да се учудя, ако се преструваш на беден.

— Виж какво, нямам сестра. Не съм женен. И не се преструвам на беден. Три довода, които би трябвало да ви стигнат.

— Не ни стигат — отвърна първият младеж и го блъсна толкова силно, че той едва не падна от стола.

— Ей, не ме карайте да викам ченгетата! — намеси се барманката. — Оставете го на мира!

— Какво, ще чакаш едно момиче да ти спаси задника? — ухили се подигравателно вторият младеж.

— Предупреждавам ви! — каза барманката и хвана телефона си.

Младежът отново блъсна Барън.

— Е, ще го направиш ли? Ще се скриеш ли зад гърба на едно момиче? А, тъпако?

Барън лисна уискито си в лицето му.

— Не, няма — отвърна той и се изправи в целия си ръст.

От лицето на младежа покапа уиски със сода и той замахна към Барън, който улови юмрука му и го залепи за гърба му.

После го бутна силно и онзи се просна на пода.

Барън блокира удара на втория младеж и стовари юмрука си върху брадичката му.

Третият обаче го удари в бъбрека, той залитна и се подпря на бара.

Другите двама скочиха и започнаха да го млатят и ритат. В бара имаше и други хора, но никой не направи опит да спре побоя, който Джон Барън отнасяше.

Освен един.

— ФБР!

Еймъс Декър бе насочил пистолета си към тримата младежи.

Всички замръзнаха.

— Оставете го на мира! Веднага! — извика Декър, който току-що бе влязъл в заведението. След като младежите отстъпиха, той огледа Барън и го попита: — Добре ли сте?

Барън се хвана за барплота и се изправи с усилие. Устните му бяха разкървавени, а дясното му око — подуто. Прокара длан по гърба си и се протегна.

— Май няма нищо сериозно — заяви, макар да потръпна от болка.

— Той лисна чашата си в лицето ми — викна първият младеж. — Той започна.

— Не, не беше той — намеси се барманката. — Вие бяхте, глупаци такива!

— Трима срещу един? При това той е два пъти по-възрастен от вас? — попита Декър.

— Не ги арестувайте — каза Барън.

— Какво? — възкликна Декър.

Барън погледна барманката, която вече бе започнала да набира 911.

— Не е нужно да го правите. Тези млади хора очевидно са пийнали повечко. Убеден съм, че не искаха да навредят…

— Аз пък съм убеден, че искаха да навредят — възрази Декър. — На вас.

Барън вдигна ръка.

— Въпреки това не мисля, че ще има полза, ако някой от тях се озове в ареста. Нищо чудно това само да влоши нещата.

— Сигурен ли сте?

— Напълно, благодаря ви.

Декър се обърна към тримата младежи.

— Мине ли ви през ума да докоснете с пръст този човек, аз ще се разправям с вас. Ясно ли е?

Най-едрият от тримата го погледна, избърса уискито от очите си и отвърна:

— Както кажеш.

Декър прибра пистолета си, пристъпи напред, сграбчи го за тениската и го залепи за стената.

— Не, не „както кажеш“! Ясно ли е?

— Ясно, ясно! Разбрах всичко, мамка му!

Декър го блъсна към изхода.

— А сега изчезвайте!

Тримата се изнизаха бавно, като не пропуснаха да метнат назад злобни погледи, преди да затръшнат вратата.

Декър погледна Барън и попита:

— За какво беше всичко това?

— Не чухте ли?

— Не, очевидно съм влязъл твърде късно.

— С две думи, градът отива по дяволите и аз съм виновен за това.

— Добре — отвърна бавно Декър.

— Не го чувам нито за пръв, нито за последен път.

— Местните ви имат зъб, така ли?

— Местните имат зъб на кого ли не и за какво ли не. Мога ли да ви черпя едно питие в знак на благодарност?

Декър се настани на бара, а Барън седна на предишното си място и протегна ръка.

— Да се запознаем официално. Аз съм Джон Барън Четвърти.

Декър пое ръката му.

— Еймъс Декър. Да разбирам ли, че градът е кръстен на вашето семейство?

— Правилно. Навремето това ми се струваше толкова хубаво. Изпълваше ме с гордост. Но вече не. Навярно сте забелязали на какво е заприличал градът ни.

— Поръчай си каквото искаш, Джон — каза барманката. — За сметка на заведението. Вземи и това.

Тя му подаде найлоново пликче с лед, което той мигом долепи до лицето си.

— Благодаря ти, Синди, много си мила — каза той и се усмихна. После си поръча още едно уиски със сода, а Декър — бира.

— По работа ли сте тук? — попита Барън.

— На почивка.

Барън изглеждаше искрено изумен.

— Наистина ли сте дошли тук на… почивка?

— Партньорката ми във ФБР има роднини в града. Реши да им погостува, а аз я придружавам. Отседнали сме у тях.

Барън отпи от уискито си.

— И къде е партньорката ви в момента?

— Вкъщи. На мен обаче не ми се спи.

— И се наслаждавате на нашия малък рай?

— Не бих казал… Може би не ме лови сън заради убийствата, на които се натъкнах.

Барън кимна замислено.

— Чух за тях. Ужасна работа. Но тежките времена водят и до тежки престъпления.

— Това ли е вашето обяснение?

— Нямам никакво обяснение. Просто си пия уискито и си приказвам.

— Често ли го правите?

— А какво друго ми остава? Идвам тук веднъж седмично, оставам около час, после се прибирам и не излизам до следващата седмица, освен за да си купя нещо. Нямам никакви задължения и отговорности, които да възпрепятстват този график.

— Късметлия.

— Не бих казал. Когато влязохте, извикахте „ФБР!“. Наистина ли сте специален агент, или го казахте за повече авторитет?

— Обикновен полицай съм, но работя за Бюрото.

— Откъде сте?

— От Бърлингтън, Охайо. Западнало промишлено градче като вашето.

— Запознахте ли се с историята на Барънвил и вината на моето семейство за неговия упадък?

— Донякъде.

— В обвиненията на местните се крие известна истина. Градът е създаден, тъй като моят прадядо, на когото съм кръстен, открил богати залежи от въглища. Голяма част от добива на мините заминавала за Питсбърг, където подхранвала доменните пещи на стоманолеярните. После той построил завод за кокс. А после и текстилни фабрики. След време открил природен газ. Притежавал много предприятия, както и по-голямата част от града. Повечето местни работели за него. Прадядо ми бил неуморен предприемач, който притежавал далеч повече късмет и хъс, отколкото който и да било от потомците му.

— Чух, че е основал много предприятия, но не знаех за връзката със стоманолеярните.

Барън кимна.

— Коксът, използван при производството на стомана, се получава от въглища след дестилационен процес. По онова време въглищата били в изобилие и сравнително евтини. Металургичната индустрия процъфтявала, както и всички, свързани с нея. В това отношение Джон Барън Първи следвал добре познатата формула. Бил безскрупулен предприемач, който се борел с профсъюзите, подкупвал корумпирани политици, замърсявал реките, въздуха, земята… Плащал на работниците си колкото се може по-малко и се отнасял с тях колкото се може по-зле. Натрупал огромно състояние, а наследниците му харчели парите, спечелени от него.

— Но после всичко отишло по дяволите?

— Почти винаги всичко отива по дяволите. Америка не обича икономическите династии. Фамилии като Рокфелер са по-скоро изключение, отколкото правило. Предпочитаме да се издигнем благодарение на собствените си усилия. Поне на теория. Защото в списъка на „Форбс“ с най-големите богаташи има твърде много хора, които са наследили парите си, и това оборва въпросното твърдение.

— Но семейството ви е продължило да разполага с пари?

— С малко. И то само за известно време.

— Познавахте ли някоя от жертвите?

Барън го изгледа с любопитство.

— Доста рязка смяна на темата. Защо питате?

— Защото съм ченге. Задавам въпроси с надеждата да разкрия престъплението.

— Кои са били жертвите?

Декър му разказа.

— Последните две още не са идентифицирани.

— Не бих казал, че познавам някой от тях…

Декър обаче забеляза колебанието му.

— Сигурен ли сте?

Барън вдигна чашата си.

— Вече не съм сигурен в нищо. Особено когато се намирам в бар „Мъркюри“.

Декър погледна барманката, която слушаше напрегнато разговора им, макар да се преструваше, че бърше барплота. Беше красива, с руса коса до раменете и висока стройна фигура. Носеше черни джинси и блуза без ръкави, която разкриваше стегнати ръце със слънчев загар.

Декър отново се обърна към Барън.

— Наистина ли идвате тук веднъж седмично?

— Нямам голям избор — отвърна Барън, погледна младата жена и добави: — Освен това компанията тук ми допада.

Барманката се усмихна, но улови погледа на Декър и бързо насочи вниманието си към мръсните чаши в миялната зад гърба си.

— Ще ми дадете ли адреса си?

— Защо? — попита Барън.

— Може да поискам да поговорим отново.

— Но защо?

— Вече ви казах, аз съм ченге, което се опитва да разкрие престъпление.

— Добре, потърсете най-високото място в града, погледнете натам и ще видите най-голямата и най-грозна къща в Барънвил. За ваше сведение, звънецът не работи, а аз не съм ранобуден.

Барън пресуши чашата си, наклони глава към барманката и плъзна няколко банкноти, за да плати питиетата си.

— Благодаря ти, Синди. До следващия път. — После потупа Декър по рамото. — Благодаря и на вас, господине, че ме отървахте от онези типове.

След което се отдалечи с неуверена походка.

— Ей, в състояние ли сте да шофирате? — извика Декър.

Барън се обърна, поклони се ниско и вдигна ръка.

— Определено не съм, но въпреки това ще положа героични усилия да се справя с управлението на колата. Освен това вероятността да се блъсна в нещо, което да носи името на моето семейство, е твърде голяма, а това ще ограничи правните последствия.

Декър го проследи с поглед, след което се обърна към барманката.

Но тя също бе изчезнала.

13

Папки, папки и още папки.

В които нямаше почти никаква полезна информация.

Декър остави последната от тях върху купчината на бюрото, седна и вдиша застоялия въздух, пропил полицейското управление на Барънвил, разположено на булевард „Барън“. В съседната сграда се помещаваше кметството.

Джеймисън седеше срещу него и си водеше бележки. На Декър не му се налагаше да го прави, тъй като имаше феноменална памет. Затова наблюдаваше как химикалката й се плъзга по листа. Миг по-късно вратата се отвори и в стаята влезе Грийн.

— Някакъв успех? — попита той и лапна поредната лентичка дъвка.

Джеймисън довърши изречението, което пишеше, и вдигна поглед.

Декър затвори очи.

— Джойс Танър и Тоби Бабът са били безработни. Майкъл Суонсън е бил наркопласьор. Брадли Коста е бил старши вицепрезидент в банка. И четиримата са живеели сами. Не са имали семейства. Танър е била женена, но впоследствие се е развела.

Грийн затвори вратата след себе си.

— Така е, но това ни е добре известно.

Декър отвори очи.

— Бабът е получавал инвалидна пенсия. Какъв е бил проблемът му? — Той погледна към Грийн, който се бе настанил срещу него.

— В досието пише само, че е бил инвалид — изтъкна Джеймисън. — Няма информация какво и как се е случило.

— Това има ли връзка с разследването? — попита Грийн.

— Всичко има връзка, докато не докажем, че няма — отвърна Декър.

— Ще проверя. — Грийн се облегна на стола си. — Нищо ли не ви хрумна? — попита той.

Преди някой от двамата да успее да отговори, вратата се отвори отново. Влезе Ласитър. Беше облечена с бежово сако, пола до коленете и обувки на висок ток. Косата й падаше свободно върху раменете.

— Пропуснах ли нещо? — попита тя и седна до Грийн.

— Нищо особено — отвърна партньорът й. — Обсъждахме въпрос, който може да е свързан, но може и да не е свързан със случая.

Декър се втренчи в срещуположната стена.

— Снощи се запознах с Джон Барън.

Джеймисън изглеждаше изненадана, но не каза нищо.

— Някакви хулигани се опитваха да го пребият — продължи Декър. — Намесих се, но той отказа да повдигне обвинение. Имате ли представа защо?

— Чувство за вина може би — отвърна Грийн.

— За какво? — попита Джеймисън.

— Сложно е — обади се Ласитър.

— Разполагам с достатъчно време — заяви Декър. — Нали съм в отпуск.

Той скръсти ръце на гърдите си и впери в тях поглед, пълен с очакване.

Ласитър погледна неловко към Грийн и каза:

— Семейство Барън експлоатирали града, докато имали сметка, после продали заводите на компании, които в крайна сметка ги затворили. Барън продължили да живеят в лукс в имението си на върха на хълма, докато останалата част от града тънела в нищета. Това продължава и до днес.

— Настоящият Джон Барън има ли нещо общо с това?

Ласитър поклати глава.

— Не, той беше в колежа, когато родителите му умряха. Но оттогава живее в имението.

— Защо го обвиняват? — попита Джеймисън.

— Защото е Барън — каза Грийн.

— И е виновен по презумпция? — попита Джеймисън.

— Не твърдя, че е справедливо, просто обяснявам как стоят нещата — отвърна Грийн. — Лично аз нямам нищо против него. Никога не е навредил нито на мен, нито на мой близък.

— Късметлия си — заяви Ласитър.

Джеймисън я погледна.

— Навредил ли е на твой близък?

Ласитър вдигна ръка.

— Това няма нищо общо със случая.

Грийн погледна Декър и добави:

— Позволи ми да перифразирам думите ти, но не виждам как тази малка екскурзия из мрачното минало на Барънвил ще ни помогне да разкрием шест убийства.

— Попитах Барън дали е познавал жертвите, а той отговори, че не ги е виждал — каза Декър.

— Не мога да си представя как пътищата им биха могли да се пресекат, освен с банкера — отбеляза Ласитър. — Един уличен пласьор на наркотици не се движи в същите кръгове като един Барън.

— Макар да твърдиш, че са се движели в различни кръгове — каза Декър, — смятам, че е напълно възможно да е познавал Суонсън или друг от четиримата.

— Не му ли вярваш? — попита рязко Грийн.

— Не вярвам на никого. Поне първоначално — отвърна Декър.

— Добре. Имаш ли някакви полезни идеи? — Грийн посочи купчината папки.

— Трябва да проверим отново всички жертви, защото съм убеден, че между тях има връзка — каза Декър.

— Но вече го направихме — възропта Грийн.

— Ние ще го повторим със свеж поглед — обяви Декър. — Нуждаем се от ключове за жилищата им.

— Още не сме идентифицирали последните двама — изтъкна Ласитър.

— Ще се задоволим с останалите четирима.

— Предполагам, че съм станал жертва на пожелателно мислене — заяви разочаровано Грийн, — но се надявах, че вие, като федерални агенти, ще разкриете убийствата за една вечер.

— Партньорката ти обясни ли ти за времето на смъртта и останалите грешки на съдебния лекар? — попита Декър.

Грийн го изгледа смутено.

— Да, каза ми. За мухите и кръвта. Добро попадение. Ще проверим всичко отначало.

— Чудесно, а докато го правите, позволете да ви подхвърля още нещо, за да не оставате с впечатление, че не вършим нищо.

— Какво е то? — попита Ласитър.

— Помолете вашия съдебен лекар да провери дали животинската кръв, открита на местопрестъплението, не е свинска. Мисля, че може да се справи, без да обърка нищо.

— Свинска кръв? — възкликна Грийн. — Откъде ти хрумна, по дяволите?

— Гледал ли си стари полицейски сериали?

— Като „Закон и ред“ ли? — попита Грийн.

— Още по-стари.

— Какво общо има това? — учуди се Ласитър.

— Може да се окаже, че има много, много общо — отвърна Декър.

14

— Свинска кръв? — попита Джеймисън, докато шофираше по улицата.

— Стрелях наслуки. Да видим дали ще уцеля.

— Не ми каза, че снощи си се запознал с Джон Барън.

— Е, вече знаеш.

— Как изглежда?

— Висок, слаб, с гъста посребрена коса. На петдесет и няколко. Представителен на вид. Прилича на кинозвезда. Ерудиран, изразява се доста литературно. Силен, умее да се бие. Макар онези отрепки да бяха доста по-млади от него, май беше фраснал двама от тях, преди да му се нахвърлят вкупом.

— Наистина ли са го нападнали в бара?

— Трима идиоти, които очевидно имат зъб на цялата фамилия.

— Ако можем да съдим по поведението на Ласитър, май целият град има зъб на Барън. Смяташ ли, че името произлиза от барон?

— Нито съм го проверявал, нито ме интересува откъде произлиза — отвърна Декър.

— Наистина ли подозираш, че той е замесен в убийствата?

— Нямам представа. Но когато го попитах дали познава някоя от жертвите, отговори по начин, който ме накара да се усъмня.

— Защо?

— Инстинкт.

— Досега инстинктът ти никога не те е подвеждал.

— Така е.

— А сега накъде?

— Към дома на Джойс Танър. Ще обиколим всички поред.

 

 

Домът на Джойс Танър се оказа приземен апартамент в занемарена стара сграда, коя го изглеждаше така, сякаш следващият по-силен порив на вятъра може да я събори.

Грийн бе дал ключа на Декър.

— Изненадана съм, че Грийн и Ласитър не настояха да ни придружат — отбеляза Джеймисън, докато оглеждаха тясното антре.

— Както спомена Грийн, при това не особено тактично, те са разочаровани, че още не сме разкрили убийствата. Не искат да си губят времето с нас. А и Ласитър беше против нашето участие от самото начало.

— Отношението й може да се е променило. Мисля, че двете с нея си допаднахме. Но тя явно не харесва семейство Барън.

— Ако съдя по видяното снощи, в града едва ли ще се намерят много хора, които да харесват Джон Барън или предците му. В бара снощи имаше поне двайсет души и никой от тях не си мръдна пръста, за да му помогне. Никой не си извади телефона, за да повика полиция. — Декър помълча и добави: — Освен барманката. Тя като че ли го харесва. А той определено я харесва.

— Апартаментът ми изглежда доста подреден — отбеляза Джеймисън, докато се оглеждаше.

— Отдавна са снели отпечатъци, затова няма нужда да си слагаме ръкавици. Да проверим навсякъде.

 

 

— Нищо — заяви Джеймисън, след като приключиха огледа. — Какво ли ще стане с личните й вещи?

— Грийн спомена, че имала братовчедка в Кентъки, която трябвало да дойде.

— Доста се е забавила.

— Очевидно тя е единствената й роднина. Джойс Танър се е развела отдавна и съпругът й е напуснал града. Нямат деца.

Декър седна на леглото и се огледа. Доставяше му огромно удоволствие да използва феноменалната си памет, за да открива несъответствия. Бе като да търси разликите между две картинки. И ако нещо не съответстваше, той непременно щеше да го забележи, колкото и незначително да изглеждаше то.

Сега обаче този метод го подвеждаше.

За разлика от останалите му умения. Като здравия му разум например.

— Според Грийн тя е живяла тук около година — отбеляза Декър.

— Точно така — потвърди Джеймисън.

— В материалите от разследването пишеше, че е била съкратена от „Джей Си Пени“ преди шест месеца и оттогава е била безработна.

— Да.

— Как тогава си е плащала наема и останалите разходи? Помощта за безработни не би могла да покрие всичко това. Ако пък е имала спестявания, не би живяла на подобно място. Трудовият й договор не е предвиждал обезщетение при уволнение.

— Освен това е имала кола. Трябвало е да плаща бензин, здравни осигуровки и прочие — добави Джеймисън. — Смяташ, че някой й е помагал?

— Възможно е. Това жилище ми прилича на онези, от които изхвърчаш на улицата, ако не си платиш наема. Повярвай ми, живял съм на подобни места.

— Аз също.

— Да проверим колата й — предложи Декър.

Въпросната кола, дванайсетгодишен сив нисан, бе паркирана на улицата.

Декър използва ключа, който Грийн му бе дал, и отвори шофьорската врата.

— Била е пушачка — отбеляза Джеймисън, докато размахваше длан пред лицето си в опит да прогони мириса на цигари.

Декър намести едрото си тяло зад волана и се огледа.

Джеймисън забеляза чифт зарчета, окачени на огледалото.

— Смяташ ли, че си е падала по комара?

— Много хора окачват зарчета, без никога да са ги хвърляли на игралната маса — отвърна Декър.

— Само се шегувах.

— Доколкото са успели да установят Грийн и Ласитър, Джойс Танър е била видяна за последен път три дни преди смъртта й.

— За три дни могат да се случат много неща.

— Питам се още как си е плащала вноските по кредитната карта.

— Пак стигаме до този неясен източник на пари — отбеляза Джеймисън. — Възможно е убийството да е свързано именно с него. Наркотици? Това би могло да я свърже поне със Суонсън.

Излязоха от колата и Декър я обиколи от всички страни. Изведнъж спря и приклекна до задната дясна гума. Използва ключа, за да изчовърка нещо от грайферите, след което го вдигна в ръка.

— Пирон — каза Джеймисън.

— Или по-точно, нит, изстрелян от пневматична нитачка.

— Може да се е забил в гумата къде ли не. И кога ли не.

— Едва ли, погледни гумата.

След като Декър извади нита, тя бе започнала да спада. Двамата с Джеймисън чуваха свистенето съвсем отчетливо.

— Нитът не е ръждясал. Ако се беше забил по-отдавна и тя беше карала с него, той щеше да се забие по-дълбоко и гумата щеше да спадне. А тя изглежда по-нова от останалите. Лепенката на предното стъкло показва, че колата е минала на преглед този месец. Обзалагам се, че предишната гума не е била в добро състояние и се е наложило Джойс да я замени с тази.

— Добре, но въпреки това нитът би могъл да се забие навсякъде. Например на паркинга пред някоя железария.

— Възможно е, но подобни нитове стоят в специални гнезда отстрани на нитачката, приличат на лента за патрони на картечница. Не падат току-така.

Джеймисън снима гумата с телефона си.

— Нещо друго?

— Колата на Танър е тук, а това означава, че е стигнала по друг начин до къщата, в която е открито тялото й. Освен, разбира се, ако убиецът не е върнал колата пред дома й.

— Дали не се е качила в колата на своя убиец?

— Или е отишла там сама? Или с Тоби Бабът?

— Декър, полицията не е открила никаква връзка между тях.

— Грешиш. Между тях има една много съществена връзка.

— Каква?

— Умрели са заедно.

15

За разлика от Джойс Танър, Тоби Бабът не бе живял в къща или апартамент, преди да срещне смъртта. А в стара очукана каравана, паркирана на няколко километра извън града. Пътят до там бе черен и само на отделни места настлан с чакъл. Декър и Джеймисън излязоха на малка поляна, покрита с пожълтяла трева и обградена с високи дървета.

Джеймисън спря пред караваната и двамата с Декър излязоха. Той моментално извади пистолета си.

— Вътре има някой — прошепна й и тя също извади оръжието си.

Декър бе забелязал сянка зад един от прозорците на караваната.

— Смяташ ли, че има задна врата? — попита Джеймисън, докато приближаваха.

В следващия миг чуха забързани стъпки зад караваната.

— Предполагам, че това отговаря на въпроса ти — каза Декър и се втурна напред.

Джеймисън го последва на високите си токчета.

Стигнаха караваната, завиха зад нея, спряха за няколко секунди и огледаха околността.

— Там! — извика Джеймисън и посочи надясно към гъстата гора.

Двамата стигнаха до нея и продължиха навътре. Макар да бе доста едър и да не беше в отлична форма, Декър лавираше с изненадваща лекота между дърветата. Но, уви, изгуби от поглед беглеца и спря толкова внезапно, че Джеймисън се блъсна в него.

Той дишаше тежко и се оглеждаше. Струваше му се, че ехото от заглъхващите стъпки идва от всички посоки.

— Накъде отиде? — попита тя.

Той поклати глава.

— Изгубих го.

В далечината чуха затръшването на врата и паленето на автомобилен двигател.

Декър хукна отново, но когато излезе от гората, видя стоповете на колата да се отдалечават по друг черен път.

Джеймисън се присъедини към него няколко секунди по-късно. И двамата се хванаха за коленете и задишаха тежко.

— Никога повече няма да ти се подигравам, че не си в добра форма — каза тя.

Декър се изправи и отвърна:

— Въпреки това не бях достатъчно бърз, за да го хвана. Не успях да разбера дори дали е мъж или жена. Зърнах колата само за миг и не можах да видя нито една цифра или буква от регистрационния номер.

В яда си той изрита стара кутийка от бира, захвърлена на земята.

— Декар, направихме всичко по силите си.

— Да видим дали ще открием онова, което онзи тип е търсил — промърмори Декър и се запъти към караваната.

Влязоха през задната врата.

— Няма следи от проникване с взлом. Предната врата също изглежда здрава.

— Това означава, че или са били отключени, или нашият беглец е имал ключ — отбеляза Джеймисън.

Интериорът на караваната изглеждаше недокоснат. Навсякъде имаше вещи, но грижливо подредени по маси, столове, рафтове, дори по пода.

— Същински вехтошар — отбеляза Декър. — Но когато човек притежава малко неща, не обича да изхвърля нищо.

— Според Грийн не са открили тук чужди отпечатъци, само тези на Бабът.

— С други думи, не е имал посетители, освен ако те не са носели ръкавици.

— Току-що имаше един — изтъкна Джеймисън.

Когато приключиха с претърсването, Декър се облегна на стената в миниатюрната кухня.

— Няма парапети, няма специална тоалетна, нито достъп за инвалиден стол. Затова пък открихме доста празни шишенца от обезболяващи. Каква точно е била неговата инвалидност?

— Грийн обеща да провери.

— Нямаше да се налага, ако инвалидността на Бабът е била очевидна. Къде ли е колата му?

Джеймисън погледна през прозореца.

— Може да не е имал кола.

— Би трябвало да е имал в някакъв момент. Навън има коловози и следи от гуми. Вероятно е паркирал на едно и също място. А зад караваната има стари туби от моторно масло.

— Възможно е Бабът да е отишъл с колата си до къщата, в която е открито тялото му.

— В такъв случай колата би трябвало да фигурира в документите от разследването. Но след като в тях не се споменава и дума за нея, предполагам, че тук се крие нещо друго.

Декър се върна до сгъваемата масичка между кухнята и предното помещение.

Върху нея лежеше голям тефтер с карирани листа.

Той седна и го огледа.

— За какво ли му е потрябвало това?

Джеймисън се приближи и също огледа тефтера.

— На такива пишех домашните си по математика в гимназията, но моите бяха доста по-малки.

Декър се наведе и се взря в горния лист.

— Нещо се е отпечатало.

— Искаш да кажеш, че са останали следи от написаното върху предния лист?

— Така мисля — кимна Декър.

Той откъсна внимателно листа и го подаде на Джеймисън, която го прибра в прозрачен плик за веществени доказателства, който пъхна в чантата си.

Декър взе няколко списания от масата и ги прелисти. Направи същото и с книгите от малката лавица.

— Бабът е притежавал странен литературен вкус — отбеляза той. — От порнография до оръжейни наръчници и от история до конспиративни теории.

— Това се отнася за повечето американци — засмя се Джеймисън.

Декър взе едно празно шишенце от лекарства, което намери на кухненския плот.

— За съжаление, повечето американци си падат и по това. — Той прочете етикета. — „Перкоцет“. Но има и други празни шишенца от „Викодин“, „Оксиконтин“, „Тайлокс“, „Демерол“… Все силни медикаменти.

— Които водят до пристрастяване. Една от причините за опиатната криза, от която страдаме в момента.

— Доктор Фрилман — прочете Декър името на лекаря, изписано върху етиката. — Същото име фигурира и на другите шишенца.

— Тогава Фридман ще знае повече за инвалидността на Бабът — каза Джеймисън.

Декър се огледа.

— Чудя се колко ли дълго Бабът е живял тук. Получавал е пенсия за инвалидност. С нея определено не би могъл да си позволи да живее в лукс. И ако е дошъл тук сравнително неотдавна, може би го е направил, защото не е бил в състояние да си плаща сметките. Нищо чудно да се е оплакал на някой съсед. И този съсед би могъл да ни каже нещо полезно за него.

Той погледна през задния прозорец към дърветата и изсумтя.

— Тук има само елени и катерички.

— Какво беше това? — попита изведнъж Джеймисън.

— Кое? — погледна я Декър.

— Стори ми се, че чух шум отпред.

Отидоха до предния прозорец и погледнаха навън. Вече се бе стъмнило.

— Не виждам нищо — заяви Декър.

— Може да е било животно.

Той подуши въздуха.

— Усещаш ли това?

Джеймисън последва примера му.

— Дим?

— Огън — отвърна Декър.

Втурнаха се към предната врата. Декър сграбчи дръжката на бравата и я завъртя. Вратата не се отвори.

Двамата се спогледаха.

— Онзи шум, който чух? — попита тя.

Декър хукна към задната врата и се опита да я отвори.

— И двете врати са залостени! — извика той.

Чу се свистене, последвано от взрив. Срещуположният край на караваната избухна в пламъци. Те изригнаха от пода и бързо обхванаха стените и тавана.

— Боже мой! — изпищя Джеймисън. — Декър!

Той се озърташе трескаво, докато пожарът се разгаряше. Огънят поглъщаше книгите и списанията. Помещението се изпълваше с дим. Джеймисън се закашля силно. Двамата отстъпиха по-далече от пълзящите пламъци, но изход нямаше.

Преди да влязат вътре, Декър бе забелязал бутилка пропан, монтирана върху задната стена на караваната, горе-долу по средата между пола и тавана. Когато пламъците достигнеха бутилката, всичко щеше да хвръкне във въздуха.

Димът бе толкова гъст, че Декър едва виждаше Джеймисън. Прозорците бяха прекалено малки, за да се проврат през тях, затова той използва стол, разби един прозорец, подаде глава навън и вдиша чист въздух. Извади пистолета си и простреля ключалката на предната врата. Направи нов опит да я отвори, но не успя.

— Алекс, качи се на гърба ми.

— Какво? — извика тя.

— Яхни ме! Веднага!

Тя скочи на гърба му и обви крака около кръста му.

— Наведи глава! — извика той, отстъпи крачка назад, затича се и връхлетя върху вратата.

Тя поддаде и се отвори частично. Декър се приготви отново, наклони рамото си напред и пак я атакува. Вратата отскочи от пантите си и падна навън.

Миг по-късно Декър хукна към колата с Джеймисън, вкопчила се в гърба му. Той погледна назад. Пламъците бяха погълнали предната врата… или мястото, на която се бе намирала тя. То бе по средата на караваната.

Това означаваше, че разполагат с едва няколко секунди.

Декър вече се задъхваше, но успя да отнесе Джеймисън зад колата.

Там коленичи и тя слезе от гърба му.

— Пъхни се под колата, Алекс! Веднага! — изрече той, останал без дъх.

Той й помогна да се плъзне отдолу, докато накрая само краката й стърчаха изпод джипа.

Декър бе прекалено едър, за да я последва. Затова просто покри краката й с тялото си.

Миг по-късно пламъците достигнаха бутилката с пропан.

Експлозията отлепи караваната от тухлената й основа и я повдигна във въздуха, след което парчетата се разлетяха във всички посоки. Декър чу предното стъкло на колата да се пропуква. Нещо падна и върху покрива й.

Джеймисън изпищя.

Декър не можеше да си поеме дъх. Гърдите го стягаха. Имаше чувството, че са притиснати от огромна тежест.

По дяволите! Да не би да получаваше сърдечен удар? Точно сега?

В следващия момент нещо падна от небето и се стовари върху главата му.

Светът на Еймъс Декър потъна в мрак.

16

Появи се нов цвят.

Жълто.

Синьото означаваше смърт според мозъка му, попаднал в плен на синестезията.

Какво обаче означаваше жълтият цвят?

Рай.

Нима съм мъртъв?

Не можеше да отвори очи, следователно най-вероятно бе мъртъв.

И все пак фактът, че виждаше жълто, макар очите му да не бяха отворени, означаваше, че мозъкът му продължава да функционира. Дали това не бе доказателство за съзнателна мисъл? И следователно за живот?

Или за живот след смъртта?

Почувства как нещо го смушка, сръчка го. Нещо далечно.

Ушите го боляха. Но и те долавяха нещо. Далечен звук, смътен, но силен. Като оръдеен изстрел.

Не чуваше нищо друго. Само този звук. И виждаше жълтия цвят.

Мушкането и ръчкането се повториха. Звукът в ушите му се усили.

Нещо удари лицето му. Отначало леко, после по-силно.

Той се опита да отвори очи, но не постигна нищо, само сбърчи чело.

Следващият удар по лицето му даде резултат.

С огромно усилие на волята Декър най-сетне отвори очи.

Но видя само мрак. Поне отначало.

Накрая зърна нещо сред мрака. Беше космато и стоеше толкова близо, че можеше да усети дъха му.

Отново затвори очи. Бяха излезли от горичката…

… влезли в караваната…

… и караваната се бе взривила.

Тогава Декър спря да разсъждава. Гърдите му спряха да се издигат.

Онова космато създание се приближи още и още.

Животно. Животно, дошло да го изяде.

Декър изпадна в безсъзнание. Изпадна в състояние далеч по-дълбоко и по-всеобхватно от безсъзнанието.

Тъкмо преди всичко да потъне отново в мрак, някой разтвори устата му насила. А после нещо го удари по гърдите.

Мрак. Абсолютен мрак.

Нямаше представа колко време е минало.

Усети, че се изправя, а после пада настрани. Повърна и остана да лежи и пъшка в продължение на няколко секунди.

Почувства нещо да докосва ръката му и го отблъсна рязко, дори яростно. После се изправи на колене и направи опит да запълзи.

Отново се сети за косматото създание. За мушкането и ръчкането. За непознатия дъх. За удара в гърдите. Беше уплашен. Не, ужасен. Да не би да беше мечка?

— Еймъс!

Като чу гласа й, Декър спря да пълзи, обърна се и се отпусна на земята. Задиша тежко.

Джеймисън бе приклекнала на метър-два от него. Беше мръсна, раздърпана, но невредима. Изражението й бе толкова уплашено, че Декър се стъписа.

— Алекс, добре ли си?

Тя едва се изправи на крака.

— Аз ли? Ти… спря да дишаш. Наложи се да ти направя изкуствено дишане.

Декър докосна първо устните си, после гърдите си.

Изкуствено дишане?

Това означаваше, че Джеймисън го е върнала към живота.

— Ти ли беше? Видях само… козина… коса… Реших, че е животно. Голямо космато животно.

Джеймисън се намръщи и отметна косата от лицето си.

— Е, трябва да призная, че за пръв път някой ме сравнява с голямо космато животно. — После изражението й омекна и тя попита: — По-добре ли се чувстваш сега?

Той си пое дълбоко дъх и опипа тила си. Когато свали ръка, дланта му бе червена.

— Усетих, че нещо ме удари. Явно имам рана.

— О, не! — простена Джеймисън, извади телефона си, включи фенерчето и огледа главата на Декър. — Порязване, доста дълбоко… Трябва ти лекар.

Тя извади няколко кърпички от чантата си и ги притисна към раната.

— Дръж така!

Декър се подчини.

— Имах чувството, че съм получил сърдечен удар, но не мисля, че е възможно… Щях да изпадна в безсъзнание.

Той се надигна бавно и се огледа. От караваната не бе останало нищо. Колата им бе сериозно повредена.

— Ти ми спаси живота — каза Декър.

— Както и ти моя — отвърна Джеймисън и посочи мястото, на което бе стояла караваната. — Това можеше да се превърне в крематориум за нас.

Декър кимна и задиша дълбоко.

— Сигурно съм се нагълтал с дим… А после и тичането…

— С мен на гърба ти. И после и раната на главата. Сигурно някоя отломка от експлозията те е ударила. Съжалявам, че не успя да се скриеш под колата.

— И доста по-слаб да бях, пак нямаше да мога, дори под джип.

— Трябва да повикаме линейка.

— Трябва да повикаме някой да ни върне в града. — Декър огледа двете предни гуми на колата им. Бяха спукани, а джантите — разкривени. — А и пожарната трябва да дойде да угаси тези пламъци, преди да са стигнали гората.

Джеймисън извади телефона си и позвъни на Грийн. Обясни му накратко какво се е случило и той обеща да се задейства незабавно.

Когато приключи разговора, тя прибра телефона и погледна към караваната.

— Някой ни иска мъртви. И то много.

— Това е добре.

— Какви ги говориш?! — ужаси се от думите му Джеймисън.

— Значи някой се е притеснил от действията ни. Това показва, че вървим в правилната посока. Което определено е добре.

— Нямаше да е добре, ако бяхме загинали.

— У теб ли е онова листче?

— Кое?

— Листчето от бележника!

— Господи, Декър, едва не ни убиха! Ти беше на косъм от смъртта! И продължаваш да мислиш единствено за разследването.

Когато той не отговори, Джеймисън въздъхна, извади листа от плика за улики, който бе прибрала в чантата си, и му го подаде. От кръвта кърпичките бяха залепнали за раната на главата му и нямаше нужда да ги придържа повече. Затова използва двете си ръце да постави листа на земята и да насочи фенерчето на телефона й, за да го огледа внимателно. Приближи лъча на два-три сантиметра от листа и присви очи.

— Разчиташ ли нещо? — попита Джеймисън.

— Само следи от химикалка или молив. Някой е писал или чертал нещо на горния лист. Заема доста място и покрива по-голямата част от листа. Ще трябва да го разгледам внимателно на по-силна светлина.

Декър изключи фенерчето, върна листа на Джеймисън, изправи се и се облегна на бронята на колата.

— Смяташ ли, че онзи, когото преследвахме, се е върнал, за да ни убие? — попита Джеймисън.

— Не знам. Възможно е, но така би поел сериозен риск.

— В такъв случай друг ли е бил? Да не би някой да ни е проследил?

Декър хвърли поглед към черния път отзад.

— Трудно може някой да ни проследи, без да го забележим.

Джеймисън се извърна към останките от караваната.

— Добре че се измъкнахме, преди да се взриви. Макар да не открихме нищо.

— Открихме нещо.

— Така ли?

Декър изохка внезапно и се хвана за главата.

— Какво има? — попита притеснено Джеймисън.

— Ужасно главоболие.

Няколко минути по-късно пристигнаха две полицейски патрулки, една линейка и две пожарни коли.

Пожарникарите потушиха огъня и поляха с вода района около караваната. Двама парамедици прегледаха Джеймисън и Декър. Тя се бе отървала с няколко цици ни и ожулвания, които парамедиците бързо обработиха, а после й дадоха кислород, тъй като бе погълнала дим. След като прегледаха раната на главата на Декър и провериха когнитивните му способности, парамедиците настояха да го отведат в болницата, където да му направят рентгенова снимка и да го изследват по-обстойно.

— Нямам сътресение — отвърна той. — А дори да имам, не е сериозно.

— Декър, ти спря да дишаш — смъмри го Джеймисън. — Затова веднага отиваш в болницата. Аз ще те придружа в линейката.

Потеглиха веднага след като Декър легна на носилката с превръзка на главата, която бързо се напои с кръв. Джеймисън бе изтрила мръсното си лице и бе положила усилия да почисти петната от дрехите си с влажните кърпички, които парамедиците й бяха дали.

— Ще ми трябват нови дрехи. Когато си приготвях багажа за това пътуване, не очаквах да попадна в мусон, който за малко да ме удави, а после да се размина на косъм от експлозия. — Тя се облегна на стената на линейката и затвори очи, а Декър я наблюдаваше от носилката.

— Наслаждаваш ли се, Алекс? — попита я тихо той.

Тя отвори очи и го изгледа объркано.

— На какво да се наслаждавам?

— На ваканцията си.

17

— Имал е метална пластина в главата в резултат на трудова злополука — заяви Грийн.

Лекарите тъкмо изписваха Декър от болницата. Въпреки твърденията му той все пак бе получил сътресение. Прегледите показаха, че сърцето му наистина е спряло в резултат на комбинацията от силния удар по главата и погълнатия въглероден диоксид. Вместо да зашият раната му, лекарите залепиха краищата й с медицинско лепило, в резултат на което косата му щръкна като пера на папагал. Декър носеше тъмни очила заради сътресението.

— Имам чувството, че и в моята глава има метална пластина — оплака се той.

Грийн вървеше до инвалидния стол и го съпровождаше до новия автомобил, който Джеймисън бе наела. Тя самата крачеше зад инвалидния стол и го буташе.

— С други думи, инвалидността на Бабът е свързана е черепно-мозъчна травма — каза Джеймисън.

— Така изглежда. След злополуката не е успял да се задържи никъде за по-дълго. Или е работил неквалифициран труд, или е живеел от помощите за безработни. А после е получил инвалидна пенсия, която обаче е нищо и никаква.

— И къде е живял, преди да се премести в караваната? — попита Декър.

— Делял е къща с жена на име Бетси О’Конър. Връзката им е била платонична. Така поне твърдеше тя, когато разговарях с нея миналата седмица.

— Как са се намерили? — попита Джеймисън.

— Познавали са се отпреди. И двамата са минавали през труден период. Не са могли да си позволят самостоятелни жилища, но заедно са успявали да се справят. Това е обичайна практика тук.

— А той защо се е изнесъл? — попита Декър.

— Уволнили са го от последната му работа и макар О’Конър да е работила на няколко места, доходите й не са били достатъчни за наема и режийните. Изхвърлили ги на улицата и били принудени да се разделят. Тя живее в апартамент в източната част на града с две съквартирантки. А Бабът очевидно е открил тази изоставена каравана в гората и се е нанесъл в нея. Не съм сигурен дали не е живял някъде другаде междувременно.

— Имал ли е кола?

— Да, но банката я е взела.

— И как се е придвижвал до града? — попита Джеймисън.

— Нямам представа.

— Как според теб е стигнал до къщата, в която са били убити с Джойс Танър? — продължи да разпитва Джеймисън.

— Възможно е убиецът да го е откарал там.

Когато стигнаха до новата кола под наем, Декър се изправи, макар едва да се държеше на краката си. Грийн го хвана под мишница.

— Сигурен ли си, че си добре? Може би трябваше да пренощуваш в болницата.

— Добре съм. Като се изключи, че съм ужасно гладен. Ще се оправя, като се наям.

— Препоръчвам ви едно ресторантче на Барън Скуеър. „Малкото бистро“. Храната е вкусна, цените са ниски. Не че в града ни има скъпи заведения.

— Барън Скуеър? — възкликна Джеймисън. — Накъдето и да се обърнеш, все на това име попадаш!

— Трябва да тръгвам — заяви Грийн с усмивка. — А, помолих нашия специалист по палежите да огледа караваната. Каквото и да са използвали, за да залостят вратите, отдавна е изчезнало. Но той откри следи от нещо като коктейл „Молотов“ и купчина сухи дърва под караваната. Огънят явно е тръгнал от там. Въпреки че скоро валя, дървата са пламнали за миг. А и караваната е била доста стара. Съмнявам се, че е отговаряла на съвременните противопожарни норми.

Джеймисън потегли към дома на сестра си, където двамата с Декър се измиха и се преоблякоха. Трийсет минути по-късно слязоха в дневната. Макар да наближаваше девет, Франк Мичъл не се бе върнал от работа, а Амбър и Зоуи бяха на някакво училищно мероприятие. Джеймисън не бе уведомила сестра си за случилото се. Погледна часовника си и каза:

— Става късно, надявам се „Малкото бистро“ да не е затворено.

Когато тръгнаха към колата, тя забеляза, че Декър е свалил тъмните очила.

— Докторът каза да носиш очила.

— Освен това каза да стоя в тъмна стая при пълна тишина и спокойствие. И преди съм имал сътресения, Алекс. Това е сравнително леко.

— Добре — отстъпи тя, макар да не изглеждаше убедена в думите му. Следващите няколко минути изминаха в мълчание, преди да го попита: — След като си играл футбол толкова години, притеснявал ли си се някога за…

— За какво? Хронична травматична енцефалопатия? Деменция?

— Ами… да.

— След всеки мач, който изигравах, имах чувството, че съм претърпял тежка катастрофа. Шлемовете ни се удряха един в друг. Това е положението. Каквото и да се случи, не мога да променя нищо.

— Доста фаталистично отношение.

— Доста реалистично отношение. Хубавото е, че почти не играх при професионалистите, а това означава, че има надежда за мен. Футболистите от Националната лига получават несравнимо повече удари и травми от тези в колежанските отбори.

— Надявам се да си прав. Нуждаем се от твоя мозък, за да разрешим случая.

— Трябва да съставим списък на хората, с които ще разговаряме. Доктор Фридман, Бетси О’Конър и всички, свързани с Джойс Танър. Трябва да установим и с какви средства се е издържала Танър. Трябва да посетим дома и офиса на Брадли Коста. А после да открием къде последно е живял Майкъл Суонсън.

— И двамата смятаме, че убийствата са свързани, но досега не сме открили нито едно доказателство за това.

Декър я изгледа строго.

— Трябва ли да прекратим разследването, ако се окаже, че убийствата не са свързани?

Джеймисън остана изненадана от думите му.

— Не, разбира се, че не. Казвам само, че…

— Аз казвам, че ако си имаме работа с един убиец или с повече, които действат заедно или поотделно, те непременно трябва да платят за своите престъпления. Не знам по какъв друг начин да подходя.

Джеймисън въздъхна и кимна.

— Разбирам логиката ти. Но се получи доста дълъг списък с имена. Може да отнеме време. Повече от седмица — изтъкна тя.

— Възможно е. Тогава ще звъннеш на Богарт и ще му кажеш, че се налага да удължим отпуска си.

— Не, ти ще му се обадиш. Идеята беше твоя. Аз исках само да погостувам на сестра ми и племенницата ми, а не да се забърквам в поредното разследване на убийства.

Декър замълча.

— Едва не загинахме тази вечер — добави Джеймисън.

— Знам, аз също бях там, Алекс.

— Който и да стои зад това, може да се опита отново, ако продължим с разследването.

— Казах ти вече, че мога да работя и сам. А ти обърни повече внимание на сестра си.

— Няма да имам и миг спокойствие, ако те оставя сам.

— И какво е решението?

— Решението е да продължим да разследваме убийствата, които са или не са свързани. Заедно.

— Ще направя всичко по силите си, за да те предпазя, Алекс.

— Знам. Защото си обещал на Зоуи.

— Не, защото ти си моя партньорка. Всеки от нас пази гърба на другия. Забрави ли? Казвала си ми го преди.

— Не съм забравила, Еймъс. Вече спаси живота ми няколко пъти. Но трябва да разчитам не само на теб, а и на себе си. Ти също.

— Така е.

 

 

Докато вечеряха в полупразното ресторантче, Декър и Джеймисън забелязаха, че клиентите ги поглеждат крадешком от време на време.

— Новините в Барънвил определено пътуват бързо — отбеляза тя.

— Новините във всеки малък град пътуват бързо — отвърна той и преглътна последното късче от пържолата си. — Имаме един мъртвец с метална пластина в главата, който е получавал инвалидна пенсия и е живеел в каравана в гората. Имаме и Джойс Танър, безработна, уволнена от „Джей Си Пени“, която е живеела… незнайно с какви средства.

— И още четири жертви.

Декър погледна телефона си, който току-що бе изпиукал. Намръщи се и остави вилицата.

— Какво има? — попита Джеймисън. — Още някой ли е умрял?

— Не. Съобщение от Грийн, отговаря на въпроса ми.

— На кой въпрос?

— Дали кръвта е свинска.

— Е, и?

— Да.

— Ще си направиш ли труда да ми обясниш? — попита Джеймисън, без да крие раздразнението си.

Декър не отговори. Той набра някакъв номер и впери поглед в тавана, докато очакваше да се свърже. Най-накрая му отговориха.

— Грийн, обажда се Декър. Току-що получих съобщението ти.

— Излезе прав, кръвта се оказа свинска. Как ти хрумна?

— Беше изстрел на сляпо. Надявах се да не попадна в целта. Това означава, че трябва да проверим двете жертви в съвсем друга база данни.

— Проверихме всички бази данни, до които имаме достъп — и на криминално проявени, и на цивилни граждани.

— Мисля, че жертвите не са нито престъпници, нито цивилни.

— А какви са според теб?

— Ченгета.

18

— Но защо ченгета? — попита Джеймисън, докато шофираше към полицейското управление.

— Прекалено млада си, за да го знаеш, но през шейсетте и седемдесетте „свиня“ е било широко разпространено обидно прозвище за ченге. Затова споменах старите полицейски сериали по телевизията. Жертвата е облечена в полицейска униформа, а под нея е разлята свинска кръв… започвам да виждам логика в това. Нищо чудно да си имаме работа с убийци от онова поколение.

— А може би не — възрази Джеймисън. — Терминът очевидно се завръща. Използва се и от други социални групи.

— Добре, но първата ни задача е да разберем дали двамата мъже, които открихме, наистина са били полицаи. В противен случай теорията ми ще се окаже погрешна.

— Господи, това прилича на филм на ужасите!

— Никога не съм попадал на убийство, в което да има нещо положително, Алекс. — Декър погледна през прозореца. — Ако са били ченгета, ще трябва да разберем откъде са. Ако бяха местни, щяха вече да са ги идентифицирали.

— Дали не са от друг щат?

— И какво ще правят тук? Предполагам, че са дошли в Барънвил по работа. Местните ченгета почти никога не прекосяват границите на щата.

Изведнъж Декър млъкна и зарея поглед нанякъде.

— Чакай малко, Декър, да не би да си мислиш същото като мен?

— Възможно е да са били федерални агенти, Алекс.

 

 

Грийн и Ласитър ги очакваха в полицейското управление.

— Проверихме отпечатъците им в базите данни, до които имаме достъп каза Грийн. — Но възможностите ни са ограничени. Не открихме нищо.

— Мога да ги проверя в базата на ФБР. Дайте ми само комплект дигитални отпечатъци. — Той погледна Джеймисън и добави: — Май ще се наложи да говоря с Богарт в крайна сметка.

— Желая ти късмет — отвърна тя.

Декър влезе в един празен кабинет, за да разговаря насаме с Богарт. Трябваше да му отдаде дължимото и да признае, че той нито се разкрещя, нито го прекъсна, докато му излагаше събитията.

— Можеш ли да ми изпратиш отпечатъците още сега? — попита Богарт.

— Веднага щом затворя.

— Ако се окажат федерални, ситуацията ще се влоши допълнително.

— Вече е достатъчно зле.

Декър и Джеймисън изчакаха резултата, седнали на бюрата на Грийн и Ласитър, които бяха едно до друго в просторно помещение, в което работеха инспекторите от отдел „Убийства“. Освен тях в стаята имаше само още едно цивилно ченге.

Изминаха трийсет минути, преди телефонът на Декър да звънне. Двамата с Джеймисън влязоха в един празен кабинет, за да проведат разговора.

Декър включи на високоговорител.

— Проверихме отпечатъците в нашата база данни, но не открихме съвпадение. После се свързахме с останалите федерални агенции.

— Получихте ли резултат?

— Получихме отрицателен отговор от всички, освен от една, която не ни отговори.

— Коя?

— Агенцията за борба с наркотиците.

— Свързахте ли се с тях?

— Да. И открихме, че специален тактически екип на АБН е заминал за Барънвил и се очаква да пристигне до два часа.

— Следователно жертвите са били техни хора? — попита Джеймисън.

— Там е работата, че нито го потвърждават, нито го отричат.

— Но въпреки това изпращат екип?

— Това може да означава много неща. Имам един приятел, който работи във Вашингтонския офис на АБН. Обадих му се, преди да ви звънна. Според него случаят е стигнал чак до кабинета на директора на агенцията. Виж, мога да се кача на служебния самолет и да пристигна при вас след два часа.

— Недей, имаш си достатъчно работа.

— Вие пък би трябвало да сте в отпуск.

— Чудех се кога ли ще го споменеш — отвърна Декър.

— Опитах се да го разубедя — намеси се Джеймисън. — Но знаеш, че когато Декър попадне на убийство, просто не може да му устои.

— Говоря напълно сериозно, в Барънвил става нещо, което никак не ми харесва — каза Богарт.

— И на мен доста неща не ми харесват, особено шестимата мъртъвци. Да не говорим, че двамата с Алекс едва не се опекохме живи.

— Ще следя ситуацията от разстояние. Когато агентите на АБН пристигнат, ще поискат да разговарят с вас.

— Не знам какво да им кажа. Още е прекалено рано.

— Имай предвид, че те няма да бъдат особено словоохотливи.

— С други думи, ще се държат като всяка друга трибуквена агенция — отбеляза Джеймисън. — Спомняш ли си АВР? От военното разузнаване не можеше да се изкопчи и една дума.

— Ако жертвите се окажат техни служители, ще поискат да поемат разследването — продължи Богарт. — И това може да прерасне в спор за правомощия и юрисдикции.

— Аз искам само да открия истината — отвърна Декър. — Нека други да си играят на политика.

— Затова моля теб, Алекс, да отстояваш позициите ви пред АБН. Те ще връхлетят в града като танкова бригада. И ще прегазят местните, без да им мигне окото. Това ви го гарантирам. Не позволявайте да се случи и с вас. Местната полиция ви е поканила да се включите в разследването. Не могат да ви го отнемат.

— Ще направя всичко по силите си — обеща Джеймисън.

— И ако не се получи, мога да намеся Бюрото. Ние не се плашим от конфронтация с никого. Успех.

Декър затвори телефона и погледна Джеймисън.

— Спорове за правомощия, политически игри… Мразя ги тия неща!

Тя се усмихна и отвърна:

— Е, Декър, все още ли се наслаждаваш на ваканцията си?

19

Осемчленният екип на Агенцията за борба с наркотиците връхлетя със силата на ураган от четвърта степен.

Начело бе специален агент Кейт Кемпър. Когато се запозна с Декър и останалите, тя им предложи желязно ръкостискане и каменно изражение. Бе около четиресет и пет годишна, средна на ръст, слаба и стегната, с тъмноруса коса и решителното изражение на човек, който се е сблъскал с множество препятствия през живота си и ги е преодолял до едно.

— Трябва да видя телата — заяви тя с тон, който не търпи възражения.

Грийн кимна.

— В моргата са. Ваши хора ли са?

— Първо ще видя телата, после ще говорим. Доколкото ми е позволено.

Грийн се намръщи, но отново кимна.

— Да вървим.

Агентите на АБН последваха Грийн, Ласитър, Декър и Джеймисън, които ги отведоха в моргата.

Там съдебният лекар отвори хладилните камери, издърпа металните легла, отметна чаршафите и даде възможност на Кемпър да огледа жертвите.

През цялото време Декър не сваляше поглед от нея.

— Благодаря ви — каза тя на съдебния лекар. — Ние ще се погрижим за телата. — После се обърна към Грийн: — И ще поемем разследването.

— Имате право да работите по случая и ние не можем да ви спрем. Но не можете да ни го отнемете.

Кемпър извади телефона си.

— Разбира се, че мога. Само с едно обаждане.

Грийн беше готов да възрази, когато Джеймисън се намеси.

— Вижте, това ще бъде дълго и сложно разследване. Мисля, че е по-добре да обединим усилията си, отколкото да водим безсмислени спорове. — Тя погледна Кемпър в очите. — АБН може да участва в разследването, но ФБР вече работи по случая и иска да го види разрешен. В Барънвил са извършени шест убийства и ми се струва, че отстраняването на местната полиция само ще даде храна на медиите. А това няма да помогне на никого, освен да вдигне рейтингите на телевизиите. Което на свой ред ще отклони вниманието ни от издирването на убийците.

Всички погледнаха Кемпър в очакване на нейната реакция.

Отначало изглеждаше, че тя ще отхвърли предложението на Джеймисън, но после кимна и каза:

— Правилата са следните: цялата информация минава през мен — улики, анализи, разпити, резултати… АБН ще играе водеща роля в разследването.

— Според мен шестте убийства са свързани — каза Декър. — Ако съм прав, между вашите хора и останалите жертви има някаква връзка.

— Не е възможно — отвърна Кемпър.

— Аз пък мисля, че е — не отстъпи Декър.

— И как? — попита тя.

— Първо, трябва да знам откога вашите хора са работили под прикритие.

— Кой, по дяволите, ви каза, че са работили под прикритие? — възкликна Кемпър.

— Никой.

— Как разбра, Декър? — попита Джеймисън.

Той огледа събралите се агенти на АБН.

— ФБР отправи запитвания, свързани с евентуалната смърт на двама федерални агенти. Всички агенции отговориха отрицателно, освен вашата — каза той и посочи Кемпър с пръст. — Вие не само не отговорихте, но запитването ние стигнало чак до кабинета на директора на АБН и веднага след това тук пристига ваш специален екип.

— Но защо под прикритие? — попита Кемпър. — Може да са обикновени агенти.

— При нормални обстоятелства незабавно бихте разбрали за изчезването на двама агенти. Но агентите под прикритие не поддържат постоянна връзка с вас. Не бихте разбрали, че с тях се е случило нещо, освен ако не пропуснат уговорена среща със своята свръзка.

— И откъде знаете толкова много за операциите под прикритие? — попита подозрително Кемпър.

— Ако щете, вярвайте, но като полицай в Охайо често работех под прикритие. Отнасям се небрежно към външния си вид, което много ми помагаше. А и съм доста едър. Мнозина предполагаха, че съм бияч, който си търси работа. И не се обаждах на шефовете дни наред, защото разни престъпници ме държаха под око. Нямаше как да звъня в управлението или да пращам съобщения на всеки пет минути. Когато човек работи под прикритие, трябва да се вживее в ролята си. Да има свобода на действие. Да спечели доверието на околните. Да общува с отрепки. Каква е била задачата на вашите хора?

— Никой тук няма право да разполага с тази информация, освен мен и моя екип — отвърна рязко Кемпър.

— В такъв случай трудно ще работим заедно — отбеляза Декър.

— Казах, че АБН ще води разследването, а не, че ще работим заедно.

Декър погледна Грийн.

— Добре, предполагам, че ще продължим да разследваме само четирите други убийства, които не са част от конкурса по надцакване на АБН, но може да са във вашата юрисдикция. Открием ли, че те са свързани с тези две, ще повикаме на помощ ФБР. Ще разрешим случаите и ще оставим колегите от АБН да приличат на пълни глупаци.

— Нямаш представа какви ги говориш! — извика Кемпър.

Декър я измери с поглед.

— Вие нямате представа какви ги говорите. Изгубихме ценно време, за да слушаме глупости, защото се оказва, че егото на вашата агенция е по-важно от разкриването на истината за смъртта на двама ваши агенти. Ако така ще водите разследването, моля, заповядайте. Аз не работя по този начин. Затова ви предупреждавам от името на ФБР, издъните ли се, ще видите какво ви чака.

С тези думи Декър излезе от стаята.

Кемпър го изпрати с поглед, след което се обърна към Джеймисън.

— И вие ли сте на това мнение?

— Той е мой партньор и аз споделям позицията му. И знаете ли какво? Той е прав.

Джеймисън също напусна помещението. Грийн и Ласитър я последваха секунда по-късно.

20

Декър се бе излегнал на леглото в дома на Мичъл и опипваше раната на тила си.

Беше късно, той беше уморен и главата му пулсираше от болка.

Не бе напълно откровен с Джеймисън. Наистина бе поемал много удари като футболист. И бе получил не едно и две мозъчни сътресения. Но това беше различно. По-дълбоко. По-всеобхватно.

Рентгеновите снимки показваха, че каквото и да го бе ударило по главата, не бе проникнало през черепа. Нямаше фрактура, нито дори пукнатина, но въпреки това се чувстваше странно и не защото мозъкът му се бе ударил в стената на черепната кутия, което бе всъщност определението за мозъчно сътресение. Декър не бе сигурен защо се чувства така особено.

Не можеше да заспи, макар да наближаваше три сутринта. Затова взе душ, облече се и слезе долу.

Забеляза лист хартия на кухненския плот. Взе го. Беше листчето с числата, което Зоуи му бе дала, за да изпробва дали той може да ги запомни.

Хрумна му изведнъж да провери нещо. Остави листа.

Извика числата в паметта си и започна да ги изрежда едно по едно.

Всичко вървеше добре, докато не стигна края. Сякаш нещо в главата му прещрака и прескочи като дивиди с издраскана повърхност.

Не мога да видя последните две числа.

Леко замаян, той излезе през задната врата и седна на ратановия стол на верандата. За щастие, мястото, на което седеше, бе покрито донякъде от навес, защото тъкмо бе заваляло. Не че това би го притеснило. И преди бе стоял под дъжда. Дори бе спал под дъжда по времето, когато бе живял като бездомник в Охайо.

Декър разтри слепоочията си. Толкова отдавна притежаваше тази своя абсолютна памет, че бе започнал да я приема за даденост.

Разбира се, в нея имаше елементи, които мразеше. Например не бе в състояние да заличи ужасяващите спомени, свързани с избиването на семейството му. Въпреки това разчиташе на тази удивителна дарба и тя много му помагаше в разкриването на престъпления. Ами ако изведнъж паметта му станеше не чак толкова безпогрешна?

Затвори очи и отново извика числата от листа. Този път успя да види последните две, но не и три по средата. Те бяха замъглени, размазани, сякаш някой бе разлял вода върху мастилото.

Хубава работа!

Той впери поглед в съседната къща, от която бе започнало това разследване. Ако не бе стоял на верандата и не бе пил бира, двамата с Джеймисън никога нямаше да се забъркат в тази история.

Кои ви уби?

Декър искаше да разбере отговора на този въпрос повече от всичко друго.

— Добре ли си, господин Еймъс?

Той се обърна и видя Зоуи да стои на прага, облечена в розовата си пижама. Беше се увила в яркозелено одеяло. Изглеждаше притеснена.

— Добре съм, Зоуи.

— Леля Алекс каза, че си си ударил главата.

— Нищо ми няма. Само една малка цицина. Не можеш ли да заспиш?

Тя излезе на верандата, седна на пода, кръстоса крака и се уви още по-плътно с одеялото.

— Понякога се будя. После ми се допива мляко, но днес мама е забравила да купи. — Зоуи замълча и пъхна палец в устата си.

Когато Декър я погледна, тя изведнъж му заприлича на едно друго момиченце: на дъщеря му Моли.

— Одеялото ти има ли си име? — попита тихо той.

Зоуи поклати глава.

— Моята дъщеря също имаше любимо одеяло. Наричаше го Хърмаяни. Нали се сещаш, от „Хари Потър“? Хърмаяни Грейнджър.

— Мама отказва да ми прочете книгите. И не ми позволява да гледам филмите. Казва, че не съм достатъчно голяма.

— Когато пораснеш, много ще ти харесат.

— Как се казва дъщеря ти?

— Моли.

— По-голяма ли е от мен?

Декър извърна поглед. Сякаш невидима ръка стисна гърлото му. Не биваше да споменава Моли. Беше глупава идея.

Той кимна.

— С шест години.

— И защо не е тук, с теб?

Да, много, много глупава идея.

— Тя е… на училище.

— О! Сигурно майка й е с нея.

— Да, точно така. Двете са заедно.

Зоуи погледна към къщата, в която беше открил двете жертви.

— Вие с леля Алекс разследвате онова, което се е случило там — промълви детето.

— Помагаме на полицията да разбере какво се е случило.

Зоуи отново пъхна палец в устата си и го засмука. Очите й се разшириха, челото й се сбърчи.

— Мама казва, че в тази къща са умрели хора.

— Виж, Зоуи, не бива да мислиш за това. То няма нищо общо с теб или с твоето семейство.

— Леля Алекс е от моето семейство. А ти каза, че помагате на полицията.

Думите й изненадаха Декър.

— Да, знам… имах предвид… — Той не довърши изречението и Зоуи го погледна умолително. — Ти… ти трябва да се връщаш в леглото си, Зоуи. Много е късно.

— А ти защо не си в леглото си?

— Понякога в главата ми се въртят толкова много мисли, че просто не мога да заспя.

— Това ми помага — каза Зоуи и протегна одеялото си към Декър.

Той се усмихна на този мил жест. Докосна одеялото и каза:

— Благодаря, но мисля, че трябва да останете заедно, ти и твоето одеяло.

Зоуи се изправи с одеялото около раменете си и отиде до вратата. На прага се обърна и каза:

— Надявам се да не се удряш повече, господин Еймъс.

Декър я погледна.

— Ще се постарая.

След като Зоуи влезе вътре, той отново впери поглед в съседната къща. Затвори очи и спомените му пробягаха като кинолента през главата му.

Отвори рязко очи.

Не без причина.

Обикновено спомените се връщаха такива, каквито ги бе видял. Винаги бе смятал този процес за безупречен. Както в деня, когато Зоуи му бе показала списъка с числата и той ги бе запаметил мигновено.

Сега обаче имаше проблем не само със запаметяването на числата, но и със спомените, които се появяваха в пълен безпорядък, сякаш някой бе разбъркал кадрите от кинолента. Това беше толкова досадно, толкова смущаващо… Декър го отдаде на раната на главата си.

Тази странна рана на главата.

Декър се облегна на стола и върна назад кадрите от първата си вечер в Барънвил. Какво бе видял. Какво бе чул.

Потегляне на автомобил.

Прелитане на самолет.

Примигване на лампи зад прозореца.

Зловещите находки в къщата.

А после бе чул два звука, които му се бяха сторили толкова не на място. Потропване и стържене.

Декър мразеше, когато се сблъскаше с нещо, което не успяваше да проумее. И все пак това бе неизменна част от работата на всеки следовател. Понякога не разбираш нищо, а после — хоп! — изведнъж всичко се прояснява.

Внезапно му се прииска да се поразходи.

Върна се вътре и потърси чадър. Обикновено не му пукаше дали ще се намокри или не, но сега трябваше да внимава за раната.

Отвори вратата на килера до входа.

Откри чадър, подпрян на стената.

И още нещо.

Навити на руло архитектурни планове, оставени до евтин очукан куфар.

Отначало реши, че това са плановете на къщата, но те бяха прекалено големи за такава малка постройка.

Любопитството му го накара да разгърне чертежите на пода в коридора. Извади мобилния си телефон и използва фенерчето, за да разгледа най-горната страница.

Беше архитектурен план на голяма сграда, разделена на модули.

Декър забеляза надписа в горната част.

Това беше логистичният център, в който работеше Франк Мичъл.

Звучеше логично. Той беше мениджър там. Сградата бе относително нова.

Декър нави чертежите на руло и ги прибра в килера.

Излезе навън, отвори чадъра и тръгна по улицата. Стигна до края, зави зад ъгъла и продължи по следващата пряка.

Искаше да види нещо.

Къщата с труповете, както бе започнал да я нарича.

В нея светеше, а отпред бе паркирана полицейска кола.

Зад патрулката бяха спрели два черни джипа. Декър видя как от нея излиза униформен полицай, а от единия джип — мъж с яке, на което пише АБН. Двамата с ченгето се заеха да патрулират около къщата.

Кемпър определено не разчиташе на местните за каквото и да било.

Декър обходи с поглед къщата, двора, паркираните автомобили на улицата, съседните къщи, първо в едната, после в другата посока.

Погледна и към небето, по което бе прелетял онзи самолет.

А после отново огледа улицата.

Странно. Погледна часовника си.

Четири без двайсет.

Една от къщите, през шест врати по-надолу от другата страна на улицата, светеше.

Декър тръгна натам.

21

— Окъснял си, младежо. Или си подранил.

Когато Декър приближи къщата, в която светеше, той забеляза възрастен мъж в инвалиден стол. Към верандата, на която седеше, водеше дървена рампа.

Къщата бе малка и занемарена. Листата на единственото дърво отпред бяха пожълтели. Моравата бе буренясала. Всичко изглеждаше толкова запустяло, сякаш чакаше единствено да рухне, да изсъхне, да умре.

Под навеса до къщата бе паркиран стар микробус.

Декър спря и отвърна:

— Вие също.

Мъжът изглеждаше толкова дребен в инвалидния си стол. Лицето му бе сбръчкано, а главата — плешива и покрита с кафяви петна от прекомерно излагане на слънце. Носеше очила с телени рамки. Той сви рамене и отвърна:

— На моята възраст времето няма никакво значение.

Старецът приглади пуловера си и потрепери. Въздухът бе влажен от дъжда и той бе покрил краката си с одеяло. Явно забеляза, че Декър гледа към одеялото му.

— Лято, зима, няма никакво значение. Все ми е студено. Докторите казват, че имам проблем с оросяването. Виждаш ли, не е хубаво човек да се застоява на този свят прекалено дълго. Целият се разпада.

— Тук ли живеете?

— Не си ли личи?

— Вие сте Фред Рос, нали?

— Кой се интересува? — сопна се Рос.

— Аз. Казвам се Еймъс Декър.

— Еймъс? Отдавна не съм чувал това име. Напомня ми за онова телевизионно шоу „Еймъс и Анди“. Гледах го едно време. Много отдавна. По дяволите, всичко ми се струва толкова отдавна… Това е старостта. На осемдесет и пет съм, но обикновено се чувствам на сто и пет. Има дни, в които се будя и се чудя кой, по дяволите, съм. И как този старец се е вмъкнал в тялото ми. Никак не е забавно.

Декър пристъпи към верандата. Дъждът бе спрял, затова той свали чадъра.

— Къде бяхте преди две вечери, господин Рос?

Ласитър бе казала, че Рос най-вероятно не е бил у дома си, но Декър искаше сам да го чуе.

Рос погледна надолу по улицата.

— Имаш предвид онова, което се е случило там?

— Да.

— Ченге ли си?

— Да.

— Видях ги да влизат там днес по-рано — каза Рос и посочи надолу по улицата. — Приличаха на федерални.

— По какво познахте?

— Гледам телевизия.

— Бяхте ли тук в нощта на убийствата?

Рос поклати глава.

— Бях в болницата. Получих задух. Сега съм добре. Но имам доста проблеми с дишането. Всички от спешното ме познават добре. Не че се гордея с това, разбира се. Едно е да си стар и богат. Но не ти пожелавам да си стар и беден, Еймъс.

— Съжалявам да го чуя. От полицията взеха ли ви показания?

— Не. Разбираш ли, днес се прибрах. Или вече е вчера?

— Сам ли живеете?

Рос кимна.

— Жена ми почина преди двайсет години. Много пушеше. Недей да пушиш, Еймъс, ако не искаш да умреш в ужасни мъки.

— Виждали ли сте някога някой да влиза в онази къща, господин Рос? Когото и да било?

Рос впери поглед в Декър и отвърна:

— Зрението ми не е никак добро, затова не виждам почти нищо.

— Носите очила. А и споменахте, че в къщата са влезли федерални.

Рос свали очилата и избърса стъклата им в пуловера си.

— Повечето къщи на тази улица пустеят. Както и по-голямата част от Барънвил — каза той и отново си сложи очилата.

— Но в града има нов логистичен център.

Рос сви рамене.

— Работните места не са достатъчно, за да съживят града. А и заплатите не са като едно време. Да, определено не са като едно време. Аз никога не съм учил в колеж — така и не получих тази възможност, — но си намерих добре платена работа. А сега не работиш ли с компютър, не ставаш за нищо. — Старецът вдигна ръцете си. — Днес никой не строи нищо, само трака по клавиатурата. Нищо не правят, пишат глупости. Що за работа е това, по дяволите?

— В мините ли работихте или в заводите?

— Първо в мините, после в хартиената фабрика, в текстилната… Поправях машините там. А също и в коксовия завод. По онова време, когато човек влезеше в града, веднага усещаше миризмата. От въглищата, от целулозата за хартията… Чувал съм, че старият Барън казвал, че така миришат парите. Майната му! Сега мексиканците и азиатците вършат същото за по няколко долара на ден. Не след дълго всичко ще се върши от роботи. Тогава мексиканците и азиатците също ще останат без работа — засмя се старецът. — Едно време имаше железопътна линия, която минаваше през самия център на града. По нея превозваха въглищата и кокса за стоманолеярните в Питсбърг, а и за други части на страната, за да послужат за производството на електричество. Работих и в мините, ама бързо се отказах. Плащаха добре, но не исках белите ми дробове да почернеят. Макар че жена ми умря тъкмо от рак на белите дробове, а кракът й не беше стъпвал в мина. Аз обаче не исках да нося в себе си онези гадости от мината.

— Познавахте ли някой от семейство Барън?

— Негодници са до един! — заяви Рос и се изплю на верандата.

— Защо?

— Създадоха това място, а после го оставиха да отиде по дяволите, затова! Оня непрокопсаник си седи в голямата къща на хълма и ни гледа отвисоко! Копеле мръсно!

— Джон Барън ли имате предвид?

— Него, мерзавеца!

— Но сте изкарвали добри пари, нали? Сам го казахте!

— Никой не ми ги е давал даром. Изработвах ги с тия две ръце. Разбира се, че изкарвах пари, но те изкарваха много повече.

— Имате ли роднини?

— Един син, който не се е вясвал да види баща си. Майната му!

Декър погледна инвалидния стол.

— Какво се случи?

Очите на стареца зад очилата заприличаха на черни сачми.

— Какво се случи ли? Животът, ето какво се случи! Не ти трябва да знаеш повече!

— Добре. Виждали ли сте някой да влиза в онази къща?

— Каза, че си ченге. Аз откъде да знам, че е вярно? Стар човек съм, затова подхождам с недоверие към всеки и всичко.

Декър се приближи и му показа служебната си карта.

— ФБР, а? — подхвърли Рос, докато малките му очички се взираха в картата от хлътналите си орбити. Огледа улицата и продължи: — Навсякъде има федерални. Защо? По телевизията казаха, че в онази къща са открити два трупа. Защо се намесват федералните?

— Много престъпления попадат под федерална юрисдикция — отвърна Декър.

— Прекалено много — сопна се Рос и от ъгълчето на устата му потече струйка слюнка. — Правителството си вре носа навсякъде. До гуша ми дойде от него!

— Това означава ли, че сте на принципа всеки сам за себе си?

— На принципа съм държавата да стои по-далече от мен. И да не взема страната на хора, които изобщо не се нуждаят от помощта й. Виж ме, нямам абсолютно нищо, но не се жалвам. Не моля за подаяния, защото имам проблем, или защото някой се е отнесъл несправедливо с мен. В този живот няма нищо справедливо. Не ти ли харесва, върни се там, откъдето си дошъл, и не позволявай американското знаме да те перне по задника.

— Интересна философия — подхвърли Декър.

— Нищо не разбирам от философия. Просто гледам на света с двете си очи. И го виждам такъв, какъвто е.

— И какъв е според вас?

— Далеч не толкова добър към хора като мен в сравнение с едно време.

Декър реши да насочи разговора в друга посока.

Казахте, че може би сте видели някакви хора около къщата.

— Вече забравих.

— Господин Рос, ако знаете нещо, трябва да ми го съобщите.

— И защо? Защото си федерален? Това да не е някаква вълшебна дума?

— Не, просто съм полицай, който се опитва да открие истината.

Рос се усмихна жлъчно.

— Същата реплика използват и по телевизията. Не вярвам на актьорите, не вярвам и на теб.

— Ако сте видели нещо и го скриете от нас, убийците на онези мъже може да стигнат до същия извод. Че сте видели нещо. Възможно е да се намирате в опасност.

Вместо да отговори, Рос отметна одеялото от немощните си крака и Декър видя пушка с рязана цев. Старецът я вдигна и я насочи към него.

— Това бебче отдавна е с мен. „Ремингтън“ с патрони магнум. Винаги заредена. Понечи ли някой да ми направи нещо, здравата е загазил. Дори да е федерален. Не си падам по предупредителните изстрели. Намирам ги за излишни.

Декър отстъпи крачка назад.

— Държа да ви информирам, че отправянето на заплахи към федерален агент също е престъпление. И ако използвате толкова мощни патрони за пушка с рязана цев, откатът от първия изстрел ще ви блъсне назад и столът ви ще се забие в стената с такава сила, че пломбите ви ще изпаднат. Шансът ви да произведете втори изстрел ще бъде нулев, защото ще бъдете с мозъчно сътресение.

— Какво ме е грижа за някакво си мозъчно сътресение, ако онзи, по когото съм стрелял, ще стане на дупки като швейцарско сирене?

— Освен това пушките с рязана цев са незаконни в Пенсилвания. Мога да ви арестувам дори само за притежаването й.

Старецът се приведе напред.

— Време е да научиш нещо, Еймъс, докато си тук. А може и да не го научиш…

— И какво е то?

— В Барънвил няма нищо незаконно.

22

— Декър!

Той тъкмо подмина Къщата с труповете, когато някой го извика.

Беше Кейт Кемпър, която стоеше на входната врата.

Декър спря и се обърна.

— Какво правите? — попита тя и тръгна към него.

— Излязох на разходка.

Кемпър погледна часовника си.

— И съвсем случайно минавате оттук в четири сутринта?

Тя застана пред него, докато той гледаше над рамото й към къщата зад гърба й.

— Иска ви се да влезете вътре, нали? — попита Кемпър.

— Ако бяхте на мое място, нямаше ли да искате същото?

Кемпър погледна щръкналата му коса.

— Още когато се запознахме, исках да ви попитам за прическата, но предположих, че така се решите…

— Получих рана на главата.

— И как се случи това?

— Една каравана беше взривена.

— Какво? Кога?

— Проверявахме една каравана край града, когато някой реши да я превърне във фурна, като не пропусна преди това да заключи мен и партньорката ми вътре. Измъкнахме се, преди да станем на барбекю, но газовата бутилка избухна и нещо ме удари по главата.

— Знаете ли кой стои зад това?

— Още не, но работя по въпроса. Приемам го твърде лично, когато някой се опита да ме убие.

— И аз бих го приела така. — Кемпър го огледа изпитателно. — Събрах информация за вас след последната ни среща. Бюрото ви цени изключително много.

— Аха. Открихте ли нещо интересно вътре?

Тя наклони глава.

— Не си падате по ласкателства, така ли?

— Не виждам ползата от тях.

— Добре — отвърна Кемпър. — Зависи какво разбирате под „интересно“.

— А вие какво разбирате?

— Какво ще кажете за „интересно от гледна точка на криминалистиката“? Съдебният лекар ни даде допълнителна информация. Искате ли да я чуете?

— Останах с впечатление, че не желаете да участваме в разследването.

— Казах само, че всичко трябва да минава през мен.

— Слушам.

— Мъжът в мазето е бил упоен със свръхдоза карфентанил. Това е мощен анестетик, използван при големи животни, при слоновете например. Той е най-силният опиат, произвеждан от фармацевтичните компании. Руснаците го използват като оръжие за убийство.

— Това би обяснило пяната, избила по устните му.

Кемпър се усмихна странно, но продължи:

— Онзи, когото сте намерили обесен, наистина е умрял от задушаване.

— Но не и от обесване.

Кемпър повдигна вежда.

— Вече знаете?

Декър кимна.

— Надявам се, че не разчитате на местния съдебен лекар, защото той се издъни напълно с времето на смъртта. Аз имам повече познания по съдебна медицина от него.

Кемпър го изгледа с любопитство.

— Откъде знаете, че е сбъркал времето на смъртта?

— Пропусна очевидни неща, от които трябваше да му светне червена лампичка. Но ако съдя по изражението ви, вече го знаете. Затова ми кажете какво друго сте открили.

— Защо смятате, че сме открили още нещо?

— Защото ми приличате на човек, който обича да върши нещата по своя начин, а не да разчита на местните да му подават информацията с лъжичка.

— Започвам да виждам другата ви страна, Декър.

— Аз съм многостранна личност. И така, какво научихте?

— Прав сте. Доведох мой съдебен лекар. Тя прегледа телата и резултатите от анализите и стигна до изводи, които не съответстват на заключенията на местния съдебен лекар. Но преди това бих искала да чуя вашите разсъждения относно времето на смъртта.

— Вкочаняването започва два часа след настъпването на смъртта, отначало в малките мускули, лицето и врата, а после в по-големите мускулни групи в крайниците. Впоследствие процесът сменя своя ход. Пълният rigor mortis настъпва от дванайсет до осемнайсет часа след смъртта. Тялото остава вкочанено за приблизително същия период. Вкочаняването изчезва напълно след трийсет и шест до четиресет и осем часа в зависимост от определени фактори, включително свързани с околната среда, и тялото омеква и се отпуска. — Декър помълча, преди да продължи. — А сега, да приложим тези принципи в нашия случай. Телата на жертвите са престояли двайсет и повече часа в изоставена къща, като при това едното е открито във влажно мазе. Би трябвало да са покрити с насекоми и яйца, би трябвало да е започнал процесът на разлагане. Освен това крайниците на мъжа в мазето не бяха вкочанени по начина, характерен за rigor mortis. И бяха прекалено студени спрямо околната температура. Съдебният лекар би трябвало да установи това, като измери вътрешната температура на тялото, но той просто е предположил, че термометърът му е повреден.

Кемпър кимаше през цялото време, докато Декър говореше.

— А сега нека ви кажа какво мисли моят човек. Тя смята, че жертвите са убити приблизително по същото време, което е определил и местният съдебен експерт, но при съвсем друг сценарий. — Кемпър замълча и изгледа Декър. — Как това се връзва с информацията, с която разполагате?

Декър огледа отново къщата и изрече бавно, сякаш разсъждаваше на глас:

— Единственото обяснение е, че жертвите са убити двайсет или повече часа преди да ги открия, след което са държани при изключително ниска температура в затворен контейнер, вероятно фризер. Това е възпрепятствало трупното вкочаняване и наличието на много насекоми и яйца. След като телата са били извадени, е започнал процесът на rigor mortis. Това обяснява и странните показания, които е отчел термометърът на местния съдебен лекар, както и степента на вкочаняване на крайниците. Тя не се дължи на химическа реакция на мъртви мускули, а на разтопяване на замръзнало тяло. Освен това мухите месарки откриват труповете по миризмата на отделените от тях течности и газове. Ако телата са били замразени, това не е позволило на насекомите да ги засекат. И ако телата са били изложени на околната атмосфера само за кратък период от време, това обяснява защо нападението от насекоми беше в начален стадий. — Декър помълча и добави: — Но в такъв случай по устните на жертвата не би трябвало да има пяна. Тя би трябвало да изчезне много преди това.

— Не и ако убийците са я поставили нарочно там, след като са извадили тялото, тъй като са знаели, че токсикологичните анализи ще покажат наличието на наркотици в кръвта и са очаквали пяната да бъде приета като доказателство, че човекът е умрял там, в мазето.

— Вашият съдебен лекар смята ли, че телата са били местени след смъртта?

— Тя е убедена, че поне едно от тях е местено. Петната от кръв го доказват.

— На обесения, нали? — Декър кимна. — Видях ги по гърба му. Те не биха могли да се образуват, ако е увиснал на въжето в онази стая.

— Същото каза и тя — призна Кемпър. — И откри два комплекта следи от удушване. Местният ги е пропуснал или просто не е забелязал разликата. Следите показват, че въжето е нахлузено на врата на жертвата след настъпването на смъртта.

— Следователно, който го е направил, е манипулирал уликите с надеждата да заблуди някой некомпетентен патолог. За малко да се получи. Какво смята вашият човек за сценария с фризера?

— Това е единственото обяснение на несъответствията между отделните фактори. Да не забравяме и охлузването на рамото на една от жертвите.

— Ние също го забелязахме. Предположихме, че може да е следа от използването на медицински пластир.

— Нашият патолог смята, че това е измръзване на кожата, получено във фризера, когато рамото е останало оголено. Тя е почти сигурна, че се е случило postmortem. Но изрично подчерта, че времето на настъпване на смъртта, което е посочила, е резултат по-скоро от догадки и предположения, тъй като поставянето на телата във фризер и излагането им в къщата правят точните изчисления невъзможни.

— Следователно, който и да го е направил, не е искал да определим с точност часа на смъртта.

— И по този начин е целил да ни лиши от ключов елемент при всяко разследване на убийство.

— В такъв случай наличието на алиби или пък неговата липса губят своя смисъл — отвърна замислено Декър.

— Именно.

— Телата са транспортирани в някакъв момент, относително скоро преди да ги открия. В къщата нямаше фризер, следователно са ги държали замразени другаде, след което са ги пренесли тук.

— Споменахте, че сте чули кола?

— Да, но чух и друг шум.

— Какъв?

— По-скоро, поредица от шумове. Потропване и стържене.

— И нищо друго?

— И прелитане на самолет. Нищо друго. Как е възможно някой да внесе два трупа в тази къща и никой да не го види?

— Доколкото разбрах, в квартала не са останали много хора.

— Но убийците не биха могли да бъдат сигурни, че някоя кола няма да мине покрай тях. Или че някой няма да надзърне през прозореца. Нужни са само чифт очи, за да провалят плановете им. — Декър замълча за миг. — Ще ми кажете ли какво са правили хората ви тук? И защо са работили под прикритие? Ако са се забъркали с неподходящата компания, това ще ни помогне да стесним кръга на заподозрените, особено в град като Барънвил.

Кемпър присви устни и го изгледа.

— Но да си остане между нас.

— Абсолютно — отвърна Декър.

— Имената на жертвите, открити в къщата, са Уил Бийти и Дъг Смит. Бийти беше в мазето, а Смит е обесеният.

— И са работили под прикритие за АБН?

— И да, и не — прозвуча изненадващият отговор.

— Как е възможно? — попита Декър.

— Те наистина работиха под прикритие за нас. А после минаха на другата страна.

— Откъде знаете, че са минали на другата страна? Може да са провалили прикритието си.

— И ние смятахте така, но после се случи нещо, което ни накара да променим мнението си.

— И какво беше то?

— Те работеха с един човек на име Ранди Хаас.

— И той ли е агент на АБН?

— Не. Беше криминален тип, когото държахме на къса каишка… и стана наш информатор. Работеше с Бийти и Смит. Знаеше, че ако ни прецака, отива в затвора до живот.

— И какво се случи?

— Някой му дал смъртоносна доза морфин. Преди да умре, Хаас съобщи имената на своите убийци — Бийти и Смит.

— А каза ли защо?

— Не, каза само, че са били те.

— Защо е трябвало да го убиват?

— Нямам представа.

— Но вярвате на Хаас, така ли?

— Това бяха последните думи на човек, който умира. Защо му е да ни лъже? Освен това изгубихме всякаква връзка с Бийти и Смит.

— Убиецът на Бийти и Смит е знаел, че те са ченгета. Облекли са единия в полицейска униформа и са разлели свинска кръв около другия.

— Но те бяха минали на другата страна.

— Е, някои хора не прощават подобни неща — отвърна Декър. — Особено онези, които поначало се намират от другата страна.

23

Декър слезе долу, след като бе спал едва три часа, и завари Зоуи да довършва закуската си, преди да тръгне за училище.

Той си наля кафе и прие един току-що изпечен геврек от Амбър, която сновеше из кухнята, приготвяше обяда на Зоуи и слагаше дрехи в пералнята. Франк вече бе отишъл на работа.

Декър седна уморено срещу Зоуи, отпи от кафето си и задъвка геврека, докато тя поглъщаше лъжица след лъжица корнфлейкс. Когато Декър я погледна, разбра, че го наблюдава внимателно.

— Снощи излезе — каза Зоуи. — Видях те през прозореца.

— Нали ти казах, че не ми се спи. А ти защо си била будна по това време?

Зоуи сви рамене.

— Побързай, Зоуи — провикна се от килера майка й. — Трябва да излезем след пет минути, а ти още не си измила зъбите си и не си се сресала. Приготви ли си чантата? Взели ли си флейтата?

Зоуи завъртя очи театрално и лапна нова лъжица корнфлейкс.

— Откри ли лошите? — попита тя.

— Не още. Но работя по въпроса.

— Косата ти изглежда смешно.

— Както обикновено.

— Не, сега е щръкнала по средата.

— А, да… там има малко лепило.

Думите му като че ли я развеселиха.

— Аз също си изцапах косата с лепило веднъж. Но не беше случайно. Мама адски се ядоса. Взе ножицата и ми отряза много коса. Искаш ли да те подстрижа? — Зоуи зашепна: — Мама не дава да си играя с ножици, когато не е вкъщи, но няма да й казваме.

— Благодаря, но предпочитам да оставя косата си по-дълга.

Зоуи продължи да се храни, очевидно разочарована от отказа му.

Амбър влетя в кухнята.

— Готова ли си? — обърна се тя към дъщеря си.

— Трябва да си измия зъбите и да се среша. И не мога да си намеря флейтата.

— Знам, че днес е рожденият ти ден, но това не отменя обичайните ти задължения.

Зоуи повдигна полупразната купичка.

— Но, мамо… — започна тя.

— О, не, не ми минавай с този номер! Можеш да си доядеш в колата! А сега се качвай горе и не се връщай без флейтата! Снощи я видях на скрина в стаята ти.

Зоуи се надигна бавно и махна вяло на Декър.

— Честит рожден ден, Зоуи — поздрави я той.

След като момиченцето излезе от стаята, Амбър въздъхна и каза:

— Деца!

— Да — отвърна Декър.

— Не съм имала син, но момчетата едва ли са по-трудни от момичетата.

— И аз не съм имал син, само дъщеря.

Амбър се напрегна и седна бавно срещу Декър.

— Алекс ми каза за… — започна притеснено тя.

— Да.

— Много съжалявам.

— Да — повтори Декър.

След като той не изрече и дума, Амбър се изправи.

— Аз… ъъъ… трябва да заведа Зоуи на училище.

— Да — каза Декър, без да вдигне поглед от масата.

 

 

Няколко минути по-късно към него се присъедини Джеймисън и си наля чаша кафе.

— Видях се с агент Кемпър късно през нощта или рано сутринта, зависи от гледната точка — каза Декър.

Джеймисън го зяпна смаяно и седна срещу него.

— Къде?

— Пред къщата, в която открихме убитите.

— А ти какво правеше там?

— Не можах да заспя. Излязох на разходка и минах оттам. Запознах се с Фред Рос, съседа, когото Грийн и Ласитър още не са разпитали. Кораво старче, което крие пушка с рязана цев под одеялото си. В един момент помислих, че ще ме застреля.

— Божичко, Декър! Не можеш ли да спиш нощем като всички останали?

— Рос каза, че не си е бил вкъщи онази вечер. Но каза и още нещо.

— Какво?

— Разбрал, че в Барънвил няма нищо незаконно.

Джеймисън се намръщи.

— Какво ли е искал да каже с това?

— Нямам представа. Сбогувах се с него и тръгнах обратно, когато от Къщата с труповете излезе Кемпър.

— Продължи ли да се прави на важна клечка?

— Не, стори ми се поомекнала. Сподели нещо за двете жертви. Наистина са били агенти на АБН. Уил Бийти и Дъг Смит. Бийти е мъртвецът в мазето. Работели са под прикритие, както предполагах. Но според Кемпър са минали на другата страна.

— Откъде знае?

— Предполага се, че са убили бивш наркодилър, с когото са работели. Казва се Ранди Хаас. Изглежда, че Бийти и Смит са били убити по-рано и държани във фризер, за да не можем да определим кога точно е настъпила смъртта им. Кемпър е довела свой съдебен лекар, защото смята, че не може да има доверие на местния.

— Както и ти. Предполагам, че това доказва правотата ти.

— Бийти е умрял от свръхдоза наркотици… става въпрос за изключително мощен опиат, който очевидно е приел насила. Смит е умрял от задушаване, но не от въжето на бесилката.

— И са били пренесени в къщата вече мъртви?

— Така изглежда.

— Защо някой си е направил целия този труд?

— Нямам представа.

— Пренасянето на два трупа до къщата е голям риск. Може някой да види нещо.

— Така е. За мен това си остава загадка.

— Бийти и Смит са станали престъпници, а?

— Така смята Кемпър.

— А ти? Ти какво смяташ?

— Не разполагам с достатъчно информация, за да си съставя мнение. Все още я събирам…

— Какво ще правим?

— Ще продължим да търсим. Следващият в списъка ни е Брадли Коста, банкерът. Ще посетим банката, след това и дома му. После идва ред на Майкъл Суонсън, а накрая аз ще отида да си поговоря с Джон Барън Четвърти.

— С Барън ли? Защо?

— Както казах, подозирам, че ме излъга, когато заяви, че не познава нито една от жертвите. А когато някой излъже за подобно нещо, поражда у мен желание да го опозная по-добре.

— Ако съдя по думите ти, Барън изглежда интересна личност.

— Наистина е такъв. Но това не означава, че не е замесен в убийствата. Чудя се защо е останал да живее в град, който го мрази толкова силно? — добави замислено Декър.

— Може би си пада мазохист.

— А може би има причина.

Декър се пресегна, взе листа с числата от кухненския плот и го вдигна.

— Какво е това? — попита Джеймисън.

Декър й обясни как Зоуи е изпробвала паметта му.

— Мисля, че тя е заинтригувана от теб.

— За друго става въпрос… Погледнах листа след сътресението и не успях да си спомня последните две числа. Опитах отново и успях да си спомня последните две числа… но не и няколко цифри от числата по средата.

— Смяташ ли, че е свързано с раната на главата ти?

— Не знам. Възможно е. Всъщност… много е вероятно.

Той изглеждаше толкова нещастен, че Джеймисън каза:

— Декър, имаш феноменална памет и това е страхотно. Но тя не е единственото качество, което те прави добър полицай или агент. Ти си бил ченге повече от двайсет години. Наблюдателен си, съобразителен си… никой не може да се сравнява с теб в това отношение. А и никога не се отказваш.

— Благодаря ти, Алекс, оценявам го.

— О, може би сътресението дава положителни резултати.

— Какво означава това?

Джеймисън въздъхна.

— Няма значение. — Джеймисън го погледна, докато въртеше чашата между дланите си. — Кемпър наистина ли няма нищо против да работим заедно?

— Така мисля. Но дори да има, това няма да ни спре.

— Никога не се притесняваш нито за реакцията на околните, нито за евентуални проблеми в службата, нали?

— Не виждам причина да го правя, когато става въпрос за убийство — отвърна той.

24

Декър се огледа и се намръщи. Не обичаше банките. Не и откакто конфискуваха дома и колата му в Бърлингтън и го оставиха без покрив над главата и без средство за придвижване.

Кабинетът на Брадли Коста в Барънвил Нешънъл Банк бе просторен и пълен със снимки от местни събития. Банката бе спонсорирала какво ли не, от дебати в местните гимназии до бейзболни отбори и от организации в подкрепа на децата до клубове на ветераните от войните.

На бюрото на Коста лежеше символичен ключ на града. Нямаше семейни снимки, защото той нямаше нито жена, нито деца. Декър и Джеймисън бяха научили от полицията, че е роден в Ню Йорк, и по-точно, в „Куинс“, завършил е колеж в Сиракюз, има магистърска степен по бизнес администрация от Нюйоркския университет и е работил на Уолстрийт, преди да дойде в Барънвил.

Джеймисън огледа снимките на стената.

— Ето го с губернатора, с кмета, с градския съвет, с шефа на полицията… Тук е с местното историческо дружество, с дамския градинарски клуб, с „Дъщери на американската революция“… Знаел е как да влезе под кожата на всеки.

Погледът на Декър обходи кабинета.

Беше чист и подреден. В него бе работил човек, застрелян в автосервиз заедно с местен наркопласьор, с когото на пръв поглед нямаше нищо общо.

Декър и Джеймисън бяха разговаряли със служители на банката, работили с Коста. Всички го описваха като работлив, дружелюбен, изключително честен. Никой не можеше да си обясни убийството му и никой не можеше да открие каквато и да било връзка между него и Майкъл Суонсън.

— Да не би Коста да е водил таен живот, за който никой не е подозирал? — попита Джеймисън.

Декър взе една снимка от бюрото. На нея убитият банкер бе в компанията на млада жена.

— Познавам я — каза той.

— Откъде?

— Това е барманката от „Мъркюри“. Казва се Синди. Двамата с Джон Барън са приятели.

Джеймисън погледна снимката.

— Коста е бил хубавец. А тази Синди е истинска красавица. Дали не са били гаджета?

— Да разберем — отвърна Декър.

Джеймисън повика Емили Хейс, секретарката на Коста, и я разпита за снимката.

— Мисля, че е направена по време на сбирка на местния бизнес, организирана от Брад — обясни Хейс. — Той се опитваше да създаде традиция в това отношение. В Барънвил има богати и преуспели хора — макар и не много на брой, — а Брад умееше да създава контакти с тях. Организираше коктейли, канеше хора в дома си… Никога не сме имали човек, който да обръща внимание на това. Брад намираше общ език с всички. Притежаваше енергията, от която се нуждаехме. Много ни липсва.

Тонът й накара Декър да се запита дали петдесетгодишната Хейс не си е падала по младия и харизматичен банкер.

— Познавате ли тази жена? — попита той.

— О, да, това е Синди Райли. Тя е собственичката на „Мъркюри“.

— Собственичката? — възкликна изненадан Декър. — Стори ми се прекадено млада.

— Наследи заведението от баща си. И трябва да призная, че добре върти бизнеса… макар и по свой начин.

— Имала ли е връзка с Коста?

— Доколкото знам, не.

— Добре, но това е единствената снимка на бюрото му. Предполагам, че той се е снимал с много бизнесмени…

Хейс изглеждаше объркана.

— Не знам какво да ви кажа. Доколкото ми е известно, Брад не излизаше с никого.

— А Джон Барън? — попита Декър.

— Какво за него? — намръщи се Хейс.

— Беше ли клиент на банката?

— Да, навремето имаше сметка при нас.

— А познаваше ли Коста?

— Нямам представа. — Тя се замисли. — Сега се сещам… май нашата банка държи ипотеката върху имота на Барън, но не знам повече подробности.

— Коста работил ли е по тази сделка?

— Възможно е, но не съм сигурна. Нямам правомощията да проверявам сметките на клиентите и определено нямам право да разкривам каквато и да било информация за тях.

— Добре, а вие лично познавате ли Барън? — попита Декър.

— Не, не го познавам — присви устни Хейс.

— Струва ми се, че изпитвате неприязън към него — отбеляза Джеймисън.

Хейс я прониза с поглед.

— Дядо ми загина в една от мините на Барън. А майка ми се изгърби от работа в текстилната фабрика. Една сутрин заварила обява на портала, че фабриката е затворена. Завинаги. Без предупреждение. Скоро след това почина, вероятно от стрес.

— Но семейство Барън е продало фабриката много преди това, нали? — попита Декър.

Хейс скръсти ръце на гърдите си и го изгледа мрачно.

— Да не би да смятате, че Барън щеше да се отнася към работниците по различен начин, ако бяха запазили фабриката?

— Какво друго можете да ни кажете за Коста? — попита Декър. — Дойде ли на работа в деня, когато изчезна?

— Да, беше тук до края на работното време. На следващия ден, след като Брад не се появи и никой не успя да се свърже с него, господин Бийчър, нашият президент, позвъни в полицията.

— Но през последния му ден тук всичко изглеждаше нормално, нали?

— Да, нищо необичайно. От полицията ме питаха за това и аз им отговорих същото.

— Знаете ли дали е имал някакви планове за вечерта?

— Нямам представа, не ми е споменавал.

— Имаше ли проблеми с някой колега? — попита Декър. — Или с клиент?

— Не съм чувала.

— Все повтаряте, че не знаете, че не сте сигурна. А щяхте ли да разберете, ако имаше конфликт с някого?

Хейс се подразни от думите му, но отвърна:

— Аз бях негова секретарка, затова най-вероятно щях да науча. Но той се разбираше чудесно със служителите. Истината е, че всички го харесваха. Брад беше много щастлив. Що се отнася до клиентите, понякога банката ни е принудена да изиска погасяване на някой кредит или да обяви ипотека за просрочена. Хората тук плащат сметките си, стига да са в състояние… В противен случай губят домовете или колите си, но те разбират това. Договорът си е договор.

— Не се съмнявам, че разбират — каза Декър, но тонът му подсказваше, че не споделя това мнение.

— Ще ходите ли в дома на Брад? — попита Хейс.

— Защо? — отвърна Декър.

— Ако ходите, ще ви помоля да полеете цветята.

— Били сте там, така ли?

— Помагах му с организацията на някои партита — отвърна троснато тя.

Когато излязоха от банката, Джеймисън отбеляза:

— Госпожа Хейс не беше особено словоохотлива, но не изключвам вероятността да не знае нищо.

— Или просто ни излъга — отвърна Декър.

25

— Цветята наистина се нуждаят от поливане — каза Джеймисън.

Двамата с Декър стояха в дневната на Коста.

Апартаментът на банкера в центъра на града беше просторен, с оголени тухлени стени и елегантно обзавеждане, което свидетелстваше за наличието на дебел портфейл и намесата на интериорен дизайнер.

— Много е хубав — заяви Джеймисън, след като го огледа. — Бих казала, че не е жалил средства. Долу имаше табелка, на която пишеше, че сградата някога е била текстилна фабрика. Все пак семейство Барън е оставило нещо на този град.

— Така е, но Коста няма да му се наслаждава повече — отвърна Декър и огледа една вградена в стената полица. На нея бяха подредени рамкирани снимки.

Той се приближи и ги разгледа една по една.

— Погледни тази.

Сочеше снимка на детски бейзболен отбор, над който се издигаше банер.

— Е, и? Знаем, че банката е спонсорирала бейзболни отбори.

— Така е, но виж кой е треньорът.

Едва сега Джеймисън обърна внимание на високия мъж, който се усмихваше от задния ред.

— Изглежда симпатичен. Кой е?

— Джон Барън.

— Какво? Шегуваш ли се?

Декър погледна датата, гравирана върху рамката.

— Направена е преди година. И така, Барън е бил треньор на отбор, спонсориран от банката, но не познава Коста, една от най-важните клечки там?

— Предполагам, че е възможно. Искам да кажа, че не е задължително да се срещаш с треньора, за да спонсорираш някой отбор. Достатъчно е да напишеш чек.

— Но това е единствената снимка тук, свързана с работата на Коста — възрази Декър. — Останалите са на планини, реки, изгледи от околността. Нищо чудно да се окаже фотограф любител. Защо е държал тази снимка тук? Останалите снимки на бейзболни отбори се намират в кабинета му.

— Нямам представа.

Декър отиде до прозореца и посочи към хълма в далечината.

— Това трябва да е къщата на Джон Барън.

Джеймисън застана до него.

— Еха, дори оттук се вижда, че е огромна.

— И доста занемарена.

— Мога да си представя какви са разходите по поддръжката й. Сигурно само отоплението струва цяло състояние.

— Не мисля, че Джон Барън разполага със състояние. Вече не.

— Може би живее само в малка част от нея.

— Обзавеждането на това място също е струвало доста пари — заяви Декър, отново насочил вниманието си към апартамента.

— Предполагам, че Коста е бил добре платен. А и разходите за живот тук са относително ниски. Вероятно е спестил пари, докато е работил в Ню Йорк.

— Съгласен, но защо в Барънвил?

— Какво?

— Коста е работил на Уолстрийт. Защо е започнал работа в малка банка, и то тук? Доколкото знам, на Уолстрийт има достатъчно банки. Барънвил е пълна противоположност на онова, с което Коста е бил свикнал.

— Някои хора търсят промяна — отвърна Джеймисън.

— Толкова голяма, че да дойдат в умиращо градче? С какви перспективи? С какви очаквания?

— С надеждата, че нещата ще се променят и всичко ще се оправи. Както каза секретарката му, бил е щастлив, справял се е отлично с работата си, притежавал е чудесен дом…

— Но е намерил смъртта си с изстрел в главата, увиснал на верига в изоставен автосервиз. Ама че перспектива.

— Коста не е могъл да знае какво ще се случи — изтъкна Джеймисън.

Той не й отговори, а продължи да се оглежда.

— Грийн каза, че Джойс Танър е била съкратена от „Джей Си Пени“ — продължи Джеймисън. — В това няма нищо подозрително. По същото време са били съкратени още петима служители. Не след дълго магазинът е затворил. Между Танър и Коста няма никаква връзка… или поне не сме открили такава. Както и между Танър и Бабът. Още не сме проверили Майкъл Суонсън. Възможно е всички да са купували наркотици от него.

— Но в апартамента на Бабът не открихме никакви пособия, свързани с приемането на дрога. Нито пък тук или в дома на Джойс Танър. Никой от хората, с които разговаряхме, не спомена, че е забелязал Коста, Танър или Бабът да са вземали наркотици.

— И все пак в случая са замесени наркотици. Иначе АБН нямаше да е тук, нали?

Декър почука с пръст по панорамния прозорец, от който се разкриваше гледка към града.

— Възможно е между тях наистина да няма връзка — каза той.

— Искаш да кажеш, че смъртта им е плод на случайност?

— Не е задължително.

— Ако между четиримата няма връзка, това не означава ли по дефиниция, че смъртта им е случайна?

— Не и ако четиримата са свързани с друг човек, а не помежду си. И този човек играе ролята на паяка в центъра на паяжината. Той може да е общото между тях.

Джеймисън седна на един стол и се замисли.

— И кой може да е този човек?

— Ако знаех, щях да разреша случая — отвърна Декър. — Да вървим.

— Къде?

— В бърлогата на Майкъл Суонсън.

 

 

Последният известен адрес на Суонсън, предоставен им от Грийн, бе на мотел в най-западналия квартал на Барънвил, в който Декър и Джеймисън бяха попадали до момента.

— Прилича на едно място, където живеех — заяви Декър, докато оглеждаше малката стая с обща баня в края на коридора.

Управителят на мотела им бе казал, че Суонсън е напуснал преди два месеца. Не оставил адрес, на който да препращат кореспонденцията му.

След като огледаха празната стая, Декър и Джеймисън се върнаха в кабинета на управителя.

— Идваха ли от полицията? — попита Джеймисън.

Слабият като вейка мъж с посивяла коса кимна и отговори:

— Казах им същото, което казвам и на вас. Майк се изнесе преди около осем седмици. Оттогава не съм го виждал.

— Няма и да го видите — отбеляза Декър.

— Всички знаеха, че Майк продава дрога. Който живее в този свят, умира в него.

— Какво друго можете да ни кажете за Суонсън? — попита Джеймисън.

— В интерес на истината, беше свестен тип. Е, не беше от най-образованите или най-интелигентните, но пък винаги помагаше с радост на мен и на гостите на мотела. Да, беше симпатяга, като изключим наркотиците, разбира се. Съжалявам за смъртта му.

— Позволили сте му да живее тук, макар че е продавал наркотици? — попита Джеймисън.

Мъжът сви рамене.

— Госпожо, ако спазвам подобни принципи, трябва да откажа настаняване на половината жители на Барънвил, включително на собствената ми майка, която отдавна е прехвърлила седемдесет.

— Някой посещавал ли го е? — попита Декър.

— Не, мисля, че Майк нямаше много приятели.

— Виждали ли сте го в дните, преди да изчезне?

— Не съм го виждал, откакто напусна мотела.

— А имаше ли врагове? — попита Джеймисън.

— Не знам. Но сигурно е имал, нали търгуваше с дрога.

— Имаше ли кола?

— Не, но имаше мотор. Взе си го, когато се изнесе.

— Как по-точно изглеждаше моторът? — попита Декър.

— С две колела.

 

 

Декър и Джеймисън си тръгнаха, без да научат нищо ново.

Тя се облегна на колата и заяви:

— Този случай се придвижва със скоростта на мотор без две колела.

Декър погледна над рамото й.

— Наистина се вижда от всяка точка на Барънвил. Направо боде очите на местните.

Джеймисън погледна в същата посока.

— Имението на Джон Барън ли?

— То е следващата ни спирка. — Декър погледна часовника си. — Вече трябва да е станал.

26

Развалина.

Това бе единственото определение, което хрумна на Декър, докато оглеждаше огромната къща.

Бе почукал силно на олющената двойна врата, после бе думкал с юмрук, но не чу никакви звуци вътре.

— Може би е излязъл — предположи Джеймисън.

— Сигурно трябва да извърви дълго разстояние, за да дойде до входа. Каза ми, че почти не мърда от тук.

Няколко минути по-късно отекнаха стъпки. Вратата се отвори и пред тях застана Джон Барън IV.

Декър забеляза, че той е облечен в същите дрехи като предишната вечер. Косата му бе рошава, а очите — подпухнали от сън.

— Събудихме ли ви? — попита Декър и го погледна учудено, тъй като бе късен следобед.

Барън се усмихна и протегна дългото си тяло.

— Всъщност, да. Разбира се, допреди малко бях буден. Измъкнах се от леглото по обед, както обикновено. Това беше следобедната ми дрямка, преди да си легна вечерта. — Погледна изумената Джеймисън и попита: — Кого виждам тук?

— Виждате Алекс Джеймисън — отвърна тя. — Партньорката на Декър.

— Голям късметлия сте, агент Декър. И на какво дължа тази чест?

— Разследваме убийствата, извършени в града — каза Декър.

— Вече ми го съобщихте.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

Усмивката на Барън си остана все така широка.

— И защо?

— Съвсем рутинни въпроси.

— И аз казвам същото, когато нямам никакво основание да любопитствам, но въпреки това задавам въпроси. Добре, за мен ще бъде удоволствие, но само ако очарователната Алекс също задава въпроси.

Барън отстъпи крачка назад и ги покани с жест.

Влязоха вътре и той затвори вратата след тях.

Джеймисън потрепери, защото във вестибюла беше студено.

Барън забеляза това и каза:

— Не включвам отоплението чак до януари. Издържам няколко месеца на студ, преди да запаля котлето. То е на нафта и ми излиза ужасно скъпо. А човек трябва да се простира според възможностите си.

Барън ги поведе по коридора. Докато минаваха покрай отворените врати от двете страни, Декър и Джеймисън забелязаха огромни стаи с мебели, пердета и килими отпреди много десетилетия. От всички тях обаче лъхаше на упадък.

— Страхотно място — отбеляза Джеймисън.

— Честно казано, майсторите са си свършили работата през пръсти, да не говорим, че са използвали най-евтините материали.

— Защо? — поинтересува се Декър.

— Защото Джон Барън Първи е бил пословично стиснат. Винаги съм смятал, че той е прототипът на Дикенсовия чичо Скрудж. В същото време обаче искал да създаде символ на своето богатство, който целият град да вижда. Е, това е резултатът.

— Ами майсторите? Не са ли били добри?

— О, чувал съм, че били отлични, но толкова мразели своя работодател, че претупали нещата. Така поне гласи семейната клюка.

Барън посочи една отворена врата.

— Оръжейната стая.

Въведе ги в помещение с площ от близо сто и петдесет квадратни метра. Трите стени бяха заети от шкафове за оръжия, в много малко, от които имаше пушки — стара двуцевка, три ловни карабини, изящна кремъклийка… Част от стъклените витрини бяха заети от пистолети, мускети, стари патрони и ловни принадлежности.

— Барън Първи си е въобразявал, че е нещо като феодал и се е държал по подобаващ начин.

— Бил ли е ловец? — попита Декър.

— Единствената плячка, която го е интересувала, са били парите. И не е използвал пушка, а нож, който да забие в гърба на другия.

Джеймисън повдигна вежди при тази забележка.

— Тук очевидно е имало много повече оръжия — отбеляза тя.

— Някога имаше по много от всичко. Що се отнася до оръжията, от време на време продавам по някоя пушка, за да покрия разходите по издръжката на тази къща. Но както сами можете да видите, възможностите ми стават все по-ограничени. А сега, позволете да ми поканя в светая светих.

Барън ги поведе по коридора и не след дълго се озоваха в просторен кабинет, обзаведен с мебели от началото на миналия век. До срещуположната стена бе разположено голямо писалище. Върху него имаше допотопен компютър, който въпреки това не се вписваше в старинната обстановка. Лавиците и ниските масички бяха отрупани с книги и документи, в единия ъгъл имаше голям метален глобус, а коженото канапе бе хлътнало почти до пода. До друга стена бе долепен изящно резбован контрабюфет, върху който бяха наредени пълни до половина бутилки алкохол и кристални чаши. Пред писалището бяха разположени два тапицирани стола. Барън ги подкани с жест да се настанят на тях и зае мястото си зад него, като отмести част от книгите и документите пред себе си.

Столът на Декър проскърца заплашително под тежестта му, но все пак издържа. Тъмнозелените завеси зад гърба на Барън бяха покрити с безброй петна.

Декър хвърли поглед към обемистия компютър и попита:

— Е, с какво си изкарвате прехраната?

— Защо смятате, че не живея от несметното богатство, което съм получил в наследство? — отвърна Барън, но усмивката му подсказваше, че се шегува. — Извършвам проучвания за професори от различни университети в Пенсилвания. Работата не е добре платена, но мога да я върша от тук, освен това ми осигурява някакъв доход.

— Какви проучвания? — поинтересува се Джеймисън.

— Предимно исторически. Обичам да се ровя в миналото. Това ми позволява да забравя настоящето и не ми оставя време да мисля за бъдещето… или по-скоро, за липсата му.

— Проучвали ли сте историята на вашето семейство? — попита Декър.

— Знам само това, което се е предавало от поколение на поколение. В нея няма нищо по-различно от историята на други индустриални барони в този дружелюбен край.

— Като стана въпрос за барони — каза Джеймисън, — чудя се дали това е истинското ви фамилно име, или е избрано от прадядо ви.

— Доколкото ми е известно, истинското е, макар да не се доверявам напълно на думите на моите предци.

Той сключи ръце на тила си, облегна се назад, вдигна дългите си крака на бюрото и заяви:

— Добре, готов съм да чуя рутинните ви въпроси.

Джеймисън извади диктофона си.

— И така, какви въпроси искате да ми зададете?

— Попитах ви дали познавате някоя от жертвите.

— Спомням си нещо подобно.

— А спомняте ли си какво ми отговорихте? Че не ги познавате.

— Възможно е.

— Или ги познавате, или не ги познавате, господин Барън — намеси се Джеймисън.

Той я погледна и се усмихна обезоръжаващо.

— Скъпа Алекс, обикновено отговарям на подобен въпрос, без да се замисля, но в момента, в който твоят колега ми го зададе, бях изпил повече, отколкото ми понася. С други думи, бях пиян. Трябваше да се прибера пеша у дома, а аз се качих в колата и едва не паднах в реката. Мога ли да отбележа, че въпросът ти е изключително добре конструиран и логически необорим?

— Ъъъ… добре. — Джеймисън изглеждаше изненадана.

Барън се обърна към Декър:

— А сега, след като съм напълно трезвен, можем ли да започнем отначало?

Декър му съобщи имената на жертвите, като премълча, че две от тях са агенти за АБН.

— Прекарал съм в Барънвил почти целия си живот, с изключение на следването в колежа. Ако и тези хора са живели винаги в Барънвил, може би сме се срещали и дори запознавали, но не си спомням нищо за тях.

— Джойс Танър е живяла тук четиресет години. Била е приблизително на вашата възраст. Суонсън е живял тук винаги, но е бил на трийсет и няколко. Коста и Бабът са пристигнали сравнително скоро.

— Имената им не ми говорят нищо.

— Попаднахме на една снимка, на която сте вие и бейзболният отбор, който тренирате. Децата държат банер, който възвестява, че са станали шампиони. Снимката е от миналата година.

— Това е, защото тогава спечелихме щатския шампионат — усмихна се Барън.

— Поздравления. Банката е спонсорирала отбора ви. Коста е работил там като старши вицепрезидент. Държал е снимката в дома си.

— Така ли? И защо? — Барън се обърна към Джеймисън. — Играех бейзбол в колежа, получих стипендия, бях още първи курс, когато участвах в драфта и бях избран от „Атланта Брейвс“.

— Впечатляващо — отвърна Джеймисън.

— Бях питчър, и то добър. Имах бърза ръка. Можех и да удрям. И да тичам…

— Какво се случи?

Барън отново се усмихна обезоръжаващо.

— Животът, това се случи. — Погледна Декър и продължи: — Затова вече десет години тренирам детски бейзболни отбори. И миналата година спечелихме щатското първенство. Това беше последната ми година начело на отбора.

— Но защо последната? Тук не обичат ли да печелят?

— Местните решиха, че съм прекалено противоречива личност. С други думи, притесни ги това, че съм Барън.

— Но защо тогава са ви позволили да тренирате децата цели десет години? — попита Декър. — Преди пак сте си били Барън, нали?

— Не знам. Ще трябва да попитате милите ми съграждани. Вероятно защото дълго време имаха възможност да крещят по мен при всяка загуба. Ако следвам тази логика, стигам до извода, че не са останали доволни, че направих отбора им шампион. Затова, когато се появих на първата тренировка от новия сезон, най-любезно ми обясниха, че не се нуждаят от услугите ми.

— Кой ви го каза?

— Не си спомням името на въпросната личност, само тона му, който беше твърде… радостен, дори ликуващ.

— Защо сте останали в града, господин Барън? — попита Декър. — Защо продължавате да търпите подобно отношение?

Барън свали краката си от бюрото и се приведе напред. Макар изражението му да бе сериозно, в очите му грееха весели пламъчета.

— Може да ви прозвучи като проява на мазохизъм, но се наслаждавам на този дуел. Тръгна ли си, това ще означава, че те са спечелили. А и къде да отида?

— Това едва ли е най-приятният начин човек да изживее живота си.

— Нали? И все пак става въпрос за моя скромен живот.

— Продължавате ли да твърдите, че не сте познавали Брадли Коста?

— Не мога да кажа, че го познавах. Просто тренирах децата. Банката плащаше за екипите, топките, бухалките, соковете… — Барън се изправи изведнъж. — Бих ви развел из къщата, но преди това може би ще имате нужда от инжекция против тетанус. Какво ще кажете да се разходим из градината? Не е така прекрасна, каквато беше някога, но може да откъсне човек от живота в Барънвил поне за половин час. А може да си направим и забавна, макар и леко зловеща разходка до семейната гробница.

Барън стана и излезе от стаята, преди посетителите му да отговорят.

Джеймисън погледна Декър.

— Видя ли го как излезе? Да ти напомня за някого?

— За кого? — погледна я Декър.

Джеймисън извъртя театрално очи.

27

Барън бе хванал Джеймисън под ръка, докато се разхождаха по павираната алея, която водеше към семейната гробница.

— Разбира се, тази идея отдавна е остаряла — отбеляза Барън. — Да бъдеш погребан в собствения си имот. Но по онова време е била доста модерна. Затова са павирали алеята до там, за да може погребалната процесия да мине по нея. Аз също съм си избрал място и то ме очаква, когато ми дойде времето. Надявам се да останат пари, с които да бъда погребан.

— Наистина ли искате да ви погребат тук? — попита Джеймисън.

— На първо място, не искам да умирам, но не зависи от мен, нали?

Озоваха се пред двуметрова тухлена стена, заобиколена от стари дървета с дебели стволове, които хвърляха плътна сянка.

— Признавам, че е доста потискащо — отбеляза Барън, вероятно забелязал унилото изражение на Джеймисън.

Той извади ключ от джоба си и отвори скърцащата метална порта. Посочи надписа върху месинговата плоча на стената до портата.

— На латински ли е? — попита Джеймисън.

— Много добре, Алекс — похвали я Барън.

— Какво пише? — поинтересува се Декър.

— Нещо от рода на: „Прецакай другите, ако не искаш да прецакат теб“ — отвърна Барън.

— Не пише нищо подобно — засмя се Джеймисън.

— Е, може би това е смисълът… Свободният превод гласи: „Тук лежи прочутата и влиятелна фамилия Барън. Отдайте почит, плебеи!“.

Джеймисън се засмя отново.

Барън ги въведе в просторния гробищен парк. На повечето гробове бяха поставени внушителни късове мрамор или гранит с издялани върху тях имена на покойници. Каменните плочи бяха идеално прави, подравнени като по конец. Някой очевидно се грижеше добре за гробовете. В центъра се издигаше внушителна мраморна гробница, покрита с петна от ветровете и дъждовете.

Барън ги поведе към нея и потупа вратата от ковано желязо на входа. Мраморът около нея беше оцветен от патината върху метала. По стените, покрити с мръсотия, бяха избили бели ивици, червеникави петна и гъбички.

— Тук лежи праотецът на рода, благодетелят на града, гореспоменатият Джон Куорлс Барън Първи — обяви домакинът. — И той, и съпругата му Абигейл, и всичките им деца са погребани тук. Както и други членове на семейството, починали след тях.

— Вътре сигурно е доста просторно — каза Декър.

— И това е поредният повод за недоволство на жителите на Барънвил, които смятат, че покойниците от фамилия Барън се радват на повече лукс след смъртта, отколкото останалите — приживе.

Декър забеляза, че от едната си страна гробницата е леко хлътнала в земята.

— Структурни проблеми? — попита той.

— Мисля, че причината е в Джон Барън Първи, който е спестил пари дори от вечния си дом.

— Изглежда доста занемарено — отбеляза Джеймисън.

— Идвам тук от време на време и се грижа за гробовете отвън, но не и за гробницата. Не мога просто да я измия с маркуч или да използвам киселина. Това ще я увреди допълнително, възможно е дори мраморът да се напука. А нямам намерение да го търкам с гъба в ръка. Не бих го направил, дори да обичах Джон Първи, а аз определено не го обичам.

Барън извади друг ключ.

— Искате ли да надзърнете вътре?

Джеймисън отстъпи крачка назад, но Декър отвърна:

— Разбира се.

Барън отключи вратата и влезе вътре.

Декър го последва и след малко, макар и неохотно, към тях се присъедини Джеймисън.

От двете страни на пътеката имаше хоризонтални надгробни плочи, разположени покрай стените. По средата се издигаше голям гранитен паметник, целият в петна от възрастта и влагата. Барън поведе гостите си към него.

— Моят праотец, макар и не от плът и кръв. Разбира се, че заема централното място.

Декър и Джеймисън огледаха мястото, където Джон Барън I бе намерил последен покой.

— Впечатляващо — отбеляза Декър. — Всички ли са ваши роднини?

Последният потомък на фамилията сви рамене.

— Честно казано, не съм влизал тук, откакто бях дете. Тогава почина баба ми. Погребана е ей там! — Той посочи една плоча вляво. — Спомням си, че това беше най-зловещото място, в което бях попадал, и нямах търпение да се махна.

Декър продължи да се оглежда. Носеше се остър мирис на мухъл. Две от стените бяха почернели от плесен или гъбички. По друга бяха избили бели ивици като тези, които бе видял от външната й страна. Таванът се ронеше, целият на петна от влагата.

Декър пристъпи по алеята. Кракът му се отърка в една плоча, която стърчеше малко по-напред. Той го разтри и сведе поглед към името, издялано върху мрамора.

Абигейл Барън.

Барън забеляза това и каза:

— Джон Първи е искал вечен живот единствено за себе си, затова дори съпругата му е погребана отделно. — Той се огледа и добави: — Всичко тук е пълно, няма място за други. Аз ще съм отвън.

— Разбирам защо сте искали да се измъкнете от тук час по-скоро, когато сте били дете — каза Джеймисън и се огледа бавно. — Това е царство на… смъртта.

Барън ги поведе навън и заключи вратата.

Джеймисън пристъпи встрани и огледа най-скорошните на вид гробове, макар те да бяха отпреди повече от трийсет години, ако съдеше по датите на плочите.

— Това родителите ви ли са? — попита тя.

Барън се извърна бавно и погледна двата гроба.

— Баща ми Бенджамин и майка ми Дороти. Най-скъпите ми покойници, както се казва.

Декър се приближи до гробовете и прочете датите върху тях.

— Били са едва на четиресет и няколко. И са умрели в един и същ ден. Какво се е случило?

— Не съм сигурен — призна Барън и се присъедини към него.

Декър и Джеймисън го погледнаха.

— Какво означава това?

— Някои хора са убедени, че са загинали при злополука. Други смятат, че са се самоубили.

— А вие на кои вярвате? — попита Джеймисън.

— Нито на едните, нито на другите.

И как според вас са умрели? — попита тя.

Той я погледна в очите и отвърна:

— Мисля, че са били убити.

— Това са три крайно различни възможности — заяви изненадано Джеймисън.

— Така е.

— Защото смятате, че са били убити? — попита тя.

— Предлагам да се поразходим. В имението има едно голямо езеро. И макар рододендроните да са прецъфтели, все още са красиви — добави Барън с мрачен тон и ги поведе по добре отъпкана пътека сред дърветата. Не след дълго сви надясно и обясни: — Навремето имението е стигало чак до подножието на хълма и пътя, който води до града. През годините продадохме доста парцели. Не е останало много, но мисля, че успяхме да запазим най-живописните места.

Излязоха от горичката и тръгнаха покрай засадени в редици рододендрони, които стигаха до езерото. Половината от водата му бе покрита с растителност. Брегът бе стръмен от всички страни.

— Често идвах тук като дете — каза Барън, зареял поглед над езерото. — Но не можех да плувам. Виждате ли каква растителност има? Корените стигат дъното и човек лесно може да се оплете. Един от роднините ми едва не се удави. Оттогава идвахме само за да се възхитим на красотата на езерото. Или да се качим на лодка и да гребем до отсрещния бряг. Между другото, в средата е доста дълбоко. Едно време го зарибявахме, но това беше отдавна.

— А родителите ви? — попита Джеймисън.

— Родителите ми умряха тук — отвърна Барън.

— Но нали казахте, че никой не плува в езерото?

— Не са дошли да плуват. Паднали са вътре с колата.

— Как е възможно да се стигне до това място с кола? — учуди се Декър.

— Тогава имаше път, който водеше от къщата до тук. Прадядо ми го прокарал преди много години. По времето, когато са имали пари в излишък. Идвали до езерото с колите и си правели пикник. Чувал съм, че са прекарвали на брега цели дни. Когато бях дете, баща ми ни водеше тук с майка ми, макар нито веднъж да не си позволихме лукса да се излежаваме цял ден край водата. Мястото е красиво. Някои от най-хубавите ми спомени с моите родители са свързани с него.

Барън седна на тревата и кръстоса крака. Декър и Джеймисън останаха прави.

— А сега идвам тук, за да се отдавам на размисли. И да гледам водата. И да пия — добави Барън. — Едва бях започнал втората година в колежа, когато получих обаждане. Търсеха ме от полицията. Открили родителите ми в колата на дъното на езерото. Мъртви, разбира се.

— О, боже! — възкликна Джеймисън.

Барън се извърна и каза:

— Съмнявам се, че бог има нещо общо с това. — И отново се загледа във водача.

— Какво казаха полицаите? — попита Декър.

— Бяха убедени, че или става въпрос за нещастен случай, или — по-вероятно — за двойно самоубийство. Още тогава бяхме бедни, макар още да не го знаех. Родителите ми полагаха огромни усилия да поддържат образа на представители на рода Барън, без да разполагат с необходимите за целта финансови ресурси. Видяхте в какво състояние е къщата. Тогава положението беше по-добро, още можехме да си позволим да плащаме на прислуга в къщата, на работници в градините, но беше трудно. Баща ми беше добър човек. Беше забелязал признаците на упадъка. Той беше завършил право. Изкарваше добри пари като адвокат, но те стигаха само колкото да опази онова, което предците му бяха построили. Майка ми също е имала някакво наследство, но малко.

— Защо не са продали къщата и земята и не са заминали някъде? — попита Джеймисън.

— Имението беше ипотекирано още тогава, което го правеше непродаваемо. Трябваше да се плашат данъци и куп други задължения. Върху всички тях се бяха натрупали лихви. Имахме чувството, че колкото по-усърдно работи баща ми, за да изплати дълговете, толкова по-бързо растат те. Той продължи да се бори, но покриваше старите дългове, като вземаше нови. Много се зарадва, когато получих бейзболна стипендия в колежа.

— Можел е да обяви фалит — каза Декър.

— За него това бе въпрос на чест. Нямаше да се откаже.

— Нищо чудно да е изпаднал в отчаяние — обади се Джеймисън.

Барън се изправи рязко.

— Не би могъл да изпадне в такова отчаяние, че да се самоубие. И дори да бе взел подобно решение, никога не би допуснал майка ми да го последва. — Той замълча и добави: — Блазня се от мисълта, че по време на едно подобно обсъждане непременно би станало въпрос и за мен. Родителите ми не биха искали да ме оставят кръгъл сирак.

— В такъв случай — злополука? — попита Джеймисън.

— Не виждам как. Човек не може да падне случайно с колата си в езерото. Трябва да е било съзнателно действие.

— Подозирате, че става въпрос за убийство — каза Декър. — Родителите ви имаха ли врагове?

— Имаха достатъчно врагове само заради фамилията, която носеха.

— Какво беше заключението на полицията?

— Не съм сигурен дали съставиха официално заключение. Казаха ми, че родителите ми са загинали или в резултат на нещастен случай, или по своя собствена воля и толкова. Но не откриха предсмъртно писмо.

Декър кимна.

— Възможно ли е първо да са били приведени в състояние на безпомощност, след което да са били поставени в колата? Предвид наклона на брега е било достатъчно някой да изключи от скорост и да бутне леко. Тогава колата сама би паднала във водата.

— Зададох на полицаите абсолютно същия въпрос.

— И те какво ви отговориха?

— Че разследването не е приключило и нямат право да разкриват подробности.

— А когато го приключиха? — попита Джеймисън.

— Очевидно още не са, след като не са стигнали до категоричен извод. И продължават да не отговарят на въпросите ми.

— А вие продължавате ли да ги задавате? — поинтересува се Джеймисън.

— Един-два пъти годишно. По-рано пишех писма, звънях по телефона… Сега пращам имейли направо на началника на полицията.

— И какво ви отговаря той?

— Реакцията му обикновено се изразява с думи, които не мога да повторя пред една дама — отвърна Барън и погледна Джеймисън. — А сега, освен ако нямате други въпроси, бих искал да се прибера и да подремна.

С тези думи Барън стана и тръгна към къщата.

Джеймисън се обърна към Декър, който продължаваше да се взира в езерото.

— Странна птица — отбеляза тя. — В един момент ръси шеги, в следващия заявява, че родителите му са били убити.

Декър погледна към Барън, който тъкмо навлизаше сред дърветата.

— Декър? Чуваш ли ме?

Той кимна.

— Смяташ ли, че е възможно родителите му да са били убити?

— Не мога да кажа. А и не заради това сме тук. Разследваме шест убийства, извършени неотдавна — каза Декър и отново обърна поглед към езерото.

— Но те гложди любопитство, нали?

Той се обърна, тръгна и я подмина.

— Чакай малко, къде отиваш?

— Там, където „подремва“ Барън. Искам да огледам наоколо.

28

— Ей, не можем да нахълтаме в дома му, и то докато той е вътре! Нямаме заповед за обиск!

Джеймисън забърза след Декър и го настигна тъкмо когато той излезе от горичката и пред него отново се показаха къщата и околните сгради.

— Искам само да огледам отвън… и евентуално да надникна в помощните постройки.

— За това също ни трябва заповед.

— Така ли?

— Много добре знаеш, че ни трябва!

Той не й обърна внимание, а продължи напред, докато стигна гаража, който не бе долепен до къщата, а отделен с малък двор, застлан с тухли. Гаражът имаше шест врати, всичките широко отворени, което позволяваше на Декър да види какво има вътре.

— Само един шевролет събърбан — отбеляза той. — И то доста стар.

Шевролетът беше паркиран леко настрани на мястото, което се намираше най-близо до къщата.

— Не виждам нищо интересно — каза Джеймисън.

Декър влезе в гаража и огледа една от стените.

— Виж това, Алекс.

Тя отиде до него и погледна дупката в стената.

— Какво толкова, най-обикновена дупка.

Декър й посочи няколко места.

— Има дупки там… там… и там. Забелязах няколко и в къщата, докато вървяхме по коридора. В кабинета също.

Джеймисън се замисли.

— Това е странно. Смяташ ли, че в къщата е имало плъхове? Или мухъл, който са изчегъртвали от стените?

— Възможно е. Предполагам, че къща като тази е пълна с гризачи и мухъл.

— Чудесно, а ние дишахме тази гадост.

— Барън я диша през целия си живот. — Декър погледна над рамото й. — Може да извадим по-голям късмет с онази барака там — заяви той и се насочи към някаква постройка на стотина метра от тях.

Джеймисън забърза след него, като хвърли поглед към къщата, за да види дали случайно Барън не ги наблюдава.

Бараката имаше каменни стени, ламаринен покрив и масивна дървена врата с чифт прозорци от двете й страни.

— Какво смяташ, че е това? — попита Джеймисън.

— Има само един начин да разберем.

Декър отвори вратата и влезе вътре.

Джеймисън го последва, като се озърташе неловко заради незаконното нахлуване.

Вътре откриха стелажи с керамични саксии, стара месингова мивка, купища дървени сандъци с избелели надписи отстрани, куки по стените, от които висяха градинарски инструменти… Рафтовете бяха отрупани със стари пакети семена и продълговати плитки сандъчета, покрити с телена мрежа, а до тях бяха оставени стари дневници с кожена подвързия.

Джеймисън отвори един от тях и видя разкривен почерк, с който бе записвана информация за засетите растения, времето, почвата, списъци е материали…

— Това е специално помещение за разсад — обяви тя. — Никога не бях виждала такова, освен по телевизията, разбира се. Някои от записките в този дневник са отпреди осемдесет години.

— Тогава вероятно са имали градинари на пълен работен ден, цветна градина, зеленчукова градина…

Декър пусна чешмата и от нея потече вода.

— Тук мирише ужасно — каза Джеймисън. — Виж, и в тази стена има дупки. Обзалагам се, че по някое време е имало пълчища гризачи.

Декър отвори няколко чекмеджета.

— А тук имаме пръст за разсад, мулч, отдавна изсъхнали растения, плюс мухъл и плесен, трупани с десетилетия. Интересна комбинация, но…

Той замълча, тъй като отвори вратата на помещение, което приличаше на килер, и надникна вътре.

— Я виж!

Вътре имаше възглавница, тънък дюшек, одеяло и малка раница.

Джеймисън надникна над рамото му.

— Смяташ, че някой се е настанил тук?

— Възможно е.

Декър вдигна раницата и я изнесе от килера. Извади отвътре две износени ризи, мръсен панталон, чифт маратонки и козметичен несесер. Когато той го отвори, Джеймисън възкликна:

— По дяволите!

В несесера имаше три спринцовки, три игли с корк на върха, няколко шишенца с течност, лъжица, лула за крек, парче дебел ластик, найлонови пликчета с бял прах, запалка „Бик“, четири цигари марихуана и джобно ножче.

— Обичайният комплект за оцеляване на средностатистическия наркоман — отбеляза Декър.

— Смяташ ли, че е на Барън?

Декър вдигна панталона.

— Барън е с четири-пет сантиметра по-нисък от мен. Този панталон е на човек е ръст под метър и осемдесет, така че едва ли е негов.

— В такъв случай някой се е самонастанил тук.

— Най-вероятно.

— А дали Барън знае?

Декър погледна през прозореца към къщата.

— Нямам представа. От тук има пряка видимост, но е възможно някой да идва и да си отива през нощта.

— Точно така би направил, ако се е настанил незаконно.

— Но защо е избрал това място, след като в Барънвил има толкова много празни домове, в които спят бездомници? Защо му е да се изкачва до върха на хълма, за да нощува в една стара барака? Пътят до тук не е лесен и ако се е настанил незаконно, не може да дойде с кола, защото ще го видят. Вярно, има чешма и вода, но не видях никаква храна. Къде яде? А и тук няма баня и тоалетна.

— В такъв случай възможно е Барън да знае — каза Джеймисън. — Може той да го храни и да му позволява да използва банята и тоалетната в къщата.

— Защо да храни наркоман и да му позволява да живее в бараката?

— Барън също се намира в трудно положение. Може да го е съжалил.

Декър поклати глава.

— Бих разбрал това, ако имаше излишни пари, а случаят не е такъв. Освен това целият град го мрази.

— Може нашият наркоман да не е местен.

— Откъде е дошъл тогава? Ако погледнеш тази къща отдалече, няма да видиш, че пустее и се руши. Откъде би могъл да знае, че тук живее само един човек? Или че има стопански сгради, където да се настани?

— Възможно е да е разговарял с някого в града и така да е разбрал.

— Къде ли е сега? — Декър погледна наркотиците и спринцовките. — И защо ги е оставил тук? Повечето наркомани, на които съм попадал като ченге, никога не биха зарязали тези неща.

Той взе едно от найлоновите пликчета.

— Кокаин. Около един грам. А в шишенцата най-вероятно има хероин. Три-четири долара е дозата в големите градове, може би малко повече на място като това. Ластикът се пристяга около ръката, за да изпъкне вената. Запалката и лъжицата са, за да превърнат кокаина в крек. С вода и щипка сода. Изхвърляш утайката, а течната кока сипваш в лулата и пушиш. — Декър насочи вниманието си към трите спринцовки. — Никога не съм виждал три спринцовки у един наркоман.

— Може би се страхува от инфекции?

— Те обикновено се получават, когато една спринцовка се ползва от няколко души.

След като обискираха старателно помещението, Декър и Джеймисън откриха още няколко неща: кутия антисептични кърпички, два мобилни телефона, списък с телефонни номера… А зад един панел, изрязан под мивката, точно там, където тръбите влизаха в стената, откриха гърнето със злато.

Или по-точно, с наркотици.

Петдесет пакетчета кокаин на прах, двайсет шишенца течен хероин, десет пакета крек, навити на руло банкноти, пристегнати с ластик, и напълно зареден деветмилиметров зиг зауер с изпилени номера.

— Декър, този тип не е наркоман, а пласьор.

Той не отговори, защото се взираше в нещо на пода.

Джеймисън проследи погледа му.

— Тънка линия в прахта — отбеляза тя. — Сякаш някой е влачил нещо по пода.

Декър коленичи, за да разгледа следите по-отблизо.

После се изправи и погледна Джеймисън.

— Искаш ли да се обзаложим, че човекът, настанил се тук, няма да се върне?

— Какво искаш да кажеш?

— Следите не са от предмет, влачен по пода, а от колела на мотоциклет. Мисля, че открихме къде е живял Майкъл Суонсън преди смъртта си.

29

Декър и Джеймисън заснеха с телефон откритията си в бараката и върнаха всичко по местата. Тъй като нямаха заповед за обиск, каквото и да бяха открили, не можеше да бъде използвано в съда.

Затова си тръгнаха. Докато шофираше надолу по хълма в посока Барънвил, Джеймисън попита:

— Ще кажем ли на Грийн и Ласитър какво сме открили?

Декър поклати глава.

— Не, ще се ядосат заради това, което направихме, а точно сега не искам да се караме с тях. Освен това не знаем със сигурност дали тези неща принадлежат на Суонсън. Това е само догадка. Но предишният му хазаин спомена, че е карал мотор.

— Доста път е до тук и обратно.

— Но ако нямаш друго превозно средство, освен мотор?

— И какво ни дава това?

— Възможността Джон Барън да ни е излъгал. Той твърди, че не познава Коста, аз пък съм убеден в обратното.

— Стига, Декър, много местни компании са спонсорирали детските бейзболни отбори. Не можеш да очакваш някой банкер да познава всички треньори.

— Съгласен съм. Но не бих очаквал този банкер да държи в дома си снимка на детски бейзболен отбор. А и Барънвил Нешънъл Банк не е „Голдман Сакс“ или Ситибанк. Вероятно всички се познават помежду си. И ако нещата, които открихме, наистина са принадлежали на Суонсън, това означава, че Барън вероятно е познавал две от четирите жертви. Според секретарката на Коста домът му е ипотекиран в банката. И доколкото знаем, лицето за контакт, посочено в договора, е именно Коста.

— Можем да попитаме Барън дали има алиби?

Декър поклати глава.

— Не искам да стигаме дотам… поне засега. Той е затворен, необщителен. Очевидно прекарва по-голямата част от времето си в самота, следователно какво алиби може да ни представи?

Джеймисън погледна часовника на арматурното табло.

— О, не! Ще закъснеем!

— За какво?

— За вечерята по случай рождения ден на Зоуи.

— Трябва ли да ходим?

Джеймисън го изгледа изумено.

— Аз съм ги поканила на вечеря, Декър. В най-хубавия ресторант в града. Казах ти предварително, че това е една от причините да дойдем тук. За да отпразнуваме шестия рожден ден на Зоуи. Взела съм подаръци, оставих ги в багажника, за да не ни се налага да се връщаме в къщата.

— Но ние водим разследване.

— Работим по него цял ден. И трябва да се храним. Затова отиваме на вечеря.

— Но…

— Няма „но“, Декър. Отиваме!

— Алекс…

Джеймисън рязко махна с ръка.

— Не казвай нищо повече. Зоуи е моя племенница и аз я обичам повече от всичко на света.

Декър въздъхна и се облегна на седалката.

 

 

Ресторантът беше наполовина пълен. Когато Джеймисън заяви, че отиват в най-добрия ресторант в Барънвил, Декър не знаеше какво да очаква. Но заведението се оказа комфортно обзаведено и блеснало от чистота. Сервитьорите носеха бели ризи и черни папийонки, салфетките бяха ленени, а в менюто имаше ястия, чиито имена той никога не бе чувал, но затова пък звучаха апетитно.

Амбър и Зоуи бяха облекли рокли и дори Декър забеляза, че Амбър се е гримирала и двете с дъщеря й са с нови прически. Очевидно отдаваха голямо значение на този празник. Мислите му се насочиха към рождените дни на дъщеря му. Те също бяха големи празници. Извърна се към Джеймисън и видя, че тя гледа племенницата си с обожание.

— Добре ли мина в училище, Зоуи? — попита тя.

— Добре.

— Преместването в ново училище винаги е трудно — обади се Амбър. — Но съм сигурна, че ще си намериш приятели, Зоуи. Ти винаги успяваш.

— Да — отвърна момиченцето и унило се вторачи в покривката на масата.

Декър я погледна изпитателно. В главата му се въртяха думи, които искаше да изрече, но те така и не успяваха да се подредят в изречения и да излязат от устата му. Изведнъж се усети, че налага лицето на покойната си дъщеря върху това на Зоуи. Извърна поглед и разтри слепоочията си.

Това определено не е здравословно.

— Къде е Франк? — попита Джеймисън.

Сестра й направи гримаса.

— Работа. Изникнало нещо непредвидено. Очакваме го всеки момент.

— Доста работи — отбеляза Декър.

— Поне му плащат добре — отвърна Амбър. — И вече не се натоварва с физически труд. Вярно, направихме ремонт, но ако Франк се установи тук за по-дълго, възнамеряваме да продадем къщата и да си намерим по-голяма. Има много красиви стари сгради, които стоят празни. Нуждаят се от малко работа…

Зоуи погледна изненадано майка си.

— Това означава ли, че ще се местим отново?

Амбър се притесни.

— Няма да е скоро, миличка.

Въпреки уверенията на майка си Зоуи се отпусна натъжена на стола си. Джеймисън забеляза това и попита:

— Защо не отвориш подаръците, Зоуи?

Тя извади две кутии от чантата си и ги подаде на племенницата си.

— Алекс, не беше нужно — възрази Амбър. — Достатъчно е, че плащаш вечерята.

— Рожденият ден означава подаръци — каза Джеймисън, вперила поглед в Зоуи.

Момиченцето засия.

— Кой да отворя първо?

— Предлагам този вдясно. Той е по-малък.

Зоуи го разопакова внимателно. Показа се дървена кутийка. Тя хвана капака й и погледна леля си, която кимна окуражително.

Зоуи отвори кутийката. Вътре имаше синджирче с кръстче.

— О! — възкликна тя и го извади внимателно.

— Искаш ли да ти разкажа нещо за това бижу? — попита Джеймисън.

Зоуи кимна, докато Амбър й помагаше да го сложи на врата си.

— То ми е подарък от моята леля за шестия ми рожден ден.

— Това… това е било твое?

— Мисля, че го познавам — обади се Амбър.

— Но, лельо Алекс, не мога да взема твоя подарък.

— Разбира се, че можеш. Защото това кръстче се предава в семейството ни от седем поколения. Сега е твой ред да го носиш. А когато пораснеш, ще бъде твое задължение да го предадеш на някой, когото обичаш.

— Това е страхотно!

— Наистина — обади се Декър и погледна своята партньорка.

— Благодаря — грейна Джеймисън. — Добре, а сега отвори другия подарък.

Зоуи разкъса хартията и под нея се показа книга.

— „Паяжината на Шарлот“! — възкликна Зоуи. — Мама ми я четеше.

— Погледни вътре — подкани я леля й.

Зоуи отвори книгата и зяпна смаяно.

— Тя е… тя е подписана.

— Да, от Е. Б. Уайт. Той е написал посвещение на едно момиченце преди четиресет години. Видя ли как се е казвало то?

Зоуи прочете името.

— Зоуи!

— Точно така.

— Как успя да я откриеш?

— Имам приятелка, която работи за един антиквар в Ню Йорк. Помолих я и тя търси нещо подобно вече повече от година.

— Сигурно ти е струвало много пари — каза Зоуи.

Джеймисън се приведе напред, прегърна племенницата си и я целуна по челото.

— Това е една чудесна книга, Зоуи, която можеш да четеш през целия си живот.

И всеки път, когато я отворя, ще имам чувството, че посвещението е за мен!

— Да, разбира се. Това се нарича да използваш въображението си, точно както е направил авторът, за да напише тази книга.

— Това са най-хубавите подаръци, които съм получавала някога — каза Зоуи.

Амбър се усмихна на сестра си и я поздрави с вдигнат палец.

В този момент вратата на ресторанта се отвори и на прага се появиха Грийн и Ласитър.

Декър ги забеляза пръв, а Джеймисън — няколко секунди по-късно.

— О, не! — простена тя. — Какво искат?

Амбър и Зоуи погледнаха към вратата. Зоуи се натъжи и попита:

— Това означава ли, че трябва да тръгвате? Преди да сме вечеряли?

Декър се надигна и отвърна:

— Ще проверя. Дори да се е случило нещо, сигурен съм, че може да почака.

Той отиде при полицаите и каза:

— Вижте, празнуваме рожден ден. Не може ли да отложим за по-късно?

— Всъщност не търсим теб, Декър — отвърна Грийн.

Декър ги погледна озадачено.

— Джеймисън ли?

— Не, не и твоята партньорка.

— Тогава кого?

Грийн погледна към масата.

— Амбър Мичъл.

Декър замръзна за миг.

— Сестра й? Защо? С убийствата ли е свързано?

— Не заради тях сме тук.

— Когато постъпи обаждането — обади се Ласитър, — веднага познахме името. Решихме да го поемем, защото вече сме се срещали със семейството.

— Познали сте името? Какво име?

— Франк Мичъл. Съпругът на Амбър.

Декър погледна към двете сестри, които го наблюдаваха внимателно, докато Зоуи разглеждаше книгата си. Той се обърна отново към двамата полицаи.

— Какво за него?

— Опасявам се, че е мъртъв — каза Грийн.

30

Десет вечерта.

Неподходящо време за размисъл.

Защото тогава човек е уморен. Не е в състояние да се задълбочава над жизненоважни проблеми.

Особено когато навън бушува буря.

Декър седеше на стола до леглото си в съсипаната от мъка къща и гледаше навън, където се изливаше същински порой.

Въпреки това той се опитваше да анализира ситуацията с надеждата да открие някаква логика във всичко това.

Остави на пода празната кутийка от бира и избърса уста.

Нямаше вкус на бира, а по-скоро на киселина. Не можеше да си представи, че отново ще усети приятен вкус на каквото и да било.

Светкавиците, следвани от мощни тътени в далечината, сякаш действаха в синхрон с туптенето на сърцето му.

Макар да не можеше да чуе риданията им заради гръмотевиците, не се съмняваше, че двете жени в семейството плачат неутешимо — едната съвсем малка, а другата прехвърлила трийсет, едната загубила баща, а другата съпруг. Представяше си ги седнали една до друга, прегърнали се здраво, сякаш това можеше да ги опази да не рухнат напълно.

Декър очерта с пръст кръгче върху запотеното стъкло.

Едно от най-дългите разстояния, които бе изминавал в живота си, бе това от входната врата на ресторанта до масата. Бе помолил Грийн и Ласитър да изчакат навън, за да изведе Зоуи и Амбър от ресторанта. Не искаше да научат новината на обществено място.

Нямаше представа как му хрумна това. Старият Декър би го направил инстинктивно. За стария Еймъс Декър проявите на внимание и състрадание бяха нещо обикновено.

А после онази жестока травма, получена на футболния терен, го бе превърнала в съвсем друг човек. Имаше чувството, че в неговото тяло се е вселил абсолютно непознат.

И все пак се бе досетил, че е по-добре да чуят новината за трагедията някъде насаме.

Това е напредък, нали?

Беше им казал, че полицаите искат да говорят с тях за нещо важно и предпочитат да го направят в управлението, което се намира на няколко преки от ресторанта. Помолил ги е да изчакат, но трябвало да тръгнат веднага.

Бе забелязал разтревожения поглед на Амбър, което му подсказа, че тя предусеща нещо лошо, което я засяга лично. Но остана спокойна и сдържана. И Декър смяташе, че знае причината.

Зоуи продължаваше да разглежда книгата и да се усмихва. Майката очевидно се владееше заради дъщеря си.

Каси, съпругата на Декър, щеше да постъпи по същия начин.

Докато събираха нещата си, Декър прошепна на Джеймисън.

— Става въпрос за Франк. Положението е зле… много зле… възможно най-лошото.

Отначало Джеймисън не реагира, но после пребледня и с треперещи ръце се подпря на масата, за да не изгуби равновесие.

Полицаите откараха двете жени и Зоуи в управлението, а Декър ги последва.

Очевидно бяха мълчали по пътя, защото, когато излезе от патрулката, Зоуи изглеждаше щастлива и изпълнена с любопитство.

Това нямаше да продължи дълго.

Грийн и Ласитър ги въведоха в някаква стая. Всъщност Джеймисън остана отвън със Зоуи. Декър забеляза, че в единия ъгъл ги очаква полицейска служителка.

Грийн заговори пръв:

— Много съжалявам, че се налага да ви съобщя подобна вест, госпожо Мичъл. Става въпрос за съпруга ви.

Очите на Амбър се наляха със сълзи и тя затрепери цялата.

— О, не, моля ви! О, не! — простена тя.

Ласитър погледна към своята колежка, която пристъпи напред с пакетче носни кърпички и бутилка вода.

Декър остана прав, опрял гръб на стената. Така държеше под око цялата стая.

— По всичко изглежда, че в логистичния център е станала ужасна злополука — започна Грийн. — Съобщиха ни, че съпругът ви не е страдал. Станало е много бързо.

Амбър просто спря да го слуша. Приведе се напред, лицето й се доближи на сантиметри от коленете й и тя се заклати напред-назад.

— О, господи! Моля те, моля те! О, Франк! Моля те!

Грийн погледна безпомощно към Ласитър, която придърпа един стол, седна до Амбър и постави ръка на треперещите й рамене.

— Много съжалявам, госпожо Мичъл. Много, много съжалявам.

Франк Мичъл бе загинал. Толкова неочаквано.

Амбър и Зоуи бяха осиротели. Толкова неочаквано.

Декър бе изпитал същата мъка. Защото същото се бе случило и с него в нощта, когато се бе прибрал у дома си и бе открил съпругата си, брат й и дъщеря си мъртви. Убити. Изтръгнати от живота му завинаги. В една нощ. В един миг.

Дори да имаше нещо по-лошо от това, той нямаше представа какво може да е то.

Умът му, макар и толкова специален, толкова удивителен, не бе в състояние да възприеме подобно трагично събитие, да го осмисли, да го преодолее без никаква подготовка. Подобна новина отнемаше въздуха от тялото, сковаваше мускулите на крайниците, изпращаше синаптични импулси към мозъка.

И оставяше човек съсипан, смазан, опустошен.

От смъртта на Каси и Моли бяха изминали повече от две години, но Декър продължаваше да потъва в бездната, в която го бе запратила тяхната загуба.

След известно време Амбър се съвзе, избърса сълзите си, изправи се на омекналите си крака и излезе в коридора. Прегърна дъщеря си и я отведе у дома, без да сваля ръце от раменете й.

Бе поискала да види тялото, но полицаите й бяха казали, че не бива. То било доста обезобразено. Вероятно щяло да се наложи Франк Мичъл да бъде погребан в затворен ковчег, освен ако в погребалното бюро не извършели истинско чудо.

Джеймисън бе придружила сестра си и племенницата си, докато Декър бе останал в управлението, за да научи повече подробности.

Грийн и Ласитър му ги осигуриха.

— Онова място е огромно — отбеляза Грийн. — И е пълно с машини, автоматизирани системи и роботи, които сноват между стелажите. Една огромна метална ръка вдига невероятно тежки палети и ги реди едно над друго. Всеки робот върши работата на петдесет души. Кажи ми какво ще остане за нас, хората?

Декър не се интересуваше от икономическите предизвикателства, свързани с предстоящата революция в автоматизацията, а от подробностите около последните мигове на Франк Мичъл.

— Какво всъщност се е случило с Мичъл? — попита той.

Думата взе Ласитър.

— В момента се довършва една от новите постройки в логистичния център. Мичъл отишъл да провери нещо. Там била монтирана роботизирана ръка, която щяла да реди тежки палети високо по рафтовете, както каза Марти. Мястото не е пуснато в експлоатация и тя не би трябвало да работи. Очевидно нещо се е объркало. Когато колегите на Мичъл го потърсили, открили, че е премазан върху бетонната стена, а роботизираната ръка продължавала да го притиска към нея.

— Но след като не е трябвало да работи, как се е включила? — попита Декър.

— Това е въпросът за един милион долара — направи гримаса Грийн. — Убедени са, че е компютърна грешка, която се дължи на софтуерен проблем или пикови токове. Както споменах, обектът не е пуснат в експлоатация и не всички грешки са отстранени.

— Направихме проучване — добави Ласитър. — Това не е първата смърт, причинена от повреден робот. Подобни нещастия са се случвали в Мичиган, Охайо и други щати. Така се получава, когато тези чудовищно силни стоманени зверове работят редом с хора. Нищо не може да ги спре, ако нещо се обърка. Една такава роботизирана ръка повдига пет тона без никакъв проблем. И стовари ли се върху човек… видях тялото на Франк Мичъл. Беше… меко казано, ужасно — добави тя с треперещ глас.

Това беше всичко.

Декър се върна в къщата, където го чакаше Джеймисън. Тя бе позвънила на близките си и на родителите на Франк, за да им съобщи ужасната вест. Майка му, баща му и четиримата му братя и сестри щяха да пристигнат в Барънвил. Две от сестрите на Джеймисън също щяха да присъстват на погребението. Тя бе дала на Амбър сънотворно.

Майката и дъщерята лежаха в спалнята, все така прегърнати.

Декър и съкрушената Джеймисън обсъждаха случилото се в кухнята. Той й разказа подробностите, които бе научил в управлението.

— Това е ужасно! Те току-що се преместиха тук! Как е възможно?

Декър не каза нищо.

Тя го погледна с насълзени очи.

— Какво мислиш?

— Концентрирай се върху сестра си и Зоуи. Остави разследването на мен. Поне засега.

Тя кимна.

— Знаеш, че не искам, но няма как.

— Знам.

— Зоуи е в шок. Тревожа се за нея. Беше много привързана към баща си. Да се случи на рождения й ден… Толкова е нелепо!

— Страшно нелепо.

— А и трябва да помислим за погребението. Да не говорим, че пристигането на роднините е логистичен кошмар. Ами самото погребение? Дали Франк би искал да бъде погребан тук? Той не е свързан по никакъв начин с това място. Може би кремация? Господи, не мога да повярвам, че обсъждам подобни неща — каза тя и захлипа.

Декър се надигна неуверено, отиде до нея и постави длан на рамото й. Дойдоха му наум различни утешителни думи, но така и не успя да ги изрече.

Джеймисън като че ли разбра вътрешната му борба и улови огромната му ръка.

— Благодаря ти, Еймъс!

Той не отвърна. Потупа я по рамото и прокле неспособността си да направи нещо повече.

Когато се прибра в стаята си, погледна онова място на прозореца, където бе очертал кръг върху капчиците влага.

Шест жертви.

Убити по жесток начин.

А сега имаше и седма. Франк Мичъл бе мъртъв. Това бе най-вероятно нещастен случай.

Най-после Джеймисън си легна.

Декър обаче отново не можа да заспи.

Затова реши да се разходи отново въпреки дъжда.

Взе същия чадър от килера в коридора, закопча палтото си и излезе.

Маршрутът му го отведе до Къщата с труповете. Тя бе потънала в мрак, но полицейската лента стоеше на мястото си. Патрулката на местните ченгета липсваше, но един от черните джипове на Кемпър бе на пост. Вътре имаше някой.

Декър погледна надолу по улицата.

Дан Бонд, слепецът.

Госпожа Мартин, преподавателката от неделното училище.

И Фред Рос с неговото жлъчно отношение и пушка по одеялото.

Те бяха единствените трима души, които живееха на тази улица, единствените, които биха могли да видят нещо. И ако целта на Декър бе да разбере какво са видели, спокойно можеше да изключи Бонд. Но пък той можеше да е чул нещо.

Рос бе заявил, че по това време е бил в болница, но Декър трябваше да провери думите му.

Погледна часовника си.

Десет и половина.

Госпожа Мартин живееше на номер 1640. Лампите светеха.

Декър тръгна към дома й.

31

— Да? — отвърна гласът от другата страна на шпионката.

Декър поднесе служебната си карта пред малкото стъклено кръгче във вратата.

— Госпожо Мартин, казвам се Еймъс Декър и работя за ФБР. Бихте ли отговорили на няколко въпроса?

— Какви въпроси?

— За случилото се по-надолу по улицата.

— Много е късно. А и не ви познавам.

— Съжалявам, че ви безпокоя по това време, но видях, че свети. Работя по случая с инспектор Ласитър. Тя ми каза, че сте й преподавали в неделното училище — добави Декър с надеждата да разтопи леда.

Успя, защото чу ключалката да прещраква. Вратата се отвори и на прага застана висока възрастна жена с бяла коса и бледо лице. На върха на дългия й нос бяха кацнали чифт очила с телена рамка. Носеше бежова жилетка върху колосана бяла блуза. Облеклото й довършваше сиво торбесто долнище на анцуг, което й придаваше доста нелеп вид. Беше обута с бели ортопедични обувки.

— Благодаря ви, госпожо Мартин. Оценявам го.

— Ще пиете ли чай? Навън е толкова влажно — потрепери тя, — че чак костите ме болят.

Декър нямаше никакво желание да пие чай, но прецени, че това ще му помогне да прекара повече време с възрастната жена.

— Би било чудесно, стига да не ви притеснявам.

— Няма проблем. И бездруго нямам какво да правя, самата аз мислех да пийна още една чаша. А, ето я и Миси!

Изпод канапето в дневната се измъкна сребристочерна котка, която отиде при Декър и се отри в крака му.

— Красавица — каза неловко Декър.

— О, голяма е досада, но само тя ми остана.

Декър погледна към стената, на която бе окачена глава на елен.

— Рога с шест разклонения — отбеляза той.

— Заслугата е на покойния ми съпруг. Той я окачи преди… почти четиресет години. Но за разлика от други ловци ние ядяхме дивеча, който той отстрелваше. Този елен ни осигури месо за дълго време.

Тя се обърна и се подпря за миг на стената.

Декър забеляза в ъгъла бастун с четири масивни опори.

— Да ви донеса ли бастуна? — попита той.

Старицата поклати глава.

— Трябва да го дам на поправка. Не мога да го използвам вътре, издраска целия под.

Тя го поведе към кухнята, като продължи да се подпира на стената в коридора.

Декър прецени, че къщата е строена през петдесетте години на миналия век, затова кухнята бе малка, но функционална. На прозореца над мивката бяха закачени пердета с набори и воланчета, а до нея имаше дървена маса и два стола с кожена тапицерия. На една от стените бе монтиран телефон. До него, направо върху стената, с молив бяха изписани номера, срещу някои от които стояха имена.

Госпожа Мартин проследи погледа му и се усмихна.

— Нямам от онези модерни телефони, а не помня числа, затова записвам най-важните номера там. Наричам я Стената с указателя.

— Добра система.

— А вие помните ли числа?

— Не толкова добре, колкото помнех доскоро.

Госпожа Мартин сложи чайника на печката и запали газовия котлон с дълга клечка кибрит. Извади две чаши и две чинийки от лакиран чамов бюфет. После отвори пластмасова кутийка и попита:

— Искате ли бисквити? С овесени ядки и стафиди са. Сама съм ги правила.

— Звучи чудесно, благодаря.

— Работите във ФБР, значи? Колко вълнуващо! Но агентите не носят ли костюми? Така поне ги показват по телевизията. — Тя огледа небрежно облечения Декър, ахна и постави ръка пред устата си. — Или сте под прикритие? Да, определено приличате на агент под прикритие.

Декър я изслуша, без да я прекъсва, и отвърна:

— Работил съм и под прикритие, но в момента помагам на местната полиция да разбере какво се е случило в онази къща, малко по-надолу по улицата.

— О, ужасна работа! — потрепери госпожа Мартин. — Вярно, градът ни преживява трудности, но до този момент на нашата улица никога не са били извършвани убийства.

Тя поднесе чиния с бисквити и хартиени салфетки.

— Искате ли мляко и захар в чая като англичаните? Не че приличате на англичанин. Нали не сте? Вярно, че не говорите с британски акцент, но винаги питам.

— От Охайо съм. А чаят без мляко и захар, благодаря.

— Ментов. Отразява се много добре на гърлото и синусите.

— Не се съмнявам.

— Имах приятелка от Охайо. От Толидо. Били ли сте някога там?

— Да.

— Пазя много хубави спомени от посещението ми. Но това беше през… шейсет и пета. Много ли се е променил?

— Предполагам, че да.

— Повечето градове се променят, нали?

— Като Барънвил? — попита Декър.

Тя го погледна и този път съвсем не приличаше на бъбрива старица.

— Целият си живот съм прекарала тук — отвърна госпожа Мартин. — Дори по времето, когато градът процъфтяваше, имаше неща, които… не бяха особено приятни.

— По-конкретно?

Тя вдигна поглед над чашата си и каза:

— Беше много отдавна. С какво мога да ви помогна по случая, който разследвате?

— Търся някой, който може да е забелязал нещо странно около онази къща.

— Разговаряхте ли със съседите?

— Само с един. С Фред Рос.

Като чу името му, лицето на госпожа Мартин се разкриви в гримаса.

— Този човек! — изрече презрително тя.

— Не се ли погаждате?

— Съпругът ми го презираше до сетния си миг. Фред има труден характер. Изпълнен е с предразсъдъци и омраза, освен това обича да манипулира хората.

— Първите две разбирам, нали вече се срещнах с него. Но манипулатор?

Госпожа Мартин не отговори, докато водата в чайника не завря и тя наля чай. Връчи на Декър чаша и седна срещу него.

— Съпругата на Фред почина преди… сигурно са минали двайсет или повече години. Горе-долу по същото време, когато си отиде и моят Хари. Беше симпатична жена, а той не я оставяше на мира. Ако вечерята не беше готова, ако нещо не му харесаше как е приготвено, ако тя похарчеше повече пари за покупки или къщата не блестеше от чистота, Фред веднага се нахвърляше върху нея. Беше ужасно!

— Тя обръщала ли се е за помощ към полицията?

Госпожа Мартин отпи от чая си и остави чашата, преди да отговори.

— Сега стигаме до онази част с манипулациите. Нито веднъж не я докосна с пръст. Нито веднъж не повиши тон, не я заплаши…

— Какво правеше тогава?

— Заяждаше се, придиряше й, натякваше й… Как изглежда, как се облича… Колко много трябва да се срамува заради това, че не е толкова добра съпруга и майка като останалите жени на нашата улица. С лекота тормозеше и манипулираше бедната жена, убеждаваше я, че всичко е по нейна вина. Много го биваше в това отношение, гадното му копеле. Фред се отнасяше жестоко и към сина си. Мисля, че затова нямаха добри отношения.

Декър отпи от чая си и кимна.

— Да, мога да си представя Рос в подобна светлина. Винаги има готов отговор. Обръща думите ти против теб. Така се държа и с мен.

Госпожа Мартин го посочи с пръст.

— Именно! Обръща всичко против теб, дори собствените ти думи.

Двамата замълчаха за миг.

— Искахте да ме питате за онази нощ — каза госпожа Мартин.

— Някой от полицията отби ли се при вас? Ласитър или Грийн?

— Грийн дойде да си поприказваме. А днес се отби и Дона. Не я бях виждала от години. Останах изненадана, че е започнала работа в полицията. Мислех, че ще стане лекарка или нещо подобно. Беше толкова умна и винаги целеустремена… Нищо не можеше да я спре.

— Полицейската работа, особено в отдел „Убийства“, не е никак лесна — отбеляза Декър.

— Разбира се, аз много се гордея с нея. Тя измина дълъг път, преодоля куп препятствия…

— Какво имате предвид?

— Сигурно сте чули за баща й.

— Не, не съм.

— Мисля, че в такъв случай не би трябвало да казвам нищо.

— Ще се радвам, ако споделите с мен. Може да се окаже полезно.

— Ами има причина да съм изненадана, че Дона е постъпила в полицията.

— И каква е тя?

— Баща й беше осъден за престъпление.

— Какво престъпление? — попита Декър.

— Уби човек.

— Кого?

— Един банкер тук, в града.

Декър положи усилия да запази спокойствие.

— И кога се случи това?

— О, преди десетилетия. Дона беше съвсем малка.

— И защо е убил банкера?

— Банката обяви ипотеката им за просрочена. Бащата на Дона работеше в текстилната фабрика. Но тя затвори врати и остави Рич Ласитър и стотици като него без пукната пара в джоба. Той изгуби дома си, изгуби всичко. Една вечер се напил, отишъл в дома на онзи банкер и го подпалил. Банкерът… забравила съм името му… живееше сам. И загина в пожара. Рич беше ужасен от случилото се, но си призна, че е запалил къщата, и отиде в затвора. Почина там две години по-късно. Предполагам, че от срам, от чувство за вина…

— Това означава, че Ласитър е била малко момиче и по времето на смъртта му.

— След случилото се с баща й тя беше едно много тъжно малко момиче. Мисля, че се обърна към религията, за да й помогне да преодолее тези трудни времена. Майка й се самоуби със свръхдоза наркотици, след като Дона завърши колежа и се върна в града.

— Ужасна трагедия — заяви Декър, — но да се върнем към настоящето. Какво казахте на Грийн за нощта, в която бяха открити труповете на жертвите?

— Че не съм видяла нищо. Имах главоболие и си легнах рано.

— По кое време?

— Гледах една телевизионна игра, после свърших малко работа в кухнята, така че е било след осем.

— Случайно да видяхте или чухте нещо, преди да си легнете? Дори да не е свързано с онази къща?

Госпожа Мартин се замисли.

— Спомням си, че се надигаше буря.

— А чухте ли някакви звуци, преди да завали?

— Какви звуци?

Декър се замисли и върна назад лентата със спомените.

Добър въпрос. Какви звуци?

— Не съм сигурен. Нещо необичайно. Аз например се намирах у семейство Мичъл. Видях да прелита самолет.

Госпожа Мартин поклати глава.

— Нито съм видяла, нито чула самолет. Събудих се чак в шест сутринта.

— Полицейските сирени не ви ли събудиха?

— Взех си хапче за сън, така че не.

— А виждали ли сте някой да влиза или да излиза от онази къща?

Госпожа Мартин отпи от чая си и побутна чинийката с бисквити към Декър, който си взе една.

— Случи се едно нещо… — каза изненадващо тя.

— Какво?

— Ами то не е свързано с къщата, в която са убити онези хора, а със съседната.

— Видели сте нещо?

— Беше преди две седмици. Не го споменах пред Грийн, защото той ме разпитваше само за нощта, в която откриха жертвите. Но тогава видях един човек да влиза в къщата. Беше към единайсет вечерта. Разбирате ли, познавах семейство Шафър, което живееше там. Родителите починаха, а децата се опитаха да продадат къщата, но не успяха. Оттогава стои празна.

— Продължавайте — подкани я Декър.

— Този човек вървеше по улицата. Не видях кола. Единствената причина да го забележа беше Миси, която искаше да излезе навън, и аз й отворих вратата. Беше пълнолуние, затова го видях съвсем ясно. Той вървеше по улицата и влезе в дома на семейство Шафър.

— Можете ли да го опишете?

— Висок… струва ми се над метър и осемдесет.

— Бял, чернокож?

— О, определено бял. И слаб.

— Успяхте ли да видите лицето му?

Тя поклати глава.

— А по-късно… две нощи след това, отново видях…

— Този мъж?

— Не, друг. По-нисък, по-набит. Също бял. И също влезе в къщата. Продължих да наблюдавам известно време, но той така и не излезе.

— И отново не видяхте кола?

— Не, дойде пеша по улицата. По същото време. Бях будна, защото подремнах привечер и се събудих към девет. Така правят възрастните хора — добави тя.

— Съобщихте ли на полицията?

Госпожа Мартин поклати глава.

— Не. Реших, че тези хора са наели къщата и имат пълното право да влизат там. А дори да не бяха наематели… виждала съм мнозина да използват изоставените къщи. Пълно е с бездомници. Ако се нуждаят от място, където да прекарат нощта…

Декър я изгледа с любопитство, защото възрастната жена като че ли се притесни изведнъж.

— Имаше ли друга причина да не съобщите в полицията?

Тя сведе поглед.

— Трудните времена се отразяват неблагоприятно на хората. Ако бях позвънила в полицията и тези хора бяха разбрали? Аз съм възрастна и живея сама. Не искам проблеми.

— И така, единият е бил висок и слаб, а другият — по-нисък и набит. И двамата бели?

— Точно така.

Десет минути по-късно Декър вече крачеше към къщата, за която госпожа Мартин му бе разказала.

Може би грешеше, но ако съдеше по описанията й, това спокойно можеха да бъдат Бийти и Смит, мъртвите агенти на АБН.

32

Декър огледа Къщата е труповете. Завъртя глава и погледна съседната, на семейство Шафър, в която най-вероятно Бийти и Смит бяха влезли преди две седмици.

Черният джип бе празен. Дежурният агент на АБН вероятно правеше обход.

На улицата нямаше други автомобили. Нито хора.

Декър погледна към дома на Дан Бонд, слепеца. Бе потънал в мрак. Но от друга страна, светлината и тъмнината нямаха никакво значение за Бонд. По-късно щеше да говори с него. А сега разполагаше с евентуална улика, която трябваше да проследи.

Той заобиколи отзад и се загледа към дома на Мичъл, но не можа да го види ясно, тъй като имотът на Шафър бе обрасъл в буйни храсти. Видя светлина от фенерче, която пронизваше нощта като миниатюрни светкавици.

Агентът на АБН.

Декър прилепи масивното си тяло зад един стар дъб, където изчака лъчът да отмине и агентът да продължи обиколката си.

Отброяваше секундите наум, докато не чу вратата на джипа да се затваря. Отиде до задната врата на къщата и сложи ръка върху топката на бравата.

За свое учудване, я завъртя съвсем лесно.

Вероятно не биваше да се учудва, след като доскоро тук бяха влизали и излизали хора.

Използва фенерчето на телефона си, за да се огледа. Вътре къщата изглеждаше досущ като съседната. Нищо чудно да бяха построени от една фирма. Нищо чудно целият квартал да бе построен от една фирма.

Декър огледа кухнята и продължи към дневната. Беше опразнена. Нито мебели, нито снимки по стените, нито килими на пода. Само завеси на прозорците, но прокъсани и целите в петна.

Чу някакъв шум и се огледа. Постави длан върху решетката на отоплението. Беше топла, което означаваше, че къщата има електрическо захранване. Въпреки това не можеше да рискува и да включи лампите, защото агентът на АБН щеше да ги види и да провери какво става.

Къщата миришеше на мухъл, нафталин и прах.

Огледа и втория етаж, който по нищо не се отличаваше от първия.

Тръгна към мазето, но като се сети какво бе открил в съседната къща, извади пистолета си.

Стигна края на стълбището и се огледа.

Влага, плесен, мъртви буболечки.

Но не и мъртви тела.

Дори двамата агенти на АБН да бяха идвали тук, от присъствието им нямаше и следа. Нямаше кутии от храна. Нямаше столове или дрехи в килера. В първия момент Декър реши, че двамата са наблюдавали някого или нещо от тук, но отново нямаше следа от оборудване. Възможно бе да са го отнесли със себе си. Но защо бяха идвали тук? Какво се бяха опитвали да видят?

И ако бяха използвали тази къща, как се бяха озовали мъртви в съседната?

Тъкмо се канеше да се качи по стълбите, когато замръзна и отстъпи назад, в най-далечния ъгъл на мазето.

Горе се бе отворила врата. В първия момент не бе сигурен дали задната или предната. Дъските над главата му проскърцаха. Трябва да бе задната, защото сега стъпките се насочваха към предната част на къщата.

Декър стисна здраво пистолета.

Дилемата му беше огромна. Имаше голяма вероятност това да е агентът, който наблюдаваше съседната къща. Може да го бе видял да влиза тук или пък да бе зърнал фенерчето на телефона му. И сега идваше да провери какво става.

Декър не искаше да стреля по свой колега от друга агенция.

Ами ако не беше човекът от АБН?

Стъпките се насочиха към стълбите за втория етаж. Декър изчака няколко минути, докато непознатият слезе обратно.

Не чуваше никакви сирени. Не можеше и да погледне навън. Дали агентът на Кемпър бе повикал подкрепление?

И тогава чу звук, който не се съмняваше, че ще чуе.

Вратата на мазето се отвори.

Декър извика от мястото си в далечния ъгъл:

— Еймъс Декър, ФБР! Представете се!

— Агент Стрингър, АБН — отвърна незабавно гласът.

Декър не помръдна.

— Бих искал да ви повярвам, но трябва да видя служебната ви карта.

— И аз искам да видя вашата. Как предлагате да процедираме, преди да повикам подкрепление?

— Не познавате ли гласа ми? — попита Декър. — Днес разговарях с агент Кемпър в моргата.

— Пристигнах тази сутрин с нов екип.

— Добре, хвърлете служебната си карта по стълбите и аз ще ви подхвърля моята.

— Вижте какво, аз имам пълното право да съм тук, за разлика от вас. Не ви познавам, затова покажете ми служебната си карта. Веднага!

Декър не бързаше да изпълни нареждането. Пъхна пистолета в колана си и набра един номер на телефона.

— Един момент! — извика той към върха на стълбите.

Кемпър отговори на второто позвъняване.

— Имам проблем — прошепна Декър. — Изпращала ли си агент на име Стрингър да наблюдава къщата тази вечер?

— Не, Дженкинс е нощна смяна. От осем до осем. Никога не съм чувала за агент Стрингър.

— Добре, изпрати някой тук, колкото се може по-бързо. Аз съм в къщата вляво от местопрестъплението, ако гледаш откъм улицата. В мазето съм, а горе има един тип, който се представя за твой агент.

Декър затвори, преди тя да успее да отговори, и погледна телефона си.

— Имаш две секунди да хвърлиш служебната си карта! Не го ли направиш, нещата ще загрубеят! — извика мъжът, представил се като Стрингър.

— Идвам!

Декър се прокрадна внимателно и приближи стълбите отстрани.

Постави пръст върху екрана на телефона си и се приготви. Включи фенерчето в същия момент, в който подхвърли телефона нагоре по стълбите. Светлината от фенерчето и дисплея ги озари.

Прозвучаха четири изстрела.

Четири изстрела от пистолет със заглушител. Куршумите се удариха в пода и рикошираха.

Макар да не засегнаха Декър, той извика, за да накара противника си да изгуби поне част от своята бдителност.

Миг по-късно Декър изстреля половината си пълнител по стълбите, като описа широк полукръг, така че да покрие цялата ширина на рамката на вратата.

Чу как един от куршумите му попада в целта, последван от втори. Чу и охкане.

Отстъпи крачка встрани, тъй като по стълбите се търколи нещо тежко и се свлече в мазето.

Декър взе телефона си и освети безформената купчина на пода. Беше човек.

Убит от него.

Декър изведнъж се сепна, докато оглеждаше трупа.

Обикновено всяка среща със смъртта задействаше синестезията му. Косъмчетата на врата му щръкваха, сякаш по тялото му протичаше електрически ток, главата му се замайваше, повдигаше му се, но най-вече виждаше всичко в електриковосиньо. Този цвят го връхлиташе с такава мощ, че той се задушаваше.

А в момента не изпитваше нищо подобно. Взираше се в един труп, нищо повече.

Като че ли синестезията му бе изчезнала.

И тогава чу сирените.

Както и тропот на крака по предната веранда.

Не се съмняваше, че това е агент Дженкинс.

Кавалерията бе пристигнала.

Декър седна на най-долното стъпало и зачака.

33

— Трябва да престанеш с тези нощни разходки! Говоря сериозно!

Джеймисън стоеше пред Декър, облечена с дълга тениска и клин. Беше боса, а разрошената й коса показваше, че допреди минути е спяла в леглото си.

Двамата се намираха в дневната. Амбър и Зоуи спяха на горния етаж.

Декър бе позвънил на Джеймисън още от мазето на къщата, в която бе убил непознатия. Беше обяснил какво се е случило на първите пристигнали агенти, после на Кемпър и накрая на Грийн и Ласитър. Не бе пропуснал да им разкаже и защо е дошъл в тази къща.

Голямата изненада дойде, когато Кемпър огледа мъртвеца на пода с два от куршумите на Декър в гърдите.

— Това е Брайън Колинс — обяви тя.

— И кой е той? — попита Декър.

— Наркопласьор.

— Смяташ ли, че с познавал Майкъл Суонсън или е работил с него?

— Съмнявам се. Колинс беше важна клечка в наркобизнеса и закоравял престъпник. Издирван е в няколко щата за разпространение на дрога и предумишлено убийство.

— Но какво е правил тук? — попита Грийн. — И защо се е опитал да те убие?

— Вероятно ме е видял да влизам в къщата — отвърна Декър. — Сигурно е наблюдавал квартала.

— Добре, но защо рискува, след като пред съседната къща има агент на АБН? — попита Грийн.

— Приемам го за добър знак — каза Декър. — Това означава, че се страхуват да не се озовем близо до истината. Поради същата причина се опитаха да ни направят на барбекю с Джеймисън в караваната на Бабът.

— Наистина ли си се озовал близо до истината? — попита Грийн.

Декър погледна тялото на пода и отвърна:

— Може би прекалено близо.

Сега той стоеше пред безкрайно ядосаната Джеймисън.

— Не подозирах, че може да се случи нещо подобно, Алекс. Не можах да заспя и реших да проверя нещо. Разговарях с госпожа Мартин и това ме отведе в онази къща.

Джеймисън седна до него.

— Декър, може би не го осъзнаваш, но сестра ми и племенницата ми научиха ужасна новина. Тази трагедия ще остави отпечатък върху целия им живот.

— Много добре знам това, Алекс.

— Знаеш фактите. Но понякога пропускаш онова, което се крие зад тях.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Една трагедия е предостатъчна. Моля се да няма втора. Защото едва ли ще можем да я понесем. Аз лично няма да мога. А сега мисля да си лягам, преди главата ми да се пръсне. Освен ако, разбира се, отново не се каниш да извършиш нещо невероятно глупаво и опасно.

Джеймисън тръгна нагоре по стълбите, а Декър я последва бавно, изми се и се съблече.

Погледна ръката си, която бе дръпнала спусъка, ръката, която бе сложила край на живота на Брайън Колинс. Не изпитваше угризения. Колинс се бе опитал да го убие и си бе получил заслуженото.

Което не обясняваше защо един напълно непознат се бе опитал да го убие.

Наркопласьор и убиец, издирван в няколко щата.

Плюс Агенцията за борба с наркотиците.

И федерални агенти, преминали на другата страна.

Шест убийства, при четири, от които жертвите нямаха нищо общо помежду си.

За наркотици ли ставаше въпрос? Много хора бяха умрели заради наркотиците.

Във всеки случай. Барънвил бе попаднал в плен на същата опиатна криза, която тероризираше и други части на страната.

Двамата с Джеймисън очевидно бяха попаднали в епицентъра й.

А онази история за бащата на Ласитър, който подпалил къщата на банкера, влязъл в затвора и умрял там? А после майка й се самоубила. Вече разбираше защо Ласитър изпитва неприязън към последния Барън, макар и напълно неоправдана.

И накрая, какво, по дяволите, се случваше с главата му? Защо обичайното електриковосиньо бе изчезнало? Ами гаденето и настръхването на косъмчетата по врата му? Нямаше никакво желание да изпита това усещане отново, но то поне бе предсказуемо. А изчезването му можеше да се окаже свързано с нещо по-лошо.

Мозъкът ми се променя отново. Какъв ли ще бъде утре?

Декър въздъхна. Не искаше да се впуска в подобни размисли.

Извади телефона си и набра Кемпър. Тя отговори на второто позвъняване.

— Какво биха могли да правят вашите агенти в онази къща? — попита той.

— Нямам представа.

— Предполагам, че са следели някого или нещо.

— Искаш да кажеш, че са си устроили наблюдателен пункт?

— Нещо подобно, макар да не открих следи.

— На тази улица живеят само трима старци. На всичко отгоре сред тях има слепец и бивша преподавателка в неделно училище.

— А третият е гаден тип, който не се разделя с пушката си.

— Обясни ми по-подробно.

Декър й разказа за срещата си с Фред Рос.

— Не проумявам какво общо би могъл да има един жлъчен старец в инвалиден стол.

— Аз също.

— Добре, имам новини за теб.

Като чу това, Декър се изправи рязко.

— Какви?

— Става въпрос за Брайън Колинс.

— Да.

— Разполагам с повече информация, отколкото бях готова да споделя в къщата.

— И защо реши да я споделиш сега?

— Започвам да те харесвам.

— Ти да видиш!

— Познаваме бившия му партньор — заяви Кемпър.

— И кой е той?

— Ранди Хаас, който, преди да умре, заяви, че двамата ми агенти са минали на другата страна.

34

— Какво иска Амбър?

Декър и Джеймисън закусваха, седнали един срещу друг.

Тя остави чашата си с кафе и отвърна мрачно:

— Иска да отидем до логистичния център, да вземем личните вещи на Франк и да приберем колата му.

— Но аз трябва да разследвам…

— Декър, сестра ми погребва съпруга си утре — прекъсна го Джеймисън. — Най-малкото, което можем да направим, е да й помогнем с тези неща.

— Готова съм, лельо Алекс.

Те се обърнаха и видяха Зоуи да стои на прага. Беше облякла палтото си, а очите й бяха подути от плач.

— Добре, миличка, ще тръгнем след минутка. Защо не ни изчакаш на вратата?

Зоуи погледна тъжно към Декър, преди да излезе в коридора.

— На училище ли ще я водим? — обърна се Декър към Джеймисън.

— Не, тя идва с нас.

— С нас? Ами училището?

— Декър, баща й умря вчера. А и тя е още в предучилищна група. Може да пропусне няколко дни, без това да се отрази на шансовете й да влезе в Харвард.

— Смяташ ли, че е добра идея да я вземаме с нас? Имам предвид, да види къде е работил баща й, как събираме личните му вещи…

— Няма друга възможност. Амбър не познава никого достатъчно добре, за да остави Зоуи при него, особено в такъв момент. През целия ден ще бъде ангажирана да урежда погребението, да избира ковчег, цветя, надгробна плоча. Смяташ ли, че Зоуи трябва да присъства на това?

— В никакъв случай — смотолеви той.

— Добре, допий си кафето и да тръгваме. Аз ще карам до там, а ти ще върнеш колата на Франк.

Когато стигнаха до входната врата, Зоуи протегна ръка, но не на леля си, а на Декър. Той се стъписа, но след като погледна Джеймисън и тя му кимна окуражително, пое малката ръка на момиченцето в огромната си длан.

 

 

— Боже, това място е огромно! — възкликна Джеймисън, докато влизаха в паркинга на логистичен център „Максус“.

Сградата бе наистина внушителна, а паркингът бе пълен с коли. Отстрани се бе наредила цяла флотилия тирове — едни товареха, а други разтоварваха на безкрайната редица от рампи.

— И продължават да го разширяват — отбеляза Декър и посочи строителната площадка от западната страна на сградата.

Джеймисън откри място за паркиране далече от входа, след което се наложи да прекосят море от автомобили, за да се доберат до рецепцията.

— Тук ли е работил татко? — попита Зоуи.

— Да, миличка — отвърна Джеймисън. — Ще вземем нещата му.

— Мама ми каза. Ще вземем и колата му.

— Точно така.

Момиченцето погледна леля си и попита:

— Моят татко наистина ли е умрял?

Джеймисън се вцепени, не знаеше какво да отговори.

Преди тя да каже каквото и да било, Декър се наведе, взе Зоуи на ръце и посочи сградата.

— Виждаш ли колко голямо е това място?

— Аха.

— Твоят татко е помагал да управляват всичко това. Погледни тези коли и тези хора, които работят тук. Всички те са разчитали на него. Работата му с била изключително важна. И той се е справял отлично с нея.

Зоуи пъхна палец в устата си и очите й плувнаха в сълзи.

Декър продължи:

— Сега трябва да влезем вътре и да съберем нещата му, защото мястото им е у дома, при теб и мама, нали?

Зоуи закима енергично, макар да продължаваше да смуче пръста си.

Декър я понесе напред, а Джеймисън забърза след тях.

На рецепцията ги упътиха към кабинета на управителя. Името му бе изписано на табелка на стената.

— Тед Рос — прочете Декър. — Интересно.

Макар прозорецът на кабинета да бе покрит с щори, през процепите между тях се виждаше мъж на средна възраст с оредяла прошарена коса да разговаря по телефона, седнал зад бюрото си. Три от стените бяха боядисани в бяло, но тази зад гърба му бе покрита с дървена ламперия с красиви первази. В единия ъгъл бе окачена фланелка на „Питсбърг Стийлърс“, поставена в рамка.

— Какво му е интересното? Познаваш ли го? — попита Джеймисън.

— Може би познавам баща му.

Почукаха на вратата и видяха, че Рос вдига поглед, приключва разговора си и прекосява стаята, за да им отвори.

Той погледна първо Декър, после Зоуи и изражението му стана печално.

— Аз съм Тед Рос. Благодаря, че дойдохте. Не знаехме какво да правим с…

Рос замълча и погледна неуверено към Зоуи.

— Затова дойдохме — каза Джеймисън. — Амбър е моя сестра. Аз съм Алекс Джеймисън, а това е Еймъс Декър.

— Чух, че и двамата работите във ФБР.

— Точно така. А това е Зоуи, дъщерята на Франк.

Рос протегна ръка, за да се здрависа със Зоуи.

— Здравей, Зоуи, много ми е приятно да се запознаем.

Зоуи кимна и пое ръката му, но не отвърна нито дума, тъй като пръстът й си оставаше пъхнат в устата.

— Баща ви Фред Рос ли се казва? — попита Декър.

Рос го погледна изненадано.

— Да, защо?

— Запознахме се онази вечер.

— Съжалявам — отвърна напрегнато Рос. — Той е голям особняк.

— Може и така да се каже.

— Както и да е, позволете да ви покажа къде са нещата на Франк.

Рос ги поведе по дълъг коридор.

— Колко голямо е това място? — попита Декър.

— Над сто хиляди квадратни метра. Разширяваме го с още петдесет хиляди. За добро или лошо, това е бъдещето на търговията на дребно. Търговските центрове из цялата страна затварят врати, веригите хипермаркети фалират. Клиентите предпочитат да пазаруват по интернет и подобни логистични центрове извършват доставките.

— Сигурно затова имате толкова големи складове — отбеляза Декър.

— Именно. Печелим и ние, печелят и търговците, които обслужваме. Така те могат да се концентрират върху продуктите, които предлагат, а ние поемаме изпълнението на поръчките. В момента работим с над петнайсет хиляди фирми и броят им продължава да расте. Изграждането и управлението на подобни логистични центрове не са евтина работа. Затова компании, които предпочитат да продават онлайн, но не могат да си позволят собствен център за дистрибуция, възлагат задачата на фирми като „Максус“. Плащат наем за предоставената складова площ, която изчисляваме с точност до милиметър, и им удържаме процент от всяка продажба, но въпреки това им е по-изгодно да работят с нас поради причините, които току-що споменах. Това е десетият ни логистичен център и имаме планове за още десет, които ще изградим почти едновременно в следващите пет години. Бизнесът процъфтява. Буквално не смогваме да удовлетворим търсенето на нашите услуги.

— Предполагам, че това е добре — отбеляза Джеймисън.

— Да, но имаме толкова работа, че се чувстваме смазани.

Щом изрече тези думи, Рос пребледня и погледна Зоуи, но тя като че ли не го бе чула. Бе заета да се оглежда отвисоко в ръцете на Декър. Той бе направил опит да я свали на земята, но тя така се бе вкопчила в него, че той продължи да я носи.

— Пристигнахме — обяви Рос.

Отключи една врата и ги въведе в кабинет, три пъти по-малък от неговия. Вътре имаше бюро, стол, три метални шкафа, наредени покрай една от стените, и покрита с бележки голяма дъска, окачена на друга стена.

В средата на бюрото бе поставен компютър.

— Франк беше много подреден и организиран и работеше изключително ефективно — отбеляза Рос. Погледна Зоуи и добави: — Татко ти се справяше страхотно.

Тя кимна, но не отговори.

Рос посочи един кашон на бюрото.

— Събрахме личните му вещи. Всичките са тук вътре. — Той порови в джоба си. — А това са ключовете му. Паркирахме колата близо до централния вход. Синя киа, но вие я знаете, разбира се.

— Благодаря — отвърна Джеймисън, взе ключовете и ги връчи на Декър.

— Алекс, защо не вземеш Зоуи и не се върнеш у дома — предложи той, — а аз ще тръгна след малко и ще сложа кашона в моята кола.

— В колата на моя татко — обади се Зоуи, която вече бе извадила пръста от устата си.

— Правилно, в колата на твоя татко — каза Джеймисън. — Добре, ще се видим у дома.

Тя свали Зоуи от ръцете му и я поведе навън. Детето се обърна и погледна нещастно Декър, но след малко двете се скриха от погледа му.

Той се обърна към Рос.

— Ще ми направите ли една услуга?

— Разбира се, стига да мога.

— Мога ли да видя къде се е случило?

Рос изглеждаше изненадан.

— Къде Франк… загина, това ли имате предвид?

— Да.

— Беше нещастен случай. Глупав трагичен инцидент, който не биваше да се случва, но въпреки това си остава инцидент.

— Не твърдя друго. И не съм дошъл тук, за да разследвам злополуката. Просто да мога да кажа на Амбър… ако има въпроси. Тя не беше в състояние да дойде днес. А и трябва да урежда погребението.

— Да, разбирам. Толкова е ужасно — каза Рос и побърза да добави: — Ние ще платим погребението и всичко останало.

— Добре сте решили.

— Вижте, знам, че Амбър ще съди „Максус“. Ей богу, аз бих го направил на нейно място.

— Интересно изявление предвид обстоятелството, че сте служител на „Максус“.

— Работя за тях, откакто започнаха да строят центъра. И ме наеха, защото бях сред малцината с управленски опит в голяма компания. Освен това ги съветвах по време на строителството… Надявам се Амбър да получи онова, което й се пада по право.

— В коя голяма компания сте работили?

— Прехвърлил съм шейсетте, което означава, че съм достатъчно възрастен, за да помня по-добрите дни на Барънвил или поне края им. Започнах като дърводелец, после създадох собствена строителна компания. Бях директор на последния завод за хартия в града. Не можеше да се сравнява с това място, но имахме около двеста служители, непрекъснато получавахме материали, експедирахме готова продукция, денонощно товарехме и разтоварвахме камиони… Управлението на този център не криеше нищо ново за мен.

— И така, Франк Мичъл?

— Елате с мен.

35

Рос поведе Декър към една врата в края на коридора. От нея се минаваше в мецанин, а от него се откриваше гледка от птичи поглед към основното ниво.

— В кабинета ми има прозорец, от който да наблюдавам хората, които идват при мен, както и мениджърите на отделите — обясни Рос. — Но основната част от вниманието ми е насочена именно към това хале. Защото тук се правят парите.

Декър огледа морето от стелажи, безкрайните конвейерни ленти, хората и роботите, които действаха в идеален наглед синхрон.

— Доста движещи се части — отбеляза той.

— Това място е един огромен алгоритъм — кимна Рос. — Но общата идея е сравнително проста. Получаваме стока, която след това трябва да напусне складовете колкото се може по-бързо.

Той посочи към дъното на халето, където се намираха товарните рампи.

— Стоката, която пристига с камионите, се отваря, сканира и реди в онези сини сандъци, а конвейерите я отнасят до съответното място в ЛЦ. — Рос погледна Декър и поясни. — Съкратено от „логистичен център“. Достигне ли местоназначението си, тя се изважда от сандъка, сканира се отново, сканира се и баркодът на съответното отделение на стелажа.

— Отделение? — попита Декър.

— Да, всички метални стелажи са разделени на малки отделения с баркодове и буквено-цифрова идентификация. Това наподобява старата библиотечна система с каталожни карти, но е цифровизирана. Пристигнат ли поръчките — а те пристигат със скорост от по няколкостотин в секунда, — операторите, онези с жълтите елеци, използват ръчни скенери, за да открият продукта, необходим за изпълнение на поръчката. Сканират го и го поставят в съответния контейнер. Когато контейнерът се напълни, отива на конвейера.

— Как стига до там?

— Или някой човек го отнася с количка, или някой робот върши това. — Рос посочи едно устройство, което приличаше на голяма изправена прахосмукачка. — Това е АМР, или автономен мобилен робот. Той отнася пълния контейнер до конвейера, като използва за целта вградения софтуер… това е мозъкът на робота.

Рос посочи друго устройство, което носеше цял палет.

— Това е робот повдигач. Прилича на онези роботизирани прахосмукачки, но е в състояние да повдигне няколко тона и да ги постави на конкретно място по стелажите. Движи се по предварително зададена координатна система.

Рос посочи друг сектор от помещението.

— Продуктите пристигат там, в станциите за пакетиране, където се разпределят в малки отделения на високи стелажи на колелца. Всяко отделение побира една поръчка, защото вече сме преминали от доставки на едро към индивидуални поръчки и фунията, ако мога да се изразя така, се стеснява. Много е важно поръчките да се изпълняват, без да се допускат никакви грешки. В станциите за пакетиране те се подготвят за изпращане.

— От хора, доколкото виждам — отбеляза Декър.

— Роботите не могат да пакетират. Поне засега. Специален алгоритъм избира подходящия по размер кашон за всяка поръчка, машина подава опаковъчното фолио и тиксото за запечатване. После кашонът продължава по конвейера към машината за поставяне на етикети, която залепя адреса на получателя. От там пратките се подават към рампата, където се товарят на камиони. Товаренето им прилича на редене на пъзел, защото всеки камион трябва да бъде максимално натоварен, а пространството му — максимално уплътнено. Когато изпращаш милиони пакети, всеки сантиметър има значение.

— Камионите се товарят от хора, нали?

— Да, роботите не могат да се справят с подобна задача. Засега.

— Все повтаряте „засега“.

Рос го погледна.

— Роботите имат един голям проблем. Нямат ръце като хората. Виждате ли онези фиксирани роботизирани ръце ей там?

Декър погледна към мястото, посочено от Рос, и видя редица от масивни метални ръце да повдигат палети в задната част на склада.

— Това е чудесно приложение на роботите — обясни Рос. — Повдигане на тежести, с които хората не могат да се справят. Преместването им в определена посока и поставянето им на определено място. Това не изисква фини моторни умения, а само груба сила. Хората са в състояние да усещат нещата с ръцете си, да работят в тесни пространства по начин, на който роботите не са способни. Те могат да преценят на момента и да преместят някой кашон със сантиметър-два в едната или другата посока, защото така е по-добре. Те могат да разпознават нови продукти, с каквито не са работили, и да решат на момента свързаните с това проблеми. Роботите не могат да го направят. Индустрията обаче работи по въпроса. Светият граал на логистичните центрове се нарича надеждни механизми за манипулиране, които всъщност целят да накарат роботите да се държат като хора, поне по отношение на вземането на предмети и поставянето им на конкретни места. Този проблем ще бъде решен някой ден, защото хората се разболяват, ходят до тоалетна, обядват, изморяват се, искат отпуски или здравни осигуровки… Роботите не се нуждаят от подобни неща.

— Искате да кажете, че някой ден тук ще работят само роботи?

— Бизнесът не се интересува от създаването на работни места, а от правенето на пари. Автоматизираш ли напълно това място, ще ти трябват само няколко техници, които да поддържат и да ремонтират роботите.

— Но ако хората не работят и не изкарват пари, кой ще купува всички тези стоки, наредени по рафтовете? — попита Декър.

— Не смятам, че големите богаташи са се замислили чак толкова надалече — ухили се Рос. — Вероятно ще оставят решението в ръцете на правителството. В такъв случай, бог да ни е помощ.

Декър посочи двойната врата в отсрещната стена.

— Това магнитометри ли са?

— Да. Това е входът за служителите. Както при всеки бизнес, и ние трябва да се справяме с кражбите. Затова всички минават през магнитометрите, а охраната проверява багажа им.

— И всички ли минават оттам? — попита Декър.

— Да, включително аз.

— Доколкото разбирам, работата тук е свързана с големи физически натоварвания.

— Изпълняваме около четиристотин поръчки в секунда, затова работата никога не спира. Електронният четец, с който разполага всеки оператор, получава сигнал при постъпването на нова поръчка. Системата насочва оператора към стелажа, където се намира съответният артикул. Служителите ни трябва да бъдат в състояние да повдигат тежести от порядъка на двайсет, двайсет и пет килограма и да вървят или стоят прави в продължение на дванайсет часа дневно. По време на една смяна те изминават двайсет и повече километра. Но движението е добро упражнение, нали? Аз самият изминавам толкова, докато обхождам логистичния център и следя как върви работата. — Рос погледна часовника си. — Всъщност след около час трябва да направя именно това. Трябва да поддържам добри отношения с работниците. Отбивам се при тях, бъбрим си. Хубаво е да виждат управителя тук. Но не всичко е сладки приказки. В складовете има мениджъри и задачата им е да следят нещата да вървят както трябва. Изискваме много от служителите, защото и нашите шефове изискват много от нас. Логистичният център е толкова голям, че побира двайсет футболни игрища и се налага да изминаваме огромни разстояния. Понякога използваме велосипеди или триколки, за да се придвижим по-бързо и да покрием по-голяма площ. Новите сгради ще увеличат складовата площ с петдесет процента. Имаме климатична система, но въпреки това понякога вътре става твърде горещо.

— Е, очевидно хората искат да работят тук.

— Заплащането е добро. Операторите получават по десет долара на час, плюс пенсионно и здравно осигуряване. Изкараш ли пет години при нас, започваш да получаваш по шестнайсет долара. Даваме солидни бонуси за извънреден труд, за работа по празници като Коледа, когато операторите работят шейсет-седемдесет часа седмично. Като прибавим бонусите, много хора тук изкарват по четиресет бона годишно или повече. В наши дни това те причислява към средната класа, особено ако и мъжът, и жената в едно семейство работят тук, а има доста такива случаи. В град като Барънвил подобни доходи те правят богат.

— Но Франк Мичъл ми каза, че имате проблем с набирането на персонал.

— И най-вероятно ви е казал причината. Имаме близо хиляда служители и изпитваме постоянна нужда от още. И определено ще ни трябват повече хора, след като пуснем новите складове. Проблемът е, че стотици кандидати се провалят на тестовете за наркотици. Но това се случва из цялата страна. Деца, родители, баби и дядовци, всички вземат дрога. — Рос замълча и добави: — Това е, запознах ви със света на нашия логистичен център.

— А сега да видим къде Франк Мичъл е загубил живота си — каза Декър.

Рос го поведе по металните стълби, които се спускаха към халето, а после по дълъг коридор, който водеше към новата пристройка. Отключи една врата и двамата с Декър се озоваха в огромно помещение, подобно на това, което бяха напуснали току-що. С тази разлика, че в него нямаше нито хора, нито стелажи с палети.

— Обикновено тук е пълно със строители, но полицията затвори обекта, докато продължава разследването. Надявам се скоро да подновим работата. Вече ми звъняха от централата на компанията. Не са доволни от забавянето на строителството.

— Полицията не се интересува от строителни графици.

— Знам. Тъкмо разговарях с шефовете, когато вие дойдохте. Те са опечалени от случилото се с Франк. Никой не заслужава подобна участ, но все пак става въпрос за бизнес.

— Така е — отвърна Декър и се огледа. — Къде се случи злополуката?

— Ей там!

Рос го поведе към другия край на помещението, където имаше цяла редица роботизирани ръце, макар че високите стелажи, на които щяха да повдигат палетите, още не бяха монтирани.

Имаше само голи бетонни стени.

На едно място върху стената Декър забеляза петно от кръв. Роботизираната ръка отпред бе оградена с жълта полицейска лента.

— Не бива да минаваме отвъд лентата — каза Рос и побърза да добави: — Но предполагам, че го знаете.

— Криминалистите обработиха ли местопроизшествието?

— Бяха вчера тук, дойдоха и тази сутрин. Снимаха, правиха измервания, чертаха скици, снемаха отпечатъци…

— Обичайна процедура при подобен инцидент — отбеляза Декър. — Някой друг проверявал ли е ръката, за да разбере какво се е случило?

— От компанията, която я монтира, изпращат екип, за да огледа всичко под лупа. Трябва да разберем причината. Не можем да си позволим това да се повтори. В никакъв случай! Когато открихме Франк, това нещо още го притискаше към стената. Беше го премазало… Ръката може да извършва бавни движения, но може също да се движи с такава бързина и сила, че да ти откъсне главата.

— Какво е правил Франк тук онази вечер?

— Част от задълженията му изискваха да следи как напредва строителството. Обикновено минаваше оттук, преди да си тръгне. Работниците идват в седем и си тръгват към пет. Не бях тук, когато се е случило, но веднага ми позвъниха.

— Кой ви се обади?

— Марджъри Линтън. Двамата с Франк работеха заедно. Знаела е, че той е на обекта. Когато не се върнал, го потърсила на мобилния му, но той не отговорил. Тогава отишла да го търси. И открила тялото му…

— И ви позвъни?

— Да. Беше в истерия. Първо я успокоих, защото не можех да разбера какво казва, а после се обадих в полицията.

Декър огледа роботизираната ръка, която бе убила Франк Мичъл.

— Възможно ли е да е идвал, за да инспектира роботите?

— Да, възможно е. Франк знаеше как функционира всеки от тях.

— Значи това нещо работи?

— Имаше захранване, но не беше включено. Тествахме го преди около седмица, по-точно, не ние, а компанията, която го инсталира. Всичко мина както трябва.

— И как тогава роботът го е убил?

— Тъкмо затова компанията изпраща свой екип. Няма да разберем, докато не извършат пълна диагностика.

— И какво ще кажат тогава? Ще дадат ли категоричен отговор?

Рос сви рамене.

— Нямам достатъчно технически познания, за да ви отговоря. Надявам се да дадат, защото, както вече споменах, не искаме това да се повтори.

Декър погледна кръвта по стената.

— Да, веднъж е повече от достатъчно.

По обратния път минаха покрай голяма маса. Декър забеляза навити на руло листове.

— Какво е това? — попита той.

Рос отиде до масата.

— Строителните планове на тази сграда. Разположението й е същото като на сега действащата с тази разлика, че е два пъти по-малка. Защо?

Декър впери поглед в чертежите, прелисти ги, докато не се спря на един, разгледа го, а после разгледа втори. Когато съпостави двата, в мозъка му сякаш прещрака нещо. Поне паметта му работеше както трябва.

— Нищо специално — отвърна Декър.

36

— Какво правиш, Декър?

Той бе извадил строителните планове, които бе открил по-рано в килера на Мичъл.

Бе седнал до кухненската маса и тъкмо ги бе разгърнал, когато Джеймисън влезе.

Декър приглади чертежите и я погледна.

— Това са строителните планове на логистичния център „Максус“.

Джеймисън седна срещу нещо.

— И какво? Защо остана?

— Исках да видя къде е умрял Франк.

— Защо? Било е нещастен случай.

Декър погледна над рамото й към коридора.

— Къде са Амбър и Зоуи?

— Амбър е навън, а Зоуи спи. Сигурно не е мигнала през нощта. Докато пътувахме насам, едва си държеше очите отворени.

Декър насочи вниманието си към чертежите. Запрелиства ги, докато не откри това, което търсеше.

— Чакай малко.

Скочи изведнъж и излезе от стаята.

— Де… — започна Джеймисън, но спря и поклати глава.

Погледна чертежите, но нямаше представа какво да търси в тях.

Минута по-късно Декър се върна със сгънат лист в ръка. Разстла го на масата и го приглади с длан.

— Какво е това? — попита тя, докато той ровеше из кухненските шкафове за молив.

Вместо да отговори, Декър седна и започна да плъзга молива по листа. Джеймисън, която го наблюдаваше внимателно, каза:

— Това е листът карирана хартия, който открихме в караваната на Тоби Бабът.

— Да.

— И какво правиш?

— Очертавам следите, останали от горния лист.

— Това ми е ясно. Предполагам, че много бракове са се разпаднали, защото невярната съпруга не се е досетила, че на долния лист се отпечатват следи от горния. Но какво общо има това със смъртта на Франк?

Декър отново не отговори, а продължи да почерня следите. Когато приключи, се облегна на стола си.

Джеймисън погледна листа.

— Сравни това с чертежите на логистичния център — каза Декър.

Джеймисън погледна първо единия, после другия лист и остана с отворена уста.

— Те са същите, само мащабът е различен. — Погледна Декър и попита: — Защо Тоби Бабът ще пречертава строителните планове на логистичния център?

— Нямам представа, но искам да разбера. — Той взе карирания лист. — Когато видях плановете на новата сграда, веднага се сетих, че тук има подобни чертежи. — Той вдигна листа. — И останах изумен, когато осъзнах, че следите върху този лист са много сходни с чертежите в килера.

— Това означава, че както винаги паметта ти е отлична — отбеляза Джеймисън. — Но продължавам да не разбирам защо си губим времето с това.

— Защото едва не изгоряхме живи в караваната на Бабът. Може някой да е искал да ни убие, а може просто да е искал да се отърве от някоя улика. — Декър посочи карирания лист. — Като тази.

— Но улика за какво?

— Не знам.

Можел е да вземе листа, защо да пали цялата каравана?

— Нищо чудно да е искал просто да го вземе. Ние обаче му попречихме. Може да се е уплашил, че ще го намерим… или нещо друго, което Бабът е имал. Затова е решил да унищожи всичко, включително нас. С един куршум два заека.

Джеймисън скръсти ръце на гърдите си.

— Какво научи за злополуката с Франк?

Декър й предаде думите на Тед Рос.

Тя поклати глава и се намръщи.

— Повреден робот? Чудесно! Иде ти да плюеш на цялата модерна технология и да се върнеш към чуковете и лопатите.

Джеймисън погледна към Декър, който се взираше в отсрещната стена, вглъбен в мислите си.

— Декър? — Той не отговори. — Да не би да подозираш, че смъртта на Франк не е случайна злополука?

Той най-сетне излезе от унеса си.

— Не сме длъжни да вярваме, че е така, само защото някой го твърди.

— Но другият вариант би означавал… Декър, Франк нямаше врагове тук. Кой ще иска да го убие?

Декър я погледна.

— Откъде знаеш, че не е имал врагове?

— Защото… защото той… преместиха го тук съвсем скоро. А и беше толкова добър човек.

— Не знаех, че е нужно много време, за да си създадеш врагове. А и добрите хора имат врагове, които са зли. Знам само, че Бабът е държал в караваната си чертежи на логистичния център. После някой подпали караваната. А после Франк загина в същия този логистичен център, защото някакъв робот, който дори не е трябвало да бъде включен, изведнъж е побеснял и го е убил.

— Как е възможно тези неща да са свързани?

— Не знам дали са свързани. Обаче е възможно.

— Но ние вече разследваме шест убийства.

— Наясно съм с това.

— Нямаш никакво доказателство, че Франк е бил убит. — Джеймисън зашепна: — И нямаш право да го казваш на никого, особено на сестра ми и на Зоуи. И двете преживяха достатъчно.

— Не възнамерявам да казвам на никого.

— Но как тогава ще разследваш смъртта на Франк?

— Фирмата производител на робота изпраща екип, който да разбере какво се е случило. Не се съмнявам, че те ще връчат на полицията копие от доклада, а ние ще го вземем от там. Полицията е длъжна да съобщи изводите им на Амбър, така че ще получим информация и от нея.

— Кога ще е готов докладът?

— Не знам. Затова не искам да стоя със скръстени ръце и да го чакам. Ще проуча някои неща.

Като видя, че Джеймисън се кани да възрази, Декър побърза да добави:

— Само ще задам някои въпроси, свързани с логистичния център, и то много дискретно.

— Но от теб се очаква да помагаш на Грийн и Ласитър, а сега вероятно и на Кемпър в разследването на убийствата.

— Пак ще го направя. Всъщност днес ще работя точно върху това.

— И все пак не разбирам защо замесваш и смъртта на Франк. Подобни инциденти с роботи са се случвали и преди.

— Да, така е. Проверих вече. Освен това изчислих, че вероятността това да се случи, е равна на тази да загинеш в самолетна катастрофа. — Декър впери поглед в Джеймисън. — Все още ли смяташ, че е злополука? Или си струва да разследвам?

Когато тя не отговори, той се надигна и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Джеймисън.

— В гимназията.

37

Ако американското образование наистина се намира в такова състояние, то страната ни е загазила сериозно, помисли си Декър.

Гимназията в Барънвил имаше вид на съборетина, която очаква всеки момент да се появи бригада строители, да я бутне и да построи нещо друго на мястото й. Всъщност едва ли имаше нужда от цяла бригада, достатъчен бе един човек е голям чук и няколко кутийки „Ред Бул“. Покривът бе осеян с дупки, част от прозорците бяха счупени, а входната врата бе толкова увиснала, че Декър едва не нарани рамото си, докато се опитваше да я отвори по-широко.

Когато влезе в училището и се отправи към канцеларията, видя, че влагата и мухълът са навсякъде. Сякаш никой не си бе правил труда да мие застлания с линолеум под от деня, в който е бил поставен. Стъклените шкафове пред канцеларията, в които би трябвало да има спортни трофеи, зееха празни.

Декър се представи, обясни кой е и какво иска. Заместник-директорката, плаха на вид дребничка жена с побеляла коса, скована походка и меланхолично изражение, го съпроводи до библиотеката.

— Училището май е виждало и по-добри дни — отбеляза Декър.

— Целият град е виждал по-добри дни — отвърна тя. — Липсата на данъчни постъпления означава недостиг на средства за това място. А и днес имаме два пъти по-малко ученици от преди. Всички напускат Барънвил. И това продължава вече трийсет години.

— Но нещата може да се променят. Да вземем за пример новия логистичен център. Там наемат много хора…

— Чух, че някой е загинал.

— Да, за съжаление.

Тя го въведе в библиотеката. По рафтовете имаше много малко книги, а върху два метални чина бяха поставени стари обемисти компютри. Ученици не се виждаха.

— Годишниците са там. — Заместник-директорката посочи срещуположния ъгъл.

— Мога ли да се обърна към библиотекарката, ако имам някакви въпроси?

Жената отиде до вратата и погледна Декър.

— Разбира се, стига да имахме библиотекарка. Съкратихме длъжността при последното орязване на бюджета ни. Можем да похарчим милиард долара за нова спортна зала, но не и цент за образованието на нашите деца.

Декър се почувства неловко.

— Ако се нуждаете от нещо, агент Декър — каза тихо жената, — елате и ме повикайте. С радост ще ви помогна.

— Благодаря.

Тя излезе, а Декър отиде до рафта с годишниците и ги огледа. Извади четирите от периода, който го интересуваше, седна на един от разнебитените чинове и отвори първия. Веднага откри учениците, които търсеше.

Джон Барън IV изглеждаше толкова млад, но това беше нормално — на снимката беше само на четиринайсет. Тялото му, което щеше да стане високо и стройно, още растеше. Адамовата му ябълка изпъкваше силно под ухиленото му лице. При други обстоятелства Декър щеше да се изненада, че богаташко синче като Барън учи в общинско училище, но вече знаеше, че по онова време родителите му са били на ръба на фалита. Безплатното образование е било единствената им възможност.

Декър прелисти страниците, докато не попадна на друг раздел, в който учениците бяха подредени по азбучен ред.

От друга снимка го гледаше Джойс Ридж, която щеше да се омъжи и да стане Джойс Танър. Беше много красива, с дълга руса коса и сини очи.

Декър бе научил моминското й име в хода на разследването. И бе виждал снимки на същото това лице, но от аутопсията. На тях то бе обезобразено от изстрел с пушка.

Прелисти още няколко страници и откри, че Танър и Барън са били членове на един и същ училищен клуб. Когато отгърна на раздела, посветен на спортните успехи на гимназията, видя, че Барън, макар и за първа година в гимназията, е бил твърд титуляр и във футболния, и в бейзболния отбор. Публикувана бе статистиката му като куотърбек и питчър, доста впечатляваща дори за абитуриент.

Танър участваше в отбора по тенис и освен това бе мажоретка.

Декър прелисти следващите два годишника и видя как двамата съзряват. Танър бе избрана за най-популярно момиче на випуска, а спортната кариера на Барън вървеше нагоре. Той вече играеше в щатските младежки отбори по футбол и бейзбол.

Декър взе последния годишник и запрелиства бавно страниците.

Барън почти бе достигнал сегашния си ръст и се отличаваше с красиви волеви черти, гъста черна коса и магнетичен поглед. Кратка статия в спортната секция на годишника изтъкваше, че като куотърбек той е отбелязал хвърляния с обща дължина три хиляди метра и трийсет тъчдауна, а като питчър не познава поражение. Джон Барън бе един от двамата гимназисти, включени в щатските отбори и по двата спорта. Неслучайно бе избран и за спортист на годината на Пенсилвания.

Годишникът съобщаваше, че той е получил спортна стипендия за колежа, което било признание за успехите му в спорта и учението.

Джойс Ридж се бе превърнала в красива млада жена. Висока, атлетична, капитан на отбора по тенис, капитан на мажоретките… По всичко изглеждаше, че я очаква бляскаво бъдеще, макар да не се споменаваше, че ще учи в колеж или че е получила стипендия.

Декър обърна на страниците от абитуриентския бал и видя, че тя е избрана за кралица на бала.

Барън обаче не бе избран за крал на бала. Друг младеж, някой си Брус Мърсър, състезател по борба и президент на клуба по испански, бе избран за крал на бала и беше кавалер на Джойс. А тя определено не изглеждаше доволна от това, заключи Декър, докато разглеждаше снимката. В единия ъгъл се виждаше Барън със свален футболен шлем. Гледаше толкова нещастно към краля и кралицата, че изражението му трогна дори Декър.

Той прегледа отново всички спортни снимки от четирите години.

На всяка от тях Барън стоеше отстрани. Декър знаеше от опит, че най-добрите играчи, особено от по-горните гимназиални класове, винаги заемат централно място. Така гласеше неписаното правило.

Но дори в абитуриентската си година, когато бе поставил куп рекорди, Барън бе в края на задния ред. Отличаваше се от останалите по едно нещо — беше по-висок с цяла глава и стърчеше над тях. Същото бе положението и на официалната снимка на бейзболния отбор, където най-добрият питчър бе изтикан в ъгъла.

Барън би трябвало да бъде капитан и на двата отбора.

Но не беше.

Декър знаеше причината. Знаеше и причината талантливият спортист да не бъде избран за крал на бала.

Беше Барън.

Всеки абитуриент бе представен с кратка биография. Така Декър научи, че чичото на Джойс е бил пастор в баптистката църква и през лятната си ваканция тя е преподавала Библията в неделното училище, давала е дежурства като спасител в общинския плувен басейн и е помагала по математика на ученици от началните класове. Джойс танцувала и искала да работи с инвалиди. Що се отнася до Барън, Декър научи, че той е основал клуб по древногръцка митология, четял е свободно на латински, искал е да стане професионален бейзболист, а след края на спортната си кариера да започне собствен бизнес.

Впечатляващи портрети, помисли си Декър. Идеални, прекалено идеални. В гимназията той самият не бе мислил за нищо друго, освен за футбол и момичета.

От друга страна, Джойс бе загубила родителите си като малка и бе отгледана от леля си и чичо си. Животът на Барън в ученическите години не бе идеален, както и този на Джойс най-вероятно. Може би двамата бяха вложили толкова много усилия в учението и спорта, за да компенсират негативните страни в личния си живот.

Декър разгледа повторно няколко снимки, на които бе попаднал в годишниците. На всички Танър и Барън бяха заедно. От начина, но който се гледаха, стояха рамо до рамо или се държаха за ръце, Декър стигна до извода, че двамата са били влюбени един в друг.

Какво се беше случило?

Барън бе заминал да учи в колеж, а приятелката му бе останала тук? И не бе постигнала нищо в живота си? Бе съкратена от „Джей Си Пени“. Бе живяла в мръсен евтин апартамент. И бе убита редом с човек, с когото — поне на пръв поглед — нямаше нищо общо.

Декър затвори годишниците и ги върна на рафта.

Седна и се замисли върху това, което бе открил току-що.

Бе дошъл тук, воден от догадки, основани на оскъдни факти, най-вече на обстоятелството, че Танър и Барън бяха връстници и вероятно съученици.

Оказа се, че Джойс Танър и Джон Барън са били близки още в гимназията. Барън го бе излъгал, че името й не му говори нищо. На стената зад телата на Танър и Бабът бе изписан цитат от Библията. Имаше ли той връзка с факта, че Танър е преподавала в неделно училище? А онзи символ на Танатос върху челото на Коста имаше ли нещо общо с клуба по древногръцка митология, основан от Барън?

Съществуваха и други възможни връзки.

Дали именно Майкъл Суонсън не бе живял в градинската барака на Барън?

А банката на Брадли Коста бе спонсорирала детския бейзболен отбор, трениран от Барън. Мъртвият банкер бе държал в дома си снимка на децата и Барън. Банката, в която бе работил, държеше ипотеката върху дома на Барън. Декър бе отправил питане дали той е отговарял за нея, но още не бе получил отговор.

Ами Тоби Бабът? Свързан ли бе Барън и с него?

Ако не, то бе свързан с три от четирите жертви. Това не можеше да бъде съвпадение, поне според Декър.

Какво да правя сега?

Той излезе от училището и замислено се отправи към колата си.

Но след миг спря.

От другата страна на улицата бе паркиран светлосиният шевролет събърбан.

А на предната му броня се облягаше Джон Барън IV, скръстил ръце на гърдите си. И се взираше в Декър, който излизаше от старото му училище.

38

— Да не би да ви омръзна да гоните лошите? И да си търсите работа като учител? — попита Барън.

— Не, но това училище определено се нуждае от малко повече грижа и любов — отвърна Декър.

— Целият град се нуждае от тях — каза Барън, отлепи се от колата и пъхна ръце в джобовете си.

Декър забеляза, че носи същия панталон и различна риза, която изглеждаше изпрана и изгладена. Въпреки студа беше по сандали.

— Как разбрахте, че съм тук?

Барън посочи колата му.

— Запомних я от посещението ви при мен.

— А, да.

— Как върви разследването?

— Напредваме бавно.

— Прочетох, че някой е загинал в логистичния център.

— Точно така. Зетят на моята партньорка.

Барън изглеждаше искрено изненадан.

— По дяволите! Кажете й, че съжалявам. Алекс ми е симпатична.

— Непременно — обеща Декър, макар да си мислеше, че Барън всъщност не познава Джеймисън.

— Какво се е случило? Онова, което прочетох, ми се стори малко неясно.

— Злополука. Сблъскали се човек и робот и човекът загубил.

Барън кимна.

— Звучи като научнофантастичен филм на ужасите. — Погледна към училището и попита: — На какво се дължи интересът ви към нашата гимназия?

— Проверявам някои неща. Джойс Танър е учила тук.

— По онова време тя беше Джойс Ридж.

— Изненадан съм, че го знаете. Нали заявихте, че не я познавате?

Двамата се взираха един в друг.

— Нека отгатна — каза Барън. — Дошли сте, за да разговаряте с някого, който ни познава от времето, когато учехме тук, или за да прегледате годишниците.

— Второто.

— Познавах я, но това не е престъпление, нали?

— Даването на неверни показания при разследване на убийство е престъпление. Нарича се възпрепятстване на правосъдието.

— Не виждам връзката.

— Това решавам аз, а не вие — отвърна рязко Декър.

Барън се поклони театрално.

— Mea culpa, агент Декър. Аз греша, а вие сте прав.

— Какво се случи?

— С Джойс ли?

— С вас двамата.

Барън отново се облегна на бронята на колата.

— Аз отидох да уча в колеж, а тя — не. Не знам защо. Беше много умна и я насърчавах да продължи образованието си. Мисля, че лелята и чичото й бяха вменили чувство за вина. Настояваха да остане в Барънвил, да си намери работа, да започне да им помага, защото са се грижили за нея след смъртта на родителите й… Чичо й беше свещеник и не изкарваше много пари, а и беше доста строг с нея. Но въпреки това ние останахме заедно. Прибирах се у дома колкото се може по-често. Крояхме планове да заживеем заедно. Но после родителите ми умряха и научих, че нямам и пукнат цент. Разбира се, знаех, че не сме богати. Но продължавахме да живеем в имението и баща ми все повтаряше, че ще наследя малко пари… Истината се оказа съвсем различна. После контузих ръката си, изгубих стипендията и всичко тръгна надолу. Не бях в състояние да мисля за Джойс, да се грижа за нея… или за когото и да било. Едва свързвах двата края.

Той сведе поглед към дрехите си, а после към старата си кола.

— Мнозина ще кажат, че не съм успял да се погрижа дори за себе си.

— В годишника прочетох, че Джойс е преподавала в неделното училище, а вие сте се увличали по древногръцката митология.

— Почти не си спомням тези неща. Беше толкова отдавна.

— Още ли се интересувате от митология?

— Имам си достатъчно проблеми, за да посвещавам време и на нея.

— Какво се случи с Джойс, след като завършихте гимназия?

— Напуснах живота й заради моите собствени несполуки. Четири години след като завършихме, тя се омъжи за Рик Танър и… направи два спонтанни аборта. Той се оказа голям боклук, пиеше много, биеше я. Накрая се разведоха. Но тя вече се бе превърнала в съвсем друг човек. Без самочувствие, без амбиции. Започна да се дрогира. Всяка работа бе по-нископлатена от предишната, пострада на една от тях и се пристрасти към болкоуспокояващите подобно на мнозина в града ни.

— Изглежда, знаете доста за нея. Поддържахте ли връзка?

— Останахме приятели. И нейният, и моят живот не се развиха според очакванията ни. Това като че ли ни сближи… след като тя се разведе, имам предвид.

— Минавало ли ви е през ума да се съберете отново?

Барън поклати глава.

— Бих се оженил само ако мога да издържам семейство. А аз не мога да предложа абсолютно нищо. Да подлагам Джойс на всички неприятности, с които се сблъсквах? Да я направя госпожа Барън? Та това щеше да е най-лошото, което бих могъл да й причиня. Когато още си въобразявах, че имам пари, възнамерявах да напусна Барънвил и да отида там, където никой няма да се интересува каква фамилия нося. Щях да стана професионален питчър, да започна собствен бизнес. Щях да успея благодарение на собствените си качества, на собствените си усилия. Е, не стана така. Но да, поддържахме връзка.

— Джойс е била съкратена от „Джей Си Пени“ няколко месеца преди смъртта си.

— Знам. Не беше бъдещето, което човек очаква от една кралица на бала. Но Джойс беше не само красива, а и умна. Справяше се отлично по математика. Животът й можеше да се развие по съвсем различен начин. Жалко, че не се получи.

— Ами вие? Не сте били крал на бала. Избрали са ви за най-добър спортист на целия щат, но така и не сте получили капитанската лента на нито един от училищните ви отбори.

— Живеем в демократична страна, агент Декър. Един човек, един глас. Основен принцип на демокрацията.

— Но хората могат да гласуват, водени от грешни подбуди.

— Случва се на всеки две, четири и шест години в тази страна. А и не ми пукаше дали ще ме изберат за крал на бала или за капитан на отбора. Честна дума.

— Но сте били загрижен за Джойс. Затова ли сте я подпомагали през всичките тези години?

Барън го изгледа, но не отговори.

Декър продължи:

— Останала е без работа, но си е плащала наема. Имала е кола. Сам казахте, че е била пристрастена към болкоуспокояващите. Те също са скъпо удоволствие.

— Да, давах й пари от време на време.

— Смятах, че нямате пари.

— Нямам много. Но имам малко. Не мислете, че спя по цял ден. Работя. Имам доходи. Наследих доста ценни вещи, които продавам една по една. Не харча почти нищо за себе си. Затова можех да й помагам.

— Много мило от ваша страна.

— Тя го заслужаваше. И за ваше сведение, Джойс преодоля слабостта си към болкоуспокояващите. Беше й много трудно, но успя.

— И в това отношение ли й помогнахте?

— Какво значение има?

— Когато човек води разследване, полага усилия да си създаде колкото е възможно по-пълна картина. Подобни подробности могат да се окажат много важни. Да разкрият мотивация на най-различни нива.

— Под мотивация мотив за убийство ли имате предвид? Не съм убил Джойс.

— Има други видове мотивация.

— Например?

— Например помощ за други наркомани, дори наркопласьори. Като Майкъл Суонсън. Заявихте, че не го познавате, но аз съм почти сигурен, че е живял в градинската ви барака.

— Така ли? — попита невъзмутимо Барън. — Не знаех. Имението е голямо. А никой от нас не се е занимавал с градинарство вече няколко десетилетия.

— Искате да кажете, че той е живял на стотина метра от дома ви, идвал е и си е отивал, когато пожелае, а вие дори не сте подозирали?

— Употребихте израза „почти сигурен“, което подсказва, че не разполагате с доказателства.

— Значи не сте имали представа, че някой използва бараката ви?

— „Някой“? „Използва“? Доста разтегливи понятия. Да не би да се опитвате да ме уличите в още някоя лъжа?

— Успея ли, няма да ви се отрази добре.

Барън наклони глава.

— Изведнъж заговорихте със заплашителен тон.

— Опитвам се да ви убедя, че няма да ви хареса да се озовете във федерален затвор.

Барън се замисли върху думите си, докато гледаше високо в небето, където една птица се рееше, уловила топло въздушно течение.

— Майк Суонсън беше… неудачник в много отношения. Познавам такива като него. Разбирам ги. Има неудачници, които са лоши хора… много лоши хора.

— Но Суонсън не е бил от тях.

— Той беше глупак. Симпатичен глупак. Продаваше марихуана. Продаваше хапчета. Но беше безобиден.

— И вие му предоставихте подслон?

— Заварих го в бараката. Беше заспал дълбоко. Изритали го от толкова много места, че един ден яхнал мотора, качил се на хълма и влязъл в имота, за да намери подслон някъде. Съвсем за малко, но остана по-дълго от планираното. Не възразих.

— Открихме наркотици в бараката. И не само марихуана и хапчета, а доста по-силни субстанции. Плюс пистолет и пари.

Барън разпери ръце.

— Не бих го допуснал, ако знаех. Но от друга страна, ако зачеркнех от живота си всички, които продават наркотици… щях да остана толкова сам, колкото съм в момента, ако това ви се струва логично.

— Добре, познавали сте Суонсън и Танър, а ми казахте обратното. А Коста? Банкерът, който с държал в дома си снимка на вашия отбор?

— С риск да ме изпратите във федералния затвор, който споменахте, заявявам, че не го познавах. Оскъдните средства, с които разполагам, държа в брой в дома си.

— Това разумно ли е?

— Не знам. Но така съм решил. Банките не се отнесоха добре с мен и моето семейство, когато се нуждаехме от помощ. Не желая да им поверя малкото, което ми е останало.

— И не можете да се сетите за причина Коста да държи в дома си тази снимка?

— Освен че е изпитвал гордост от спечелването на шампионата? Не.

— А Тоби Бабът?

Барън поклати глава.

— Не го познавах.

— Бил е инвалид. Имал е метална пластина в главата си в резултат на трудова злополука. Точният израз е „промишлена злополука“. Живеел в каравана, защото не можел да си позволи нищо друго.

— Не е единственият в Барънвил.

— Караваната му беше подпалена, докато аз и Джеймисън бяхме вътре.

Барън облещи очи.

— Някой се е опитал да ви убие?

— Когато някой извършва умишлен палеж, а вътре има хора, да, това се нарича опит за убийство.

— Кой би имал интерес да го направи?

— Може би вие ще ми кажете.

Барън се замисли.

— Кога се е случила тази промишлена злополука, както се изразихте?

— Преди няколко години.

— Тук, в Барънвил ли?

— Да.

— Странно.

— Защо?

— Че каква промишленост е останала в града, за да стават промишлени злополуки?

Сега беше ред на Декър да се изненада.

— Прав сте. Подсказахте ми идея, която трябва да проверя.

— Каква именно?

— Колко широк е смисълът, вложен в термина „промишлена злополука“.

39

Интуицията не ме е подвела.

Декър седеше в кухнята на Мичъл и се взираше в доклада за злополуката, сполетяла Тоби Бабът, в резултат на която в главата му била поставена метална пластина.

По времето, когато се случила въпросната „трудова“, или „промишлена“, злополука, той работел на строежа на логистичен център „Максус“. Карал мотокар, който се сблъскал с друга тежка машина. Бабът не носил каска и бил без предпазен колан, в резултат на което изхвърчал от мотокара и си ударил главата.

Получил фрактура на черепа.

Имал здравна застраховка и тя покрила болничните разходи. Впоследствие било установено, че по време на злополуката в кръвта на Бабът е имало алкохол. А това правело проблематичен евентуален съдебен иск срещу „Максус“. Компанията решила да се презастрахова, като оставила Бабът на работа още няколко месеца, но на канцеларска длъжност, след което го уволнила.

Декър чу входната врата да се отваря. След секунди на прага на кухнята се появи Амбър.

Изглеждаше бледа и разтревожена. Декър се зачуди как се държи на крака.

— Знаеш ли къде е Зоуи? — попита Амбър.

— Алекс я взе и излезе да свърши нещо.

Тя кимна.

— Как си?

Декър се почувства неловко, че Амбър е загрижена за него в подобен момент.

— Добре съм. Мога ли… ъъъ… да ти донеса нещо?

— Не, нямам нужда от нищо. Благодаря ти, че отиде за колата и вещите на Франк.

— Моля ти се, Амбър. Дори не го споменавай.

Устните й потрепериха.

— Избрах му хубав ковчег.

Декър почувства как тялото му се облива в студена пот. Искаше му се да стане и да я прегърне в знак на подкрепа. Но онова нещо в главата му го спря.

По лицето й започнаха да се стичат сълзи.

— Ще си легна — каза тихо тя.

Декър не бе в състояние да направи нищо друго, освен да кимне.

Той чу стъпките й да заглъхват по коридора. Вратата се затвори след нея. Нещо падна на пода. Обувки.

Проскърцаха пружини. Амбър бе седнала на леглото.

А после се разплака така, че се чуваше чак в кухнята.

Декър, който не бе в състояние да понесе плача на тази съсипана от мъка жена, стана бързо и отиде на задната веранда, където бе започнало всичко.

Целият трепереше. Бе преживял това, което Амбър преживяваше в момента. И сега, след като бе видял как страда човек, изгубил свой близък, свой любим, спомените се върнаха с пълна сила.

Не бива да се отдаваш на тези спомени, Декър. Направиш ли го, няма да ти се отрази добре. От теб няма да има никаква полза.

Искрата електричество. Откриването на телата. И всичко останало.

Седна на стола на верандата и продължи да се взира в съседната къща, макар мислите му да се насочиха към съвсем други аспекти на разследването. И един от тях бе особено тревожен.

Ако Бабът бе убит заради нещо в „Максус“, би ли могло и Франк Мичъл да е убит по същата причина?

Възможно ли бе злополуката да не е нещастен случай?

В края на краищата, след като роботите можеха да бъдат програмирани да извършват определена дейност, спокойно можеха да бъдат програмирани да извършат и друга дейност.

Но защо да убиват Франк Мичъл? Какъв бе мотивът?

Декър извади телефона си и позвъни на Тод Милиган, член на екипа им във ФБР. Помоли го да открие каквото може за корпорация на име „Максус“.

Милиган познаваше Декър достатъчно добре, за да не му задава въпроси. Затова отвърна:

— Веднага се заемам.

Декър остави телефона и продължи да се взира в къщата, в която бе открил телата на двамата агенти на АБН. Те бяха убити някъде другаде, това вече бе ясно, но той нямаше представа защо. Нито защо телата им бяха оставени тъкмо в тази къща.

Затвори очи и превъртя лентата със спомените до момента, в който се бе запознал с Франк Мичъл.

Седяха в дневната, а Франк току-що се бе върнал от работа. Естествено, бе разстроен заради двете убийства, извършени едва ли не в задния му двор. Прояви любопитство, но това също бе нормално.

Тогава Декър насочи вниманието си към друг кадър.

Към една снимка. На детския бейзболен отбор.

Може би тя криеше нещо повече…

 

 

На излизане срещна Джеймисън. Тя държеше Зоуи за ръка и двете тъкмо завиваха по алеята към къщата. В другата си ръка носеше торба с покупки.

— Къде отиваш? — попита го тя.

— Искам да проверя нещо.

— Как върви?

— Ами… върви.

— Не прави нищо… — Джеймисън замълча и погледна Зоуи. — Знаеш какво.

— Знам.

Когато отмина, Зоуи извика след него:

— Господин Еймъс, нали ще се върнеш?

Декър спря и се обърна бавно.

— Ще се върна, Зоуи. Обещавам.

Той отиде до апартамента на Брадли Коста и използва ключа, който Ласитър му бе дала. Запъти се право към снимката на лавицата, от която го гледаше усмихнатият Джон Барън.

Момчетата също изглеждаха щастливи. Така и трябваше да бъде, нали бяха спечелили щатския шампионат.

Един въпрос не му даваше мира, откакто се бе запознал с биографията на Брадли Коста. Защо един млад неженен банкер ще напусне Ню Йорк и ще дойде тук? За млад човек с пари Ню Йорк изглеждаше далеч по-примамлива дестинация от Барънвил и всичко, което градчето можеше да предложи.

Декър разгледа внимателно снимката, след което плъзна поглед по рамката.

Защо да не проверя очевидното, каза си той. Всъщност трябваше да го направи много по-рано. Обърна снимката и завъртя малките метални езичета, които придържаха парчето картон отзад. Махна го и извади самата снимка.

— По дяволите! — промълви Декър.

На гърба й бяха написани име и адрес.

— Стенли Нотингам — прочете той.

Адресът под името бе в Ню Йорк.

Кой беше Стенли Нотингам от Ню Йорк и защо Коста криеше тази информация на гърба на снимка на детски бейзболен отбор?

Изпрати съобщение до Тод Милиган с молба агентът на ФБР да провери случая. Декър бе готов да замине лично за Ню Йорк, ако се налага. Този Нотингам може би знаеше какво е накарало Брадли Коста да пристигне в Барънвил. А тази информация можеше да доведе до нещо друго.

И тогава пъзелът, който представляваше това разследване, щеше да започне да се подрежда.

В хода на криминалните разследвания, полицаите обикновено трупаха купища информация, понякога незначителна на пръв поглед, но само докато някое дребно разкритие не доведеше до друго или някоя следа не разкриеше необяснимо противоречие. И в двата случая това можеше да покаже вярната посока.

А Декър изпитваше отчаяна нужда от подобна следа.

Той прибра снимката в джоба си, напусна апартамента на Коста и потегли към следващата си цел.

Бетси О’Конър, последната известна съквартирантка на Тоби Бабът.

40

— Случилото се с него беше ужасно… повече от ужасно.

Декър седеше в едно кафене, а насреща му седеше Бетси О’Конър, която работеше като сервитьорка тук. Беше средна на ръст и набита. Посребрената й коса бе късо подстригана, а очилата й висяха на верижка около врата й. Декър прецени, че жената е по-близо до петдесет, отколкото до четиресет.

Той добави захар в кафето си и попита:

— Живели сте заедно няколко години, така ли?

— Да. Но отношенията ни бяха напълно платонични — побърза да добави тя. — Съпругът ми беше голям гадняр, объркаше ли се нещо в живота му, все си го изкарваше на мен. С юмруци. Излизах с един-двама след развода, но и те се оказаха като него. Затова приключих с мъжете… поне за обозримото бъдеще.

— Но Бабът беше различен?

— Вижте, Тоби си имаше своите проблеми, но по принцип беше свестен тип, който просто имаше труден живот. Затова живеехме заедно. Налагаше се. В противен случай не бихме могли да свържем двата края.

— А как се запознахте?

О’Конър се смути.

— На среща на анонимните наркомани. И двамата бяхме имали проблеми с болкоуспокояващите, но ги бяхме преодолели и се опитвахме да си стъпим на краката. И двамата работехме, но парите не ни стигаха. Заедно обаче бяхме в състояние да наемем малка къща.

— Разбрах, че е претърпял злополука. Получил травма на главата.

— Точно така, по време на строежа на логистичния център. Преживя много труден момент. Отначало от компанията се отнесоха добре към него, но после нещата се обърнаха и го уволниха.

— Разбрах, че е имал проблеми и с алкохола? — попита Декър.

— В това няма нищо вярно. Тоби не близваше алкохол от години. В противен случай щях да разбера. Живяхме заедно толкова дълго. Той полагаше огромни усилия да се справя.

— Но така и не успя?

— Не. Опитваше се, но не можа да се задържи на никоя работа за по-дълго. Аз пък се стараех да компенсирам и за двамата, но заплатата ми не стигаше да покрие всички разходи. Наложи се да напуснем къщата и това ми разби сърцето. Много я харесвах. Тя беше първият ми истински дом след развода.

— В караваната на Бабът открихме доста шишенца от лекарства. Всичките, изписвани с рецепта. И всичките — обезболяващи с мощно действие.

— Имаше силни болки заради травмата на главата.

— Доколкото разбрах, в момента живеете в апартамент със съквартиранти.

Бетси О’Конър сведе поглед и разбърка кафето си.

— Да, все едно отново съм на двайсет. А вече не съм млада. Не си представях подобно бъдеще, но това е положението… Работя за минимална заплата без здравна осигуровка. Когато приключа тук, в кафенето, отивам на друга работа, но пак не успявам да си докарам приличен доход.

— Кандидатствахте ли в „Максус“?

— Не само аз, но и всеки жител на Барънвил. Там наемат доста хора и това като че ли е единствената добре работеща компания в града. Но не покрих нормативите им за физическа годност. Не можех да вдигам тези тежести и да изминавам тези разстояния. Трябваше едва ли не да ги пробягвам. Вероятно ще напусна града. Затъвам тук като в блато. Нуждая се от ново начало.

— Бабът е живял в каравана, след като сте се разделили. Ходихте ли му на гости?

О’Конър кимна.

— Няколко пъти. Носех му домашно приготвена храна. Оставях му малко пари. Беше ми много неприятно, че живее в това нещо. Там нямаше нито електричество, нито течаща вода.

— Някой подпали караваната.

На лицето й се изписа тревога.

— Какво?

— Докато аз и партньорката ми бяхме вътре.

— Мили боже!

Декър извади карирания лист с почернените следи от горния.

— Виждали ли сте някога това по време на посещенията си при Бабът?

Тя разгледа страницата.

— Не. Какво е то?

— Опростен вариант на строителните планове на логистичния център.

— Че за какво са му трябвали на Тоби?

— Надявах се вие да ми кажете. Разказвал ли ви е нещо за работата си по строителството на центъра?

— Работата на строежа много му допадаше, но това беше преди злополуката. Плащаха добре, не се налагаше да вдига тежки кашони… Управляваше мотокари и други подемни машини. Може този лист да е свързан с работата, която е вършил там.

— Не мога да разбера защо е пречертал строителните планове на лист карирана хартия. Споменавал ли е нещо за „Максус“, след като пострада?

— Не говореше много, но после компанията се обърна против него. Това го ядоса.

— До каква степен?

— Е, след като Тоби вече не е сред нас, едва ли има значение. Заканваше се да си отмъсти.

— Как?

— Не каза — отвърна Бетси О’Конър и замълча, а после попита: — Да не би да смятате, че е възнамерявал да… не знам… да постави бомба там? Защо му е да копира чертежите?

— Възможно е. Смятате ли, че беше способен да го направи?

— Преди злополуката в никакъв случай. Но след нея той се промени. Травмите на главата са в състояние да те превърнат в различен човек, знаете ли това?

— Да, чувал съм нещо подобно — отвърна сухо Декър. — И така, смятате ли, че Бабът би могъл да прибегне до насилие?

— Дори не искам да си го помисля. Никога не съм го виждала в подобна светлина, но предполагам, че е възможно. Злополуката му се отрази много зле.

— Имаше ли зъб конкретно на някого?

— Най-вече на адвокатите на компанията. Тоби нямаше пари, за да си наеме адвокат, затова се представляваше сам. А това е трудна работа, уверявам ви. Адвокатите могат да бъдат много гадни понякога.

— Никой ли не пожела да го защитава срещу процент от евентуално обезщетение?

— Тоби заяви, че в града и бездруго са останали малко адвокати и никой от тях не иска да си разваля отношенията с най-големия работодател в Барънвил.

Декър кимна.

— А споменавал ли е някога имената на Джойс Танър, Майкъл Суонсън или Брадли Коста?

— Не, никога. Джойс Танър не беше ли жената, чието тяло са намерили до неговото?

— Да.

О’Конър сви рамене.

— Не, не я е споменавал.

— А Джон Барън?

Тя се намръщи.

— Той живее в онзи палат на хълма.

— Да. Макар че бях там и в никакъв случай не бих го нарекъл „палат“.

— Въпреки това Барън разполага с повече от мен.

— Бабът споменавал ли е някога името му? — попита Декър.

— Не си спомням. Аз не съм от тук, но знам, че местните не обичат семейство Барън.

— Никак.

— Някои разправят, че бил много богат, но си криел парите там, горе — подхвърли О’Конър.

— Защо тогава живее като просяк?

— Знам, знам… никога не съм била в състояние да си го обясня.

— На стената на помещението, в което е открито тялото на Бабът, някой е изписал цитат от Библията.

О’Конър изглеждаше заинтригувана.

— Вестниците го споменаха.

— Това подсеща ли ви нещо? Бабът беше ли религиозен?

— Доколкото знам, Тоби никога не е ходил на църква.

— Хрумва ли ви нещо друго?

Тя се замисли.

— Честно казано, не. Тоби беше добър човек, който просто извади лош късмет. Това май се отнася за мнозина от нас. Но от друга страна, животът е такъв, какъвто си го направиш, нали? Човек сам си взема решенията и никой не му е виновен.

— Предполагам — отвърна Декър и се накани да си тръгне.

— Господин Декър, смятате ли, че ще откриете убиеца на Тоби и останалите?

— Това се опитвам да направя.

— Тон не заслужаваше да умре по този начин.

— Не мога да се сетя за човек, който да го заслужава.

41

Декър се върна в колата си, извади карирания лист хартия и го огледа внимателно. А после го поднесе на няколко сантиметра от лицето си.

Бе повторил всички линии, но очевидно бе пропуснал няколко вдлъбнатини в долния десен ъгъл на листа. Извади молив от жабката и го прокара по тях. Появи се изображение.

Когато го огледа, установи, че това е мащабът на чертежа, който показваше колко метра съответстват на всеки сантиметър.

Декър прибра листа в джоба си и потегли. По пътя позвъни на Грийн и го попита за адреса на доктор Фридман, лекаря, предписал на Тоби Бабът всички онези лекарства.

— Той е в затвора за злоупотреба с рецепти.

— Предписвал е болкоуспокояващи на хора като Тоби Бабът?

— Точно така.

— И откога е зад решетките?

— Скоро ще стане година, затова не мисля, че има нещо общо със случая.

Декър не бе съгласен с подобно заключение, но предпочете да не спори.

— В кой затвор е?

— Престъплението е федерално и затова не е в щатския. Мисля, че е в Индиана. Впрочем никога не съм успявал да открия логиката, според която Федералното управление на затворите разпределя затворниците.

— Благодаря.

— Как върви разследването?

— Върви.

Декър затвори и огледа пътя. След като нямаше възможност да говори с Фридман, щеше да премине към следващото име в списъка си.

Направи обратен завой и се насочи към дома на Мичъл. Преди да стигне там, спря пред къщата на Дан Бонд, която се намираше срещу Къщата с труповете. Дан беше единственият от съседите, с когото още не бе разговарял.

Почука на вратата и веднага чу стъпки.

Някой извика:

— Да? Кой е?

— Казвам се Еймъс Декър, господин Бонд. Работя за ФБР. Искам да ви задам няколко въпроса за случилото се в дома срещу вас.

— Не обичам да отварям на непознати.

— Разбирам, но трябва да ви задам няколко въпроса.

— Имате ли значка?

— Разбира се.

— Можете ли да я пъхнете през вратичката на котката?

Декър сведе поглед и видя вратичка с панти. Извади значката и я пъхна през отвора.

От другата страна се чу шум и трийсетина секунди по-късно той получи значката си. Вдигна я и я разгледа. Цялата бе покрита с мазни отпечатъци от пръсти и нещо, което приличаше на брашно. Избърса я в якето си и я прибра. Няколко секунди по-късно чу да се отварят три резета.

На прага застана нисичък сбръчкан старец, който едва се крепеше на немощните си крака.

— Господин Бонд?

— Да?

Незрящите очи на Бонд бяха покрити с тъмни очила.

Декър надзърна през рамото му и видя бял бастун, окачен на стената.

— Мога ли да вляза?

— Предполагам, че да. Опипах значката ви. Стори ми се истинска.

— Такава е.

— Предпазливостта никога не е излишна.

— Съгласен съм.

Бонд отстъпи крачка назад и Декър влезе в дома му.

Старецът затвори вратата след него, дотътри се бавно до един стол в дневната и седна.

Декър се настани срещу него. Къщата бе пропита с миризма на зеле и нафталин. Но също и на прясно изпечен хляб.

— Съжалявам, че прекъснах готвенето ви…

Бонд махна с ръка.

— Тъкмо приключих. Извадих хляба от фурната. Това е едно от малкото удоволствия, които са ми останали. Пека хляб по всяко време на денонощието. Не се нуждая от много сън.

Розовата кожа на плешивата му глава бе покрита с люспици. Беше облечен спретнато с бежов панталон и синя риза с къси ръкави, под която се подаваше бяла тениска. Носеше черни ортопедични обувки.

— Сам ли живеете? — попита Декър.

— Да, доскоро ми правеше компания Доли, моята котка, но тя умря. Имах и съпруга. Бети. Идната седмица ще станат двайсет и една години, откакто почина от рак. Аз съм на деветдесет и една и не се съмнявам, че възрастта ми личи, макар да не мога да се видя в огледалото.

Бонд се усмихна едва-едва.

— Изглеждате много добре. И имате чудесен дом.

— И той е стар като мен. Няма да си взема друга котка. Няма да я надживея и кой тогава ще се грижи за нея?

— Някой идва ли да ви помага?

— По-рано, да. Освен това имах повече съседи. Едни умряха, други напуснаха квартала. Тъжна гледка. Но това е положението, плащам цената на дълголетието си.

Декър се огледа.

Как пазарувате? Как ходите на лекар?

— Отивам пеша до магазина. Това ми отнема голяма част от деня. Понякога идва най-малкият ми син, но той живее в Питсбърг. А на лекар изобщо не ходя. Не виждам смисъл. Няма да направи нищо, освен да ми предпише още хапчета.

— Отдавна ли живеете в Барънвил?

— Тук съм роден.

— Какво работехте?

— Бях счетоводител. — Старецът докосна очилата си. — Невинаги съм бил така. Имам макулна дегенерация. Започна, когато бях на шейсет и нещо. Ослепях напълно преди десетина години.

— Искам да ви задам няколко въпроса за нощта, в която в къщата отсреща бяха открити телата на двама мъже. У дома ли си бяхте?

— О, да. Вечер винаги съм си у дома.

— Предполагам, че полицаите вече са разговаряли с вас.

— Да. Ласитър. Тя ми зададе куп въпроси, но мисля, че не успях да й помогна.

— Възможно е част от въпросите ми да се повторят. Какво си спомняте от онази нощ?

— Сирените.

— А преди това?

— Спомням си бурята. Беше доста силна.

— Нещо друго?

Бонд се облегна на стола си и поглади брадичката си.

— Спомням си, че една кола потегли…

— Аз също я чух — каза Декър. — Видях и самолет. Прелетя няколко минути преди да връхлети бурята.

За негова изненада, Бонд поклати глава.

— Не, не беше самолет.

— Напротив. Видях го в небето. Примигващите светлини през облаците. Летеше доста ниско. Или излиташе, или — което е по-вероятно — кацаше.

— Не, синко, не беше самолет.

— Но аз го видях, господин Бонд.

— Знам какво си мислиш. Че не мога да видя нищо. Работата е там, че по нашите места няма ниско прелитащи самолети. Наблизо няма летища. Питсбърг е далече на юг, а Кливланд — доста на запад. Дори някой самолет да излети оттам или да направи заход за кацане, при нас ще е високо в небето. Затова смятам, че си видял мигащи светлинки и си решил, че е самолет. Но тъй като беше облачно, дори мъгливо, не би могъл да видиш самолета, нали? Само светлините?

Декър премигна и върна лентата към онзи момент.

Видях светлини или отражение на светлини. Но това беше всичко. Облаците бяха прекалено ниско, а мъглата — прекалено гъста. Но трябва да беше самолет.

Сякаш прочел мислите му, Бонд каза:

— И ако самолетът наистина е прелетял ниско, би трябвало да чуеш двигателите, нали? Защото те са доста шумни на малки височини. В онази нощ бях излязъл навън, на задната веранда, преди да започне бурята. И не чух нищо подобно.

Декър се замисли и поклати глава.

— Не чух никакви двигатели. Видях само светлини.

Бонд се подсмихна.

— С други думи, предположил си, че това е самолет. Няма нищо. Реакцията ти е съвсем естествена.

— Добре, какво съм видял тогава, след като не е бил самолет?

— Знаеш ли, случилото се ме накара да се сетя за моя внук, Джереми.

— Вашият внук? Защо? — попита заинтригуван Декър.

— Когато дойде на гости веднъж, той го донесе, за да ми го покаже. Е, не в буквалния смисъл. Но го чух, когато го включи…

— Какво сте чули? — възкликна Декър, който започваше да губи търпение.

— Дронът му. Има един от онези, големите. Използва го, за да прави въздушни снимки на имотите, които продава. Той е брокер, но освен това снима любителски филми. Затова използва дрона, за да снима от небето. Излиза му много по-евтино, отколкото да наеме хеликоптер. Мисля, че в онази нощ най-вероятно си видял именно това. Някой голям дрон.

Декър зяпна изумен. Дрон!

— Чакайте малко! Възможно ли е да се управлява дрон през нощта?

— Разбира се. Джереми го прави. Последния път, когато беше тук, пусна своя дрон именно през нощта. Не се съмнявам, че има някакви правила… регулации, които ограничават използването. Нищо чудно да изискват дронът да е оборудван със светлини например. И ако човек го използва по някой самолетен маршрут или в близост до летище, би трябвало да поиска разрешение. И да внимава какво снима. Нали всеки има право на лично пространство и прочие… Може да имаш проблеми със закона, ако прелетиш над нечий заден двор и започнеш да снимаш хората там. Или надникнеш през прозорците им. Така поне ми обясни Джереми, когато го разпитах за тези неща.

— Добре, но какво ще прави дрон тук?

Бонд сви рамене.

— Нямам представа. Знам само, че не е бил дронът на Джереми. Той не беше тук онази вечер. Живее в Мериленд. Не беше и на Алис Мартин, защото тя няма дрон. Съмнявам се, че дори е виждала подобна машинка. А Фред Рос? Обзалагам се, че види ли дрон, ще го гръмне с проклетата си пушка. Това са всички на нашата улица. Няма никой друг. Но може да е бил приходящ или човек от съседната улица. От Джереми знам, че има дронове с различен обхват. И достигнат ли края на този обхват, не могат да продължат по-нататък. Моделът на Джереми обаче е професионален и има доста голям радиус на действие.

Декър изведнъж се сети нещо.

— Възможно ли е да е бил хеликоптер, а не дрон?

Бонд поклати глава.

— Хеликоптерите са прекалено шумни. Непременно щях да го чуя, ти също, особено ако беше прелетял на ниска височина.

— Звучи логично. А на дроновете обикновено е монтирана камера, нали?

— Това е идеята. Използват ги, за да правят снимки или видео. Чувах, че някои обсъждат дали да не използват дронове за доставка на пратки вместо куриери. Както и да е, този на Джереми има много хубава камера. Свързва я с мобилния си телефон и тя предава изображенията на екрана му. Не разбирам как работи, но все пак съм прекалено стар за тези неща. На нашата улица всички сме дъртаци. Не, връщам си думите назад. Алис не е дърта. Тя е достолепна възрастна дама. Едно време преподаваше в неделното училище.

— Познавате се отдавна, нали? — попита Декър.

— О, да. Двете с жена ми бяха добри приятелки. Дойде на погребението й.

— А Фред Рос? Споменахте пушката му. Добре ли го познавате?

Бонд направи гримаса.

— Имам неудоволствието да го познавам прекалено добре.

— Същото каза и Алис Мартин. И така, споменахте, че в онази вечер сте били отвън. Чухте ли дрона?

— Не. Дроновете могат да се чуят ниско над земята, но не и високо във въздуха. Доста са тихи. Поне този на Джереми е от тихите.

— А чухте ли други звуци? Много е важно.

Бонд отново поглади брадичката си.

— Да, долових странен звук, какъвто никога не бях чувал. Някакво потропване и чегъртане по настилката… Повтаряше се многократно.

Потропване и чегъртане. Доста точно описание.

— И аз го чух, но не мога да определя какво точно го предизвика — призна Декър. — Казвате, че никога не сте го чували по-рано?

Бонд поклати глава.

— Но го чухте от задната веранда?

— Дворовете тук са доста малки, а къщите — още по-малки. Разстоянието от задния ми двор до улицата не е никак голямо.

— А колата, която е потеглила? Можете ли да определите дали е била на Алис Мартин например?

— Алис няма нито шофьорска книжка, нито кола.

— Предполагам, че Рос също няма кола, нали е в инвалиден стол?

— Напротив. Има голям микробус, целият преустроен според нуждите му. Има рампа за инвалидния му стол, разни лостове, за да може да шофира дори без крака. Поне едно време го караше. Често го виждах по улицата, преди да ослепея напълно.

— Какво се е случило с него?

— Злополука в текстилната фабрика, в която работеше. Някакво тежко оборудване паднало върху него. Парализирало го от кръста надолу. Но това беше преди десетилетия.

— Гадна работа.

— Да. А случилото се не го направи по-общителен. Беше голям гадняр дори когато беше напълно здрав.

— Мога да си го представя — усмихна се Декър.

— А аз го виждах с очите си. Съжалявам, че не успях да ти помогна повече.

— Напротив, много ми помогнахте.

Декър се сбогува с Бонд и се отправи към колата си.

Дрон. В такъв случай кой какво е наблюдавал в онази нощ?

42

Ужасно място. В това не можеше да има никакво съмнение.

Декър стоеше на задната веранда на Къщата с труповете и гледаше към дома на Мичъл.

Не се бе прибирал цял ден. Бе изминал доста километри, но имаше чувството, че не е напреднал и с един сантиметър. За жалост, това бе съвсем обичайно при разследванията на убийства.

Пред Къщата с труповете още стоеше агент на АБН, но Декър показа служебната си карта и това му осигури достъп вътре в съответствие с инструкциите на Кейт Кемпър.

Докато наблюдаваше, видя задната врата на Мичъл да се отваря. Излезе Джеймисън. Зад нея вървеше висока млада жена, която държеше Зоуи за ръка.

Трите седнаха на масата отвън.

Макар Декър никога да не бе срещал останалите сестри на Джеймисън, предположи, че непознатата е една от тях. Имаше стройно и гъвкаво тяло като Джеймисън и сходни черти на лицето. Миг по-късно към тях се присъедини Амбър. Дори от това разстояние тя изглеждаше състарена с двайсет години. И едва влачеше крака.

Декър се скри в сенките, за да не го забележат. Не искаше да бъде с тях, защото не знаеше какво да каже или да направи. Не искаше да изтърси някоя глупост, която да постави партньорката му в неловко положение.

Продължи да наблюдава. Видя как Зоуи се сгуши в скута на майка си и пъхна палец в устата си.

Декър осъзнаваше, че всеки път, когато тя празнува рождения си ден, ще я преследва и мъката от загубата на баща й на същия този ден. Всеки подарък, който отвореше, всяко парче торта, което отрежеше, всяка свещичка, която духнеше, щяха да будят спомена за последния ден от живота му. Не беше честно, не беше редно, но нищо не можеше да се промени. Тази мисъл го вбесяваше и същевременно стимулираше желанието му да открие дали Франк Мичъл е бил убит, или е загинал при инцидент.

Навън бе хладно, сестрите бяха облекли джинси и дебели пуловери, а Зоуи — дълъг суичър и лилав клин. Декър видя Джеймисън да влиза в къщата и да се появява след малко с поднос в ръце. Наля чай на всички, остави и чиния с храна, при вида, на която стомахът на Декър изкъркори. Минаваше седем, а той не бе слагал залък в устата си от закуска.

Погледна към небето. Богарт му бе дал името на служителка във Федералната комисия по въздухоплаване, с която да разговаря. Декър й бе позвънил и жената бе проверила всички полети, пресичащи въздушното пространство над Барънвил в онази нощ. Тя потвърди, че над града не са прелитали самолети на ниска височина.

Слепият Дан Бонд се бе оказал прав, а Декър — не. Човек, който не можеше да вижда, бе „видял“ повече от него. Това беше урок по смирение, който никога нямаше да забрави. Не биваше да прави прибързани изводи и да приема, че над Къщата с труповете наистина е имало дрон, но не намираше друго обяснение.

Качи се на колата и подкара към бар „Мъркюри“. При последното си посещение бе забелязал, че предлагат не само напитки, но и храна.

Телефонът му иззвъня, преди да стигне там. Беше Милиган.

— Как е Алекс? — попита той.

— Добре, предвид обстоятелствата.

— Предай й моите съболезнования. — Декър чу шумоленето на хартия. Агентът на ФБР продължи: — И така, имам някои отговори за теб. „Максус“ е публична компания, чиито ценни книжа се търгуват на фондовата борса. От двайсет години е в бизнеса с логистични центрове. Не открих нищо необичайно около нея. Голяма фирма, която обслужва множество компании. Печелят добре, а ръководителите й са извън всякакво подозрение. Не са установени връзки с терористи, „Ислямска държава“ и прочие. Компанията е точно такава, каквото изглежда на пръв поглед.

— Добре, какво откри за Стенли Нотингам?

— Прехвърлил е осемдесетте и макар доскоро да е живял на адреса, който ти ми даде, неотдавна е постъпил в старчески дом в Ню Джърси.

— А миналото му? Някакви връзки с Барънвил?

— Не успях да открия. От Ню Йорк е, работил е в модната индустрия, пенсионирал се е…

— Родителите му?

— И те са от Ню Йорк. Баща му е държал гастроном в Бруклин, майка му е била шивачка. И двамата са покойници.

— Има ли деца?

— Не, никога не се е женил.

— Колко дълго е живял на адреса, който ти дадох?

— Четиресет години. Но попаднахме на нещо интересно. Брадли Коста е живял в същата сграда, преди да се премести в Барънвил. Били са съседи.

— Звучи логично.

— Доколкото разбирам, очаквал си да открием някаква връзка между Барънвил и Нотингам?

— Мисля, че Нотингам е причината Коста да дойде тук.

— Не успях да открия подобна информация.

— Благодаря ти, Том. Изпрати ми адреса и телефона на старческия дом.

— Непременно. Дръж ме в течение на всичко. Веднага ще дойда, ако нещата загрубеят. Или по-точно, ако загрубеят още повече.

Декър затвори.

Всички места за паркиране около бара бяха заети и той успя да открие едно чак две преки по-надолу.

Влезе в заведението, което кипеше от живот.

В единия ъгъл имаше подиум, на който тричленна група свиреше кънтри. Певецът имаше хубав шлифован глас, а музикантите боравеха ловко с инструментите.

Декър се настани на маса за двама, възможно най-далече от групата. Не искаше музика. Искаше храна, бира и време за размисъл.

Появи се сервитьорка и той си поръча бира. Когато тя се отдалечи, той огледа салона, но от онези глупаци, нападнали Джон Барън, нямаше и следа. Не видя и него. Накрая насочи вниманието си към бара, зад който Синди Райли забъркваше и разливаше с опитна ръка безброй питиета, и то докато разговаряше с клиентите и обслужваше поръчките на сервитьорките. Декър буквално бе живял в баровете след убийството на семейството му. Бе в състояние мигом да разпознае един професионалист.

— Искаш ли компания?

Вдигна глава и видя Ласитър да стои до масата му с бира в ръка.

Той не искаше компания и тъкмо се канеше да го каже, когато тя седна срещу него, очевидно приела мълчанието му за съгласие.

Беше облечена с морскосиня пола, бяла блуза и сако, под което се виждаше кобурът със служебния й пистолет.

— Как е Джеймисън?

— Държи се. Помага на Амбър. Една от сестрите й пристигна. Мисля, че цялото семейство на Франк ще се събере утре.

— Продължаваш ли разследването?

— Разбира се.

— Нещо против да споделиш с мен? Обеща да ни държиш в течение на всичко.

Сервитьорката донесе бирата на Декър и той си поръча храна. Отпи няколко глътки, преди да отговори на Ласитър.

— Разполагам предимно с догадки.

— Готова съм да чуя и тях. Между другото, Марти ми каза за караваната. Извадили сте голям късмет. Той спомена, че май се приближаваш до истината.

— Възможно е. А вие постигнахте ли някакъв напредък? — попита Декър.

— Работим усилено, но засега без резултат.

— И при мен е така — обади се някой.

Вдигнаха поглед и видяха, че агент Кейт Кемпър стои до тях с чаша джин тоник в ръка.

— Всички ченгета ли се събират тук? — попита Декър.

Кемпър седна.

— Градът не предлага кой знае какъв избор. Защо не обменим малко информация?

— Според това, което и двете казахте, нямате какво да обмените — отвърна Декър.

— Леко преувеличих — отвърна Кемпър.

Той погледна Ласитър.

— И ти ли?

— Зависи от гледната точка.

Декър се облегна на стола си и започна:

— Майкъл Суонсън е живял в градинската барака на Джон Барън и той е знаел. Барън и Джойс Танър са били гаджета в гимназията. Подпомагал я е финансово чак до смъртта й. Освен това се е увличал по древногръцката митология, която може да го свърже със знака на Танатос върху челото на Коста, а Танър е преподавала в неделното училище, което пък може да обясни библейския цитат на стената там, където е била убита.

Ласитър явно бе изненадана.

— Как разбра всичко това?

Декър я изгледа строго.

— Разследвах.

— Знам, че юрисдикцията ми не се простира върху тези местни убийства — обади се Кемпър, — но ако те са свързани с моя случай, бих искала да науча всичко. И така, Барън познава две от четирите жертви. А останалите две?

— Твърди, че не ги познава.

— Твърди, че не ги познава — повтори Ласитър.

— Защо е скрил от вас, че познава Танър и Суонсън, когато е разбрал, че са убити? — попита Кемпър.

— Ако той е убиецът, отговорът е очевиден — отвърна Декър.

— Спомена ли дали познава жертвите от моя случай? — попита Кемпър.

— Не го попитах, защото не исках да разкривам тази информация — каза Декър.

— Танър е намерена с Бабът, а Суонсън с Коста, което означава, че ако Барън стои зад всичко това, той е убил и четиримата — отбеляза Ласитър.

— Ами ако не ги е убил? — каза Кемпър. — Тогава защо не признае, че ги познава?

— Целият град го мрази — обясни Декър. — Съмнявам се, че би искал да се превърне в изкупителна жертва за престъпление, което не е извършил.

— Тук не работим така, Декър — сопна се Ласитър.

Той я погледна.

— Знам за баща ти.

Ласитър облещи очи.

— Какво за баща ти? — полюбопитства Кемпър.

Декър погледна Ласитър.

— Ти ли ще й разкажеш или аз?

— Защо? Какво общо има това?

— Баща й бил обвинен в умишлен палеж на къща, и то докато вътре е имало човек — обясни Декър. — Става въпрос за банкера, който е обявил ипотеката върху дома им за просрочена, след като баща й е изгубил работата си в компания, основана от семейство Барън.

— Това няма нищо общо! — отсече Ласитър.

— Има, защото и ти, и целият град сте настроени срещу Барън, затова не се опитвай да извърташ нещата, сякаш му нямате зъб.

В този момент пристигна храната на Декър — голяма пържола алангле, пържени картофи и салата. Той започна да се храни, а Кемпър го попита:

— Искаш ли да споделиш още нещо?

— Тоби Бабът е пострадал по време на строителството на логистичния център. Открих негов тефтер. Върху най-горния лист имаше следи от чертеж, който е направил.

— Какъв чертеж? — попита Кемпър.

— Строителните планове на новото разширение на логистичния център.

— Чакай малко, къде откри този лист? — попита Ласитър.

— В неговата каравана.

— И защо не ни каза?

— Съвсем доскоро нямах никаква представа какво е това.

— Защо строителни планове? — учуди се Кемпър.

— Нямам представа. Може да е възнамерявал да съди „Максус“, макар по всичко да е изглеждало, че случаят е приключен. Разговарях и с Бетси О’Конър, последната му съквартирантка. Тя твърди, че Бабът е бил настроен против „Максус“ и се е заканвал да им отмъсти.

Ласитър отпи от бирата си и остави бутилката на масата.

— Дойдох при теб за отговори, а получих нови и нови въпроси.

— Нещо друго? — попита Кемпър.

— Бях споменал, че видях самолет в нощта, когато открих труповете, спомняте ли си?

— Не ми казвай, че това е самолет на наркобарон, приземил се в Западна Пенсилвания.

— Не, казвам ти, че не е имало никакъв самолет.

Двете жени го изгледаха недоумяващо.

— Не разбирам — призна Кемпър. — Твърдиш, че не си видял самолет, така ли?

— Да. Мисля, че е бил дрон.

Декър им предаде разговора си с Дан Бонд и информацията от Федералната агенция по въздухоплаване.

— Когато разговарях с Бонд, изобщо не се сетих да го попитам за самолета, който ти си видял — каза Ласитър, ядосана на себе си. — Не смятах, че е важно.

— Нито пък аз. Споменах го съвсем случайно. Което показва, че не е достатъчно да правиш предположения, трябва и да ги докажеш.

— Дрон? — попита Кемпър. — Какво ли е правил на тази улица?

Декър я погледна.

— Спомняш ли си, че обсъдихме възможността двамата агенти да са устроили наблюдателен пункт в съседната къща?

— Да.

— Възможно е дронът да е правил същото. Да е наблюдавал.

— Но какво? — зачуди се Ласитър.

Той не отговори.

— Знаеш ли какво би наблюдавал? — попита Кемпър.

Докато разговаряха, Декър вече бе омел чинията си. Погледна към бара. Клиентелата бе оредяла и сега Синди обслужваше само двама души. Той остави двайсет долара на масата и стана.

— Трябва да тръгвам — каза и се запъти към бара.

— Ама че образ! — възкликна Ласитър.

Кемпър продължаваше да го следи е поглед.

— Така е, но имам чувството, че не бива да го подценяваме. В никакъв случай!

43

— Ето ви отново!

Синди плъзна по барплота картонена подложа, която спря пред Декър.

— Няма отърваване от мен.

— Какво да ви налея? — попита тя.

— Най-добрата бира, която предлагате.

Тя се поколеба.

— Това е въпрос на вкус.

— Ще се доверя на преценката ви.

Синди се наведе и извади бутилка бира от малък хладилник под бара.

Декър я огледа. Беше облякла черна блуза, а разкопчаното горно копче позволяваше на клиентите да надзърнат дълбоко в деколтето й. Джинсите й бяха ластични, а косата й подскачаше по атлетичните й рамене.

Той предположи, че целта на разтворената блуза и тесния панталон е повече бакшиши, и не я винеше за това. Мъжете, които обикаляха баровете, нямаха нищо против да бъдат манипулирани от красива жена.

Тя наля бирата му в халба и я сложи пред него.

— Опитайте това.

Декър отпи глътка и кимна доволно.

— Разбирате от бира.

Тя се усмихна и избърса барплота пред него.

— Да сте виждали Джон скоро?

— Кой Джон? Познавам доста хора с това име.

— Барън.

— Не. Защо?

— Чудех се просто. Приятели ли сте?

— Той се отбива от време на време да пийне нещо. Ако това ни прави приятели, тогава имам доста приятели в този град.

— Онази вечер, когато бях тук, реших, че сте нещо повече от познати.

Синди спря да бърше плота, извади бутилка минерална вода и отпи глътка.

— Защо ви интересува?

Декър сви рамене.

— Мисля, че опознах Барън поне малко. Стори ми се свестен тип. Ще остана разочарован, ако се окаже, че е забъркан в тези истории.

Синди остави водата и отново хвана парцала. Когато един клиент улови погледа й и вдигна чашата си в знак, че иска да му я напълни, тя каза на Декър:

— Изчакайте ме, ей сега се връщам.

Той вдигна халбата си вместо отговор и отпи голяма глътка.

Минута по-късно Синди се върна и каза:

— Другият барман застъпва на смяна в десет. Искате ли да поговорим след това?

— Устройва ме.

— Прав сте — заяви тя. — Джон е добър човек.

— Винаги е приятно, когато се окажеш прав.

— В какво се е забъркал?

— Ще се видим в десет — отвърна Декър.

 

 

Точно в десет Синди повери бара на своя колега и даде знак на Декър да я последва в задната част на заведението.

— Колата ми е паркирана отзад.

— А моята — отпред.

— Ще ви върна. Не е толкова далече.

— Къде отиваме?

— У дома.

— Сигурна ли сте, че е разумно?

— А вие не сте ли? — отвърна Синди.

Качиха се в черна тойота ленд крузер.

— Хубава кола — каза Декър. — И не е никак евтина.

— Получавам добри бакшиши и добри отстъпки в автосалона.

Синди отведе Декър до голяма тухлена постройка в широкия център. По пътя той забеляза няколко сгради в процес на реновиране.

— Барънвил да не изживява ренесанс? — попита Декър.

— Само на отделни места — отвърна загадъчно тя.

Пристигнаха в подземен гараж, където спряха на номерирано паркомясто. Взеха асансьора до последния етаж. Синди отвори вратата и го покани вътре с жест.

— Това беше стара текстилна фабрика — обясни тя. — Преустроиха я в луксозна жилищна сграда.

— Знам, идвал съм тук.

— Кога?

Той й хвърли бърз поглед.

— Когато дойдох да огледам апартамента на Брадли Коста. Той също е живял тук.

— Да, тук живееше — отвърна тя.

Декър огледа елегантните мебели, скъпите килими, кухненските уреди от неръждаема стомана, наредени покрай голите тухлени стени. В срещуположния ъгъл бе разположена зона за фитнес с дъмбели, лост, дървена стойка с медицински топки, ски тренажор, велоергометър и прочие уреди, създадени — в зависимост от гледната точка, — за да поддържат собственика им във форма или да го подлагат на инквизиция.

— Нищо чудно, че изглеждате толкова добре — отбеляза той.

— Добрата форма не идва даром — отвърна Синди. — Човек трябва да полага усилия.

— Явно получавате големи бакшиши.

— Не са само бакшишите. Аз притежавам „Мъркюри“.

— Да, чух и това. Наследили сте го от баща си.

— Точно така.

Синди свали джинсовото си яке и го окачи на металната закачалка до входната врата.

— На колко сте? Двайсет и две?

— Поласкана съм. Почти на трийсет.

— Горе-долу на възрастта на моята партньорка. Въпреки това сте прекалено млада, за да имате бар.

— Както сам знаете, получих го в наследство.

— Но очевидно се справяте добре. Стигам до извода, че умеете да въртите бизнес.

— Баща ми беше добър учител.

— Какво се случи с него?

— Умря.

— Досетих се. Имах предвид, как?

— От инфаркт.

— Съжалявам.

— Нещо за пиене?

— Мисля, че пих достатъчно. Имате ли газирана вода?

Синди отвори хладилника и му подхвърли бутилка минерална вода.

— Тази е по-полезна.

Самата тя си наля три пръста „Бомбай сапфир“, разреди го с тоник, добави по резенче лимон и лайм и три бучки лед. Сетне чукна чашата си в пластмасовата бутилка на Декър.

— А това полезно ли е за вас? — попита Декър и посочи коктейла й.

— Никога не пия по време на работа. Основно правило на всеки барман. Но си забърквам по едно питие, преди да си легна. Почитателка съм на джина.

Синди събу обувките си, разположи се на канапето пред кухненския бокс и покани Декър да седне на фотьойла отсреща.

— Сигурно сте родена тук.

— Грешите. Родена съм във Филаделфия.

— И баща ви е дошъл тук и е купил бар? Предполагам, че по времето, когато това се е случило, Барънвил вече е започвал да запада. Защо му е било да сменя голям град като Филаделфия с това забутано място?

Тя сви рамене.

— Била съм едва на годинка, така че не съм имала избор. Освен това майка ми е родена тук. Запознали се в колежа. Той винаги е искал да има бар. Появила се възможност тук и хоп, преместили сме се в Барънвил. Понякога мечтите са достатъчно условие за настъпването на сериозна житейска промяна.

— Къде е майка ви?

— Добър въпрос.

— Искате да кажете, че не знаете?

— Днес тук, утре там. Заряза ни, когато бях малка, и оттогава не съм я виждала.

— Лоша работа.

— Не чак толкова. Баща ми се справяше отлично като самотен родител.

— Спомняте ли си майка си?

— Не съвсем. Бях много малка. Предполагам, че това е добре. Как може да ти липсва човек, когото дори не познаваш?

— Сигурно не може.

Синди отпи от джина си.

— И какво става с Джон? Да не би да е загазил?

— Изглеждате доста загрижена за обикновен клиент.

— Той е много добър клиент. И добър човек, който не заслужава такова отношение.

— Забелязах го в бара.

— Онези бяха пълни глупаци, които нямат представа как стоят нещата. Но други имат представа… или поне би трябвало.

— Срещнах такива хора — каза Декър и намести едрото си тяло по-удобно във фотьойла. — Чухте ли за убийствата?

— Какво общо имат те с Джон?

— Той е познавал поне две от жертвите. Едната дори е живяла в имението му.

— Може да е случайност.

— Аз съм полицай.

— Какво означава това?

— Че не вярвам в случайностите.

— А ако ви кажа, че познавах и четирите жертви?

— Защото са посещавали бара ви?

— Точно така.

— Дори Тоби Бабът, за когото чух, че не е близвал и капка алкохол?

— В „Мъркюри“ предлагаме и храна, както много добре знаете. Нали вечеряхте при нас?

— Тъй като държите едно от малкото заведения в Барънвил, не съм изненадан, че и четирите жертва са идвали при вас. Но не сте живели с нито една от тях, нали? И не сте били гаджета с нито една от тях?

— Винаги съм намирала Майкъл Суонсън за симпатичен. А Брад наистина живееше в тази сграда.

— Разтваряли ли сте с него, освен при посещенията му в бара?

— В интерес на истината, мисля, че си падаше по мен.

— Показа ли го с действия?

— Правеше опити да се сближим, но му дадох да разбере, че няма да се получи. Брад беше свестен, но не си падам по тези скучни банкери. Прекалено задръстени са за моя бохемски вкус. Намекнах му един-два пъти и той престана.

— В кабинета му имаше ваша снимка.

Синди остана изненадана от думите му.

— Наистина ли? Къде сме снимани?

— На някакво официално събитие, ако се вярва на секретарката му.

— О, точно така. Сега си спомних. Брад организира коктейл преди шест месеца. Покани и мен, и куп местни бизнесмени. Там имаше фотограф.

— Това обяснява снимката — каза Декър.

Тя отпи от коктейла си.

— Ето, аз познавах и четиримата и живеех в една сграда с един от тях. Това изключва ли възможността за съвпадение? Означава ли, че и аз съм загазила като Джон?

— Ходили ли сте някога в онова имение на хълма?

— Защо?

— Любопитен съм.

— Възможно е.

— Не си спомняте?

— Добре, била съм там няколко пъти — призна Синди.

— Барън е бохемски тип — каза Декър и зачака отговора й.

— Признавам, че го намирам за интересен.

— Аз пък го намирам за много интересен. И се опитвам да разбера дали освен това не е убиец.

— Той не би наранил и мравка.

— Не ме интересува какво прави на мравките.

Синди се усмихна.

— А пък Джон смята, че вие сте много интересен.

— Той ли ви го каза?

— Да. Разговаряхме по телефона, след като вие и партньорката ви сте го посетили.

— А той идвал ли е тук?

— Един-два пъти. Моля, не питайте за подробности.

— Той е доста по-възрастен от вас.

— Джон е един от най-младите хора, които познавам.

— По дух, имате предвид? — попита Декър.

Синди кимна.

— Освен това се поддържа в отлична форма. Страхотен спортист. Вие също имате вид на бивш спортист.

— Това беше преди сто години.

— Не трябва ли да проверите заподозрените за алиби?

— Трябва.

— Джон има ли алиби за времето, когато са били убити тези хора?

— Времевият диапазон е твърде широк. И при четиримата. Но работим по въпроса. Вие ли ще му осигурите алиби?

— Зависи дали сме били заедно в дадения момент, нали?

— Точно така.

— Не вярвате, че Джон го е направил, а?

— Няма значение в какво вярвам. Важни са фактите. — Декър наклони глава. — Защо стоите тук? Можете да си купите бар на много други места.

— Градът се възражда. Видяхте го, докато пътувахме насам.

— Да, но самата вие казахте, че това се отнася само за отделни райони.

— По-добре е от нищо. Изучавала съм икономиката на подобни места. Когато в един малък град настъпи криза, в него се появяват дребни семейни предприятия, защото хората губят работата, но не и духа си. Изникват малки ресторанти, фитнес центрове, студиа за татуировки, заложни къщи, фризьорски салони, кина, фурни, зоомагазини и прочие. Хората свързват двата края, защото правят каквото е необходимо, за да оцелеят. Вижте какво се случи с Питсбърг. Промени се изцяло. Някога е бил център на металургията и стоманодобива, а сега предлага всевъзможни здравни и финансови услуги.

— Барънвил не е Питсбърг.

— И не е нужно да бъде. Имаме този логистичен център. Построяването му се отрази добре на моя бизнес. Оборотите ми растат с трийсет процента вече четвърта поредна година.

— Защото, след като хората се скапват от работа цял ден, трябва да пийнат нещо?

— Бинго! А също и да вечерят, защото са прекалено уморени, за да си готвят сами.

— И всички нови магазини и офиси, покрай които минахме, са семейни предприятия? Доколкото видях, в тях са вложени доста пари.

Синди се намръщи.

— Изгубих няколко приятели в резултат на свръхдоза. Хубавото е, че те имаха застраховки „Живот“. След смъртта им техните семейства получиха пари и много от тях започнаха собствен бизнес или инвестираха в града част от парите. Реновирането на онези сгради, които видяхте, е резултат от решението на няколко семейства да обединят средствата си. Почти всички жилища вече са продадени.

— Обръщането на негативната тенденция е нещо чудесно. Но шест неразкрити убийства? Това няма да се отрази добре на града.

Усмивката й помръкна.

— Шест?

— Още две жертви в изоставена къща. Аз открих телата.

— Мисля, че прочетох някъде. Но не се съобщаваха подробности. Ще ми разкажете ли за тях?

— Не, не мога.

— Свързани ли са с първите четири убийства?

— Нямам представа.

— Явно имате повече въпроси, отколкото отговори — отбеляза Синди.

— Това е съвсем нормално за началните етапи на всяко разследване. Били ли сте някога в апартамента на Коста?

— Веднъж. Даде вечеря, за да установи по-добри отношения с някои клиенти.

— Питали ли сте го защо е напуснал Ню Йорк и е дошъл тук?

— Да. Той беше симпатичен и очевидно интелигентен. В Ню Йорк е имал и пари, и кариера.

— И какво ви отговори?

— Че следвал мечтата си или нещо подобно.

— Каква мечта?

— Не ми каза, а и аз не настоях.

— Познаваха ли се с Барън?

— Знам, че според вас Коста е познавал Джон, но доколкото ми е известно, не е било така. А и не мисля, че Джон използва банкови услуги.

— Но домът му е ипотекиран в същата тази банка.

— Така ли? — попита невинно Синди.

— Да, така. Но той пропусна да ми каже и това.

Декър извади от джоба си снимката на Барън и бейзболния отбор и я показа на Синди.

— Виждали ли сте я в апартамента на Коста?

Тя я взе и я разгледа.

— Да, беше на една лавица заедно с куп други снимки.

— Барън е бил треньор на отбора.

— Виждам, Декър — отвърна рязко Синди. — Той изведе децата до победа в щатското първенство, а после го уволниха.

— Барън ми го каза. Знаете ли причината?

— Мисля, че победата го представи в твърде добра светлина и някои хора не можаха да го понесат.

Тя забеляза надписа отзад.

— Стенли Нотингам. Кой е той?

— Не знам. Чували ли сте името му?

Синди поклати глава.

— И все пак е странно…

— Кое е странно?

Тя му върна снимката.

— Нотингам… Джон го спомена веднъж. Дори ми показа снимка.

— На Стенли Нотингам? — попита объркан Декър.

— Не. — Синди се замисли за миг. — Не беше Стенли, а… да, Найджъл! Можете ли да повярвате? Найджъл!

— Нищо не разбирам.

— Джон ми показа снимка на Найджъл Нотингам. Затова запомних името. Прекалено английско е и не се среща често. Но като се замисля, звучи логично.

— Отново не разбирам.

— Найджъл Нотингам е бил икономът на семейство Барън.

— Икономът на Джон?

— Не! Джон не може да си позволи иконом. Говоря за първия Джон Барън. Очевидно е искал чистокръвен английски иконом. Така се е появил Найджъл Нотингам.

Декър скочи на крака.

— Трябва да отида на едно място. Благодаря.

Стигна до вратата, преди Синди да е станала от канапето.

— Декър, обещах да ви върна с колата — извика тя след него, но той вече беше затворил.

44

— Какво правиш, по дяволите? Защо си събираш багажа?

Джеймисън стоеше пред стаята на Декър, докато той прибираше в сака си дрехите и тоалетните си принадлежности.

— Трябва да замина.

— Къде? Връщаш се във Вашингтон?

— Не, отивам в Ню Джърси.

— В Ню Джърси? Защо?

— Напипах следа. И то добра. Случи се току-що, благодарение на Синди Райли.

Джеймисън го погледна изумено.

— Декър, погребението на Франк е вдругиден. А ти заминаваш? Имаме толкова работа!

Ще се върна навреме. Ако тръгна сега, ще пристигна там рано сутринта, ще си свърша работата и ще се върна късно вечерта.

— Но сестрите ми вече са тук. А родителите и роднините на Франк ще дойдат утре сутринта. Надявах се да вземеш майка му и баща му от автогарата. И една от сестрите му, която пристига с влак. Останалите ще дойдат с коли.

Декър спря за миг.

— Убеден съм, че сестрите ти ще помогнат. И да знаеш, че ще взема колата.

— Чакай малко, ще караш чак до Джърси?

— Няма друг начин, проверих. Първият самолет от Питсбърг излита в десет сутринта, а полетът дори не е директен. Ще трябва да се прекачвам в проклетия Шарлът, можеш ли да повярваш? Влаковете и автобусите също не ме устройват. Най-бързият начин е с кола. Ще стигна до там за по-малко от седем часа.

— Добре, но имаш ли представа колко е часът? Къде ще спиш?

— Чувствам се отлично. Адреналинът компенсира умората, ще дремна, когато пристигна в Джърси.

— Декър, това е неразумно.

— Не мога да не отида, Алекс. Попаднах на следа, която трябва да проверя.

Тя седна на леглото.

— Спомена, че Синди Райли ти е казала нещо. Какво?

Той й разказа за името и адреса на гърба на снимката, която бе открил в апартамента на Коста, и за странното съвпадение на фамилните имена на Стенли и Найджъл.

Показа й снимката и тя я разгледа.

— Чакай малко… този Найджъл Нотингам е бил иконом на Барън Първи?

— Да. И се обзалагам, че Стенли е негов… не знам, може би правнук или нещо подобно. Затова Тод не е открил връзката с Барънвил. Проверката му е обхванала само родителите на Стенли Нотингам. Той е живял в същата сграда с Брадли Коста в Ню Йорк. Били са съседи.

Джеймисън му върна снимката и попита:

— Каква точно е твоята теория?

— Стенли Нотингам е казал на Коста нещо за фамилия Барън и този град. Нещо, което го е накарало да зареже Манхатън и да пристигне тук. Според Синди той е дошъл в Барънвил, за да следва мечтата си, което ми се стори странно. Надявам се Нотингам да ми каже каква е била тази мечта.

Джеймисън разтри челото си. Изглеждаше уморена.

— Разбирам, че това е важно за разследването, но не може ли да изчакаш да мине погребението?

— Стенли Нотингам е възрастен човек, който току-що е постъпил в старчески дом. Откъде да знам, че утре няма да умре? И да отнесе в гроба единствената следа, с която разполагам?

— Винаги мислиш само за разследването, нали? — не издържа Джеймисън. — Винаги поставяш него на първо място!

Той спря да приготвя багажа си и я погледна.

— Не е така, Алекс.

— Винаги е така, Декър.

— Но това е важно.

Тя стана от леглото и отиде до вратата.

— Добре, както и да е… Ще държа фронта тук.

— Алекс, ще се върна. Обещавам.

— Да — отвърна разсеяно Джеймисън. — Надявам се да откриеш това, което търсиш.

Декър взе якето си от стола. Когато се обърна, тя си бе тръгнала. Чу някъде в къщата да се затваря врата.

Дръпна ципа на сака си и го метна на рамо. Заслиза тихо по стълбите.

На последното стъпало го очакваше Зоуи с плюшено коте в ръце.

Вдигна поглед към него и видя сака му.

— Отиваш ли някъде, господин Еймъс?

Първата му реакция бе да хукне покрай момиченцето и да потегли към Ню Джърси без никакви обяснения.

Но след като зърна печалното й изражение, Декър размисли, остави сака си и седна до нея.

— Заминавам, но ще се върна. Разбираш ли, трябва да проверя нещо важно в Ню Джърси. Била ли си някога в Ню Джърси?

Детето поклати глава.

— Хубаво ли е там?

— Да, хубаво е.

— Какво ще правиш в Ню Джърси?

— Ще говоря с един човек. Възрастен човек.

— За какво?

— Той е познавал някого тук, в града. Искам да му задам няколко въпроса за него.

— А той добър човек ли е?

— Не го познавам, но съм сигурен, че ще се окаже свестен. — Декър замълча и огледа изпитателно Зоуи. — А ти как си?

Тя стисна здраво плюшеното си коте.

— Погребението на татко е вдругиден.

— Да, знам — отвърна тихо Декър.

— Ще го заровят в земята. Така каза мама.

— Ще се върна навреме и ще отидем заедно.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Господин Еймъс, смяташ ли, че ще му е студено? — попита угрижено Зоуи. — Разбираш ли, след като мама каза, че ще го погребем в земята, аз взех една голяма лъжица от кухнята, отидох в задния двор и изкопах дупка. После пъхнах ръката си в нея. Беше студено. А татко не обичаше да му е студено. Обичаше да се гушка под одеялото с мен. И аз не обичам да ми е студено.

Зоуи потрепери, сякаш за да илюстрира думите си.

Декър се облегна на перилата, тъй като усети, че гърдите го стягат и нещо засяда в гърлото му.

— Разбрах, че одеялото ти си няма име. А котето?

— Казва се Феликс. Леля Алекс ми го подари, когато бях на пет.

— И как ти хрумна това име?

— Така се е казвало кучето на татко, когато е бил малък. Реших да кръстя котето Феликс, че на татко да не му е мъчно за неговото куче.

— Много мило, Зоуи.

Лицето й се разкриви в тъжна гримаса и очите й се насълзиха.

— Иска ми се татко да беше тук.

— Знам. И съм сигурен, че той би искал същото.

Зоуи се облегна на крака му и той я погали по главата.

Двамата помълчаха няколко секунди.

— Помниш ли какво ти разказах за моята дъщеря?

— Моли.

— Точно така, Моли. Тогава не ти казах цялата истина.

— Да не би да си ме излъгал? — Зоуи се изправи и впери в Декър широко отворени очи.

— Не, не точно. Просто не ти казах… всичко. Работата е там, че дъщеря ми… дъщеря ми… умря, преди да навърши десет.

— Болна ли беше?

— Не, тя… тя претърпя злополука.

— Като татко?

— Точно така. Нея също я погребахме в земята. Но аз се връщам от време на време… нали разбираш, за да проверя как е. И когато съм там, мога… мога да усетя, че не й е студено. Човек може да направи това за онези, които обича. Затова си мисля, че когато двете с мама ходите при татко ти, ти също ще го усещаш. Присъствието ти там ще го стопли, защото той ще разбере, че си до него. Че хората, които обича, са до него. Разбираш ли?

Зоуи кимна, без да откъсва поглед от Декър.

— Мога ли да му говоря, докато съм там?

— Разбира се. Вярно, той няма да ти отговаря така, както си свикнала. Но те уверявам, че ще почувстваш нещо тук — каза Декър и посочи с пръст гърдите си. — И това ще означава, че ти отговаря. И отговорът му ще стигне до сърцето ти. Защото… ти винаги ще пазиш твоя татко там. Винаги. Разбираш ли?

Тя кимна, наведе се и прегърна крака му.

— Ще се видим отново, когато се върнеш, господин Еймъс.

— Можеш да ме наричаш само Еймъс.

— Добре, Еймъс.

Декър взе сака си и излезе.

Не забеляза Джеймисън, която стоеше на горната площадка на стълбите.

Тя бе чула целия разговор и сега хлипаше тихо, стиснала парапета с две ръце.

Момиченцето вдигна поглед, видя я, втурна се по стълбите и обви ръце около краката й. Джеймисън трепереше цялата, затова Зоуи попита:

— Лельо Алекс, добре ли си? Да не си тъжна?

Джеймисън я погали по главата. По лицето й се стичаха сълзи и тя едва успя да каже:

— Добре съм, Зоуи. Вече съм добре.

45

Алармата на телефона му се включи в девет сутринта.

Той се изправи на шофьорската седалка, прозя се и се огледа.

Беше пристигнал пред старческия дом в шест и подремна няколко часа. Отиде в близкия „Макдоналдс“, изми се и се преоблече в тоалетната. После си поръча сандвич и кафе.

Върна се до Центъра за възрастни хора „Глемонт“ и влезе вътре.

Фоайето бе с мека мебел, просторно и уютно, озарено от слънчевите лъчи, които струяха от широките прозорци. Сградата изглеждаше сравнително нова, на рецепцията имаше голямо бюро, а стените бяха покрити с тапети на цветя.

Зад бюрото седеше жена с делови вид. Тя вдигна поглед, когато Декър пристъпи към нея, и попита:

— С какво мога да ви помогна?

Той извади служебната си карта и значката и ги вдигна високо.

— ФБР. Трябва да говоря с един от вашите пациенти.

— Наричаме ги гости — отвърна тя и огледа значката му. — Мога ли да попитам за какво става въпрос?

— Разследвам няколко убийства в Пенсилвания. В хода на разследването изникна името на един от вашите гости, Стенли Нотингам. Той вероятно е познавал един от убитите от времето, когато е живял в Ню Йорк.

— Мисля, че трябва да питам директора.

— Правете каквото трябва, но не ме карайте да чакам. Не разполагам с много време.

Тя се отдалечи с бърза крачка и се върна след по-малко от минута, придружена от висок широкоплещест мъж с гъста черна коса. Беше облечен в тъмносин костюм на фини райета. Изражението му бе сериозно и умислело, изпълнено с чувство за собствена значимост.

— Аз съм Роджър Крендал, изпълнителен директор. Какъв е проблемът?

Декър му обясни причината за своето посещение.

— Не трябва ли да носите съдебна заповед или нещо подобно? — попита Крендал.

— Не. Господин Нотингам не е заподозрян. Но може да се окаже важен свидетел в разследване на убийство. И имам пълно право да говоря с него.

— Мисля, че трябва да се свържа с адвоката ни. Можете ли да се върнете по-късно?

В отговор Декър извади бележника си.

— Името ви беше Крендал, нали? А не Крендел? Защото съм го чувал и с „е“.

— Крендал. Защо питате?

— Шефът ми във ФБР много се ядосва, когато някой сбърка името в заповед за арест.

Директорът отстъпи крачка назад.

— Заповед за арест? За мен? — възкликна той с писклива нотка в гласа. — Защо?

— Защото в момента възпрепятствате правосъдието, нали така?

— Не мисля, че го възпрепятствам.

— Вече ви уведомих, че вашият гост не е заподозрян в извършването на престъпление. Не е издирван от правосъдието. Не носи наказателна отговорност. Но може да се окаже важен свидетел. Ако се посъветвате с адвокат, ще откриете, че ФБР има право да разговаря със свидетели навсякъде и по всяко време. Но ако не ми позволите да го направя, ще извършите федерално престъпление, което се наказва с минимум пет години затвор. — Декър огледа елегантно облечения мъж и добави: — Оранжевият гащеризон няма да ви стои така добре, както тъмносиният костюм.

Крендал зяпна глуповато, след което заяви:

— Лично ще ви отведа при господин Нотингам.

Декър театрално откъсна листа от бележника с името на Крендал, смачка го на топка и го хвърли в най-близкото кошче.

— Благодаря ви за сътрудничеството.

Докато вървяха по коридора, той попита:

— Какво можете да ми кажете за Нотингам? Доколкото разбрах, постъпил е съвсем наскоро.

Крендал кимна.

— Точно така. Обикновено процедурата се задвижва от представители на семейството. Всички остаряваме и понякога ни е трудно да признаем, че не сме в състояние да се грижим сами за себе си. Случаят с господин Нотингам обаче е различен. Той няма близки роднини. Лично е взел решението, че не може да продължи да живее сам. Затова постъпи при нас по собствено желание.

— Как е попаднал на вашия дом за възрастни хора?

— Голяма част от гостите ни са от Ню Йорк. Разстоянието не е голямо, за роднините не е проблем да ги посещават редовно.

— Разбрах, че е работил в модния бизнес.

— Да, за няколко от големите модни къщи. Много е мил. Изглежда добре образован.

— Как е със здравето?

— Нямаме право да разгласяваме подобна информация, но мога да ви кажа, че проблемите му са обичайни за хора на неговата възраст.

— Интересува ме дали мисълта му е останала ясна.

— О, в това отношение няма никакъв проблем. Поне за момента.

Двамата спряха пред една врата. Името Нотингам бе изписано на лист хартия, пъхнат в месингова рамка, захваната с винтове за вратата.

— Пристигнахме.

Директорът почука.

— Господин Нотингам? Стенли? Мога ли да вляза? Аз съм господин Крендал.

Дълбок гърлен глас отвърна утвърдително и Крендал отвори вратата. Двамата с Декър влязоха в стаята.

Стенли Нотингам седеше на фотьойл до леглото. Беше висок и блед, с пръстен от бяла коса около темето и очила с дебели стъкла. Беше облечен в копринена пижама на точки.

В единия ъгъл стоеше бутилка с кислород.

Стените бяха покрити с големи черно-бели снимки на модели по време на модно ревю.

— Стенли, това е… — Крендал спря и се обърна към Декър: — Много се извинявам, забравих ви името.

— Казвам се Еймъс Декър, господин Нотингам. Работя във ФБР.

Нотингам, който се бе излегнал във фотьойла си и изглеждаше безкрайно отегчен, мигом се изправи. Определено изглеждаше доволен от този неочакван развой на събитията и дори плесна с ръце.

— ФБР? — усмихна се широко той. — Колко вълнуващо!

Декър погледна към Крендал.

— Аз ще поема оттук, благодаря.

Крендал изглеждаше неприятно изненадан от думите му, но кимна рязко и излезе.

Все пак остави вратата отворена. Декър се пресегна, затвори я и се обърна към Нотингам.

— Благодаря ви за тази среща.

— Познаваме ли се от преди?

— Не. — Декър разгледа снимките по стените. — Били сте в модния бизнес, така ли?

— Близо петдесет години. Работих за всички големи дизайнери. Диор, Версаче, Валентино, Калвин, Томи… Мога да продължа да ги изброявам.

— И какво по-точно правехте там?

В отговор Нотингам махна с ръка към снимките.

— Бях фотограф. Един от най-добрите, смея да заявя. Летях с Валентино на борда на личния му самолет. Джорджо беше записал телефонния ми номер на бързо избиране. Юбер дьо Живанши беше сред най-близките ми приятели. Одри Хепбърн, Елизабет Тейлър, Джаки О… Снимал съм ги всичките. С тях са свързани най-прекрасните мигове в живота ми.

Старецът сияеше от щастие, макар да бе затворил очи. Когато ги отвори и огледа тясната стаичка, радостта му помръкна.

— Но едва ли сте дошли заради това — каза той.

Декър придърпа единствения стол в стаята, седна и отвърна:

— Брадли Коста.

Нотингам направи гримаса.

— А, Брад, да, да, разбира се. Да не би да е загазил? — учуди се той.

— Не, просто вървя по една следа, на която попаднах. Бил е ваш съсед в Ню Йорк, нали?

— Точно така. Купи апартамент в моята сграда в „Сохо“. Живях там няколко десетилетия. Взех го под крилото си, така да се каже. Беше свястно момче. Много красиво. Можеше да стане молел, мен ако питате. И умно. Направи добра кариера на Уолстрийт.

— И после се премести?

— А, да, така е. Малко изненадващо. Честно казано, дори се обидих. Не си направи труда да се сбогува с мен.

— Един от вашите предци се е казвал Найджъл Нотингам, нали?

Старецът се усмихна.

— Да. Икономът. Той е мой прадядо. Работил на някакво ужасно място, наречено… не мога да си спомня името, но работил за истински гадняр.

— Джон Барън. А градът се нарича Барънвил.

Нотингам щракна с пръсти.

— Точно така! В Охайо, ако не ме лъже паметта.

— В Пенсилвания.

Нотингам погледна Декър с тъга.

— През последната година паметта започна да ми изневерява. А беше невероятна. Това е причината да дойда тук. Забравям много неща. Не исках да подпаля апартамента си погрешка.

— Няма за какво да се извинявате. Имате отлична памет. Коста проявяваше ли интерес към семейство Барън?

Старецът сбърчи чело в опит да си спомни.

— Ами… да, като се замисля. Беше на една вечеря, която организирах преди години. Добре си я спомням, защото току-що бях получил награда от модната индустрия. От онези, които ти връчват заради това, че си се задържал толкова дълго в бизнеса — добави той с неловка усмивка.

— Какво се случи по време на вечерята?

— Тъкмо бяхме хапнали и пиехме порто в стаичката, в която държа снимките. Брад взе една и започна да ме разпитва. На нея беше Найджъл. Разказах му за него това, което бях чувал от баща ми и дядо ми. Найджъл бил роден в Англия, графство Съри, преди много, много години. Емигрирал в Съединените щати. Никой не знае как се е озовал в Барънвил, но станал иконом на Джон Барън. Синът му, Самюъл, моят дядо, напуснал Барънвил като млад и заживял в северната част на щата Ню Йорк, където се родил баща ми. След сватбата родителите ми се преместили в Бруклин, където пък съм се родил аз.

— И никой от семейството не е останал в Барънвил?

— О, не, слава богу! От това, което съм чувал, Барънвил бил едно от най-мръсните, най-противните места на Земята с всички онези въглищни мини, смрадливи фабрики и хора, които работят до самата си смърт. Дядо ми разказваше, че напуснал града, защото го мразел. Искал да избяга колкото се може по-далече. И го направил. Слава богу! Съмнявам се, че щях да имам същата кариера, ако се бях родил там.

— Какво можете да ми кажете за Найджъл?

Нотингам се замисли за миг, докато потропваше с дългите си пръсти по облегалката на фотьойла.

— Точно така. Сега се сетих. Останал с Барън до смъртта си. — Помълча, а после добави: — Дядо ми разказваше, че се е върнал за погребението му. Странно било.

— Кое било странно? Не и смъртта на баща му, нали?

— О, не. Било странно, защото умрял в същия ден като Барън. Онзи, който основал града и го кръстил на себе си.

— Двамата са починали в един и същ ден? Не знаех.

— Да. Явно са били връстници. Господар и слуга до деня, в който и двамата умрели. А след това кой го е грижа за титли и пари, нали?

— Ще останете ли изненадан, ако ви кажа, че Брадли Коста се е преместил да живее в Барънвил?

Нотингам се свлече във фотьойла си.

— О, боже! Сигурно се шегувате!

— Ни най-малко. И дори е бил убит там.

В мига, в който изрече тези думи, Декър осъзна, че е допуснал огромна грешка.

Нотингам не успяваше да си поеме дъх. Хвана се за гърдите и посочи нещо. На Декър му отне известно време, докато проумее какво.

Кислородната бутилка.

Претърколи я набързо и постави канюлата в носа на Нотингам. Старецът вдиша дълбоко няколко пъти и се успокои.

Декър седна с облекчение.

— Съжалявам, господин Нотингам, не биваше да ви поднасям тази новина внезапно.

Нотингам махна с ръка и изрече с усилие:

— Имам хронична обструктивна белодробна болест. Проклетите цигари! Стресът влошава състоянието ми.

— По реакцията ви съдя, че не сте имали представа, че Коста е заминал за Барънвил. Или че е мъртъв.

Нотингам поклати глава.

— Никаква. Как е умрял? Казахте, че е бил убит? Това е ужасно!

— Подробностите нямат значение, а и не искам да ви разстройвам отново. Факт е, че е бил убит, и аз се опитвам да разбера защо.

— Боже господи! Горкият Брад!

— Имате ли представа защо е заменил дома си в „Сохо“ и работата си на Уолстрийт за Барънвил?

Нотингам бавно извади канюлата от носа си и я остави настрани.

— Седмица след като разказах на Брад за Найджъл и семейство Барън, той се върна и ми зададе още въпроси.

— Какви например?

— Първо трябва да ви разкажа една легенда, която се предава от поколение на поколение.

— Каква легенда? С Нотингам или с Барън е свързана?

— И с двете фамилии. Дядо ми я разказа, когато бях дете. Разбирате ли, първият Барън, онзи, който създал града и всичко останало, бил ужасен негодник. Дядо ми израснал в помещенията за прислугата. Мразеше онова място. И макар да се е срещал едва няколко пъти със стария Барън, казваше, че е бил отвратителен тип.

— Ако положението е било толкова лошо, защо Найджъл не си е тръгнал? — попита Декър.

— Добър въпрос. От това, което съм чувал, стигам до извода, че Барън не се е отнасял зле с Найджъл. Нещо повече, държал се е с него като с равен.

— Това е необичайно. Богаташ да се държи с иконома си като с равен.

— Найджъл бил на възрастта на Барън и започнал работа при него още преди той да построи онова имение на хълма. Виждал съм го на снимки. Направо е огромно!

— Бях там. Възрастта не му се е отразила добре. Но разговаряхме за някаква семейна легенда.

— Доколкото знам, когато Барън е умрял, никой от наследниците му не е работел абсолютно нищо.

— Използвали са стареца като дойна крава?

— Да. И това ме води право към въпросната легенда. Барън обичал парите, но не обичал да плаща. Бил много стиснат. Работниците му получавали нищожни надници. През целия си живот не дал и един цент за благотворителност. Бил невъобразимо богат, но все му се струвало малко…

— Голям симпатяга — отбеляза Декър.

— Във всеки случай, старецът нямал високо мнение за синовете си, които трябвало да наследят бизнеса му. Както казах, те и бездруго не проявявали интерес. Доколкото съм чувал, предпочитали да харчат парите, а не да ги изкарват.

— Ето защо семейството е обедняло в крайна сметка.

— Така ли? Гледай ти! Сега стигаме до най-интересната част. Ако се вярва на тази история, малко преди да умре, Барън е скрил състоянието си някъде в имението. Става въпрос за огромно състояние.

— Под каква форма?

— Не знам. Бижута, редки монети, пари в брой, акции, облигации… Вложил в тях значителна част от своето богатство. Явно не искал семейството му да го наследи.

— И вие разказахте това на Коста?

Нотингам кимна.

— Той се заинтригува. Прояви много голям интерес. Обсипа ме с въпроси. Дори му показах някои от онези стари писма, които дядо ми и баща ми си бяха писали. Пазех и писма, които Найджъл беше писал на дядо ми.

— Писмата подсказваха ли къде би могло да е скрито това съкровище?

— Не. Аз поне не успях да открия никакви насоки. Дядо и татко разсъждаваха на глас, но и те нямаха представа. А и дори да имаха, какво от това? Не бяха собственици на имота. Не можеха да влязат и да го претърсят.

— За разлика от представителите на семейство Барън, нали?

— Предполагам. Ами ако са обеднели и са знаели, че там има скрито съкровище? Аз лично бих го потърсил. Не се съмнявам, че след като дядо ми е знаел за вероятността в имението да е скрито цяло състояние, и потомците на Барън също са знаели.

— Аз мисля, че са правили опити да го открият.

— Откъде знаете?

Декър се сети за онези дупки в стените, които бе забелязал в имението.

— Защото видях нещо.

Нотингам се изправи в креслото си.

— Смятате ли, че Брад е отишъл в Барънвил, за да търси съкровището?

— Не виждам друга причина да зареже живота си в Ню Йорк и да замине за там. Дали според вас е направил собствено разследване, преди да напусне Ню Йорк?

— Възможно е… всъщност е много вероятно. Много пъти разговаряхме за семейство Барън и всеки път откривах, че Брад знае неща, които не му бях казвал. Затова подозирам, че е направил собствено проучване. — Нотингам изглеждаше ужасен от следващата мисъл, която му хрумна. — След като аз му разказах тези неща и той е отишъл там… това означава, че съм… че съм виновен за смъртта му.

— Не, не сте — възрази категорично Декър. — Всеки човек сам взема своите решения и сам си носи последствията.

— Дано сте прав — отвърна Нотингам, макар да не изглеждаше убеден.

— Пазите ли писмата, които сте показвали на Коста?

— Да, но не са тук, а в един склад, където държа най-ценните си неща. Писмата са там, в една папка.

— Мога да направя копия и да върна оригиналите в склада.

— Чудесно.

— Благодаря ви за отделеното време, много ми помогнахте — каза Декър и връчи визитката си на Нотингам. — Моля, позвънете ми, ако се сетите за още нещо.

— Разбира се. А когато приключите разследването, ще ми кажете ли какво се е случило?

— Непременно. — Декър огледа снимките на стената и отбеляза: — Наистина сте били страхотен фотограф.

Нотингам вдигна поглед от визитката и отвърна:

— Благодаря. Какво ще правите сега?

— Ще си свърша работата — каза Декър.

46

Декър се върна от Ню Джърси точно за вечеря. И се държа по много необичаен начин.

Помогна с приготовленията, подреди масата, сервира храната, разговаря със сестрите на Джеймисън и опечалените роднини на Франк. Изказваше съболезнования, изслушваше събеседниците си внимателно…

По-късно, когато всички се отправиха към близкия мотел, в който бяха отседнали, Джеймисън го приклещи в кухнята, където той зареждаше миялната машина.

— Добре ли си? — попита го тя угрижено.

Той постави последната чиния в миялната, затвори вратичката и се обърна към Джеймисън.

— Просто се опитвам да помогна.

— Знам. Но това не е… нали се сещаш?

— Не е обичайното ми поведение?

Тя се смути, но не оспори думите му.

— Явно се променям покрай теб, Алекс.

— Това добре ли е? — попита тихо Джеймисън.

— Би трябвало. Сега хората ме харесват повече, отколкото по времето, когато живеех в Охайо. — Декър помълча и добави: — Не ме бива в светските разговори. В главата ми има нещо, което ми пречи да изрека думите, които искам да кажа в определени ситуации. Когато трябва да утеша някого например. Но това, че не казвам нещо, не означава, че не си го мисля.

Тя го докосна по ръката.

— Знам, Еймъс, знам.

— Но се опитвам. Просто… просто не ми е толкова лесно, колкото беше някога.

Джеймисън се усмихна.

— Мисля, че постигна голям напредък. Освен това аз също се променям благодарение на теб. Ти ме направи по-добър човек. И определено по-добър следовател. Когато започнахме да работим заедно, нямах представа какво правя.

Декър кимна, облегна се на кухненския плот и впери поглед в краката си.

— Спомням си, когато Каси и Моли умряха. Пристигнаха роднини, трябваше да се свърши толкова работа. Всички бяха съсипани от мъка, а… аз не бях в състояние да върша абсолютно нищо. Бях напълно безполезен.

— Но това е разбираемо. Преживял си огромна трагедия.

— Много хора преживяват огромни трагедии, и то всеки ден. Но ги преодоляват и продължават напред.

— Страшно съм ти признателна за това, което направи тази вечер. Много ни помогна. Амбър също ти е много благодарна.

Декър не отговори, а само разтри челото си с длан.

— Как се чувстваш? — попита Джеймисън.

— Странно — отвърна лаконично той.

— Имаш ли бели петна в паметта?

— Не, не и както преди.

Джеймисън кимна, но въпреки това изглеждаше угрижена.

— Какво откри в Джърси?

Той й предаде разговора си със Стенли Нотингам.

— Съкровище? — възкликна тя. — Вярваш ли в тази история?

— Мисля, че Брадли Коста е вярвал в нея. Защо иначе ще идва тук?

— Нима е сменил Ню Йорк с това западнало градче заради някакъв слух, който е научил от трета ръка? Не ми звучи логично.

— Напротив, звучи логично, след като е направил собствено проучване. Нотингам сподели, че по време на последните им разговори Коста е изглеждал отлично информиран. Човекът е работил на Уолстрийт. Там са свикнали да правят проучвания, експертизи и прочие. Има и още нещо.

— Какво?

— Спомняш ли си, че Коста се е присъединил към най-различни местни организации?

— Да, видяхме снимките. Какво от това? Не е необичайно.

— Сред тях е местното историческо дружество.

— Смяташ, че е отишъл там, направил е допълнителни проучвания и вероятно е открил къде е скрито съкровището? Или какво представлява.

— Възможно е.

— Ами Джон Барън? Той дали е чувал тези слухове за съкровището?

— Не знам, но мисля, че предшествениците му са го търсили. Това би обяснило дупките в стените. И макар градините да са обрасли в бурени и храсти, забелязах доста неравни участъци, където вероятно е копано.

— Възможно ли е Барън да знае къде е то? — попита отново Джеймисън.

— Ако го беше намерил, едва ли щеше да живее така.

— Вярно. Какво ще правиш?

— Ще тръгна по стъпките на Коста и ще видя какво ще открия.

— Но защо някой ще го убива?

— Ако е открил съкровището, това би могло да е мотив.

— А останалите три жертви?

— Не знам.

— Виж, когато мине погребението, ще започна отново да ти помагам.

— Не си длъжна да го правиш. Семейството ти се нуждае от теб.

— Аз съм жена, Декър.

Той я погледна с недоумение.

— И какво от това?

— Това значи, че мога да върша по десет неща наведнъж — обясни тя с усмивка.

— Добре — кимна Декър. — Но не забравяй, че си имаме работа с наркопласьор, склонен към насилие. Проверих Брайън Колинс в базата данни на ФБР. Този тип е бил хладнокръвен убиец. Ако има и други като него, играта ще загрубее.

— Това ни е работата, нали?

Той я погледна толкова остро, че тя отвърна:

— Знам, знам. Не искаш да ми се случи нещо. Но аз участвам в това разследване по свое собствено желание. Мога да разчитам на теб и ти можеш да разчиташ на мен, нали?

Декър кимна.

— И още нещо — каза Джеймисън.

— Какво?

Тя се поколеба, но отговори:

— Чух… чух разговора ти със Зоуи на стълбите вчера.

Декър сбърчи чело и извърна поглед.

— Това, което й каза, беше много мило. Видях колко й помогна. И… и съм ти страшно благодарна.

— Тя е просто дете. Това не биваше да й се случва…

— Но се случи и за Зоуи е добре, че има приятел като теб.

— И леля като теб — отвърна Декър.

Той прокара длан по темето си да приглади щръкналата си коса.

— Виждам, че се тревожиш за нещо — каза Джеймисън. — Не е свързано със случая, нали?

Декър поклати глава.

— А с какво?

— В онзи институт в Чикаго, в който постъпих, след като получих травмата, ми казаха доста неща, но едно от тях запомних съвсем ясно.

— Какво е то?

— Казаха ми, че засегнатият от удара мозък може да продължи да се променя. Абсолютната памет и синестезията са само първоначалната му реакция. Но могат да настъпят и други промени… години по-късно.

— Но оттогава са минали повече от две десетилетия и нищо не се е променило, нали?

— Докато нещо отново не ме халоса по главата.

— Но нали каза, че тези бели петна в паметта ти не са се появявали отново. Как е синестезията ти?

Декър я погледна.

— Когато застрелях Брайън Колинс, не видях онова електриковосиньо, което обикновено виждам.

— Какъв цвят видя?

— Никакъв. Не ми се зави свят, не ми прилоша, не изпитах пристъп на клаустрофобия. Това не е непременно лошо, но означава, че нещо в главата ми се е променило. Което ме тревожи.

— Разбирам. Възможно е ударът по главата ти да е променил нещо. Синестезията ти обаче може да се върне.

— Част от мен не го иска, но…

— Но се страхуваш, че може да са настъпили и други промени.

Едва сега Декър погледна Джеймисън в очите.

— Веднъж вече се превърнах в друг човек, Алекс. Не искам да го преживея отново, защото не знам в какво ще се превърна този път. — Той помълча и добави с неловка усмивка: — И ако трябва да бъда откровен, този човек може да не се окаже симпатичен като мен.

47

„Прах при прахта и пепел при пепелта“.

Когато Декър бе погребвал съпругата си и детето си, той бе стоял край гробовете им, обзет от усещането, че е жертва на кошмарна халюцинация. Разбираше какво се случва пред очите му, но не можеше да повярва, че то е реално.

Благодарение на този опит съдеше, че за жената и дъщерята на Мичъл погребението едва ли ще се различава от собственото му преживяване преди повече от две години. Щяха да свършат куп неща през деня, да си легнат вечерта и когато се събудят на следващата сутрин, да се зачудят — макар и за миг — къде е техният съпруг и баща.

Времето бе студено и дъждовно, а скупчените облаци подсилваха мрачната атмосфера.

Родителите на Франк, заобиколени от порасналите си деца, изглеждаха слаби, немощни, замаяни.

Амбър седеше пред ковчега, а Зоуи бе в скута й, притиснала глава към гърдите й. Освен роднините присъстваха и колеги на Франк Мичъл от логистичния център, включително Тед Рос. Имаше и няколко млади жени, за които Декър предположи, че са майки на съученици на Зоуи. Това бяха всички. Семейство Мичъл не живееше толкова отдавна в града, за да завърже приятелства.

Самият Декър нямаше костюм, подходящ за погребение, а да си намери за толкова кратко време, и то при неговите размери, бе изключено. Затова бе облякъл бежов панталон, пуловер и яке.

Стоеше най-отзад, в самия край на тентата, издигната, за да предпази опечалените от лошото време. Под краката му се простираше зелен килим от неравни чимове. Дъждът блъскаше в гърба му при поривите на вятъра, но Декър дори не направи опит да пристъпи крачка напред. Не беше част от семейството и предпочиташе да остави на опечалените повече пространство.

Срещна погледа на Рос и двамата си кимнаха. В един момент директорът на логистичния център пристъпи към него и прошепна:

— Надявам се, че никой не възразява срещу присъствието ми.

— Приемаме го като проява на уважение от ваша страна.

Рос бръкна в джоба си, извади визитка и я връчи на Декър.

— Какво е това?

— Не знам дали ще се възползвате или не, но този човек е един от най-добрите адвокати в Пенсилвания. Ще измъкне от „Максус“ възможно най-голямото обезщетение. — Рос посочи Амбър и Зоуи. — Те го заслужават. А след като получат парите, най-добре да напуснат това място и да си намерят някое по-приятно градче.

— Благодаря — отвърна Декър. — Но защо сте толкова загрижен? Работите за същата компания, която ви плаща добре.

— Споменахте, че сте се срещали с баща ми.

— Да.

— Той е ужасен негодник.

— Няма да ви възразя.

— Истината е, че се отнасяше отвратително и с майка ми, и с мен. И аз никога не му го простих. Години наред страдах… бях негова жертва… Това оставя своя отпечатък.

— Разбирам.

— А когато един обикновен човек получи възможност да отвърне на удара, не бива да я пропуска — продължи Рос. Посочи визитката и добави: — Позвънете му.

— Непременно — обеща Декър.

Рос се отдалечи.

Няколко минути по-късно свещеникът започна да възхвалява достойнствата на покойника, когото никога не бе срещал, и церемонията приключи с изпяването на два-три химна и изричането на последната молитва. Отчето пристъпи към вдовицата, каза й няколко думи и погали Зоуи по главата. Момиченцето се сепна от докосването на непознатия и Джеймисън сложи ръка на рамото на племенницата си, за да я успокои.

Това беше всичко.

Един живот, продължил три десетилетия и половина, бе сведен до трийсетина минути — толкова бяха необходими Франк Мичъл да напусне този свят.

Събралите се хора започнаха да се разотиват, а едрите мъже, изкопали гроба, пристъпиха напред, за да довършат работата си.

Барънвил щеше да се превърне във вечния дом на Франк Мичъл.

При тази мисъл Декър усети, че стомахът го присвива. Тръгна обратно към колата си, когато чу, че някой го вика.

Обърна се и видя Кейт Кемпър до черен джип, паркиран в края на колоната от автомобили.

Тя тръгна към него.

— Не очаквах да те видя тук — каза Декър.

— Не го познавах, но все пак умира млад човек и оставя млада вдовица и дете. Реших да изразя своите съболезнования. Макар и от разстояние… не исках да се натрапвам.

— Много мило.

— Изгубих баща си миналата година. Майка ми почина, докато учех в колежа. Аз съм единствено дете, а това означава, че съм следващата.

— Дотогава има много време — отбеляза Декър.

— Никой не знае какво ще му поднесе утрешният лен, особено при нашата работа.

— Така е, няма спор.

— Последния път, когато те видях, отиваше някъде с барманката от „Мъркюри“.

— Спомням си — отвърна Декър.

Научи ли нещо интересно?

Декър се облегна на колата си.

— Какво ще кажеш първо да ми отговориш на един въпрос.

— Кой въпрос?

— Така и не ми каза какво са правили твоите агенти Бийти и Смит в Барънвил.

— Минаха на страната на наркотрафикантите.

— Според думите на Ранди Хаас, преди да умре?

— Да, казах ти и това.

— А каква е била задачата им, преди да минат на другата страна?

— Какво те интересува това? — попита Кемпър.

— Разследвам случай. Необходима ми е информация.

— Добре… трябваше да свършат една работа тук. Не конкретно в Барънвил, а в Северозападна Пенсилвания.

— Каква работа? Опитай се да бъдеш по-конкретна.

Кемпър се огледа.

— В джипа.

Прекосиха алеята и се качиха в колата й.

Когато затвориха вратите, тя каза:

— През тази част от Пенсилвания минава междущатска магистрала. Тя и още няколко шосета в щата са популярни маршрути за превоз на наркотици. Използват ги няколко мрежи за разпространение на хероин и фентанил. По-голямата част от стоката пристига от Ню Йорк и продължава на запад по тези шосета. Друга минава през Детройт и Кълъмбъс.

— Бийти и Смит са работили върху това?

— Да, опитваха се да открият доставчиците и превозвачите.

— Постигнаха ли успех?

— Не, макар да се надявахме, че Хаас ще им помогне. Той е бил част от наркомрежа, която е използвала същите маршрути.

— Не разбирам как, ако Бийти и Смит са убили Хаас, той е дал показания, преди да умре.

— Открихме го в една задна уличка в Скрантън — отвърна Кемпър. — Бяха му инжектирали свръхдоза морфин. Развикал се и случайни минувачи му се притекли на помощ. Спринцовката стърчала от ръката му. Заявил пред хората, които го открили, че за всичко са виновни Бийти и Смит. После умрял. Минувачите предали последните му думи на полицията.

— Върху спринцовката имало ли е отпечатъци?

— Не. Вероятно са използвали ръкавици. Все пак не са аматьори.

Декър погледна през прозореца към гроба на Франк Мичъл. Видя как спускат ковчега. Зоуи и майка й се качваха в колата, предоставена им от погребалното бюро. Детето бе вперило поглед в ковчега, който потъваше в земята.

— Хаас имаше ли семейство? — попита Декър, като продължи да наблюдава Зоуи, докато вратата на колата не се затвори.

— Семейство? Предполагам. Не сме проверявали.

— На ваше място щях да проверя. Извършихте ли аутопсия?

— Разбира се. Сърцето му е спряло в резултат на свръхдоза морфин. Това е и официалната причина за смъртта.

— Аутопсията показа ли нещо друго?

— Например?

— Например дали Хаас вече не е бил пътник.

— Какво? Съдебният лекар не спомена нищо такова!

— Защото си искала да разбереш от какво е умрял, нищо повече. Прочете ли целия му доклад?

Кемпър присви устни.

— Не съм. Но мога да поправя този пропуск още сега. — Тя извади телефона си и изпрати съобщение. — Ще ти кажа какво пише в доклада.

— Добре.

— Как ти хрумна това? — попита Кемпър.

— Не вярвам, че вашите хора са минали на другата страна — отвърна Декър и я погледна. — Изненадан съм колко лесно сте позволили да ви убедят в противното.

— И преди сме имали агенти, които са ни предавали, Декър. Такава е природата на звяра, с който се борим. Преследваме хора, които могат да си позволят да пръснат милиони, за да привлекат някого на своя страна.

— Ясно. Но това се отнася за всички служители на правоохранителните органи. Какво друго можеш да ми кажеш за Бийти и Смит?

— Рядко се срещахме. Те имаха своеобразен подход. Аз следвам правилата. Смит и Бийти — не.

— В такъв случай се радвам, че не работя за теб.

— Аз също — усмихна се тя, но миг по-късно усмивката й помръкна. — Защо Хаас да лъже кой го е убил?

— Мога да се сетя поне за две причини. Да се надяваме, че скоро ще получим отговори.

Декър и Кемпър проследиха с поглед две катафалки, които минаха покрай тях и се насочиха към гробовете, следвани от процесия опечалени.

— Доста погребения има в това градче — отбеляза той.

— Обзалагам се, че става въпрос за свръхдоза — отвърна Кемпър и посочи младежите, които излизаха от колите и се насочваха към единия гроб. — Над осемдесет хиляди души в страната, и то само тази година — добави тя. — Повече, отколкото са загинали във Виетнам или във всички войни в Близкия изток, взети заедно. Много повече, отколкото умират в автомобилни катастрофи или от огнестрелно оръжие, и ситуацията се влошава. Догодина броят на жертвите най-вероятно ще надхвърли сто хиляди. Кризата с наркотиците е основната причина средната продължителност на живота да започне да намалява. Можеш ли да си го представиш? От началото на века дрогата е отнела живота на половин милион души! Свръхдозата е водещата причина за смъртта при американците под петдесетгодишна възраст. Наскоро АБН извърши проучване, като изходи от факта, че застрахователните компании оценяват човешкия живот средно на пет милиона долара. Използвахме този и други фактори и установихме, че годишните икономически загуби, които понася страната по вина на наркотиците, са от порядъка на сто милиарда долара. Една трета от населението вземат болкоуспокояващи. И тези хора не са се пристрастили към медикаментите на улицата. Пристрастили са се в лекарските кабинети.

— Благодарение на болкоуспокояващи, изписвани с рецепта.

— Именно. През осемдесетте ни връхлетя кризата с крека. Правителството прокара несравнимо по-строги закони за притежанието му, отколкото на обикновения кокаин на прах. Хвърлихме в затвора милиони, предимно мъже от гетата. После дойдоха деветдесетте и фармацевтичните компании решиха, че американците не вземат достатъчно болкоуспокояващи. Лекарите превърнаха болката в пети жизнен признак редом с телесната температура, пулса, дишането и кръвното налягане. Фармацевтичният бранш похарчи милиарди за реклама и подкупи на лекари, като в същото време използва лобистки фирми и мозъчни тръстове, за да придаде приемлив вид на цялата кампания. Повтаряха безспир мантрата: „Без риск от пристрастяване, без риск от вредни ефекти“. Оказа се, че твърденията им се основават на неточни изследвания… ако изобщо са правили някакви. По ирония на съдбата, лекарите предписват опиоидни медикаменти, за да се борят с болките в кръста например.

— Защо по ирония на съдбата? — попита Декър.

— Защото опиоидите са неефективни в борбата с хроничните болки в гърба или кръста. Миналата година са изписали над двеста и петдесет милиона рецепти за болкоуспокояващи. Истинско чудо е, че цялата страна не е надрусана с медикаменти. И макар тези данни да са достатъчно сериозни сами по себе си, те са само върхът на айсберга. Ситуацията е по-сериозна, отколкото при национална криза, и никой не прави нищо по въпроса. Позицията на АБН през осемдесетте е довела до строителството на много затвори и малко центрове за лечение. Сегашната криза пълни затворите, болниците и… — тя посочи с ръка — … гробищата из цялата страна. А най-лошото е, че миналата година са се родили двайсет и пет хиляди бебета с така наречения синдром на неонатална абстиненция, защото майките им са вземали опиоиди по време на бременността. Как мислиш, какъв живот очаква тези бебета?

Декър се взираше в ковчега, който опечалените — все момчета в гимназиална възраст — носеха към гроба. После се извърна към колоната от автомобили, паркирани на алеята, и с изненада видя сред тях както нови луксозни коли, така и очукани таратайки.

Засвири клаксон.

— Откъде идва това? — възкликна Кемпър.

— Оттам — каза Декър и посочи един пикап, спрял в средата на колоната.

Двамата изскочиха от джипа и хукнаха по алеята. Когато пристигнаха, около пикапа вече се бяха събрали няколко души.

Зад волана седеше млад мъж, приведен на две, залепил глава на клаксона. Раменете му опираха във волана.

Декър се пресегна през отворения прозорец, бутна тялото му назад и свиренето престана.

Младежът обаче дишаше тежко, на пресекулки.

Декър повдигна клепачите му. Зениците му бяха колкото глава на топлийка.

— Свръхдоза — обяви Кемпър, която също бе виждала подобни състояния.

— Да — потвърди слаб мъж с износено палто, — за трети път тази седмица.

Декър забеляза полупразната спринцовка на задната седалка. Течността в нея бе бистра, с цвят на пясък.

— Прилича на чист хероин — каза той.

Кемпър кимна, набра 911 и повика линейка.

— Някой да има наркан? — попита Декър.

— Аз — обади се млада жена, застанала до пикапа.

— Дайте ми го — каза Декър, докато младежът на предната седалка едва си поемаше дъх.

— Можеше да изчака да свърши погребението, преди да си инжектира тази гадост — отбеляза слабият мъж с палтото.

— Дайте ми го — повтори Декър, докато младежът хриптеше. — Всеки момент ще спре да диша.

Жената започна да рови в чантата си.

— Можеше да изчака! — продължи мъжът. — Глупак!

— Дайте ми проклетия наркан! — изкрещя Декър, когато младежът се свлече настрани, а устните му посиняха.

Жената подаде на Декър шишенце, което извади от чантата си.

Декър пъхна отвора му в носа на младежа и стисна.

Изчака няколко секунди, но не последва нищо.

Кемпър погледна спринцовката и заяви:

— Сигурно е прибавил фентанил в това, което си е инжектирал. При фентанила връзката с мозъчните рецептори е по-здрава, отколкото при морфина.

— Това е хероин, а не морфин, госпожице — обади се слабият мъж. — Нищо ли не знаете?

Кемпър се завъртя рязко и му показа значката си.

— Знам много повече от вас! Когато организмът започне да разгражда хероина, първият получен вторичен продукт е морфин. — Тя се обърна към Декър и каза: — Дай му още една доза наркан. Трябва да изчистим мозъка му от дрогата.

Декър отново стисна шишенцето.

Изминаха няколко секунди, преди младежът да вдиша дълбоко и да се изправи на седалката. Примига и се огледа объркано.

— Чудесно! — възкликна саркастично слабият мъж с палтото. — Спасихте го! До следващия път.

— Кой сте вие? — изгледа го Декър.

— Чичо му. Това копеле не можа да изчака да погребат сестра му, преди да се надруса с тази гадост. Не прояви елементарно уважение.

— Сестра му? — попита Кемпър. — От какво е починала?

— От свръхдоза хероин — отвърна чичото. — Нямало е кой да й даде наркан навреме. — Посочи младежа и каза: — Тоя боклук е можел да я спаси, но междувременно отишъл в банята, за да се нашмърка с кокаин.

Миг по-късно въпросният младеж се надвеси през прозореца и повърна.

Всички отскочиха назад, за да не ги изцапа.

Младежът изгледа сърдито Декър, но после видя шишенцето в ръката му.

— За малко да ритнеш камбаната, приятел — каза Декър.

— Благодаря, човече — отвърна немощно младежът и избърса уста.

Декър погледна първо Кемпър, връчи шишенцето наркан на жената, от която го бе взел, върна се при джипа и се качи в него.

Кемпър се обърна към чичото и лелята.

— Скоро ще пристигне линейка. Трябва да постъпи в болница.

— Добре — отвърна мъжът. — Както кажете.

Когато Кемпър се отдалечи, той плесна племенника си по тавата.

— Глупак!

Кемпър последва Декър и се качи в джипа.

— Добре ли си? — попита го тя, след като затвори вратата.

Декър не отговори много дълго.

— Чудя се дали ще се измъкнем някога от тази дупка.

— В АБН съм се нагледала на какво ли не. Видяла съм всяка низост, на която е способен човек, пристрастен към наркотиците. Случилото се тук не ме изненадва, била съм свидетелка на далеч по-лоши неща. Петгодишни деца, които правят изкуствено дишане на родителите си. Възрастна жена, която разбива главата на сина си, за да измъкне от джоба му пари за следващата доза. Майка, която принуждава десетгодишната си дъщеря да проституира, за да си купи хероин. Но ще се справим, Декър.

— Наистина ли го вярваш? — погледна я той.

— Нямам друг избор. В противен случай не бих могла да си върша работата.

— Спомена, че застрахователните компании изчисляват стойността на човешкия живот — каза той.

— Да, това е част от работата им.

— Синди Райли ми каза, че е изгубила доста приятели в резултат на свръхдози.

— Не съм изненадана. Не забравяй, че има хиляди градове и градчета като Барънвил, където някога хората са ставали сутрин, отивали са на работа… имали са цел в живота. Вече нямат цел. Или работа. Или достойнство. Това им се отразява катастрофално, Декър. По най-различни начини. Неслучайно наричат опиоидните аналгетици „наркотици на отчаянието“.

— Райли спомена, че някои от приятелите й са имали застраховка „Живот“. И че част от новите сгради, магазини, заведения и прочие са на хора, получили големи обезщетения от животозастрахователните компании. — Той посочи луксозните коли, паркирани на алеята. — Може би тези коли са купени именно е такива обезщетения.

Кемпър обмисли думите му за миг, преди да поклати глава.

— Нито една застрахователна компания няма да сключи застраховка „Живот“ за по-сериозна сума, ако кандидатът не е в добро здравословно състояние, страда от тежка болест или взема наркотици, Декър.

— Възможно е да не са били наркомани към момента на сключване на договора — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Интересно ми е колко жители на Барънвил, починали от свръхдоза, са имали застраховка „Живот“ за големи суми. Можеш ли да разбереш?

— Мога да опитам.

— Добре. Е, трябва да се връщам. Обещах на Алекс да й помогна. Роднините и приятелите на Франк се събират в дома му.

Докато слизаше от джипа, Кемпър подхвърли:

— Не си те представях да домакинстваш.

— Напоследък и аз съм изненадан от себе си.

48

Навън валеше проливен дъжд. Капките трополяха по покрива на къщата на Мичъл, където след погребението се бяха събрали всички роднини и приятели на семейството.

Декър бе пристигнал навреме, за да помогне на Джеймисън и сестрите й да поднесат храната и напитките и да подредят в дневната столовете от всички стаи. Предаде на Амбър визитката, която Тед Рос му бе дал. Тя обеща да звънне на адвоката към края на седмицата.

Зоуи седеше на един стол, гушнала одеялото и котето Феликс, докато майка й разговаряше тихо с родителите на Франк.

Алис Мартин бе донесла пай. Сега тя стоеше в ъгъла с Джеймисън и майката на една съученичка на Зоуи. Тед Рос и колегите му от „Максус“ се бяха сбогували с Амбър още на гробището и не бяха дошли в дома й. Декър прецени, че са постъпили правилно, защото видя как бащата на Франк стисна зъби, когато Рос пристъпи към Амбър да изкаже съболезнованията си.

На вратата се почука и когато Декър отвори, зяпна смаяно двойката на прага.

Джон Барън и Синди Райли — и двамата с чадър в ръка — се взираха в него.

— Да разбирам ли, че сте изненадани от появата ни? — попита Барън.

Декър забеляза, че той е облечен с идеално изгладен панталон, бяла риза и избеляло кадифено сако с кръпки на лактите.

Под шлифера си Райли носеше черна рокля до коленете и черни обувки. Косата й бе сплетена на френска плитка. Държеше в другата си ръка кутия.

— Да, определено съм изненадан — призна Декър.

— Дойдохме да изкажем съболезнования — каза Барън.

Райли му подаде кутията.

— И да донесем това. Бутилка малцово уиски.

— Добре — отвърна Декър, но не помръдна от мястото си, докато до него не изникна Джеймисън.

— Здравейте — посрещна тя неочакваните гости.

Барън протегна ръка.

— Вече се срещнахме. Аз съм Джон Барън, а това е Синди Райли.

Джеймисън се здрависа с тях.

— Както казах на вашия колега — заяви Барън, — дойдохме да изкажем своите съболезнования.

— И да донесат бутилка уиски — добави Декър и връчи кутията на Джеймисън.

— Аз съм ирландка. Затова носим уиски — обясни Синди Райли. — Надявам се да нямате нищо против.

— Разбира се, че не — отвърна Джеймисън. — Не стойте на дъжда, влезте.

Тя ги въведе в къщата и всички погледи се насочиха към тях. Никой не позна Барън, с изключение на Алис Мартин.

Декър забеляза, че очите й се разшириха леко, след което тя продължи разговора с една от младите майки от училището на Зоуи.

Барън и Райли размениха няколко думи с Амбър и изказаха своите съболезнования. После Джеймисън ги поведе към Зоуи и ги запозна с нея.

Барън коленичи пред момиченцето и каза:

— Приличаш ми на дете, което не вярва във вълшебства.

Зоуи не отговори, тъй като отново бе пъхнала палец в устата си.

— Да приема ли това за „да“? Не вярваш във вълшебства, нали? — попита Барън.

Зоуи поклати глава.

— Добре. Я да видим тогава… Как го направих това?

Той потупа джобовете на якето си, погледна под стола, опипа краищата на одеялото.

— Не, определено не е тук.

Зоуи извади пръста от устата си и попита:

— Кое не е тук?

Барън се престори, че не я чува, и продължи:

— О, разбира се! Сега се сетих! Зоуи, ще провериш ли в дясното ухо на твоето коте? Мисля, че е там.

Зоуи погледна колебливо първо Декър, а после и Джеймисън, които й кимнаха окуражително. Пъхна пръсти в дясното ухо на Феликс и облещи очи, когато извади от там малка сребърна монета.

— Как е влязла в ухото на Феликс?

Барън плесна с ръце и погледна Джеймисън.

— Предполагам, че Феликс е много специална котка, нали?

Зоуи кимна.

— Е, специалните котки правят вълшебства. Например крият монети в ушите си.

Барън взе монетата и я разгледа.

— О, това е много рядка монета! Тя носи късмет на своя собственик. Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Зоуи, чийто учуден поглед сновеше между котето и монетата.

Барън я вдигна пред нея и продължи:

— Тази монета е на сто четирийсет и седем години. Някога е принадлежала на моя прадядо. Той имал много монети, но не се разделял с тях. Тази обаче я намерих и за мен ще бъде чест, ако я приемеш в знак на възхищение, че си толкова смела млада дама, която притежава толкова специална котка. Ще го направиш ли, Зоуи? Ще приемеш ли монетата?

Момиченцето кимна и сви юмруче около монетата.

Барън седна на един стол и погледна Зоуи.

— А сега вярваш ли във вълшебства? Може би мъничко? Или поне в много специалните котки?

Тя закима.

— Какво ще кажеш, Зоуи? — попита Джеймисън, която погледна Барън с признателност.

— Благодаря.

— Не, аз ти благодаря за това, че ми оказа честта да приемеш монетата. — Барън забеляза, че Амбър ги наблюдава от другия край на стаята. — Мисля, че майка ти има нужда от прегръдка точно в този момент. А ти можеш да й покажеш твоята чисто нова и много стара монета.

Зоуи се усмихна, скочи от стола си и хукна към майка си, а Барън се изправи.

— Това беше много мило — каза Джеймисън.

— Така е — съгласи се Райли.

— Май ще се окажете човек с много достойнства — добави Джеймисън.

— Не, боя се, че онези, които се захващат с много неща, не ги бива в нито едно. Как вървят нещата тук?

— Според очакванията — отвърна Джеймисън. — Погребението мина.

Барън поклати глава.

— Никога не съм разбирал ритуалите, свързани е погребения и църковни служби. Според мен скърбящите хора не бива да се подлагат и на това.

— Това е начин да покажат уважение към покойника, Джон — възрази Синди Райли.

Барън посочи бутилката, която Джеймисън продължаваше да държи в ръце.

— Предпочитам да покажа уважение, като пийна от това. И ако ми посочите къде е кухнята, ще донеса чаши.

Джеймисън го поведе към кухнята. Декър и Синди останаха сами.

— Тръгнахте си много внезапно онази вечер — каза тя. — Споменахте, че трябва да отидете някъде.

— Така беше.

— Къде?

Декър я погледна изпитателно.

— Открих Стенли Нотингам.

— Кого?

— Името му беше изписано на гърба на снимката.

— А, да.

— Той е роднина на Найджъл, иконома на Барън.

— Какво съвпадение! — възкликна Синди и погледна остро Декър. — Но нали казахте, че не вярвате в съвпадения?

— Дори да вярвах, не бих повярвал на толкова голямо съвпадение.

— И какво открихте?

— Чували ли сте слуховете за съкровище, скрито в имението на Барън?

Синди поклати глава.

— Не, защо? Да не би този Стенли да е казал, че там има съкровище?

— Чул е подобни истории. И е живял в Ню Йорк в една и съща сграда с Брадли Коста. Всъщност са били приятели.

— Чакайте малко! Нали не твърдите, че Брад е дошъл в Барънвил, подведен от слуховете за някакво съкровище?

— Не мисля, че са били само слухове. Той е дошъл тук, след като с направил съответното проучване.

— Но би трябвало да е убеден, че съкровището съществува, за да зареже всичко и да пристигне тук.

— Съгласен съм.

— Смятате ли, че то съществува?

— Мисля, че доста хора са го търсили. Но никой не го е намерил.

— По дяволите!

— Барън никога ли не го е споменавал?

— Не. А ако беше открил нещо, едва ли щеше да живее по този начин.

— Съгласен съм. Но той би трябвало да е чувал тези слухове.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита Синди. — Да не би да е част от вашето разследване?

— Да го наречем, паралелна част. И ви го разказвам, защото следвам интуицията си. А тя ми подсказва, че мога да ви имам доверие. За да разреша случая, трябва да си осигуря помощта на местни хора.

— Джон би трябвало да знае повече от мен. Все пак става въпрос за неговото семейство.

— А мога ли да му имам доверие?

— Аз му имам.

В този момент Барън и Джеймисън се върнаха с четири чаши. Барън наля уиски на всеки.

— За Франк — каза той и вдигна чаша.

Всеки отпи по глътка уиски.

— Не съм свикната на толкова силни напитки — примижа Джеймисън. — И то рано следобед.

— Ако останеш тук достатъчно дълго, Алекс — погледна я Барън, — ще промениш отношението си към пиенето през деня. Но не те съветвам да оставаш.

Декър погледна Синди Райли, след което се обърна към Барън.

— Найджъл Нотингам?

Барън свали чашата си и го погледна.

— Какво за него?

— Верният иконом на прадядо ти.

— Да, знам.

— Декър е говорил с негов роднина — побърза да поясни Синди. — Живял е в една и съща сграда с Брадли Коста. Декър смята, че този роднина е разказал на Коста, че някъде в имението има съкровище. Затова е дошъл тук.

— И е бил убит — добави Декър, без да откъсва поглед от Барън.

— А, да, съкровището — отвърна отегчено Барън. — Легендарното съкровище.

— Никога не си го споменавал — каза Декър.

— Защо да го споменавам? Няма никакво съкровище.

— Значи си го търсил! — възкликна Джеймисън.

— Не, но моите предшественици са го търсили, и то в продължение на много десетилетия. Така и не са го открили, защото праотецът ни не е искал потомците му да го намерят. Останал е верен на себе си.

— Коста явно е бил на друго мнение — заяви Декър — Защо иначе ще напусне Ню Йорк и ще дойде тук? Разпитвал ли те е някога за него?

— Както казах и преди, не познавах Коста. Никога не съм го срещал, следователно няма как да ме е питал за каквото и да било.

— Сигурен ли си?

Барън присви устни. Изглеждаше развеселен.

— Намекваш, че премълчах за Джойс и Майкъл Суонсън?

— Определено не се ползваш с моето доверие.

— Не съм сигурен какво мога да кажа, за да те убедя, затова е най-добре да си тръгна. — Барън се обърна към Алекс: — Много съжалявам за загубата ви. Съмнявам се, че мога да направя нещо, но ако ти или сестра ти имате нужда от каквото и да било, само кажи и ще направя всичко по силите си.

— Аз също — присъедини се Синди.

— Благодаря — отвърна Джеймисън.

Четиримата излязоха навън. За щастие, дъждът бе отслабнал. Барън и Райли се отправиха към стария шевролет, когато прозвучаха сирени.

— Идват насам — отбеляза Декър.

Проблясващите светлини завиха по улицата, на която се намираше Къщата с труповете.

Всички се втурнаха натам и видяха полицаите да излизат от автомобилите си и да хукват към една къща. Предната врата бе отворена, а на верандата стоеше объркана възрастна жена. След секунди отпред спря и линейка с изключени светлини.

— Кой живее там? — попита Синди.

— Дан Бонд — отвърна Декър. — И ако съдя по случващото, не мисля, че продължава да живее.

49

— Защо някой ще иска да убие Дан?

Разплаканата Алис Мартин зададе този въпрос толкова пъти, че Декър се зачуди дали не е изпаднала в шок.

След като показаха значките си на полицаите, отзовали се първи на сигнала, Декър и Джеймисън научиха, че смъртта на Дан Бонд не е била нито естествена, нито случайна.

— Някой е разбил черепа му — съобщи един от полицаите.

След като мъртвият Дан Бонд беше изнесен от дома му, двамата се прибраха. Амбър и Зоуи си почиваха на горния стаж. Сестрите на Джеймисън бяха отишли да откарат родителите и роднините на Франк в мотела, в който бяха отседнали.

Барън и Райли седяха в дневната и се взираха безмълвно в пода. Барън си бе налял нова чаша уиски.

Джеймисън прегърна Алис Мартин.

— Убедена съм, че полицията ще открие кой го е направил.

Възрастната жена проплака:

— Още не са открили кой уби останалите жертви.

Джеймисън погледна Декър, който тъкмо се канеше да каже нещо, когато на вратата се почука.

Декър знаеше кого да очаква, затова отиде да отвори.

На прага стояха Грийн и Ласитър.

— Мисля, че трябва да евакуираме останалите жители на тази улица — пошегува се мрачно Грийн.

— Една от тях е тук — отвърна Декър и посочи Мартин. — Какво е положението с Фред Рос?

— Почукахме на вратата му и го събудихме — каза Ласитър. — Беше в отвратително настроение.

— Имате късмет, че пушката не е била до него.

— Да, заяви, че ако някой се опита да го фрасне по главата, щял да го гръмне и с двете цеви.

— Какво можете да ми кажете? — попита Декър.

— Да излезем навън — предложи Ласитър и тримата отидоха на верандата.

— Мъртъв е приблизително от полунощ — каза Грийн.

— Следи от влизане с взлом?

— Никакви. Възрастна приятелка се отбила да провери как е, след като не отишъл на църква и никой не успял да се свърже с него по телефона. Открила го в кухнята.

— А как е влязла?

— Имала ключ — обясни Грийн. — Проверихме я, всичко е наред.

— Един от полицаите ми каза, че Дан Бонд е убит с удар по главата — каза Декър.

— Точно така — потвърди Ласитър.

— Оръдието на убийството?

— Не го намерихме. Убиецът вероятно го е отнесъл.

— И никой не е видял нищо?

— На тази улица живеят само още двама души. Мартин и Рос. В полунощ вероятно са спели.

— Ами агентът на АБН от другата страна на улицата? — попита Декър.

— Вчера Кемпър вдигна наблюдението над къщата — обясни Грийн. — Хората й приключиха с огледа както в нея, така и в съседната, където ти застреля Брайън Колинс. А ние не можем да си позволим да отделим хора за подобна задача. Патрулните полицаи и бездруго не стигат.

— Убиецът вероятно е наблюдавал къщата. Знаел е, че отвън няма никой. Затова е влязъл и си е свършил работата — каза Ласитър.

— Но защо да убива един сляп старец? — зачуди се Грийн. — Защо изобщо някой ще иска да му затвори устата? Той не би могъл да види нищо!

— Но би могъл да чуе — отвърна Декър. — Знаеше, че в онази нощ над къщата не е прелетял никакъв самолет. Именно той предположи, че това е бил дрон.

Грийн пъхна нова дъвка в устата си.

— Дона спомена теорията ти по въпроса. Смяташ, че може да е споделил с някого това, което ти е казал? И този някой го с убил?

— Възможно е. Не мога да се сетя за друга причина някой да желае смъртта на Дан Бонд. Не беше от хората, които имат врагове. Някакви следи от обир?

— Не, дома му няма какво да се открадне.

— Когато отидох да говоря с него, Бонд отключи три ключалки. Не вярвам да е оставил вратата си отворена.

— Следователно някой е имал ключ — заяви Ласитър.

— Или старецът е познавал убиеца и сам го е пуснал в дома си — добави Декър. — И ако съдя по срещата ми с него, трябва да му е имал голямо доверие, за да го пусне в толкова късен час.

— Откриваш ли някаква логика във всичко това? — попита гневно Грийн.

— Все още не.

Грийн откачи значката си от колана и я захвърли на верандата.

— Защо, по дяволите, нося това нещо, след като не мога да защитя собствения си град?

Декър се наведе, взе значката, огледа я, за да се увери, че не е пострадала, и я подаде на Грийн.

— Ще разрешим случая — каза му той.

— Как може да си толкова сигурен? — попита Ласитър.

— Защото в нашата работа провалът е изключен — отвърна Декър.

50

Декър седеше на масата в кухнята на семейство Мичъл два дни след погребението на Франк.

Разгъваше копията, които бе направил на писмата, съхранявани от Стенли Нотингам, и ги подреждаше на масата. Бяха няколко, но като че ли нито едно от тях не съдържаше информация за каквото и да било скрито съкровище.

Прочете поредното. За пети път.

Скъпи Самюъл,

Съзнавам, че се отчуждихме напоследък и не сме си писали от известно време. Сега обаче взех писалката, защото ми липсваш, синко. Съжалявам, че напусна Барънвил, но знам, че искаш да изживееш живота си според собствените си разбирания. Разбирам, че никога не си харесвал господаря Барън, но той се отнася много добре с мен. Миналата година заминахме на дълго пътешествие, по време на което прекосихме Австралия от единия до другия край. Това ни отне няколко месеца. Господарят Барън нае частен кораб само за нас и макар че пътувахме доста дълго, беше невероятно. Много от страните, които посетихме преди това, бяха уникати и пленителни по свой начин, но никога не бях попадал на място като Австралия. Обиколихме големите крайбрежни градове — Сидни, Пърт, Аделаида, настоящата столица Мелбърн. Чух, че обсъждат създаването на нова столица на място, наречено Канбера. Посетихме и Джилонг, Туумба, Калгурли, Бачарат, Молиагул и дузина други места със също толкова странни имена. Видяхме аборигени, кенгурута, птици ему, вамбати, кукабури и какви ли не още животни. Един от водачите ни уби змия, три пъти по-дълга от ръста ми. В Австралия има огромни коралови рифове, а водата е толкова бистра, че можеш да видиш дъното. Има обширни планински вериги, гъсти джунгли и безкрайни пустини. Вътрешността на страната трудно може да бъде описана с думи. В сравнение с нея Англия изглежда направо скучна, макар да се гордея, че Австралия е част от Британската империя. Убеден съм, че дори могъщият Барън, който обикновено мисли единствено за бизнеса си, успя да се отпусне, да си почине и да изпита наслада по време на това пътуване. В същото време обаче със съжаление трябва да те уведомя, че след завръщането ни здравето на господин Барън започна да се влошава. Убеден съм, че трудното пътуване го изтощи. Измина почти година, откакто се върнахме, но обичайната му енергичност така и не се възвърна. Държи се, но аз го познавам по-добре от всички и виждам, че силите му отслабват. Не знам какво ще се случи тук, когато си отиде. Той определено не е очарован от децата си, нито едно, от които не притежава неговия делови нюх. Господарят Барън направи толкова много за тях, а те си останаха най-обикновени неблагодарници. Синко, честно казано, и твоят баща не се чувства добре. Дишам трудно, движа се още по-трудно. Надявам се, че ти и децата ти сте добре. Дано да се видим, преди да си отида. Ако ли не, ела да се сбогуваш с моите останки. Иска ми се да вярвам, че душата ми ще се рее високо, високо над теб, но кой знае? Може да се озова в Ада. Всичко е в божиите ръце. Осланяй се на неговата прошка.

Твой Найджъл

Декър остави писмото настрани. Ако в него се криеше някаква следа, той не успяваше да я открие. Колко жалко, че Найджъл боготвореше Барън само заради богатството му. От друга страна обаче, мнозина правеха същото и сега. Найджъл бе прав, че здравето и на двамата се е влошило. Ако съдеше по датата, писмото бе написано едва шест седмици преди смъртта им.

Вдигна поглед, когато в стаята влезе Джеймисън.

Тя седна срещу него и погледна писмата.

— Откри ли нещо интересно?

Той поклати глава и се облегна на стола си.

— Как са Зоуи и сестра ти?

— Беше добра идея Зоуи да се върне в училище, за да не мисли постоянно за случилото се… Ще я взема по-късно. Амбър отиде до банката да уреди някои финансови въпроси. И вече позвъни на адвоката, който Тед Рос препоръча. Той ще дойде тук, за да се срещне с нея.

— Добре. Тя трябва да осъди компанията да й плати сериозно обезщетение.

— Казах й същото и я предупредих да не подписва никакви документи, които може да получи от „Максус“. Франк е имал застраховка „Живот“ на стойност половин милион долара. Доколкото разбрах, сумата ще бъде изплатена съвсем скоро.

— Застраховката от компанията ли е направена?

— Мисля, че да.

Декър кимна и отново впери поглед в писмата.

— Някаква идея защо е бил убит Дан Бонд? — попита тя.

— Защото може да е знаел нещо за онази нощ.

— Нещо, което е чул?

Декър кимна.

— Получих потвърждение, че Фред Рос е бил в болницата онази вечер. Изписали са го на другия ден. Така че, каквото и да е чул Дан Бонд, не е било свързано с него.

— Смяташ ли, че следващата мишена може да е Алис Мартин? Убиецът на Бонд може да реши, че тя също е видяла или чула нещо?

— Затова помолих Грийн да възложи на някоя патрулка да минава редовно по улицата.

— Добра идея — каза Джеймисън.

Декър се надигна.

— Къде отиваш?

— В Историческото дружество.

— Всички си заминаха. Искаш ли компания?

— Добре дошла отново.

 

 

— Да, много добре си спомням господин Коста.

Декър и Джеймисън разговаряха с Джейн Сатъруайт, председателката на Историческото дружество на Барънвил, която очевидно бе единствената му служителка. Тя беше безвкусно облечена белокоса жена, наближаваща седемдесет, загърната в розов шал. На врата й висяха старомодни очила с телени рамки.

Дружеството се помещаваше в занемарена тухлена сграда, заобиколена от отдавна изоставени постройки.

— Барънвил има много богата история — заяви Сатъруайт, — но не разполагаме с ресурси, за да я разкажем подробно.

Достатъчно бе Декър и Джеймисън да се огледат, за да разберат, че жената говори истината. Витрините с експонати бяха стари и потънали в прах, а лавиците бяха полупразни. Цялото помещение изглеждаше запуснато.

— Имате ли много посетители? — попита Джеймисън.

— Не, боя се, че не. Хората сякаш вече не се интересуват от историята на града.

— В такъв случай са обречени да повтарят грешките на миналото — отбеляза Декър.

— Именно — оживи се изведнъж Сатъруайт. — Много сте прав. Всички търсят отговорите в бъдещето и игнорират факта, че въпреки изминалите години хората си остават същите.

— Разказвахте ни за Брадли Коста — подсети я Джеймисън.

— О, да. Много симпатичен младеж. Живо се интересуваше от историята на нашия град.

— А от нещо по-конкретно?

— От Джон Барън. Първия, имам предвид, основателя на града.

— И от какво по-точно, свързано с Джон Барън? — попита Декър.

Сатъруайт ги въведе в друго помещение.

— Това е залата на Барън, както я наричат. Тук пазим всичко, свързано с него, от раждането до смъртта му.

— Разбрах, че е в починал в един и същ ден със своя иконом Найджъл Нотингам.

— Точно така. Да не би и вие да сте историк?

— Само любител — излъга Декър. — Коста прояви ли интерес към този факт?

— Да, попита ме за това. Искаше да разбере дали притежаваме някаква кореспонденция на Найджъл. Беше първият, който ми задава този въпрос.

— Имате ли негови писма? — попита Декър.

— Не.

— Какво друго ви пита Коста?

— Интересуваше се дали пазим делова кореспонденция на Барън от месеците непосредствено преди смъртта му.

— И? — попита Джеймисън.

— Пазим само едно писмо.

Сатъруайт отиде до един шкаф, отвори го и порови вътре.

— Странно.

— Не можете ли да го намерите? — попита Джеймисън.

— Тук беше. Може да съм го сложила другаде. — Жената прерови всички чекмеджета и шкафове, но напразно. — Чудно нещо — промърмори тя по-скоро на себе си, отколкото на своите посетители. — Няма го.

— Кога го вадихте за последен път? — поинтересува се Джеймисън.

— Ами когато господин Коста беше тук. Но съм сигурна, че го върнах на мястото му.

— Възможно ли е някой да го е взел?

— Аз съм единствената служителка. Вярно, през деня оставям вратата отключена… ако съм отзад и някой влезе, би могъл да го вземе, без да разбера. Но защо ще го прави?

— Можете ли да ни кажете какво пишеше в писмото? — попита Декър.

— Да, защото го прочетох внимателно, когато го извадих за господин Коста. В него нямаше нищо особено. Барън беше писал до някаква компания във връзка със строителството на нова сграда на територията на текстилната фабрика. Беше свързано с покупка на оборудване, бетон, глина, форми за тухли… такива неща. Не мисля, че беше важно. Най-обикновено делово писмо.

— Обърнахте ли внимание на датата? — попита Декър.

— Приблизително година преди смъртта му.

— До местна компания ли бе адресирано?

— Не, до фирма от Питсбърг.

— Спомняте ли си името й? — попита Джеймисън.

— Момент да помисля… А, да! „О’Райли и синове“. Запомних я, защото моминското име на майка ми е О’Райли.

— Предполагам, че Коста е проявил интерес към писмото — каза Декър.

— Да. Но то беше единственото от деловата кореспонденция на Барън, което успях да открия. Разчитахме на наследниците му за подобни материали, но те или не разполагаха с кой знае какъв архив, или не желаеха да се разделят с него.

— Благодарим ви за помощта — каза Джеймисън.

Докато вървяха към колата, тя каза:

— Изглежда ми странно, че точно това писмо е изчезнало. Смяташ ли, че Коста го е откраднал?

— Възможно е. Но нищо чудно да е бил някой друг.

— Жалко, че не успяхме да научим повече.

— Трябва да намерим отговора на един въпрос.

— Кой?

— За какво всъщност е използвал Барън всички материали, които е поръчал. Защото те не са отишли за разширение на текстилната фабрика.

— Откъде знаеш?

— Благодарение на онова, което Грийн вече ни каза.

51

— Ще извършим обиск в дома на Джон Барън. Можете да дойдете с нас, ако желаете.

Декър погледна изненадано Ласитър, която стоеше на предната веранда на Мичъл. Беше рано сутринта.

— Къде е партньорът ти? — попита той.

— Проверява други улики. Аз ще ръководя тази операция.

— Защо сте извадили заповед за обиск на имението? — попита Декър.

Ласитър му бе позвънила предварително, което му бе предоставило достатъчно време, за да се облече набързо и да я посрещне на верандата.

— Имаме основания да предположим, че е замесен в убийствата — отвърна тя.

— Какви? — попита Джеймисън, която току-що се бе присъединила към Декър.

Той й бе казал за обаждането на Ласитър. Джеймисън още оправяше пуловера, който бе облякла преди секунди, и решеше с пръсти косата си.

— Думите на твоя колега — отвърна Ласитър и посочи Декър.

— Смятате, че Барън с познавал поне три от четирите жертви. Знаем, че е познавал Джойс Танър, а Суонсън е живял в градинската барака. Но коя е третата? — попита Декър.

— Домът на Барън е ипотекиран в банката. Познайте кой е човекът за контакти от страна на банката, посочен в договора?

— Брадли Коста — отвърна мрачно Джеймисън.

— Правилно!

— Добре, Барън е свързан с някои от жертвите — каза Декър. — Убеден съм, че това се отнася и за други хора в града.

— Свързан е и с Тоби Бабът. Това прави четири от четири.

— Каква е връзката му с Бабът? — попита рязко Декър.

— Открих стар доклад за извършен арест. Тоби Бабът е бил обвинен в незаконно проникване в имота на Барън.

— Какво е правел там? — попита Джеймисън.

— Отказал да отговори, когато полицаите го попитали.

— И Барън знае за този случай?

— Той лично е задържал Бабът и е съобщил в полицията. Следователно е познавал и четирите жертви.

— Каква е теорията ви? — попита Джеймисън.

— Нещата с Коста са лесни. Банката държи ипотеката. Освен това, както Декър ми каза, Барън е почитател на гръцката митология. А Танатос е гръцкият бог на смъртта.

— А Джойс Танър?

— Подкрепял я е финансово. Парите му започнали да свършват. Нищо чудно да е разполагала с компромат срещу него и затова да й е помагал. Затова я е убил и е написал онази библейска глупост за робството. Вероятно се е виждал като неин финансов роб. Танър е изучавала Библията в гимназията, което Барън е знаел добре.

— Не мислиш ли, че това е прекалено? — попита Декър.

— Какво имаш предвид? — отвърна Ласитър.

— Гръцки символи, библейски цитати, все неща, които лесно могат да бъдат свързани с Барън. Аз го направих просто като прелистих годишниците на гимназията. А ипотеката тегне върху имението от много години. Защо му е да убива банкера точно сега?

— Защото неотдавна се е опитал да рефинансира дълга при по-ниска лихва и банката му е отказала. С други думи, Коста му е отказал. Барън е имал проблеми с изплащането на вноските и се е уплашил, че може да изгуби имота си.

Декър изглеждаше изненадан от новите факти.

— Но това не доказва, че е убил Коста. Продължавам да смятам, че заключенията ти са прибързани.

— Понякога убийците мислят прекалено много. И усложняват нещата.

— Да, така е. Но не смятам, че Барън е от този тип. Струва ми се, че някой се опитва да го натопи, но не се справя особено добре.

— Извършвала съм арести и при по-малко улики и съм доказвала правотата си.

— А защо ще убива Бабът?

— Може да е открил нещо в имението, което да е изнервило Барън. Мисля, че знам за какво става въпрос. Ти също би трябвало да се досетиш, защото откри връзката преди нас.

— Какво е то? — попита Декър.

— Суонсън е бил наркодилър. Ами ако Барън също е замесен в търговията с дрога? Той е изпитвал отчаяна нужда от пари и едва ли го е било грижа откъде идват те. Но в един момент Суонсън е поискал по-голям дял или пък е решил да се оттегли и Барън се е уплашил да не го издаде. Затова Суонсън е трябвало да умре, както и Бабът, ако е разбрал с какво се занимава Барън. Нищо чудно Бабът да е купувал наркотици от тях.

— Всичко това са предположения — отбеляза Декър.

— Затова ще претърсим къщата — отвърна Ласитър. — За да открием улики, които да докажат, че предположенията ни са верни. Идвате ли?

— Идваме — отвърна Декър, а Джеймисън го погледна тревожно.

 

 

Декър и Джеймисън последваха двата полицейски микробуса, отправили се към имението на Барън. Беше едва седем сутринта — очевидно Ласитър целеше да изненада Барън.

— Той ме излъга. Отново — каза Декър. — Заяви, че не познава Коста.

— Може никога да не са се срещали. Нищо чудно да са водили кореспонденция чрез имейли.

— Това няма значение. Коста е щял да обяви ипотеката за просрочена. Това е достатъчен мотив за убийство и ти го знаеш. А той го скри от мен.

— Наистина ли смяташ, че Барън и Суонсън са продавали наркотици?

— Не знам. Но Барън ме излъга. Това променя всичко.

— Сериозно ли вярваш, че той е убиецът?

— Поне не съм убеден, че не е.

— Изглежда толкова…

— Толкова какъв? Мил? Ексцентричен? Ловък фокусник? Това няма никакво значение, Алекс, и ти го знаеш.

Джеймисън въздъхна примирено.

— Ласитър изглежда щастлива.

— Разбира се, че ще изглежда щастлива. Нали смята, че баща й е умрял в затвора по вина на семейство Барън.

— И с радост би пратила зад решетките последния представител на фамилията?

— Точно от това се опасявам — отвърна Декър.

52

— Много впечатляващо! — заяви Барън, след като отвори входната врата и огледа полицаите, скупчили се зад Ласитър.

Беше облечен със стар халат и бос.

Погледна към Декър и Джеймисън, които стояха встрани, но не каза нищо.

Ласитър вдигна някакъв лист.

— Заповед за обиск на къщата, прилежащите постройки и земята. Искам да седнете някъде и да не ни се пречкате по време на обиска.

— Мога ли преди това да си взема едно питие? — попита любезно Барън.

Ласитър не му обърна внимание и нареди на полицая, който стоеше зад нея:

— Доус, стой тук и не го изпускай от очи. Да не мърда. Не искам да скрие някоя улика или да се опита да избяга.

Барън се усмихна и отвърна:

— Вече не бягам толкова бързо, както някога. А без питие, което да ме ободри, нищо чудно да заспя прав.

Ласитър го удостои със смразяващ поглед и тъкмо да каже нещо, когато Декър пристъпи напред и заяви:

— Ние ще се заемем с това. Мястото е голямо, ще се нуждаете от всичките си хора, за да го претърсите.

Тя го изгледа по-дълго от необходимото, след което кимна.

— Добре, но както казах, да не мърда от тук.

— Разбрано — отвърна Декър.

Ласитър раздаде задачите на своите хора; някои я последваха в къщата, други се насочиха към околните постройки и градините.

Барън седна на предната веранда и протегна крака.

— Открият ли някакви пари, ще предявя претенции в съда. Добре знаете, че парите не са ми излишни.

Декър седна на едно от стъпалата и погледна към него.

— Излъга ме за Коста. Той държи ипотеката и ти го знаеш.

— Строго погледнато, банката държи ипотеката. Коста само е работил там.

— Изобщо няма да се вържа на подобно обяснение. Колко пъти си разговарял с него? Колко пъти сте разменяли кореспонденция? Поискал си предоговаряне на сделката, но банката ти е отказала. Коста ти е отказал.

— Банките често отказват на хора като мен. Не го приемам лично.

— Но признаваш, че си познавал Коста?

— Чисто делово.

— Което означава, че си ме излъгал.

— Хората лъжат непрекъснато.

— Но лъжите им винаги биват разобличени — отвърна Декър. — Като сега. Коста е отхвърлил молбата ти. Което ти дава идеален мотив да го убиеш.

— Само че не съм го убил. Ако убивах всеки, който се държи зле с мен, щях да се превърна в най-големия масов убиец на света, защото щеше да ми се наложи да избия почти целия град.

— Ласитър знае, че Суонсън е живял тук. Знае и за отношенията ти с Джойс. Изровила е и онова старо оплакване за незаконно проникване в частна собственост, което си подал срещу Тоби Бабът. С други думи, тя знае, че си познавал и четирите жертви. Това те поставя на първо място в списъка със заподозрени.

— Ласитър има теория как отношенията ти с тях са довели до появата на мотиви за убийството им — добави Джеймисън. — Положението не е никак розово, Джон.

Барън се замисли върху думите им, после сви рамене.

— Е, каквото е, такова. Не мога да променя нищо.

— Защо излъга за Коста? — попита Декър. — А после и за Бабът? Да не би да си мислеше, че полицията няма да разбере?

— Може да съм си мислил точно това — призна Барън. — Този град има полиция, но смятах, че това е само кухо название. Не успяха да разкрият убийството на родителите ми. Как можех да очаквам, че са достатъчно компетентни да разкрият друго убийство?

— Ласитър ти има зъб заради баща си. Когато е била малка, той е изгубил работата си в текстилната фабрика, а после е изгубил и дома си. Подпалил къщата на някакъв банкер, докато той бил вътре. Баща й влязъл в затвора и не излязъл жив. Не очакваш от нея да обича семейството ти, нали?

— Извинете, но защо тя трябва да се различава от всички останали в този град? — отвърна Барън.

— Джон, здравата си загазил — въздъхна Джеймисън. — Ласитър събира улики срещу теб, възнамерява да те обвини и за четирите убийства. Искаме да разбереш колко сериозно е положението.

— Свикнал съм да се намирам в трудно положение през по-голямата част от живота си.

— Но не чак толкова трудно — каза Декър. — Сега можеш да получиш смъртна присъда.

— Аз съм получил смъртна присъда още с раждането си тук. Това е въпрос единствено на време.

— Трябва да се отнесеш по-сериозно — ядоса се Джеймисън.

Барън се изправи.

— И как по-точно да го направя? — попита той и очите му проблеснаха гневно. — Ако хората ме мразят, както изтъкна твоят колега, какво значение има онова, което ще направя или няма да направя? Резултатът е неизбежен. Може би вече разбирате защо пия толкова много.

— Ти ли ги уби? — попита Декър.

Барън издържа погледа на Джеймисън още секунда-две, после се обърна към него.

— Ако съм ги убил, едва ли ще го призная пред федерален агент. — Той отново погледна Джеймисън и попита: — А ти смяташ ли, че съм ги убил?

— Няма значение какво смятам аз. Важното е какво може да докаже полицията.

— Ама че клиширан отговор. Честно казано, очаквах нещо по-добро, Алекс.

— Махна ли нещата на Суонсън от бараката?

Барън го погледна.

— Казахме ти, че сме открили следи от присъствието на Суонсън в градинската барака. И куп наркотици. Отърва ли се от тях?

— Не смятам, че трябва да отговоря на този въпрос.

— Ще ти се наложи рано или късно.

— Предпочитам да не е сега.

— Полицаите ще претърсят всяко кътче от това място. Шансовете да открият нещо са много големи, дори да смяташ, че си се отървал от него.

— Трябва ли ми адвокат?

Точно в този момент на верандата излезе Ласитър.

— О, да, господин Барън, мисля, че да.

В ръката си държеше пистолет, поставен в прозрачен найлонов плик за улики.

53

— Балистичната експертиза показва, че Коста и Суонсън са убити с пистолета, открит в дома на Барън — обяви Декър. Седеше в кухнята на Мичъл заедно с Джеймисън. — Ласитър звънна току-що. Не съм я чувал толкова развълнувана — добави той. — Намерили са и дрогата в бараката. Снели са отпечатъци и са установили, че са на Суонсън. Барън очевидно не я е докосвал дори след като му казахме за нея.

— Ласитър най-после ще си отмъсти на семейство Барън — каза Джеймисън. — Но смяташ ли, че той го е направил?

— Всеки може да подхвърли пистолет в дома му — изтъкна Декър. — А Ласитър го откри доста бързо.

— Така и не каза къде го е намерила.

— Каза ми, но по-късно. В оръжейната, в една от онези стъклени витрини, редом с други оръжия.

— Да не би Барън да е смятал, че да скрие един пистолет сред множество други е добра идея?

— Очевидно не е добра.

— Не виждам как ще може да разчита на справедлив процес, след като толкова много хора го мразят.

— Да се надяваме, че ще си вземе адвокат и че процесът ще се води другаде.

— Какво казва той? — попита Джеймисън.

— Че не знае нищо за пистолета и няма представа откъде се е взел.

— Отпечатъци?

— Не и според Ласитър. Но те може да са изтрити.

— В това разследване има твърде много неясноти, Декър.

Преди той да успее да отговори, телефонът му иззвъня. Разговорът продължи няколко минути. Декър предимно слушаше и само от време на време задаваше кратки въпроси. Накрая каза „Благодаря“ и затвори.

— Какво става? — попита Джеймисън.

— Обади се агент Кемпър. Помолих я да провери нещо около едни животозастрахователни полици.

— Защо?

Той й предаде разговора си със служителката на АБН.

— И какво е открила?

— През последните три години близо триста жители на Барънвил са починали от свръхдоза. Приблизително половината от тях са имали застраховка „Живот“ на стойност поне половин милион долара. Полиците на някои дори са надхвърляли един милион.

— О, боже! Това означава, че на всеки три дни тук някой умира от наркотици!

— Това са страшно много пари. Според Кемпър застрахователните компании са разследвали значителна част от тези случаи, но по всичко изглежда, че хората, сключили полиците, са преминали медицински изследвания и няма данни да са употребявали наркотици. Поне в тези случаи парите са били изплатени на бенефициентите.

— По дяволите, това ли е новата американска мечта? Твой роднина сключва застраховка „Живот“ и ти го чакаш да умре от свръхдоза, за да забогатееш?

— Да се надяваме, че не.

Двамата помълчаха няколко минути, преди Джеймисън да попита:

— Какво ще стане с Барън след арестуването му?

— Ще има съдебно заседание, което да определи мярката му за неотклонение. Тъй като Барън е обвинен в тежко престъпление, съдията най-вероятно ще го остави зад решетките. Но дори да определи гаранция, съмнявам се, че Барън ще е в състояние да я плати.

Някой почука на входната врата. Джеймисън отиде да отвори и се върна със Синди Райли.

Синди бе облечена с избелели джинси и кожено яке. Изглеждаше уморена, а очите й бяха зачервени и подпухнали.

— Мисля, че едно кафе ще ти се отрази добре — каза Джеймисън. — Току-що приготвих цяла кана.

Райли кимна и се отпусна тежко на стола срещу Декър.

— Знаеш ли какво се случи? — попита тя.

— С Барън ли? Да.

— Той не го е направил. Не е убивал никого.

— Пистолетът негов ли е? — попита Декър.

— Нямам представа. Виждали сте дома му. Навсякъде има какво ли не. Джон не подозира дори за половината от нещата там.

— Нае ли си адвокат? — попита Джеймисън, докато поднасяше кафето.

— Аз му наех. Наложи се да повикам адвокат от друг град. Никой от местните не искаше да го защитава. Ама че мръсници! Какво им е направил? На когото и да било. Родителите му са били убити. Някой да си е мръднал пръста, за да намери убиеца?

— Говори ли с него? — попита Декър.

— Да, в ареста. Много съм притеснена.

— Той би трябвало да се притеснява — отвърна Декър. — Ще го обвинят в четири убийства.

— Не, нямам предвид само това. Искам да кажа, че Джон се е предал. Винаги е бил позитивно настроен. Каквито и обиди да му подхвърлят, той не се засяга, обръща ги на шега и продължава напред.

Джеймисън седна до нея.

— А сега?

— Вече не. Според мен е приел, че това е краят. Че ще умре в затвора. Определиха гаранция, защото няма вероятност да се укрие. Опитах се да я платя веднага след съдебното заседание, но той не ми позволи.

— Ако не е виновен, няма да остане дълго в ареста — отбеляза Декър.

Синди Райли го погледна и каза:

— Ти си полицай. Би трябвало да знаеш, че непрекъснато осъждат невинни и ги пращат в затвора.

— Не и ако докажем, че убиецът е друг — отвърна Декър. — Тогава Барън ще се прибере у дома.

— И как ще го направим?

— С това се занимаваме, откакто пристигнахме тук — успокои я Джеймисън. — И вече постигнахме известен напредък.

— Барън има ли алиби за някое от убийствата? — попита Декър.

— Разговаряхме за това. Честно казано, не. Както сам знаеш, при някои от тях е трудно да се определи времето на смъртта. А Джон прекарва почти цялото си време сам, в дома си. Излиза веднъж седмично, за да дойде в бара, и остава няколко часа.

— Добре — кимна Декър, — в такъв случай ще подходим от друг ъгъл, за да го оневиним.

— Не смяташ, че е убил, когото и да било, нали? — попита Райли.

Декър не обърна внимание на въпроса й, а продължи:

— Ти спомена, че в града непрекъснато изникват нови магазинчета, заведения и прочие.

— Точно така.

— Спомена още, че някои хора използват обезщетението от застраховката „Живот“, за да реновират сгради и да отворят фирми.

— Да. Но какво от това?

— Сещаш ли се за твои познати, сключили застрахователна полица и починали от свръхдоза?

— Но, Декър — намеси се Джеймисън, — нали каза, че застрахователните компании са проучвали част от смъртните случаи в Барънвил и не са открили нищо нередно?

— Моля те, Синди, отговори на въпроса — настоя Декър.

— Не знам… Чакай малко. — Тя се замисли. — Кийт Дрюз. Майка му отвори нова пекарна в центъра. Спомням си го добре, защото тя каза, че парите били единственото хубаво нещо, произлязло от смъртта на Кийт.

— Той дълго време ли вземаше наркотици?

— Не.

— Тогава какво се случи? Как е умрял от свръхдоза?

— Получи тежка травма, предписаха му „Перкоцет“, после „Викодин“… накрая се пристрасти към „Оксиконтин“. Оттам бързо тръгна по нанадолнището… Накрая умря от свръхдоза хероин. Онзи, от когото я е взел, беше добавил фентанил. Най-вероятно Кийт не е имал представа за това. Разбрах, че дозата го е убила моментално.

— На колко години беше?

— По-млад от мен.

— Майка му е била посочена като бенефициент. Каква сума е получила?

— Достатъчно, за да отвори пекарна. Изтърбуши целия партер на една стара сграда, направи ремонт и купи чисто ново оборудване. Струваше й доста пари.

— А тя също ли е наркоманка? — попита Декър.

— Всъщност беше. В продължение на дълги години, преди най-после да се пребори… Но какво целиш с тези въпроси? — попита гневно Синди.

— Прекалено много хора в този град са умрели от свръхдоза. И по-голямата част от тях са имали застраховка „Живот“. Не можеш да се застраховаш за голяма сума, без да преминеш медицински изследвания и без да гарантираш, че предоставената от теб информация отговаря на истината. Възможно е да те проверят за криминално минало, да поискат достъп до здравния ти картон, да те подложат на допълнителни изследвания.

— Но как заобикалят закона за защита на медицинските данни? — попита Джеймисън.

— Когато бях полицай в Охайо, аз също имах застраховка „Живот“ — отвърна Декър. — Застрахованият има право да се откаже от ограниченията, наложени от закона. Всъщност повечето застрахователни компании отказват да сключат полица, ако самият пациент не им предостави достъп до всички данни, свързани със здравословното му състояние. И всеки намек за пристрастеност към наркотици им действа като червен флаг.

Синди Райли изглеждаше объркана.

— Не разбирам. Твърдиш, че ако си наркоман, не можеш да сключиш застраховка „Живот“.

— Точно така. Или най-малкото не можеш да сключиш застраховка, която да бъде изплатена в случай на смърт от свръхдоза наркотици.

— Тогава…

— Тогава как някой би могъл да знае, че определени хора, сключили застраховка, ще станат наркомани, ще вземат наркотици и ще умрат? — довърши вместо нея Декър.

54

На вечеря Джеймисън седна до Зоуи. Декър се настани до Амбър.

Бяха в кухнята, край малката овална маса в средата.

— Как беше в училище, Зоуи? — попита Джеймисън.

— Добре — отвърна детето и започна да рови в чинията си, без да вкуси и хапка.

Амбър бе отслабнала, а тя и бездруго беше крехка. Лицето й бе изопнато, очите — болезнено червени, а движенията й бяха като на упоена с приспивателни.

— Мамо, мога ли да си отида в стаята? Коремчето ме боли.

— Разбира се, скъпа — отвърна разсеяно Амбър. — След малко ще дойда, за да проверя как си.

Зоуи стана и излезе бързо. Чуха как обувките й трополят по стълбите.

— Не се храни — заяви унило Амбър.

— Ти също — отвърна Джеймисън. — Трябва повече да се грижиш за себе си.

— Добре съм — махна с ръка Амбър. — Просто нямам апетит.

Джеймисън погледна Декър и остави вилицата.

— Какво смяташ да правиш?

Амбър вдигна поглед от чинията.

— Какво имаш предвид?

— Ще останеш или ще заминеш?

Амбър я изгледа изумено.

— Не съм мислила за толкова напред в бъдещето. Няма и седмица, откакто Франк загина.

— Знам. Но тук не те задържа нищо. Защо не се преместиш по-близо до семейството му? То може да ти помага…

— Мислих за това — призна Амбър. — Но дори с парите от застраховката пак ще се наложи да работя. Сега аз съм главата на семейството.

— Ще предприемеш правни действия срещу „Максус“, нали? — попита Джеймисън.

— И още как! Но отново да разстроя Зоуи? И то толкова скоро? Притеснявам се как ще й се отрази.

— Може би най-доброто и за теб, и за нея е да започнете някъде отначало — отвърна Джеймисън.

— Как мога да бъда сигурна?

— Разговаря ли със Зоуи? — намеси се Декър.

— Тя е само на шест — каза Джеймисън.

— Това не означава, че няма мнение.

— Не съм сигурна, че е в състояние да разбере ситуацията.

— Казвам само, че майка й трябва да го обсъди с нея. Все пак каквото и решение да вземе, то ще се отрази върху детето, нали?

Амбър и сестра й се спогледаха.

— Мисля, че той е прав — заяви Амбър и стана. — Ще говоря със Зоуи, а после си лягам. Много съм изморена.

Джеймисън също стана и прегърна сестра си.

— На твое разположение съм, миличка. От каквото имаш нужда, докогато имаш нужда.

— Алекс, ти имаш собствен живот… имаш работа. Не можеш да се грижиш за нас до безкрайност. А дори да можеше, не бих го поискала от теб. Ще се справя. Длъжна съм заради Зоуи. Благодаря за съвета, Еймъс.

Той кимна. Когато Амбър излезе, Джеймисън каза:

— Да не би да се размекваш, Декър?

— Какво имаш предвид?

— Напоследък започна да се тревожиш за другите.

— Разследвам убийства. Това означава, че трябва да се тревожа за много хора.

— Кое според теб е по-добре — да останат или да напуснат Барънвил?

— Не мога да ти отговоря, защото не съм на тяхно място.

— Но тук не ги задържа нищо.

— Франк е тук — отвърна Декър. — И винаги ще бъде тук.

Джеймисън пребледня и сведе поглед.

— Прав си… Аз… аз май не се сетих за това.

Декър отпи глътка кафе и погледна през малкия прозорец към мрака навън.

— Аз не исках да напускам Бърлингтън. И в същото време исках да избягам колкото се може по-далече. Семейството ми беше убито там. И жена ми, и дъщеря ми са погребани там. Докато живеех в Бърлингтън, ходех на гробовете им всеки ден. Сядах и си говорех с тях. А сега не съм ходил от месеци. — Декър остави чашата си. — Не искам единствената ми връзка с тях да се окаже някоя избеляла снимка на стената, Алекс.

— Ти си последният човек, който трябва да се притеснява, че ще ги забрави.

— Не е същото. Погребах ги там. Това е моята връзка с онова място. То винаги ще бъде част от мен, независимо дали го искам или не.

— Мислиш, че сестра ми ще остане тук?

— Мисля, че… хората са различни.

С тези думи Декър стана, разчисти масата и двамата с Джеймисън заредиха миялната. После той се качи в стаята си. Отвори гардероба и извади две неща — строителните планове, които бе открил в килера, и карирания лист от караваната на Тоби Бабът.

След като ги разглежда в продължение на половин час, реши, че трябва да подходи по друг начин, за да разкрие загадката.

Излезе от стаята, тръгна по коридора и почука на вратата на Зоуи.

Няколко секунди по-късно съненото момиченце му отвори. Беше по пижама и гушкаше плюшеното си коте.

— Зоуи, работя по много важен проект и се нуждая от нещо, което може би имаш.

Зоуи се оживи от думите му.

— Разбира се, Еймъс, какво ти трябва?

— Линийка. Имаш ли?

Тя кимна, отиде до малкото бяло бюро, долепено до една от стените, и отвори горното чекмедже. Извади зелена линия и му я подаде.

— Много ти благодаря. — Декър понечи да си тръгне, но се сети нещо и отново се обърна към Зоуи. — Майка ти говори ли с теб?

Детето кимна.

— Попита ме дали искам да остана, или да отида на друго място.

— И ти какво й каза?

Зоуи сви рамене.

— Татко е тук. Не искам да го оставя самичък.

Декър се наведе и я погледна в очите.

— Много добре те разбирам.

— Ти ми каза, че когато ходя при татко, той ще знае. И ще го почувствам ей тук. — И тя докосна гърдите си.

— Да, така е.

— Затова не мога да го оставя. Замина ли, ще му стане тъжно. Ей тук — каза Зоуи и посочи гърдите на Декър. — Нали?

— Да — промълви той.

Зоуи се прозя.

— Време е да спиш, а? — каза Декър.

— Добре, Еймъс.

Зоуи го прегърна и Декър се прибра тихо в стаята си.

Животът може да бъде много гаден понякога.

Седна на леглото и огледа отново разстланите върху него строителни планове.

После сведе поглед към линийката. Върху нея с флумастер бе изписано Зоуи Мичъл.

Той стана, отиде до прозореца и зарея поглед към потъналия в отчаяние град, който като че постепенно се съвземаше.

Но на каква цена?

И колко хора щяха да умрат, преди да се съвземе напълно?

Декър извърна поглед към стаята на Зоуи.

Трябваше ли да заминат, или да останат?

Щеше да е по-лесно да каже, че трябва да заминат. Да избягат от опасностите и насилието.

Но къде бяха останали по-безопасни места?

Предполагам, че ако имам цел в живота, тя е да се погрижа да останат безопасни места.

С тази мисъл в главата той седна и използва линийката, за да измери всички пропорции на строителните планове и да ги сравни с чертежа на Тоби Бабът.

После взе лист и химикалка, за да изчисли съответните размери. Когато приключи, установи едно-единствено несъответствие между двата чертежа.

Но какво несъответствие!

55

— Мога ли да се срещна с господин Рос? — попита Декър и показа служебната си карта на жената зад рецепцията в логистичния център. — Той ме познава. Срещали сме се и преди.

Декър бе пристигнал рано сутринта в центъра.

— Съжалявам, агент Декър, но господин Рос в момента е в халето.

— Мога ли да изчакам в кабинета му? Много е важно — добави той, защото тя бе единствената служителка на рецепцията, а зад него вече се бе събрала опашка. — Бил съм в кабинета му и преди. Когато Франк Мичъл загина.

— О, да, разбира се. Такъв ужас беше! Ами…

Когато видя, че жената продължава да се колебае, Декър посочи синината на ръката й.

— Да не сте се ударили някъде?

— На стойката за дъмбели във фитнеса.

— Тренирате? Това е добре. Поддържате форма.

— Не е само това. Искам да се прехвърля при операторите в склада. Трябва ми повече сила, за да покрия физическите нормативи.

— Тази работа не ви ли харесва?

— Операторите изкарват много повече и получават бонуси. Осигуровките им също са по-високи. Това е целта ми.

— Желая ви успех. Мога ли да почакам Рос в кабинета му?

Тя погледна опашката от нетърпеливи посетители зад него.

— Няма проблем. Той извършва редовната си обиколка. Опасявам се, че ще отнеме четирийсет и пет минути.

— Нищо, аз не бързам.

Декър тръгна по коридора зад рецепцията. От двете му страни бяха разположени кабинетите на мениджърите.

При предишното му идване Рос бе споменал по кое време прави обиколките си, затова Декър бе избрал именно този час. Защото не искаше да завари управителя в кабинета му.

Продължи уверено по коридора и не след дълго се озова пред кабинета на Рос. Натисна дръжката на вратата. Беше заключено. Щорите бяха вдигнати, виждаше се, че вътре няма никой.

Декър се огледа. Коридорът беше пуст. Той извади джобно ножче и натисна с острието езичето на бравата. Затвори след себе си и спусна щорите.

Помещението изглеждаше по абсолютно същия начин, както миналия път. Палтото на Рос висеше на закачалката зад вратата, а на пода бе оставен малък платнен сак. Декър го отвори и надзърна в него. Видя само спортен екип, чифт маратонки и бели чорапи.

Дръпна ципа обратно и извади от джоба си един предмет, който бе донесъл специално.

Измервателна ролетка.

Бързо сне размерите на стаята.

Дължината бе с шейсетина сантиметра по-малка, от отбелязаната на строителните планове. Това означаваше, че цялата задна стена е изместена с шейсет сантиметра напред. Трябваше да има причина. Декър отиде зад бюрото на Рос и я огледа внимателно.

Още миналия път бе забелязал, че стената е покрита с дървена ламперия с красиви первази, а в единия й край е закачена фланелка на „Питсбърг Стийлърс“, поставена в рамка. Преди не й бе обърнал внимание, но сега този факт му се стори интересен.

Изневиделица прозвуча звук, който го накара да подскочи на място.

Декър се огледа и откри източника на звука.

Рос бе оставил телефона си на бюрото. И сега той звънеше.

Някой го търсеше. Декър погледна дисплея, но не разбра кой е, тъй като беше изписан само номерът.

Отново насочи вниманието си към стената и започна да почуква по нея с кокалчетата на пръстите си.

Накрая попадна на място, което кънтеше на кухо. Точно до фланелката на „Питсбърг“. Продължи да почуква, докато определи приблизителните размери на кухината. Височината и ширината й съответстваха на голяма врата.

Прокара пръсти по ръбовете на ламперията, но напразно. Не откри никакъв луфт.

Сведе поглед към килима отпред.

Стори му се малко захабен, сякаш нещо редовно бе протривало нишките му.

Декър реши да опита съвсем прост метод. Постави пръст на ръба на кухото пространство и натисна.

Нищо не се случи. Продължи да натиска на други места. Накрая, когато стигна до тавана — наложи се да протегне високо ръка, — попадна право в десетката. Там над ламперията имаше перваз, който изглеждаше хлабав. Декър го натисна в десния край. Нищо. Опита отляво. И тогава чу прещракване.

Кухата част от стената се отвори и закачи килима, което обясняваше износването му в този участък.

Механизмът бе доста хитроумен, установи Декър. Отстрани на вратата имаше три резета, едно горе, едно по средата и едно долу, близо до пода. Завъртането на перваза задействаше резетата и вратата се отваряше.

Декър огледа пространството зад нея.

То бе дълбоко шейсетина сантиметра и заето от рафтове. Това обясняваше разминаването с чертежите. Пространството бе използвано като своеобразен килер. Който и да го бе изградил, не би могъл да го изнесе назад, защото зад стената минаваше коридорът. Затова се бе наложило да измести цялата стена напред. Ако не го бе направил, щеше да се получи чупка, която да изглежда подозрително.

Рафтовете бяха отрупани с малки правоъгълни кутии.

Декър извади една. На нея някога бе имало етикет, отлепен впоследствие. Липсата му го лишаваше от каквато и да било информация за съдържанието на кутията.

Погледна към шредера за унищожаване на документи до бюрото и се запита дали това не е съдбата, сполетяла етикетите.

Най-вероятно.

Преброи кашоните. Бяха точно двайсет.

Отлепи внимателно тиксото от един и го отвори. Вътре имаше тънко опаковъчно фолио. А под него — пластмасови шишенца. Всичките пълни с бели гранули.

Без да губи време, Декър пъхна едно шишенце в джоба си, затвори кашона, постави обратно тиксото и го върна на рафта. После затвори вратата.

Погледна към стола на Рос. Седалката изглеждаше доста хлътнала. Декър знаеше причината.

Декър бе висок метър и деветдесет и шест, а Рос — около метър и седемдесет и пет. Затова, за разлика от Декър той трябваше да стъпи на стола си, за да отвори вратата.

След като надникна през щорите и се увери, че коридорът е пуст, Декър ги вдигна, както си бяха преди, и напусна кабинета на Рос. Когато мина покрай рецепцията, заяви на служителката:

— Не мога да го чакам повече. Не е нужно да му казвате, че съм идвал. Ще мина друг път.

— Добре, благодаря.

— Аз ви благодаря. А, сетих се нещо!

— Да?

— Тук имате ли фитнес за служителите?

— Фитнес? Не. Защо?

— Миналия път видях сак в кабинета на Рос. Реших, че затова носи спортен екип.

— Възможно е да е отивал на фитнес. Той посещава моя салон. Идва веднага след като приключи тук. Точен е като часовник. Понякога играем заедно. Не е зле да познаваш шефа…

— Така е. Той тук ли се преоблича или във фитнеса?

Въпросът му като чели я обърка.

— Във фитнеса. Там има шкафчета и душове.

— Добре е да знам, че се поддържа във форма — отвърна Декър.

Даже много добре, помисли си той, докато излизаше навън.

56

Декър се качи в колата си и тъкмо се канеше да излезе от паркинга, когато промени решението си, зави в противоположната посока и пое към строежа на новото хале в логистичния център. Паркира на известно разстояние от него, излезе и продължи пеша. Стигна толкова близо, колкото бе възможно. Отпред гъмжеше от работници, а камиони, фадроми и мотокари сновяха, натоварени с материали. Очевидно полицията бе позволила строителството да продължи. Декър наблюдава дейността на работниците няколко минути, след което насочи вниманието си към околния терен. Забеляза нещо на земята, наведе се и го взе. Огледа го за миг и го прибра в джоба си. После се върна при колата и потегли.

По пътя позвъни на Кемпър и я помоли да се срещнат пред бар „Мъркюри“.

Дойде пръв, видя я да пристига, излезе от колата и седна при нея. Извади шишенцето и набързо й разказа къде го е открил.

— Можеш ли да провериш какво е това? Макар да мисля, че знам отговора.

Тя погледна шишенцето.

— Почти сигурна съм, че става въпрос за хероин или фентанил. На външен вид са напълно еднакви, затова пласьорите ги смесват. Проблемът е, че са нужни трийсет милиграма хероин, за да убият човек, и само три милиграма фентанил, за да направят същото. Казваш, че си го открил в тайно помещение в кабинета на Тед Рос?

— Да, и там има още купища такива шишенца. Мисля, че доставките минават през логистичния център.

— Но защо ги изпращат там? Защо не в дома му? Или на пощенска кутия?

— Много по-лесно е да претърсиш нечий дом или пощенска кутия. В логистичния център пристигат милиони кашони. Да правиш обиск там е като да търсиш игла в копа сено.

— Но системата не следи ли всички пратки, които пристигат? Как е възможно да ги извадят от компютърната програма?

— Тед Рос е управител на центъра. Ако някой може да измисли начин, това е той.

— Как изобщо разбра за този тайник в кабинета му?

— От Тоби Бабът. Той е начертал скица на логистичния център. Открих официалните строителни планове и ги сравних с чертежа на Бабът. Между тях имаше само една разлика от шейсетина сантиметра в кабинета на Рос.

— Как ли е разбрал Бабът?

— Работил е по строителството на логистичния център, а по-късно са го прехвърлили на канцеларска работа. Може така да е открил разминаването. Аз лично използвах ролетка. Нищо чудно той да е направил същото.

— Смяташ ли, че е знаел какво прави Рос с този тайник?

— След като Тоби е умрял, това означава, че е знаел или най-малкото е подозирал.

— Изненадана съм, че Рос държи стоката в кабинета си.

— Скривалището е доста надеждно. Невъзможно е да попаднеш случайно на него. Самият той трябва да се покатери на стол и да завърти една част от перваза на ламперията. А панелът е монтиран безупречно. Можеш да разглеждаш стената цял ден, без да разбереш, че там има врата. Която, между другото, той е прикрил допълнително с фланелка на „Питсбърг Стийлърс“.

— Как е възможно да направи тайник, да монтира скрита врата и никой да не забележи нищо?

— Може да го е направил сам. Спомена, че е работил в строителството, преди да постъпи в логистичния център. А може някой от работниците също да е замесен и да го е направил вместо него. Като управител Рос има достъп навсякъде и контролира строителните дейности.

— Но как изобщо се е замесил в подобна наркомрежа?

— Веднъж се описа като обикновен човек, когото никой не брои за нищо. А после спомена, че когато обикновеният човек получи възможност да отвърне на удара, непременно трябва да го направи. Мисля, че това е причината да ми даде визитката на онзи адвокат, с чиято помощ Амбър да съди „Максус“. Той мрази богатите и важните клечки. Алис Мартин каза, че баща му Фред се е отнасял много зле и с него, и с майка му. Може това също да е дало отражение. Повярвай ми, Фред Рос е доста неприятна личност. Всичко това плюс купищата пари могат да се окажат достатъчен мотив. А може някой да се е свързал с него именно защото е шеф на логистичния център и това е идеалното прикритие.

— Декър, свършил си страхотна работа — заяви Кемпър, помълча и добави: — Сега ще ти върна услугата. Открих онази информация за Ранди Хаас, която те интересуваше.

— Онзи, който с предсмъртните си думи обвинява двамата ти агенти?

— Попита ме дали е имал роднини и дали не е бил болен от нещо. Оказа се прав и за двете. Оставил е съпруга и две малки деца. И е имал рак на панкреаса. В напреднал стадий. Оставали са му не повече от два месеца живот.

— А семейството? Как се справя?

— Очевидно много добре. Живеят в Бел Еър, Калифорния, в къща за три милиона.

— И какво е обяснението им за това?

— Застраховка „Живот“. На стойност десет милиона долара.

— Вноските по подобна полица не са никак малки.

— Така е, но са плащани редовно в пълен размер.

— Добре, но се съмнявам, че в графа „професия“ в договора Хаас е написал „наркопласьор“. Не мога да повярвам, че една нормална застрахователна компания ще сключи с него полица на подобна стойност. Шансовете да умре млад са били твърде големи.

— Компанията не е американска. Става въпрос за чуждестранен застраховател. Опитахме се да съберем повече информация, но попаднахме на каменна стена. Възможно е да са му платили по този начин, за да излъже за двамата агенти.

— Отново се натъкваме на застраховка „Живот“ — изрече замислено Декър.

— Така е. Откъде знаеше, че Хаас ще се окаже неизлечимо болен?

— Бях убеден, че е излъгал за твоите хора. Натопил ги е, а вие сте се хванали. Не са минали на другата страна. Мисля, че са били на крачка от това да разкрият какво се случва в Барънвил и е трябвало да бъдат елиминирани. Използвали са Хаас, който и бездруго вече е бил обречен, а е трябвало да се погрижи за семейството си. Той ви е заблудил, че хората ви са станали престъпници и са били ликвидирани от други престъпници. Така семейството му е спечелило милиони от лъжливите му предсмъртни думи. Предполагам, че сам си е инжектирал смъртоносната доза морфин.

— Добре, попаднахме на мащабна мрежа за разпространение на фентанил в Барънвил. Той пристига в логистичния център. Какво смяташ, че прави Рос след това?

— Би трябвало да го изнася от центъра и да го предава на други. В кабинета си държи спортен сак. Мисля, че пренася дрогата в него. Разбрах, че ходи на фитнес след работа. Но защо ще мъкне екипа със себе си, след като във фитнеса има съблекални, шкафчета, душове? Защо не държи сака си в колата?

— А в центъра няма ли охрана, която да проверява багажа?

— Има металдетектори, но те не могат да засекат прахообразни субстанции. Вярно, че претърсват чантите, но се обзалагам, че сакът е с двойно дъно. Отворих го, докато бях в кабинета на Рос. Стори ми се прекалено плитък за размерите си. А и не е нужно много място, за да се скрият няколко такива шишенца.

— Така е.

Декър посочи шишенцето.

Ще ме просветлиш ли относно икономиката на фентанила?

— Разходите за производството на килограм хероин и килограм фентанил са приблизително същите, от три до четири хиляди. Килограм хероин стига шейсет бона на улицата. Но тъй като действието на фентанила е далеч по-мощно, един килограм може да бъде разреден така, че от него да се получат двайсет и четири килограма краен продукт, което го прави далеч по-доходен от хероина. От един килограм фентанил излизат почти седемстотин хиляди хапчета, които се продават по двайсет и пет долара едното. — Кемпър впери поглед в шишенцето. — Тук има приблизително пет грама.

— В кабинета на Рос имаше двайсет кутии. В тази, която отворих, имаше пет шишенца. Ако и в другите има толкова, колко струва тази дрога на улицата?

Кемпър пресметна наум и обяви:

— Ако това наистина е фентанил, този тип държи в кабинета си дрога за девет милиона.

— Чудя се какви ли количества минават през центъра?

— И аз се питам същото — отвърна замислено Кемпър.

— След като става въпрос за такива суми, едва ли си имаме работа с наркомрежа, обхванала един или няколко малки града. По-скоро сме изправени срещу международна организация.

— Четеш ми мислите, Декър — кимна Кемпър. — Всички мексикански картели пласират фентанил. Внасят го директно от Китай, където той се произвежда и от нелегални лаборатории, и от напълно легитимни фармацевтични корпорации. Или купуват суровината от китайците и сами го произвеждат. Продават го на прах в такива шишенца или го смесват с хероин. Част от него пресоват на хапчета. Милиони фентанилови хапчета. Работата е там, че когато сложиш фентанил в хапчетата, дилърите обикновено нямат представа. Клиентите също. И хората, които не смъркат или не пушат, защото се страхуват, или защото не искат да се чувстват като наркомани, вземат хапчета, тъй като си въобразяват, че те са по-безопасни или им помагат да не се чувстват престъпници. Нали се сещаш, все едно вземат лекарство с рецепта. Хапчетата фентанил приличат на хапчета оксикодон. Някои ги комбинирал с ксанакс и други болкоуспокояващи. Дори им слагат щампа с дозата — на нея пише осемдесет, — което е стандартната доза оксикодон. „Осемдесетки“, така ги наричат на улицата. Както казах, цената стигна двайсет и пет долара за хапче, а средностатистическият наркоман може да вземе двайсет хапчета дневно.

— Петстотин долара на ден! Доста скъпо удоволствие!

— Арестувала съм дилъри, които обикновено продават по хиляда хапчета на ден. А има такива, които продават и много повече.

Декър погледна праха в шишенцето.

— Смяташ ли, че правят хапчета от това?

— Предполагам. Което означава, че наблизо има преса за хапчета. Защо иначе ще крият праха в логистичния център.

— Колко площ е необходима?

— Човек може да произвежда хапчета в собствената си спалня или в някоя задна стаичка на напълно законно предприятие или офис. Но се нуждае от специално оборудване. Най-вече преса — четвърт тон, половин тон или по-голяма — в зависимост от възможностите за пласмент. Преса от четвърт тон произвежда три-четири хиляди хапчета в час. Трябват и хора, които да пакетират стоката. Боравенето с нея е изключително опасно. Виждала съм как местни ченгета, вземали участие в наши акции, пипат фентанила без ръкавици. След миг се озовават на пода и започват да посиняват. Толкова е опасен.

— В града има доста изоставени сгради. Като например празната къща, в която бяха открити твоите хора. Ако разполагаш с цяла къща, можеш да сложиш няколко преси в нея. И това би обяснило защо имаше електрозахранване, след като никой не живее там.

— Смяташ ли? — погледна го учудено Кемпър.

— И както споменах, вероятно техният дрон е летял над улицата в онази нощ.

— Но не каза защо.

— Възможно е да са изнесли оборудването, а после да са докарали телата. Искали са да се уверят, че никой не ги наблюдава… че никой не идва насам. Най-добрият начин е наблюдение от въздуха. В това отношение дроновете вършат отлична работа.

— В такъв случай трябва да огледаме отново къщата и да проверим за следи от преси за хапчета.

— Аз бих проверил и съседната къща, онази, в която застрелях Брайън Колинс. Тя също беше празна. И също имаше електричество.

— А онзи старец, който живееше от другата страна на улицата?

— Дан Бонд може да е чул нещо и затова да са се отървали от него. Вероятно са избрали тази улица, защото е почти необитаема. На нея са живеели само трима души, включително Бонд. А Фред Рос е баща на човека, който доставя наркотиците.

— Това ли предлагаш? Да арестуваме Тед Рос?

— Направим ли го, останалите най-вероятно ще избягат. А и ти не можеш да извадиш заповед за обиск на основание на моите думи, защото нямах причина да прониквам в кабинета му и да го претърсвам.

— Но когато отвори тайника, Рос няма ли да види, че едно шишенце липсва?

— Може да реши, че в кутията по начало са били по-малко. Но ще трябва да го поставим под наблюдение. И ако установим, че е свързан с убийствата, да имаме готовност да го приберем във всеки един момент.

— Добре, ще го организирам. А ти какво ще правиш?

— Знаем най-важното — всичко тук се върти около наркотиците. Сега трябва да открием останалите парченца от пъзела.

— Сигурно и другите убийства са свързани с дрогата.

— Да. Но може би има и още нещо.

— Какво?

— Ще ти кажа веднага щом разбера.

57

— Значи ли това, че не са те пуснали под гаранция?

На следващия ден Декър и Джеймисън седяха срещу Джон Барън в стаята за свиждания на полицейския арест в Барънвил.

Декър бе разказал на Джеймисън какво е открил в кабинета на Тед Рос и й бе предал разговора си с агент Кемпър.

Барън беше облечен в бял гащеризон. Беше небръснат и рошав. Като че ли не бе спал добре.

— Точно така.

— Не е вярно. Веднага след съдебното заседание Синди Райли е поискала да плати гаранцията, но ти си отказал.

— Проблемът не е неин. Тя вече ми нае адвокат. Не би трябвало да харчи повече пари заради мен.

— Много благородно от твоя страна — отбеляза Декър. — Но благородството едва ли ще ти помогне да излезеш на свобода. За разлика от истината.

— Искаш да кажеш, че съм излъгал? — отвърна рязко Барън. — Вече си го признах.

— Не говорех конкретно за теб, а по-общо.

— Какво означава това… по-общо?

— За мен е очевидно, че Брадли Коста е дошъл в града, защото е смятал, че знае къде се намира съкровището, скрито от твоя съименник.

— А аз ти казах съвсем ясно и категорично, че не вярвам в съществуването на никакво съкровище. Досега все някой щеше да го е намерил.

— Добре, но да предположим, че съществува. Ей така, заради спора.

Барън въздъхна, облегна се на пластмасовия стол и каза:

— Добре. Не че имам какво друго да правя в момента.

— Предполагам, че ако съкровището се намира в имението, на външен човек ще му бъде трудно да проникне там и да го отнесе.

— Зависи какво представлява.

— Не мисля, че е хартия. Тя би изгнила с годините. Предполагам, че Джон Барън Първи е предпочел нещо, което да устои на капризите на природата.

— Защо да го е грижа какво ще се случи след смъртта му?

— Защото е бил гаден кучи син — отвърна Декър. — Не е искал семейството му да получи парите. Прочетох едно писмо от Найджъл Нотингам до сина му, от което съдя, че прадядо ти е смятал децата си за недостойни да получат наследство.

Барън се замисли върху думите му и сви рамене.

— До смъртта на родителите ми нямах представа колко трагични са семейните ни дела. Едва тогава открих, че къщата е ипотекирана, а в банковите ни сметки няма нищо. Но предположих, че предишните поколения просто са прахосали състоянието. А после направих известни проучвания и установих, че Барън Първи не е оставил много пари на своите наследници.

— Но ако той е бил преуспяващ бизнесмен, къде са отишли парите му? — попита Джеймисън.

— С баща ми говорихме веднъж за това. Явно той също беше търсил съкровището. Беше адвокат и знаеше как да проучва подобни въпроси. Според него дядо му е прахосал парите от всички предприятия и дори е изтеглил кредити. Това обременило наследниците му двойно — предприятията затънали в дългове, а те не разполагали с ликвидни средства, за да ги покрият.

— Може би ключът към съкровището се крие тъкмо в тези липсващи пари — подхвърли Джеймисън.

Барън я погледна.

— Няма никакво съкровище, Алекс.

— Защо?

— Защото всичките ми предшественици са го търсили. Видяхте дупките в стените. Копали са и в земята. Според баща ми в един момент земята около къщата заприличала на лунен пейзаж. Ако наистина е имало съкровище, все някой е щял да го открие досега.

— А защо изобщо им е хрумнало, че го има? — попита Джеймисън.

— Не съм сигурен, разбира се — отвърна Барън, — но предполагам, че не са могли да се примирят с мисълта, че това е цялото им наследство. Възможно е също, както Декър каза, старият Барън да се е опитал да ги преметне.

— Предприятията са продължавали да работят и след смъртта му — каза Декър.

— Да, но постепенно са затънали поради липса на оборотни средства, както и поради факта че наследниците му не са били на неговата висота.

— Което ме връща на първоначалния въпрос — каза Декър. — Ако все пак има съкровище, външен човек трудно ще може да го потърси, без ти да разбереш, нали?

— Аз съм там почти през цялото време. Ако отсъствам, то е само за няколко часа. Освен това единственият начин да се влезе вътре, е през входната врата.

— И ти все още си собственик на всичко това?

— Разбира се.

— Какво ще се случи, ако те осъдят за убийство?

— Много добре знаеш какво. Ще вляза в затвора.

— Не, той има предвид какво ще се случи с имота — поясни Джеймисън. — С къщата.

Барън сбърчи вежди.

— А, разбирам. Ами… едва си държа главата над водата. А вляза ли в затвора, няма да мога да работя и ще изгубя доходите си, колкото и малки да са те.

— Можеш да продадеш някои лични вещи. Например онези стари оръжия, които ни показа.

— Това не е единственият проблем.

— Какво още?

— Макар Брадли Коста да отхвърли последното ми искане, аз все пак успях да рефинансирам ипотеката преди година или там някъде. Банката ми предостави по-нисък лихвен процент, но постави някои условия.

— Какви условия? — попита Джеймисън.

— Добавиха клауза за морално осъдително поведение. Има вероятност имението да бъде обявено за паметник на културата. Това ще му придаде допълнителна стойност, но от друга страна, всеки скандал ще го обезцени. Банката реши да се възползва от тази клауза, когато подадох молба за рефинансиране.

— Искаш да кажеш, че ако бъдеш арестуван и осъден за престъпление… — започна Джеймисън.

— Банката ще приеме, че съм фалирал, ще обяви ипотеката за просрочена и ще продаде имението на търг на онзи, който предложи най-висока цена. Дори да съм в състояние да продължа да плащам вноските.

— Но защо, ако можеш да ги плащаш? — попита Джеймисън.

— Защото кредитът е обезпечен с къщата. Ако извърша сериозно престъпление, това според банката ще намали нейната стойност. Затова тя поиска да получи правото да ме обяви в неплатежоспособност, за да продаде имота бързо, преди да се е обезценил. — Барън погледна Декър и отбеляза: — Не изглеждаш изненадан.

— Не съм.

— Защо?

— Ако не си убил онези хора, тогава някой се опитва да те натопи за смъртта им. Ти си познавал и четиримата или най-малкото си имал контакт с тях. Но това не е всеизвестен факт. Следователно някой те е проучил внимателно. А ти не ни помогна, като ни излъга.

— Явно не.

— Който ги е убил, не е искал да ни улеснява прекалено много.

— Защо? — попита Джеймисън.

— Защото бързо щяхме да стигнем до извода, че някой се опитва да натопи Джон.

— Не стигна ли току-що до същия извод? — попита Барън.

— На каква стойност е ипотеката върху имота?

— На голяма.

— И който иска да го откупи, ще трябва да разполага с дълбоки джобове.

— Да. Банката би приела сума, която е по-ниска от оценката, но не много по-ниска.

— И Коста знаеше всичко това?

— Именно той сключи с мен сделката за рефинансиране и добави клаузата за морално осъдително поведение. Както казах, когато отново се свързах с него и поисках по-ниска лихва и по-добри условия, той отказа.

— Смяташ ли, че Коста е възнамерявал да откупи имението? Така би се превърнал в негов собственик. И би могъл да търси съкровището на спокойствие.

— Мисля, че тъкмо това е бил планът му. Нещо повече, той е разбрал къде е скрито съкровището — заяви Декър.

Барън се изправя рязко.

— Какво? Къде е тогава?

— Не съм сигурен. Но той е откраднал писмо от местното историческо дружество. Мисля, че тъкмо то му е дало отговора.

— Но, Декър — възкликна Джеймисън — Коста не би могъл да купи сам имота, нали? Това би означавало да сключи сделка със самия себе си. Банковите регулации забраняват подобни практики.

— Не се съмнявам — отвърна Декър. — Затова се е нуждаел от фиктивен купувач.

— Някой, който да купи имението от свое име, след което да му позволи да вземе съкровището?

— Да. Вероятно му е предложил дял от него.

— Трябва да открием този човек — заяви Джеймисън.

— Така е, защото именно този човек е убил Бабът, Танър, Суонсън и самия Брадли Коста. — Декър помълча, погледна Джеймисън и добави: — Мисля, че той е убил и Франк.

58

Докато се прибираха, Джеймисън не се сдържа и избухна:

— Смяташ, че Франк е убит, и не ми каза?

— Казах ти, че подозирам, че смъртта му не е нещастен случай.

— Да, но сега звучиш далеч по-уверен.

— Защото съм далеч по-уверен.

— Защо ще убиват Франк?

— Най-вероятно е видял нещо, което не е трябвало да вижда.

— Но нали е убит от робот?

— Роботите се контролират от хора. Ами ако роботът е направил това, за което е бил програмиран, докато Франк е стоял до него?

Телефонът на Декър иззвъня. Беше Кемпър.

— Току-що проверихме и двете къщи. И в двете открихме следи от хероин и фентанил. Декър, не знам докога ще мога да задържа тази информация.

— Трябва ни още малко време. Постави ли Рос под наблюдение?

— Да. Вчера той напусна кабинета си със сака в ръка. Обзалагам се, че вътре нямаше спортен екип. Отби се на няколко места, включително във фитнеса. Щяхме да привлечем нежелано внимание, ако го бяхме последвали там. Всеки път излизаше със сака, но няма гаранция, че шишенцата са били още там. С други думи, изгубихме част от уликите.

— Ще пипнем тези мръсници, агент Кемпър. Ще ги пипнем.

— Надявам се. Защото иначе с кариерата ми е свършено. Трябва да разбереш, че времето ни изтича.

Тя затвори и Декър погледна Джеймисън, която очевидно бе чула напрегнатия глас на служителката на АБН.

— Стори ми се доста притеснена — отбеляза Джеймисън.

— Да, предполагам — отвърна разсеяно Декър.

— Никога ли не се притесняваш, Декър?

— Не виждам смисъл да го правя.

— Не можем да споделим с Амбър теорията ти за Франк. Не и докато не получим доказателства.

— Знам.

В същия миг небето сякаш се разтвори и заваля проливен дъжд.

— Господи, Барънвил е достатъчно мрачно и ужасно място и без тези порои! — отбеляза Джеймисън, която шофираше.

— Мрачно и ужасно място, но тук-там се вижда светлина — поправи я Декър. — Виж онази пекарна. Синди ми разказа за нея. Собственичката получила пари от застраховката „Живот“ на сина си. Той взел свръхдоза и застрахователите й изплатили голяма сума, с която отворила пекарната.

— Наистина ли смяташ, че тук има нещо подозрително?

— Достатъчно, за да се отбия за чаша кафе.

Джеймисън спря на паркинга и двамата влязоха в пекарната. Вътре беше чисто и подредено. Бели дървени маси, пъстроцветни покривки и стъклени витрини, пълни с деликатеси. На стената зад щанда бе окачена голяма черна дъска, на която с тебешир бе написано менюто.

Джеймисън подуши ароматите, които се носеха във въздуха, и изпъшка.

— Господи, иска ми се да опитам от всичко, което предлагат тук!

Иззад завесата, която разделяше заведението от задната стаичка, се появи жена.

Тя изглеждаше слаба и изпита, лицето й бе цялото в бръчки, а косата — силно прошарена. Усмивката й обаче бе приветлива.

— Какво мога да направя за вас? — попита тя.

— Две големи кафета — поръча Декър.

Джеймисън посочи една от витрините.

— Това морковени кексчета ли са?

— Да, госпожо.

— Чудесно. Увийте ми две.

— Отличен избор. Току-що ги извадихме от фурната. Аз съм Линда Дрюз, собственичката.

— Здравейте, Линда. Аз съм Алекс, а това е Еймъс.

Докато жената приготвяше кафето, Декър подхвърли:

— Заведението изглежда съвсем ново.

— Отворихме преди по-малко от година. Винаги съм обичала да пека едно друго, и си рекох: „Защо пък да не изкарам малко пари?“. Освен това обичам да командвам. И сега печеля добре. За което трябва да благодаря и на логистичния център. Голяма част от клиентите идват от там. Вдигането на тежки кашони, ходенето по цял ден… това са все неща, от които хората огладняват.

— Не се съмнявам — отвърна Декър.

Докато наливаше кафетата, Линда Дрюз попита:

— Как научихте за нас?

— От Синди Райли.

— А, да. Тя е много мила. Все рекламира местните фирми. Опитваме се да възкресим този град.

— Синди ни разказа и за сина ви. Спомена, че бил неин приятел.

Дрюз тъкмо се бе навела, за да вземе две кексчета от витрината. Застина на място при думите на Декър, а после попита:

— Синди ви е разказала за Кийт?

— Да. Беше разстроена от спомена.

Дрюз бавно сложи кексчетата в плик.

— Той беше единственото ми дете. Това ме съсипа.

— Сигурен съм. Синди спомена, че е починал от свръхдоза — продължи Декър.

Дрюз кимна.

— Барънвил си има куп проблеми. Най-големият са наркотиците. Признавам, че аз самата вземах дрога дълги години. Започнах с перкоцет, продължих с микс…

— Микс? — възкликна Джеймисън.

— Смесвах перкоцет с ксанакс, оксиконтин… с всичко, за което можех да се сетя. Стигах до двеста хапчета седмично. — Тя остави кесията с кексчетата на щанда. — На колко години мислите, че съм?

Декър вдигна рамене. Чувстваше се неудобно.

— Не обичам да гадая възрастта на хората.

— Неотдавна навърших петдесет.

Линда се усмихна тъжно на изненаданите им погледи.

— Наркотиците не се отразяват добре на външността. Знам, че изглеждам на шейсет и пет.

— Но очевидно сте преборили зависимостта — отбеляза Джеймисън.

Дрюз почука върху дървения плот.

— Боря се всеки ден. Днес съм чиста, но утре кой знае?

— Говорите удивително откровено за това, което сте преживели — каза Джеймисън. — Все пак не ни познавате.

— Говорих надълго и нашироко на сбирките в центровете за помощ на наркомани. Човек трябва да осмисли случилото се. Да разголи душата си. Само така ще се почувства по-добре. Опитах по различни начини, защото има техники, които помагат на едни, а на други — не. Но накрая, слава богу, отказах наркотиците. Беше най-трудното нещо, което съм правила в този живот.

— Но Кийт не успя? — попита Декър.

Дрюз понечи да маркира поръчката им, но се спря.

— Не. — Очите й се напълниха със сълзи. — Родителите не бива да надживяват децата си, но с мен се случи точно това. Кийт си отиде преди година и четири месеца. Следващия месец щеше да навърши двайсет и осем.

— Искрено съжалявам — каза Джеймисън.

— Но поне имате пекарната — отбеляза Декър.

— Да, благодарение на Кийт.

— Как така? — попита Декър.

— Кийт беше сключил застрахователна полица за един милион долара и аз бях единственият бенефициент. В противен случай никога не бих могла да си позволя да отворя пекарна. Една фурна струва цяло състояние. — Тя замълча, когато Джеймисън й подаде кредитната си карта, за да плати кафетата и кексчетата, и добави тъжно: — Но предпочитам сина си.

— Голям късмет, че Кийт е имал тази застраховка — каза Декър. — Предполагам, че я е сключил чрез работата си…

— Не, не беше чрез работата. Той беше оператор в логистичния център. По цял ден тичаше насам-натам, навеждаше се, вдигаше тежки кашони… Гърбът го заболя, появиха се усложнения и го уволниха. Обърна се към лекар, който му предписа болкоуспокояващи. Така се почна… Пристрасти се. Позната история. Един ден не взел хероин, както си мислел, а фентанил. Починал, преди линейката да пристигне.

— Това е ужасно! — възкликна Джеймисън.

— В Барънвил това е обичайно. Тук никой не се срамува от подобни неща.

— Добре че синът ви е сключил застраховката, преди да се пристрасти към болкоуспокояващите. В противен случай едва ли би издържал медицинските тестове.

— Уили каза същото.

— Уили?

— Уили Норис продаде полицата на Кийт. Каза ми същото, когато ми връчваше чека. Но Кийт беше чист, когато сключи застраховката. А после умря.

— Кийт е сключил застраховка, след като гърба му е пострадал? И то за един милион долара?

— Да. Чул от някого, че е добра идея. Разбирате ли, искаше да го вземат обратно в логистичния център. А това място може да бъде опасно. С всички онези роботи… Чухте ли, че един от тях убил човек?

— Чухме — отвърна Джеймисън.

— Кой посъветва сина ви да сключи застраховка „Живот“? Този Уили Норис ли?

— Не знам. Но парите ми свършиха добра работа. Успях да направя на Кийт хубаво погребение, а после отворих това място. — Линда Дрюз изтри очи и каза: — Надявам се кексчетата да ви харесат. И да кажете и на други за тази пекарна.

— Имате ли някакви координати на господин Норис? — попита Джеймисън. — Сестра ми изгуби съпруга си наскоро и мисля, че е добре да сключи застраховка „Живот“. Има малка дъщеря и…

— О, разбира се. Човек трябва да мисли и за тези неща, защото никой не знае какво ще му донесе утрешният ден.

Линда Дрюз порови в едно чекмедже и извади визитка.

— Ето адреса. Офисът му е на два километра от тук. Уили е свестен човек. Прекарал е целия си живот в Барънвил. Също като мен.

Джеймисън погледна визитката.

— Много благодаря — каза тя и пусна пет долара в буркана за бакшиши на щанда.

— Аз ви благодаря — отвърна Дрюз.

Декър огледа пекарната.

— Надявам се да ви потръгне — каза той.

— Аз също — каза Дрюз. — Защото само това ми остана.

59

Когато се качиха в колата. Джеймисън подаде визитката на Декър.

— Чудя се… — започна той.

— Какво?

— Кийт Дрюз е останал без работа и е сключил застраховка „Живот“. Нещо повече, Линда каза, че го е направил, след като гърба му е пострадал. А това означава, че вече е вземал болкоуспокояващи.

— Може още да не е бил пристрастен.

— Възможно е — каза със съмнение Декър.

— Сега ли ще отидем при Уили Норис?

— Не, това може да почака. Сега ще се поразходим с колата, ще изядем кексчетата, ще изпием кафето и ще обсъдим някои неща.

— Добре, давай — каза Джеймисън, опита кексчето и простена: — О, господи! Да имах и една цигара!

— Не мисли сега за цигари.

Декър отхапа от кексчето, отпи от кафето и каза:

— Коста, Танър, Суонсън и Бабът. Да ги обсъдим един по един и да видим с какво разполагаме.

— Добре.

— Брадли Коста е разбрал къде е скрито съкровището на Барън и е пристигнал тук, за да го отмъкне. За целта си е уредил работа в банката, която държи ипотеката върху имението.

— Смяташ, че го е планирал толкова отдалече?

Декър кимна и изтри крема от устните си.

— Не се съмнявам, че е направил предварително проучване и е постъпил в тази банка, защото именно там е заложено имението. Коста е бил преуспяващ финансист на Уолстрийт. Колко успешни хора от Уолстрийт са дошли да работят в Барънвил според теб?

— Никой друг.

— Той е предоговорил сделката с Барън и е включил клаузата за морално осъдително поведение.

— И смяташ, че още тогава е възнамерявал да натопи Барън за убийствата?

— Не. Поради простия факт, че самият той е бил убит. Предполагам, че е замислил някаква схема, с помощта, на която да задейства въпросната клауза. Не е задължително да е убийство. Може да са наркотици. Нищо чудно да е разбрал, че Суонсън живее в имението и крие дрога в градинската барака. Барън влиза зад решетките, банката му взема имота и посредникът го купува. Така Коста получава съкровището. Посредникът обаче го е изиграл. Тъкмо той го е убил, защото не е искат да делят. После е привел в действие първоначалния план Барън да бъде натопен, като за целта е извършил четирите убийства. С един куршум два заека.

— Но това са само догадки.

— Намирам ги за напълно вероятни.

— Добре. Суонсън умира, защото живее в имота на Барън. Както сам каза, той е бил и наркопласьор. Така могат да натопят и Барън, че продава наркотици.

Декър кимна.

— Освен това не са искали Суонсън да им се пречка из имението, докато търсят съкровището. Отново с един куршум два заека. Разкарват Суонсън от там и използват убийството му, за да натопят Барън.

— Звучи логично.

— Спомняш ли си пирона, който открихме в гумата на Танър?

— Да.

— Докато бях в логистичния център, отидох до строежа на новото хале. Познай какво открих? — Декър извади от джоба си това, който бе намерил на паркинга.

— Прилича на пирона, забит в гумата на Танър.

— Абсолютно същият е.

— Според теб тя е била в логистичния център?

— Мисля, че колата й е била там.

— Смяташ, че е била отвлечена?

— Не знам. Но е била свързана с Барън. Била му е гадже. Той й е помагал финансово. Затова са я убили.

— А Бабът?

— Той, както каза Ласитър, е влязъл незаконно в имота му.

— Защо? Да не би да е търсил съкровището? Но как е разбрал за него?

— Градът е малък. Може да е подочул нещо. А едно съкровище е голям стимул.

— Смяташ ли, че Бабът е знаел за наркомрежата?

— Възможно е — отвърна Декър. — Или поне е подозирал какви ги върши Рос в логистичния център. Разбрал е за тайника в кабинета му, защото е открил несъответствията в чертежите. Не знам само дали е знаел какво има вътре и как се отваря вратата. Ако е подозирал, тогава смъртта му е донесла двойна полза на убиеца. Използвал го е, за да натопи Барън, и му е затворил устата, за да не може да каже на никого за тайника.

Той се облегна на седалката и затвори очи.

— Добре ли си, Декър?

— Опитвам се да си спомня нещо, но не мога.

— Заради онзи удар по главата ли? — попита разтревожено Джеймисън.

Той разтри челото си.

— Възможно е.

— Какво се опитваш да си спомниш?

— Едни цифри.

— Някакво число?

— Цифри! — натърти той.

Пред очите на Декър се виеше вихрушка от цифри. Всичките в различни цветове. Това се дължеше на синестезията му. И все пак имаше разлика, защото част от цветовете бяха нови и не съответстваха на същите цифри, както в миналото.

Седем, четири, три… това нула ли е? Не, осмица? Червено, оранжево, зелено, две?

Декър сбърчи чело.

А това деветка ли е или обърната шестица? Хайде, по дяволите, хайде!

Най-накрая цифрите се подредиха в правилния ред. И той успя да сравни двата комплекта цифри. Пасваха си идеално.

Декър отвори очи, извади телефона и започна да натиска бутоните.

— На кого се обаждаш?

— На никого — отвърна Декър и продължи.

— Какво правиш?

— Търся адреса на един телефонен номер, който видях.

— Къде го видя?

— На екрана на телефона на Тед Рос.

— Защо е толкова важен?

— Защото го видях и на друго място.

Декър вдигна телефона си, за да й покаже.

— Този номер принадлежи на Фред Рос, бащата на Тед?

— Да.

— Няма нищо необичайно в това един баща да се обади на сина си.

— Така е, но е необичайно един син да не е запазил номера на баща си в контактите в телефона си, дори да не се разбира добре с него. Ако Тед беше въвел номера на баща си, името щеше да се покаже на екрана, а не само цифрите.

— Това наистина е странно. Твърдиш, че си видял номера още някъде.

— Да.

— Къде?

— На една стена.

— Чия стена?

— На стената, на която Алис Мартин си записва телефонните номера.

— Ами те са съседи.

— Тя ми каза, че пази единствено телефонни номера на хора, на които звъни често, защото не можела да ги запомни.

— Добре, но те все пак са съседи.

— Мартин заяви, че презира Рос, при това от десетилетия. И след като се срещнах с него, мога да кажа, че я разбирам напълно. Собственият му син не може да го понася. А той е престъпник!

— Защо според теб Алис Мартин е записала номера на Фред Рос на стената си? — попита Джеймисън.

— Мога да се сетя само за една причина.

60

Офисът на Уили Норис се намираше в бивша жилищна сграда, разположена на километър и половина — два от пекарната на Линда Дрюз.

Когато Декър и Джеймисън влязоха, младата жена на рецепцията мигом стана, за да ги посрещне. Беше любезна, но той забеляза известна предпазливост, дори притеснение в държанието й. Беше с джинси, бяла блуза и ожулени боти. Компютърът на металното й бюро бе отпреди десет години, ако не и повече. Около него бяха разпръснати картонени папки.

Декър и Джеймисън бяха видели две коли, паркирани на алеята пред сградата: лъскав черен лексус кабриолет, последен модел, и стар пикап форд. Човек лесно можеше да се досети кой автомобил принадлежи на Норис и кой на секретарката му.

Миг по-късно в приемната влезе Уили Норис. Оказа се нисичък, възпълен, със зализана назад побеляла коса. Брадичката му бе издадена напред, носът му бе тесен и гърбав, а очите му приличаха на два въглена върху месестото му лице. Беше облякъл сив костюм с жилетка, който не му стоеше никак добре. В едната си ръка държеше цигара.

— Заповядайте, заповядайте — подкани ги Норис и махна вяло към кабинета си.

Затвори вратата зад тях.

Декър огледа стаята, която несъмнено някога е била спалня. На мястото на гардероба бе разположена вградена библиотека, запълнена изцяло с пластмасови папки. Бюрото бе старо, с пищна дърворезба. Под него имаше захабен килим, целият покрит с петна. На стената бяха окачени всевъзможни сертификати, поставени в рамки, които удостоверяваха членството му в една или друга организация на застрахователите.

Норис се разположи зад бюрото си и покани с жест Декър и Джеймисън да седнат срещу него. Дръпна за последен път от цигарата си и я угаси в препълнения пепелник.

Усмихна се печално и заяви:

— Никога не бих сключил застраховка „Живот“ със самия себе си. Цигари, наднормено тегло, лоши бели дробове и още по-лоши бъбреци.

— Никога не е късно да започнете на чисто — отвърна любезно Джеймисън.

— Мисля, че за мен е прекалено късно. Но вие искате да сключите застраховка, нали?

— Да, за сестра ми. Тя изгуби съпруга си току-що…

— Свръхдоза? — попита Норис прекадено бързо.

— Не, защо мислите така?

— Явно не сте от тук. Млада сте, предполагам, че това се отнася и за сестра ви. Както и за съпруга й. Когато в този град умре млад човек, причината или е шофиране в нетрезво състояние, или наркотици.

— Той загина при трудова злополука.

— О! Добре.

— Можете ли да ми дадете информация за процеса на сключване на застраховка „Живот“?

— Разбира се.

Норис отвори едно чекмедже, порови в него и връчи на Джеймисън папка с няколко листа в нея.

— Това ще й помогне за набавянето на документите, но аз мога да отговоря на всички въпроси, които желаете да зададе в момента, или да уговоря лична среща със сестра ви.

— Предполагам, че ще трябва не само да попълни формуляр, но и да се подложи на различни медицински прегледи, а застрахователната компания ще провери миналото й — каза Декър.

— Това зависи от желаното покритие. Има компании, които издават полици за по-малки суми, без да изискват медицински преглед и без да проверяват миналото на клиента. Те разчитат единствено на актюерни таблици, които отчитат множество фактори, свързани със смъртността. Аз обаче не обичам да работя по този начин. Особено тук.

— Заради всички тези случаи със свръхдоза? — попита Декър.

— Точно така. Млад, стар, няма значение. Вземеш ли грешното хапче, умираш.

— На каква стойност може да бъде застрахователната полица? — продължи да пита Декър.

— Зависи от конкретния кандидат и от преценката на застрахователя. Ако поискате да сключите полица за огромна сума, която не съответства на финансовото ви състояние, това е проблем. От значение е и как си изкарвате прехраната. Едно е да работите в детска градина, съвсем друго е да сте служител на полицията и пожарната. В такъв случай застрахователят може да откаже полицата или да поиска по-високи вноски. Възможно е полицата да не покрива смърт, която е пряка последица от изпълнението на служебните ви задължения. С други думи, ако сте ченге и някой ви застреля по време на дежурство, застрахователят няма да плати.

— Сестра ми е на трийсет и три, в отлично здраве, не работи и се грижи за малката си дъщеря — каза Джеймисън, погледна препълнения пепелник и добави: — И не пуши.

— Добре, не мога да се обвържа с конкретни числа, разбира се, но за каква застрахователна сума става въпрос?

— Може би милион, може би повече. Каква е обичайната сума?

— Това, което е обичайно за един, може да не е обичайно за друг — отвърна Норис и се подсмихна. — Но има някои основни параметри, както и различни видове застраховки „Живот“. Има например универсални. Те приличат повече на спестовни сметки, защото трупате спестявания, които можете да използвате като залог при тегленето на кредит. Универсалните полици са по-гъвкави от класическите, но, доколкото разбирам, вие се интересувате от добрата стара застраховка „Живот“. Тя се изплаща само при настъпването на смъртен случай. Тези застраховки са с фиксирани вноски, а обичайният срок е десет, двайсет или трийсет години. Тъй като сестра ви има малко дете, което ще се нуждае от подкрепа за продължителен период, нормално е да поискате по-висока сума. Или ако застрахованият получава добри доходи, ще иска детето му да продължи да поддържа определен стандарт на живот и след смъртта му. Понякога влиятелни бизнесмени сключват застраховки, в които посочват за бенефициент собствената си компания, но случаят със сестра ви очевидно не е такъв.

— Какви ще са вноските за човек като сестра ми?

— Не бих искал да се обвързвам с конкретни суми, но за човек на нейната възраст и в нейното здравословно състояние обикновено става въпрос за двайсетгодишна полица на стойност един милион долара. В такъв случай говорим за суми от порядъка на четиристотин долара годишно. За трийсетгодишна полица сумата скача на малко над шестстотин долара. Тези стойности са взети направо от актюерните таблици. Нищо чудно сестра ви да живее още четирийсет или петдесет години. Когато изтече трийсетгодишният срок, тя може да продължи да плаща следващото ниво на вноски. Но тогава ще бъде вече на шейсет и няколко и те ще станат много по-високи, затова не бих се учудил, ако остави полицата да изтече. В такъв случай застрахователната компания ще прибере сумите, които сестра ви е плащала в продължение на двайсет или трийсет години, без да се охарчи и един цент.

— Хубав бизнес — отбеляза Джеймисън.

— Печалбата е основната цел на застрахователния бизнес — засмя се Норис.

— Благодаря. Ще предам тези материали на сестра ми и тя ще се свърже с вас.

— Звучи добре — каза Норис и се изправи.

Декър обаче остана седнал.

— Дойдохме при вас, защото Линда Дрюз ви препоръча — каза той.

— О, да! — Той поклати тъжно глава. — Преживя голяма трагедия. Синът й си отиде ей така. Разби ми сърцето.

— Тя спомена, че гърбът му е пострадал и е започнал да взема болкоуспокояващи.

— Да.

— Това не се ли отразява на възможността да сключи застраховка „Живот“?

Норис впери поглед в него.

— С удоволствие бих си побъбрил с вас, но ме очаква друга среща. Джени ще ви изпрати.

Когато излязоха от сградата и тръгнаха към колата, Джеймисън каза:

— Здравата го изплаши.

Декър кимна.

— Май знаеше, че сме от ФБР.

— За някаква застрахователна измама ли става въпрос? — попита тя.

— Възможно е.

— Вноските, които спомена Норис, са доста ниски. Предполагам, че повечето хора могат да ги плащат без особени усилия.

— А може би не — отвърна Декър.

— Очевидно ти е хрумнало нещо друго — каза Джеймисън и го погледна.

— Спомних си нещо, което Фред Рос ми каза.

— Какво е то?

— В Барънвил няма нищо незаконно.

61

Декър седеше на леглото и слушаше пороя, който се изливаше навън.

Тук никога ли не спира да вали?

Погледна малката масичка под прозореца. Бе оставил дрехите си там. А върху тях — значката си.

Стана и я взе.

Не беше значка на специален агент, защото той не беше специален агент. Но си беше значка на федерален агент, подкрепена от цялата власт, с която разполагаше ФБР. Освен това като член на един от специалните екипи на Бюрото Декър имаше правомощия да извършва арести.

Той бе носил значка повече от двайсет години. Бе я носил в нощта, когато разбра, че вече няма семейство. Бе я носил и когато в живота му се появиха Алекс Джеймисън и Мелвин Марс.

А сега я носеше в Барънвил, Пенсилвания.

Значката му даваше утеха, когато се нуждаеше от нея. Осигуряваше му и средство да постигне единственото, което го интересуваше.

Истината.

Но не истината бе причината да се взира в нея сега.

Декър погледна през прозореца и макар да не бе в състояние да го види, отлично знаеше къде се намира домът на Дан Бонд.

Старецът заслужаваше да изживее на спокойствие оставащите години от живота си. Но някой му бе попречил. И Декър щеше да накара този човек да си плати.

Извърна поглед към къщата, в която живееше Алис Мартин. А през няколко врати от нея се намираха Фред Рос и неговата пушка с рязана цев.

Мислите на Декър се върнаха към първата нощ, малко след като бе открил телата. Двамата с Джеймисън бяха минали по улицата с колата. И не бяха видели нито един паркиран автомобил.

В същото време обаче микробусът на Фред Рос стоеше под навеса му.

Самият Рос бе заявил, че се е намирал в болницата. И Декър се бе уверил, че това е истина. Както и че Рос е бил транспортиран с линейка, което означаваше, че микробусът би трябвало да е прекарал цялата нощ под навеса.

Тези му мисли бяха прекъснати от почукване на вратата.

— Да?

— Аз съм — обади се Джеймисън.

— Една секунда — отвърна Декър и погледна часовника си. Минаваше полунощ. Той си обу панталона и каза: — Влизай.

Джеймисън влезе. Беше по халат.

— Какво има? — попита той.

— Мислех си за срещата ни с Норис и реших да потърся информация.

— Каква информация?

— За застрахователните премии.

— Добре.

— Изпратих имейл на една приятелка, която работи в застрахователния бизнес и й зададох няколко въпроса. По-конкретно, предоставих й цялата информация за Кийт Дрюз, с която разполагам. Травмата на гърба, фактът, че е злоупотребявал с болкоуспокояващи, мястото, където е живял… И току-що получих отговора й.

Декър погледна часовника си и отбеляза:

— Приятелката ти работи до късно.

— Тя работи в Манхатън, в една от най-големите застрахователни компании в света и, общо взето, е прикована към бюрото си. Заяви, че Барънвил се намира точно по средата на това, което застрахователите наричат Магистралата на опиатите. Преди петдесет години застрахователните компании са присъждали различни застрахователни рейтинги на различните общини. Тази практика обаче била забранена. Затова, макар да обявяват градове като Барънвил за част от Магистралата на опиатите, това е неофициално. Застрахователите нямат право да увеличават цената на полицата само заради местожителството. Но на практика те увеличават цената, изхождайки от ситуацията в щата като цяло и от факта, че опиатната криза е достигнала такива размери, че влияе върху продължителността на живота. Както спомена Норис, основната цел на застрахователите е да излязат на печалба. Според моята приятелка, макар че Кийт Дрюз е бил млад, фактът, че е живял в Барънвил и че е страдал от травма на гърба, в резултат на която е вземал болкоуспокояващи, е равносилен на червен флаг. Сключването на полица за един милион долара от безработен, който няма семейство и деца, също би повдигнало въпроси. С две думи, приятелката ми се съмнява, че някой би позволил на Дрюз да сключи застраховка за толкова голяма сума. Но дори някой все пак да се съгласи, вноските съвсем няма да са няколкостотин долара годишно, както каза Норис.

— А какви?

— Тя ми даде само приблизителна цена, но е убедена, че десетгодишна полица би излязла около два бона годишно. А трийсетгодишна — около четири. Как Кийт Дрюз би могъл да си позволи такъв разход, освен ако някой не е плащал вноските вместо него, както ти предположи?

— Но твоята приятелка е казала, че на първо място никой не би сключил полица с Кийт Дрюз.

— Точно така.

— А това ме кара да се запитам защо някой застраховател ще поеме подобен риск. Не става въпрос единствено за Дрюз. Както знаеш, Кемпър ми каза, че през последните години тук са изплатени голям брой застраховки „Живот“.

— В такъв случай или застрахователните компании са се прецакали здравата, или хората са излъгали във формулярите, които са попълнили.

— Застрахователите проверяват информацията, преди да изплатят обезщетението — възрази Декър. — Според Кемпър те са разследвали част от случаите, но въпреки това са платили обезщетенията.

— След като са сключили тези застраховки и не са открили нищо нередно, са длъжни да платят.

— Кемпър ми изпрати по имейла списък на застрахователите, изплатили обезщетения. Доста дълъг списък. От всички краища на страната. Сред тях има имена на големи компании, но повечето никога не ги бях чувал.

— Което означава, че Норис и евентуалните му съучастници разпределят риска. Според моята приятелка застрахователните компании сключват със своите агенти договори, базирани на оборота, който те правят. Ако обемът на застраховките спадне след няколко години, те не подновяват договора. При положение че Норис върти някаква измама, той не може да си позволи да работи с ограничен брой застрахователи, защото те бързо ще разберат, че има нещо нередно, ще прекратят подписването на нови полици и ще анулират договора му. Възможно е обаче на него изобщо да не му пука за това…

— Което повдига друг важен въпрос.

— Какъв?

— Каква част от онзи милион е получила Линда Дрюз. И кой е взел остатъка?

62

Най-сетне Декър заспа малко след един часа.

Унесе се в дрямка, но не след дълго се събуди от кашлица. Вчера се бе намокрил на дъжда и се опасяваше, да не би да е настинал.

Пое дълбоко дъх и се закашля отново, този път по-силно.

Седна в леглото, задави се, извърна се настрани и повърна.

Стана на крака, но му се зави свят и падна на пода. Едва успя да допълзи до прозореца, да го отвори и да подаде глава навън, под дъжда. Вдиша жадно студения влажен въздух и замъгленото му съзнание се проясни, а световъртежът изчезна.

Долови миризмата едва когато прибра глава обратно в стаята.

Покри носа и устата си с тениската си и изскочи в коридора.

Затропа на вратата на Джеймисън.

— Алекс! Алекс!

Когато тя не отговори, той отвори вратата и се озърна трескаво.

Видя само единия й крак, който се подаваше от другата страна на леглото.

Декър замръзна за миг, защото бе видял абсолютно същата гледка, когато бе открил тялото на убитата си съпруга в Бърлингтън.

Втурна се към леглото, наведе се и провери пулса на врата й. Джеймисън дишаше, макар и на пресекулки. Той я взе на ръце и се втурна към своята спалня, където я изправи до прозореца, като придържаше главата й.

Джеймисън се задави, дойде в съзнание и го погледна.

— Как…

— Стой тук, продължавай да дишаш, наведена навън. Не включвай лампите. Ясно ли е? Една искра е достатъчна, за да взриви целия този газ.

Тя кимна немощно и Декър хукна към коридора.

Отвори рязко вратата на Зоуи. Момиченцето спеше в леглото си.

— Зоуи! Зоуи!

Декър подуши въздуха. Тук положението не бе чак толкова зле. Засега.

Зоуи се изправи бавно в леглото си.

— Еймъс? — попита сънено тя. — Какво има?

Декър се втурна към прозореца и го отвори.

— Искам да подадеш глава навън. В къщата изтича газ. Проверявам дали всички са добре.

— Мамо! — извика Зоуи.

— Отивам при нея. А ти подай глава през прозореца и дишай дълбоко. И не включвай лампите.

Детето скочи от леглото и хукна към прозореца.

Декър се втурна по стълбите, тъй като стаята на Амбър се намираше на долния етаж, в бивш кабинет, превърнат в спалня. Банята бе в края на коридора.

Той отвори вратата.

— Амбър?

Леглото й беше празно.

Декър огледа пода, после долови стон отнякъде. Погледна към коридора. Изскочи от стаята и хвърли поглед към банята.

— Амбър!

Отново чу същия стон.

Хукна по коридора и отвори вратата на банята.

Амбър лежеше по нощница на пода.

Тъкмо когато той коленичи до нея, тя спря да диша и тялото й се отпусна безпомощно.

Декър се закашля отново, защото в банята се бе събрал доста газ. Той вдигна Амбър и я изнесе навън. Положи я на верандата и започна да й прави изкуствено дишане.

Миг по-късно долови нечие присъствие до себе си. Беше Джеймисън.

— Обадих се на деветстотин и единайсет — каза тя, без да откъсва поглед от сестра си.

Джеймисън коленичи и синхронизира с Декър натиска, който оказваше върху гърдите на сестра си.

Накрая, след трийсетина безкрайно мъчителни секунди, гърдите на Амбър се повдигнаха, от устата й излезе въздух и тя повърна.

— Мамо!

Всички се обърнаха и видяха Зоуи да изскача от къщата. Тя коленичи до майка си и се вкопчи в нея.

— Мамо!

Амбър прегърна бавно дъщеря си през кръста. Направи опит да се изправи, но Декър я побутна внимателно назад.

— Не ставай. Линейката идва.

Парамедиците се появиха след броени минути, дадоха на Амбър кислород и я сложиха на количка. Джеймисън и Зоуи се качиха отзад. Преди линейката да потегли, разплаканата Джеймисън каза:

— Благодаря ти, Еймъс.

— Благодаря ти, Еймъс — присъедини се и Зоуи, която не откъсваше поглед от майка си.

Декър кимна, затвори вратите на линейката и отстъпи крачка назад. В този момент пред къщата спряха аварийна кола на газовата компания и полицейски патрул.

Декър обясни на аварийния екип за изтичането на газ и мъжете се насочиха към задната част на къщата, за да спрат подаването.

Декър позна полицая, който пристъпи към него. Беше Къри, същият, който се бе отзовал, когато Декър бе открил телата на двамата агенти на АБН.

— Добре ли сте? — попита Къри. — Лицето ви сякаш е позеленяло.

— Добре съм.

— Изтичане на газ, а?

Декър го погледна.

— Доста необичайно.

— Наистина.

Един от служителите на газовата компания се появи иззад къщата и се насочи към тях с мрачно изражение.

— Какво има? — попита Къри.

— Някой е пипат клапана за налягането — обясни мъжът и поклати глава. — Имате късмет, че сте живи.

— Така е — призна Декър. — Извадихме късмет.

— Кой ли го е направил? — попита Къри.

— Списъкът може да се окаже много дълъг — отвърна Декър.

63

Някой почука на вратата по-късно през деня. Декър отвори. Беше Алис Мартин. В едната си ръка държеше бастун, а в другата — лимонов пай.

Декър надзърна над рамото й и видя паркираната отпред патрулка. Ласитър я бе изпратила, след като Декър й бе позвънил и й бе разказал какво се е случило.

— Чух — каза напрегнато Мартин. — Добре ли са всички?

Декър кимна.

— Амбър ще остане още няколко часа в болницата, но ще се прибере до вечерта.

— А Зоуи?

— Тя е добре. Газта не беше стигнала до стаята й. От аварийната служба проветриха цялата къща и измериха нивата на газ, преди да ни позволят да влезем. Зоуи е при майка си в болницата.

— Разбраха ли какво е станало?

— Не още.

Старицата се обърна и погледна полицейския патрул.

— Да разбирам ли, че присъствието на полицията означава, че не е било нещастен случай?

Вместо да отговори, Декър погледна пая и попита:

— Това за Амбър ли е?

— За всички. Лимонов пай с белтъчна глазура — каза Мартин и му го подаде.

— Благодаря — отвърна Декър.

Алис Мартин се огледа.

— Кварталът беше толкова хубав… А после всичко се промени.

— Разбирам защо смятате така.

— Може би за всички вас е най-добре да напуснете Барънвил.

Декър впери поглед в нея, без да отговаря.

— За какво ви е да стоите в такъв град? — попита тя.

— Аз не живея тук. За разлика от Амбър и дъщеря й. Съпругът й е дошъл в Барънвил в търсене на по-добра работа. Не са имали избор. Нямам представа дали ще останат или не. — Декър помълча и попита: — А вие защо живеете тук, госпожо Мартин?

— Защото това е моят дом и съм прекалено стара, за да се местя.

— Като вашия съсед Фред Рос?

Алис Мартин впери поглед в него.

— Когато живеете достатъчно дълго, господин Декър, започвате да приемате неща, които никога не сте очаквали, че ще приемете.

— Това добре ли е или не?

— Зависи от човека.

— А за вас?

— Надявам се паят да ви хареса. Лимоновият ми се получава особено добре. Поне в едно нещо да ме бива.

Алис Мартин се обърна и тъкмо да си тръгне, погледна Декър и каза:

— Градът беше толкова хубав.

— Имате предвид времето, когато фабриките са работели и парите са отивали в джоба на един алчен богаташ?

— Предполагам, че всички се отнасят романтично към миналото си — усмихна се Алис Мартин, — за да го изкарат по-хубаво, отколкото всъщност е било.

— Може и така да е — отвърна Декър. — Понякога трудно можем да устоим на носталгията по отминалите времена. Тя е почти толкова привлекателна, колкото и опиатите.

— Струва ми се, че не изпитвате особена благодарност към човека, който току-що ви е донесъл домашно приготвен пай — заяви рязко Алис Мартин.

Думите й като че ли смутиха Декър.

— Съжалявам… Отървах се на косъм от смъртта и предполагам, че този факт не се е отразил благоприятно на настроението ми.

— Дано паят ви се услади — каза старицата с по-мек тон.

Тя си тръгна, а Декър остана на верандата и я проследи с поглед. Отначало изпита чувство за вина, че я е засегнал. Но когато тя прекоси застланата с чакъл алея и стъпи на тротоара, Декър замръзна на място.

Потропване и чегъртане. Потропване и чегъртане…

Същите звуци, които бе чул в онази нощ.

Бастунът й имаше четири накрайника и единият бе счупен, както сама бе споменала Алис Мартин. Затова той стържеше по плочките, а после, когато тя го вдигнеше и спуснеше отново, потропваше по тях.

Декър затвори вратата и опря глава на дървото.

По дяволите! Барънвил! Или по-скоро, Килървил.

Имаше да свърши толкова много неща, а разполагаше с толкова малко време.

Влезе в кухнята и изхвърли пая в кошчето.

64

— Какво има, Декър?

Той седеше срещу агент Кемпър в бар „Мъркюри“. Синди Райли не бе на смяна тази вечер. Нищо чудно да е отишла на свиждане на Барън, помисли си Декър.

Кемпър бе хванала косата си с шнола. Пистолетът й беше в кобура на кръста, а значката й бе окачена на колана.

— Исках да проверя някои неща.

— Всички ли се възстановихте от газовата атака?

— Значи новината е обиколила града.

— Ласитър ми звънна.

— Тя изпрати патрулка пред къщата.

— Радвам се да го чуя. Предполагам, някой е решил, че си стигнал твърде близо до истината. Като при опита да ви взривят с Джеймисън в онази каравана.

— Така изглежда.

— Е, наистина ли си твърде близо? Защото с всяка изминала минута случаят се изплъзва от ръцете ми. Нямам представа докога ще мога да задържам информацията от шефовете.

— Разговарях с болницата, в която Фред Рос е бил отведен в деня, в който открих телата. Позвънил е на деветстотин и единайсет и се е оплакал от болки в гърдите.

— Добре.

— Лекарите го прегледали и установили, че е напълно здрав. Изписали го на следващия ден.

— Защо се интересуваш от Фред Рос?

— Защото телата на двамата агенти са били заледени, след което са били пренесени в опразнената къща. Подозирам, че са ги транспортирали с микробуса на Рос. Което означава, че малко преди това са ги извадили от фризера. И тъй като Фред Рос живее на същата улица, вероятно се е притеснил да не заподозрем, че знае нещо или че е видял нещо в онази нощ. Престоят му в спешното отделение му гарантира желязно алиби и не ни позволява да го разпитаме за онази нощ.

— Откъде знаеш, че телата са били превозени с неговия микробус?

— Чух запалването на автомобилен двигател, след като видях светлините в къщата да примигват, което означава, че вече са оставили телата и разлели кръвта, която всъщност е предизвикала примигването. Явно са внесли телата вътре, преди да изляза на верандата. А в онази нощ единствената кола на цялата улица беше микробусът на Рос.

— Не може да си сигурен в това.

— Напротив, мога. Това е улица без изход. Нямаше да видя колата, но щях да видя светлините й, ако беше спряла пред знака „Стоп“ в другия край на улицата. Не ги видях, което означава, че автомобилът не е напускал улицата. Прекарали са с него телата и са го върнали на мястото му, а хората, оставили труповете на твоите агенти, са си отишли пеша.

— И смяташ, че в това е замесен старец на инвалиден стол?

— Мисля, че да, защото синът му е замесен.

— Добре, предполагам, че бих могла да го приема, стига участието на един осемдесетгодишен старец в мащабна наркомрежа да не ми изглеждаше толкова абсурдно.

— Историята става още по-абсурдна, защото Алис Мартин, бившата преподавателка в неделно училище, също е замесена.

— Какво? Как стигна до този извод?

— Повреденият й бастун е издавал звуците, които чух онази нощ. Била е навън, вероятно е следяла всичко да мине добре. Каза ми, че не може да понася Фред Рос, но телефонният му номер е записан на стената в дома й редом с номерата, които набира най-често. Има и още нещо.

— Какво?

— Именно тя ми съобщи, че е видяла двама мъже с описанието на Бийти и Смит да влизат в къщата, съседна на тази, в която откриха телата им.

— И?

— Вече знаем, че и двете къщи са били използвани за пресоване на хапчета. Твоите хора не биха влезли там, следователно Мартин лъже.

— Биха могли да влязат под прикритие.

— Мартин ми каза, че ги е видяла да влизат в къщата две седмици преди да открия телата им. Ако са били там като агенти под прикритие, щяха да се свържат със своя контакт и да докладват, че са открили пресите за хапчета.

— Така е.

— Мартин сигурно е знаела, че ще отида в къщата, за да проверя. И аз го направих. Защо ли си мисля, че проверката на телефонните й обаждания ще покаже, че веднага след разговора ни е звъннала на Фред Рос или на някой друг? Минути след това се появява Брайън Колинс, който се представя за полицай и се опитва да ме убие. Разбираш ли, не мисля, че той е наблюдавал къщата. Защо му е да го прави? Там не е останало нищо; цялото оборудване е било изнесено. Мисля, че са го повикали специално, за да ме убие, защото Мартин ми поднесе лъжа, с която да ме накара да проверя къщата. Това беше капан. Предварително заложен капан, който е трябвало да се задейства, в случай че дойда да я разпитам и тя реши, че съм стигнал близо до истината.

Кемпър се замисли, след което каза:

— Има ли още нещо?

— Има още много неща и не всичките са свързани с наркотици. Затова едва ли представляват интерес за теб.

Тя се усмихна.

— Преди да постъпя в АБН, мечтаех да стана федерален агент. Промених решението си в последния момент.

— Защо?

— Най-добрата ми приятелка сключи глупав бас, в резултат на който погълна коктейл с фенциклидин в него. Това изпържи мозъка й. Още помня как ходех на свиждане в болницата и се взирах в красивата млада жена, превърнала се в инвалид. В този момент реших да посветя живота си на издирването и залавянето на чудовищата, които продават тази отрова.

— Разбирам защо си постъпила в АБН, а не във ФБР — отвърна Декър.

Кемпър се приведе напред.

— Целта ми обаче си остава да пратя зад решетките всички престъпници.

— Радвам се да го чуя.

Тя понижи глас и продължи:

— В допълнение към онова, което ти казах по-рано, подозираме, че в Западна Пенсилвания действа престъпна организация, която произвежда фентанил на хапчета. Това обяснява присъствието тук на ключов играч като Брайън Колинс. Ако той е замесен в нея, това означава, че в Барънвил са пристигнали и други важни клечки.

— И вече знаем, че Тед Рос им осигурява толкова фентанил, колкото им трябва.

Кемпър се изправи.

— Точно така. Но ти вече знаеш това. Защо пожела да се срещнем?

Вместо отговор Декър откачи значката си от колана и я остави на масата.

Кемпър впери поглед в него. Изглеждаше объркана.

— Какво общо има значката ти с това?

— Не моята значка — отвърна Декър.

— А чия?

— Ще видиш. Но се нуждая от помощта ти, за да стигна до нея.

65

— Не дойде на работа тази сутрин. Позвъних му, но никой не вдигна. Отидох до тях, но колата му я нямаше. Надникнах през прозореца, но вътре беше тъмно. Една съседка ми каза, че е видяла господин Норис да заминава посред нощ с много багаж. Той обаче не е споменавал, че ще пътува някъде. Не знам какво да правя — продължи да нарежда Джени, секретарката на Уили Норис.

Декър и Джеймисън стояха срещу нея в приемната на застрахователния агент.

— Той имаше уговорени срещи за тази сутрин и ги пропусна всичките — добави Джени. — Смятате ли, че всичко е наред?

— Много се съмнявам — отвърна Декър и се огледа. — На ваше място бих си потърсил друга работа.

Тя се намръщи.

— Едва успях да си намеря тази…

— А може да ви потрябва и добър адвокат — добави Декър.

— Какво? Защо?

— Човек никога не знае.

Двамата с Джеймисън излязоха. Когато се озоваха навън, Декър позвъни на Кемпър.

— Имаме беглец — каза той и й съобщи подробностите. — Случаят не попада в твоята юрисдикция, но съм убеден, че Норис е свързан с други престъпления в града. На твое място бих възложил на някого да провери бизнеса му.

— Действам.

— А онова, другото, за което говорихме? — попита Декър.

— Почти е готово — отвърна Кемпър и затвори.

Декър прибра телефона.

— За какво става въпрос? — попита Джеймисън.

— Помолих Кемпър да свърши нещо. Ще ти кажа по-късно.

— Смяташ, че този мръсник е замесен в саботирането на газовата инсталация у сестра ми?

— Бих се учудил, ако не е. Защото се случи веднага след като го подплашихме. А сега е избягал.

— Но какво е получил от цялата тази афера?

— Пари. Обичайната комисиона плюс още нещо под масата. Можем да разберем точно колко.

— Как?

— Какво ще кажеш за едно кексче с моркови? — погледна я Декър.

 

 

Линда Дрюз ги поздрави, щом прекрачиха прага на пекарната.

— Не можахте да им устоите, а? — попита тя с усмивка.

— Така е, не можахме — отвърна Декър. — Ще вземем още две кексчета и кафе.

— За тук или за вкъщи?

— По-добре за вкъщи. А междувременно, мога ли да ви задам няколко въпроса.

Линда се усмихна, макар да изглеждаше объркана.

— Разбира се.

Усмивката й изчезна, когато Декър й показа служебната си карта.

— ФБР? Да не съм загазила?

— Зависи. Срещнахме се с господин Норис. Не се оказа особено разговорлив. Надявам се да не последвате примера му.

Дрюз се подпря на плота.

Декър се облегна на стената.

— Нито една застрахователна компания не би трябвало да позволи на сина ви да сключи застраховка „Живот“. Но вие го знаете, нали?

Устните на Дрюз затрепериха.

— Вече го знам.

— Норис обаче уреди нещата, нали? — продължи Джеймисън.

— Идеята беше негова. Трябваше да ви кажа по-рано, но не знаех, че сте от ФБР. Обади ми се, след като Кийт получи онази травма на гърба. Познавам Уили отдавна. Застраховам колата си при него. Застраховах и къщата, когато имах къща… Уили заяви, че във времена като днешните, застраховката „Живот“ е добра идея. Исках аз да си направя и да посоча Кийт като бенефициент, но Уили каза, че никога няма да ме одобрят, тъй като години наред съм вземала наркотици.

— Мисля, че сте извадили късмет в това отношение — заяви загадъчно Декър. — И Норис подготви документите?

— Да, и уреди един местен парамедик да извърши медицинския преглед.

— Парамедик?

— Да, Уили заяви, че парамедиците имат право на подобна дейност. Застрахователните компании често сключвали договор с тях, а една местна лаборатория щяла да изследва кръвната картина и да направи останалите анализи.

— Все местни играчи. Интересно. А Кийт спомена ли пред парамедика, че е пострадал, че взема болкоуспокояващи?

— Нямам представа, защото не присъствах на прегледа.

— Кийт разказа ли ви нещо впоследствие? — попита Декър.

— Нуждая ли се от адвокат?

— Това може да зависи от отговорите ви.

— Вижте, по това време той вече не вземаше болкоуспокояващи. И гърбът му беше много по-добре.

— Но е сключил застраховка за един милион долара! Това са много пари. А синът ви е бил безработен.

— Уили заяви, че Кийт е толкова млад, че застрахователите едва ли ще откажат полицата. Оставали му дълги години живот.

— Аха, но се оказало, че греши. Как синът ви възнамеряваше да плаша вноските? Може да не са били големи, но той не е имал доходи.

— Аз щях да му помагам… ако можех, разбира се. И… и Уили щеше да помага.

— С други думи, Норис е давал пари на Кийт, с които да плаша вноските по застрахователната полица, която му е продал?

Линда Дрюз кимна. Лицето й бе бледо като салфетката, която държеше в ръце.

— Знаехте ли, че това е незаконно?

Тя поклати глава.

— Не, нямах представа. Смятах, че Уили постъпва като добър приятел.

— След което Кийт започна да взема опиати и умря от свръхдоза?

— Да.

— Но нали казахте, че той вече е бил спрял болкоуспокояващите? — попита Декър, без да крие съмнението в гласа си.

— Почти не ги вземаше.

— Споменахте, че е взел свръхдоза, защото е объркал хероина с фентанил? — уточни Джеймисън.

— Точно така.

— Къде се случи това? — попита Декър.

— В дома на негов приятел.

— И този приятел не е бил там, за да му даде наркан — продължи Декър.

— Не, Кийт е бил сам. Намериха го, когато вече беше късно. Изплаках си очите…

— Застрахователната компания разследва ли смъртта му?

— Да, разбира се. Но Уили се погрижи и за това. Каза, че няма да им позволи да ме измамят, да ме лишат от парите, които ми се полагат. Той свърши цялата работа. Получих обезщетението няколко месеца по-късно.

— Получихте един милиона долара? — попита Декър.

Дрюз не отговори веднага.

— Да, точно така.

— Не, не е точно така.

— Какво?

— Не сте получили един милион. Колко взе Норис?

— Ами… ъъъ… той си удържа комисиона.

— В какъв размер?

— Трийсет процента.

— Тоест той е взел триста хиляди долара?

— Да, Уили каза, че това е обичайната комисиона при тези застраховки.

— И как му я изплатихте?

— Той се погрижи и за това. Прехвърли парите от моята сметка.

— Не се съмнявам. — Декър помълча и добави: — Госпожо Дрюз, не ви ли се стори странно, че скоро след като синът ви е сключил застраховка за един милион долара, която е била идея на Норис, той е умрял от свръхдоза, а Норис е получил триста хиляди?

Устните на Дрюз отново затрепериха, а по лицето й започнаха да се стичат сълзи.

— Господине, да не искате да кажете, че…

— Да, точно това искам да кажа — отвърна Декър. — Заложили са капан на сина ви. Сключили са голяма застраховка, след което са му пробутали фентанила и той е умрял.

Дрюз зарови лице в шепи и захлипа.

— Бог ми е свидетел, никога не съм искала синът ми да умре.

— Но истината е, че той е умрял.

— Наистина ли… наистина ли подозирате, че Уили има нещо общо с това?

— Не подозирам, а знам.

— Загазила ли съм, господине? — попита тя отново.

— На ваше място бих си взел адвокат. И забравете за кафето и кексчетата. Изгубих апетит.

Декър и Джеймисън излязоха.

Когато се качиха в колата, Джеймисън възкликна:

— Божичко, не мога да повярвам! Трябва да е подозирала нещо.

— Може да е подозирала, а може и да не е. Тази работа ме научи на едно — хората са в състояние да намерят оправдание за всичко.

— Включително за застрахователни измами, търговия с наркотици, фалшиво обвинение в убийство… Кой да предположи, че в този град се извършват толкова много отделни престъпления?

Декър включи на скорост.

— Не са отделни, Алекс. Всичките са сплетени в един голям мръсен възел.

66

Едно телефонно обаждане, което получиха по-късно, доведе Декър и Джеймисън в полицейското управление на Барънвил. На входа ги очакваха мрачната Кейт Кемпър и трима от нейните агенти.

Когато Декър и Джеймисън влязоха в помещението, в което работеха служителите на отдел „Убийства“, завариха Ласитър на бюрото й. Тя ги погледна с изненада.

— Ей, какво правите тук? Аз…

Замълча, когато видя Кемпър и агентите й да влизат след Декър и Джеймисън.

— Ще поканиш ли партньора ти да се присъедини към нас? — попита Декър.

— Марти? Мисля, че е тук някъде. Сега ще му изпратя съобщение.

Тя го направи и след минута в стаята влезе Грийн.

— Здравейте — поздрави той Декър и Джеймисън.

Декър кимна.

Грийн погледна към Кемпър, преди да се обърне към Ласитър.

— Трябвам ли ти?

Ласитър посочи Декър.

— Не, но той искаше да те види. Добре ли си, Марти? Изглеждаш ми притеснен?

— Да си изгубил нещо? — попита Декър.

Грийн седна зад бюрото си с объркано изражение.

— Да, проклетата ми значка. Обикновено я прибирам в шкафчето във фитнеса, но сега не мога да я намеря. Играх бадминтон. Много съм ядосан. Изгубиш ли си значката, пишеш купища обяснения — каза той и започна да рови в едно от чекмеджетата.

— Имам един въпрос — каза Декър. — Някой каза, че в нощта, в която беше убит Дан Бонд, е видял патрулна кола, паркирана пред дома му.

— Кой го е казал? — попита Грийн и бързо вдигна поглед към Декър.

— Анонимен сигнал — обади се Кемпър.

— Ти често минаваш по тази улица. Възможно ли е ти да си бил там? — попита Декър.

Грийн поклати глава.

— Не ползвам патрулни коли.

Декър кимна.

— Но си се срещал с Дан Бонд преди, нали?

Грийн отново поклати глава.

— Не. Никога не съм бил в дома му. Поне докато беше жив. Отидох там, след като намериха трупа му.

— Напълно сигурен ли си? — попита Декър.

Грийн го изгледа недоумяващо.

— Да, защо?

— Какво се опитваш да докажеш, Декър? — обади се Ласитър. — Аз разпитвах Дан Бонд, не Марти.

Декър продължаваше да се взира в Грийн.

— Можеш да спреш да търсиш значката си, защото тя е у агент Кемпър.

Грийн погледна Кемпър с изненада.

— У теб? Защо?

Кемпър извади от палтото си прозрачно найлоново пликче. В него имаше полицейска значка.

Кръвта се отцеди от лицето на Грийн.

— Какво прави моята значка в плик за улики?

— Тя е улика — отвърна спокойно Кемпър. — В разследване за убийство.

— За какво говориш? Какво убийство?

— На Дан Бонд.

— Казах ви, че никога не съм се срещал с него.

— Което повдига въпроса защо върху твоята значка са открити отпечатъците на Дан Бонд — каза Декър.

— Какво?

Декър извади собствената си значка.

— Дан Бонд беше изключително предпазлив човек. Почуках на вратата му по тъмно и той не ми отвори, докато не пъхнах значката си през вратичката за котки. Той ми каза, че рядко пуска непознати в дома си. Опипа значката, за да се убеди, че е истинска, и едва тогава ми отвори. И наистина, кого би пуснал в дома си посред нощ, освен полицай? — Декър вдигна значката. — Така отпечатъците му се озоваха върху моята значка. Ти твърдиш, че никога не си се срещал с него, а отпечатъците му са и върху твоята. Как ще го обясниш, освен ако не си отишъл в дома му онази нощ? И не си го убил?

— Това са глупости!

Грийн погледна към Ласитър, която стоеше с отворена уста.

— Това не може да са неговите отпечатъци! Не е възможно!

— Спомняш ли си деня, когато хвърли значката си на пода и аз се наведох да я взема — продължи Декър. — Видях, че е омазана, цялата покрита с отпечатъци и още нещо… по-късно се сетих, че това е брашно. Бонд ми каза, че обича да пече разни неща по всяко време на денонощието. По моята значка също полепна брашно, когато му я дадох. Агент Кемпър ме информира, че по твоята значка също са намерени следи от брашно. Не знам дали ще успеем да докажем, че то съвпада с брашното от кухнята на Бонд, но не се и налага. Нали разполагаме с неговите отпечатъци.

Грийн не каза нито дума, но не откъсваше поглед от Декър.

— Работата е там, че когато решиш да убиеш някого, трябва да обърнеш специално внимание на детайлите, дори на най-дребните — добави Декър.

Грийн се обърна към Кемпър.

— Кучка! Взела си значката ми без заповед! Никой съд няма да признае подобна улика за доказателство.

Кемпър вдигна лист хартия.

— Имам заповед. С подпис, печат и всичко останало.

— На какво основание?

— На основание на факта, че проверихме телефонните разговори на Алис Мартин. Дан Бонд й е позвънил в нощта, когато е бил убит. Веднага след това тя се е обадила на Фред Рос. След което ти си получил обаждане от Фред Рос. Час по-късно Дан Бонд вече е бил мъртъв. Смятаме, че Бонд е позвънил на Мартин и е споделил с нея нещо, което я е разтревожило, и тя се е свързала с Фред Рос, за да се погрижи. А той на свой ред се е свързал с теб.

— Но какво би могло да разтревожи Алис? — попита Ласитър. — Тя е една най-обикновена възрастна жена, която е преподавала в неделното училище.

— Тя е много повече от това — обясни Декър. — Убеден съм, че Бонд е бил убит, защото се е досетил, че странният звук, който чух в нощта, когато открих телата на двамата агенти на АБН, е от счупения бастун на Алис Мартин. Нищо чудно тя да се е отбила в дома му в деня, когато той е бил убит, за да го поздрави или нещо подобно. И той е разпознал звука. А по-късно й е позвънил и я е попитал какво е правила толкова късно навън в онази вечер. Това я е уплашило, защото Бонд би могъл да каже и на някой друг. На мен например.

— Искам адвокат! — извика Грийн.

— Може би адвокатът ще те убеди да направиш самопризнания и да получиш доживотна присъда. Вместо смъртна.

Кемпър погледна хората си.

— Сложете му белезници, прочетете му правата и отведете този боклук долу в ареста.

Агентите на АБН пристъпиха напред и му сложиха белезниците.

— Нямаш представа с кого си имаш работа, Декър! — извика Грийн, докато се съпротивляваше отчаяно.

— Странно, щях да ти кажа абсолютно същото.

67

— Нямате причина да прикривате, когото и да било — каза Декър.

Той се намираше в стаята за разпити на полицейското управление. От едната му страна беше Ласитър, от другата — Кемпър и Джеймисън.

Срещу тях седеше Алис Мартин с мрачно и неумолимо изражение. Не отговори нищо.

— Проверихме големия фризер в мазето ви — продължи Декър. — Онзи, в който съпругът ви прибирал дивеча след лов. Оказа се, че в него не сте държали само еленско. Който е сложил там телата на Бийти и Смит, не е бил особено внимателен. Колегите от АБН вече извлякоха тяхна ДНК — каза Декър и погледна многозначително Кемпър. — Въпросната федерална агенция няма да се спре пред нищо, за да накаже убийците. Затова, повтарям за пореден път, че нямате причина да прикривате, когото и да било.

Алис Мартин вдигна глава и го погледна.

— Как може да сте сигурен?

— Убедете ме в противното.

Тя приглади дългата си пола и събра ръце в скута си.

— Имам деца и внуци, скоро ще имам и правнуци. Трябва да мисля за тях.

— Как изобщо се замеси в подобна история, Алис? — попита Ласитър.

— Скромните ми спестявания се стопиха отдавна. Аз съм на осемдесет и осем и мога да се похваля с добро здраве. Когато човек достигне тази възраст, шансовете му да изкара още десетина години са относително големи. Не исках да ги преживея в бедност. Омръзна ми да не мога да си купя нищо, да не мога да отида никъде…

— Децата не ти ли помагат?

— Децата ми едва свързват двата края. Вярно, че получавам пенсия, но тя не стига за нищо.

— Много хора живеят само на малка пенсия, но не се включват в наркокартел, за да спечелят още пари — отбеляза Кемпър.

— Не съм се включила в никакъв наркокартел — отвърна рязко старицата.

— Кажи ни тогава какво си правила — подкани я Ласитър.

— Просто си затварях очите — заяви Алис Мартин и случайно или не, извърна поглед. — Когато на нашата улица започнаха да се случват разни неща.

— Какви неща? — попита Декър.

— В къщата, в която бяха открити онези мъже, а също и в съседната пристигна някакво оборудване. И разни противни типове започнаха да идват и да си отиват в малките часове на нощта.

— Това са били преси за хапчета — каза Декър. — А въпросните противни типове са избрали тази улица, защото на нея са живеели само трима души, единият от които е бил сляп.

— А другият е бил замесен — добави Ласитър. — Фред Рос. Той ли се свърза с теб? Той ли те помоли да си затваряш очите?

Мартин кимна.

— Затова са избрали нашата улица. Както казахте, Дан беше сляп. Фред беше ужасен човек. А аз… — Гласът й заглъхна. — Ако не се бях съгласила, щяха да ме убият. Какво трябваше да направя?

— Да се свържете с полицията — каза Джеймисън.

— С полицията? — намръщи се Алис Мартин. — Фред ми каза, че половината ченгета са на заплата при тях.

— Глупости! — възкликна Ласитър. — Можеше да дойдеш при мен, Алис. И аз щях да се погрижа.

— Какво ви предложиха? — попита Декър.

— Компенсация.

— В какъв размер?

— Две хиляди долара седмично. В брой. И не трябваше да правя нищо. Само… да си затварям очите.

— Не е само това. Позволили сте им да приберат телата във вашия фризер — възрази Джеймисън.

Мартин потрепери при тези думи, но не каза нищо.

— Това са доста пари — продължи Декър. — Какво направихте с тях?

— Аз… купувах си разни неща. Започнах да ям и друго, освен спагети, бургери и сирене. Поправих някои уреди у дома. Изпратих малко пари на децата. За пръв път от години купих подаръци на внуците. Останалото прибрах в един скрин, пак за тях.

— Беше ли навън в нощта, когато пренесоха телата? — попита Ласитър.

Мартин кимна.

— Те… те ги извадиха от моя фризер и ги натовариха в микробуса на Фред. Закараха ги до онази къща и ги свалиха там. Бяха изнесли машините си по-рано. Излязох навън, защото… ами не исках да стоя вкъщи, докато вадят телата. И исках да се уверя, че навън няма никой, макар те да наблюдаваха улицата с помощта на дрон. Винаги го правеха, когато внасяха или изнасяха нещо, за да са сигурни, че са в безопасност. Фред сподели, че искали да изчакат до по-късно, но като разбрали за бурята, преценили, че навън няма да има жива душа. Затова предпочели да не отлагат. Както и да е… спряха микробуса и внесоха телата през задната врата. После върнаха микробуса под навеса на Фред, а аз се прибрах, преди да завали.

— И точно тогава чух потропването и стърженето на вашия бастун по тротоара — каза Декър. — Радвам се, че не го споменах по време на предишния ни разговор. Така щях да ви предупредя. Но Дан Бонд също ви е чул. И ви е попитал, нали?

За пръв път в очите на Алис Мартин се появиха сълзи.

— Онзи ден, когато минах покрай дома му, той беше на верандата отпред. Поздравих го, а той ми отвърна: „Добро утро!“. Но ми прозвуча странно. Прибрах се, а по-късно той ми звънна и започна да ме разпитва защо съм излизала онази вечер. Не ме обвиняваше, но спомена, че сте го разпитвали за звука, който сте чули… че сте го смятали за важен… Дан се опитваше да си спомни къде го е чувал. Нямах представа, че бастунът ми издава подобни звуци. Използвам го само когато излизам навън, за да не падна. Трябваше да го дам на поправка.

— И как умря Дан Бонд? — попита Декър.

— Страхувах се, че ще ви каже, че съм излизала онази нощ. Затова позвъних на Фред и му разказах всичко.

— Набрахте номера, изписан на стената до телефона? — попита Декър.

Мартин го погледна и отвърна:

— Да.

— Какво ти обеща да направи Фред? — попита Ласитър.

— Каза, че ще се погрижи. — Алис Мартин се разтрепери цялата. — Никога не съм предполагала, че ще го убият! Никога не съм искала Дан да умре! Той беше добър човек. И добър приятел през всичките тези години!

— Как, по дяволите, сте очаквали да постъпи човек, който крие труповете на двама федерални агенти във вашия фризер? — възкликна Декър.

Мартин поклати глава.

— Аз… аз… — заекна тя и замълча.

— Обадихте се на Фред и след като се срещнах с вас за пръв път, нали?

Старицата погледна Декър, но не каза нищо.

— А той или някой друг е позвънил на Брайън Колинс и му е наредил да ме убие. Очаквахте това да се случи, след като ми казахте, че сте видели Бийти и Смит да влизат в онази къща.

— Аз… аз само направих онова, което ми казаха, в случай че се появите. Нищо повече.

Настъпи продължително мълчание, нарушавано единствено от учестеното дишане на Алис Мартин.

— Знаете ли, трябва да сте ни благодарна, че ви разкрихме — заяви Декър.

— Защо? — погледна го тя.

— Колко дълго смятате, че щяха да ви оставят да живеете? Изненадан съм, че още не са ви убили.

— Може да са ме съжалили.

— Не мисля, че тези хора са способни на подобни чувства.

— Винаги се опитвам да намеря доброто у хората — каза Алис Мартин.

— А аз винаги търся лошото. И не е никак трудно да го намеря.

Мартин примигна няколко пъти.

— Някога не беше така.

— Кога? В доброто старо време? — попита Декър.

— То наистина беше добро — сопна се старицата.

За някои. За други е било също толкова лошо, колкото настоящето за вас.

— Какво ще стане с мен? — попита тя, след като се окопити.

— Като за начало няма да се притеснявате къде ще живеете до края на дните си — отвърна Декър. — Или с какво ще се храните. Държавата ще се погрижи и за двете.

Тя вирна брадичка и го изгледа предизвикателно.

— Исках само да живея спокойно и достойно. Не съм искала да се случат онези ужасни неща. Това няма ли значение?

Декър отвърна на погледа й.

— Чувал съм тези думи безброй пъти през годините. Включително от хора, които са опрели пистолет в нечия глава и са дръпнали спусъка. Затова отговорът ми е: не, няма значение.

— Но ако свидетелстваш срещу останалите и помогнеш на обвинението срещу тях, това ще има някакво значение — каза Ласитър. — Ще ти спечели известна снизходителност.

Мартин я погледна.

— Подхвърляш кокалче на старата си учителка, а, Дона?

Ласитър поклати глава.

— Ти си помагала на наркоорганизация да съсипе този град в замяна на пари. Аз искам да пратя зад решетките всички тези типове, до последния. Помогнеш ли ни да го направим, чудесно. В противен случай не ми пука дали ще изгниеш в затвора.

— Здравата се издъних, нали?

Декър погледна първо Джеймисън, после Мартин.

— Можете да преподавате Библията в затвора и така да потърсите изкупление.

— Вече ми се подигравате — отвърна с горчивина Мартин.

— Напротив, говоря сериозно. Ами ако помогнете поне на един човек да промени съдбата си?

— Смятате ли, че е възможно?

— След онова, което съм видял в този живот, смятам, че всичко е възможно.

68

— Декър, имаме голям проблем.

Джеймисън шофираше взетия под наем автомобил и тъкмо се отдалечаваше от сградата на полицейското управление, когато телефонът на Декър звънна. Беше Кемпър.

— Какъв? — попита той.

— Току-що ми звъннаха. Изгубили са Тед Рос.

Декър изруга под нос.

— Как се е случило, по дяволите?

— Честно казано, нямам представа. Явно е разбрал, че сме арестували Грийн и Мартин, и сега се е скрил в миша дупка.

— А баща му?

— Това е коз, който може би ще успеем да изиграем. Фред Рос е в предварителния арест в Барънвил. Наредих да го арестуват на основание на телефонното обаждане от Алис Мартин след разговора й с Бонд. Сега вече разполагаме с показанията на Мартин, че бащата е замесен в убийството на двамата ми агенти и е част от наркомрежата. Ще уредим бързото му прехвърляне във федерален арест. А междувременно ще го въртим на шиш, докато не нададе вой, че иска адвокат.

— В такъв случай предлагам да си купиш тапи за уши — отвърна Декър, затвори телефона и го мушна в джоба си.

— Лоши новини? — попита Джеймисън.

Декър й разказа.

— Да, много лоши новини. Какво смяташ, че ще направи Тед Рос?

Като за начало, ще се опита да избегне смъртната присъда.

— А ние какво ще правим?

— Ще се приберем в къщата, ще вземем Амбър и Зоуи и ще ги заведем някъде далече, много далече от Барънвил.

— Точно така.

Джеймисън натисна педала на газта толкова рязко, че главата на Декър се залепи за облегалката.

 

 

Когато спряха на алеята пред дома на Мичъл, Декър забеляза, че полицаят продължава да седи в патрулката.

— Кажи на сестра ти да си събира багажа. Ще ги отведем на сигурно място. Аз ще звънна на Богарт и ще го помоля да я постави под федерална охрана.

Джеймисън изскочи от колата и хукна към къщата, а Декър звънна на Богарт и го информира за развоя на събитията. Уговориха се в Питсбърг да ги посрещне екип на ФБР. Беше тъмно и щеше да стане още по-тъмно, когато пристигнеха там.

Декър прибра телефона и огледа къщата. Не можеше да повярва, че не чак толкова отдавна двамата с Джеймисън бяха дошли тук, за да си починат на спокойствие.

Ако оцелея, няма да замина на почивка до края на живота си.

Той погледна часовника си. Трябваше да тръгват. Надяваше се Джеймисън да е казала на сестра си и племенницата си да вземат само най-необходимото. Всичко останало можеха да си набавят в Питсбърг.

— Декър!

Той погледна към предната веранда и видя Джеймисън да размахва ръце.

Изскочи от колата и хукна към нея.

— Какво има?

— Няма ги! Изчезнали са!

Той погледна двете коли на алеята.

— Възможно ли е да са отишли някъде пеша?

Джеймисън надзърна над рамото му и попита:

— Защо онова ченге не излезе от колата, когато те повиках?

Двамата се втурнаха към патрулката.

Декър почука на прозореца. И когато не получи отговори, извади пистолета си и отвори бавно вратата на колата.

Тялото на убития полицай се свлече настрани, придържано единствено от предпазния колан.

— О, господи! Декър! — извика Джеймисън.

Той погледна към къщата.

— Сигурна ли си, че вътре няма никой?

— Извиках няколко пъти. Нищо. И проверих на долния етаж.

— Забеляза ли следи от борба?

— Не, нищо видимо…

— Ще трябва да претърсим останалата част от къщата. Но изчакай малко.

Декър позвъни на Ласитър за подкрепление, но тя не му вдигна.

Позвъни и на Кемпър. Отново не получи отговор. Остави телефона и каза:

— Добре, можем да разчитаме само на себе си. Извади си пистолета и ме следвай.

Двамата влязоха в къщата и претърсиха внимателно долния етаж, като не пропуснаха килерите.

Всичко изглеждаше нормално. В мивката имаше празна купичка и стъклена чаша. Нямаше съборени мебели.

Качиха се на горния етаж и провериха стаите една по една, докато стигнаха до тази на Декър.

Той отвори вратата и се огледа. Погледът му падна на сгънат лист хартия, оставен по средата на леглото. До него лежеше мобилен телефон.

Декър взе листа и го разгъна бавно.

Очаквай обаждане на този телефон. Допуснеш ли грешка, те умират.

Джеймисън протегна ръка и той й подаде бележката.

Тя я прочете, отпусна се тежко на леглото и зарови лице в шепите си.

Декър отиде до прозореца, който гледаше към задния двор.

Сигурно оттам ги бяха извели. През двора, през оградата, по съседната улица.

Където бе започнало всичко.

— Ще звъннат, Алекс — каза й той. — Просто трябва да бъдем готови, когато го направят.

Джеймисън не отговори.

Декър седна до нея, взе телефона, който похитителите бяха оставили, и впери поглед в него.

 

 

Приблизително по същото време, когато Декър и Джеймисън откриха мъртвия полицай пред дома на Мичъл, Дона Ласитър, три униформени ченгета и двама агенти на АБН изведоха Алис Мартин и Марти Грийн от полицейското управление, където им бяха снели отпечатъци, бяха ги снимали и регистрирали. Следващата им спирка бе градският арест, където щяха да бъдат настанени в единични килии до първото им изслушване в съда.

Улицата пред управлението бе затворена за движение, а хора на Ласитър дебнеха за евентуални заплахи.

Докато вървяха към колата, Мартин погледна Ласитър и каза:

— Съжалявам, че ви създадох толкова проблеми.

— За нас няма значение. За теб обаче има значение дали ще облекчиш съдбата си, като свидетелстваш.

— Разбирам. Но се чудех нещо…

— Какво?

— Може ли затворът, в който ме изпратят, да е по-близо до децата ми?

— Виж, положението ти не позволявала предявяваш каквито и да било претенции.

— Знам. И не очаквам да се случи, но все пак те моля за помощ. Направи го заради твоята стара преподавателка от неделното училище.

Ласитър въздъхна.

— Нямам никакви контакти с мястото, на което те изпращат, но мога да говоря с някого. Едва ли ще има полза… по-скоро ще има обратен ефект, но все пак ще звънна.

— Благодаря за усилието.

— Но помощта ми зависи от показанията, които ще дадеш.

— Това ми е ясно. В интерес на истината, очаквам го с нетърпение. Това ще ми позволи да изкупя поне част от вината си. Те обещаха, че никой няма да пострада, но излъгаха.

— А ти какво очакваше да се случи?

— Аз… май не съм мислила върху това.

— Вече е прекалено късно.

— И за мен ли е прекалено късно, Дона?

Ласитър се обърна към бившия си партньор.

— Нищо не мога да направя за теб.

— Исках да получа само това, което ми се полага.

— Не си търси оправдание.

— Цял живот трамбовах улиците като ченге и получавах мизерна заплата. Защитавах обществото. Мен ако питаш, обществото изобщо не заслужава да рискувам живота си за него.

— Вече няма да се тревожиш за това.

В следващия миг куршум, долетял отдалече, прониза Алис Мартин в гърдите и излезе през гърба й, като отнесе със себе си късчета плът. Капки кръв и парченца кости опръскаха предното стъкло на микробуса, с който трябваше да бъдат транспортирани арестантите.

Грийн изкрещя, но викът замря в гърлото му, тъй като следващият куршум прониза главата му и отнесе част от мозъка му със себе си.

— Стрелец! — извика Ласитър и насочи пистолета в посоката, от която бяха дошли изстрелите.

Натисна спусъка няколко пъти, преди следващите куршуми да се забият в тялото й и в двама полицаи и да ги повалят на земята.

69

Телефонът иззвъня.

Но това беше телефонът на Декър, а не онзи, оставен от похитителите.

Той погледна номера на екрана и изруга.

Включи на високоговорител и каза сърдито:

— Опитвах се да се свържа с теб…

— Извинявай, Декър — отвърна Кемпър. — Бях заета. Случаят се превръща в същинска катастрофа.

— Виж, не мога да говоря в момента. Трябва да…

— Декър, не си ли чул?

— Какво да чуя? — Декър предположи, че Кемпър има предвид отвличането на Амбър и Зоуи, макар да нямаше представа как би могла да научи за него.

— Имаме две жертви.

Декър се напрегна. Амбър и Зоуи? Не може да бъде!

— За кого става въпрос? — попита той през стиснати зъби.

— Устроиха ни клопка, докато премествахме Мартин и Грийн в ареста.

— Мъртви ли са?

— Да. Ласитър и още двама са ранени. Настанени са в болница.

— Май е изтекла вътрешна информация.

— Най-вероятно. Знаели са откъде и кога ще излязат от сградата.

— Имаме и друг проблем — каза той.

— Моля?

Декър й обясни какво се е случило с полицая отпред, след което й съобщи за отвличането на Амбър и Зоуи.

— По дяволите! — възкликна Кемпър. — Искам да пипна тези копелета на всяка цена!

— Аз искам само Амбър и Зоуи да се върнат невредими.

— Някаква идея кой може да ги е отвлякъл? Или къде ги е отвел?

— Не. Чаках да ми звъннат, когато се обади.

— Смяташ ли, че ще ги използват като разменна монета?

— Да, в противен случай щяха да ги убият като ченгето отпред.

— Какво очакваш да поискат?

— Не се съмнявам, че сами ще ми кажат — отвърна мрачно Декър.

— Ще обявя Амбър и Зоуи за федерално издирване.

— Добре — каза разсеяно Декър.

— Не очакваш да има полза?

— Мисля, че са прекалено умни.

— Да убиеш полицай и да отвлечеш двама души… това е голям риск.

— Ако имат недовършена работа и се нуждаят от средство за натиск, каквото несъмнено представляват заложниците, биха го поели.

— Но къщите, в които са правили хапчетата, са празни, единствените свидетели са мъртви — не разполагаме с нищо против тях.

— Може би това няма значение.

— Че какво би могло да има значение? — ядоса се Кемпър.

— Както казах, недовършена работа.

— Например?

— Ако знаех, нямаше да седя тук и да чакам да ми позвънят — сопна се Декър.

— Добре, добре, но трябва да съставим някакъв план.

— Трудна задача, след като не знаем какво ще поискат.

— Обади ми се веднага щом говориш с тях. После ще координираме усилията си и ще ги пипнем.

— Трябва да ме оставиш да действам, както намеря за добре.

— Какво точно означава това? — попита предпазливо Кемпър.

— Това означава, че ще направя всичко, което сметна за необходимо, за да опазя живота на двама невинни.

Джеймисън потрепери до него и заби поглед в пода.

— Декър, не знам дали ще мога да го направя — отвърна Кемпър. — Има хора, пред които трябва да се отчитам.

— Аз също. Имената им са Амбър и Зоуи. Ако не искаш да действаме по този начин, ще продължа сам.

— Поставяш ме в невъзможна ситуация — оплака се Кемпър.

— Ситуацията наистина е такава.

Кемпър се успокои и каза:

— Предполагам, че нямам избор. Но се надявам, че знаеш какво нравиш.

Декър затвори и впери поглед в телефона си.

— Така ли е? — попита Джеймисън.

— Кое? — отвърна тихо той.

— Знаеш ли какво правиш?

— Ще ти отговоря, след като ми звъннат.

— Ще умра, ако изгубим Амбър и Зоуи.

— Няма!

— Но не можеш да бъдеш сигурен!

— Права си, не мога — призна Декър.

— Какво се опитваш да ми кажеш тогава?

— Обещах на Зоуи да не позволя лошите да те наранят. А сега обещавам на теб, че няма да им позволя да наранят Зоуи или сестра ти.

Джеймисън извади пистолета си и го погледна.

— Ще ги върнем, Декър. Непременно ще ги върнем, без косъм да падне от тях. А после ще видим сметката на тези мръсници… до последния.

70

Обаждането дойде в полунощ.

Джеймисън грабна телефона, преди Декър да успее да отговори.

— Искам да чуя Амбър и Зоуи! Веднага! — каза тя.

— Кой се обажда?

— Алекс Джеймисън, федерален агент и много ядосана сестра и леля на хората, които сте отвлекли. Искам да ги чуя! Веднага!

— Условия ли поставяш? — попита гласът.

— Поставям едно условие. Дай им телефона!

Настъпи тишина.

— Алекс?

Беше Амбър. Звучеше точно както се очакваше: ужасена.

— Добре ли си, Ам? Нараниха ли те?

— Не, не са.

— А Зоуи?

— Тя е до мен. Добре е, но е уплашена.

Джеймисън се обърна към Декър и прошепна:

— Добре са.

Амбър продължи:

— Само не знам какво…

Непознатият грабна телефона.

— Добре, чу ги. А сега чуй мен. И прави каквото ти казвам, ако искаш да ги видиш отново.

Джеймисън подаде телефона на Декър.

— Слушам — каза той. — Какво искате в замяна?

— Искаме Фред Рос.

— Нямам представа дали мога да ви помогна.

— Постарай се. В противен случай следващия път, когато видиш жената и детето, те ще бъдат студени.

— Къде и кога?

Мъжът съобщи часа и мястото.

— Доведете ли някого, те са мъртви.

— И ще ни пуснете да си тръгнем с Амбър и Зоуи?

— Доведете ли Рос, нямаме причина да навредим на когото и да било от вас. Искаме само стареца.

— Не мислех, че Тед изпитва такива чувства към баща си.

— Просто го доведете! Закъснеете ли с една минута, те са мъртви!

Декър остави телефона.

— Какво искат? — попита Джеймисън.

— Размяна.

— Размяна? Какво означава това?

— Фред Рос срещу Амбър и Зоуи.

— И за какво име Фред Рос?

— Вероятно защото може да даде показания против тях.

— Но той е в ареста!

— Тогава трябва да го измъкнем от там.

— Как?

Декър вече звънеше по телефона.

Кемпър вдигна още след първото позвъняване.

— Искат Фред Рос в замяна на Амбър и Зоуи.

— Добре.

— Ще трябва да уредиш освобождаването на Рос и предаването му под наша опека.

— Мога да го уредя. Къде и кога искат да се срещнете?

Декър и каза и добави:

— Онзи тип ме предупреди, че доведа ли някого, Амбър и Зоуи умират.

— Декър, не си толкова наивен. Отидеш ли без подкрепление, ти си мъртъв.

— Затова ти ще отидеш там преди нас. Разполагаш ли с хеликоптер?

— Да.

— В такъв случай предлагам да го напълниш с агенти и да заемеш позиция. Защото после ще стане много напечено.

— Такава ни е работата, Декър. Доскоро.

Той затвори и погледна Джеймисън.

— Казаха да не водим никого — напомни му тя.

— Знам какво казаха. Но съм убеден, че няма да ми позволят да си тръгна с Амбър и Зоуи.

— Няма да ти позволят? — изгледа го гневно Джеймисън. — Да не смяташ, че ще те оставя да отидеш сам? Идвам с теб!

Звънът на телефона му прекъсна този спор.

— Какво става, по дяволите? — прогърмя гласът на Синди Райли.

— Какво имаш предвид? — отвърна Декър. — И защо се обаждаш толкова късно?

— Защото ти си последната ми надежда да спася Джон.

— Какво става с него?

— Съгласи се най-после да платя гаранцията. Но въпреки това отказват да го пуснат.

— Защо?

— Защото Ласитър трябвало да се подпише — обясни Синди.

— В това няма никакъв смисъл. А и тя е в болницата. Беше ранена.

— Не, не е в болницата.

Декър се напрегна.

— Какво искаш да кажеш?

— След като в полицейското управление ми казаха, че Ласитър е в болницата, звъннах там, за да говоря с нея. Възнамерявах да й занеса документите да ги подпише.

— И какво ти казаха в болницата?

— Че си е тръгнала на своя отговорност.

— Тръгнала си е сама?! — възкликна Декър. — Но тя беше простреляна! Как може да си тръгне сама?

— Не знам. Така ми казаха.

— Потърси ли я на мобилния й телефон?

— Звънях поне десет пъти. Никакъв отговор. Какво означава това, Декър?

Той не отговори веднага. След няколко секунди каза:

— Това означава, че ще те чакаме пред ареста след десет минути.

71

Фред Рос посрещна Декър със злобна усмивка.

— Очаквах да се срещнем отново, шишко.

Един сержант бе докарал инвалидната количка с Рос във фоайето на полицейското управление, където го посрещнаха Декър, Джеймисън и Райли.

Декър не обърна никакво внимание на думите на Рос, а каза на дежурния полицай:

— Ще вземем и Джон Барън. Гаранцията му е платена.

— Не можем да го освободим, докато Ласитър не подпише документите — отвърна той.

— Ласитър не е на работа и никой не знае къде е.

— Това няма значение… — започна полицаят.

Декър стовари юмрук върху бюрото.

— Аз пък казвам, че има значение. — Посочи Райли и продължи: — Тя плати гаранцията, определена от съдията. Разполагате с всички необходими документи. Ласитър не трябва да подписва каквото и да било. Затова веднага пуснете Джон Барън, ако не искате той да заведе дело срещу града, което да отвори огромна дупка в и бездруго оскъдния ви бюджет. — Декър вдигна телефона си и каза: — Не го ли направите, след десет минути тук ще пристигнат агенти на ФБР и ще арестуват всеки в тази сграда.

Дежурният полицай се сепна, сякаш Декър току-що го бе зашлевил през лицето.

— Здравейте, агент Декър — каза някой зад гърба на Декър.

Той се обърна и видя полицай Къри.

— Май имате проблем? — попита Къри.

— Проблемът ми е следният: гаранцията е платена, документите са оформени, а този човек отказва да освободи арестувания, защото Ласитър не се била подписала. А Ласитър, която би трябвало да лежи в болницата, е напуснала самоволно. Колко удобно, нали?

Къри погледна първо дежурния полицай, после Декър и каза:

— Сега ще доведа Барън.

— Но Ласитър… — започна отново дежурният.

— Млъкни, Боби — скастри го Къри, обърна се и се отдалечи.

Минута по-късно се върна, придружен от Барън.

— Благодаря за помощта — каза Декър.

— Няма проблеми — отвърна Къри. — Взе да ми писва от всички глупости, които се случват тук. — Той постави ръка на пистолета си и погледна дежурния полицай, преди да се обърне отново към Декър. — Какво ще кажете да остана тук и да се погрижа никой да не се опитва да осуети това, което евентуално сте намислили?

— Ще ви бъда още по-признателен — заяви Декър, погледна стойката с полуавтоматични пушки зад дежурния и попита: — И след като сте в настроение да ни правите услуги, имате ли нещо против да взема една от тези пушки? Може да ми свърши добра работа?

— Няма проблем. — Къри погледна Боби и му нареди: — Дай му една.

— Не мога…

Къри извади пистолета си.

— Веднага!

Боби отключи стойката, взе една пушка и кутия патрони и ги подаде на Декър.

— Успех — каза Къри.

— Благодаря.

Декър връчи пушката и патроните на Джеймисън и затика количката с Рос към колата. Двамата с Барън повдигнаха стареца и го настаниха на задната седалка, след което Декър сгъна инвалидния стол и го прибра в багажника.

Декър се настани зад волана, а Джеймисън седна до него.

— Какво става, по дяволите? — попита Барън.

— Много неща — отвърна Декър и извади телефона си.

— На кого се обаждаш? — попита Джеймисън.

— На никого. Просто правя едно бързо проучване.

— На какво?

— На Австралия.

72

Декър спря, преди да излязат на алеята, която водеше към имението. Изключи двигателя и се огледа.

— Какво ще правим сега? — попита Джеймисън.

Телефонът на Декър изпиука и той прочете съобщението, което бе получил току-що. То бе отговор на въпрос, който бе задал неотдавна.

— Ще приключим с тази история, надявам се — отвърна Декър.

— Ами размяната с Амбър и Зоуи? — възкликна тя. — Трябва да си ги върнем.

— Ще си ги върнем, защото те са тук, Алекс.

— Тук? Но мястото, което ни съобщиха, се намира на четири часа път от Барънвил.

— Опитваха се да ни подведат. — Декър се обърна към Фред Рос и попита: — Нали така?

Рос го изгледа мрачно.

— Нямаш представа с кого си се забъркал, шишко.

Всички слязоха от колата. Декър отвори багажника и извади инвалидния стол.

— Можем да оставим стареца тук — предложи Барън. — Няма къде да избяга.

— Не, той ни трябва. Но все пак ще вземем предпазни мерки.

Декър извади ролка тиксо и въпреки опитите на Фред Рос да му попречи, залепи устата му. После настани съпротивляващия се старец в инвалидния стол и завърза ръцете му за страничните облегалки.

Накрая Декър взе пушката и патроните от предната седалка и ги подаде на Барън.

— Предполагам, знаеш как да си служиш с това? — попита той.

Барън постави ловко пет патрона в магазина и вдигна поглед.

— И още как!

Декър затика инвалидния стол. Когато стъпиха на асфалта в предния двор, той ускори леко крачка, но след малко спря.

Бяха стигнали до градинската барака. От едната й страна се издигаше огромна купчина пръст, а вратата на бараката зееше отворена.

— Какво, по дяволите, става тук? — възкликна Барън. — Кой е копал? И защо вратата е отворена?

— Очевидно са търсили съкровището тук — отвърна Декър. — Изчакайте ме за момент.

Той обърна гръб на останалите и се запъти към бараката. Използва фенерчето на телефона си и се спусна в дупката. Оглежда я в продължение на цяла минута, преди да се измъкне от нея. После се присъедини към останалите.

— Какво откри? — попита Джеймисън.

— Каквото и очаквах. Нищо.

— А вътре?

— Разбили са пода, но става въпрос само за тънка бетонна плоча с трамбована пръст отдолу.

— Какво означава това? — попита Синди Райли.

— Това означава, че ще отидем там, където наистина се намира съкровището.

Продължиха по павираната алея, която водеше надясно. Когато стигнаха до края й, Декър спря и избута встрани инвалидния стол с Рос. После извади пистолета си, Джеймисън също, а Барън стисна здраво пушката. Всички последваха Декър, който продължи надолу по пътя.

Излязоха от завоя и погледнаха напред.

А там кипеше оживена дейност.

Видяха голям самосвал, паркиран пред портата на семейното гробище. Зад него имаше голямо празно ремарке. Покрай камиона мина малък багер и влезе в гробището. До самосвала бяха спрели два джипа, а през отворените порти на гробището се виждаха хора, които се суетяха насам-натам.

Декър се затича, а останалите го последваха. Шумът, който вдигаше багерът, заглушаваше стъпките им. Той отвори задната врата на първия джип и надникна в един от саковете, струпани там. Беше пълен със същите шишенца, които бе видял в тайника на Рос.

Затвори тихо вратата. Около гробницата се бяха събрали няколко души. Бяха включили прожектори и работни лампи.

— Това е Рос — прошепна Джеймисън.

— И Ласитър — добави Райли. — Тя не беше ли простреляна?

Едната ръка на Ласитър бе с превръзка тип „ортеза“. Служителката на отдел „Убийства“ пристъпваше бавно-бавно.

— Била е ранена, но не толкова тежко, колкото вероятно са смятали всички — отвърна Декър.

До гробницата бе изкопана голяма дупка, от която се разнасяше тракането на пневматичен чук. След няколко минути Рос взе една работна лампа и се спусна в дупката. Ласитър го последва.

Декър преброи десет въоръжени мъже, застанали наоколо.

Няколко минути по-късно Рос и Ласитър излязоха от дупката. И двамата не изглеждаха доволни.

— Декър — каза Джеймисън и посочи наляво.

Амбър и Зоуи бяха седнали на земята, опрели гръб в голяма надгробна плоча. Ръцете им бяха вързани, а устите им — запушени.

Декър се отдалечи и след малко се върна с Фред Рос в инвалидния му стол.

Затика го покрай самосвала и мина през отворената порта на гробището. Размени пистолета си за пушката, която Барън държеше, и опря дулото й във врата на Рос.

Погледна останалите и кимна. Барън и Джеймисън заеха позиции от двете страни на тухлената стена и насочиха оръжията си към Ласитър и останалите. Синди Райли надничаше нервно над рамото на Барън.

— Ето ни! Дойдохме за размяната! — извика Декър.

Всички край гробницата замръзнаха. После Ласитър и Тед се обърнаха бавно и видяха Рос — старши и Декър, който бе опрял пушка в главата му.

Рос поклати глава, сложи ръце на кръста и се усмихна. Погледна към Ласитър и заяви:

— Колко пъти ти казах, че трябва да се отървем от този тип, Дона!

Ласитър извика на Декър:

— Постъпи глупаво, като дойде тук.

Декър посочи Амбър и Зоуи със свободната си ръка.

— Това е единственото място, където можехме да дойдем. Забрави ли, че се уговорихме да извършим размяната? Ти определи часа и мястото, не аз.

— Това няма да свърши добре за теб — закани се Ласитър.

— Трябваше да оставите някой да охранява периметъра, Рос.

— Явно съм те подценил, Декър.

— Приятно ми е, когато ме подценяват. Предполагам, че имаш план за бягство. Ти ни даваш Амбър и Зоуи. Ние ти даваме тази отрепка и ти хукваш да бягаш.

— Не е толкова просто — отвърна Рос.

Декър погледна гробницата.

— Защото още не си го намерил, нали?

Усмивката на Рос се стопи.

— Какво не съм намерил?

— Съкровището, което Барън Първи е скрил.

— Откъде знаеш за него? — попита ядосано Ласитър.

— Знам всичко за него. Защо го търсите? Не изкарвате ли достатъчно от фентанила?

Рос погледна Барън.

— Това няма нищо общо с парите. За мен е важен фактът, че мога да го отмъкна от него!

Фред Рос направи опит да се освободи и инвалидният му стол се заклати.

— Искаш и ти да кажеш нещо? — попита го Декър, пресегна се и отлепи тиксото от устата му.

— Застреляй кучия му син, Теди! — изкрещя Фред Рос. — Убий този мръсник!

— Млъкни, татко — отвърна с присмех синът, погледна Декър и попита: — Е?

— Както казах, можем да измислим нещо.

Рос погледна гробницата.

— Добре, кажи ни къде е съкровището и можеш да вземеш майката и дъщерята. — Той насочи оръжието към баща си. — Можеш да задържиш и него, защото ми дойде до гуша от този боклук. Не искам да го виждам до края на живота си.

— Нещастник безполезен! Лайно такова! — разкрещя се Фред Рос. — Аз ти казах за съкровището! Копеле неблагодарно! — Последва дълга нецензурна тирада, насочена към сина му.

— Видя ли какво имам предвид? — попита Тед Рос и вдигна пистолета си. — Затвори си устата, старче, или, заклевам се, аз ще ти я затворя!

— Фред, май не си особено умен, а?

— Какво означава това, шишко?

— Ти знаеше за размяната. Ако бяхме отишли на мястото, което ни посочиха, нямаше да заварим никого. И нямаше да те разменим. Синът ти щеше да те изиграе. Ти щеше да изгниеш в затвора, а той щеше да започне нов живот.

Старецът не каза нищо, но изгледа сина си с омраза.

Декър се обърна към Тед Рос:

— Това е другата причина, поради която разбрах, че предложението ти за размяна крие измама и най-вероятно ще те заваря тук в опит да откриеш съкровището. — Той погледна кипящия от гняв и злоба Фред Рос. — За какво ти е твоят старец? Та нали той се е отнасял толкова жестоко с теб и майка ти? Само за да не може да свидетелства против теб? На твое място бих поел риска да говори пред съдебните заседатели. Мисля, че и ти би го направил.

Новата порция ругатни от страна на Фред Рос секна едва след като Декър залепи отново устата му с тиксо.

Декър погледна изкопа.

— Смяташе, че съкровището е или под градинската барака, или под гробницата? Заради писмото до онази компания ли? „О’Райли и синове“?

— Поръчаният бетон не е бил достатъчен за строителството на нов цех или склад в текстилната фабрика — каза Рос. — Освен това в онзи момент старият Барън не би строил каквото и да било, защото бизнесът не е вървял добре. Но е използвал бетона за основите на тази гробница. Вече го знаем със сигурност.

Декър кимна.

— Грийн спомена, че текстилният бизнес е западнал, когато ми разказваше историята на Барънвил. Макар да не знаеше, че впоследствие ще видя подобно писмо и тази информация ще ми свърши добра работа. Какво е съкровището според теб?

— Скъпи бижута, може би. Монети. Банкнотите биха изгнили.

Декър кимна.

— Открихте ли нещо в тази дупка?

— Огромна кухина под основите, която са оформили с този бетон.

— И там не е имало съкровище, а нещо друго? — попита Декър. — Може би скелети?

— Вярно, имаше кости — призна Рос. — Откъде знаеш?

— Барън е бил вече възрастен. Не би могъл да скрие съкровището съвсем сам. Но от друга страна, не би могъл да остави живи и онези, които са му помогнали. В противен случай те са щели да дойдат след смъртта му или да кажат на някого. А това празно пространство под гробницата е било идеалното място, където да скрие труповете им.

— Но къде е самото съкровище? — попита нетърпеливо Рос.

— Поръчката за бетона ти е казала къде е то, но ти си насочил вниманието си към друга част от писмото, а не към тази, към която е трябвало.

— Просвети ме тогава — озъби се Рос.

— Прочетох едно писмо, което Найджъл, икономът на Барън, е изпратил до сина си. Коста също го е чел. То разкрива местоположението на съкровището.

— Коста никога не е споменавал за съществуването на подобно писмо.

— Но очевидно е смятал, че съкровището е заровено под гробницата.

— Направил е задълбочени проучвания. Чел е много за историята на имението. Вярваше, че е открил точното място, но искаше да бъде сигурен. Трябваше да изпратим някого тук. Затова се свързах с Тоби Бабът.

— Защо Бабът?

— Пострада по време на работата си в логистичния център. Затова реших да му подхвърля кокал. Както и да е, Бабът започна да души наоколо. Разбираш ли, Коста бе открил, че след като Барън е написал писмото до „О’Райли“, с което е поръчал бетона и останалите материали, в имението са били издигнати само две нови постройки — градинската барака и гробницата. Затова Тоби проникна в имението и сне мерките им. И установи, че използваните материали съответстват на поръчаните от „О’Райли“.

— Но Барън го е пипнал и е подал оплакване в полицията?

— Всъщност Майк Суонсън също с бил тук, когато Тоби дошъл да души из имението. Двамата с Барън прогонили Тоби от имота. Суонсън познавал Тоби и съобщил името му на Барън, а Барън подал оплакването в полицията. Но това не беше сериозен проблем — добави пренебрежително Рос.

— Напротив, било е голям проблем за Бабът и Суонсън — възрази Декър. — Защото така са подписали смъртните си присъди. Това обаче е означавало, че Барън има вероятен мотив да убие Бабът. Ето защо си решил да използваш смъртта му, за да натопиш Барън. От Бабът си научил, че Суонсън живее в имението и най-вероятно пласира наркотици. Видял си възможност хем да натопиш Барън, хем да елиминираш Суонсън. — Декър помълча и добави: — Мисля, че си имал още една причина да се отървеш от Бабът.

Рос впери мрачен поглед в него, но не каза нито дума.

— Разбрал е за тайника в кабинета ти, където държиш фентанила. Очевидно добре се е справял със снемането на размери на помещения. Не само на гробницата, но и на кабинета ти.

— Стори ми се, че от кутиите липсва едно шишенце. Ти ли беше?

— Аз бях.

— Дона ми каза как си открил, че Тоби е разполагал със строителните планове на логистичния център. Но не очаквах да събереш две и две. Казал си пред нея, че Тоби вероятно е имал зъб на „Максус“ заради начина, по който се отнесоха с него.

— Извадих късмет, защото по това време още не знаех, че Ласитър е корумпирано ченге.

— Нищо не знаеш за мен! — извика гневно Ласитър.

— Знам достатъчно — отвърна Декър.

— Да не се отклоняваме от темата — обади се Рос. — Какво пише в онова писмо от Найджъл?

— Разказва се за пътуването му с Барън до Австралия.

— До Австралия? И какво по-точно?

— Посетили са обичайните за всички туристи градове и забележителност. Но след това са отишли на места, за които дори не бях чувал. Проверих ги в интернет, преди да дойда тук. Едно от тях привлече вниманието ми: Калгурли.

— И какво му е толкова специалното на това място? — попита Рос.

— Ще ти покажа. Имаш ли голям чук?

Рос погледна към гробницата.

— Защо? Съкровището не е тук.

— Аз пък мисля, че е точно тук. Това имах предвид, когато казах, че си се насочил към грешната част от писмото до „О’Райли“. Накарай някой от хората ти да стовари чука върху тази стена на гробницата — каза Декър и посочи стената зад Рос. — Ей там!

Рос извърна рязко глава.

— Защо?

— Направи го. Няма да загубиш нищо, ако се окаже, че греша — отвърна Декър.

Рос нареди на един от хората си да вземе голям каменарски чук и да го стовари върху стената. Онзи вдигна тежкия инструмент и замахна към стената. Мраморът се напука. Мъжът удари отново. И отново. Откърти се парче мрамор. Мъжът продължи да удря, докато мраморната плоча падна и разкри обширен участък от тухлената зидария.

Рос погледна Декър и възкликна:

— Какво става, по дяволите! Това са най-обикновени тухли! Проклети тухли!

— Извади една.

Мъжът използва метална щанга тип „кози крак“, за да разхлаби една тухла и да я измъкне. Когато най-сетне я взе в ръце, се олюля под тежестта й и едва не я изпусна на земята.

— Адски е тежка! — възкликна мъжът и я остави на земята.

— Златото тежи — отвърна Декър.

— Злато! — възкликна Рос. — Искаш да кажеш, че гробницата е построена от златни тухли?

— Не. Мисля, че само тази стена — каза Декър и посочи земята. — Затова постройката се е наклонила на една страна. Това е причината да има бетонни основи. Целта им е била те да осигурят стабилност, тъй като златото е много тежко. Но не се е получило и с течение на годините гробницата се е килнала леко. А златните кюлчета наистина са замаскирани като тухли.

— Провери — нареди Рос на друг от хората си.

Онзи грабна чук и длето и отчупи парче от тухлата. Огледа я внимателно и ахна от изумление. Рос освети тухлата с работна лампа. Червеникавото покритие, което й придаваше вид на обикновена тухла, бе изчезнало. Под него се виждаше наситен жълт цвят.

— Виждаш ли вече връзката с Австралия? — попита Декър.

— Какво има на това място… Калгурли? — погледна го Рос.

— Близо до Калгурли се намира Златната миля, където са концентрирани едни от най-големите залежи на злато в света.

— Но как се досети? — попита Ласитър.

— Не можах да открия друга причина Барън да отиде там. От всичко, което научих за него, стигнах до извода, че се е интересувал единствено от това как да изкарва пари, а не да ги харчи за ваканции. Наел е частен кораб и е докарал тук цяло състояние в злато на прах и късове. После го е разтопил и превърнал в кюлчета, а формите, поръчани от „О’Райли“, е използвал, за да ги покрие с глина. Така златните кюлчета са заприличали на тухли.

Рос погледна масивната стена и пресметна бързо наум.

— Тук трябва да има стотици златни кюлчета заключи той.

— Би трябвало — съгласи се Декър.

— Но как разбра, че съкровището е скрито в стените? — попита Ласитър. — Едва ли си стигнал до този извод благодарение само на факта, че гробницата е хлътнала от едната страна.

— Знаех нещо, за което нито вие, нито Коста сте подозирали. — Декър посочи Барън. — Той ми показа гробницата при първото ми идване тук. Вътре забелязах, че две от стените са покрити с петна от влага, което е съвсем обичайно за стара гробница. Докато от вътрешната си страна тази стена бе прорязана от същите бели линии, с които бе изпъстрена и отвън. С течение на времето тухлите и мазилката отделят бяло алкално вещество. Вероятно сте го забелязвали върху стари тухлени комини или стени. Същото се случи и с моята къща в Охайо и майсторът, който я ремонтира, ми обясни това. В конкретния случай стените са покрити с мрамор, който е леко порест, което означава, че това, което се крие под него, постепенно ще излезе на повърхността. От писмата до „О’Райли“ знаех за формите и глината и разбрах, че е правил тухли. Като взех предвид този факт и прибавих към него пътуването до Калгурли, стигнах до извода, че тухлите под мрамора могат да се окажат златни кюлчета. А що се отнася до вътрешното пространство, забелязах, че то е с трийсетина сантиметра по-тясно именно откъм тази стена. — Декър потри крака си и продължи: — Дори си ударих крака, докато бях вътре, защото гробовете от тази страна са издадени по-напред от отсрещните. — Декър погледна Рос. — Ситуацията напомня тази в твоя кабинет. Допълнителното пространство е побрало тухлите. Останалите стени не са имали нужда от него. Те са си от масивен мрамор.

— Но защо му е било да замаскира кюлчетата като тухли, след като е възнамерявал да ги покрие с мрамор?

— Макар кюлчетата да са доста тежки, мраморът е щял да ги скрие, но в случай че след време се наложело да го подменят, работниците щели да видят под него само тухли и нищо повече. Като твоя човек, който разби мраморната плоча и разкри стената.

— Но кой е убил онези мъже и ги е заровил под гробницата? — попита Рос.

— Предполагам, че това е работа на Барън Първи и неговия иконом. Те спокойно биха могли да скрият телата им отдолу и после да повикат някой майстор, който да зазида отвора. В писмото до своя син Найджъл споменава, че може да се озове в ада. Освен това моли бог за прошка. Това вероятно е продиктувано от чувство за вина заради убийствата.

— Колко струва тази златна стена според теб? — попита Рос.

Декър изчисли набързо броя на тухлите.

— Цената на златото в момента надхвърля хиляда и триста долара за тройунция. Едно такова златно кюлче тежи повече от дванайсет килограма… следователно струва почти шестстотин хиляди долара.

— Мили боже! — възкликна Ласитър. — Всяко кюлче?

— Да — потвърди Декър и погледът му пробяга по стената. — Бих казал, че тук има около деветстотин тухли… може би дори повече.

— Това означава… — започна Рос, който несъмнено се опитваше да пресметне наум.

Джон Барън довърши изчислението вместо него:

— Над половин милиард долара в злато.

— Да, явно въпреки старата поговорка Барън Първи е искал да отнесе цялото си богатство в гроба — обади се Декър. — Затова бях сигурен, че златото не е в градинската барака.

— Божичко! — възкликна Ласитър. — Знаех, че старият Барън е бил богат, но чак пък толкова…

— По онова време златото е било доста по-евтино — отбеляза Декър. — И определено се е оказало добра инвестиция.

Рос вдигна поглед от златното кюлче и се обърна към Декър:

— Е, имаме ли сделка?

— В интерес на истината, мисля, че това е невъзможно — отвърна Декър. — Ти си отговорен за смъртта на поне десет души, включително на Франк, да не говорим за хилядите, което са умрели от свръхдози, защото си им продал някаква гадост. Дойдох тук не за да сключвам сделка, а за да те арестувам.

Рос погледна Декър, сякаш агентът си бе изгубил ума.

— Добре, но ние сме повече, а ти не си в положение да се пазариш. Освен това държа заложниците, които искаш да получиш. А при теб е баща ми, за когото не ми пука.

— Ти си в по-неизгодно положение, защото допусна една голяма грешка.

— Каква? — попита предпазливо Рос.

В отговор Декър използва свободната си ръка, за да извади телефона си. Той бе включен в режим на високоговорител.

— Предположи, че съм достатъчно глупав, за да дойда без подкрепление.

73

От всички страни грейнаха ярки светлини.

Над тухлената ограда около гробището се показаха дула на автоматични оръжия и миг по-късно изскочиха въоръжени мъже, стъпили на щурмови стълби.

Глас, усилен от мегафон, извика:

— Федерални агенти! Свалете оръжията! Легнете по очи! Ръцете на тила! Веднага!

Иззад дърветата изневиделица се появи хеликоптер, върху който пишеше АБН, и насочи прожектора си към тях. Мъжете на борда се прицелиха в Рос и хората му на земята. Част от шайката на Рос започнаха да стрелят по хеликоптера и въоръжените мъже, изникнали върху стената.

Разрази се престрелка. Гъст дим покри гробището.

Федералните агенти хвърлиха шокови гранати, разнесоха се викове. Димът стана по-гъст. Виковете станаха по-силни.

Декър затика инвалидния стол с Фред Рос към един от джиповете.

— Наведи си главата — нареди той на стареца, преди да се присъедини към останалите.

— Аз ще взема Амбър и Зоуи! — извика Джеймисън и хукна към тях.

Джон Барън я последва.

Рос и един от хората също тичаха към заложниците.

Двете групи се сблъскаха пред Амбър и Зоуи.

Рос понечи да вдигне оръжието си и да го насочи към Джеймисън.

— Боклук такъв! — извика тя, изрита пистолета от ръката му и стовари юмрук върху носа му.

А когато той се олюля назад, Джеймисън заби коляно в слабините му. Рос се свлече на земята и не помръдна. За всеки случай тя му сложи белезници.

Междувременно Барън стисна здраво китката на другия мъж, измъкна пистолета му, изви ръката му отзад и заби главата му в един надгробен камък. Онзи също се свлече на земята и не помръдна.

Джеймисън грабна Зоуи и я понесе на ръце, а Барън помогна на Амбър да се изправи. Четиримата се скриха зад гробницата, тъй като престрелката продължаваше.

Джеймисън измъкна парцала, който похитителите бяха напъхали в устата на Зоуи, и момиченцето я погледна с възхищение.

— Лельо Алекс, това, което направи, беше толкова… толкова яко!

От димната завеса изскочи някой и се блъсна в Декър, който стоеше до входа на гробището. Той се олюля, удари се в портата от ковано желязо, изгуби равновесие и падна.

Синди Райли се втурна да му помогне, а на метри от тях отекваха изстрели и викове.

Декър чу тропот от бягащи крака. Сигурно бе човекът, който го бе блъснал.

Погледна към гробището и когато димът започна да се разсейва, видя неколцина от хората на Рос да лежат на земята. Останалите бяха коленичили с ръце на тила.

Агентите на АБН, всичките с бронежилетки и автоматични оръжия, бързо поемаха контрол над ситуацията. Кратката престрелка бе приключила.

Хеликоптерът кацна близо до оградата. От него скочи агент Кемпър и се втурна към тях.

— Трябва да ти призная, че не можах да повярвам на очите си, когато ми изпрати онова съобщение. Но ти се доверих и се оказа, че не съм сбъркала.

Декър кимна и погледна към Барън и Джеймисън, които съпровождаха Амбър и Зоуи до група федерални агенти.

— Гумени куршуми ли използвахте? — попита Декър.

— Точно както предложи — кимна Кемпър. — Надяваме се тези типове да издадат онези, които стоят над тях в хранителната верига.

Когато димът се разсея, Райли заяви:

— Декър, виждам Тед Рос, но не и Ласитър.

Всички се обърнаха и видяха как двама федерални агенти отвеждат Рос. Лицето му бе окървавено от удара в носа.

— Някой хукна към къщата. Вероятно е била Ласитър — каза Декър.

— Ще я хванем — заяви уверено Кемпър. — Мястото е обградено. Мои агенти контролират и пътя насам. Не може да се измъкне.

Декър погледна към джипа. Фред Рос и инвалидният му стол бяха изчезнали.

Той се втурна натам, но завари само няколко парчета тиксо на земята. Явно старецът бе успял да се освободи сам.

Миг по-късно към Декър се присъедини и Кемпър.

— Какво има? — попита тя.

— Фред Рос е там някъде в инвалидния си стол — отвърна Декър.

Кемпър се усмихна.

— Няма проблем. Благодаря за помощта, Декър.

Тя се отдалечи, за да поговори първо с един от хората си, а после и с Тед Рос.

Декър я проследи с поглед, след което се обърна към Райли.

— Иди да помогнеш на другите, аз ще дойда след малко.

Той се отдалечи, преди Райли да каже каквото и да било.

Тръгна по алеята между гробището и къщата и няколко минути по-късно тя изникна пред погледа му. Декър се озърна и се ослуша за стъпки. Не чу никой да тича и продължи напред. Ослуша се и за инвалидния стол на Рос, но отново не чу нито звук.

Къде ли бе отишъл старецът?

Декър ускори крачка. Къде беше и Ласитър? Не би могла да избяга пеша. Лесно щяха да я заловят. С кола обаче шансовете й да премине през барикадата на Кемпър нарастваха значително. Ключовете на джипа, с който дойдоха, бяха у Декър. Но той знаеше, че тук има още един автомобил.

Декър забърза към гаража.

Чу паленето на двигателя в мига, в който стигна там. Последва превключване на скорости и старият шевролет излезе от гаража на заден ход.

Декър отскочи встрани, за да не бъде прегазен. Претърколи се и се изправи, а Ласитър завъртя волана, колата зави на сто и осемдесет градуса и се обърна с предницата към пътя. Декър коленичи, опря приклада на пушката в рамото си и се прицели.

— Излез от колата, Ласитър! В противен случай ще открия огън!

В отговор получи пет куршума, изстреляни през отворения прозорец на лявата врата.

За щастие, Ласитър не можеше едновременно да се прицели добре и да върти волана, затова изстрелите й не попаднаха в целта.

Декър стреля няколко пъти по стария джип.

Куршумите спукаха двете задни гуми, счупиха един прозорец и пронизаха вратите.

Ласитър изпищя и няколко секунди по-късно отвори вратата, скочи на земята и хукна да бяга.

Декър я видя да тича към къщата и да изчезва вътре.

Той отиде бавно до джипа и надникна в него.

Видя кръв и разбра, че я е ранил.

Проследи кървавите следи до входната врата и надзърна вътре.

Чу звука, преди да я види.

Тя стенеше.

Декър тръгна бавно по коридора, като проверяваше всяка врата, покрай която минаваше. Стоновете ставаха все по-силни, но мястото бе огромно, досущ като пещера, и това усилваше ехото.

Той спря и се ослуша напрегнато.

— Декър?

Пристъпи напред и надникна в оръжейната.

Ласитър седеше на пода с гръб, опрян на стената.

Ръката, която бе държала в под държащата превръзка, сега висеше отпусната, цялата в кръв. Погледът на Декър спря върху пистолета в дясната й ръка.

— Да? — попита той.

— Върви по дяволите!

— Всичко свърши, Дона. Остави оръжието и ще повикам медицинска помощ.

Ласитър се изсмя. Лицето й се разкриви в гримаса, тя се извърна настрани и повърна.

Изтри устата си с ръката, с която държеше пистолета, и погледна към Декър, който стоеше на прага.

— Спипа ме. — Тя допря дулото в окървавеното си лице и каза: — Вече не съм красива, нали? — След което се засмя, но мигом се присви на две от болка.

— Защо, Дона? Ти си полицай!

Тя изправи гръб.

— Прекалено много пари, Декър. Прекалено много.

Ласитър простена и гърбът й се свлече по стената.

— Искала си да отмъстиш на Барън заради баща си. И заради майка си.

Тя посочи окървавената превръзка на пода.

— Планът им беше да ликвидират Марти и Алис, докато ги извеждаме от управлението. После да стрелят по мен и още един-двама, за да изглежда всичко по-достоверно. Проклетият куршум отскочи от бронежилетката и ме рани в лявата ръка. Наложи се да взема доста силни обезболяващи. А после се появи ти с твоята пушка… Имам чувството, че ръката ми ще се откачи от рамото… И мисля, че белите ми дробове се пълнят с кръв.

— Направи грешка, като напусна болницата. Тя ме доведе тук.

Ласитър завъртя глава.

— Трябваше да го направя. Нямах доверие на Тед. Щеше да ме прецака.

— Така е, на престъпниците не може да се има вяра. Защо беше необходим целият този театър с Бийти и Смит? Да държите телата им във фризер, да ги оставяте в онази къща…

— Знаехме, че съдебният лекар е изключително некомпетентен. И знаехме, че АБН ще се намеси, след като полицията установи самоличността на жертвите, затова Рос реши, че замразяването на труповете ще помогне. — Ласитър се закашля. От устата й излязоха кървави пръски. — Повярвай ми, ако знаех, че ти си в къщата отзад, щяхме да ги изхвърлим далече от тук.

— Остави пистолета, Дона, и ми позволи да повикам помощ. В противен случай едва ли ще оцелееш.

— На кого му пука! — Тя замълча и си пое дъх — продължително, болезнено и на пресекулки, в резултат на което белите й дробове се изпълниха с още повече кръв. — Барънвил! Това проклето място изцежда живота от теб. Всеки път, когато видех това име на някоя улица или сграда, ми идваше да си изповръщам червата. Баща ми беше добър човек. Този град го съсипа. Съсипа всичко!

— Заминала си да следваш във Филаделфия — отбеляза Декър. — Могла си да останеш там.

— Наложи се да се върна — поклати глава Ласитър — за да се грижа за майка ми. После тя се самоуби, но аз вече бях затънала в това блато.

— Отказваш да приемеш, че скапаният ти живот е твой собствен проблем.

— Прав си — кимна отново Ласитър. — Цялото това злато… Колко каза, че струва? Половин милиард?

— Там някъде. Но това са само пари, Дона.

Тя се засмя горчиво.

— Лесно е да го кажеш… но само когато ги имаш. — Ласитър простена и притисна ръка към гърдите си. — По дяволите, ужасно ме боли!

— Остави пистолета, Дона. Ще доведа помощ, но първо трябва да оставиш пистолета.

Тя изправи гръб и изражението й като че ли се успокои.

— Ще получа смъртна присъда — изрече тихо тя. — Заради всичко, което направих.

— И така да е, няма да стане скоро.

Декър виждаше, че загубата на кръв доближава критичната точка. Ласитър запелтечи:

— Няма да отида в з-з-затвора. Б-б-бивше ченге… Няма да отида в з-з-затвора. Няма. Н-н-няма.

— Не го прави — каза Декър, когато разбра накъде отиват нещата.

— Бях добро ч-ч-ченге. Много добро. А… а после в-в-всичко отиде по д-д-дяволите.

Декър забеляза, че лицето й побелява, кръвното й налягане спада с всеки удар на сърцето й. Стана очевидно кой е единственият изход от ситуацията.

— Как изобщо се забърка с Рос? — попита той в опит да я разсее.

Въпросът му като че ли я мобилизира и тя изрече съвсем ясно:

— Познаваме се отдавна. Нуждаеше се от вътрешен човек в полицията. Знаеше за баща ми и майка ми. Знаеше и че съм отчаяна. Направи ми предложение, което не можех да откажа.

— Алис Мартин не знаеше за теб, нали?

Тя поклати глава.

— З-з-за нея аз бях добро ч-ч-ченге.

— А Грийн?

Ласитър отново поклати глава.

— Никой не знаеше за мен, освен Рос. Той плащаше на Марти и на още няколко ченгета. Но никой не знаеше за м-м-мен. В противен случай Марти м-м-можеше да ме издаде, когато го пипнахте за убийството на Бонд.

— Остави пистолета, Дона.

— Няма. — Тя се обърна към Декър и го погледна умолително. — Застреляй ме, Декър. — Посочи челото си с дулото на пистолета. — Ей тук. Моля те. Направи ми тази услуга като ченге на ченге. Просто го направи.

— Съжалявам, не мога.

— Добре, длъжна бях да те попитам — отвърна мрачно Ласитър.

Тя пъхна пистолета в устата си, затвори очи и дръпна спусъка.

Декър не реагира по никакъв начин. Знаеше, че това е логична развръзка. Може би така бе по-добре. Пристъпи към тялото, което се бе свлякло настрани. Стената зад Ласитър бе изцапана с кръв и мозък.

Декър сведе поглед към тялото и затвори очи. В главата му нахлуха образи в електриковосиньо, с което обикновено асоциираше смъртта. Косъмчетата на врата му настръхнаха, започна да му се повдига, получи пристъп на клаустрофобия.

Едва не се усмихна, макар да стоеше над трупа на Ласитър. Тя беше лошо ченге, разбира се. Но въпреки това ченге. И смъртта й не можеше да го зарадва.

Вероятно утре щеше да бъде същият стар Декър, онзи, когото ужасната травма на футболния терен бе създала. А това като че ли бе нещо хубаво в този толкова непредсказуем свят.

74

— Какво беше това?

Барън, Джеймисън и Райли съпровождаха Амбър и Зоуи по алеята към къщата, когато Барън спря и се озърна напрегнато. Погледът му бе насочен към пътеката през гората.

— Какво беше това? — попита и Джеймисън.

— Чух някакъв шум. Дойде от тази посока.

— Смяташ ли, че може да е Декър?

— Не съм аз — обади се Декър, който току-що се бе появил по алеята откъм къщата.

— Къде беше? — попита Джеймисън.

— Там, вътре. С Ласитър.

— Какво се случи? — попита тя.

Декър погледна Зоуи. Момиченцето изглеждаше уплашено и изтощено.

— Ще ти разкажа по-късно. Току-що получих съобщение от Кемпър. Повикала е линейка за Амбър и Зоуи. Ще ги чака пред къщата. Алекс, можете ли двете със Синди да ги заведете там?

— Защо? Вие къде отивате?

— Мисля, че двамата с Джон трябва да се отбием на едно място.

Барън продължаваше да се взира надолу по пътеката.

Джеймисън погледна първо Барън, после Декър.

— Предпочитам да дойда с вас.

— Не, трябва да придружиш сестра си и племенницата си. Имаш пистолет, а не знам кого още можете да срещнете по пътя. Кемпър изпраща агенти да ги охраняват, но докато те пристигнат, ти трябва да останеш с Амбър и Зоуи.

Джеймисън се поколеба, но отвърна:

— Добре. Ще ми кажеш ли поне къде отивате?

Декър погледна Барън и заяви:

— В миналото… може би.

 

 

Когато двамата тръгнаха по пътеката, Барън погледна Декър и попита:

— Знаеш накъде води, нали?

— Да.

— И чуваш това, което чувам и аз?

— Да — повтори Декър.

— Но той не би могъл да знае… Никога не е идвал тук.

— Може да е разбрал само по един начин — отвърна Декър.

Излязоха от гората и пред тях се появи голямото езеро. Спряха внезапно, тъй като и двамата го видяха едновременно.

Фред Рос в инвалидния си стол досами водата.

— Господин Рос? — попита Декър. — Отивате ли някъде?

Рос се завъртя в стола си и ги видя. И тъй като бе махнал тиксото от устата си, започна да бълва ругатня след ругатня.

Барън тръгна към стареца и Декър го последва.

Когато стигнаха до него, Рос се наклони настрани и преобърна инвалидния си стол. Запълзя към водата, а безжизнените му крака оставяха дири в калта.

Барън застана пред него и сведе поглед.

Рос вдигна глава.

— Ех, ако си носех пушката — озъби се той.

— Но не си я носиш — отвърна Декър. — Как се освободи?

— Не беше завързал ръцете ми достатъчно здраво. Беше ми оставил малко свободно пространство. Повече не ми трябваше. Сигурно си решил, че след като съм стар, съм също така слаб и немощен. Е, шишко, много по-силен съм, отколкото изглеждам. Цял живот работих, а после години наред бутах тая желязна клетка.

— Откъде знаеш, че тук има езеро? — попита Барън.

— А ти как мислиш? — засмя се Рос.

Декър коленичи до него и попита:

— Защо уби родителите му?

Барън погледна Декър с изненада, после отново се втренчи в Рос.

— Те бяха Барън. Това не е ли достатъчно?

— Защо в езерото?

— Защото не исках да ме пипнат, глупако.

— А какво си правил тук? — попита Декър.

— Търсех го.

— Съкровището ли?

Рос присви очи, изгледа го злобно и кимна.

— Но как изобщо си разбрал за него? — попита Барън.

— На младини баба ми е работила като камериерка в проклетото ви имение. Онзи нафукан иконом вече бил старец, често пийвал повечко и дърдорел какво ли не в кухнята. Малко преди да умре, се похвалил на баба ми, че ще го погребат редом с Барън. Много се гордеел с това. Сякаш така е щял да се издигне в обществото или нещо подобно… И споменал, че Барън няма да остави почти нищо на децата си. Щял да скрие парите си от тия разглезени копелета, защото хич не му пукало за тях. Щял да скрие парите си някъде в имението. Казал всичко това пред баба ми, тя го споделила с майка ми, а майка ми — с мен. Една нощ, години по-късно, отидох да го търся, но така и не го намерих. Реших да накарам проклетите Барън сами да ми кажат къде е.

— Но те не знаеха, глупако! — възкликна Барън. — Смяташ ли, че ако знаеха къде е, нямаше да се възползват от парите?

Рос не му обърна внимание, а продължи да се взира в Декър.

— Те обаче не ми казаха. Това ме ядоса ужасно много, затова ги халосах по главите, качих ги в колата, докарах я до тук и я бутнах във водата.

— Но откъде знаеше за пътеката или за езерото? — попита Декър.

— Баба ми казала на майка ми — отвърна Рос и погледна Барън. — Разказала й, че богатите и всемогъщи Барън идват тук на пикник. Реших аз самият да им устроя един хубав пикник. На шест метра под водата. — Рос погледна езерото и продължи: — А после се върнах в проклетата текстилна фабрика, където пострадах. Краката ми останаха парализирани. — Погледна ядно инвалидния стол и допълни: — Оттогава съм прикован към това гадно желязо.

— Неслучайно казват „неведоми са пътищата господни“ — заяви Декър, изпълнен с презрение към стареца. — Какво правиш тук сега?

— Няма да отида в затвора. По-добре да се удавя.

Барън извади пистолета и го насочи към Рос.

— Какво ще кажеш аз да ти окажа честта да те пратя в отвъдното?

Старецът се ухили злобно.

— Давай, глупако! Натисни спусъка!

Барън свали предпазителя.

— Давай, богаташче! Стреляй! — изкрещя Рос.

— Той иска да го направиш, Джон — намеси се Декър, — защото знае, че тогава ще трябва да те арестувам. А това ще означава, че е убил и теб, както е убил родителите ти. Така той ще победи. Това ли искаш?

Барън опря дулото в челото на Рос и го задържа, докато старецът не се разтрепери целият и очите му не плувнаха в сълзи.

После върна предпазителя на място и подаде пистолета на Декър с усмивка.

— Шегуваш се, нали? Прекалено богат и всемогъщ съм, за да падна толкова ниско.

Рос го напсува и наплю, докато Барън изправяше инвалидния стол. После вдигна стареца на ръце и го сложи да седне.

— Хайде, Рос, готов съм да те бутам чак до колата за арестанти. А когато се качиш в нея, ще се возиш със сина си чак до затвора.

Декър се наведе и погледна Рос.

— Не беше прав.

— За кое? — сопна се Рос.

— В Барънвил не всичко е незаконно.

Когато тръгнаха обратно през гората, Барън погледна Декър и каза:

— Синди Райли беше единствената ми приятелка.

— Знам.

— Но само до този момент. — Той спря и добави: — Смятам и теб, и Алекс за приятели. Знам къде щях да бъда сега, ако не бяхте положили усилия да разрешите този случай.

— Вярвам във втория шанс, Джон — погледна го Декър, — защото аз самият получих втори шанс, и то точно когато имах най-голяма нужда от него. А ти? Вярваш ли в него?

Барън огледа земите, които някога са били част от огромното семейно имение.

— Допреди няколко минути не вярвах.

— Важното е, че сега вярваш.

75

— Оцениха златото на повече от шестстотин милиона долара. Ще получа огромна сума дори след като платя всички данъци и такси.

Барън седеше в кабинета си в компанията на Райли. Джеймисън и Декър.

Декър и Джеймисън бяха заминали за Вашингтон за няколко седмици, след което се бяха върнали в Барънвил.

— Доста необичаен обрат на съдбата — отбеляза Декър.

— Какво ще правиш с парите? — попита Джеймисън.

— Първата ми задача е да съборя това място и да построя нещо по-малко и по-елегантно. А после ще инвестирам в Барънвил.

— Как по-точно?

— Ще вложа пари в местните училища, в центрове за квалификация, в клиника за лечение на наркомани… Ще привлека инвеститори, които ще създадат работни места. Ще направя инкубатор за нови фирми. Ще направя каквото мога, за да съживя този град.

— Много благородно от твоя страна да помогнеш на град, който те ненавижда, откакто се помниш — каза Райли.

Изражението на Барън се промени от весело и безгрижно в сериозно и дори мрачно.

— Исках хората да смятат, че отровата им не може да ме засегне, затова отговарях на гнева им с жлъчно остроумие. Но зад фасадата се криеше човек, изпълнен с гняв — въздъхна той. — Така обаче не бива да се живее. Особено след като животът ти поднася толкова пари накуп. Никога не съм бил богат, макар всички да ме смятаха за милионер. Сега, когато наистина съм богат, мога да заявя от личен опит, че от богатството до бедността има само една крачка. Искам с тези пари да помогна на другите. А и, честно казано, не съм ги заслужил с нищо. Богат съм само защото съм се родил в определено семейство. Работата е там, че Джон Барън Първи наистина е бил ужасен човек и както аз, така и целият град страдахме заради него, без да имаме никаква вина. А сега, по ирония на съдбата, мога да използвам парите му, за да поправя тази несправедливост. — Барън погледна Джеймисън. — Да започнем с твоето семейство. Макар да знам, че сестра ти ще съди „Максус“, случаят се усложнява от факта, че за смъртта на съпруга й е виновен Рос, и „Максус“ ще използва това за свое оправдание. Затова ще създам тръст, който ще бъде на разположение на сестра ти и племенницата ти. Никога повече няма да се притесняват за пари…

— Тя вече ми каза, Джон — отвърна Джеймисън. — Това е много щедро от твоя страна.

— Не мога да пропусна този втори шанс — каза Барън и погледна Декър.

— Къде смятат да заминат? — попита Синди Райли.

— За момента възнамеряват да останат в Барънвил — отвърна Джеймисън.

— Признавам, че съм изненадан — каза Барън.

— Аз също — присъедини се Райли.

— А аз не съм — заяви Декър.

Всички го погледнаха, но той не си направи труда да поясни думите си.

— Какво е положението с Тед Рос? — попита го Барън.

— Сътрудничи на разследването, заради което ще получи доживотен затвор без право на замяна. Рос е част от обширна мрежа за разпространение на наркотици, която обхваща цялата страна. Благодарение на получената от него информация АБН разби наркомрежите в четири щата. От Кемпър научих, че мексиканското правителство е арестувало босовете на два картела, а шефът на голяма китайска фармацевтична компания се е самоубил малко преди да бъде арестуван.

— Но как Рос се е свързал с толкова високопоставени играчи в наркобизнеса? — учуди се Райли.

— Той винаги е живеел на ръба на закона. И отвъд него. С каквото и да се е занимавал — строителство или производство на хартия, — винаги е вършел измами, винаги е отклонявал средства. Сам призна, че в кризата с опиатите е видял възможност и се е захванал да пласира наркотици в района на Барънвил. Така се запознал с Брайън Колинс. Двамата сключили няколко сделки. А когато Рос бил назначен за управител на логистичния център, се свързал с него и му предложил да използват „Максус“, за да разпространяват дрога. Властите следят нелоялните доставки пред границата и дистрибуцията на хапчета по пощата, но мащабите на един логистичен център са огромни, а обемът на поръчките позволява през него да минават наркотици, без никой да забележи. С помощта на Колинс и неговите контакти Рос успял да създаде огромна наркомрежа. Когато отивал да вземе пратките по време на своите обиколки из складовете, той се отбивал само на места, където работят негови хора. Системата за проследяване на пратките била манипулирана и кашоните с дрога пристигали само в определени сектори от логистичния център. Рос разполагал със свой човек в компютърния отдел, който да прикрива следите му, когато извади определена пратка от системата. Всички са получавали несравнимо повече пари, отколкото биха могли да изкарат, където и да било. Дори на Алис Мартин са плащали шестцифрена сума годишно само за да си затваря очите. Това показва с какви огромни средства са разполагали.

— А по-малките градове, които не разполагат с достатъчно полицаи и средства като по-големите — добави Джеймисън, — са още по-удобна мишена за подобни престъпни организации. Като добавите факта, че безработицата е толкова висока и хората отчаяно търсят работа, ето ви готова рецепта за катастрофа.

— Питам се на колко ли още места се случва същото — обади се Райли.

— Обзалагам се, че Барънвил не е единственият град в това положение — отвърна Декър.

— Добре, но ако и Ласитър, и Грийн са били замесени, защо са ви включили в това разследване? — попита Барън.

— Грийн не е подозирал за участието на Ласитър, макар тя да е знаела за него. Сама призна пред мен, че това е било предпазна мярка, измислена от Рос — обясни Декър. — Грийн премълча, че в града са извършени и други убийства. Амбър ни го каза. А когато го попитахме директно, вероятно е решил да ни включи, за да ни наблюдава отблизо и да вземе необходимите мерки, в случай че тръгнем по вярна следа. А и това би отклонило подозрението от тях. Отначало Ласитър не искаше да работим по случая, но предполагам, че и тя е предпочела да ни следи какво правим. Двамата изобщо не ни помогнаха, навъртаха се около нас, подпитваха докъде сме стигнали. Ласитър знаеше, че местният съдебен лекар е некомпетентен. Всеки опитен следовател би го разбрал много бързо. И двамата обаче се престориха, че нищо не разбират. А аз неведнъж съм попадал на съдебни лекари, които не знаят какво правят. Обзалагам се, че Грийн и Ласитър се преструваха на невежи, за да ни объркат и забавят допълнително. Пропуснаха да споменат, че Тоби Бабът е пострадал именно в логистичния център, защото това щеше да ни насочи към „Максус“. Впоследствие „Максус“ така или иначе привлече вниманието ни поради една ужасна причина.

Декър погледна Джеймисън, която каза тихо:

— Рос призна защо са убили Франк.

— Но аз смятах, че е загинал от повреден робот — отвърна Райли.

— Не. Рос ни разказа, че Франк го е видял да извършва ежедневните си обиколки — продължи Джеймисън. — Така Рос е събирал току-що пристигналите пратки фентанил на прах. Имал е специална жилетка с вътрешни джобове, където е пъхал шишенцата. После ги криел в тайника в кабинета си и периодично ги отнасял до пресите за хапчета, разположени предимно в изоставени къщи.

Декър продължи:

— Франк очевидно е започнал да задава въпроси за ежедневните обиколки на Рос. Както казах, Рос е разполагал със свои хора навсякъде и Франк е имал лошия късмет да попадне на един от тях и да го попита за „подозрителното“, както се е изразил, поведение на шефа. Онзи казал на Рос. След като строителните работници си тръгнали, Рос изпратил Франк да провери докъде са стигнали. Двама от хората му го причакали, халосали го здравата и той изпаднат в безсъзнание. После го отнесли до роботизираната ръка и… знаете останалото.

— Изненадана съм, че Франк не е споделил подозренията си с нас — каза Джеймисън.

Декър сви рамене.

— Последното, което е искал, е да създаде проблеми на новия си шеф, тъй като всичко би могло да има съвсем невинно обяснение. И Рос се възползвал максимално от това.

— Ама че мръсник! — възкликна гневно Синди Райли.

Декър кимна.

— Рос ни каза, че именно Марти Грийн едва не ни е изгорил живи в караваната на Бабът. Според Рос, Бабът започнал да се държи странно, да подхвърля, че знае с какво се занимава той, освен с издирването на съкровището. Затова се наложило да умре.

— Ласитър ли е подхвърлила пистолета в дома ми? — попита Барън.

— Това е било част от плана да те разкарат от имението — кимна Декър. — Когато били готови, Рос изпратил Ласитър да претърси дома ти. Тя взела пистолета със себе си и го оставила в оръжейната. Така ти се оказа зад решетките. По-късно се опитаха да ни преметнат с размяната на заложниците, за да ни изпратят колкото се може по-далече от имението. Искали са да спечелят време, за да потърсят съкровището на двете места, на които са подозирали, че може да бъде — градинската барака и гробницата. Така са могли да го търсят спокойно. — Декър погледна Райли. — Ако Синди не ми бе позвънила, за да каже, че Ласитър е напуснала болницата, нещата щяха да се развият според очакванията на Рос.

Барън хвана Райли за ръката и заяви:

— Синди винаги е била по-умна от мен.

— Мислех Ласитър за добро ченге — поклати глава Джеймисън.

— Тя е била добро ченге — отвърна Декър, — след което е станала лошо ченге. Рос не се е доверявал напълно на Грийн, затова е искал да разполага с услугите на още един полицай, без никой да знае за това. Ласитър и бездруго е мразела Барън и се е нуждаела от пари. На Рос не му е било трудно да я убеди. В крайна сметка тя плати най-високата цена за това свое решение.

— А полицейската униформа и свинската кръв? — попита Джеймисън.

— Свинската кръв е била идея на Фред Рос. Проява на черен хумор от негова страна. Отново Фред Рос е искал да обесят единия агент на АБН, защото е смятал, че това е наказанието, което шпионите заслужават. Синът му впоследствие сподели, че намирал кръвта и обесването за пълна глупост, но старецът се оказал прекалено настоятелен. Тед съжаляваше, че го е послушал, защото именно кръвта е довела до късото съединение, а то бе единствената причина двамата с Алекс да се замесим в това разследване. Идеята да използват полицейска униформа била на Грийн. Има и други полицаи, на които са плащали да си затварят очите. Грийн не искал някой от корумпираните му колеги да се отметне от сделката. Сега всички те са арестувани. Полицейското управление отдавна е трябвало да прочисти редиците си, но ето че и това стана.

— А как са се сдушили Тед Рос и Брадли Коста? — попита Райли.

— Много лесно — отвърна Декър. — Заплатите на служителите в логистичния център са минавали през банката. „Максус“ е бил най-големият им клиент. Така Коста и Рос се сприятелили. Коста споменал пред него за евентуално съкровище, скрито в имението на Барън. Помогнал и фактът, че Рос бил чувал разни истории от баща си. Стеснили кръга благодарение на проучванията на Коста. А Рос предложил да натопят Джон и да го разкарат от имението, за да могат да търсят на спокойствие. Видяхте с какво оборудване разполагаха. Нужно им е било време да го закарат там, да го инсталират, да започнат работа… Нямало е как да направят това, докато Джон е в къщата.

— Но можеха да ме убият и да търсят съкровището на спокойствие или да го отмъкнат, докато съм в затвора.

— Зададох на Рос абсолютно същия въпрос. Не били сигурни дали, докато си в затвора, аз, Алекс или някой друг няма да започне да души наоколо. Това е щяло да провали плановете им. Рискът бил прекалено голям и ако изчезнеш безследно или те убият, и тялото ти бъде открито. Коста възнамерявал да те натопи за наркотици, особено след като разбрали, че Суонсън живее в бараката, след което да се възползват от онази клауза в договора и да обявят ипотеката за просрочена. Според Рос Коста нямал намерение да убива, когото и да било. Освен това не знаел, че той върти наркомрежа. Намеренията на Рос обаче били съвсем различни. Той искал да се отърве от Бабът и Коста поради свои си причини. Затова решил да задейства клаузата за морално осъдително поведение, като те натопи за убийство. Работата е там, че той не е искал само да вземе съкровището. Искал е да види как гниеш в затвора или получаваш смъртна присъда. Същото е искал и баща му. В извратените им умове те са виждали Барън като олицетворение на всичко, което ненавиждат. Изпитвали са дълбока лична омраза към него.

— След което банката щяла да продаде имота и Рос да го купи чрез подставено лице, като използва печалбите от търговията с наркотици — добави Джеймисън.

— Но когато се наложило да убият двамата агенти на АБН и нещата започнали да се изплъзват от контрола им — продължи Декър, — променили намеренията си и отвлекли Амбър и Зоуи, за да ги използват като примамка, с която да ни разкарат от пътя си. Трябвало да убият агентите на АБН, защото те разкрили мрежата за доставка на фентанил. Рос разбрал, че трябва да изнесат машините на бърза ръка, защото в момента, в който се изясняла самоличността на жертвите, АБН щяла да изпрати свой екип, както и стана. Затова решил да избяга не само с печалбите от наркотиците, но и със съкровището, преди това да се случи. Но не очаквал ние да се намесим в разследването. Разчитал е на Грийн и Ласитър да ни забавят. Ако бяхме оставили нещата в техни ръце, двамата агенти на АБН щяха да останат с неустановена самоличност още дълго време. Истината излезе наяве едва когато предложих да проверим отпечатъците им във федералните бази данни.

— За малко да успеят с плана си — отбеляза Райли.

— Също като мен, Рос се е сдобил с екземпляр от годишника — продължи Декър — и го е прегледал. Извършили са всички онези странни неща на местопрестъпленията — библейския цитат и знака на Танатос — след като са научили, че Джон си е падал по митологията, а Танър му е била гадже и е преподавала Библията в неделното училище.

— Ами онази история със застраховките? — попита Райли. — Спомена, че приятелката ми Линда Дрюз май е загазила.

— Не мисля, че някой ще й повдигне обвинения — каза Декър. — Жената е изгубила сина си и няма доказателства, че е знаела какво става. Полицията арестува Уили Норис. Оказа се, че е подкупвал парамедиците и служителите в местната лаборатория, за да манипулират данните от прегледите и анализите. Използвал е различни застрахователни компании, за да не привлича внимание. Когато са разследвали част от случаите, той е прибягвал до най-различни тактики за заблуда, затова в крайна сметка повечето са изплащали дължимите суми. Две дузини от случаите изглеждат съмнителни. Но ако Норис е получавал по триста бона или повече от полица, това би било достатъчно. Използвал е различни начини, за да пробута на хора, сключили застраховка, обезболяващи хапчета с примесен в тях фентанил. Не всички, но повечето са умрели. По ирония на съдбата, Уилис е купувал хапчетата от дилъри, работили за Рос. Получавал е парите по полицата и си е удържал своя дял. Интересувал се е единствено от парите. — Декър замълча и погледна Джеймисън. — Именно Норис е повредил газовата инсталация в дома на Амбър. Решил е на всяка цена да се отърве от нас, преди да избяга от Барънвил.

— А Фред Рос? — попита Барън, вперил поглед в Декър.

— Призна си убийството на родителите ти. Няма да излезе от затвора до края на живота си. А и, честно казано, едва ли ще изкара дълго там.

— Случаят най-после е разкрит, Джон — каза Райли и постави длан на рамото му.

Декър стана и протегна ръка.

— Желая ти успех с втория шанс.

Барън се изправи и стисна ръката му.

— Нямаше да го получа, ако не бяхте вие двамата с Алекс.

— Всеки има нужда от помощ от време на време — отвърна великодушно Джеймисън.

— Синди ще ми помогне с всичко това. Тя е страхотна приятелка. — Той се усмихна и добави: — Може би вижда в мен бащин образ, който…

Тя го целуна по бузата.

— А може би виждам нещо друго.

— Какво ще кажете да обядваме заедно, преди да се сбогуваме? — попита Джеймисън.

— Чудесна идея. Аз черпя — побърза да отвърне Барън.

— Не, няма. Всичко е за сметка на „Мъркюри“ — възрази Райли.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам каза Декър. — Вие вървете.

Джеймисън го погледна заинтригувано.

— Да не би да имаш среща?

— Да.

76

Декър спря колата, слезе от нея и я заобиколи, за да помогне на Зоуи Мичъл. Тя посегна към огромната му длан и той пое ръката й.

В другата си ръка детето държеше малък букет.

В другата си ръка Декър държеше сгънато одеяло.

Продължиха пеша към мястото, което искаха да посетят.

Небето бе ясно, без нито едно облаче. Подухваше лек прохладен вятър. Това бе най-приятното време, откакто Декър пристигна в Барънвил.

— Благодаря ти, че дойде с мен, Еймъс — каза Зоуи.

— Не бих го пропуснал за нищо на света — отвърна Декър.

— Денят е хубав — отбеляза момиченцето.

— Мисля, че някой те наблюдава отгоре.

Зоуи вдигна поглед към небето, а после се обърна към Декър:

— Наистина ли?

— Сигурен съм.

Стигнаха до мястото и Декър погледна купчината пръст. Още нямаше надгробна плоча, но майка й бе казала, че ще е готова съвсем скоро. На нея щеше да пише, че Франк Мичъл е бил добър съпруг и баща. Декър знаеше, че това място ще привлича Зоуи до края на живота й, дори да заминеше за друг град.

За нея Барънвил щеше да си остане завинаги място, което ще иска да забрави, но от което никога няма да може да се откъсне.

Декър знаеше това от личен опит.

С помощта на Зоуи той разстла грижливо одеялото на земята. Помогна й да сложи цветята на гроба, след което двамата седнаха.

Зоуи бе облякла най-хубавата си рокля, а косата й бе вързана на две опашки — така, както баща й много харесвал.

Декър също бе облякъл най-хубавите дрехи, които бе взел със себе си в Барънвил. Не бяха официални, но поне бяха току-що изпрани и изгладени.

— А сега какво да правя? — попита напрегнато Зоуи.

— Можеш да поговориш с татко си.

— Какво да му кажа?

— Какво му казваше обикновено?

— Разказвах му как са минали часовете, какво ще правим с мама, докато той е на работа, коя книга чета…

— Добре, разкажи му тези неща. Не се съмнявам, че иска да ги чуе.

Зоуи огледа околните гробове и попита тихо:

— Трябва ли да шепна? Тук май не бива да говоря на висок глас.

— Всичко е наред, Зоуи. Татко ти ще те чуе всякак.

— А ще ми отговори ли?

— Да, но не по начина, по който си свикнала. Но помислиш ли си за него, ще чуеш гласа му. А сега просто започни да му разказваш. Става ли?

— Става.

Зоуи се приведе напред и заговори тихо.

Декър седеше търпеливо на мястото си. От време на време поглеждаше към хората, дошли да посетят гробовете на свои близки.

Барънвил имаше куп проблеми, подобно на много други градове, предградия, селца… Но проблемите можеха да бъдат решени. И това да промени живота в тях към по-добро.

Не беше невъзможно. Ако не друго, Декър вярваше в силата на човешкия дух.

Аз съм жив пример за това.

Докато продължаваше да се оглежда наоколо, в мислите му се прокрадна нотка на безпокойство. Ами ако утре се събудеше и откриеше, че съвършената му памет го е напуснала? Ами ако престанеше да вижда света около себе си в цветовете, в които бе свикнал да го вижда? А най-много го тревожеше възможността умът му, вместо да увеличи способностите си по един или друг начин, да тръгне в противоположната посока и да го остави със силно ограничен капацитет.

Бе разказал на Джеймисън с твърде небрежен тон за футболната си кариера и за всички онези удари по главата, които бе поел през годините, макар отлично да съзнаваше, че те рязко са увеличи шанса да получи мозъчно увреждане.

Безпокойството му нарастваше все повече, когато усети нечия ръка върху дланта си.

Обърна се и видя Зоуи да го наблюдава.

Декър се усмихна на невинното и доверчиво изражение на детето и връхлетялата го паника мигом отшумя.

— Каза ли му всичко, което искаше? — попита той.

— Така мисля — кимна Зоуи. — Поне засега. Но следващия път ще му разкажа още неща.

Декър докосна гърдите си.

— А почувства ли нещо тук? Топлина?

Зоуи закима енергично.

— Да. Точно както ти каза. И тате ми отговори. В главата ми.

— Посещенията ти тук означават много за него. Той винаги ще бъде с теб, Зоуи, през целия ти живот. Където и да отидеш.

— Защото той всъщност е тук, нали? — каза тя и докосна гърдите си.

— Да.

— Иска ми се да беше до мен, както ти сега — отвърна момиченцето и очите му се навлажниха.

— И на мен ми се иска Моли да беше до мен. Но след като това е невъзможно, трябва да продължим да живеем заради тях. Да вършим добрини. За да се гордеят с нас, нали?

Зоуи кимна.

— Може ли да останем още малко, Еймъс? При моя татко.

— Можем да останем колкото искаш, Зоуи.

Когато Зоуи хвана ръката му, Декър стисна лекичко пръстите й. В известен смисъл се вкопчваше в живота благодарение на тази детска ръчичка.

В същото време трябваше да признае, че не се е наслаждавал на подобно спокойствие и вътрешен мир от много, много отдавна.

Декър бе посветил живота си на преследването на онези, които вършеха престъпления, но знаеше, че доброто винаги ще надделява над злото.

Длъжен бе да вярва в това. В противен случай и той като Кейт Кемпър не би могъл да върши работата си.

Понякога човек трябва просто да вярва.

Въздъхна дълбоко и продължи да държи ръката на Зоуи.

Малкото момиченце и огромният мъж останаха седнали там, където си даваха среща животът и смъртта.

Благодарности

На Мишел, защото всеки ден с теб ми напомня, че имах щастието да се оженя за жена, която не заслужавам.

На Майкъл Пийч, толкова добър и грижовен издател.

На Линдзи Роуз, която се справя страхотно с работата си.

На Анди Додс, Нидхи Пугалия, Бен Севиър, Брайън Маклендън, Карън Козтолник, Бет де Газман, Бриджит Пиърсън, Боб Кастило и всички в издателство „Гранд Сентръл“ за усърдната работа в моя подкрепа през изминалите повече от двайсет години.

На Арън и Арлийн Прийст, Луси Чайлдс, Лиса Ербах Ванс, Мич Хофман (благодаря за поредната чудесна редакторска работа), Франсис Джалет-Милър, Джон Ричмънд и Рейчъл Бърлет, които са ненадминати в това, което правят.

На Антъни Форбс Уотсън, Джереми Тръвейтън. Триша Джаксън, Кейти Адамс, Алекс Сандърс, Сара Лойд, Клеър Евънс и целия екип на издателство „Пан Макмилън“. Щастлив съм да бъда част от вашето семейство.

На Правийн Найду и екипа му в „Пан Макмилън“, Австралия, за това, че надминават себе си с всяка нова книга.

На Каспиан Денис и Санди Вайълет за това, че работата с тях е толкова забавна, а купонът — още повече!

На Киф Брюър и Орла Касиди за удивителните аудио записи.

На Стивън Маат и целия екип на издателство „Бруна“, Холандия, за великолепната работа.

На Боб Шуле, който отново пое ролята на консултант по този ръкопис.

На Тери Уилямс от застрахователна компания „Лангфорд“, от когото научих много за този бизнес.

На Роланд Отуел за страхотната коректорска работа.

И на Кристен Уайт и Мишел Бътлър, които все така поддържат „Кълъмбъс Роуз“ в отлична форма.