Иван Вазов
Зимна вечер

Навън е вятър, тъмно, влажно.

Дъждът плющи във нощний мрак

и сякаш някой там челяк

в прозореца ми блъска страшно.

 

Стоя… Свеща печално клати

и стреля пламък бледожълт.

Кат гости тайни, непознати

играят сенки по зидът.

 

Що мисля? Моят дух блудящи

незнайно някъде лети…

Невярно сфанати мечти

перото ми лениво дращи:

 

ту думи тъмни и без связ,

ту мисли бледни ил забавни,

ил просто в драски своенравни

душата си изливам аз.

 

И нищо! А усекам нещо,

че вдън душата ми живей

и тегли се навън горещо

в свободен стих да се излей.

 

Желание ли то е тайно?

Тъга ли скрита? Ил любов

на мен слетяла от незнайно?

Ил женски образ някой нов?

 

Не, нищо веч ме не привлича.

Любих аз много… Веч не щъ!

Не, друго искам: аз ламтя

за сърце — мене да обича!

 

Но сърце жежко ни едно

за мен в света не е туптяло:

о да, едно бе, ала то

да бий отдавна е престало…

 

И тъвжно аз с бездушен взор

следя за сенките бездушни

и с тез хартии равнодушни

безгласен водя разговор.

 

А как желал би, как жаднея

тук с друга любяща душа

шума да слушам на дъжда

и свойта да споделям с нея!