Иван Вазов
Поет и вдъхновение

Епоха на мечти несвестни,

на златни сънища крилати,

дни юношески, дни благати —

извор на първите ми песни!

Минахте в вечността далечна

и с вас цветята, красотите

и радостите, и мечтите

на моята душа безпечна.

 

Аз пеех ви; и мойта лира

ехтеше в сладко упоенье.

Но ей кръвта кипна във мене

и аз мених, мених кумира!

Страданието на народа

сърцето ми вдигна, разпали:

запях към робите заспали,

запях за бунт и за свобода.

 

Отечеството видях волно.

Но аз паднах във робство тежко:

любов — туй божество слепешко,

скова сърце ми произволно.

И дълго аз страдах, обичах,

смирен пред страшний си владетел

край пропасти, над бездни тичах

без утешител, без свидетел.

 

Ръка за помощ не простирах,

търпях със гордост потаена,

но в моята душа смутена

порив за песни не намирах.

Беди и мъки върволица

съдбата върху ми навлече

и мисля, че на злото вече

прочетох сетната страница.

 

Да следвам ли? Но да повтарям

аз нямам мощ страданье вето;

зарасли рани на сърцето

е страшно пак да ги разтварям.

Сега е пусто, хладно, клето!

Не сеща страстните вериги:

но не от туй, че то сломи ги,

не! Те сломиха ми сърцето!

 

Да, пусто е, изнемощяло,

като кандило без елеят,

в света, де бурите вилнеят,

кат пукнат звон е заглушало.

Години буйни веч бегали!

Отечество! Любов! Тез думи

за мен са сенки или глуми…

Аз търся нови идеали.

 

Аз искам в туй сърце да гудя

нов пламък, ново вдъхновенье,

душата ми, що спи и вене,

за нови песни да разбудя.

Да, нещо сещам… нещо слушам…

В мен дух небесен още тлее.

Аз сънен съм, но не мъртвея,

аз хладен съм, но не бездушен.

 

И ето веч кат луд се скитам

и търся, гоня идеалът

и вред на пошлости налитам,

вред слушам звука на металът.

Металът, да, металът сухи,

кой прави днес — кумир свирепи —

душите към светото слепи,

сърцата към доброто глухи.

 

Но чувам вик: доволно, стига!

Ти ново нещо не ни казваш,

напразно смешен се показваш,

хабиш перо, мастило, книга…

Млъкни със твойта лира слъзна,

ръждива истина не щеме!

— Ти имаш право, бедно племе,

тя и на мене веч омръзна!

 

Пловдив, 1880