Денис Лихейн
Сянка в дъжда (36)

35.

Кристофър Доу потегли към къщи с инструкцията да си вземе малко багаж и да остане в хотел „Четирите сезона“, където ще мога да го намеря, когато всичко свърши.

— Каквото и да правите — казах му, преди да тръгне, — не отговаряйте на нито един от телефоните си — клетъчния, пейджъра или домашния.

— Не знам, ако…

— Я по-добре ги дайте на мен — прекъснах го.

— Какво?!

— Клетъчния и пейджъра, веднага.

— Аз съм хирург, аз…

— Това не ме интересува в момента. Става дума за живота на сина ви, не на някой друг. Телефона и пейджъра, докторе.

Не му хареса никак, но ги даде. Малко след това се изгуби зад първия завой.

— Отбивката не е добра идея — каза Буба, когато се качих при него в колата. — Не можем да предвидим защитата му. Плимут е сто пъти по-добре.

— Мястото в Плимут вероятно е много по-добре оборудвано със защитни системи! — предположи не без основание Ейнджи.

Буба само кимна и рече:

— Но предполагаеми. Знам къде аз бих поставил капани, ако ми предстои дълго чакане на улов. А отбивката… — той поклати глава — трудно ще се справим с него, ако тръгне да импровизира, твърде рисковано е.

— Тогава да вървим направо в Плимут — предложих аз.

— Обратно към тресавището — каза и Ейнджи.

— Обратно към тресавището.

* * *

Клетъчният телефон на Кристофър Доу иззвъня точно когато напускахме магистралата на изхода за Плимут.

Лепнах го до ухото си в момента, в който стоповете на Буба светнаха пред един знак „Стоп“, и изключих от скорост.

— Закъснявате, докторе.

— Скоти! — провикнах се радостно аз.

Тишина. Закрепих телефона между рамото и бузата, включих на първа и се доближих до Буба.

— Патрик — най-сетне се обади Скот Пиърс.

— Взех да приличам на бронхит, не мислиш ли, Скот? Всеки път, когато помислиш, че си се справил с мен, се появявам отново.

— Това беше добро, Пат. Кажи го на доктора, когато аортата на сина му цъфне в пощенската му кутия. Сигурен съм, че ще се посмее от сърце.

— Твоите пари са у мен, Скот. Искаш ли си ги?

— Значи парите ми са у теб.

— Дааа.

Буба зави от главния път по второстепенен, който пресичаше гористата местност Майлс Стендиш и щеше да ни изведе до тресавището.

— През колко обръча трябва да скоча, за да си ги взема, Пат?

— Кажи ми само още веднъж „Пат“, Скоти, и ще ти донеса пепелта им.

— Добре, Патрик. Какво трябва да направя?

— Дай ми номера на клетъчния си телефон.

Даде ми го, а аз го диктувах същевременно на Ейнджи и тя го записа на тефтерче, прикрепено към жабката ми.

— Нищо повече няма да се случи тази нощ, Скот, така че отивай си вкъщи.

— Чакай, чакай!

— И ако се опиташ да търсиш връзка с някой от семейство Доу, няма да видиш и цент. Ясно ли е?

— Да, но…

Изключих телефона. Ейнджи бе вперила поглед в задните светлини на Буба. Колата зави по черен път.

— Откъде си сигурен, че няма да се върне на Конгрес Стрийт?

— Защото, ако Уесли е скрит някъде, то това „някъде“ е тук. Пиърс усети, че хватката му отслабва. Ще дойде да хвърли едно око на главния си коз и да се увери, че всичко е под контрол.

— Уха — възкликна тя. — Като те слушам, почти си вярваш.

— Нямам много гаранции, така е — казах. — Единственото, което имам, е надеждата.

* * *

Минахме покрай голото място и продължихме още около триста метра, замаскирахме колите под дърветата и се върнахме пеша по черния път.

За първи път от почти десет години Буба не беше с дългото си палто. Беше облечен целият в черно. Черни дънки, черни кубинки, черна фланелка с дълги ръкави, черни ръкавици и черна плетена качулка с два процепа за очите. По негова команда на път за пресрещането на Кристофър Доу бяхме минали през апартамента ми, за да си вземем черни дрехи и ние, и преди да маскираме колите, ги бяхме облекли.

Докато вървяхме към черния път, Буба ни инструктира:

— След като установим къде е къщата, тръгваме „в пакет“. Придвижването „в пакет“ е просто. Вие вървите на десет крачки зад мен. — Погледна назад към нас и вдигна показалец. — Точно зад мен. Стъпвате там, където вече съм стъпил. Ако се взривя или се натъкна на някакъв капан, тичате обратно по същия път. Даже и не си помисляте за друго! Ясно ли е?

Това не беше онзи Буба, когото познавах. И най-малките следи от обичайната му будалащина бяха изчезнали. Нямаше и помен от слабостта му към оръдейни канонади, гласът му беше станал по-дълбок, онази аура на самота и различност, която държеше околните настрана, също я нямаше. На нейно място беше дошла спокойна увереност. Дадох си сметка, че той е някак у дома си. Беше в стихията си. Беше воин, беше призован за битка и знаеше, че е роден за това.

Докато го следвахме, разбрах какво са виждали в него хората му там, в Бейрут: в битка ли си, няма значение кой е командващият, Буба е този, когото следваш, когото слушаш, на Буба разчиташ да те прекара през огъня и да останеш невредим.

Беше роден за водач.

Свали платнената чанта от гърба си и я взе в ръка. Отвори ципа и измъкна автомата си М16, после извърна очи към нас.

— Сигурни ли сте, че не искате?

И двамата поклатихме отрицателно глави.

— Пистолетите са достатъчни.

— Имате ли резервни пълнители?

— Четири — кимнах аз.

Буба погледна към Ейнджи.

— Три — кимна тя.

Ейнджи ме погледна и преглътна. Знаех какво чувства. И моята уста беше пресъхнала.

Минахме по талпите край бараката. Буба тихо се обади:

— Когато открием мястото и влезем вътре, стреляйте по всичко, което мръдне. Без да задавате въпроси. Щом се движи, значи не е нашият заложник, той би трябвало да е вързан. А щом не е заложникът, значи е враждебно настроен. Ясно ли е?

— Ъъъ, да — отвърнах.

— Ейнджи?

— Да, ясно.

Буба се поспря и се загледа в пребледнялото лице на Ейнджи и в широко отворените й очи.

— Ще можеш ли? — попита я той меко. Тя кимна убедено няколко пъти. — Защото…

— Стига предразсъдъци, Буба. Това не е ръкопашен бой. Единственото, което се иска от мен, е да се прицеля и да дръпна спусъка и мога да ти кажа, че съм по-добър стрелец от твоите момчета.

Буба погледна към мен.

— Ти, от друга страна…

— Да бе, прав си, отивам си вкъщи…

Той се засмя. Ейнджи се засмя. Засмях се и аз. Край нетрепващото тресавище в тъмната нощ изпитах усещането, че ще се усмихваме пак така след много дълго време.

— Добре — каза Буба. — Това сме, само тримата. Помнете, че единственият грях в подобна битка е, ако проявиш колебание. Затова никакви шибани колебания.

Стигнахме до границата на дърветата, Буба изсули грамадната чанта и тихо я пусна на земята. Отвори я и изкара оттам три ъгловати предмета с прикрепени към задната им част каишки, а от другата — изпъкнали лещи.

— Надявайте тия работи.

Нахлузихме ги на главите си и светът стана зелен. Тъмните храсти и дървета излязоха в цвят на мента, мъхът беше изумруден, а въздухът трептеше в светлобежови нюанси.

— Изчакайте, докато свикнете — каза Буба.

Измъкна огромен инфрачервен бинокъл и го долепи до очите си, сканираше гората пред нас, докато го настройваше.

Зеленото изглеждаше враждебно и караше стомаха ми да се свива като пред повръщане. 45-калибровият пистолет пареше кръста ми отзад. Сухотата в устата ми слезе към гърлото и, изглежда, щеше да стигне до белите ми дробове. И, честно казано, с изпъкналите инфрачервени очила на главата аз се чувствах доста глупаво.

— Ето го — рече Буба.

— Кое?

— Гледай пръста ми.

Той повдигна ръка и посочи, проследих пръста му и видях прозорците.

Бяха два. Изведнъж се бяха втренчили към нас, направо от земята, като два перископа. Бяха високи само около четирийсет сантиметра, но като ги зърнахме сред зеленото, ни бе невъзможно да си представим как не сме ги забелязали досега.

— Не е възможно да ги видиш на дневна светлина — каза Буба, — освен ако не уловиш отраженията на стъклата. Всичко, освен стъклата е боядисано зелено, даже рамките им.

— Чудесно, благодаря ти…

Накара ме да млъкна с допрян до устните си пръст и наклони леко глава. След около трийсет секунди го чух и аз — шума на автомобилен двигател и мекото хрущене на гумите по черния път — идваха към нас. Буба ни тупна по раменете и вдигна платнената чанта от земята, после приклекна и тръгна наляво покрай дърветата. Ние го последвахме, а вратата на колата се отвори и затвори и по пътя към тресавището захрущяха стъпки.

Буба потъна между дърветата в далечния край на горичката и ние го последвахме.

Един зелен Скот Пиърс изникна върху кръста от талпи и стъпките му отекнаха отчетливо по дървото, докато прибягваше покрай бараката. Готвеше се да се гмурне сред дърветата, ала изведнъж застина.

Главата му бавно се обърна към нас — изглеждаше, че се е взрял право в мен.

Преви се в кръста и се огледа. Беше разперил ръце, като че искаше да накара комарите да пазят тишина, леката пара над блатото да застине, да спре падането на гнил плод във водата. Заслушан, затвори очи.

След около, както ми се стори, един месец, отвори очи и тръсна глава. Разтвори храстите пред себе си и се шмугна в гората.

Обърнах глава, но Буба не беше край нас, не бях чул кога е изчезнал. Видях го на около десет метра напред, приклекнал, с ръце на коленете, докато наблюдаваше как Скот Пиърс се придвижва в гората.

Отново затърсих с очи Пиърс. Бе спрял пред двата прозореца, спусна ръка към земята. Когато я вдигна, се отвори капак. Той преви тяло, наведе се и капакът се затвори над него.

Изведнъж Буба се оказа отново до нас.

— Не сме сигурни дали има детектори за движение или капани, които се активират отвътре, но мисля, че разполагаме с около минута. След мен!

Изпълзя отново на брега, промъкваше се като котка. Ейнджи го следваше точно на десет стъпки, аз вървях на пет зад нея. Буба рязко зави към дърветата. Стъпките му не издаваха и микрон колебание, докато преминаваше същия път, по който беше минал и Скот Пиърс.

Спря до вратата в горския килим и помаха нетърпеливо към нас.

Стигнахме до него, а аз почувствах непобедимо желание да забавя нещата, да се върнем, да ударя спирачки точно в този момент. Всичко ставаше много по-бързо, отколкото си бях представял. Слепешката. Толкова бързо, че не можех да дишам.

— Мръдване — изстрел! — пошепна Буба. — Не сваляйте очилата си, докато не се убедим, че вътре има лампа. Ако има, не губете време да ги сваляте от главата си, просто освободете очите си, нека висят от шиите ви. Готови ли сме?

— Аххх — успях да кажа.

— Едно, две, три — рече Буба.

— Исусе Христе! — изтърва Ейнджи.

— Не се ебавайте — дрезгаво изшепна Буба. — Или сме готови, или — без нас. И то веднага. Няма време.

Извадих моя 45-калибров от кобура, махнах предпазителя и обърсах ръка в панталона си.

— Готови — каза Ейнджи.

— Готови — повторих като ехо.

— Сега се разделяме — каза Буба, — ще ви видя пак, когато се върнем в цивилизования свят.

Ухили се и протегна ръка към капака в земята.

— Много съм щастлив — изшепна.

Хвърлих бърз и объркан поглед към Ейнджи, а тя стисна още по-здраво 38-милиметровия си пистолет, за да успокои треперенето на ръката си, когато Буба дръпна капака.

Показа се бяла каменна стълба, петнайсетте й почти отвесни стъпала свършваха пред стоманена врата. Буба, все още горе, се отпусна на коляно и пусна няколко откоса в горния ляв и долния ляв ъгъл на вратата. Куршумите се сипеха върху стоманата и се превръщаха в жълти искри. Шумът беше оглушителен.

Прозорците недалеч от нас се разсипаха със звън и аз видях цеви, насочени към трима ни. Веднага залегнахме, а Буба скочи в края на стълбите и нанесе страхотен ритник на вратата. Ние плонжирахме след него, и съвсем навреме, защото цевите от прозореца изреваха. След това вече бяхме минали през вратата и се бяхме озовали в коридор, дълъг около трийсет метра, с няколко врати отляво и отдясно. Беше окъпан от светлина и аз спуснах инфрачервените си очила на шията и ги оставих да висят така. Същото направи и Ейнджи. Стояхме там напрегнати, уплашени, мигащи на ярката светлина.

На около десет метра пред нас, от една зееща врата вдясно, излезе дребна жена. Имах време да забележа, че е слаба, тъмнокоса и е насочила 38-калибров пистолет към мен, когато автоматът на Буба изрева и гръдта й изчезна сред черен облак. Пистолетът излетя от ръката й по коридора и тя се просна на прага.

— Мърдай — рече Буба.

Изрита най-близката врата и ние се озовахме в празен кабинет. За всеки случай Буба търкулна вътре граната сълзотворен газ и затвори. Продължихме по коридора до вратата, пред която лежеше трупът на жената. Беше спалня, малка и също празна. Буба посочи към жената:

— Познаваш ли я?

Аз поклатих глава, но Ейнджи каза:

— Жената от снимките с Дейвид Уетъроу.

Тогава погледнах по-внимателно. Главата й беше обърната настрани, по брадичката й имаше кръв, но Ейнджи беше права.

Буба пристъпи към вратата отсреща. Изрита я и беше готов да стреля, когато аз се хвърлих към него и го изблъсках.

Бледен, оплешивяващ мъж седеше на метален стол. Лявата му китка беше здраво вързана към облегалката за ръце на стола, сива топка за тенис беше натикана в устата му. Дясната му китка бе свободна, явно я бе освободил миг преди да влезем. На възраст бе колкото мен, десният му показалец липсваше. В краката му лежеше руло изолирбанд, но краката му не бяха вързани, кой знае защо.

— Уесли — казах аз.

Той кимна, очите му светеха диво и бяха пълни с объркване и със страх.

— Дайте да го махнем оттам — казах.

— Не — рече Буба, — ситуацията все още не е овладяна. Няма да го пипаме, докато не я овладеем.

Погледнах назад към стълбището — само десет метра обратен път.

— Но…

— Като мишени сме — каза той. — И не оспорвай заповедите ми.

Уесли изрита пода с пети, отчаяно тресеше глава, умоляваше ме с поглед да го отвържа и да го изведа оттук.

— Мамка му! — рекох.

Буба погледна към следващата врата, около метър по-нататък по коридора и отдясно на нас. Каза:

— Добре. Ще правим нещата поред. Патрик, искаш да…

Вратата в края на коридора се отвори и ние и тримата се втурнахме натам. Даян Бурн май левитираше — краката й въобще не докосваха пода. Зад нея изникна Скот Пиърс. Бе обхванал кръста й с ръка и притискаше пистолет о тила й.

— Оръжията на пода — или тя е мъртва — извика той.

— Много важно! — рече Буба и взе да намества приклада на автомата до рамото си.

Тялото на Даян Бурн се разтресе от конвулсии.

— Моля ви, моля ви, моля ви…

— Оставете оръжията на пода! — изкрещя Пиърс.

— Пиърс — започнах аз, — откажи се. Заклещен си, всичко свърши.

— Никакви преговори! — изкряска той.

— Това не ти е парламент, Патрик, тук работата е още по-говняна — рече Буба. — Сега ще стрелям през нея, Пиърс. Нали така?

— Стой! — Гласът на Пиърс изведнъж беше станал треперлив като тялото на Даян Бурн.

— А, не — каза Буба.

Но тогава изведнъж оръжието на Пиърс се отлепи от тила на Даян Бурн, ръката му внезапно щръкна над рамото й и дулото на пистолета му се насочи към челото на Ейнджи.

— Мръднете само сантиметър, госпожице Дженаро, и ви отнасям без черепа.

От треперенето в гласа му не беше останала и следа. Ръката му, стиснала оръжието, не трепна, докато приближаваше към нас по коридора. Все още придържаше Даян Бурн през кръста, носеше я пред себе си като щит. Ейнджи беше замръзнала, пистолетът й висеше край бедрото. Очите й не се откъсваха от втренчената в нея цев.

— Някой да се съмнява, че ще го направя?

Буба изпсува тихо и отчетливо.

— Пистолетите на пода, хора, веднага!

Ейнджи пусна нейния. Аз пуснах моя. Буба даже не помръдна. Държеше Пиърс на мушка, докато той приближи на шест метра.

— Роговски — каза Пиърс, — хвърли оръжието.

— Да ти го начукам, Пиърс.

Челото му блесна от влага, но оръжието в ръката му не трепна.

— О — каза Пиърс. — Много добре. — И стреля.

Блъснах рамото си в рамото на Ейнджи и веднага след това горещото острие на сух лед продра гърдите ми, точно под ключицата, хвърлих се към циментената стена и се приземих на колене. Някъде в средата на коридора.

Пиърс стреля още веднъж, но куршумът улучи стената зад мен.

И оръжието на Буба изрева. Даян Бурн изчезна в червен облак, тялото й се сгърчи като ударено от ток. Ейнджи изпълзя по корем до своя 38-калибров пистолет и аз почувствах как коридорът се преобръща, а гърбът ми се блъсва в пода. Буба се завъртя, пусна оръжието си и се хвана за бедрото.

Опитах се да стана от пода, но не можах. Ръката на Буба се стрелна отнякъде, грабна Ейнджи за косата и я тласна в стаята, където беше Уесли Доу. Чувах как куршумите се удрят в цимента около мен, но не можех да вдигна глава, за да видя откъде идват. Обърнах очи наляво, погледнах нагоре. Буба стоеше на прага на стаята, където беше Уесли, а очите му, когато погледна към мен, бяха толкова тъжни и меки, каквито никога не бях ги виждал.

И тогава той затвори вратата между нас.

Стрелбата спря. В коридора настъпи тишина, прекъсвана само от стъпките, които приближаваха.

Скот Пиърс се изправи над мен и се усмихна. Изкара пълнителя от пистолета си и го хвърли на пода до главата ми. Постави нов и вкара куршум в цевта. По дрехите и по лицето му беше размазана кръвта на Даян Бурн.

— Имаш дупка ей тука, Пат — посочи гърдите си. — Не е ли гот? Защото на мен ми е гот.

Опитах се да говоря, но това, което излезе от устата ми, беше топла течност.

— Мамка му! — каза Скот Пиърс. — Не искам да умираш още. Искам да видиш как ще убия приятелите ти. — После приклекна до мен. — Те забравиха всичкото си оръжие тук. А от оная стая там няма изход. — Потупа ме по бузата. — Ама си бърз, човече! Надявах се да видиш как малката ти кучка поема куршум с главата си, ама ти си бил светкавица!

Очите ми се извъртяха встрани от него не защото исках, а понеже изведнъж се бяха превърнали просто в две топчета, които се плъзнаха в собствената си хлъзгавина извън моя контрол. Скот Пиърс обърна брадичката ми така, че да го погледна, и ме удари в слепоочието, а ударът върна очите ми на мястото им.

— Не, недей умира още, приятелче. Все още не си ми казал къде са ми парите.

Макар и едва-едва, успях да поклатя глава. Отляво ме пронизваха горещи бодежи, някъде под ключицата.

— Обичаш ли шегички, Пат? — Той пак ме потупа по страната. — Това ще ти хареса. Ще умреш тук и понеже това е сигурно, искам да знаеш нещо — ти така и не успя да видиш цялата шахматна дъска. Дори и в този момент. Не е ли забавно?! — И той се изкикоти. — Парите са в колата ти, която, сигурен съм, е паркирана някъде наоколо. Ще я открия.

— Не — произнесох. Не бях сигурен, че е излязъл някакъв звук.

— О, да — каза той. — За известно време ми беше интересен, Пат, но вече ми става скучно. Разбра ли? Ще убия оная кучка и огромния кретен. Ей сега се връщам.

Изправи се и тръгна към вратата, а аз протегнах схванатата си ръка по пода. Остра болка моментално преряза гърдите ми. Скот Пиърс се разсмя.

— Всичкото желязо е на метър и половина от краката ти, продължавай да се опитваш.

Изскърцах със зъби, изкрещях, когато повдигнах глава, отлепих се от пода и успях да седна, а кръвта изригна от дупката в гърдите ми. Пиърс наклони глава към мен, насочи пистолета си.

— На герои ли ще се правим? Браво, Пат. — Не откъсвах очи от него, безумно пожелах да натисне спусъка. — Е, добре — меко каза той и дръпна предпазителя. — Ще свършим с теб сега.

Вратата зад гърба му се отвори с трясък. Пиърс се обърна и стреля, видях как парче от бедрото на Буба отхвърча встрани.

Но Буба не спря. Той прихвана ръката на Пиърс, с която държеше пистолета, а с другата го стегна през гърдите отзад. Пиърс изпусна гърлен рев и се опита да извие тяло в страхотната прегръдка на Буба, но Буба само я стегна още повече. Пиърс започна да се дави, започна да издава високо фалцетно скимтене, като в същото време с ужас отчиташе как ръката му с пистолета против волята му обръща оръжието към собствената му глава. Опита се да отмести глава, но Буба го светна отзад с масивното си чело, и то така силно, че ударът изгърмя като експлозия. Очите на Пиърс изскочиха.

— Неее! — изскимтя той. — Не, не, не.

Буба изхриптя от усилието да го държи, а кръвта се лееше от бедрото му. Ейнджи изпълзя в коридора на четири крака и взе пистолета си. Застана на коляно, махна предпазителя и се прицели в гърдите на Пиърс.

— Не го прави, по дяволите, Ейнджи! — изрева Буба. Ейнджи замръзна със свит около спусъка пръст. — Ти си само мой, Скот — прошепна Буба в ухото на Пиърс. — Целият си мой, слънчице!

— Моля ви — пробля Пиърс. — Чакайте! Не! Недейте! Чакайте, моля ви!

Буба изпръхтя още веднъж и изпердаши Пиърс по слепоочието с приклада на собствения му пистолет, след това наниза пръста си върху пръста на Пиърс върху спусъка.

— Не!

— Чувстваш ли се депресиран, самотен може би, близко до самоубийство? — попита Буба.

— Недейте! — Пиърс се опитваше да нанесе няколко удара по главата на Буба със свободната си ръка.

— Обади се на Телефона на доверието, но не и на мен, Пиърс, защото, мамка му, ако ми пука! — Буба подпря гръбнака на Пиърс с коляно и го повдигна от земята.

— Моля ви! — Пиърс риташе безпомощно във въздуха, а сълзите течаха по страните му като порой.

— Да бе, да, точно така — нареждаше Буба.

— О, Боже…

— Ей, мухльо, поздрави кучето от мен, чу ли? — каза Буба и издуха мозъка на Пиърс.