Георги Б. Караджов
Звънчето (1)

1
Клетката

Не. Моля ви се. В никакъв случай! Никакви разпити, никакви изповеди, никакви интервюта, това го знаем вече, гледали сме го. Всичко, което кажете, може да бъде използвано против вас, всичко, което си помислите, ще се използва против вас! Оставете ме на мира. Камерите, микрофоните, датчиците записват, отбелязват, регистрират всяко движение, всяка дума, всяка промяна в биоизлъчванията, всеки опит за действие, наченка на намерение, кълн на мисъл?

Учени, лекари, журналисти, всички искат да бръкнат тука вътре, да извадят тайната и да я използват за техни си нужди. Да я продадат на военните, дето най-добре плащат и сигурно вече са надушили наличието на ново „супероръжие“. Обаче е късно, иначе отдавна щяха да ме мобилизират още преди да са ме прибрали тук, в тази изолирана оловна камера без врати и прозорци, и да са ме скрили. Защото те искат да пипнат богатството. Или властта. Или силата, мощта — все работи, сладки за слабите хора, нали все заради тях се лъже, краде, убива и войни се отварят, и таланти се затриват.

Но ето, че вече се разприказвах. Мълчах четирийсет дена, както си е редно, и сега се разприказвах. Защото и то трябва, усещам, че трябва и да се каже, все на някого трябва да се разкаже цялата тази работа и нека си ти. Като ти е чисто сърцето, няма да вземеш да ме разнасяш по вестниците, да правиш сензации с мен, то и това вече е било и който го е правил, не е прокопсал, не, че суеверие някакво, ами смисъл няма, полза няма от тези работи, има полза само от изслушването, от нищо повече. Като ти е интересно, иначе защо си дошъл? Започнах и ще ти кажа всичко, трябва, макар че за мен е по-добре да мълча, че като им казах и ме домъкнаха тука поради предпазливост — да не направя, каквото мога да направя, защото те смятат, че като ме заключат в стаята, и силата ми ще заключат, дето е в мене и дето, ако я пусна, ще ги разпердушиня, та няма да се видят, ама то, ако беше така, като заключат една врата, да ти заключат и силата, то каква сила ще е — една ключалка да може да я спре, една врата да й се опре. Ама не, те, разбира се, не го вярват и затова инак гледат да ме направят слаб и безопасен, с думи се опитват да ми я измъкнат, силата де, такива думи вкарват, специални, с мед намазани, та като се залепи тя за меда, и да могат да я измъкнат. То не че с думи не може. Може, обаче трябва преди това да ги пуснеш да влязат там, където е тя, силата, и като нищо ще ти я измъкнат. Обаче трябва да ги пуснеш. А аз да не съм луд да ги пусна. Аз си имам стражи там, стражи съм си сложил да пазят. И като дойдат ония, медените и сладките, седнат да се разприказват с тях, от дума на дума — разберат, че няма да стане номера, и хайде, там, откъдето са дошли. При безсилието, значи, дето ги е пратило.

Ама то безсилието и за това ще се досети. Сега гледат първо да ме приспят и тогава да пуснат думите, защото аз като заспя, и пазачите ми ще заспят, дума няма, дума нали е, заспива сред съня, няма как и затова гледах да не заспивам, като ме приспиваха, за да ми пуснат медените, ами само се правех на заспал и пада голям майтап, като разберат ония, медените, че моите са будни и че напразно са се разкарвали, пият с тях по едно кафе и се връщат обратно. А онези, дето са ги пратили, се ядосват и по едно време изгубиха нерви, взеха с инжекции да ме приспиват. Ама с инжекции не става тая работа, вярно, заспиваш, обаче като заспиш, тозчас пада решетката, та ни дума може да влезе, ни дявол. И като я усетих тази работа, помолих силата да ме научи сам да си я вдигам решетката и да си я пускам, когато си пожелая, спя или не, все едно, тя, силата, е на сигурно място. И си спя сега най-спокойно, по всяко време, когато си искам, а не като преди — все ме беше страх да заспя, та не съм спал по цели нощи. А това не бива. Защото сънят трябва, сънят е пътеката. Надолу по каменните плочи до извора, нали.

Иде ми на ума, че те нарочно са искали да не заспивам, защото отнякъде са се досетили колко важен е изворът за силата. И са решили да я държат жадна, докато умре от жажда, нали. Обаче не знаят, че ако ти си господар на съня си, не допускаш чужда намеса в него. А то е много просто — нали, като дойдат онези, медените, тебе ще те няма там, ти тогава чисто и просто си на друго място, на твоето си място, никой не го знае къде е. Та ще се повъртят, повъртят и като не те намерят, пак ще си излязат, пък ще кажат на онези, дето са ги изпратили — ами няма го. Много е просто, само че и аз не го знаех това нещо преди и съм се пазел да не заспя, бях си направил двама пазачи и като започнат да ми се затварят очите, те слагаха клечки, да ми подпират клепачите. Защото знаех, че ме приспиват не в сън да ме вкарат, но в клетка. Бяха си я приготвили тая клетка от по-рано, мислят, че не знам, че не се досещам, че не виждам. А аз я виждам. И знам какво да правя.

Сега ще ти кажа една тайна: няма такава клетка, която може да задържи заспиващия, когато той истински е устремен към съня. Тогава той става прозрачен, прозирен става и минава през нея, без дори да се одраска. И няма да го достигне нито враг, нито лукавост, нито излишна дума — тя, думата, дори и в клетката не може да влезе, камо ли да премине през нея, колкото и да се мисли за прозрачна, ами само може да стои и да подсмърча до вратата, и да се мъчи да те предума да излезеш и да тръгнеш с нея — като някоя казармена курва, която клечи до оградата на поделението и се надява, ако са ти слаби ангелите, да прескочиш оградата и да тръгнеш подире й. Мъчи се тя, мъчи се, ама напразно се мъчи. Няма откъде да знае, горката, че ти изобщо не си в клетката, от която те подмамва да излезеш, преминал си ти през клетката като през рядка мъглица и доволен слизаш надолу по пътеката към извора. Там, където е началото, нали така.