Тоня Трайкова
Камбаните на „Александър Невски“

Сама вървях по столичните плочи,

изпълваха ме трепетни надежди,

дори очаквах някой, вдигнал вежди,

да бутне с лакът друг, да ме посочи…

Но никой не разбра, че отминава

една провинциална поетеса.

А куфарчето взе да натежава

и тъкмо нос замислено провесих,

камбаните на „Александър Невски“

задъхано и празнично забиха,

и сякаш за да ме приветстват,

прогониха далече всичко тихо.

Там горе, в ореолите от злато,

огледа се дъждът и се прекръсти,

целуна пред краката ми земята

почтително и се отдалечи на пръсти.

Отде се взе над тоя град небето,

прошарено от облаци и звуци?!

Люлееха се златните кубета

като огромни, стиснати юмруци.