Тоня Трайкова
Рана

Небето тъмнината си разсипва

надвечер калдъръмена и късна.

Виолончело неспокойно цвили,

обяздено от разгневени пръсти.

Виновна ли съм, ти ли си виновен,

че някаква тревога се надига.

Изтича звънко пясък от часовник,

а може би и обич не достига…

И някъде по ветровити дюни

потръпва кон, извива топла шия

към раната, вдълбана от седлото,

пръхти разпенен и с копито рие.

И искам през пустиня да препусна

един жребец неоседлан и вихрен

и с грапави въжета да те вържа

и да те влача наранен до извор.

Но в мрака само струните бълбукат,

от мен на пръсти някой е избягал

и аз се смея и лъка протягам,

за да прострелям кървавия изгрев.