Тоня Трайкова
Семеен портрет

Понесохме един и същи куфар

през времето към хоризонта ясен

и аз захвърлих белите обувки

край босите ти стъпки върху пясъка.

Докато ти ме пазеше от вятъра,

в прегръдката ти ставах златен лист.

Извитите контури на телата ни

напомняха на гръцка вазопис.

И с полета на птиците се сляхме

без много суета и много шум.

Очите ни през утрините бяха

като очи на фрески от Фаюм.

Поспирахме се в рамки от картини,

в които не намирахме платната,

за да останем там, като отмине

мигът определен. И непонятен.

Кога за нашия портрет замислено

бои ще изберем и грунд ще купим.

Това, което имаме наистина,

е само този много тежък куфар.