Тоня Трайкова
Отделение

Край децата си бдят върху столчето твърдо и тясно,

въпросителни в бяло, със сини дамги под очите,

на етажа, завинаги с болката трескава сраснал,

в безучастния хлад откъм моргата и от звездите.

Накъде ще вървят, щом на утрото сенките паднат

и животът на криви крака своя ход заклатушка

и внезапно се свие от гърч в суматоха и пяна

или просто безсилен лежи като мъртва кротушка.

За какво ни е тоя живот, който всичко ни взема

и затваря надеждата в шепа лекарства горчиви,

и от банката кръв се цеди, натежал като бреме,

и не пита, когато с последния хап си отива.

Нека, нека тече като буен поток в планината

и да скачат игриви пъстърви из бистрия бързей.

Ще го газят със смях и сред пръски в съня си децата,

а пък майките, будни, ще гледат как той се изплъзва.