Тоня Трайкова
Старец

Живял е дълго в ъгловата сграда

и свикнал е с дъха на застояло

в мансардата, където вечер сяда

в олющено кресло и гледа вяло.

В квартала го познават. Все по-рядко

го виждат долу да поспре на сянка,

висок, съсухрен, ала някак знатен

с бастуна и суровата осанка.

Седи в креслото, хапчетата взема

като разплисква чашата с водата,

ръката, разтреперана от тремор,

несръчно бърше с опако разлятото.

Но ето го — тържествено изправен —

в особен ритуал е той участник

и чашата с водата пресушава,

тъй сякаш е последното причастие.

А после тътри чехли без досада,

излиза на балкона необлечен,

на фона на старинната фасада

главата му белее отдалече…

Едно амурче само е наблизо,

с отчупена пета присъства тук.

Посяга към косата му от фриза,

като че тя е захарен памук.