Тоня Трайкова
Парапет

Градът е уютен и страшен в нощта под балкона,

когато така неусетно и властно натам ме привлича,

към острия връх на брезата и белите клони

и ранната пролет, напъпила в тях истерично.

Как искам със светлите точки и с мрака да слея

онази начупена моя крилата душа и да чувствам,

дори и когато викът ми съвсем занемее,

вкуса на летене след краткия миг на безумство.

Един парапет ме възпира, от хладно желязо,

прояден тук-там от ръждата, напрашен, невзрачен,

от дъжд набразден и от стъпки на птици белязан…

Но как се прекрачва, кажете ми как се прекрачва.