Тоня Трайкова
Аз се връщам назад…

Аз се връщам назад през камари от струпано време

и си търся живота, ограбен отдавна по пътя.

Колко малко за себе си някога исках да взема,

колко много неща премълчах и успях да преглътна.

 

Гледах вечно нагоре и в някакъв облак откривах

онова, от което човек на света се нуждае,

все нататък ме теглеше някаква муза щастлива

и в небето безкрайно намирах родина накрая.

 

Вече знам, ако иска земята да бъде родина,

не достигат реките, макар да са толкова бистри,

планините не стигат, макар да са толкова сини,

и пръстта й не стига, макар да е толкова близко.

 

И когато изсмуква от теб и последната сила,

и на твоята обич синовна отвръща с омраза,

шапка щом ти крои или готви отровното жило,

и в безумни години да бъдеш вграден те наказва…

 

За какво ти е? Бягай, където ти видят очите.

Но стоиш с подкосени крака като стълб и не можеш.

Няма даже кого с прималяло сърце да попиташ:

За какво ми е тоя живот, за какво си ми, Боже?