Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (97)

96

Тула прави крачка напред и показва кървавата си ръка на Елин. Пребледняла е като платно. Погледът й е оцъклен, изпълнен с очакване. Белите вежди не се виждат. Червени кичури коса се спускат по бузите й.

— Върни се в стаята — казва Тула.

— Трябва да говоря с Даниел.

— Можем да влезем заедно и да се скрием — твърдо настоява момичето.

— Какво се е случило?

— Влез в стаята — повтаря то и облизва устните си.

— Искаш да ми покажеш нещо ли?

— Да — отговаря Тула бързо.

— Какво?

— Една игра… Вики и Миранда я играеха миналата седмица — казва момичето и закрива лице с ръце.

— Трябва да тръгвам — отвръща Елин.

— Ела, ще ти покажа как се прави — прошепва Тула.

В коридора се чуват стъпки и Елин вижда Даниел с една аптечка в ръката. Лу Чу и Алмира излизат от кухнята. Тула опипва тила си и оцапва пръстите си със свежа кръв.

— Тула, нали трябваше да седиш на стола — казва Даниел и я повежда към кухнята. — Трябва да промием раната и да видим дали има нужда от шевове…

Елин стои права, докато сърцето й успокои ударите си. Докосва ключодържателя, който Вики е получила от майка си.

След малко вратата на кухнята се отваря отново. Тула започва да върви бавно, като влачи ръка по дървената ламперия на коридора. Даниел върви редом с нея и й казва нещо със сериозен, спокоен тон. Тя кимва, след което изчезва в стаята си. Елин изчаква Даниел да дойде прие нея и го пита какво е станало.

— Нищо й няма… Удари си главата в прозореца няколко пъти и стъклото се счупи.

— Вики споменавала ли е някого на име Денис? — пита Елин с приглушен глас и му показва ключодържателя.

Той го поглежда, обръща го в ръката си и прошепва „Денис“ на себе си.

— Ами, струва ми се, че съм го чувал — казва той. — Но аз… Елин, срам ме е, чувствам се толкова безполезен, задето…

— Полагаш усилия…

— Да, макар че изобщо не съм сигурен, че Вики ми е разказвала нещо, което би помогнало на полицията… Като цяло тя не беше много разговорлива и…

Той млъква, когато по стълбите се чуват тежки стъпки и външната врата се отваря. Една яка жена на около петдесетгодишна възраст влиза и се кани да заключи вратата с ключ, когато ги вижда.

— Нямате право да сте тук — казва тя и тръгва към тях.

— Казвам се Даниел Грим, аз съм…

— Нали разбирате, че ученичките не могат да приемат посещения по това време — прекъсва го жената.

— Тръгваме си — обещава той. — Трябва само да попитам Каролин за…

— Няма да питате нищо.