Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (73)

72

Флура бърза към вкъщи, помъкнала тежката пазарска торба от супермаркета. Небето се е смрачило, ала уличното осветление все още не е запалено. Присвива я стомахът, като се сети как се обади в полицията, отрязаха я и след това седя с лице, пламнало от срам. От полицията й казаха, че е наказуемо да се обаждаш с лъжливи сведения, но все пак тя взе телефона и позвъни отново, за да разкаже за оръжието, с което бе извършено убийството. Сега не може да се спре отново и отново да превърта разговора в главата си, откакто бе набрала номера за втори път:

— Полицията — обади се същата жена, която току-що й бе отправила предупреждение.

— Казвам се Флура Хансен — каза тя и мъчително преглътна. — Току-що се обадих…

— Относно убийствата в Сундсвал — рече жената със самообладание.

— Знам къде е оръжието, с което е извършено убийството — излъга Флура.

— Наясно ли сте, че ще подам оплакване срещу вас, Флура Хансен?

— Аз съм медиум, видях окървавения нож, той лежи във вода… В тъмна, блестяща вода — това бе всичко, което видях, но аз… Срещу заплащане мога да изпадна в транс и да посоча точното място.

— Флура — сериозно каза полицайката, — в близките дни ще бъдете уведомена, че сте заподозряна в извършването на престъпление и полицията ще…

Флура затвори телефона.

Сега тя подминава малкото магазинче за халал-продукти, спира се и поглежда в кошчето за отпадъци за празни бутилки, премества торбата с покупки в лявата си ръка, продължава до портата, вижда, че ключалката е счупена, и просто влиза във входа.

Асансьорът е заседнал в мазето. Изкачва стълбите до втория етаж, отключва вратата, после влиза във вестибюла и натиска ключа за лампата.

Чува се изщракване, ала светлината продължава да е угасена.

Флура оставя долу торбата с покупките, заключва вратата, събува си обувките и когато се навежда, за да ги премести, космите по ръцете й настръхват.

В апартамента внезапно се усеща мраз.

Тя изважда сметката и рестото от портмонето си и отива в тъмната всекидневна.

Долавя очертанията на дивана, големия протрит фотьойл, черното стъкло на телевизора. Мирише на електрически прах, на прегрели вериги.

Без да прекрачва прага, тя протяга ръка и пипнешком търси по тапета ключа на лампата.

Нищо не се случва, когато го натиска.

— Има ли някой вкъщи? — прошепва.

Подът проскърцва и една чаена чаша издрънчава върху чинийката си.

Някой се движи през мрака и вратата на банята се затваря.

Флура го последва.

Балатумът е студен под краката й, както когато е проветрявано твърде дълго в зимен ден. Точно когато Флура протяга ръка, за да отвори вратата на банята, тя се сеща, че Ева и Ханс-Гунар няма да си бъдат у дома тази вечер. Ще ходят на пицария, за да празнуват рождения ден на свой приятел. Макар да разбира, че в банята няма никой, ръката й завършва започнатото движение и отваря вратата.

В сивата светлина, отразяваща се в огледалото на банята, вижда нещо, което я кара да затаи дъх и да отстъпи назад.

На пода, между ваната и тоалетната, лежи дете. Това е момиче, което е скрило очи с ръце. Отстрани до главата й се вижда голяма тъмна локва кръв и малки червени капчици са пръснали по белите ръбове на ваната, чак по тапета и завесата на душа.

Флура се препъва в маркуча на прахосмукачката, размахва ръце и събаря оцветения гипсов релеф от Копенхаген, който принадлежи на Ева, пада назад и удря тила си в пода на коридора.