Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (166)

165

Седнала в леглото, Вики сваля приложения за мобилния си телефон, когато Даниел влиза и се настанява на белия фотьойл до нея.

Отвън планинският пейзаж е мек, долината Уладален и върховете на планината Орескутан се възвисяват към небесата сиви и стари като света.

— Имаше ли чувството, че е несправедливо вчера? — пита Даниел. — Имам предвид… само да седиш и да чакаш в колата, докато вземахме нещата ти?

— Не… разбирам, че никой не иска да ме вижда — отговаря тя и продължава да цъка по телефона.

— Когато влязох в къщата, видях, че Алмира и Лу Чу си играеха, щяха да жумят — излъгва Даниел. — Знам, че Миранда те беше научила на тази игра…

— Да — отговаря тя.

— А знаеш ли откъде Миранда я беше научила? — пита Даниел.

Вики кимва и изважда зарядното на телефона.

— Понякога използвам мижанката при терапията — обяснява Даниел. — Това е упражнение, което ни научи да се доверяваме един другиму.

— Миранда ми даваше шоколад — усмихва се Вики. — И нарисува сърце на корема ми и…

Внезапно Вики млъква. Мисли си за това, което й каза Тула в Хорте, когато изникна от мрака до люляковия храст.

— Разказала ли си на някого за тази игра? — пита Даниел и я поглежда.

— Не — отговаря тя.

— Просто се чудех…

Вики свежда поглед и си мисли как Тула, застанала в мрака с бухалката в ръка, каза, че убиецът убива само уличници. „Само уличниците трябва да ги е страх, че ще им размажат черепа“, прошепна тя. Такава си беше Тула, говореше все гадости и извратени неща. Вики се бе помъчила да се усмихне, но Тула обясни, че намерила тест за бременност в чантата на Миранда, когато взела огърлицата й. Вчера Вики си бе помислила, че Миранда сигурно е спала с някое от момчетата, с които се е срещала на адаптационната терапия.

Ала сега осъзнава, че сигурно става дума за Даниел.

Вики бе усетила, че има нещо нередно в играта, която й бе показала Миранда. Защото Миранда само се преструваше, че е забавно. Кикотеше се и чупеше парченца шоколад, но единственото, което искаше да разбере, беше дали на Вики се е случило същото като на нея, без да разкрие какво точно е станало.

Вики си спомня опита на Миранда да звучи невъзмутимо, когато я попита дали Даниел я е посещавал в стаята й, за да играят.

— Миранда не ми каза нищо — опитва се да обясни Вики и за миг поглежда Даниел в очите. — Не ми е казвала нищо за това какво правите по време на терапията…

Бузите на Вики поруменяват, когато внезапно разбира, че всичко пасва. Даниел сигурно е този, който е убил Миранда и Елисабет. Убийствата нямат нищо общо с уличници. Даниел е убил Миранда, защото е била бременна.

Може би Миранда вече е била разказала всичко на Елисабет.

Вики се опитва да диша спокойно, не знае какво да каже, чопли гипса и леко подръпва разръфаната марля.

— Беше…

Даниел се навежда, взема телефона от скута й и го пъхва в джоба си.

— Терапията… трябвало е да ни направи смели и да се доверяваме един другиму — продължава Вики, макар да разбира, че Даниел вече е разгадал мислите й.

Той знае, че тя разбира, че той е убил Миранда и Елисабет с чук, и е натопил нея.

— Да, това е важна стъпка в терапията — казва Даниел и внимателно я наблюдава.

— Знам — прошепва тя.

— Можем да го направим сега, ти и аз. Само на шега — предлага той.

Вики кимва, обзема я паника и си помисля, че той е решил да я убие. Кръвта бушува в ушите й и под мишниците й се стича пот. Той е съдействал да бъде освободена и е дошъл в къщата на Елин, за да разбере какво знае, за да бъде сигурен, че няма да бъде разкрит.

— Замижи — казва той с усмивка.

— Сега ли?

— Забавно е.

— Ама аз…

— Просто го направи — нарежда Даниел строго.

Вики замижава и закрива очи с длани. Сърцето й бие силно от страх. Той прави нещо в стаята. Звучи, сякаш издърпва чаршафа от леглото.

— Трябва да пишкам — казва тя.

— След малко.

Вики седи, захлупила очи с длани, и се стряска така, че подскача, когато той премества един стол по пода. Чува се влачене, краката й треперят, но продължава да държи длани пред очите си.