Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (137)

136

Две помощник-сестри вкарват леглото на Вики Бенет през вратата. Лицето й се е подуло. Бузите и челото й са обсипани с черни рани. Превръзката на ръцете й е сменена, а палецът е фиксиран с гипс. Поставят леглото на място и преместват банката в стойката за преливане. Вики лежи по гръб с отворени очи. Не я е грижа за предпазливите опити на сестрите да водят разговор. Лицето й остава все така сериозно, а ъгълчетата на устата — леко извити надолу.

Страничните решетки на леглото са вдигнати, но всички ремъци, с които е била пристегната, са разкачени.

Преди сестрите да излязат от стаята и вратата да се затвори, Сага успява да зърне, че отпред в коридора стоят на пост двама полицаи.

Сага изчаква, докато момичето потърси погледа й, преди да се приближи до леглото.

— Казвам се Сага Бауер и съм тук, за да ти помогна да си припомниш изминалите дни.

— Ти да не си терапевт?

— Инспектор съм.

— От полицията?

— Да, от Службата за държавна безопасност — отговаря Сага.

— Ти си най-красивият човек, когото съм виждала.

— Много си мила.

— Обезобразявала съм красиви лица — усмихва се Вики.

— Знам — невъзмутимо отговаря Сага.

Тя изважда телефона си и включва функцията за запис. Бързо съобщава датата, часа и мястото. Изрежда кои присъстват в стаята, след което се обръща към Вики и я гледа известно време, преди да заговори:

— Преживяла си ужасни неща — казва тя напълно искрено.

— Видях вестниците — отговаря Вики и преглъща няколко пъти. — Видях лицето си и това на Данте… и прочетох разни неща за себе си.

— Разпозна ли се в това, което пишат?

— Не.

— Разкажи ми вместо това какво се случи с твои думи.

— Тичах и вървях и студувах… Беше ми студено.

Вики поглежда Сага с учудване в очите, навлажнява устата си и сякаш се заравя в себе си, търсейки спомени, които отговарят на това, което е казала, или лъжи, които обясняват думите й.

— Не знам защо си тичала, но съм цялата в слух, ако решиш да ми разкажеш — бавно изрича Сага.

— Не искам — смотолевя Вики.

— Но нека започнем с предишния ден — продължава Сага. — Знам мъничко — че сте имали уроци сутринта, но иначе…

Вики затваря очи и след малко отговаря:

— Беше както обикновено, скучни задачи и всекидневните неща.

— Обикновено нямате ли различни дейности следобед?

— Елисабет заведе всички до езерото… Лу Чу и Алмира се къпаха голи, не е позволено, но те са си такива — разказва Вики и внезапно лицето й се разведрява. — Елисабет им се разсърди и тогава всички започнаха да се събличат.

— Но не и ти?

— Не… нито пък Миранда и Тула — отговаря Вики.

— А вие какво правихте?

— Аз се поплациках малко и гледах момичетата, които си играеха.

— Какво правеше Елисабет?

— И тя се съблече гола и влезе да плува — усмихва се Вики.

— Какво направиха Тула и Миранда?

— Правеха си слънчеви зайчета.

— А Елисабет се къпеше с момичетата?

— Плуваше, както обикновено го правят леличките.

— Ами ти? Какво направи ти?

— Прибрах се в дома — отговаря Вики.

— Как се чувстваше тази вечер?

— Добре.

— Добре ли? Защо си се наранила тогава? Издрала си се по ръцете и по корема.