Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (119)

118

Районът с кланиците е изграден на юг от Стокхолм в резултат на закона за надзора на месото и кланиците от 1897 година. До ден-днешен си остава най-големият район за транжиране и обработка на месо в Северна Европа.

Движението в Сьодертунелн е рехаво и Юна кара много бързо. Суха вестникарска хартия се извива във въздуха около големите вентилатори.

До него седи Вики Бенет и с ъгълчето на окото си той вижда, че си гризе ноктите.

По радиопредавателя на колата се чува странно пращене, когато Юна поисква да изпратят полиция и линейка някъде при кланиците в Йоханесхув. Обяснява, че все още не разполага с точен адрес.

— Ще се обадя пак — казва той точно когато колата подскача с трясък върху остатъците от стара автомобилна гума.

Дългият извит тунел се носи стремглаво напред. Ивиците по бетонните стени, осветени от оранжево-жълтите лампи, примигват, докато преминават покрай тях.

— Карай по-бързо — казва тя, като изпъва напред ръце към жабката, сякаш за да се предпази с тях при евентуален сблъсък.

Светлината блещука, като че ли е застинала над нейното бледо мръсно лице.

— Казах му, че ще му върна парите двойно, ако може да ми уреди пари и паспорт… Обеща ми, че Данте ще се прибере у дома при майка си… и аз му повярвах. Можеш ли да проумееш, след всичко, което стори с мен…

Удря се по главата с вързани ръце.

— Как, по дяволите, е възможно човек да е толкова тъп, колкото мен — мълви тя. — Той искаше само Данте… Преби ме с една тръба и ме заключи. Такава съм тъпачка, не заслужавам да живея…

От другата страна на водния път „Хамарбюледен“ преминават под виадукта на „Нюнесвеген“, след което заобикалят „Глубен“. Огромната сферична зала се издига като мръснобяло небесно тяло до футболния стадион.

Точно зад бизнес комплекса сградите стават ниски, функционални. Влизат в голяма заградена зона с индустриални постройки и паркирани ремаркета. В далечината се вижда неоновата табела над двете платна на пътя; на червен фон блестят белите като лед букви: КЛАНИЦИ.

Бариерите са вдигнати и те влизат в зоната със свистене на гуми.

— А сега накъде? — пита Юна, докато кара покрай сивите складови помещения.

Вики прехапва устни, а погледът й блуждае наоколо:

— Не знам.