Дийн Кунц
Градът (17)

16

Май беше редно да разкажа на майка ми как Тилтън ме беше гонил по уличката, но през следващите два дни тя се посвети изцяло на мисис Лоренцо — помогна й да уреди погребението, да се свърже със застрахователното дружество по повод мижавата полица, която Тони бил сключил и която щеше да подсигури живота на вдовицата му само през първите няколко години, да опакова дрехите на покойника и да ги предаде на „Армията на спасението“, тъй като на мисис Лоренцо сърце не й даваше да го стори. А в края на всеки от тези два дни мама беше толкова изморена и тъжна, че хич не ми се щеше да я товаря допълнително и с моите тревоги.

А когато по някое време се върнахме към нормалното ни ежедневие, вече се колебаех дали изобщо да й разправя за деянията на Тилтън. Така или иначе, вече я бях излъгал до известна степен, както не я бях лъгал никога през живота си — поне за сериозни неща, имам предвид. И колкото и благородни да бяха подбудите ми в случая, боях се, че тя ще почне да се притеснява дали и в бъдеще няма да крия туй-онуй от нея, а това неминуемо щеше да промени завинаги нашите взаимоотношения.

Да не говорим, че аз, разбира се, вече криех и друга тайна от нея: за мис Пърл — моята пътеводителка през присънващите ми се ужаси — и минали, и предстоящи. Загадъчната дама ме беше предупредила да не разправям никому за Лукас Дракман, при което интуицията ми ми подсказваше категорично, че ще трябва да съм не по-малко дискретен и по отношение на Фиона Касиди. А спазването на нарежданията от мис Пърл означаваше да премълчавам определени неща пред майка ми, а то, макар да не беше съвсем равностойно на лъжа, не следваше да се очаква от дете, което редовно е било водено на черква. Факт е, че мис Пърл ме дари с пиано, но пък мама ме беше дарила с живот.

Обожавах майка ми и се надявах тя винаги да ми има доверие. Но след като отлагах дълго споменаването на това, че баща ми ме беше гонил, допуснах и другата грешка — да продължа да си мълча по въпроса. На повечето деветгодишни момчета им се ще да ги възприемат за по-големи, отколкото са. А след като бях останал единственият мъж в семейството, аз си внуших, че именно на мен се полага да се оправя с Тилтън при следващата му поява, че съм наистина в състояние да се справя с него и че в сегашните бурни времена съм длъжен да спестявам ненужните грижи на майка ми.

И нацията като цяло, изглежда, се влачеше от една екзистенциална криза на друга. Растящият брой на загиващите във Виетнам войници пораждаше улични демонстрации против войната дотам, че седемдесет и две годишна жена, на име Алис Хърц, се беше самозапалила в знак на протест. Предната година, по време на протестния поход на Мартин Лутър Кинг, от Селма в щата Алабама до Монтгомъри в същия щат, телевизията беше показала пред цялата шокирана страна как полицията биеше участниците в похода и ги тъпчеше с конете си. Последва покушението срещу Малкъм Екс, извършено не от бели расисти, а от други чернокожи, най-вероятно от организацията на черните мюсюлмани, така че накъдето и да се обърнеше човек, виждаше само недоволство и гняв, завист и омраза. Уважението към институциите беше спаднало рязко, престъпността се беше увеличила и незаконна дрога се предлагаше в непознати дотогава мащаби. Избухнаха расови бунтове — не в нашия район, но в други части на града, а преди това и в Уотс — негърската част на Лос Анджелис, където загинаха трийсет и четирима души и цели квартали изгоряха до основи. Сегашното лято се очертаваше да е не по-малко бурно от предходното. Няколко пъти чувах как мама обсъжда притеснено бъдещето с баба и дядо — и то не в смисъл на певческата й кариера, а във връзка със собственото ми оцеляване, предвид продължаващата война и прочее. В сравнение с онова, което евентуално ни чакало, баща ми представляваше по-скоро досадна подробност, но не и сериозна заплаха.

А лятото продължаваше да е горещо, душно и изпълнено със събития. В резултат на наказателните акции по делтата на река Меконг във Виетнам по новините всяка вечер съобщаваха за все повече и повече убити. През юли Ричард Спек закла и удуши в чикагското им общежитие осем ученички от сестринско училище. На първи август студентът отличник Чарлс Уитман се качи на покрива на двайсет и седем етажната сграда на Тексаския университет, застреля с пушка шестнайсет души и рани други трийсет — безпрецедентно масово убийство, което хвърли в смут нацията, която го отдаде не на някакво психично отклонение, а го възприе по-скоро като началото на нова тенденция.

Един следобед се бях върнал от Културния дом по-рано от обикновено. Прибирайки се от работа от „Уулуъртс“, мама ме беше заварила зяпнал в телевизионните репортажи за войната и расовите бунтове. Бях само на девет, но ми се струва, че преди още да си дам сметка каква лудница представлява светът, бях наясно с несигурността на живота — благодарение отчасти на непостоянните деяния на баща ми, но и покрай факта, че въпреки безспорния й талант и хъс, мамината певческа кариера изживяваше поредица от неудачи. Така че пожарите в Лос Анджелис, взривовете във Виетнам, пукотевиците и на двете места, труповете по американските и чуждестранните улици, престъпленията на Лукас Дракман и предстоящата смърт на момичето, на име Фиона Касиди, кончината на мистър Лоренцо от сърдечен удар при ставане от масата след вечеря, двамата келеши, които в началото на лятото ни бяха наговорили с мама куп мръсотии, докато прекосявахме парка, Спек, Уитман — по подобие на събиращи се от всички посоки ветрове, и тези събития се завихриха в някакво торнадо. А то създаваше у мен, седналото пред телевизора дете, внезапното усещане, че още малко и ще погълне всичко, което знаех и обичах, и ще ме остави сам-самичък и беззащитен пред неизброими опасности.

Поразен от изображенията на разруха върху екрана, рекох на мама:

— Хората ще се изпоубият взаимно.

А мама се застоя за миг, после изгаси телевизора и седна до мен на дивана.

— Да не си болен?

— Ами. Нищо ми няма.

— Сигурен ли си?

— Как да ти кажа… Като гледам какво става…

— Лоши работи.

— Адски.

— А ти защо ги гледаш?

— И да не ги гледам, те пак стават.

— Направи нещо тогава.

— За кое?

— За войната, бунтовете и всичко останало.

— Какво да направя, като съм само едно дете?

— Аз пък не съм дете — каза тя, — но и аз не мога да сторя друго, освен да седя и да ги гледам.

— Да, ама ти ги изгаси.

— Защото мога да направя нещо в друго отношение.

— Като например?

— Да поканя мисис Лоренцо на вечеря, че да не седи сама.

— Хубаво — свих рамене.

Тя пак пусна телевизора, но без звук. Някакви хора бяха разбили магазин за електроника и влачеха от там телевизори и стерео уредби.

— Държа да ти обърна внимание на нещо друго, Джоуна. На всеки ограбващ магазини, разпалващ пожари или обръщащ полицейски автомобили човек се падат поне трима или четирима в същия квартал, които не желаят да имат нищо общо с подобни деяния и които се боят повече от нарушителите на закона, отколкото от самия закон.

— От това, което гледам, не съм много убеден.

— Понеже по телевизията дават само извършителите. Това ще рече, че новините не ни показват всичко, Джоуна. Ни най-малко. А само онова, което самите репортери искат да видиш. Но бунтовете имат край, войните също, а зад цялата тази лудница милиони хора ден след ден, век след век си вършат взаимно добри дела и правят жертви — не кой знае какви, а от онези малки добрини, които служат за спойка на цивилизацията; говоря ти за всички онези хорица, които живеят така мирно и тихо, че никога не ги показват по новините.

Върху безмълвния телевизионен екран на мястото на бунтовете се появи лицето на водещия, а аз отвърнах:

— Не съм много убеден.

— Затова пък аз съм.

На мястото на водещия се появиха потопен в дъжд и вихрушки град и извисилият се над него като гигантска фуния облак, който за част от секундата помете някаква къща и изсмука останките й от повърхността на земята.

— Когато времето стане обект на новините — каза мама, — неизменно става дума за ураган, торнадо или цунами. Докато през деветдесет и девет на сто от случаите Майката Природа не руши, ами се грижи за нас. Но това нито вдига рейтингите, нито увеличава продажбите на вестниците. — И тя пак угаси телевизора. — Така че аз те питам, Джоуна: твоето място къде искаш да е? По новините или при добрите?

— При добрите, предполагам.

Тя се засмя, придърпа ме към себе си и ме целуна по темето.

— В такъв случай ми помогни да посрещнем мисис Лоренцо. Сложи приборите като начало.

Няколко минути по-късно, докато редях чиниите върху подложките, все пак реших да я попитам:

— А ти как мислиш? Дали някой ден и баща ми няма да го покажат по новините?

Тя обаче усети смисъла, който влагах във въпроса си — че е изключено той да се озове сред добрите — и ми направи забележка:

— Длъжен си да уважаваш баща си, Джоуна.

Което ме наведе на мисълта, че и на нея отговорът й беше пределно ясен.