Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (9)

8.
Интересно. Полезно. Добро

През нощта нещо събуди Мориган. Звук — като пърхане на криле или шумолене на страници. Тя лежеше будна, чакаше го да се върне, но стаята беше тиха. Може пък да бе сънувала — птици или книги.

Затвори очи и се помъчи да потъне в дълбок сън без сънища, но той така и не дойде. Късчето небе зад прозореца на спалнята й просветля от най-тъмно черно до предутринно мастиленосиньо и звездите угаснаха една по една.

Мориган си мислеше за розовия кораб, разбит върху шахматния под, с угаснала навеки светлина. Любимата вещ на Юпитер, беше казала Марта. Когато Мориган си легна, Юпитер още не се бе върнал от Транспортната служба. Какво ли щеше да каже, запита се тя, като види зейналата празнина на тавана, където е била любимата му вещ?

Логически гледано, Мориган знаеше, че не е виновна за падането на гигантския полилей към искрящата му гибел — та тя дори не беше във фоайето в този момент. И въпреки това не можеше да се отърси от чувството, че е извършила безнаказано ужасно престъпление.

„Но този хотел сигурно е на повече от сто години — помисли си тя. Претърколи се и удари с юмрук по възглавницата, за да я оформи в по-удобна буца, отхвърляйки самообвинението. — Старите неща се чупят!“ Сигурно някои от жиците на полилея бяха износени или… или пък гипсът на тавана се ронеше!

Мориган седна в леглото, стигнала до внезапно решение, и отметна одеялото си. Щеше да огледа щетите лично. Щеше да се увери, че вината не е нейна. А после щеше да си легне отново и да живее щастливо во веки веков. Край.

 

 

Разбира се, фоайето бе доста тъмно без светлината на полилея. На регистратурата нямаше никого. Беше си страшно да е тук сам-самичка в малките часове, а стъпките й да отекват в пустотата.

Това бе глупаво, помисли си Мориган в пристъп на съжаление. Глупава идея. Така или иначе всичко вече бе почистено и фоайето бе толкова мъждиво осветено, че от мястото, където стоеше тя, дупката в тавана представляваше само неясно черно петно високо горе — Мориган не можеше да види никакви износени жици. Дори не беше сигурна, че са още там.

Тъкмо се канеше да се откаже и да се върне в леглото, когато чу звук.

Музика. Тананикане?

Да, тук имаше някого, в сенките, и той си тананикаше.

Мелодията беше странна. Струваше й се смътно позната… детска песничка или песен, която е чула по радиото. Пулсът й се учести.

— Ехо? — повика тя тихичко, може би искаше да го каже тихичко, но гласът й отекна в стените. Тананикането спря. — Кой е там?

— Не се страхувай.

Тя се завъртя към гласа. Беше мъж — седеше в полусянка, с кръстосани крака и прилежно сгънато палто в скута.

Мориган пристъпи към него, като се опитваше да различи лицето му. То бе забулено в мрак.

— Просто чаках регистратурата да отвори — каза мъжът. — Влакът ми закъсня и пропуснах последното настаняване. Извинявай, ако съм те уплашил.

Този глас й беше познат. Мек и отсечен, с ясни Т-та и остри С-та.

— Не сме ли се срещали преди? — попита тя.

— Не мисля — отвърна мъжът. — Не съм тукашен. — Присви очи срещу нея и се приведе напред, лъч лунна светлина премина по лицето му.

— Господин Джоунс? — В него нямаше нищо особено запомнящо се — сиво-кафява коса, сив костюм. Но тя позна гласа, а като се вгледа — и тъмните му очи, и тънкия белег, който разсичаше едната вежда. — Вие сте асистентът на Езра Шквал.

— Аз… да, откъде… госпожице Врана? — Той стана и направи две бързи крачки към нея, зяпнал от изненада. — Възможно ли е наистина да сте вие? Те ни казаха… казаха ни, че сте… — Той млъкна смутено. — Какво, за бога, правите в Свободния щат?

Олеле.

— Ами, аз… аз просто… ами, всъщност… — На Мориган й идеше да се ритне от яд. Как можеше да обясни всичко случило се? Дали той щеше да каже на семейството й? Мъчеше се да измисли какво да каже, когато й хрумна една странна мисъл. — Я чакайте… а вие откъде знаете за Свободния щат?

Господин Джоунс изглеждаше малко засрамен.

— Ясно, разбрах. Вие ще пазите моята тайна, а аз — вашата. Договорихме ли се?

— Да. — Мориган въздъхна облекчено.

— Госпожице Врана, не знам как сте се озовали тук, нито дори как сте още жива, след като всеки вестник в република Зимномория съобщи за смъртта ви вчера. — Мориган извърна поглед. Господин Джоунс сякаш усети нейната неловкост и подбра внимателно думите си. — Но независимо от… обстоятелствата… мога да ви уверя, че предложението на моя работодател още е валидно. Господин Шквал беше крайно разочарован да ви загуби като своя чирачка. Крайно разочарован.

— О. Ами, благодаря. Но аз вече си имам покровител. Всъщност… всъщност мислех, че ми играете номер. Искам да кажа, в Деня на наддаването. Вие изчезнахте и…

— Номер ли? — Той изглеждаше изненадан и малко обиден. — В никакъв случай. Господин Шквал не играе номера. Предложението му беше истинско.

Мориган се почувства объркана.

— Но аз само се обърнах и вас ви нямаше.

— Ах. Да. Трябва да се извиня за това. — Той изглеждаше искрено разкаян. — Простете ми, аз мислех за господин Шквал. Ако се разчуеше, че той предлага чирачество, щеше да бъде обсаден от родители, опитващи се да му пробутат децата си. Ето защо предложението му бе анонимно. Имах намерение да се върна и да поговоря с вас, но Срединощ ме изненада.

— И мен също.

— Опасявам се, че не се справих добре. Разбирам, че имате друг ангажимент, но… сигурен съм, че господин Шквал ще бъде на седмото небе, ако промените решението си.

— О. — Мориган не знаеше какво да каже. — Много… мило от негова страна.

Господин Джоунс вдигна ръце и се усмихна.

— Моля, моля, не ви притискам. Ако сте доволна от сегашното си положение, господин Шквал ще ви разбере. Просто знайте, че тази врата никога не е затворена. — Той сгъна грижливо палтото си върху едната си ръка и седна пак в едно кресло. — А сега, надявам се, не възразявате, че питам, но… защо, за бога, обикаляте из фоайето на хотел „Девкалион“ в този час?

У господин Джоунс имаше нещо, което й се струваше близко, вдъхваше й доверие. Затова вместо да измисли някаква история, Мориган му каза истината.

— Дойдох да огледам полилея. — Посочи към тавана. — Тоест каквото е останало от него.

— Мили боже! — възкликна господин Джоунс и очите му се разшириха, щом видя дупката, където бе висял корабът. — Стори ми се и на мен, че нещо не е съвсем наред. Кога се случи?

— Вчера. Падна.

— Падна ли? — Той зацъка с език. — Полилеите не падат току-така. Определено не и в този хотел.

— Обаче падна. — Мориган преглътна и хвърли кос поглед към Джоунс, като се опитваше да прецени реакцията му. Помъчи се да не звучи прекалено обнадеждено. — Освен ако… да нямате предвид… мислите ли, че някой може да го е направил умишлено? Като например… да е срязал жиците или…

— Не, нищо подобно. Мисля, че просто му е дошло времето.

Тя премигна.

— Дошло му е времето?

— Да. Като на зъб. Виждате ли онова? — Той посочи и Мориган присви очи към мрака горе. — Ей там, онази мъничка искрица? Той израства пак, сменя се с нещо съвсем ново.

Сега го виждаше. Малка светла точица, разцъфтяла в сенките. По-рано не я бе забелязала, но не можеше да сбърка малката нишка кристал и светлина, виеща се надолу от тавана. Олекна й на сърцето.

— По същия начин ли ще изглежда?

— Не мисля — каза господин Джоунс с копнеж. — Аз не съм специалист по вътрешните дела на хотел „Девкалион“. Но идвам тук от много години и не помня някога да съм го виждал да облича една и съща премяна.

Стояха мълчаливо няколко минути, гледайки как новороденият полилей расте бавно, подава се от безопасния пашкул на тавана също като постоянен зъб от здрав розов венец. С тази скорост щеше да му отнеме седмици или дори месеци да достигне размерите на гигантския кораб, но Мориган чувстваше такова облекчение, че можеше да чака колкото е необходимо. Зачуди се как ли ще изглежда накрая. Дали ще е нещо още по-хубаво от кораб? Може би арахнипод?

Когато господин Джоунс заговори пак, гласът му бе тих и колеблив, все едно се притесняваше да не я обиди.

— Този ваш покровител… предполагам, че той или тя ви е предложил за Чудното общество?

— Откъде знаете?

— Логично предположение — каза той. — Няма много други причини да доведеш едно дете чак от република Зимномория в Невърмур. Може ли да ви задам един нахален въпрос, госпожице Врана?

Мориган усети как раменете й се напрягат. Знаеше какво се кани да попита той.

— Не знам какво е умението ми — пророни тя тихо. — Дори не знам дали имам такова.

Той се намръщи озадачено.

— Но… за да влезете в Чудното общество…

— Знам.

— Покровителят ви обсъждал ли е…

— Не.

Той стисна устни.

— Не го ли намирате за странно?

Мориган вдигна глава и загледа малкия кълн светлина с неусетния му растеж. Взира се в него няколко дълги секунди, преди да отговори.

— Да, странно е.

 

 

По-късно сутринта ръката на Юпитер още беше във въздуха насред почукването, когато Мориган отвори рязко вратата на спалнята си, за да го поздрави.

— Какво е умението ми? — попита тя.

— Добро утро и на теб.

— Добро утро — поздрави тя и отстъпи встрани, за да го пусне да влезе. Беше го чакала цяла вечност, крачейки насам-натам, замислена над разговора си с господин Джоунс. Пердетата бяха дръпнати и обилна слънчева светлина се лееше през прозореца, който бе пораснал от малко квадратче до арка, простираща се от пода до тавана. Това бе странно — но не най-належащата тема за разговор, помисли си Мориган.

— Какво е умението ми?

— Имаш ли нещо против да хапна нещо? Умирам от глад.

Десет минути преди това Марта бе донесла поднос със закуска, който стоеше недокоснат в ъгъла.

— Заповядай. Какво е умението ми?

Юпитер натъпка устата си с пасти, докато Мориган го гледаше и кипеше отвътре.

— Нямам такова, нали? Защото си избрал грешния човек. Мислил си ме за някоя друга, някоя с голям талант — така стават нещата, нали? Така се влиза в Чудното общество. Трябва да си талантлив, като госпожа Чанда. Трябва да имаш някакво умение. Ти си мислил, че имам, а сега знаеш, че нямам. Права съм, нали?

Юпитер преглътна.

— Преди да забравя — шивачката ми ще дойде да ти вземе мярка за нов гардероб тази сутрин. Кой е любимият ти цвят?

— Черно. Права съм, нали?

— Черното не е цвят.

Тя изстена.

— Юпитер!

— О, добре де. — Той се облегна на стената и се плъзна надолу, докато седна на пода. Опъна дългите си крака върху килима. — Щом искаш да говорим за скучни неща, ще говорим за скучни неща.

Дългата му червена коса, нашарена със злато от слънцето, бе леко разчорлена. Досега Мориган не го бе виждала толкова рошав. Беше бос и носеше намачкана бяла риза, която висеше небрежно извън сините му панталони с тиранти. Мориган осъзна, че това са същите дрехи, които носеше и вчера. Зачуди се дали е спал с тях, или изобщо не е спал. Той беше затворил очи, за да ги предпази от ярката светлина, и изглеждаше сякаш с радост би седял там цял ден, оставяйки топлината да се просмуче в костите му.

— Ето как стоят нещата. Слушаш ли ме?

„Най-после“, помисли си Мориган. Със странна смесица от облекчение и ужас, тя приседна на края на дървения стол, готова да чуе най-сетне някакви отговори, пък макар и да не са хубави.

— Слушам.

— Добре. А сега не ме прекъсвай. — Той неохотно се отдръпна от стената, изправи гръб и прочисти гърло. — Всяка година Чудното общество избира група деца, които да се присъединят към нас. Всяко дете в Свободния щат може да кандидатства, стига да е навършило единайсет години преди първия ден на годината — ти едва се вмъкна, браво на теб — и при условие че е избрано от покровител, разбира се. Уловката е там, че… покровителят ти не може да е кой да е. Това не е като при другите училища или занаяти, където всеки с повече пари, отколкото мозък, може да спонсорира образованието ти. Твоят покровител трябва да бъде член на Чудното общество. Старейшините са много стриктни по този въпрос.

— Защо?

— Защото са скапани сноби. Не ме прекъсвай. Та така, ще бъда честен с теб, Мог…

— Мориган.

— Избрах те за своя кандидатка, но това е само началото. Сега трябва да минеш входните изпити — ние ги наричаме изпитания. Те са четири, разпределени през цялата година. Изпитанията са процес на елиминация, предназначен да отдели идеалните кандидати за Обществото от… не толкова идеалните. Всичко това е много елитарно и състезателно, но е традиция.

— Какви са тези изпитания? — попита момичето, гризейки ноктите си.

— Тъкмо стигам до това. Не ме прекъсвай. — Той стана и закрачи насам-натам. — Първите три са различни всяка година. Има много видове изпитания и старейшините обичат да ги сменят, за да поддържат нещата интересни. Няма да знаем какви ще са, докато не ни кажат. Някои от тях не са толкова лоши — например Ораторското изпитание е доста елементарно. Просто трябва да изнесеш реч пред публика.

Мориган преглътна. Не можеше да се сети за по-лошо нещо. Предпочиташе да се изправи пак срещу ловците от дим и сенки.

— Търсенето на съкровища пък е забавно, но няма да те лъжа — някои от тях са ужасни. Радвай се, че преди две епохи се отказаха от Изпитанието на страха. — Той потрепери. — Би трябвало да го наричат Изпитанието на нервната криза — някои кандидати така и не се възстановиха след него.

Но виж, четвъртото изпитание — за него трябва да се притесняваш. Носи страховитото име Показното изпитание, но честно казано, е доста обикновено. То е едно и също всяка година. Всеки кандидат, преминал първите три изпитания, трябва да се изправи пред Съвета на старейшините и да им покаже нещо.

Мориган се намръщи.

— Нещо…?

— Нещо интересно. И полезно. И добро.

— Интересно, полезно и добро… искаш да кажеш талант, нали? — Тя се стегна. — Те искат да видят талант.

Юпитер сви рамене.

— Талант, дарба, уникална способност… наречи го както щеш. Ние му викаме умение. Това, разбира се, е просто глупава дума; има се предвид чудесната и уникална дарба, която притежаваш и която старейшините ще сметнат за достатъчно необикновена, за да ти дадат доживотно място в най-елитната и престижна институция на Свободния щат. Това е всичко. — Той се ухили през рижата си брада по начин, който явно смяташе за очарователен.

— Ах, значи това е всичко? — Мориган сподави един истеричен кикот. — Е, аз нямам такова умение, така че…

— За което да знаеш.

— А ти пък какво знаеш? — Гласът й прозвуча остро. Какво криеше той?

— Знам много неща. Аз съм много умен. — Беше вбесяващо как върти и суче. — Ама наистина, Мог…

— Мориган.

— Няма за какво да се притесняваш. Просто мини първите три изпитания. Показното изпитание е мой проблем. Аз ще се погрижа за него.

Всичко това звучеше… невъзможно. Мориган се свлече в стола си с дълбоката недоволна въздишка на човек, получил нещо, което не му е влизало в сметките. Хвърли един кос поглед на Юпитер.

— Ами ако вече не искам да влизам в Обществото? Ами ако съм размислила?

Очакваше той да се шокира или да се възмути, ала Юпитер само кимна. Все едно бе знаел, че тя ще каже това.

— Знам, че е страшно, Мог — каза той тихо. — Обществото изисква много. Изпитанията са трудни и те са само началото.

„Супер — помисли си тя. — Става все по-лошо.“

— И какво ще стане след изпитанията?

Юпитер си пое дълбоко дъх.

— Това всъщност не е като нормалните училища. Учениците в Чудното общество никога не ги глезят. Хората си мислят, че членовете на Обществото си живеят живота, че получиш ли веднъж тази златна брошка — той почука по Ч-то на ревера си, — всичко ще тръгне по мед и масло и пътят ти винаги ще е чист и лесен. И донякъде са прави — тия златни джунджурийки наистина отварят някои врати. Уважение, приключения, слава. Запазено място в Чудметрото. Хората го наричат привилегията на брошката. — Той завъртя очи. — Но зад стените на Обществото от теб се очаква да заслужиш тази привилегия. Не само при изпитанията, не само еднократно, а отново и отново, до края на живота си, доказвайки, че си достоен за това. Доказвайки, че си специален.

Той млъкна и я изгледа сериозно.

— Това е разликата между Чудното общество и нормалното училище. Дори когато завършиш обучението си, все още ще си част от Обществото и то ще е част от теб. Завинаги, Мог. Старейшините ще ти държат сметка далеч след изтичането на ученическите ти години, в зряла възраст, а и по-нататък.

Лицето на Мориган сигурно бе издало колко непривлекателно звучи всичко това, защото Юпитер побърза да поправи щетите.

— Но аз ти казвам първо най-лошата част, Мог, защото искам да разполагаш с пълната картина. Виж сега, Чудното общество е нещо повече от училище. То е семейство. Семейство, което ще се грижи за теб и ще те осигурява цял живот. Да, ще получиш първокласно образование, ще имаш възможности и връзки, за каквито хората извън Обществото не биха могли и да мечтаят. Но което е далеч по-важно — ще имаш своята група. Хората, които минат успешно тези четири изпитания с теб… ще станат твои братя и сестри. Хора, които ще те подкрепят до деня на смъртта ти. Които никога няма да ти обърнат гръб и ще държат на теб също толкова силно, колкото и ти на тях. Хора, които биха дали живота си за теб. — Юпитер замига трескаво, извърна глава и избърса с юмрук очите си. Мориган сепнато осъзна, че той бърше сълзите си.

Никога не бе познавала някого, който да изпитва такива силни чувства към приятелите си. Може би защото никога не бе имала приятели. Не и истински. (Плюшеният заек Емет не се броеше.)

Мигновено семейство. Братя и сестри до живот.

Сега всичко придобиваше смисъл. Юпитер се държеше като крал, все едно е обвит в невидим мехур, който го пази от всичко лошо в живота. Знаеше, че някъде там по света има хора, които го обичат. Които ще го обичат винаги. Независимо от всичко.

Ето това й предлагаше той. Като паница гореща яхния с месо на гладен бездомник, той й протягаше в ръце онова, за което тя най-силно жадуваше.

И изведнъж гладът на Мориган се разпали. Прииска й се да влезе в Обществото. Прииска й се да има братя и сестри. Прииска й се повече от всичко друго досега.

— Как да спечеля?

— Просто трябва да ми имаш доверие. Имаш ли ми доверие? — Лицето на Юпитер бе искрено и открито. Мориган кимна без колебание. — Тогава остави на мен да се тревожа за Показното изпитание. Ще ти кажа кога да започнеш да се притесняваш. Обещавам.

Струваше й се странно да се довери на човек, когото е срещнала преди два дни. Но Мориган някак си чувстваше, че трудно би могла да не се довери на Юпитер. (В края на краищата той й беше спасил живота.)

Пое си дъх, за да събере сили, преди да зададе въпроса, от който се ужасяваше.

— Юпитер. Моят талант… моето умение… да няма нещо общо с… ами, сещаш се.

Той се намръщи.

— Ммм?

— Да не би талантът ми да е, че съм прокълната? Да не би да умея да… карам нещата да вървят на зле?

Юпитер аха-аха да заговори, но после захлопна уста. Изтекоха трийсет секунди, през които той сякаш водеше кратък, но оживен спор в главата си. Накрая каза:

— Преди да отговоря на този въпрос — и да, ще отговоря на него, недей да въртиш очи, — ще ти разкажа за моя талант. Аз умея да виждам разни неща.

— Какви неща?

— Истински неща. — Той сви рамене. — Неща, които са станали или които стават в момента. Чувства. Опасности. Неща, които живеят в Паяжината.

— Паяжината ли? Какво е това?

— А… Добре. — Мориган почти виждаше как Юпитер се връща мислено назад, спомняйки си колко малко знае тя за неговия свят. Той заговори бързо. — Паяжината е невидима и невеществена мрежа, която… хммм. Добре де, нали знаеш какво е паяжина? Представи си огромна и деликатна паяжина, която обвива цялото кралство като… не. Знаеш ли какво, забрави за Паяжината, единственото, което ти е нужно да знаеш, е, че виждам неща, които другите не виждат.

— Тайни?

Той се усмихна.

— Понякога.

— Бъдещето?

— Не. Не съм ясновидец. Аз съм свидетел. Така се нарича ролята ми. Не виждам нещата такива, каквито ще бъдат. Виждам ги такива, каквито са.

Мориган го изгледа скептично.

— Не ги ли виждат всички?

— Ще се изненадаш, но не. — Той прекоси стаята с четири огромни дългокраки крачки и вдигна все още топлия чайник от подноса със закуската. — Опиши ми това.

— Това е чайник.

— Не, кажи ми всичко, което можеш да разбереш за този чайник само като го гледаш.

Мориган се намръщи.

— Зелен е.

Юпитер й кимна да продължи.

— Ментовозелен чайник, осеян с множество малки бели листенца. Има голяма дръжка и извит чучур.

Юпитер повдигна вежда.

— Има… чашки и чинийки в същия цвят.

— Добре. — Юпитер наля чай и мляко в две чашки и подаде едната на Мориган. — Много добре. Мисля, че покри всичко, което можеш, тоест практически нищо. Да опитам ли аз?

— Моля — каза Мориган и разбърка бучка захар в чашата си.

Той остави чайника на подноса.

— Този чайник е произведен във фабрика в Прашен кръстопът — това се познава лесно, защото повечето керамика в Свободния щат се произвежда там, така че всъщност не се брои, но все пак аз го виждам, фабриката определено струи от него — и първата му собственичка го е купила преди седемдесет и шест, не, седемдесет и седем години от магазин за чай в търговската част на Невърмур. Първите му години до голяма степен са избледнели, но той помни фабриката и помни дамата в магазина.

Мориган сбърчи физиономия.

— Как може един чайник да помни нещо?

— Това не е спомен като моите и твоите. Повече прилича на… как да се изразя? Има… събития и моменти в миналото, които залепват към хора и вещи и остават прикрепени към тях просто защото няма къде другаде да идат. Може би те в крайна сметка избледняват или се откъсват, или просто умират. Но някои неща не умират никога — много хубавите или много лошите спомени могат да се задържат вечно.

Този чайник е попил някои хубави спомени. Старата дама, която го е притежавала, е правила чай в него всеки следобед, когато сестра й е идвала на гости. Те двете много се обичали. Такива неща рядко избледняват напълно.

Мориган го изгледа с подозрение.

— Не може да си разбрал всичко това само с гледане. Сигурно си познавал старата дама.

Юпитер се втренчи в нея с престорено негодувание.

— За колко стар ме мислиш? Както и да е, тихо, не съм свършил още. Тази сутрин са го пипали четирима души — човекът, който е направил чая, човекът, който е преместил подноса, човекът, който го е донесъл в стаята ти, и… ах, да, разбира се, аз. Човекът, който е направил чая, е бил сърдит за нещо, но човекът, който го е качил по стълбите, е пеел. Някой със сладък глас, виждам вибрациите.

За това беше прав — Марта бе пяла Яснозорската песничка. Но пък той сигурно я бе видял, докато се качва. Мориган сви рамене и сръбна от чая.

— Ти можеш да си измислиш всичко. Откъде да знам, че е вярно?

— Добре казано. Което ме връща на основната тема. — Юпитер коленичи на пода пред Мориган, така че главата му да е на едно ниво с нейната. — Нека ти разкажа за теб самата, Мориган Врана.

Очите му се плъзнаха по лицето й, шарейки насам-натам и пак обратно. Изучаваше я, все едно се беше загубил в пущинака и нейното лице бе карта, която да му покаже пътя за дома.

— Какво? — попита тя и се дръпна назад. — Какво зяпаш?

— Прическата ти. — Той се подсмихна. — Която твоята мащеха те е накарала да си направиш миналата година.

— Откъде знаеш…?

— Ти си мразила тази прическа, нали? Била е прекалено е къса и модерна и ти си оставила косата си да порасне колкото може по-бързо… но си я мразила толкова страстно, че тя още е с теб, виждам я.

Мориган приглади косата си. Юпитер не би могъл да види асиметричната къса прическа с назъбен бретон, която Айви бе настояла да й направят, понеже нейната провиснала, скучна, демоде прическа била „излагация“. Мориган мразеше тази прическа, но косата й наистина бе пораснала. Сега пак си беше провиснала и скучна и стигаше до под раменете.

— Знаеш ли какво друго виждам? — продължи той ухилено, като хвана ръцете й и ги разтърси леко. — Виждам иглените убождания по пръстите ти от момента, когато ти за отмъщение си нарязала любимата й рокля, съшила си парчетата и си ги окачила като перде в хола. — Той затвори очи и в гърдите му заклокочи дълбок смях. — Което, между другото, е гениално.

Мориган неволно се усмихна. Тя наистина се гордееше с това перде.

— Добре. Вярвам ти. Ти виждаш разни неща.

— Виждам теб, Мориган Врана — Той се приведе напред. — И ще ти кажа следното: твоята мащеха не е била права.

— За кое? — попита Мориган, но знаеше отговора. Вътрешностите й се преобърнаха.

— Казала е, че си проклятие. — Юпитер преглътна и поклати глава. — Казала го е в пристъп на гняв. Не го е мислила наистина.

— Разбира се, че го е мислила.

Той млъкна и се замисли.

— Може би. Но това не го прави вярно. Не означава, че е права.

Мориган се усети, че поруменява, и извърна очи. Посегна небрежно да си вземе паста от подноса със закуската. Отчупи едно парченце, но не го изяде.

— Забрави.

— Не, ти забрави — каза той. — Забрави го оттук насетне. Разбираш ли? Ти не си проклятие.

— Да, добре. — Мориган завъртя очи и опита да се извърне, но Юпитер хвана лицето й с две ръце и го задържа.

— Не, чуй ме! — Големите му сини очи се впиха в нейните черни. Праведен гняв струеше от него като топлина от паважа лете. — Ти ме попита дали талантът ти е в това, че си прокълната? Дали имаш дарба да разваляш нещата? Чуй какво ще ти кажа: ти не си проклятие за никого, Мориган Врана. Никога не си била. И мисля, че си го знаела през цялото време.

Сълзи пареха в очите на момичето и заплашваха да закалят. Тя се стегна и зададе един последен въпрос:

— Ами ако не вляза?

— Ще влезеш.

— Но да речем, че не вляза — настоя тя. — Тогава какво? Ще трябва ли да се върна в република Зимномория? Те… те ще ме чакат ли? — Мориган знаеше, че Юпитер разбра, че тя няма предвид семейството си, а ловците от дим и сенки. Ако затвореше очи, можеше да ги види пак — пламтящи червени очи върху тъмни, вихрещи се сенки.

— Ти ще влезеш в Чудното общество, Мог — увери я Юпитер. — Обещавам ти, че ще се погрижа за това. И не искам да чувам и дума повече за тая глупост с проклятието. Обещай ми.

Тя му обеща. Повярва му.

Чувстваше се по-смела, като знаеше, че той е твърдо на нейна страна.

И все пак. По-късно същия ден, когато Мориган се опита да преброи въпросите, на които Юпитер засега избягваше да отговори, й свършиха пръстите.