Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (5)

4.
Ловците от дим и сенки

През рядката гора и билото на хълма нещо тъмно и безформено се носеше към имението Врана.

На Мориган то й заприлича на рояк скакалци или ято прилепи, но бе прекалено бавно и шумно. Тропотът на копитата стана оглушителен, докато тъмната маса се приближаваше. Сред черното имаше стотици пламтящи червени точици, които от секунда на секунда ставаха все по-ярки.

Безформеното нещо започна да придобива очертания. Глави, лица и крака изникнаха от гъмжилото и Мориган усети как стомахът й се свива; сияещите червени точици не бяха светлини. Бяха очи. Очи на мъже, коне и хрътки.

Това не бяха създания от плът. По-скоро една-единствена жива сянка. Те бяха мрак — пълна липса на светлина. И се движеха целенасочено.

Бяха тръгнали на лов.

Мориган не можеше да диша. Гърдите й се свиха, а после разшириха, докато тя се мъчеше да си поеме достатъчно въздух, за да изпълни дробовете й.

— Какви са тези?

— Не сега — сряза я Юпитер. — Трябва да бягаме.

Но краката на Мориган сякаш бяха залепнали за пода. Тя не можеше да се извърне от прозореца. Юпитер я хвана за раменете и я погледна право в очите.

— Никакъв страх, нали помниш? — каза той и я разтърси леко. — Запази го за по-късно.

И я поведе към коридора. На вратата тя се спря.

— Чакай! Ами те? — попита, загледана назад към семейство Врана, които още стояха събрани около пердето на пода, без нито да чуват, нито да виждат стотината призрачни ловци, препускащи към къщата. — Не можем да ги оставим просто…

— Нищо няма да им се случи. Ловците не могат да ги докоснат. Гарантирам ти. Хайде.

— Ама…

Юпитер я задърпа нататък.

— Те са тръгнали на лов за теб, Мориган. Искаш ли да помогнеш на семейството си? Тогава трябва да се махнеш много, много надалеч от тази къща.

— Тогава защо се качваме нагоре по стълбите?

Юпитер не отговори. Като стигнаха третия етаж, той се втурна към най-близкия прозорец, разтвори го и подаде глава навън.

— Това ще свърши работа. Готова ли си? Насочваме се към капандурата.

Мориган погледна през прозореца и видя най-странната машина, която бе зървала някога.

Като канцлер, баща й бе вземан от имението Врана от всевъзможни превозни средства през годините. Корвус все още предпочиташе за всекидневна употреба старомодната си конска карета, но понякога Зимноморската партия пращаше за него скъпи коли с тъмни стъкла и боботещи механични двигатели, а веднъж дори малък пилотиран въздушен кораб, който се нуждаеше от специално разрешение, за да кацне на покрива. Съседите се бяха събрали да го зяпат и да правят снимки.

Доколкото й бе известно обаче, Корвус никога не бе пътувал в блестяща месингова кабина, издигаща се на два етажа височина върху осем дълги крака като гигантски метален паяк. „Какво ли ще си помислят съседите за ТОВА?“ зачуди се Мориган, ококорила очи като палачинки.

— Не паркирах достатъчно близо — каза Юпитер. — Ще трябва да се оттласнем малко, като скачаме.

Да скачат? Той не би могъл да очаква от нея да скочи от прозорец на третия етаж, нали?

Юпитер се качи на перваза и подал по-голямата част от тялото си навън, протегна ръка на Мориган.

— На три добре ли е?

— Не. — Тя поклати глава и отстъпи назад. — Не е добре. Всъщност е точно обратното на добре.

— Мориган, възхищавам се на инстинкта ти за самосъхранение. Честно. Но мисля, че ако погледнеш през рамо, инстинктът може да ти подскаже да скочиш през прозореца.

Момичето погледна.

Застрашително близо до върха на стълбите стоеше подобна на вълк хрътка със сияйни червени очи, оголила зъби в тихо ръмжене. Глутницата й се прокрадваше бавно по последните стъпала зад нея. Бяха поне десетина, може би и повече. Блъскаха се да си намерят място, щракаха със свирепите си челюсти и ръмжаха към Мориган, замръзнала до прозореца.

— Н-не ме е страх — прошепна тя, а всяка клетка в тялото й крещеше: „Страх ме е!“.

— На три. — Юпитер я хвана за ръката и я вдигна на перваза. — Едно…

Към първата хрътка на площадката се присъедини втора, после и трета, всичките със същите остри жълти зъби, огнени очи и рунтава козина, тъмна като нощ. Вибрацията от ръмженето им плъзна по пода и стигна до нозете на Мориган.

— Две…

Тя направи крачка назад, залитна, когато кракът й намери само въздух, и посегна към Юпитер за опора. Той уви ръце около нея и тя го усети как се накланя обратно, издърпвайки я със себе си. Хрътките се хвърлиха към Мориган.

— Три!

Студен, хапещ въздух засвистя покрай ушите й, докато падаше. Чу се мощен трясък на счупено стъкло, а после двамата тупнаха тежко на пода в тялото на гигантския месингов паяк. Юпитер все така бе увил здраво ръце около Мориган и тялото му смекчи удара. Над тях хрътките изчезнаха от прозореца.

— Ох — изпъшка Юпитер. — Утре ще съжалявам за това. Слез от мен.

Той претърколи Мориган на пода. Тя трепна, когато едно парченце стъкло се заби в дланта й.

— Къде отидоха?

— Не знам. Но няма да се бавят дълго. Хвани се за нещо — заръча й Юпитер. Втурна се към контролната кабина в предната част на машината и задърпа някакви ръчки. Двигателите оживяха с рев и паякът се люшна напред, запращайки момичето с лицето напред към стената. В стомаха й се надигна гадене.

— В началото винаги друса. И накрая също. Но не се тревожи, през останалото време се движи гладко като по вода. Понякога. Всъщност, зависи.

Мориган влезе със залитане в тясната пилотска кабина и се вкопчи в облегалката на старо кожено кресло пред контролните уреди, на което седеше Юпитер. Извади парченцето стъкло от дланта си, захвърли го и избърса кръвта в роклята си.

— Какви бяха онези същества?

— Ловците от дим и сенки. — Юпитер хвърли мрачен поглед през рамо, докато паякът се отдалечаваше с тежки стъпки от къщата.

— Ловците от… — Мориган затисна устата си с ръка, опитвайки се да не избълва цялата си вечеря върху таблото с лъскави копчета и ръчки на Юпитер — или, още по-зле, върху тила му. Имаше чувството, че е излязла с малка лодка в бурно море. — Какво искат от мен?

Вниманието на Юпитер обаче бе насочено другаде, опитваше се да направлява машината, да сменя скоростите и същевременно да остане изправен.

— Закопчай се на пътническото място — нареди той и кимна към оръфаната седалка вляво. Мориган се добра с известна трудност до нея, препаса колана през гърдите си и го закопча с щракване.

— Готова ли си? Дръж се здраво.

Паякът прекрачи портите на имението Врана с големи олюляващи се крачки. Пред тях тъмнееше гората, но Юпитер смени посоката и го насочи към центъра на Джакалфакс. По равния път движението на механичния паяк стана по-плавно и той набра скорост по нанадолнището.

Джакалфакс беше залят от светлината и шума на ранните фойерверки и тълпа се беше събрала да гледа пламналата от цветове нощ. Мориган никога не бе виждала Имперския път толкова многолюден.

Осмокраката машина запъпли през центъра на града, заобикаляйки тълпата. Юпитер не би могъл да избере по-подходящ момент — небесното зрелище беше идеалното прикритие за тяхното бягство от ловците от дим и сенки. Всички гледаха нагоре, а ушите им бяха изпълнени със свистене и гръм.

— Не би ли трябвало да излизаме от града, вместо да навлизаме в него? — попита Мориган.

— Минаваме напряко — отвърна Юпитер.

Насочваше ги право към сградата на кметството. Машината се изправи в цял ръст със стържене на метални стави и закрачи деликатно през тълпата. Изглеждаше досущ все едно върви на пръсти.

— Какво е това нещо? — полюбопитства Мориган. — Това паякообразно нещо?

— Това „паякообразно нещо“, както нетактично го нарече — рече Юпитер и я изгледа втренчено, — се нарича арахнипод и е най-изтънчената машина, построявана някога.

Един особено мощен фишек избухна в нощното небе, оставяйки след себе си цвете от димни следи, призрак на експлозия. Тълпата нададе радостни викове.

— Красива е, нали? Казва се „Октавия“. Един от двата арахнипода, построявани някога. Познавам изобретателя. Би ли дръпнала онази синя ръчка, ако обичаш? Не, другата. Точно така.

Арахниподът потрепери и спря. Юпитер се намръщи. Стана и изтича в задния край, за да се взре неспокойно през куполовидните стъклени стени.

— Нещо не е наред ли?

— Интересните машини като тази сега не са на мода, разбира се — поде той, все едно нищо не е станало. — Но аз така и не се отказах от старата Оки. Прекалено е надеждна. Въздушни кораби и автомобили, всичко това е модерно и лъскаво, но както казвам винаги, не можеш да шофираш по чукарите и не можеш да летиш под водата. „Октавия“ може да стигне почти навсякъде. Което е доста полезно в моменти като този. Изглежда, сме притиснати в ъгъла.

Той се върна в контролната кабина, посегна към тавана и дръпна надолу един екран, разделен на четири. Всяка от четирите части показваше различен изглед от арахнипода.

Ловците от дим и сенки ги бяха настигнали. Заобикаляха ги от всички страни, яхнали своите коне, а до тях точеха лиги хрътките им.

— И по какъв начин е полезно в момент като този? — Сърцето на Мориган препускаше бясно. „Това е краят — помисли си. — В капан сме. Свършено е с нас.“ — Не виждам никакви чу кари, нито вода!

— Не, тук няма чукари — съгласи се замислено Юпитер. — Но го има… това.

Тя проследи погледа му до върха на часовниковата кула.

— Най-хубавото на паяците — каза той, докато се закопчаваше на мястото на водача — е, че могат да пълзят. Затегни колана си, Мориган Врана. И каквото и да правиш, не затваряй очи.

— Какво ще стане, ако затворя очи?

— Ще пропуснеш забавлението.

Мориган едва бе успяла да си провери колана, когато арахниподът изведнъж се наклони назад, притискайки я към облегалката. Два гигантски тънки метални крака се вкопчиха в стрехите на кметството и машината се издърпа нагоре, все по-високо и по-високо, към черния бездънен циферблат на Небесния часовник.

— Не е идеалният вариант, но като импровизиран портал за спешни случаи, не е и най-лошата ми идея изобщо.

Тя нямаше представа за какво говори той.

— Портал към къде?

— Ще видиш.

Мориган погледна назад през стъкления купол. Земята се люлееше на метри под тях, и нещо по-лошо, грамадните ловци от черен дим бяха слезли от конете и се катереха по кулата.

— Зад нас са! — изпищя момичето.

Юпитер направи гримаса, но не се огледа.

— Няма да е за дълго. Ловците не могат да ни последват там, където отиваме.

— А къде отиваме?

Стигнаха до върха на кулата точно когато настъпи зрелищната кулминация на фойерверките. Експлозии в червено, златно, синьо и лилаво озариха нощното небе.

— Отиваме си у дома, Мориган Врана.

Арахниподът пъхна единия си тънък крак право през часовника. Стъклото не се счупи — дори не се напука. Още един крак мина през него, накъдряйки леко циферблата като повърхността на дълбоко черно езеро, когато хвърлиш камъче в него. Мориган зяпна. Още едно невъзможно нещо в тази нощ, пълна с невъзможни неща.

Тя се обърна. Ловците бяха толкова близо, че дъхът им би могъл да замъгли стъкления купол на „Октавия“. Те протягаха костеливите си ръце, сякаш искаха да сграбчат Мориган през задния прозорец и да я издърпат надолу към смъртта й. Прищя й се да стисне очи — но не можеше да откъсне поглед.

С един последен тласък арахниподът се наклони напред, катурна се през циферблата и се запремята бясно, запращайки Мориган в неизвестното.

Шумът на избухващи фойерверки изчезна. Светът потъна в тишина.