Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава

Пролог

Халстед Хол, 1806 година

Силия се събуди от шепота на възрастни в детската стая. От гъделичкането в гърлото й идеше да се разкашля. Но ако го направи, възрастните ще разпоредят бавачката да сложи отново от онова гадно нещо на гърдите й, а Силия го ненавижда. Бавачката го нарича пластир с горчица — мазно, жълто и мирише лошо.

Шепотът стана по-висок и накрая бе точно до нея. Тя лежеше неподвижно. Дали бяха мама и бавачката? И двете бяха склонни да слагат пластира на гърдите й. Държеше си очите затворени, за да не я закачат.

— Да се срещнем в ловната хижа — прошепна единият глас.

— Тихо, ще ни чуе — прошепна другият.

— Това е абсурдно. Тя спи. А и е само на четири. Няма да разбере.

Силия се намръщи. Беше почти на пет. И разбираше! Много, много разбираше. Например че има две баби — Нона Лусия в небето и баба в Лондон — и се налага да й слагат нещо на гърдите винаги когато кашля, и е най-малката от децата на семейство Шарп. Татко й викаше Елфче. По думите му имала заострени уши, но не беше вярно. Постоянно му го повтаряше, но той само се смееше.

— Всички ще отидат на пикника — продължи вторият глас. — Ако се извиниш с главоболие и останеш, а аз се измъкна от гюрултията, ще бъдем час-два насаме преди вечеря.

— Не знам…

— Хайде, искаш го, mia dolce bellezza.

Mia dolce bellezzal. Така татко викаше на мама. Значело „моя сладка красавице“.

Сърцето й подскочи. Татко е тук! Дойдеше ли в детската стая, им разказваше за Нона Лусия, неговата майка, и говореше смешни думи на ’талиански. Не знаеше със сигурност какво значи ’талиански, но татко го говореше, когато разказваше за Нона Лусия.

Значи другият човек е мама. Това налага да лежи кротко, за да избегне пластира с горчица.

— Не ме наричай така. Мразя.

Защо мама говори така? Татко отново ли я е ядосал? Той често я ядосваше. Баба казваше, че е заради неговите развратници. Веднъж Силия попита какво е развратница, но бавачката я шляпна — било лоша дума. Тогава защо татко се занимава с тях?

Силия отвори едно око, за да види дали мама се мръщи, но тя и татко стояха зад нея и за да ги види трябваше да се обърне, а тогава щяха да разберат, че е будна.

— Извинявай, скъпа — прошепна татко. — Не исках да те разстройвам. Обещай да се срещнеш с мен.

Тя въздъхна дълбоко.

— Не мога. Не желая да ни хванат.

Да ги хванат в какво? Мама и татко някакви пакости ли правеха?

— Нито пък аз — прошепна татко. — Но сега не е моментът да предприемем…

— Да… Ненавиждам начина, по който тя ме гледа. Според мен тя знае.

— Въобразяваш си. За нищо не се досеща. Тя не иска да знае.

— Някой идва. Бързо. През другата врата.

Защо мама и татко се притесняват дали някой идва?

Силия вдигна глава да надзърне, но не виждаше главната врата. След това се отвори вратата за прислугата и тя бързо наведе глава и се престори на заспала.

Оказа се обаче трудно. Гъделичкането в гърлото се увеличаваше. Опита се да се пребори, но накрая трябваше да го прочисти.

Бавачката се надвеси над леглото.

— Още те мъчи неприятната кашлица, така ли, скъпа?

Силия стисна плътно клепачи, но това май я издаде, защото бавачката я обърна по гръб и започна да разкопчава нощницата й.

— Вече отмина — запротестира Силия.

— И ще отмине още по-бързо от пластира с горчица — настоя бавачката.

— Не го харесвам — оплака се момиченцето.

— Знам, мило, но искаш да ти мине, нали?

Силия свъси вежди.

— Предполагам…

Бавачката цъкна лекичко с език, взе чаша и наля в нея нещо от една бутилка.

— Вземи. Това ще ти помогне.

Имаше странен вкус, но Силия беше жадна и затова го изпи. Бавачката се захвана да приготвя пластира с горчица.

На Силия страшно й се доспа. Клепачите й натежаха и тя съвсем забрави за онова лошо миришещо нещо върху гърдите си.

Спа дълго. Когато отвори очи бавачката й даде каша. Следващият пластир щял да почака до вечерта. После пак даде на Силия от странната течност и на момиченцето отново му се доспа. Събуди се чак по тъмно.

Лежеше объркана и слушаше как по-голямата й сестра Минерва и по-големият й брат Гейб се карат кой да вземе последното парче крушова тарта. И тя нямаше нищо против едно парче крушова тарта; беше гладна.

Бавачката отново влезе с двама мъже — господин Върджил, преподавателят на Гейб, и Том, любимият лакей на Силия.

— Минерва — нареди бавачката, — ти и Гейб ще слезете с Том в кабинета. Баба ви иска да говори с вас.

Тримата излязоха, а Силия продължи да лежи, защото не знаеше какво да предприеме. Ако Минерва и Гейб ще получат лакомства от баба, и тя иска, но бавачката се канеше да я наложи с нов пластир…

Най-добре да си мълчи.

— Нали няма да събудиш момиченцето? — попита господин Върджил.

— По-добре е да поспи. Рано или късно ще го чуе, но малката няма да го разбере. Как да й обясня, че родителите й ги няма? Прекалено ужасно е.

Няма ги? Както когато заминаваха за Лондон и оставяха нея, Минерва и Гейб сами в Халстед Хол ли?

— Милейди да вземе да застреля милорд! — продължи бавачката. — Не е редно.

Понякога татко отиваше с гостите да стреля по птици. По-големият й брат Джарет им разказваше как птиците падали на земята, кучетата ги прибирали; и повече никога не хвърчали. Но мама не би застреляла татко. Сигурно говорят за друга милейди. Много дами бяха пристигнали за няколкодневно гостуване в имението.

— Доста е тревожно — съгласи се господин Върджил.

— А и двамата сме наясно, че милейди не го е взела по погрешка за натрапник. Вероятно го е застреляла, защото му е била сърдита заради покварените му гълъбчета.

— Според госпожа Плъмтри е било нещастен случай — изрече господин Върджил строго. — Ако знаеш кое е добре за теб, мадам, няма да се впуснеш да разправяш друго.

— Знам си задълженията. Но онова, което милейди направи, след като го застреля… Защо остави горките деца без баща и без майка? Това е отвратително.

’Вратително звучеше лошо. Започна да се опасява, че наистина говореха за майка й.

— Както доктор Сиуел пише в „Самоубийството“ — подхвана господин Върджил с най-високомерния си тон, — „Страхливецът търси смъртта. Храбрецът продължава да живее“. Имаме пример на чиста страхливост. Това е. Разочарован съм, че милейди се оказа страхливка.

Силия се разплака. Едва ли говореше за мама. Мама не е страхливка! Да си страхливец е лошо. Татко й го беше обяснил. Това означаваше да не си смел, а мама винаги беше смела.

— Виж какво направи! Събуди момиченцето — възкликна бавачката.

— Мама не е страхливка! — изправи се Силия в леглото. — Тя е смела. И-и-искам да я видя. Искам да в-в-видя мама-а-а!

Бавачката я взе на ръце и приглади косите й.

— Хайде, скъпа, успокой се. Всичко е наред. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не! Искам мама — проплака тя.

— Ще те заведа долу да видиш баба. Тя ще ти обясни всичко.

Обзе я паника. Защо не й позволяват да види мама? Винаги когато Силия кашляше, мама идваше да я види, ако я повика.

— Не искам баба! Искам мама! — здравата се разплака малката. — Искам мама, искам мама, искам мама…

— Ще се поболее отново, ако плаче така — притесни се бавачката. — Подай ми камфоровия еликсир, господин Върджил.

Господин Върджил имаше странно изражение, все едно някой го бе ударил.

— Все някога момичето трябва да научи истината.

— Не е подходящо да я чуе сега.

Бавачката притисна чаша към устните на Силия и течността, от която й се приспиваше, се плъзна към гърлото й. Почти се задави, преди да я преглътне. Поне спря хлипанията й.

Бавачката й даде още. Силия нямаше нищо против; беше жадна. Изпи течността и прошепна:

— Искам мама.

— Да, скъпа — ласкаво каза бавачката. — Но нека първо ти изпея песничка, става ли?

Клепачите й отново натежаха.

— Не искам песничка — възрази тя, ала постави глава върху рамото на бавачката. Погледна свирепо господин Върджил. — Мама не е страхливка — процеди тя през зъби.

— Не, разбира се — успокои я бавачката. Вдигна нещо и го постави в ръцете на Силия. — Ето хубавата нова кукла, подарък от мама.

— Лейди Бел! — гушна я Силия.

Бавачката я отнесе до люлеещия се стол и започна да я люлее напред-назад, напред-назад.

— Коя песничка искаш да изпея на теб и Лейди Бел, скъпа?

— Пей ми за Уилям Тейлър.

Жената в „Уилям Тейлър“ не беше страхливка; тя беше застреляла някого.

Бавачката потрепери.

— Чу ли какво иска момиченцето, господин Върджил? Направо си е страшничко.

— Явно разбира повече, отколкото си даваш сметка.

— Откъде знаеш тази песен, скъпа? — попита я бавачката.

— Минерва я пее.

— Няма да ти я изпея — заяви бавачката. — Ще бъде друга песничка. „Затварят се твой’те очички, усмихваш се лекичко ти. Заспивай, мое момиченце, в сън се потопи“…

Силия се дръпна капризно от гърдите на бавачката. Обикновено харесваше песничката, но не и тази вечер. Искаше да чуе за жената, която взела пистолет и „своя любим Уилям застреляла тя в деня, когато се женел“. Капитанът от песента направил жената командир, задето застреляла Уилям. Това значи, че е била смела, нали? И щом мама е застреляла някого, значи и тя е смела.

Но тя е застреляла татко.

Не може да е така. Мама не би застреляла татко.

Клепачите й натежаха. Не искаше да заспива. Трябваше да обясни, че не е била мама. Мама беше смела. Силия ще им го каже…

Защото и Силия е смела. Не е страхливка… Никога не я е страх…

Глава първа

Илинг, ноември, 1825 година

Тайният полицейски агент от Боу Стрийт Джаксън Пинтър влезе в библиотеката на Халстед Хол и не се изненада да завари там само един човек. Беше подранил, а никой от семейство Шарп не ставаше рано.

— Добро утро, Мастърс — поздрави Джаксън, кимайки към адвоката, навел се над някакви книжа.

Джайлс Мастърс беше съпруг на най-голямата сестра в семейство Шарп, лейди Минерва; или госпожа Мастърс, както бе предпочела да се нарича тя.

Мастърс вдигна глава.

— Пинтър! Радвам се да те видя, приятел. Как са нещата на Боу Стрийт?

— Достатъчно добре, за да имам време за тази среща.

— Семейство Шарп те изтощиха с разследването на смъртта на родителите им, смея да твърдя.

— Убийството — поправи го Джаксън. — Това вече го установихме със сигурност.

— Вярно. Забравих думите на Минерва, че с пистолета, намерен на местопрестъплението, така и не е било стреляно. Жалко как така никой не го е забелязал преди деветнайсет години. Ако са го установили още тогава, са щели да проведат разследване и да ни бъдат спестени много главоболия.

Госпожа Плъмтри плащаше на всеки, пожелал да изследва по-дълбоко случая.

Мастърс въздъхна.

— Не бива да я виниш. Така, според нея, предотвратяваше скандала.

Джаксън свъси вежди. В замяна на това бе предотвратила разкриването на истината. И в резултат се сдоби с петима внуци, заклещени в миналото, без да могат да продължат живота си напред. Затова й даде ултиматум: всичките да се венчаят до края на годината, иначе никой няма да я наследи. Засега всички се бяха подчинили; всички, освен една.

В съзнанието му изплува образът на лейди Силия, ала той бързо го заличи.

— Къде са другите?

— Още закусват. В най-скоро време ще се появят във вътрешния двор. Сядай.

— Предпочитам да остана прав.

Отиде до прозореца с изглед към тъмночервения вътрешен двор, получил името си от облицовъчните плочки.

Посещенията му в Халстед Хол винаги изостряха безпокойството на Джаксън. Обширното имение крещеше „аристокрация“. До десетгодишната си възраст живя в беден квартал на Ливърпул; после се премести в една от многобройните къщи, строени в редици в Чийпсайд и затова намираше Халстед Хол за прекалено голям, прекалено пищен и прекалено… пълен с представители на семейство Шарп.

От близо година му бяха клиенти, но още не си бе изяснил какво изпитва към тях. Дори сега, наблюдавайки ти как прекосяват вътрешния двор под мрачното ноемврийско небе, той се напрегна.

Нямаха вид на хора, които възнамеряват да го изненадат с нещо. Изглеждаха щастливи и доволни.

Отпред вървеше самият велик лорд Оливър Шарп, девети маркиз на Стоунвил, за когото се говореше, че със смуглия си тен, черната коса и тъмните очи е копие на баща си. Първоначално Джаксън го презираше, защото допусна грешката да повярва на клюките за него. Продължаваше да смята, че Стоунвил е избрал погрешен път след смъртта на родителите си, но маркизът чувствително бе променил поведението си — явно у него дремеше нещо добро.

До него крачеше лорд Джарет — синьо-зелените му очи и черната коса издаваха смесицата от баща му, наполовина италианец, и русата му майка. От братята той беше любимецът на Джаксън. Разумен и с предразполагащ нрав, с Джарет се говореше най-лесно. Откакто интригантката госпожа Хестър Плъмтри, негова баба по майчина линия, позволи той да поеме семейния бизнес, мъжът преуспяваше. Джарет се трудеше усилено в „Пивоварница Плъмтри“ и Джаксън му се възхищаваше за това.

След тях се зададоха лорд Габриел, под ръка с лейди Габриел, станала му наскоро съпруга. Съпругите на другите двама мъже очевидно пазеха стаята: лейди Стоунвил щеше да роди до месец, а лейди Джарет — скоро след това. Джаксън не би се изненадал да чуе, че и най-малкият от братята Шарп скоро ще има дете. Двойката изглеждаше доста влюбена; нещо направо смайващо — та те се бяха венчали само за да изпълнят глупавия ултиматум на госпожа Плъмтри.

Именно въпросната внушителна дама се бе вкопчила в другата ръка на Гейб. Джаксън се възхищаваше от решителността и мъжеството на госпожа Плъмтри; напомняше му на любимата му леля Ейда — тя го отгледа, тя живееше сега с него. Ала изискването на възрастната дама към внуците й граничеше с арогантност. Никой не бива да има такава власт над потомците си; дори легендата Хети Плъмтри, сама превърнала семейната пивоварна в голям концерн след смъртта на съпруга си.

Зад нея вътрешния двор пресичаха двете сестри Шарп. Пое си дълбоко въздух, когато зърна по-младата.

Мастърс се доближи и също погледна през прозореца.

— Ето, идва най-красивата жена на света.

— И най-влудяващата — промърмори Джаксън.

— Внимавай, Пинтър — предупреди го Мастърс с весели нотки в гласа. — Говориш за съпругата ми.

Джаксън се сепна. Той нямаше предвид госпожа Мастърс.

— Моля за извинение — промълви той, но не даде обяснение.

Мастърс никога нямаше да се съгласи, че в сравнение със сестра си лейди Силия е същинска газела до кобила за разплод. Наскоро оженилият се адвокат беше заслепен от любов.

С Джаксън не беше така. И последният глупак би видял колко по-пленителна е лейди Силия. Докато госпожа Мастърс имаше сочните прелести на пристанищна лека жена, лейди Силия бе гръцка богиня — висока, стройна, с малки гърди, дълги крайници, елегантни женствени вежди, очи като на кошута…

И свадлив нрав. С острия си език проклетата жена съумяваше да направи всеки мъж на бъзе и коприва.

И същевременно да възпламени кръвта му с непринудена усмивка.

Бог му помагаше: никога не го даряваше именно него с усмивка. Иначе вероятно щеше да осъществи фантазията си, обзела го при първата им среща: да я натика в скришно място и да целува устните й безнаказано; да обвие ръце около врата му и да го остави да прави всичко с нея…

Мътните я взели! Преди да се появи, той никога не си бе позволявал да желае недостъпна жена. Всъщност рядко си бе позволявал да пожелава която и да било, с изключение на няколкото леки жени, до които прибягваше, когато не издържаше без женска компания. А напоследък тези случаи зачестиха.

Стана, защото напоследък рядко я виждаше. Изпитваше потребност да се пренасити на лейди Силия, за да не помисля за нея. Явно едва тогава щеше да престане да копнее за невъзможното.

Свъси вежди и се извърна от прозореца, но беше прекалено късно. Гледката как лейди Силия пресича вътрешния двор, облечена в скъп тоалет, вече бе разбунтувала кръвта му. Никога не се обличаше така примамливо; обикновено нахлузваше върху стройната си фигура някаква престилка, за да предпазва дневните си рокли от барутни петна, докато тренира стрелба.

Но тази сутрин в лимоненожълтата си рокля, с коса, подредена в сложна прическа, и гривна със скъпоценни камъни на деликатната си китка тя представляваше слънчев лъч в мрачен зимен ден, сияние в нощта, музика в тишината на концертна зала.

А той беше глупак.

— Разбирам защо я намираш за влудяваща — обади се Мастърс тихо.

Джаксън се напрегна.

— Коя? Съпругата ти ли? — попита той с преднамерено нахален тон.

— Лейди Силия.

По дяволите! Очевидно е допуснал чувствата му да проличат. През цялото си детство се учеше как да ги прикрива, та децата да не разберат колко го засягат обидните им епитети. Доразви това качество като таен полицейски агент, запознат с цената на поведение, неиздаващото емоции.

Обърна се с лице към адвоката, прибягвайки до това си умение.

— Всеки би я намерил за влудяваща. Тя е безразсъдна, разглезена и непрекъснато ще разстройва бъдещия си съпруг.

Когато не го докарва до лудост.

Мастърс вирна вежди.

— Въпреки това често я наблюдаваш. Проявяваш ли интерес към нея?

Джаксън се насили да свие безразлично рамене.

— Определено не. Налага се да измислиш друг начин да наследиш състоянието на новата си булка.

Надяваше се да засегне гордостта на Мастърс и да го накара да смени темата, но събеседникът му само се засмя.

— Значи би се оженил за снаха ми? Е, бих искал да го видя. Да оставим настрана, че баба й никога няма да даде одобрението си, а и лейди Силия те мрази.

Отговаряше на истината. Повод девойката да го възненавиди се оказа намесата му в импровизирано състезание по стрелба в един обществен парк. Тя участваше с брат си и приятели. Още оттогава трябваше да бъде нащрек.

За съжаление не го направи. Защото дори да не го презираше и да не беше в пъти с по-високо обществено положение, тя не бе подходяща съпруга за него. Беше млада и задоволена, а не жена, склонна да живее със заплатата на таен полицейски агент от Боу Стрийт.

Но тя става наследница, щом се омъжи.

Стисна зъби. Това само влошаваше положението. Щеше да предположи, че се жени за нея заради наследството й. Така щяха да си помислят и всички останали. Гордостта му не би го допуснала.

Проклето копеле. Незаконороден. Дете, плод на греховна любов. Така го бяха наричали като момче. По-късно, когато започна работа на Боу Стрийт шушукаха зад гърба му незаконороден, а напредва. Нямаше да добави златотърсач, жаден за чуждо наследство.

— Освен това — продължи Мастърс — едва ли си наясно, защото от няколко седмици не се мяркаш много тук, но според Минерва Силия е хвърлила око на трима доста приемливи потенциални ухажори.

Джаксън го изгледа силно изненадан. Ухажори? Понечи да попита: „Кои?“, но вратата се отвори и Стоунвил влезе. Появиха се и другите членове на семейството. Джаксън се насили да се усмихне и да размени любезности с тях, докато се настаняваха около масата, но мислите му се въртяха около думите на Мастърс.

Лейди Силия има ухажори, достойни кандидати за женитба. Добре, много добре. Няма да се терзае повече за нея. Сега тя е извън обсега му, слава Богу. Не че някога е била в обсега му, но…

— Имаш ли новини? — попита Стоунвил.

Джаксън подхвана веднага:

— Да. — Пое дълбоко дъх и се съсредоточи. — По думите на камериера преди деветнайсет години баща ви не е имал връзка с госпожа Родон.

— Продължавам да не го вярвам — намеси се Стоунвил. — Тя определено ме накара да мисля другояче, когато… беше заварена в стаята ми.

В леглото на милорд, по-точно. Сега цялото семейство знаеше как госпожа Родон бе съблазнила тогавашния шестнадесетгодишен наследник в деня на смъртта на родителите му, ала така или иначе те не обичаха да обсъждат въпроса; особено Стоунвил.

— Знам — увери го Джаксън. — Затова се старая да го потвърдя от друг източник.

— Какъв източник? — поинтересува се госпожа Мастърс.

— Елзи, бившата прислужница на госпожа Родон. Не само камериерът е разполагал с поверителна информация. Ако баща ви и госпожа Родон са имали връзка, прислужницата вероятно също е била в течение. — Отново си пое въздух. — За жалост засега не съм открил Елзи.

— Тогава защо сме тук? — попита направо Джарет.

— Защото, докато я издирвах, попаднах на любопитно обстоятелство. Последната й месторабота е била при богат джентълмен от Манчестър.

Другите се нуждаеха от известно време да осмислят чутото, ала Джарет и Гейб веднага схванаха за какво става дума. Заедно е Джаксън бяха присъствали на разпита на бившия главен камериер на Халстед Хол, Бени Мей, чието тяло бе открито, след като отиде да погостува на „приятел“ в Манчестър.

— Нали не допускаш Елзи да има нещо общо със смъртта на Бени? — изненада се госпожа Плъмтри; върху застаряващите й черти се изписа ужас.

— Нямам представа — отвърна Джаксън. — Но е странно съвпадение Бени да пътува където е била Елзи и скоро след като напусне града, да се окаже мъртъв.

— Е била? — повтори Гейб. — И Елзи ли е напуснала Манчестър’?

— Да. Това ми се струва подозрително. Според семейството й ги уведомила с кратка бележка, че прекратява сегашните си ангажименти и заминава за Лондон да си търси нова работа. Упорито отказвала да им съобщи самоличността на работодателя си. Подозират, че е била романтично обвързана с него. Какъвто и да е случаят, затруднен съм да я открия. В Манчестър никой не знае нищо. Щяла да осведоми близките си, щом се настани в Лондон.

— Възможно ли е да се заблуждаваме по отношение на Елзи и Бени? — поинтересува се Стоунвил. — Властите не са съвсем сигурни, че е убит. Може да е станал жертва на злополука по време на лов. Има вероятност Елзи да се е преместила, защото не е харесвала работодателя си. Възможно е пребиваването и на двамата в Манчестър едновременно да е било съвпадение.

— Така е. — Но в занаята на Джаксън истинските съвпадения бяха рядкост. — Подразбрах обаче, че е била по-млада от майка ви.

— И доста хубава, доколкото си спомням — добави Стоунвил.

— Странно е защо госпожа Родон е взела привлекателна млада прислужница — отбеляза госпожа Плъмтри. — Това води само до неприятности, като се има предвид какви са мъжете.

— Не всички мъже, бабо — обади се госпожа Мастърс суховато.

Госпожа Плъмтри огледа седящите около масата и се усмихна.

— Не, не всички.

Джаксън се насили да прикрие мислите си. Мастърс приличаше на образцов съпруг, но когато започна да ухажва съпругата си, той вече се бе поправил. Мъжете Шарп, от своя страна, изглеждаха привързани към жените си, но колко дълго ще трае това?

Благородник, нахакан млад мъж от Ливърпул, със слабост към сладки девойки, бе съблазнил майка му. Вместо да се ожени за нея негодникът бе взел за жена богата дама, а майката на Джаксън бе устроил като своя любовница. Нещо повече — не се бе поколебал да я зареже, когато Джаксън бил двегодишен. Затова Джаксън не хранеше никакви илюзии какво представлява бракът за аристократите.

Не вини баща си, бяха последните думи на майка му на смъртния й одър в дома на леля му и чичо му. Ако не беше той, нямаше да те имам теб. А дори само заради това всичко си заслужаваше.

Той не разбираше как е възможно това. Споменът за измършавялото й тяло върху леглото…

С известно усилие потисна гнева си и се насили да се съсредоточи върху текущите въпроси.

— Очаквам семейството на Елзи да ми съобщи местонахождението й в Лондон. От полка на майор Родон в Индия узнах, че е заел тригодишен пост в Гибралтар. Изпратих му там писмо с въпроси относно тогавашното няколкодневно гостуване в имението. Докато получа отговора, е по-разумно да се навъртам наоколо, вместо да ходя напразно в Манчестър. — Погледна маркиза. — С одобрението на милорд, разбира се.

— Прави каквото смяташ за най-добре — промърмори Стоунвил. — Само ни дръж в течение.

— Естествено.

Приемайки това за край на днешната среща, Джаксън тръгна към вратата. Следобед имаше друга среща, а преди това планираше да мине през дома си, за да вземе доклада, който леля му преписваше на чисто. Единствено тя успяваше да превърне драскулките му в четливи, смислени изречения. Ако тръгне сега, ще му остане време да хапне преди…

— Господин Пинтър!

Обърна се и видя лейди Силия да се приближава.

— Да, милейди?

За негова изненада тя хвърли нервен поглед към отворената врата на библиотеката и сниши глас.

— Трябва да поговорим насаме. Имаш ли време?

Той безжалостно потисна ускоряването на пулса си. Лейди Силия никога не бе изказвала желание да говорят на четири очи. Странната й молба го накара да кимне отривисто и да посочи салона в съседство.

Тя тръгна първа и се огледа притеснено — нещо твърде нехарактерно за нея, докато той влизаше, оставяйки вратата отворена, за да не го обвинят в непристойно държание.

— Какво има? — попита той, като прикриваше нетърпението си.

Или по-скоро своята заинтригуваност. Никога не бе виждал лейди Силия неуверена в себе си. Това предизвика неволното му съчувствие.

— Снощи сънувах нещо. Всъщност не съм сигурна дали беше сън. Да, сън беше, но…

— Накъде биеш, мадам?

Тя вирна брадичка, а в очите й се появи почнатия войнствен блясък.

— Не е нужно да се държиш грубо, господин Пинтър.

Нямаше как да се въздържи; близкото й присъствие го караше да се чувства неудобно. Долавяше аромата на парфюма й, изкусителна смес от… онези цветя, които благородничките носят, за да подсилят чара си.

Нейният чар не се нуждаеше от подсилване.

— Извини ме промърмори той. Бързам да се върна в града.

Тя кимна, приемайки оправданието му за истинско.

— Снощи ми се присъни нещо, което често сънувах като дете. Не знам дали защото седяхме в детската, или защото Анабел и Мария обсъждаха… — Той вдигна вежди, а тя изправи рамене. — Както и да е… Навремето ми се струваше нереалистичен и затова го приемах за сън, но сега… — Тя преглътна. — Струва ми се спомен от деня, когато родителите ми починаха.

Това прикова вниманието му.

— Била си едва на четири.

— Почти на пет.

Правилно. Сега беше на двадесет и четири, а убийствата бяха станали през април преди деветнадесет години.

— И защо мислиш, че е спомен?

— Чух татко да си уговаря среща с жена в ловджийската хижа.

Побиха го студени тръпки.

— В съня си предполагам, че е мама, но нещо не е както трябва.

— В какъв смисъл?

— Татко наричаше мама mia dolce bellezza, а тя се изчервяваше и твърдеше, че е слепец. В съня ми мъжът нарече жената mia dolce bellezza и тя се ядоса. Ненавиждала да й говори така. Не разбираш ли? Вероятно й е било неприятно да я нарича така, както е наричал и съпругата си.

— По гласа не би могла да определиш коя е, предполагам.

Тя въздъхна.

— И двамата шепнеха. Разпознах татко само по mia dolce bellezza.

— Ясно.

— Ако наистина се е случило, значи мама е разбрала за срещата на татко. Затова е помолила Бени да не му съобщава къде отива. Искала е да залови татко и любовницата му. С която и да си е определил татко среща, тя е пристигнала първа и е застреляла мама.

— А при появата на баща ти е застреляла и него, така ли? — Звучеше скептичен. — В момента, когато любимият й е свободен, за да се ожени за нея?

Силия придоби несигурно изражение.

— Може татко да се е ядосал, че е убила мама. Може да са се сбили за пистолета и той да е гръмнал.

— Значи тя е презаредила пистолета след изстрела по майка ти и е изчакала баща ти — нейния любовник — със зареден пистолет?

— Н-е-е… знам… Знам само какво чух.

— Което вероятно си сънувала.

Тя въздъхна.

— Възможно е. Затова се обръщам с теб, а не повдигнах въпроса по време на семейната среща. Не исках всички да се развълнуват, преди да сме сигурни.

— Ние?

— Да. Искам да проведеш разследване и да разбереш дали в действителност е станало така.

Умолителният поглед в лешниковите й очи го пленяваше, но тя искаше невъзможното.

— Не виждам как бих…

— И други неща се случиха в съня — продължи тя забързано. — По-късно влезе господин Върджил, преподавателят на Гейб, а бавачката ми попя. Чух разни неща.

Извади сгънат лист хартия и му го подаде.

Той неохотно го пое.

— Записах всичко, което си спомням — обясни тя. — Стори ми се разумно да поговориш с господин Върджил и бавачката и да разбереш дали правилно си спомням. В противен случай останалото няма значение. Но ако съм…

— Разбирам.

Възможно бе да е запазила нещо важно в паметта си. Как да отсее той житото от плявата?

Погледна старателно изписаните думи и му хрумна нещо.

— Бавачката ти е давала някакво лекарство.

Лейди Силия кимна.

— Наричаше го камфоров еликсир. Подозирам, че вчерашната дискусия на Анабел и Мария е предизвикала съня ми.

— Камфоровият еликсир съдържа опиум, наясно си, нали?

— Нима? — Върху лицето й се изписа тревога. — Снахите ми не възнамеряват да го дават на децата си.

— Чувал съм за съмненията на лекарите относно ползата от него. — Внимателно премисли следващите си думи. — Едва ли имаш представа, но понякога опиумът провокира…

— Знам — прекъсна го тя суховато. — Видения и фантасмагории. — Спокойно посрещна погледа му. — С цялата си душа съм убедена, че всичко беше истина. Не съм в състояние да обясня защо и е възможно да греша, но според мен заслужава известно внимание. Не си ли съгласен? Ако наистина е спомен, ще разберем кой е отсъствал онази сутрин и по пътя на елиминирането ще разберем коя е била любовницата на татко. — Вирна брадичка. — Пък и бавачката ми даде камфора след като чух разговора.

— Освен ако не ти е дала от него и предишната вечер, за да заспиш — вметна той предпазливо.

Лицето й се удължи и той усети разочарованието й като удар в стомаха.

Прочисти гърло.

— Признавам, заслужава да се провери. Бавачката ти е в списъка ми от хора, които издирвам, а и господин Върджил представлява интерес. Ще разговарям и с двамата и ще продължим оттам. — Пъхна листа в джоба на жакета. — Правило постъпи, като се обърна към мен.

Тя му се усмихна; за пръв път го даряваше с усмивка. Лицето й оживя, а чертите й се смекчиха и плениха душата му.

— Благодаря — промълви тя.

Бог да му е на помощ, не биваше да губи ума си.

— Моля. — Обърна се към вратата. Трябваше да си тръгне незабавно. Заподозре ли как му въздейства, няма да престане да му се подиграва, задето се е загледал така високо. — Ако това е всичко…

— Всъщност, нужно ми е още нещо — обади се тя.

По дяволите, почти се беше измъкнал. Бавно се обърна и отново застана с лице към нея.

— Да?

Тя пое дълбоко въздух и отново вирна брадичка.

— Искам да проучиш ухажорите ми.

Глава втора

Силия разбра колко е шокирала господин Пинтър, когато той свъси вежди. Стройната му фигура изглеждаше по-скована от обикновено, а острите му черти — източен нос и изсечени скули — още по-подчертани. Със строгото си черно сутрешно облекло и бялата риза той излъчваше мъжко неодобрение.

Но защо? Само тя остана неомъжена „палавница“. За никого не беше тайна. Да не смята, че ще лиши братята си и сестра си от сватовническо желание да осуети ултиматума на баба им?

Да, естествено. Колко внимателно и съсредоточено я изслуша как преразказва съня си! Почти забрави колко я мрази. Защо иначе сивите му очи ще я гледат така изпитателно и студено? Проклетникът винаги бе така самоуверен и снизходителен, че…

Мъж.

— Прости ми, милейди — подхвана той въздържано, — но не знаех, че имаш ухажори.

Дяволите да го вземат, защото беше прав!

— Е, не точно… Но изглежда има мъже, които засега не са стигнали дотам да ми предложат женитба.

Или дори да проявят слабост към нея.

— И се надяваш да им извиеш ръцете, за да го направят? — попита той провлачено.

Тя се изчерви под втренчения му взор.

— Не говори глупости.

Това бе господин Пинтър, когото познаваше; той я наричаше „безразсъдна светска госпожица“ и „постоянно създаваща неприятности“.

Не я интересуваше какво точно си мисли. Приличаше на приятелите на братята й, които я смятаха за мъжкарана, защото умееше добре да борави с пушка. И на братовчеда Нед. Мършава кучка без никакъв бюст; няма нищо женствено у теб.

Нед да върви по дяволите. Все се е поналяла през десетте години от… първата им среща. Няма начин острите й черти да не са придобили по-женствени очертания.

Ала продължаваше да съчетава непривлекателния смугъл тен на баща си със слабата, висока осанка на момчешката фигура на майка си. Косата й бе все така безлично кестенява, да не говорим за скучните лешникови очи.

Силия би дала всичко, за да прилича на сестра си: да изпълва роклите на подходящите места, да има златисти къдрици и ясни нефритени очи с класическите черти на порцеланова кукла. Понякога твърдяха, че Силия е привлекателна, но в сравнение с Минерва…

Преглътна завистта си. Да, не приличаше на сестра си, но притежаваше други качества. Не на последно място мъжете се чувстваха удобно в нейно присъствие заради интереса й към оръжията и стрелбата.

— Макар и да е трудно за вярване, господин Пинтър — реши да се защити тя — някои мъже се радват на компанията ми. Смятат, че с мен се разговаря лесно.

Бегла усмивка пробягна по привлекателното му лице.

— Права си: трудно ми е да го повярвам.

Арогантен нещастник!

— Независимо от това трима мъже биха се оженили за мен и бих се възползвала от помощта ти да си ги осигуря.

Неприятно й бе да го моли за това, но той бе необходим за плана й. Нуждаеше се от едно прилично предложение за женитба, едно впечатляващо предложение, та да докаже на баба си колко я бива да си осигури приличен съпруг.

Баба й не го вярваше, иначе нямаше да държи на проклетия си ултиматум. Ако Силия успее да й натрие носа, баба й ще позволи да си избере съпруг, когато му дойде времето.

А ако този план не проработи, то Силия поне щеше да се сдобие със съпруг и така да изпълни условията на баба си.

— Значи най-накрая се реши да приемеш изискванията на госпожа Плъмтри? — попита той с неразгадаемо изражение.

Не възнамеряваше да му споделя тайния си план. Вярно, Оливър го бе наел, но тя не се съмняваше в шпионските мисии на господин Пинтър в полза на баба й. Веднага щеше да изтича при нея и да й докладва всичко.

— Нямам особен избор. — В тона й прозираше горчивина. — Ако не се омъжа до два месеца, баба ще изключи от завещанието си братята и сестра ми. Не бива да им го причинявам, независимо колко ми е неприятна намесата на баба.

Нещо подобно на съчувствие се мярна в изражението му.

— А ти не искаш ли да се омъжиш?

— Искам, естествено. Като всяка жена.

— Засега не демонстрираш особен интерес — отбеляза той скептично.

Защото мъжете почти не проявяваха интерес към нея. О, по време на балове приятелите на Гейб обичаха да стоят до нея и да обсъждат различни огнестрелни оръжия, но рядко я канеха да танцува, а дори и тогава го правеха, за да продължат разговорите за пушки. Тя се опитваше да флиртува, но не й се отдаваше. Струваше й се толкова… фалшиво. Същото важеше и за редките комплименти, отправени й от мъжете. По-лесно й бе да ги отхвърля със смях, отколкото да се опита да разгадава кои са истински; несравнимо по-лесно й бе да се преструва, че е един от „младежите“.

Тайно мечтаеше да открие мъж, когото да обича; да не обръща внимание на скандалите, свързани със семейството й, да споделя хобито й да стреля по мишени, но да стреля не по-зле от нея, защото никога няма да уважава мъж, който не уцелва онова, в което се е прицелил.

Господин Пинтър умее да борави с пушка, обзалагам се.

Свъси вежди. Вероятно се смята за отличен стрелец. За мъж, чието потекло е определено неприятно, господин Пинтър се държеше твърде високомерно. Тя дори тайно го наричаше Гордия Пинтър или Порядъчния Пинтър. Миналата седмица каза на Гейб, че повечето лордове ги бива само за две неща: да пренасочват средства от именията си към салоните за хазарт и публичните домове в Лондон и да пренебрегват задълженията си към Бог и страната.

Съзнаваше, че той работи за Оливър само заради парите и престижа. Тайно и вътре в себе си ги презираше. И вероятно затова се отнасяше така насмешливо спрямо евентуалната й женитба.

— Както и да е — тросна се тя, — вече се интересувам от брак. — Пристъпи към камината, за да се сгрее. — Затова искам да разследваш потенциалните ми ухажори.

— Защо аз?

Тя му хвърли кос поглед.

— Забрави ли? Ами първоначално Оливър те нае точно по тази причина.

Вдървената му поза й подсказа, че е забравил. С намръщено изражение извади тефтер и молив, каквито май неизменно си носеше в джоба.

— Добре. Какво точно искаш да разбера?

Задиша малко по-леко и се отдалечи от огъня.

— Същото каквото установи за братята и сестра ми: истината за финансите на потенциалните ми ухажори, приемлива партия ли са и… ами…

Той спря да пише и я погледна с вирнати вежди.

— Да?

Заигра се нервно със златната си гривна. Рискуваше да го стресне със следващите си думи.

— И… тайните им. Неща, които биха ми помогнали в… кампанията. Какво харесват, какви са слабостите им. Всичко скрито за света…

От изражението му я побиха студени тръпки, независимо от огъня зад нея.

— Май не те разбирам.

— Например, ако научиш, че някой предпочита жените да носят червено, това може да ми е от полза. Ще се обличам главно в червено.

В очите му се появиха весели пламъчета.

— А какво ще правиш, ако се окаже, че всеки е почитател на различен цвят?

— Дадох случаен пример — отвърна тя раздразнено. — Разчитам да ми набавиш по-съществена информация: може да откриеш, че някой от ухажорите ми издържа извънбрачно дете. Ще го използвам, за да…

— Брат ти ми плаща, за да се увери доколко ухажорите ти са приемливи и желани — процеди той през зъби, — а не да ти помагам да шантажираш мъж, за да се ожени за теб.

Тя прекалено късно се сети, че той е извънбрачно дете.

— Нямах това предвид! Ако мой ухажор има такова дете и държи достатъчно на него, за да го издържа, значи харесва децата. Тогава ще говоря колко много аз държа на децата. За това става въпрос.

Той сякаш малко се умилостиви.

— С други думи ще се преструваш на друга, за да се сдобиеш със съпруг.

— За бога! — тросна се тя. — Половината от жените в обществото постъпват така, за да си хванат мъж. Не желая да си губя времето в безсмислени флиртове, когато малко поверителна информация ще ми помогне да ударя право в целта.

Той й се усмихна снизходително.

— Какво има? — побърза да попита тя.

— Само ти би подходила към ухажването, както стрелец подхожда към мишената. — Облиза върха на молива. — И кои са твоите злочести мишени?

— Графът на Девънмонт, херцогът на Лион и Фернандез Валдез, виконт де Басто.

Той зяпна.

— Ти полудя ли?

— Е, малко извън обсега ми са, но компанията ми сякаш им допада…

— Не се и съмнявам! — Пристъпи към нея. Беше видимо разгневен.

— Графът е негодник с лошата слава на мъж, чиято цел с да се навре под полите на всяка срещната жена. Бащата на херцога е малоумен и болестта се предава по наследство, затова повечето жени всячески го избягват. А Басто е португалски идиот, прекалено възрастен за теб и явно търси сладко младо същество да го гледа на старини.

— Защо говориш така? Познаваш лично, при това съвсем бегло, само граф Девънмонт.

— Не се налага. Репутациите им са достатъчно красноречиви: те са неприемливи.

Неприемливи? Трима от най-желаните ергени в Лондон? Господин Пинтър беше луд, не тя.

— Лорд Девънмонт е братовчед на съпругата на Гейб. Познавам херцога от детството си. Той е най-добрият приятел на Гейб. А виконтът…

— … е мазен тип, доколкото съм чул — сряза я той.

— Не е вярно. С него се разговаря приятно. — Диалогът им наистина ставаше глупав. — Ти за кого смяташ, че трябва да се омъжа, а?

Въпросът й сякаш го сепна. Той отмести поглед.

— Не знам — промърмори той. — Но не… Ти не бива… — Оправи си ненужно вратовръзката. — Не са за теб, това е всичко.

Беше смутила господин Пинтър. Направо невероятно! Той никога не се смущаваше. Сега изглеждаше по-уязвим и далеч не така… вдървен. Това доста й допадаше.

Но още повече щеше да й допадне, ако знаеше какво го провокира.

— Какво те интересува кого ще избера, след като ти се плаща? Ще ти платя допълнително, за да съм сигурна, че ще откриеш всичко, което има значение за мен.

Той отново се превърна в Гордия Пинтър.

— Не става въпрос за плащането, мадам. Аз сам подбирам задачите си, а тази не е по моя вкус. Довиждане.

Завъртя се на пети и се насочи към вратата.

Боже, тя не искаше да го прогони.

— Значи се отмяташ от споразумението си с Оливър? — подвикна тя.

Той спря. Тя бързо продължи:

— Най-малкото, което ми дължиш, е да проучиш ухажорите ми. В противен случай ще се оплача на брат си, че отказваш да изпълниш поетите от теб ангажименти.

Видя как той стисна ръце в юмруци и изпита известно чувство за вина. Преди малко така мило изслуша разказа за съня й. Стана й неприятно, че го насилва. Но пък, по дяволите, — това е работата му. Господин Пинтър го направи за Минерва и Гейб; защо да не го направи и за нея?

Той отново се обърна с лице към Силия. Изражението му бе неразгадаемо.

— Като му съобщя кого визираш, той ще застане на моя страна. Не остана щастлив, когато сестра ти избра господин Мастърс.

— Но се получи добре. И възнамерявам да му го напомня, ако възразява. Но няма да го направи. Наясно е колко е важно да се омъжа.

Господин Пинтър я изгледа толкова изучаващо, че тя се почувства неловко.

— А какво ще кажеш за любовта? — попита той дрезгаво. — Обичаш ли някого от тези мъже?

Имаше безочието да й говори за това, след като добре знае нейното положение?

— Баба не ми предоставя възможност да се влюбя.

— Поискай й още време. Убеди ли се, че си приела идеята й, тя положително…

— Да ми даде отсрочка? Няма да стане. Ще каже, че съм разполагала почти с година и съм пропиляла шанса.

И ще бъде права. Силия обаче се надяваше братята и сестра й да се противопоставят на пъкления ултиматум на баба им. Вместо това те всички се ожениха.

Или по-скоро се бяха влюбили. Не беше честно. За красивата й сестра бе лесно да си намери съпруг — просто се насочи към мъжа, когото винаги бе искала. Гейб се ожени за сестрата на най-добрия си приятел, Джарет намери жена, посветена на пивоварната също колкото него, а Оливър случи с великолепна избраница.

Ала Силия нямаше възлюбени, които да я искат, нямаше най-добри приятелки с подходящи за женитба братя или другари по стрелба, увлечени по нея. Разполагаше с трима мъже, евентуално настроени да обмислят дали да се оженят за нея. Налагаше се да се задоволи с тях.

— Късно е за любов, господин Пинтър — отсече тя кисело. — Баба ми диша във врата, а сезонът не е подходящ за брак. Преди края на годината ще се състоят само няколко бала. Вероятността да попадна на примамлив ерген вече е съвсем малка.

— Все трябва да има някой друг, който…

— Не познавам такъв. Тези джентълмени поне ги харесвам. Виждам се омъжена за един от тях. — Вероятно. Ако се стигне до най-лошото. — И доколкото всички са с титли и богати, за баба те ще са безупречни.

Което беше целта, макар да не възнамеряваше да му го каже.

Изражението му стана цинично.

— Значи това търсиш у един съпруг: богатство и титла.

— Не! — Колко типично за него да я сметне за меркантилна. — Баба го търси. Аз само искам мъж, когото ще понасям. Но ако ухажорите ми са богати, поне няма да се оженят за мен заради състоянието ми. — Както е постъпил татко с мама. — Предпочитам да не се омъжвам за златотърсач.

— Разбирам. — На брадичката му трепна мускулче. — Въпреки това богати лордове и златотърсачи не са единственият ти избор. Положително има и други подходящи джентълмени.

— Защо се инатиш така? — Изведнъж й просветна. — Чакай. Да не би да е защото ухажорите ми са благородници? Знам, презираш аристократите, но…

— Не е вярно — промърмори той. — Смятам лорд Киркуд и брат му за приятели, както и братята ги… дано не прозвучи самонадеяно. Не презирам всички мъже с титли. Само хищните ловци на жените. Като Девънмонт. А вероятно и другите двама.

— Доколкото ми е известно никой от тях не се е възползвал от почтена жена. Дори братята ми имаха своите… забежки като ергени.

— Както и баща ти.

Колко характерно бе за него да изтъкне това.

— Там беше различно. Татко наруши брачните обети. Това не значи, че и моите ухажори ще постъпят така. — Преглътна. — Освен ако не смяташ за възможно жена като мен да удовлетвори мъже като тях и да ги направи щастливи.

Той я зяпна.

— Не! Нямах това предвид… Искам да кажа…

— Няма нищо, господин Пинтър — прекъсна го тя, полагайки старание огорчението й да не проличи. — Знам мнението ти за мен.

Тя нервно завъртя гривната и движението й привлече погледа му към ръцете й. После той вдигна очи, но междувременно за миг спря взор върху гърдите й.

Възможно ли е господин Пинтър… Да не би той…

Определено не! Порядъчния Пинтър никога не би се заинтересувал от безразсъдна жена като нея. Та той дори не я харесва.

Днес тя се облече с особено старание. Надяваше се да го склони да изпълни молбата й, види ли как умее да се държи като дама; дори се надяваше донякъде да спечели уважението му.

А ето, той плъзна поглед още по-нагоре по шията й и после отново го спря върху устните по твърде интимен начин — така братята й гледаха съпругите си. Не беше неуважително, говореше за… интерес.

Не, не. Явно си въобразява. Той просто цели да я накара да се чувства неловко; тя погрешно тълкува горещината в погледа му. Няма да се поддаде на въображението си. Не и след гадните неща, които Нед й наговори, когато тя бе на четиринайсет.

Целунах те, защото исках да спечеля облог.

Тогава си научи урока. Мъжете притежаваха досадния навик да се преструват на заинтересувани от жена само за да получат каквото желаят. Достатъчно бе да се сети за майка си: тя сънуваше приказки, а татко се интересуваше единствено от финанси.

Е, тя ще се омъжи за мъж, който не иска и няма нужда от състоянието й. Господин Пинтър не влизаше в тази категория.

И като имаше предвид с какво празно изражение очите му срещнаха нейните, си даде сметка колко основателен е нейният скептицизъм. Той никога не би се заинтересувал от нея по онзи начин.

Потвърди го, като заяви с обичайния си официален тон:

— Съмнявам се някой мъж да те счита за неприемлива съпруга.

Когато ставаше такъв префърцунен, й идеше да го убие.

— Значи сме единодушни: въпросните джентълмени биха били удовлетворени от мен — констатира тя с тон, не по-малко леден от неговия. — Затова не виждам защо смяташ, че ще са неверни.

— Някои мъже са неверни, независимо колко красиви са съпругите им — почти изръмжа той.

Нима я намира за красива?

Ето, пак започна да придава прекалено дълбок смисъл на думите му. Той само сподели факт.

— Но нямаш основание да смяташ, че биха били такива. Освен ако вече не знаеш за тях някоя мрачна тайна, за разлика от мен.

Той отмести очи и тихо изруга.

— Не.

— Тогава сега ти се отдава шанс да разбереш истината за характерите им. Освен това аз предпочитам фактите пред мненията. Останах с впечатлението, че и ти също.

Така ти се пада, господин Пинтър! Сам попадна в клопката си. Той винаги настояваше да се придържат към фактите.

Явно си даде сметка, че е изобличен, защото се навъси и скръсти ръце пред гърдите си. Доста внушителните си гърди, прецени тя, като гледаше черния му жакет.

— Не вярвам единствен аз да възразявам срещу тези джентълмени — отбеляза той. — Баба ти какво каза? Консултира ли се с нея?

Тя забели очи. Той проявяваше изненадваща съпротива към плана й.

— Няма нужда. Щом някой от тях ме покани да танцувам, тя засиява. Постоянно ме насърчава да им се усмихвам или да флиртувам с тях. И ако само докоснат ръката ми или ме изведат на разходка, ме разпитва с жар какво са казали и какво са направили.

— Позволява ти да ходиш на разходка сама с тези негодници? — попита господин Пинтър извън себе си от гняв.

— Не са негодници.

— Кълна се в бога, ти си агне сред стадо вълци — възнегодува той.

Този образ, далеч от представите й за себе си, я накара да се засмее.

— Половината си живот изкарах в компанията на братята си. Придружавах Гейб при всеки сеанс стрелба. Гостуваха ли негови приятели, ме караха да демонстрирам уменията си с пушката. Наясно съм, господин Пинтър, как да се справям с мъжете.

Очите му щяха да я изгорят.

— Има огромна разлика да се състезаваш с приятели на брат си и да позволяваш на нехранимайкото Девънмонт или на неблагонадежден чужденец от рода на Басто да се разхожда с теб по тъмни градински пътеки.

По страните й плъзна руменина.

— Не говорех за такъв тип разходки, сър. Имах предвид дневни разходки из нашите градини, с прислужници за придружители. Всичко винаги е било съвсем невинно.

— Едва ли ще остане така — изсумтя той.

— О, за бога, защо се инатиш така? Съзнаваш, че трябва да се омъжа. Защо въобще те е грижа кого ще избера?

— Не ме е грижа — прибързано отвърна той. — Просто мисля колко време ще похабя да разследвам ухажори, за които предварително знам, че не са подходящи.

Тя въздъхна раздразнено. Естествено, при него винаги ставаше въпрос за пари. Защо да си губи времето да й помага?

— Семейството ти ме е наело и да разследвам смъртта на родителите ти — продължи той. — Да не би да искаш твоят замисъл да ме отклони от задачата ми?

Съвсем в негов стил да я накара да се чувства виновна.

— Не, естествено. Но спомена, че чакаш да се чуеш с майор Родон и с близките на Елзи. Като се изключи разпита на бавачката ми и на господин Върджил, не си особено зает в момента, нали?

Ха! Това никак не му допадна. Ледените му очи се впиха в нея.

— Трябва да намеря бавачката ти и господин Върджил. А имам и други клиенти. Но ако се спреш на по-подходящи мъже, ще отделя време да ги проуча и да ти предоставя цялостен доклад.

— Ако разполагах с други, щях да те уведомя — скастри го тя. — Ти познаваш ли подходящ джентълмен, който да ми обърне внимание? Ами представи ми го, моля. Отворена съм за всякакви предложения.

Той премигна.

— Все трябва да има някой…

— Ясно. — Вдигна полите си и се отправи към вратата. — Благодаря за отделеното време, господин Пинтър. Явно ще се наложи сама да се справя.

— Това какво значи?

Тя го изгледа свирепо.

— Повече от очевидно е. Отказваш да разследваш избраните от мен джентълмени, следователно ще се наложи да го направя сама.

Глава трета

Джаксън я зяпна. Питаше се как всичко се обърка така. Но му беше ясно: тази жена е луда. Готова за психиатрия.

И се опитва да подлуди и него.

— Нали не говориш сериозно? Какво разбираш ти от разследване на хора?

Силия постави ръце на хълбоците си.

— Ти отказваш да го направиш, затова ще се заема аз.

Бог да му е на помощ. Това е най-вбесяващата, нетърпима…

— И какво по-точно ще предприемеш?

— Ще им задавам въпроси, предполагам. Няколкодневното празненство за рождения ден на Оливър е следващата седмица. Лорд Девънмонт вече прие, лесно ще убедя баба да покани и другите двама. Щом всички пристигнат, ще се промъквам в стаите им, ще подслушвам разговорите им, ще подкупя слугите им…

— Говориш пълни врели-некипели просъска той.

Едва след като едната й вежда литна във въздуха той осъзна с какъв груб тон й говори. Но тази жена бе в състояние да превърне всеки здравомислещ мъж в пълен идиот! Представата как влиза и излиза от спалните на мъже, рискува добродетелта и репутацията си смрази кръвта му.

— Ти май не разбираш — подхвана тя назидателно, все едно говореше на дете. — Наложително е по някакъв начин да си осигуря съпруг. Нужна ми е помощ, а няма към кого да се обърна. Минерва рядко е тук, а опитите на баба да ме свърже с някого са направо катастрофални. Дори братята ми и съпругите им да можеха да го направят, всички са прекалено заети със себе си. В крайна сметка остана само ти, но ти явно си мислиш, че ухажорите падат от небето по мое желание. И понеже не успявам да те уговоря да ми помогнеш срещу пари, налага се сама да се справя.

Обърна се и тръгна към вратата.

По дяволите, тя наистина е в състояние да предприеме подобна идиотщина. Очевидно се смята за непобедима. Затова прекарва толкова време, стреляйки с приятелите на брат си — не я е грижа за възможността куршум да рикошира и да я нарани.

Тя прави каквото си иска, а мъжете в семейството й го допускат. Някой трябва да сложи спирачка на лудостта й и очевидно се налагаше това да е той.

— Добре — провикна се Джаксън. — Ще го направя.

Тя спря, но не се обърна.

— Ще направиш каквото те помолих, за да избера един от тримата за мой съпруг?

— Да.

— Дори това да означава да прибегнеш до непочтени методи?

Той стисна зъби. Предстоеше му адско мъчение. Непочтеността не го притесняваше; без да му мигне окото ще прибегне до подобни похвати само и само да се отърве от проклетите й ухажори. Но ще се налага прекалено често да прекарва в нейно присъствие, ако не за друго, то да е сигурен, че негодниците няма да се възползва от нея.

Е, ще се наложи да намери как да я държи настрана. Тя иска факти, така ли? Непременно ще й достави достатъчно компрометиращи факти, за да прогони ухажорите й завинаги.

А после какво?

Ти познаваш ли някой подходящ джентълмен, който да ми обърне внимание? Ами представи ми го, моля. Отворена съм за всякакви предложения.

Добре, няма кого да й предложи. Но и няма начин да й позволи да се омъжи за някой от несъстоятелните й ухажори. Те щяха да я направят нещастна; в това не се съмняваше. Трябва да я накара да проумее, че е изправена пред бедствие.

След това ще намери подходящ мъж за нея. Все някак ще успее.

Тя се обърна с лице към него.

— Е?

— Да. — Потисна напиращата в него ругатня. — Ще направя каквото искаш.

Тя се засмя невярващо.

— Това вече е нещо, което бих искала да видя. — Той се намръщи и тя побърза да добави: — Но все пак ти благодаря. Истински. И съм готова да ти платя допълнително за усилията, както споменах.

— Няма нужда — увери я вдървено той.

— Глупости — възрази тя твърдо. — Така ще си осигуря дискретността ти.

Той се навъси още повече.

— Клиентите ми винаги разполагат с моята дискретност.

— Всъщност в момента само Оливър от семейството ни ти е клиент в истинския смисъл. Само той ти плаща. Искам да съм ти клиент при мои условия, особено след като държа да пазиш плана ми в тайна от него и от баба.

Думите й събудиха подозренията му.

— И защо?

Изражението й стана предпазливо.

— В случай че събитията не се развият както искам.

Настойчивият му поглед я накара да се изчерви. По дяволите, така тя стана само още по-красива.

Силия сведе очи към инкрустираната със скъпоценни камъни гривна, която въртеше около тънката си китка.

— Според тях съм неспособна да си намеря съпруг и възнамерявам да докажа, че грешат. Но не желая да знаят до каква тактика съм прибягнала, за да го осъществя. Срамота е. — Погледна го. — Разбираш ли?

Той кимна. Гордостта е мощен мотив. Понякога желанието да докажеш, че някой не е прав, движи мъж — или дори жена — напред.

— Този разговор ще си остане между нас — увери я той суховато. — Разчитай на думата ми.

По прекрасното й лице се изписа облекчение.

— Независимо от всичко настоявам да ти платя за онова, което не се покрива от уговорката ти с Оливър.

Няма да вземе пари от нея.

— Чуй какво ще направим. Ако всичко мине добре и ти спечелиш един от тези джентълмени за съпруг, ще покриеш хонорара ми от наследството на баба си.

— А ако не мине добре? Все пак заслужаваш компенсация за твоите усилия. Баба и сега ми дава пари. Само кажи колко искаш.

Онова, което искаше, бе тя, усмихната, гола в леглото му, да го притегля с ръце, за да целува изящните й устни.

Беше обаче невъзможно по ред причини.

Клиентите ми плащат само за резултати излъга той. — Докато не постигнеш целта си, няма да има хонорар.

Тя го изгледа скептично.

— Не желаеш ли поне някаква гаранция? — Разкопча гривната и му я подаде. — Вземи я. Все струва няколко паунда.

По-скоро няколкостотин паунда. Точно това можеше да очаква от дама като нея: да действа все едно става въпрос за дреболия.

Той остана загледан в бижуто и тя добави предпазливо:

— Настоявам. Не желая да съм ти задължена, в случай че нищо не излезе. Винаги можеш да я продадеш или да я дадеш на любимата си. Или на майка си.

— Нямам любима, а майка ми е мъртва — отвърна той вдървено.

Лицето й се издължи.

— Извинявай. Забравих, че майка ти… Исках да кажа… — дръпна гривната назад. — Ужасно е от моя страна да ти го напомням.

От прокрадналото се съжаление в тона й стомахът му се сви. Никога не я бе виждал в тази светлина.

— Няма нищо. Тя почина преди много години.

Силия не откъсваше очи от лицето му.

— Някои рани не зарастват с времето, независимо какво приказват хората.

Размениха си погледи, породени от загубата и на двамата: и двете майки бяха охулени след смъртта си, а и приживе животът не се бе отнесъл справедливо към тях.

— Живееш с леля си — подхвана тя колебливо. — Нали?

Той си прочисти гърлото.

— Всъщност тя живее при мен. Чичо почина миналата година. Преди това ми завеща къщата в Чийпсайд при условие тя да живее там до края на живота си. Възнамерявах да остана в квартирата си, но леля е толкова самотна напоследък… — Даде си сметка, че споделя повече отколкото иска, и набързо приключи: — Както и да е. Нанесох се миналата седмица.

Тя отново му подаде гривната.

— Тогава вземи това за някаква сигурност и й я дай, ако споразумението ни не даде резултат.

— Тя никога няма да носи такава гривна — възрази той.

Беше прекалено скъпа дори за съпруга на главен магистрат, за да се яви с нея в църквата или по магазините.

Страните на Силия поруменяха.

— Естествено. Разбирам…

Той не очакваше тя да разбере смущението му, но поведението й го опровергаваше. Никога не бе смятал лейди Силия за толкова съобразителна; или чувствителна.

— Китките на леля не са деликатни като твоите — добави той бързо. — Няма да й стане. — Видя изписалото се по лицето й облекчение и остана доволен от лъжата си. — Но ще я приема в знак на доверие от твоя страна, макар да очаквам да ти я върна до няколко седмици.

Взе гривната.

— Съгласна съм. — Топлата й усмивка сгря сърцето му. — Какво мислиш за идеята да поканим джентълмените да ни погостуват? Ще имам повече шанс да ги опозная, а Халстед Хол определено е достатъчно голям да приюти още няколко души.

И още как. В имението на маркиза имаше триста шейсет и пет стаи, седем вътрешни двора, петдесет и две стълбища и дванадесет кули. Хенри VIII го бе подарил на първия маркиз.

— Ако и ти присъстваш — продължи тя, — по-лесно ще разследваш джентълмените.

По дяволите. Ако гостува в имението няколко дни това означава бакшиши за прислужниците, елегантни дрехи и сериозно посегателство върху средствата му, особено сега, когато се зае да прави подобрения на наследената къща.

Но след като идиотските й ухажори ще са в Халстед Хол, той също ще е тук. Няма да имат възможност да се възползват от нея, ако той я следи.

— Съгласна си да не правиш някои от споменатите глупави неща — например да ги шпионираш — нали?

— Няма, разбира се. Затова имам теб.

Като личен лакей, постоянно готов да изпълнява всичките й нареждания. Вече съжаляваше, задето се съгласи.

— Джентълмените, не се съмнявам, ще приемат поканата — продължи тя без да обръща внимание на лошото му настроение. — Ловният сезон настъпи, а в имението има чудесни яребици.

— Няма откъде да знам.

Тя му се усмихна ведро.

— Защото обикновено преследваш мъже, а не пернати. И очевидно го правиш доста успешно.

Комплимент? От нея?

— Не е нужно да ме ласкаеш, милейди — спря я той суховато. — Вече се съгласих с плана ти.

Усмивката й изчезна.

— Боже, господин Пинтър, понякога си толкова…

— … честен? — подсказа той.

— Дразнещ. — Вирна брадичка. — По-лесно ще работим заедно, ако не си толкова труден за общуване.

Чувстваше се повече от труден и то поради адски глупава причина. Не му допадаше тя да се впуска в лов за ухажори; или да го използва, за да постигне целите си. И защото ненавиждаше ролята й на „господарка на имението“. Прекалено натрапчиво му напомняше разликата в общественото им положение.

— Аз съм такъв, какъвто съм, мадам — процеди той през зъби, за да го напомни не само на нея, но и на себе си. — Знаеше какво купуваш, когато се захвана с това.

Тя свъси вежди.

— Налага ли се да го правиш да звучи така долно?

Той пристъпи леко напред, дотам докъдето смееше.

— Ти искаш да събирам полезна информация, за да си хванеш съпруг. Не аз правя нещата долни.

— Кажи, сър, непрекъснато ли ще слушам морализаторските ти лекции? — попита тя с меден глас. — Защото с удоволствие ще ти платя допълнително, за да не споделяш мнението си с мен.

— Парите на целия свят няма да стигнат за това.

Очите й блестяха, когато го погледна. Чудесно. Далеч повече я предпочиташе ядосана. Тогава поне беше тя, а не разиграваше представление.

Тя се овладя и постави на лицето си неприкрито фалшива усмивка.

— Разбирам. Дали ще успееш да се държиш прилично, докато ни гостуваш? Защо да водя ухажори тук, ако постоянно ще се мусиш и ще ги караш да се чувстват неудобно?

Той потисна желанието си да продължи да я провокира. Рискуваше тя да се захване сама със задачата, а това би било същинско бедствие.

— Ще се постарая да съм „намусен“ до минимум.

— Благодаря. — Протегна ръка. — Да скрепим ли уговорката?

Щом пръстите му се преплетоха с нейните, му се прииска да бе отказал. Нежната й ръка в неговата събуди всичко, което се мъчеше да потисне по време на целия им разговор.

Имаше усещането, че не е в състояние да я пусне. За такава крехка жена ръкостискането й бе доста силно. Ръката й бе като нея крехкост и сила, обвити в красота. Изпита дивото желание да я поднесе към устните си и да я целуне.

Ала той не беше Ланселот. Само в легендите рицарите ухажват кралици.

Пусна ръката й, преди да извърши някаква глупост, и се поклони.

— Довиждане, милейди. Веднага ще започна разследването и ще ти докладвам щом узная нещо.

Бог да му е на помощ — никога не се бе захващал с по-тежка задача и неминуемо щеше да съжалява.

Предпочитам да не се омъжвам за златотърсач.

Свъси вежди и пъхна гривната в джоба на жакета. Не. Тя предпочиташе глупаци, пиявици и синове на безумци. Щом са титулувани и богати, тя е доволна, защото е спокойна, че не преследват парите й.

Но затова не е редно да я презира. Като сновеше между два свята само по-ясно си даваше сметка колко трудно би живял там, където не е бил роден.

Но въпреки това…

Знам какво мислиш за мен.

Ако не е предпазлив, един ден ще й покаже точно какво мисли за нея. А настъпи ли този ден, ще е най-добре да е готов за последствията.

Глава четвърта

Хети довършваше разговор с Вирджиния, съпругата на Гейб. В този момент видя господин Пинтър да излиза от синия салон с раздразнен вид.

През цялото това време ли е бил със Силия? Насаме?

Не беше добре. Дори другите да мислеха, че той и Силия се мразят, Хети не беше толкова сигурна, поне що се отнася до него. Той постоянно следеше девойката с очи, особено ако не допускаше, че го наблюдават.

Хети искаше да знае защо. Силия наистина ли представляваше интерес за него? Или тайният полицейски агент преследваше амбициите си да се ожени за богата жена? Не за пръв път мъж с по-ниско социално положение щеше да подобри позицията си в обществото, като го приеме уважавано семейство.

Каквото и да ставаше, не е редно да разговаря насаме със Силия.

Вирджиния се отдалечи и даде възможност на Хети да препречи пътя на господин Пинтър.

— Отново, предполагам, си изпитал острия език на внучката ми.

Той спря и я погледна с неразгадаемо изражение.

— Ни най-малко — отвърна той непринудено. — Проведохме съвсем приятелски разговор.

— И мога ли да запитам за какво?

— Не, не може.

Тя свъси вежди.

— Много си несговорчив, господин Пинтър. Забрави ли, че внукът ми те нае?

— Имам задължения и към други хора от семейството и работата ми изисква да съм дискретен. Ако това е всичко…

— Какво задължение имаш към внучката ми? — попита Хети, виждайки Силия да излиза от салона.

Девойката се насочи бързо към тях.

— Остави го, бабо. Изпълнява указанията на Оливър: разследва ухажорите ми. Обсъждахме този въпрос.

— О! — Хети погледна господин Пинтър. Понякога бе адски трудно да го разчете човек. — Защо не ми каза, господин Пинтър?

— Защото бързам, мадам. Моля и двете да ме извините. Тръгвам.

Поклони се и се отдалечи. Хети забеляза как Силия го гледа със същия прикрит интерес, с който и той често я наблюдаваше.

Присви очи. Явно не споделяха всичко. Прекараха в салона доста дълго време. Отговорите на господин Пинтър граничеха с грубост. Той беше директен и прям, но никога не се държеше неучтиво.

Внучката й, от друга страна…

— Очевидно бързаше да се махне. Ти какво точно му каза там, вътре?

По страните на Силия се появиха две румени петна — още един знак, че не всичко е наред.

— Запознах го с всичко необходимо, за да проучи цялостно ухажорите ми.

— И кои са тези ухажори? При последния ни разговор все още нямаше такива.

— Нещата напредват добре с лорд Девънмонт, херцога на Лион и виконт Де Басто. Затова ми трябва повече информация.

Ха, не беше толкова зле. Девънмонт и Лион представляваха желани партии. Девънмонт бе малко див, но това никога не я безпокоеше. И покойният й съпруг беше див преди да се ожени; внуците й — също. Бракът ги бе опитомил.

Но не опитоми зет ти.

Хети направи гримаса. Добре, това бе единственият й провал. Въобще не биваше да насърчава Луис Шарп да се жени за дъщеря й; но пък тогава нямаше да има петима прекрасни внука и две правнучета на път.

С известна доза късмет Силия щеше да я дари с още.

— Басто — повтори тя на глас. — Не се сещам кой е.

— Запознахме се на бала преди няколко месеца. Тогава Гейб и Вирджиния танцуваха за пръв път. Често се виждаме, но рядко на събиранията, където ти ходиш. Не обича да оставя бодната си сестра сама вечер. Срещнем ли се обаче се държи мило и се стреми да ми се хареса. Португалец е, доколкото знам.

— Чужденец значи? — Хети свъси вежди. — Тогава се радвам, че господин Пинтър ще го проучи. С чужденците трябва да се внимава.

— Правилно. Не бива да се омъжа прибързано за непознат — отбеляза Силия язвително. — О, чакай. Напротив. Баба заповяда да го направя.

Хети потисна усмивката си.

— Сарказмът не ти отива, скъпо момиче.

— А на теб — драконовите ултиматуми, бабо.

— Оплаквай се колкото искаш, но възнамерявам да те видя омъжена до края на годината.

Трябваше да насочва внуците си с желязна ръка. На Силия специално винаги бяха угаждали прекалено много. Време бе да я избута от гнездото.

Силия я изгледа ядосано.

— Добре. Тогава ми е нужна помощта ти.

Хети мигом застана нащрек. Силия никога не търсеше помощ от никого. Самозалъгваше се, че е самостоятелна.

— И по-точно?

— Прибави херцога и виконта в списъка с гости за предстоящото събиране. Ако са тук, ще ми е по-лесно да разгадая намеренията им.

— И ще постигнеш желания резултат ли? — полюбопитства Хети.

Внучката й се наежи.

— Положително всичките ще ми направят предложение, стига да им се отдаде възможност — обяви разпалено тя. — Наполовина вече са влюбени в мен.

— А ти? Влюбена ли си наполовина в тях?

Очите на Силия блеснаха.

— Любовта не влиза в условието, бабо.

— Напротив. Не се заблуждавай. Искам да се омъжиш по любов.

Силия грабна ръката на баба си.

— Тогава не ми поставяй краен срок. Нека да стане по моя начин.

— Тоест, да държиш мъжете настрана и да ги плашиш с умението си да стреляш ли? — Баба й поклати глава. — Как ще се влюбиш, ако не допуснеш мъж близо до себе си? А не би допуснала мъж близо до себе си, ако нямаш причина. Познавам те. Отменя ли ултиматума, ще се заровиш в имението и няма да излезеш навън.

Тъжна усмивка пробяга по лицето на Силия.

— Предупредих го, че така ще кажеш.

— Кого?

— Няма значение. — Силия си пое дълбоко въздух. — Е, ще ги включиш ли? Още двама гости едва ли ще ни натежат.

Хети я изгледа изпитателно.

— Мария иска събирането да е по-интимно — само най-близките приятели на Оливър и семейството му. Тя е в напреднала бременност и не е в състояние да посреща гости, както би желала.

— Нали затова Минерва и Вирджиния са поели почти изцяло работата — тросна се леко Силия.

— Да, но…

— А херцогът е приятел на семейството. По-близък е с Гейб, отколкото с Оливър, но едва ли той и Мария ще имат нещо против.

— Но сигурно няма да им е приятно онзи чужденец Басто да се разхожда из къщата.

— Искаш ли да се омъжа, или не?

Хети стисна здраво бастуна.

— Ще ти кажа какво ще направим. Ще ги поканя, ако ми разкриеш какво обсъжда с господин Пинтър в салона.

— Вече ти…

— Глупости. Той спомена за някакво задължение към теб.

— Да. Задължен е да проучи ухажорите ми.

— И нищо повече?

По страните на внучката й плъзна руменина.

— Защо мислиш, че между мен и господин Пинтър има нещо?

Защото се изчервяваш, когато се спомене името му; защото те следи с поглед; защото не го разгадавам и това ме притеснява.

Винаги е по-добре да се преструваш на простодушен, докато не събереш всички факти.

— И той ли ще е сред поканените?

— Естествено — отвърна Силия с привидно небрежен тон. — Това е най-добрият начин да събере информация за ухажорите ми.

— Тогава се надявам да има подходящ костюм за подобно събитие. Тайните полицейски агенти от Боу Стрийт имат ли вечерни дрехи, достойни за компанията на херцози и маркизи?

Силия свъси вежди.

— Не бях мислила по въпроса.

Чудесно. Време бе да съобразява такива детайли, ако има романтичен интерес към този мъж.

— Няма значение. — Махна пренебрежително. — Като имам предвид колко висок хонорар поиска, ще успее да си купи каквото е нужно.

— Не… Не исках да му създавам финансови трудности…

По лицето на Силия се изписа загриженост, предизвикана от необходимостта господин Пинтър да бръкне дълбоко в портфейла си.

Хети й хвърли изпитателен поглед.

— И леля му ли да поканя?

Силия съвсем се обърка.

— Не виждам защо. Неговото присъствие не е светско гостуване. Той ще е тук по работа.

— Разбира се.

Хети въздъхна облекчено. Дано нещата са такива, каквито изглеждат. Момичето се държеше подозрително, но май не хранеше дълбоки чувства към господин Пинтър.

Ако беше наясно и какво изпитва господин Пинтър към Силия…

* * *

Все още замислен за странната уговорка с лейди Силия, Джаксън влезе в къщата на чичо си в Чийпсайд и бързо се насочи към кабинета. Разполагаше с по-малко от час до деловата си среща в офиса и се бе върнал да вземе обещания на клиента доклад.

— Джаксън! — повика го леля Ейда от салона.

— Не сега, лельо — извика на свой ред той. — Закъснявам.

Ейда Норис излезе в коридора. Беше дребно жилаво същество с желязна воля. Понякога се питаше как така е сестра на майка му. Майка му беше висока и тъмнокоса като него, а върхът на сивеещата руса глава на леля Ейда едва стигаше до рамото му.

— Ял ли си? Не ми отговаря. Знам, че не си.

Той влезе в кабинета и погледна писалището, но не откри търсените книжа.

— Трябва да съм в службата до…

— Това ли търсиш?

Обърна се и видя, че тя държи няколко листа.

— Да, благодаря.

Посегна да ги вземе, ала тя ги скри зад гърба си.

— Не и преди да хапнеш.

— По дяволите, лельо Ейда…

— Недей да ругаеш. Ако ще те избират за съдия при полицейския съд не бива да говориш като хамалин.

Той вирна вежди и протегна ръка.

— За нищо няма да ме изберат, ако не удовлетворя онези, които търсят помощта ми.

— Ще почакат няколко минути. — Очите й проблеснаха заплашително. — Говоря сериозно. Не ме принуждавай да ги хвърля в огъня.

Отправи й най-строгия си поглед.

— Няма да посмееш…

Тя сви рамене.

— Ще видим. И ако тези ти погледи плашат престъпниците, на мен не ми влияят. Не ми влияеха и когато беше на десет, а сега е същото.

— Тогава ще прибягна към сила. — Потисна усмивката си и тръгна към нея. — Доста по-тежък съм от теб. Ще грабна книжата преди даже да приближиш огъня.

— А аз ще те ударя по главата с тигана.

Идеята добродушната му леля да го удари с каквото и да било го разсмя. Вдигна ръце.

— Добре. Ще хапна. Но наистина набързо.

Тя зацъка с език и се отправи към кухнята. Той я последва, клатейки глава. Толкова отдавна не бе живял с нея в една къща, че понякога забравяше колко е упорита.

— Не знам какво да правя с теб — мърмореше тя, докато той сядаше до масата. Сипа му яхния и постави чинията пред него. — Вечно бързаш. Никога не се храниш като хората. Сега, когато живееш тук, ще сложа край на това. Няма да допусна да влезеш преждевременно в гроба като Уил…

Тя млъкна и простена сърцераздирателно. Сърцето му се сви.

— Съжалявам, лельо — обади се той. — Не исках да те разстройвам.

— Не ми обръщай внимание — прошепна тя и избърса сълзите от очите си. — Просто… Страшно ми липсва. Тъгата ме връхлита ненадейно.

— Знам — отвърна той нежно. — И на мен ми липсва.

Чичо Уилям, съдия от полицейския съд, го научи на всичко. Бог знае какво щеше да стане с Джаксън и майка му, ако бяха продължили да водят мизерното си съществувание в Ливърпул. В деня, когато чичо му откликна на писмото на майка му и дойде и ги измъкне от лапите на бедността, Джаксън най-после започна да диша свободно.

— Яж. — Леля му пъхна вилица в ръката му. — Не искам да закъснееш заради мен.

Той изсумтя, но веднага се захвана с яхнията. Не си даваше сметка колко е гладен.

С неприкрито любопитство тя седна до него.

— Как мина срещата при Шарп?

— Достатъчно добре — отвърна той между два залъка. — Поканиха ме на събирането у тях.

Лицето й засия.

— Чудесно. Очаквах връзките ти с тях да ти се отразят добре. Събирането голямо ли е? Ще има ли важни личности?

— За херцог и за граф знам. — Отпи малко бира. — Имам ли подходящи дрехи за вечерите там?

— Боже, не.

— От това се опасявах. — Въздъхна. — Няма време да ходя на шивач. Няколкодневното събиране е другата седмица.

— Другата седмица? — Тя стисна устни. — Дрехите на чичо ти са подходящи. Понякога се хранеше с лордове от Парламента. Ти си висок, колкото е той… беше той… и ще ги стесня в талията.

— Неудобно ми е да ти създавам толкова работа.

— Глупости. Няма да пропуснеш шанса да създадеш важни връзки заради липсата на подходящ жакет.

— Не е както си го представяш. Ще бъда там по работа.

Чертите й се изопнаха.

— Ще работиш?

— Проучвам потенциалните ухажори на лейди Силия.

— О… — бе всичко, което успя да каже тя.

Погледна я и се изненада от дълбоката й покруса.

— Какво има?

— Не подозирах, че има ухажори.

— Има, естествено. — И той не ги одобряваше, но не възнамеряваше да го споделя с леля си. — В докладите, които преписа, си прочела за ултиматума на баба й. Трябва да се омъжи, и то — скоро.

— Знам, но се надявах… Искам да кажа, толкова често си там, а тя не се съобразява с условностите… — Той я погледна озадачен и тя продължи: — Няма причина ти да не й предложиш.

Той почти се задави с хляба.

— Полудя ли?

— Трябва й съпруг. На теб ти трябва съпруга. Защо да не е тя?

— Защото дъщерите на маркизите не се женят за копелета.

Грубата дума я накара да трепне.

— Не пречи да си от почтено и уважавано семейство, независимо при какви обстоятелства си се родил. — Погледна го с пламъчета в очите. — А и не заяви, че не си заинтересуван, забелязах.

По дяволите! Топна залък хляб в соса.

— Тя не ме интересува.

— Не казвам да си влюбен в нея. На този етап това вероятно е прекалено, но ако я ухажваш, след време…

— Ще се влюбя в нея? В лейди Силия? Не е възможно.

— Защо не?

Защото изпитваше към Силия Шарп похот, просто и ясно. Дори не бе наясно дали желае да се влюби. Представителите на семейство Шарп можеха да се влюбват, но за хора като него и майка му любовта е невъзможен лукс… или истинска трагедия.

Затова не бива да допусне желанието му към лейди Силия да заслепи разума му. Даже жаждата му за нея да е по-голяма, отколкото е склонен да признае, досега я контролира и някога ще се освободи напълно от нея. Трябва да го постигне. Тя твърдо е решила да се омъжи за друг.

Леля му го наблюдаваше крадешком.

— Била хубавица, както чувам…

Боже милостиви, тя не сменяше темата.

— Чула си? От кого?

— От чиновника ти. Видял я веднъж, когато семейството било в офиса. Разказа ми всичко за Шарпови: колко зависят от теб, как ти се възхищават…

Той изсумтя.

— Явно чиновникът ми е бил изчерпателен.

— Е, не е ли хубавица?

— Тя е най-красивата жена… — Видя вирнатите й вежди и се навъси. — Прекалено красива за такъв като мен. И с твърде високо обществено положение.

— Баба й има пивоварна. Семейството й от години е замесено в скандал. И са ти благодарни за всичко, което правиш за тях. Защо благодарността им да не стигне дотам да толерират ухажването ти?

— Не познаваш Шарпови.

— О, значи са велики и могъщи? Третират те като слуга ли?

— Не, но…

— По мои пресмятания остават два месеца преди да изтече срокът да се омъжи. Ако не получи предложение, не е изключено в отчаянието си да стигне дотам да…

— … се примири с копеле?

— Забрави за разликата в общественото ви положение. — Хвана го за ръката. — Не виждаш ли, момчето ми? Това е шансът ти. На крачка си да те направят главен магистрат, тоест главен съдия в полицейския съд. Това трябва да има известна тежест за нея.

Остави вилицата и се облегна назад.

— Първо не съм на крачка от нищо. Само защото сър Ричард Бърни се пенсионира не е гаранция, че ще изберат мен да го заместя.

Ала се надяваше на това и правеше всичко по силите си, за да постигне тази цел, както леля му добре знаеше. През двете години, откакто разреши убийството на първата лейди Киркуд, служи и като помощник магистрат, но беше само на тридесет и две и следователно прекалено млад, за да стане главен магистрат.

— Второ — продължи той, — главният магистрат е толкова по-ниско в социално положение от дъщерята на маркиз, колкото е дърво под луната.

Върху лицето на леля му се изписа бунтарско изражение.

— Сър Ричард започна като помощник-чиновник. Получи рицарско звание отчасти и защото се ожени за жена с добри връзки.

— За дъщерята на богат банкер. Не е същото като дъщерята на благородник.

— Но не значи, че не може да се случи. Ти си чудесен мъж, привлекателен си. Млад и силен си, с добро образование и изискани маниери. Поне много по-добри от тези на сър Ричард. А сега, когато тази къща е твоя…

— Тя живее в имение! — Освободи ръката си от нейната и стана. — Наистина ли очакваш да е щастлива тук, в Чийпсайд, сред месарите, търговците и продавачите?

Леля му придоби огорчен вид.

— Мислех, че кварталът ти харесва.

По дяволите!

— Да, но… — Не му оставаше друго, освен да й съобщи истината. — Тя не ме търпи, разбираш ли? Аз съм последният човек, за когото би се омъжила. — Грабна доклада и се отправи към вратата. — Трябва да вървя.

— Джаксън?

— Какво? — тросна се той.

— В такъв случай тя е глупачка.

Силия не беше никаква глупачка. Просто не искаше да има работа с мъж, който не знае самоличността на баща си. Кимна за сбогом.

— Ще се видим довечера, лельо.

На излизане от къщата го завладя стария му гняв. За нищо на света не би наранил леля Ейда, но тя не разбираше. Откакто се захвана да работи за семейство Шарп, тя се надяваше контактът му с тях да го издигне в живота и каквото и да й казваше, тя не губеше тази надежда.

Вероятно вярваше, че предполагаемата благородническа кръв на баща му го прави по-издигнат сред другите копелета. Но един ден тя щеше да разбере. Непотърсеното копеле си е непотърсено и непризнато копеле, който и да е баща му.

Глава пета

Седмица по-късно, по време на първата вечер от няколкодневните тържества, гостите разговаряха непринудено в голямата бална зала, някои танцуваха, но Силия не бе в добро настроение.

Сред мъже, встрастени да се хвалят със стрелковите си умения, се чувстваше в свои води, но при официални случаи й бе далеч по-трудно. Мъжете се превръщаха в глупави същества, заобиколени от дами в хубави тоалети. Сипеха безсмислени комплименти или говореха само за времето, сякаш жените са слабоумни и не разбират от нищо друго; или — още по-лошо — всички кавалери вкупом се оттегляха в салона за карти.

За разлика от сестра си Минерва не я биваше във флиртовете и не бе така начетена като снаха си Мария. Най-добре умееше да говори за стрелба, а това рядко предразполагаше мъжете да виждат жената в романтична светлина.

Ала то не бе единствената причина за депресираното й състояние. Ухажорите й не се държаха според плана й.

Да, лорд Девънмонт беше тук, но виконт Де Басто обяви, че ще присъства в Халстед Хол само през деня. Не бе склонен да оставя сестра си сама вечер с прислужниците. А херцогът още не бе дошъл. Прие поканата да гостува на тържествата, но очевидно не смяташе за необходимо да се появи в прилично време. Дори не изпрати обяснение за закъснението си. Като типичен херцог правеше всичко по своя воля и си въобразяваше, че светът се върти около него. Това не говореше добре за качествата му на бъдещ съпруг.

И най-лошото — господин Пинтър се яви прекалено късно и тя не успя да остане насаме с него, за да разпита какво е открил за ухажорите й. Как ще осъществи намеренията си без малко вътрешна информация? Той е наясно с необходимостта да я снабди с такава. Вместо това се разхождаше сред гостите като пантера, тръгнала на лов.

Приближи до него и се успокои поне относно притесненията на баба си за облеклото му. Макар и демодиран, кобалтово синият му жакет със златни копчета и копринената небесносиня жилетка изглеждаха съвсем прилично. Цветът придаваше на сивите му очи омайни сини оттенъци, а гърдите и раменете му впечатляващо изпълваха дрехите.

Не че я интересуваше; както и не я интересуваха белите му панталони, прилепващи към мускулестите бедра. Голяма работа — вечерното облекло му стояло добре. Строгият му, въздържан маниер проваляше всичко.

В момента обаче маниерите му въобще не бяха строги. Разговаряше дружелюбно с лейди Киркуд: тя каза нещо, а той се разсмя. Невероятно! Този мъж умее да се смее! Това изцяло променяше лицето му: смекчаваше чертите и му придаваше меко и приятно изражение.

В гърлото на Силия заседна буца. Защо никога не го бе виждала да се смее?

И защо въобще говори със семейство Киркуд? Не трябва ли да разпитва слугите на ухажорите й и да се промъква в стаите им? Нали щеше да събира информация? Лорд Киркуд не с приятел с никой от избраниците й.

Господин Пинтър долови погледа й върху себе си и спря да се смее. След това й кимна по-хладно от всеки друг път.

Това я разгневи. Тя също му кимна хладно и нарочно му обърна гръб, само за да открие, че лорд Девънмонт я приближава.

— Ще танцуваш ли с мен, мадам? — усмихна й се той искрено.

След като лорд Девънмонт й се усмихва, защо не го прави и проклетият таен полицейски агент от Боу Стрийт?

— С удоволствие — отвърна тя възторжено, надявайки се думите й да са стигнали до ушите на досадния господин Пинтър. — Много мило да ме поканиш.

В очите му се появиха игриви пламъчета, докато й подаваше ръка.

— Колко мило да приемеш.

Поведе я към дансинга, а тя погледна крадешком към господин Пинтър. Наблюдаваше и нея, и лорд Девънмонт с обичайното си неразгадаемо изражение. Усети как я побиха студени тръпки.

Валсът започна. Лорд Девънмонт, слава Богу, бе отличен танцьор.

Обичаше да танцува почти толкова, колкото обичаше и да стреля. Правеше го енергично и го доста добре.

Няколко пъти се завъртяха мълчаливо. После тя не издържа и погледна към семейство Киркуд, за да види дали господин Пинтър е оценил колко хубаво танцува. Ала той вече не беше при тях. Дали най-после е отишъл да си свърши работата? Нима в този момент се вмъква в стаята на лорд Девънмонт?

— Търсиш ли някого? — попита лорд Девънмонт.

Боже, бе го направила прекалено очебийно.

— Не, разбира се — отвърна тя небрежно.

Едната му вежда се стрелна нагоре.

— Значи не търсеше с поглед Лион?

Думите му я сепнаха.

— Защо, за бога, мислиш така?

— Търсиш си съпруг, а Лион е необвързан. — Гласът му стана по-плътен. — Аз — също.

По дяволите, не биваше така бързо да се досети за плановете й. Възможно е да се подплаши.

— Нима, лорд Девънмонт, наистина мислиш…

— Наричай ме Пиърс. Почти сме като семейство.

По този нахакан начин братята й някога говореха с жени, с които искат да си легнат. Навремето братята й невинаги проявяваха дискретност при флиртовете си.

Силно се изненада обаче да чуе лорд Девънмонт да се обръща към нея така. Да не би да се опитва… да я прелъсти?

— Ти си втори братовчед на съпругата на брат ми. Това не ни прави семейство.

— Тогава ме наричай Пиърс, защото сме приятели. — Приближи се към нея, а блесналите му очи се вторачиха в устните й. — Интимни приятели, ако получа каквото желая.

Този път нямаше как да не долови истинския смисъл на думите му. Ала той го направи така умело и непринудено, че тя се засмя. В отговор той се намръщи и се опита да потисне развеселяването си, но в резултат тя само се разсмя още по-гръмко.

— Кое е толкова смешно? — промърмори той.

— Съжалявам. — Насили се да преглътне. — Години наред съм слушала братята ми да правят подобни намеци на жени, но на мен никой никога не ми е говорил по този начин…

Чувствената усмивка на Пиърс бе достойна за Казанова.

— Не разбирам защо не — изрече той провлачено. Дари я с възхитен поглед. — В тази лилава рокля си особено привлекателна. Цветът ти подхожда.

— Благодаря.

От дълго време Минерва се опитваше да я откаже да носи кафяво и оранжево, но Силия не обръщаше внимание на мнението на сестра си. Едва след като Вирджиния я посъветва същото миналия месец, тя реши да се вслуша и съответно си поръча нови рокли.

— Ти си пленителна жена с фигурата на Венера и устни, които карат мъжа да…

— Най-добре да спреш. — От веселието й не бе останало и следа. Щеше да е поласкана, ако говореше искрено, но очевидно за него това бе игра. — Не е нужно да прилагаш всички обичайни прийоми, уверявам те.

В погледа му се появи интерес.

— Не ти ли хрумва, че може да съм искрен?

— Само ако искрено си решил да ме прелъстиш.

Изгледа я похотливо и я притисна още по-силно.

— Опитвам се да те прелъстя, естествено. Защо да не го правя?

Тя повиши глас, за да надвика музиката.

— Почтена жена съм, както знаеш.

— Това какво общо има? — Тя само вирна вежди, докато продължаваха да се движат в синхрон. — Случва се дори почтена жена да се изкуши да излезе с джентълмен, например, и да се поразходи из огрятия от лунната светлина вътрешен двор. И ако джентълменът успее да открадне целувка две…

— Лорд Девънмонт!

— Добре — примири се той с тъжна усмивка. — Не ме вини, задето се опитах. Тази вечер изглеждаш прелестно.

— Пак започваш — сопна се тя раздразнено. — Не си ли в състояние да разговаряш с жена като с нормално същество?

— Би било доста скучно. — Тя се намръщи, а той поклати глава: — Добре. Какви бляскави теми за разговор имаш предвид?

Почувства се в свои води. Нещо я озадачаваше откакто братовчедка му се омъжи за брат й.

— Преди няколко месеца предложи на Вирджиния да се ожените. Защо го направи? За да я спасиш от вниманието на брат ми или наистина се надяваше да приеме ръката ти?

С други думи: търсеше ли си съпруга, или не.

Проблясването в очите му й подсказа, че май се е досетил за целта й.

— Това е прекалено сериозен разговор за тържество. Защо да не продължим да флиртуваме?

Тонът му бе станал малко по-твърд, но тя не бе готова да смени темата.

— Питах се дали Вирджиния ти е разбила сърцето, или още имаш чувства към нея.

Върху лицето му се изписа изненада.

— Никой не е в състояние да ми разбие сърцето, скъпа. Дори и братовчедка ми.

Възцарилото се неловко мълчание я накара да съжали за прямотата си. Но как иначе да постъпи? Не разполагаше с време да хитрува. Трябваше да разбере дали е склонен на брак. В противен случай няма да се занимава с него.

За жалост валсът вече свършваше. И понеже сега танцуваше с него, беше изключено да го направи отново, без гостите да започнат да ги подозират в нещо по-сериозно помежду им.

А дали и той би я поканил да танцуват отново? Тогава намеренията му щяха да са по-ясни.

Ала той не го направи. Отведе я от дансинга, поклони се учтиво и тръгна към салона за карти.

Въздъхна. Лошо мина. Как ще си хване съпруг, щом не умее да флиртува?

Тръгна да си вземе чантичката, но нечия ръка я задържа.

— Ела с мен в стаята за отдих — прошепна Вирджиния и я повлече след себе си.

Какво, по дяволите, ставаше?

С влизането в малкия салон, предназначен за дамите, Силия се отскубна от снаха си.

— Какво е всичко това?

Вирджиния сложи ръце на хълбоците си.

— Дано не смяташ да заловиш Пиърс!

Силия премигна.

— Толкова ли си личеше?

— Не от твоя страна, а от негова. Негодникът се забавлява да флиртува безсрамно с почтени млади дами, без да влага нищо сериозно. Често съм го предупреждавала…

— Ще ти бъда благодарна да не го предупреждаваш — прекъсна я Силия леко вдървено. — Не се знае. Ами ако е готов да се задоми? На теб ти предложи брак, нали?

— Само изпитваше решимостта на Гилбърт, нищо повече. Нямаше никакво намерение да се ожени за мен, уверявам те. — Вирджиния я изгледа изпитателно. — Не си влюбена в Пиърс, нали?

Силия се замисли дали да не излъже, но й се стори ненужно.

— Не. Прекалено много прилича на братята ми, за да ми допадне. Но пък те се укротиха след брака и защо и братовчед ти…

— Предложи ли ти разходка на лунна светлина?

— Откъде знаеш?!

Вирджиния въздъхна.

— Така постъпва. Действа му като предизвикателство дали ще успее да открадне целувка. Ако му се отдаде…

Не довърши изречението и се навъси.

— Ако успее, тогава какво? — настоя Силия.

— Откровено казано, не знам. В оплакванията си от него момичетата стигат дотам пред мен. Първо признават, че ги е целунал и било някак „не от този свят“. — Изсумтя. — После твърдят, че били сигурни в любовта му. А накрая се разплакват. И нещата тръгват от зле към по-зле.

— Нали не мислиш, че той ги…

— Не! — Прехапа устни. — Май не. Но е трудно да се разбере. Пиърс е непредвидим. — Погледна Силия в очите. — Но не бих искала да си насаме с него и той да се опита…

— Не се притеснявай — прекъсна я Силия. — Затова имам Бети.

— Бети?

Силия бръкна в чантичката си и извади дамски пистолет.

Вирджиния отскочи.

— Боже! Семейството ти знае ли, че се разхождаш с оръжие?

— Съмнявам се. Едва ли биха одобрили.

— И правилно. — Вирджиния го изгледа с любопитство. — Зареден ли е?

— Само с барут. Няма сачма.

— Слаба Богу. И въпреки това не те ли е страх да не гръмне?

— Не. Две защити го възпрепятстват. Изрично настоях, когато го купувах. Обясниха ми, че нощните дами използват такива, за да се предпазват от клиенти, настроени да ги наранят.

— Кой ти го обясни?

— Продавачът в оръжейния магазин, разбира се.

— Как въобще го намери?

Силия сви рамене.

— Гейб ме запозна със своя.

Вирджиния забели очи.

— Ти и съпругът ми сте луди, честна дума.

— Вероятно. — С лека усмивка тя погали перлената дръжка. — Той ме научи да стрелям.

След като се наложи Силия да удари Нед с тухла по главата, за да го разкара от себе си в градинската барака през онзи ужасен ден, тя отиде направо при Гейб и настоя да я научи да стреля. Слава Богу, той прие желанието й на сериозно. Оттогава се чувстваше в безопасност, защото знаеше, че никой мъж повече няма да се възползва от нея.

Вирджиния изгледа несигурно пистолета.

— Зареден е само с барут, така ли?

— Но достатъчно да гръмне силно. Ще изплаши всеки, който го чуе.

— Не се съмнявам — ухили се Вирджиния.

— Какво? — озадачи се Силия.

— Май не е толкова лоша идея да излезеш на разходка с Пиърс на лунна светлина. Малко разтърсване ще му се отрази добре.

Силия се засмя. След секунди и двете се смееха.

Докато излязат от салона за отдих, тя почти се надяваше лорд Девънмонт да я изведе и да се опита да я обладае. Беше пробвала пистолета в контролирана ситуация, но й се искаше да го изпробва в истински условия.

Но когато с Вирджиния се върнаха в балната зала, се сблъска не с лорд Девънмонт, а с херцога на Лион.

— И ако това не е лейди Силия — обяви той с характерната си херцогска резервираност. — И лейди Габриел. Какво удоволствие.

Двете жени направиха реверанс.

— Не се дръжте така церемониално. Познавам ви от деца.

— Вярно — отбеляза Силия. Гейб и покойният брат на Вирджиния Роджър бяха близки приятели на херцога от времето, когато беше още маркиз. — И двамата сме се срещали не един и два пъти на състезания по стрелба.

Маниерът му стана малко по-хладен.

— Да, определено.

Боже, тя винаги го побеждаваше; май не биваше да го споменава. Никой мъж не обича да му напомнят провалите.

Той огледа огромната зала. В момента не звучеше музика.

— Прекалено късно ли пристигнах за танците?

— Изглежда дамите, които се редуват на пианото, са спрели, за да се подкрепят — предположи Силия. — Съвсем скоро отново ще започнат, сигурна съм.

— Редно е да се извиня за закъснението си — продължи той непринудено. — Имах проблем е каретата. Падна й колелото.

— Какъв ужас! — възкликна Вирджиния. — А е такава хубава карета.

— Така е.

И тримата млъкнаха. Силия се чудеше как да поднови разговора. Обади се Вирджиния:

— В момента няма танци, Ваша светлост. Защо не разгледате оранжерията? Украсихме я за утрешния рожденик. Не се съмнявам, че Силия с радост ще ви разведе.

Странно изражение се изписа върху лицето му, преди да предложи ръка на Силия.

— С удоволствие ще я разгледам.

Звучеше искрено. Силия посегна да го хване под ръка и същевременно улови преценяващия му поглед. Какво ставаше? Въобще не го познаваше толкова добре. Той често пътуваше в чужбина по времето, когато я въвеждаха в обществото.

На излизане от залата той отбеляза:

— Тази вечер изглеждаш по-различна, лейди Силия.

Как да отвърне на това? Да направи сдържан коментар ли? Реши да е пряма.

— В какво отношение?

— Приличаш на дама повече, отколкото обикновено. През времето, когато те виждам, най-често си облечена в дрехи за стрелба.

— Вероятно си прав.

Минута-две вървяха мълчаливи. После той подхвана:

— Най-добре да сложа картите на масата. — Сияещите му зелени очи срещнаха нейните. — На теб ти трябва съпруг, за да си получиш наследството. На мен ми трябва съпруга, за да ме дари с наследник. Няма причина да не се разберем по въпроса.

Тя го зяпна. Херцогът правеше всичко прекалено лесно за нея; не се налагаше тя да полага каквито и да било усилия.

Но къде бе очакваното задоволство? Къде е триумфът, че е победила баба си в собствената й игра?

— Много си прям — промълви тя, озадачена от странния разговор.

— Доколкото ми е известно, не разполагаш с много време.

— Да, но… това е прекалено бързо дори за мен. Какво направи? Събуди се сутринта и реши да се сдобиеш със съпруга ли?

Тънка, резервирана усмивка се появи на устните му.

— Не съвсем. Обмислям нещата от няколко месеца. Откакто Гейб го предложи.

— Брат ми е предложил да се ожениш за мен? — попита тя раздразнено.

Гейб очевидно се съмняваше в способността й сама да си намери съпруг.

— Той пося семето. — Излязоха от балната зала и тръгнаха да пресичат вътрешния двор към оранжерията. — Позволяваш ли да бъда откровен?

— Вече пое по този път — промърмори тя. — Не виждам защо ти трябва разрешението ми да продължиш.

Той се засмя. Топъл звук от мъж, когото винаги бе смятала за студен.

— Както вероятно знаеш, баща ми имаше… проблем.

— За лудостта му ли говориш?

Нали се разбраха да са откровени?

— Да — отвърна той след миг колебание. — Всяка жена, която ме вземе, рискува да стане свидетел на подлудяването ми и евентуално да предам това на децата й. Затова бракът с мен може и да не е преимущество. Съзнавам го от известно време. Затова досега не полагах усилия. Сега съм готов да рискувам да се оженя, но много жени не биха били готови да поемат същия риск. Мисля, че в твоя случай…

— Защото имам ограничен избор и не разполагам с време ли? — попита тя цинично. — Да, може и да съм готова да рискувам.

— Чудесно.

Тя се насили огорчението й да не проличи. Не бе сигурна кое е по-лошо: да я желае мъж, само защото „представлява предизвикателство“ или друг да я желае, защото така е най-удобно. Наистина ли до такава степен бе неомъжваема?

При влизането в оранжерията в очите й напираха сълзи. Наскоро инсталираната печка бе затоплила учудващо добре помещението, а газовите фенери осветяваха павираната алея по средата.

Край прозореца бяха наредени десет портокалови дървета, засадени в големи саксии. Срещу тях имаше пейки, където човек да седне и да се наслади на багрите и на аромата на нацъфтелите цветове. Но дори ярките панделки, накичени за украса на саксиите, не успяха да я развеселят.

Защото й хрумна нещо друго. Как да допусне Лион да й направи предложение за брак, ако възнамерява да му откаже? Ще сметне, че го прави заради лудостта в семейството му. А ако се разчуе за отказа й, това ще влоши положението му. Не биваше да му причинява подобно нещо.

Но тогава й оставаше единствено да се омъжи за него. Не съобразяваше доколко й допада и това. Трудно си представяше как ще прекара остатъка от живота си с подобна надута персона.

— Значи ще е взаимноизгоден брак, така ли?

— Не съвсем. Надявам се да имаме нормален, дружелюбен брак.

Дружелюбен, все едно са приятели?

Той спря и изгледа изучаващо лицето й.

— Ще ти дам време да размислиш, скъпа. Съзнавам, че постави въпроса малко ненадейно. Но да се надявам ли предложението ми да представлява поне малък интерес за теб?

Може би. Ако…

— Кажи ми нещо. Намираш ли ме… привлекателна като жена?

Той видимо се изненада.

— Извинявай. Май предложението ми прозвуча много студенокръвно.

— В известна степен.

Отговорът й накара очите му да заблестят.

— Тогава това вероятно ще те успокои.

Пресегна се, хвана я за брадичката и приближи устни към нейните.

Тя затаи дъх. Една целувка определено щеше да успокои опасенията й.

Но когато устните му докоснаха нейните нежно, подканващо… и хладно, тя остана разочарована. Не че имаше нещо не наред с целувката му. Просто беше прекалено…

Предпазлива; резервирана. Все едно правеше проучване. Тя не искаше мъж да я проучва; желаеше да я прегърне страстно и недвусмислено да й покаже колко изкусителна я намира и няма търпение да е с нея…

— Предлагам да пуснете дамата — изръмжа познат глас, от което тя подскочи. — Иначе последствията няма да ви се понравят.

* * *

От гледката как херцогът си позволява волности кръвта на Джаксън закипя и той не успя да се въздържи. Колкото и нехарактерно да беше за него, действа импулсивно и вече съжаляваше.

Защото херцогът се отдръпна бавно и го изгледа презрително, както правят хората с високо обществено положение.

— Не се познаваме, сър.

Джаксън се опита да овладее бушуващите в него емоции. Лейди Силия го гледаше изпепеляващо, а херцогът определено бе раздразнен. Но след като си навря носа в тази история, сега трябваше да се измъкне.

— Аз съм Джаксън Пинтър, таен полицейски агент от Боу Стрийт. Братът на дамата ме е наел да… да… — Ако каже, че проучва ухажорите й, лейди Силия вероятно ще го убие на място.

— Господин Пинтър разследва смъртта на родителите ни — обясни тя с копринен глас, ала Джаксън не се подведе нито за секунда. Тя беше бясна. — И очевидно смята, че така поставената му задача му дава право да се намесва и в по-лични въпроси.

Очите на Джаксън срещнаха нейните и той не се въздържа да се заяде.

— Брат ти ме нае също и да те защитавам от златотърсачи. Просто си върша работата.

По лицето на херцога се изписа гняв.

— Знаеш ли аз кой съм?!

Благоприятна партия за дамата, дяволите да те вземат.

— Мъж, който целува невинна дама без знанието или разрешението на семейството й.

Лейди Силия изглеждаше не по-малко разярена.

— Господин Пинтър, това е Негова светлост херцогът на Лион. Той не е златотърсач. И станалото тук не е твоя работа. Ще съм ти благодарни да си запазиш мнението за себе си.

Джаксън я изгледа свирепо.

— Както отбелязах онзи ден, мадам, всичките пари на света няма да ме накарат да го направя.

Херцогът го изгледа изпитателно.

— И какво възнамеряваш да направиш заради видяното, сър?

Джаксън откъсна очи от лейди Силия.

— От вас зависи, Ваша светлост. Ако и двамата се върнете в балната зала незабавно, няма да предприема нищо.

Облекчение или предизвикателство зърна да се изписва върху лицето на херцога? Трудно му бе да определи на оскъдното осветление.

— Ако се държите подобаващо в присъствието на лейди Силия в бъдеще — продължи Джаксън, — не виждам причина случилото се тук да се разчуе.

— Много си любезен. — Херцогът предложи ръка на лейди Силия. — Тръгваме ли, милейди?

— Ти върви — каза тя резервирано. — Искам да говоря с господин Пинтър насаме.

Херцогът погледна първо нея, после Джаксън и кимна.

— Очаквам да танцувам с теб по-късно, скъпа — усмихна се той, което влуди Джаксън.

— Разбира се. — Тя впи очи в Джаксън. — Ще го направя с удоволствие.

Щом благородникът излезе, всякакво „удоволствие“ изчезна от лицето й.

— Как смееш да се намесваш? Трябва да си горе и да претърсваш стаите на ухажорите ми, да разговаряш със слугите им или да правиш нещо полезно вместо…

— Даваш ли си сметка какво щеше да стане, ако не се бях появил? — сряза я той. — Тук е усамотено и отдалечено, а печката приятно затопля помещението. Можеше да те сложи на някоя от многобройните пейки наоколо и да…

Усети се, но не достатъчно бързо.

— И какво? — поинтересува се тя. — Щях да го оставя да ме обладае все едно съм лека жена ли?

По дяволите!

— Не казах такова нещо.

— Но така прозвуча. Очевидно според теб аз нито съм способна да се въздържам, нито да устоявам на вниманието на мъж, когото познавам от детството си.

— Нямаш представа какво може да направи един мъж на една жена! — изкрещя Джаксън.

Тя пребледня.

— Беше само целувка…

Той пристъпи към нея, обзет от неконтролируема лудост.

— Така се започва. Мъж като него те примамва с целувка, после с прегръдка, а накрая…

— Никога не бих позволила нещо повече от целувка — скастри го тя. — За каква ме мислиш?

Пристъпи към нея и я принуди да отстъпи към стената.

— За прекалено доверчива, за да се досетиш какви са истинските намерения на някои мъже. Не владееш всяка ситуация, милейди. Някои мъже вземат каквото искат и няма как да им се противопоставиш.

— Знам повече за истинската природа на мъжете, отколкото мислиш. — Спря, защото гърбът й опря в стената. — В състояние съм да се грижа за себе си.

— Нима?

Постави ръце от двете й страни и фактически я плени.

Помисли за майка си и за разбитото й сърце, само защото някакъв благородник й бе хвърлил око. Прилоша му от възможността същото да се случи и с лейди Силия, било поради прекомерно безразсъдство, било поради наивност да разбере, че не е неуязвима.

Навеждайки се към нея, той сниши глас.

— Наистина ли вярваш, че си в състояние да спреш всеки мъж, решил да те нарани?

В очите й се мярна предизвикателство.

— Напълно.

Крайно време бе някой да й покаже колко е уязвима.

— Докажи го — изръмжа той.

И притисна устни към нейните.

Глава шеста

Силия застина на място. Не можеше да повярва: Порядъчният Пинтър я целуваше. Напористо, смело, несравнимо по-чувствено от херцога.

О, небеса.

Предизвикана от него, тя започна да рови из чантичката си за пистолета. Точно напипа дръжката, когато все така с устни върху нейните, той прошепна:

— Мили боже, Силия…

Никога не я бе наричал по име. И определено никога не го бе произнасял така… отчаяно. Макар и с пистолет в ръка, я обзе колебание дали да го използва.

Той отново я целуна и светът се завъртя. Допирът му ставаше все по-див и настойчив. Това вече не бе никакво предизвикателство; не и когато я целуваше все едно устните й пазят тайната към вечността. От сладостните му целувки кръвта закипя във вените й.

Езикът му си проби път между устните й с такава настойчивост, че гърлото я заболя. Припомни си как Нед я целуваше.

За миг той застина. След това простена и пъхна език в устата й. О, беше великолепно. Когато Нед го направи, й се стори лигаво и противно, но целувката на господин Пинтър бе толкова по-различна от целувката на Нед, колкото слънцето се различаваше от дъжда.

Бавно и чувствено той напираше и пораждаше жаждата й за още. Как е възможно това да се случва на нея? С него? Кой да си помисли, че безстрастният господин Пинтър е в състояние да се целува така главозамайващо?

Почти без да съзнава какво прави тя обгърна врата му със свободната си ръка. Той се притисна към нея и съвсем я залепи за стената, докато впиваше устни в нейните без никакви задръжки. Мустаците му леко я бодяха, устата му имаше вкус на шампанско, а ароматът на портокали витаеше около тях.

Беше вкусно… опияняващо… Райско…

Забрави за пистолета в другата си ръка, забрави, че всеки може да ги види през прозорците на оранжерията, забрави как й държеше лекции, все едно е слабоумна. Защото я целуваше сякаш е ангел. Неговият ангел. И бог да й е на помощ, но искаше да продължава да я целува така вечно.

Изпукване от печката го върна към действителността. Откъсна устни и я погледна. Очите му гледаха диво, дишаше учестено.

Изражението му мигом се промени и стана по-студено от камък.

— Видя ли, лейди Силия? — заговори той дрезгаво. — Един мъж може да направи каквото си иска, стига да е насаме с жена.

Удовлетворението й начаса се стопи. Нима само искаше да й даде урок?

Побесня. Как смее той? Сети се за пистолета, опря го в брадичката му и освободи предпазителя.

— И в такъв случай жената има право да се защитава. Не си ли съгласен?

Изненадата върху лицето му я удовлетвори, но тя не продължи дълго. Той присви очи и почти просъска:

— Добре, стреляй.

Силия преглътна. Дори и без сачма, барутът щеше да го нарани сериозно. Нямаше начин да…

Докато тя се колебаеше, той изтегли пистолета от вдървените й пръсти. Блесналите му очи се впиха в нея.

— Никога не размахвай пистолет, ако не си готова да го използваш.

Внезапно усетила се уязвима, тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Повечето мъже веднага щяха да се огънат при вида на пистолета — промърмори тя.

— Но не и аз.

— Ти не си като повечето мъже — процеди тя суховато.

Той само кимна. Отиде до една от саксиите, насочи дулото към пръстта и стреля. Изчака димът да се разсее, установи липсата на дупка и се обърна към Силия.

— Барут. — Изгледа я свирепо. — Хрумна ли ти, че ако не стреляш от упор, само ще разяриш мъжа, към когото си го насочила?

— Трябва ми само за мъже, които се приближават прекалено близо до мен — тросна се тя.

— Следващия път, когато се налага да се защитаваш, забрави за пистолета. По-добре силно сритай с коляно мъжа между краката. Така съвсем ясно ще дадеш да се разбере какво е отношението ти и ще имаш предостатъчно време да избягаш.

Руменина заля страните й. Имаше братя и разбираше какво точно й казва, но сама не би се сетила да го приложи. Жалко, защото щеше да й послужи добре при Нед.

— Защо ми казваш всичко това?

— За да знаеш как да се пазиш, ако някой си позволи волности с теб.

— Дори ако този някой си ти?

Странен блясък се появи в очите му, докато прибираше пистолета в джоба си.

— Особено ако съм аз.

Това пък какво означаваше?

— Господин Пинтър, относно целувката ни…

— Исках да ти дам урок, нищо повече — прекъсна я той. — Оплачи се на братята си и нека ме освободят, ако това искаш, но не се безпокой. Каквото и да предприемеш, това няма да се повтори.

Тя затаи дъх. Как може да е толкова равнодушен? Целуна я така убедително, така сладко…

Така започна всичко с Нед, но то не означаваше нищо и за него. Направи го само за да впечатли приятелите си.

Господин Пинтър тръгна към вратата.

Силия преглътна обидата и извика след него:

— Къде отиваш?

Той спря само колкото да й хвърли леден поглед.

— Имам да претърсвам стаи на ухажори и да разпитвам слуги, забрави ли?

— Искам си пистолета обратно — сопна се тя.

— Ще ти го дам утре. Като се има предвид глупавото ти предположение, че ще те защити при всякакви обстоятелства, е по-добре да не е у теб. Тогава едва ли ще се изкушиш за уединени срещи с напористи джентълмени.

Лицето й пламна.

— Единственият напорист мъж, от когото трябва да се пазя, си ти! Следващия път, когато те видя, ще те застрелям.

— Дано да ме уцелиш — присмя се той. — Защото ако някога отново насочиш оръжие срещу мен, ще те арестувам за нападение на блюстител на реда.

Тя зяпна, а той спокойно излезе от оранжерията. Взе си чантичката и я запрати към вратата в момента, когато тя се затваряше. Той беше звяр! Чудовище! Дори я накара да забрави да го попита дали е научил нещо за ухажорите й!

Очите й се насълзиха. Беше толкова… типично за него да я разтърси така, като й наговори ужасни неща. Готова бе да се закълне, че го е направил нарочно. Вечно иска да я стъпче. Целува я страстно в един миг, а в следващия я заплашва с арест. Какъв прикрит дявол!

Отпусна се на близката пейка и се помъчи да прогони сълзите. Няма да плаче за него! Няма! Мъжете са отвратителни същества. А баба й иска да се омъжи за някого.

Небеса, какво ще прави? Лорд Девънмонт очевидно не се интересува от брак. Виконтът ще пристигне на сутринта и, ако й предложи, има шанс баба й да се откаже от ултиматума, за да предотврати чужденец да влезе в семейството.

Оставаше херцогът. Целувката му не я развълнува, но той поне търси прилична връзка, а и баба й ще остане впечатлена при едно предложение за брак от него. Силия се колебаеше дали да се възползва от това.

Но все някак ще се оправи. Тогава господин Пинтър ще съжалява, задето се държа така ужасно с нея.

* * *

Джаксън мина по страничен коридор, за да избегне бързащите към оранжерията прислужници, привлечени от изстрела. Нека Силия се оправя с тях. В момента не бе в състояние да говори с никого.

Какъв идиот е! Наистина ли мисли, че ще му се размине задето целуна дъщерята на маркиз?

И не просто на кой да е маркиз, а Силия, разкошна в лилавата рокля; прекрасната, разгневена Силия.

Лейди Силия, напомни си той. Но няма да успее да мисли вече по този начин за нея; не и след като ароматът и вкусът й още владееха сетивата му.

Чу гласове зад гърба си и се вмъкна в празна стая, за да се справи с емоциите си и до някаква степен да си възвърне самоконтролира. Оказа се безполезно. Продължаваше да усеща тялото й до своето, да долавя учестеното й дишане, докато я целува.

Дяволите да я вземат и нея, и нежните й устни, и деликатните й въздишки, и впитите във врата му пръсти, които го тласкаха да я сложи да легне на близката пейка и да…

— Гръм и мълнии!

Прокара пръсти през косата си. Какво ще прави сега с нея?

А тя защо му позволи да я целуне по такъв начин? Защо изчака да се представи като пълен глупак, преди да извади проклетия пистолет?

Ясно защо. За да го превърне в глупак тя. Да го подмами, че е в безопасност, за да докаже способността си да овладее всяка ситуация.

Е, опроверга твърденията й, но това му носеше малка утеха. Държа се като пълен безумец, изпиваше устните й все едно е вълк, а тя — негова плячка. При възможност да говори за целувката им, тя сигурно щеше да обясни колко безочлив е бил; щеше да го предупреди никога повече да не проявява подобно нахалство.

Всъщност беше излишно да му го казва; той си научи урока.

Да, научи го.

Спомни си как устните й се разтвориха под неговите. Гърдите му се стегнаха и той стисна ръце в юмруци.

Не, нищо не е научил. Знаеше само, че сега я желае повече от всякога. Искаше отново да я целуне и то не само по устните, а и по елегантната шия, по нежните рамене, по извивката на гърдите й…

Неволно изруга. Това е лудост! Трябва да си наложи да престане да полудява, като мисли за нея…

— Ето ви, сър — чу се глас зад него. — Стори ми се, че вие влязохте тук.

— Какво, по дяволите, има? — изръмжа той и се обърна да види кой го безпокои.

Беше Джон, дългогодишният лакей на Стоунвил, на когото маркизът имаше най-голямо доверие. Мъжът пребледня.

— Извинете… Останах с впечатлението, че ще ви интересува какво открих за бавачката и господин Върджил. Вие ме помолихте да се захвана с това.

— Да, помня. Благодаря. — Джаксън потърси съдействието на Джон, защото макар по време на смъртта на родителите на децата Шарп лакеят да не бе работил в семейството, той познаваше почти всички от онези години. Джаксън се насили да се усмихне, да се успокои, да се държи все едно не мисли как да обладае най-младата дама в имението. — Прощавай. В момента няколко неща ми висят на главата, затова проявих раздразнение.

Неволно в ума му се мярнаха думите на Силия — на лейди Силия: По-лесно ще работим заедно, ако не си толкова труден за общуване.

Идеше му да изсумти, но се въздържа. Никога няма да е лесно да работи с нея.

Джон пристъпи напред предпазливо и му подаде лист хартия.

— За жалост още не съм открил всички прислужници, за които ме помолихте. Това е списък на вече намерените. Почти съм сигурен, че бавачката — госпожа Дуфет — живее в Хай Уайкомб. Записал съм последния известен засега адрес, но ако ми дадете още ден да разговарям с един пенсиониран прислужник от Илинг, ще го потвърдя, както и другите адреси от списъка.

Джаксън взе листа.

— Много ще съм ти благодарен.

При нормални обстоятелства би отишъл лично до Хай Уайкомб, за да провери адреса, но мястото отстоеше на два часа път с кон и щеше да му е нужен поне половин ден. Не смееше да отсъства толкова дълго от Халстед Хол, докато ухажорите на лейди Силия се опитват да останат насаме с нея. Значи задачата ще почака, докато няколкодневните тържества свършат.

Джон понечи да се оттегли, но на Джаксън му хрумна нещо.

— Между другото, разбра ли дали бавачката е използвала някога камфор при децата?

— Да, щях да забравя. Икономът си спомни, че от време на време се е появявал в сметките на имението. Трябва да провери, за да е напълно сигурен. Пита дали държите на тази справка. — Джон свъси вежди. — И е любопитен защо ви е да знаете.

Любопитството не го зарадва; не и ако Джаксън ще провежда разследването си тайно, заради доброто на лейди Силия.

— Някой от семейство Шарп спомена нещо, та се запитах. Кажи на иконома да не се занимава.

При среща с бавачката ще я попита, независимо от колебанието дали си заслужава да се споменава.

Не се съмнявам, че е било истина.

Въздъхна, сещайки се колко разпалено изрече тези думи лейди Силия. Колкото и проблеми да му създаваше, колкото и да се стремеше пътищата им да не се кръстосват, не можеше да загърби съня й с лека ръка. Дори да беше най-дразнещата жена, която е срещал, заслужаваше по-добро отношение.

Глава седма

Силия не се изненада да се озове сама на масата за закуска. Все още бе рано за ставане, като се има предвид, че танците и игрите на карти продължиха дълго след един през нощта. При нормални обстоятелства тя също щеше да е още в леглото, но така и не успя да заспи.

И причината не бяха ухажорите й. С флиртовете си по-късно лорд Девънмонт демонстрира пълна незаинтересованост от нейното споменаване на женитба. А херцогът танцува два пъти с нея. Втория път се държа изключително дружелюбно — повод сериозно да се замисли дали да не приеме предложението му.

Само едно я възпираше: хладната му целувка. Особено в сравнение с разгорещените ласки на господин Пинтър.

Дяволите да го вземат. Колкото и да си повтаряше, че целувките му не означават нищо, накърнената й гордост искаше да вярва друго; накърнената й гордост твърдеше, че той е показал прекалено много страст, за да е било просто урок.

Накърнената й гордост бе една голяма досада.

— Виконт Де Басто, милейди — обади се глас откъм вратата.

Тя се сепна и се обърна: прислужник въвеждаше виконта в салона за закуска.

— Добро утро, сър — изправи се тя и поздрави весело, доволна да се откъсне от мислите си. — Пристигнал си рано, виждам.

Той се усмихна широко, пристъпи напред, взе ръката й и я поднесе към устните си — типичен маниер на континента.

— Не исках да пропусна и един миг от компанията на такава прекрасна дама.

Понякога се налагаше да се напряга, за да разбере думите му, изречени със силен акцент, но този път ги чу съвсем ясно.

— Радвам се да те видя. — Посочи страничния бюфет. — Ще закусиш ли?

— Благодаря. С удоволствие. Тръгнах от града без да ям. — Намигна й. — Много бързах да те видя.

Тя се насили да не се разсмее. Понякога в негово лице виждаше португалския вариант на лорд Девънмонт.

Той отиде до бюфета, а тя отново седна. Опитваше се да не обръща внимание на дрехите му, но те определено не говореха в негова полза. Да, модата в Португалия бе различна, разбираше го, но никога не бе виждала такъв паун!

Личеше си обаче, че под червения кадифен жакет и зелените сатенени панталони се крие прилична фигура. За щастие кафявата му жилетка тушираше донякъде ярките тонове на горните дрехи, но вратовръзката му беше ужасна.

Неволно в ума й се мярна забележката на господин Пинтър: Басто е португалски идиот, прекалено възрастен за теб и явно търси сладко младо същество да го гледа на старини.

Тя свъси вежди. Защо господин Пинтър го смята за толкова стар? Косата на лорд Басто беше черна като нощта, дори на местата, където косата на Оливър започваше да се прошарва. Предполагаше, че е връстник на брат й — гонеше четиридесетте. Това го правеше само петнадесет години по-възрастен от нея, следователно не го изключваше от сферата на кандидат-съпрузите.

Щеше й се обаче да не е толкова космат. Поддържаше брадата и мустаците добре подрязани и тя съзнаваше, че това е модата в чужбина, но никой в Англия не ходеше така. Омъжи ли се за него, ще го убеди да се обръсне.

Седна на масата до нея. Чинията му бе пълна с яйца и наденички. Погледна я сериозно.

— Искам да се извиня, милейди. Ще ми се да съм около теб и вечер, но ми е трудно, защото… как се казва… се налага да съм компания на болната си сестра.

— Компания? А, искаш да кажеш компаньон.

Той й се усмихна с благодарност.

— Да, това е думата. Компаньонът й трябва да говори португалски, а такъв не се намира лесно. Успях да ангажирам една жена, но тя идва само през деня.

— Да, едва ли много англичани знаят португалски. Имаш късмет, че въобще си намерил тази жена.

— Права си. — Хвърли й кос поглед. — Ти, предполагам, не го знаеш.

— Не, за съжаление. — Той я погледна разочаровано и тя побърза да добави: — Но английският ти е доста добър, така че не се налага.

Очите му засияха.

— Много си мила, милейди. Ти си най-добродушната англичанка, която съм срещал.

Тя се засмя. Виконтът бързо се издигаше в очите й и се изкачваше начело в списъка й.

— Някои хора не ме намират за добродушна.

Например един безчувствен таен полицейски агент от Боу Стрийт.

Той постави ръка на гърдите си.

— Не го вярвам! Ти си такава alma brilhante… светла душа. Как е възможно някой да не го забележи?

Силия му се усмихна.

— Вероятно са слепи.

— И глухи. — Потупа се по главата. — И не с акъла си.

— Браво, милорд — похвали го тя. — Съвсем уместно употреби идиома.

Първоначално той я изгледа изненадан, но после се ухили.

— Трябва да е така, ако ще впечатлявам senhora.

Тя му хвърли лукав поглед.

— И защо искаш да ме впечатлиш?

Взе ръката й, отново я целуна, но този път не я пусна.

— А защо не?

Изпълненото му с копнеж изражение пробуди симпатиите й.

— Най-добре хапни яйцата, преди да изстинат — посъветва го тя и си издърпа ръката.

Той въздъхна и последва наставленията й. По едно време заговори:

— Разбрах, че семейството на баща ти не е оттук. Така ли е?

— Да. Майката на татко е от Тоскана.

— Значи е половин италианец. Затова ли майка ти се омъжи за него? Харесвала е чужденците, така ли?

Искрената надежда в тона му я накара да изсумти.

— Според мен се е впечатлила от титлата маркиз, но не си е давала сметка какво произтича от това.

Той свъси вежди.

— Не разбирам.

— Баща ми обичаше да живее както му харесва, да го ласкаят. Не се променил и след като се оженил.

— Какво е правил?

— Не е бил верен на мама. Тя се омъжила за него, защото мислила, че са влюбени. Изневерите му разбили сърцето й.

— Ясно. И ти със сигурност знаеш, че не й е бил верен?

Да се срещнем в ловната хижа.

Не, беше прекалено лично, за да го сподели.

— Знам го, защото братята и сестра ми коментират въпроса. Аз не помня нищо от онези години. Бях много малка.

— Това е хубаво — заключи той.

Тя го погледна въпросително.

Изгледа я изпитателно и обясни:

— Никое дете не бива да става свидетел на… как го каза… изневерите на родителите си.

— Напълно съм съгласна. — Усмихна му се тъжно. — Но съм изненадана от отношението ти. Смятах, че като си от Континента и от привилегирована класа…

— Бих одобрил подобно поведение ли? — попита той огорчен.

Тя обаче продължи да упорства.

— Вероятно. Мнозина благородници се женят за пари, за да обезпечат средства за именията си. Мама се заблуждавала, че е влюбена в татко, а той искал само състоянието й.

— И се опасяваш някой да не се ожени за теб, заради твоето богатство? — попита той и я изненада с проявената прозорливост.

— Нима ще ме виниш? Искам мъжът да ме харесва заради самата мен, а не заради онова, което ще му обезпеча.

— Много разумен подход. И си права да очакваш подобно отношение. — Замисли се. — Понякога хората искат много неща, не само едно. Пари, добродушна съпруга, мир…

Мир? Какво странно желание.

— А ти какво искаш?

Сякаш осъзнал, че се е разкрил прекалено много пред нея, той я дари с безизразна усмивка.

— Искам всичко, естествено. Кой не го желае? — Потупа я по ръката. — Но ще се задоволя с дружелюбна съпруга.

Явно бе на път да й обяви чувствата и намеренията си.

И, разбира се, господин Пинтър избра точно този неподходящ момент да влезе в салона.

— И на чия дружелюбна съпруга сте хвърлили око, сър? — попита той с престорено любезен тон.

Закова поглед върху ръката на виконта, която държеше нейната, и очите му притъмняха. Тя потисна желанието да освободи ръката си.

Виконтът се напрегна и я хвана още по-здраво, почти собственически.

— Познавам ли ви, сър?

— Още не. Казвам се Джаксън Пинтър. — Пристъпи напред и протегна ръка към лорд Басто, с което принуди виконта да пусне нейната ръка и да поеме десницата му. — Някои биха казали, че съм „лакеят“ на госпожа Плъмтри — добави той и хвърли кос поглед към Силия, — но всъщност работя за лорд Стоунвил.

Тя се изчерви, припомняйки си разговора им отпреди няколко месеца, когато го нарече така. Той явно търсеше повод да се сдърпат. Без съмнение още бе бесен заради пистолета, насочен снощи срещу него.

— Господин Пинтър прави всякакви разследвания — обясни тя. — Срещу заплащане.

Сивите очи на господин Пинтър я пронизаха.

— Някои от нас нямат семейно богатство, с което да живеят.

— А други обичат да хапят ръката, която ги храни.

Щом той я замеря с казани от нея преди месеци думи, защо тя да не му отвърне със същото?

Изненада се от леката усмивка, появила се на устните му.

— Удар право в целта, мадам. Най-добре да се махна от пътя на огъня, докато имам възможност.

— Още по-добре би било въобще да не заставаш на пътя на огъня — сряза го тя. — Като човек на закона е редно да го знаеш.

— Какво да знае? — попита Оливър, влизайки в салона с херцога.

По принцип тя не възразяваше да стои в стая, пълна с мъже. Но когато това са брат й, двама ухажори и единственият мъж, чийто целувки й бяха въздействали, мъжкото присъствие й идваше малко в повече.

— Сестра ти и аз провеждахме една от нашите обичайни дискусии — отвърна господин Пинтър.

— С други думи пак те е скастрила за щяло и нещяло — уточни Оливър.

— Този път скастрянето беше взаимно — обади се тя небрежно.

Оливър изсумтя. Тя чувстваше впития в нея поглед на виконта, а херцогът наблюдаваше и нея, и господин Пинтър, което я смущаваше.

— Значи разследвате смъртта на родителите на домакина ни? — подхвана разговор херцогът.

Силия простена и Оливър се обърна рязко към нея.

— Ти си му казала?!

От снощи тя силно се притесняваше да не би господин Пинтър да сподели с херцога каква е ролята му в разследването на нейните ухажори, затова изтърси нещо, което семейството й не обсъждаше публично.

— Всъщност аз му казах, милорд — обади се господин Пинтър. — Предположих, че знае, като се има предвид колко е близък с брат ти.

Тя остана шокирана, задето господин Пинтър излъга Оливър, за да й спести неудобството. Особено след като разчита на Оливър за част от прехраната си.

Очите на господин Пинтър срещнаха нейните и лека усмивка заигра по устните му.

— Извинявай, стари момко — обади се херцогът, като продължаваше да наблюдава с любопитство и нея, и господин Пинтър. — Никой не ме предупреди, че е тайна. — За миг погледна виконта. — Не биваше да повдигам въпроса.

Объркан, лорд Басто се наведе към нея и прошепна:

— Както чух, майка ви застреляла баща ви при злополука, а после се самоубила. Не е ли така?

— Сложно е… — промърмори тя, усещайки мрачния поглед на Оливър.

— Е, явно тайната се е разчула — изсумтя Оливър. — Ако държите да знаете, господин Пинтър е тук, за да установи дали родителите ни не са били убити. А вие, господа, ако не възразявате, семейството предпочита информацията да не се разпространява много-много.

— Коя информация? — обади се нов глас от прага.

Влязоха лорд Девънмонт и Гейб.

— Боже! — възкликна Силия. — Защо всичките сте станали толкова рано?

Гейб се засмя.

— Защото отиваме да стреляме, разбира се. Всички, освен Джарет. Има работа в пивоварната. — Погледна виконта. — И ти ще дойдеш, Басто, нали?

— С удоволствие.

— Като стана дума за стрелба, милейди — господин Пинтър заобиколи масата, — проверих пистолета ти, както ме помоли. Всичко изглежда наред.

Извади го от джоба на жакета и й го подаде с весел поглед. Няколко чифта мъжки очи се вторачиха в нея и тя се изчерви. За да прикрие смущението си започна старателно да разглежда оръжието. Беше го почистил. Макар и неохотно, налагаше се да признае, че е доста мил жест.

— Какво хитроумно оръжие — отбеляза виконтът и протегна ръка. — Може ли?

Тя му го подаде.

— Колко е малък! — възкликна той.

— Защото е дамски джобен пистолет — обясни тя.

Оливър я погледна навъсено.

— Кога се сдоби с джобен пистолет, Силия?

— Преди известно време — отвърна тя неопределено.

Гейб се ухили.

— Сигурно не знаеш, Басто, но сестра ми е отличен стрелец. Смея да твърдя, че колекцията й от пушки е по-голяма отколкото на Оливър.

— Едва ли е по-голяма — обади се тя, — но вероятно е по-хубава. Придирчива съм към оръжията си.

— По едно или друго време е била всички ни при стрелба по мишена — подметна херцогът суховато. — Дамата уцелва муха от петдесет крачки.

— Не говори глупости — засмя се Силия. — Да, вероятно с бръмбар бих се справила, но не и с муха.

Идеше й да се ритне. Дамите не се хвалят със стрелковите си умения; не и ако смятат да се сдобият със съпруг.

— Ела да постреляш с нас — предложи Оливър. — Защо не?

Последното, което й трябваше, бе да победи ухажорите си в състезание по стрелба. Особено виконтът едва ли ще го приеме добре. Подозираше, че португалците предпочитат жените да са като оклюмали цветя.

— Не, благодаря — отклони поканата тя. — Предпочитам да стрелям по мишена. Не обичам да стрелям по птици.

— Както искаш. — Гейб очевидно остана доволен от перспективата да излязат само по мъжки, макар отлично да знаеше, че тя никак не се смущава да ловува птици.

— Хайде, лейди Силия — настоя лорд Девънмонт. — Снощи на вечеря яде пъдпъдъци. Защо се съпротивляваш да стреляш по птици?

— Щом не иска, да не идва — обади се отново Гейб.

— Не го прави, за да пощади птиците — намеси се господин Пинтър присмехулно. — Дамата не може да уцели движеща се мишена.

Тя прехапа устни, за да не отговори остро. Не подплашвай ухажорите си.

— Говориш небивалици, Пинтър — възрази Гейб. — Виждал съм Силия… Ох! Какво, по дяволите, Оливър? Настъпи ме!

— Съжалявам, старче. Беше на пътя ми — извини се Оливър, отправил се към масата. — Според мен обаче Пинтър е прав. Силия не може да удари движеща се мишена.

— За бога! — възмути се тя. — Как няма да уцеля движеща се мишена? Само защото отказвам да се целя в горките, беззащитни птици…

— Колко удобно изведнъж се сети за „горките, беззащитни птици“ — обърна се господин Пинтър със самодоволно изражение към лорд Девънмонт.

— Да, удобно е — съгласи се лорд Девънмонт. — Но не и изненадващо. Жените нямат способността на мъжете да проследят полет на птица…

— Това са пълни глупости! — Силия скочи на крака. — Ще уцеля гълъб или яребица по крилото като всеки от вас тук.

— Звучи ми като предизвикателство — обади се Оливър. — Какво ще кажеш, Пинтър?

— Чисто предизвикателство, сър.

Господин Пинтър я гледаше самодоволно.

По дяволите! Това ли цели? Да я подтикне да се включи?

О, няма никакво значение. Няма да допусне той или лорд Девънмонт да мислят така за нея.

— Добре. Ще участвам с вас, джентълмените, в стрелбата.

— Тогава предлагам, който събере най-много птици в торбата да целуне дамата — обяви лорд Девънмонт с блеснали очи.

— Наградата не ме привлича особено — измърмори Гейб.

Тя постави ръце на хълбоците.

— А ако аз събера най-много птици?

— Тогава получаваш правото да застреляш някой от нас по избор — провлечено се обади Пинтър.

Другите се засмяха, а Силия го изгледа кръвнишки. Негодникът определено се забавляваше.

— На твое място бих била по-предпазлива, господин Пинтър. Най-вероятно ще избера теб.

— Боже, този път наистина си я разгневил — не се стърпя Гейб. — Какво направи?

Все така с весели пламъчета в очите господин Пинтър прикова поглед в нея и отговори:

— Конфискувах й пистолета.

Гейб ахна, а Оливър поклати глава.

— Скоро ще разбереш, че никога не бива да пипаш някое от оръжията на Силия. Не и ако ти е мил животът.

— Не съм толкова лоша — промърмори Силия, забелязала как херцогът и виконтът я наблюдават с известна тревога, макар усмивката на лорд Девънмонт да стана още по-широка. — През живота си не съм стреляла по човек.

— Винаги има първи път — напомни й Гейб шеговито.

— Престани — сопна се тя раздразнено. — Обещавам да не застрелям никого. Предлагам следното: ако спечеля аз, вие, господа, ми дължите една пушка. Петима сте и ще успеете да съберете пари за една прилична пушка.

— Петима ли! — обади се господин Пинтър. — Аз не участвам ли в играта?

Тя го изгледа изпитателно.

— Според мен имаш определени задължения, с които да се захванеш.

Нали трябваше да разследва ухажорите й?

— Каквито и задължения да има към мен, ще почакат, Силия — намеси се Оливър. — Ела с нас, Пинтър. Любопитно ми е да видя как боравиш с оръжието.

Господин Пинтър й се усмихна.

— За мен ще е чест, милорд, стига милейди да няма нищо против.

Разбира се, че имаше нещо против. Но ако го отстрани, ще се питат дали не се страхува, че ще я победи.

— Ни най-малко — обяви тя на глас. — Стига да дадеш своята лепта за пушката.

Докато отиваше към вратата обаче, се притесняваше не за пушката, а за целувката. Ако той спечели…

Е, трябва да се погрижи това да не стане.

Глава осма

Джаксън се прицели в летящата яребица и стреля; повали поредната птица. Продължи напред с останалите, а кучетата хукнаха да донесат простреляните пернати. Шестимата мъже и Силия вървяха в разтеглена редица, за да се виждат отчетливо повалените мишени, но това затрудняваше участниците да преценят колко птици са повалили съперниците.

Кучетата се върнаха и поставиха улова в краката на Стоунвил. Джаксън нямаше кучета и затова лордът му бе предоставил своите. Стоунвил очевидно възнамеряваше да се забавлява единствено като наблюдава как Джаксън вади душата на Силия.

Джаксън, от своя страна, полагаше усилия да стреля достатъчно добре, за да победи тримата ухажори на Силия, тоест да им попречи да спечелят целувката.

За да я спечелиш ти.

Спряха, за да презаредят. Той свъси вежди. Глупости. Ако случайно спечели, ще се отнесе към нея като към дамата, каквато е. Девънмонт беше от шегобийците, които биха се държали с нея дръзко пред останалите. Лион вече познаваше вкуса на устните й, затова нищо чудно да иска вторият му допир с тях да е по-интимен. А Басто, нахалникът, използва всеки удобен случай, за да я хване за ръката…

Джаксън изруга под нос. Държеше се като ревнив идиот. Добре де, ревнуваше, но в случая не това беше важното. Просто искаше да предпази Силия да не допусне огромна грешка.

Опитът й да се измъкне от надпреварата в стрелба увери Джаксън в готовността й да избере един от тези глупаци за съпруг. Явно смяташе, че ако се прави на покорна и хрисима, шансовете й се увеличават.

Затова той ще се погрижи това да не се случи. Ако са достойни за нея, трябва да видят истинската Силия, а не онази, за която се представя. Вътрешно смяташе и тримата за безумци, щом не забелязват какви ги върши тя.

А тя не е ли наясно, че брак, скрепен с подобни хитрини, е обречен на провал?

Не. Беше заслепена от идеята да докаже грешната преценка на баба си по отношение на нея. Е, той няма да позволи да сключи такъв идиотски съюз с джентълмен, който не я заслужава. Особено след като научи това-онова за тях.

— Обстрелът на яребици явно не ти е чужд, господин Пинтър — провикна се Лион, докато презареждаше.

— Чичо ме е водил няколко пъти на лов — отвърна Джаксън.

Слугите подплашиха птиците. Докато яребиците се издигаха, всички стреляха. Той уцели още една.

Натрупваха се. Стоунвил даде два часа за състезанието. Джаксън нямаше представа колко време е минало, но от положението на слънцето съдеше, че краят на първия час наближава.

По негова преценка трябваше да продължава в същия дух. Леля му щеше да е във възторг колко птици е подсигурил за трапезата им.

— Чичо ти всъщност не е ли Уилям Норис, магистратът? — попита Стоунвил, когато всички отново тръгнаха напред.

— Да. Приятелите му обичаха да ловуват. Понякога ги придружавах.

— А аз мислех, че стреляш само по хора — провикна се Силия от другата му страна.

— Рядко се налага да стрелям, докато си изпълнявам задълженията. Понякога все пак прибягвам до употребата на пистолет. — Хвърли й кос поглед. — За разлика от теб, милейди, не го нося, за да се фукам.

Страните й поруменяха, ала тя само изсумтя и спря, за да презареди отново. Той направи същото.

Редно беше да престане да я тормози относно джобния й пистолет, но още беше потресен. Макар и само с барут, такова оръжие лесно би провокирало мъж да я нападне.

Същевременно се налагаше Джаксън да признае, че пистолетът едва ли би оказал подобно въздействие върху тази компания. Тези тук не приличаха на нападатели; по-скоро бяха мъже, готови да примамят жена в постелята си. Що се отнася до уменията им да стрелят, Лион се справяше добре, но Девънмонт явно не гледаше на заниманието сериозно. Голямата изненада се оказа Басто. Очевидно имаше известен опит с оръжията. Умело презареждаше и стреляше добре, но не беше особено бърз. Постоянно хвърляше към Силия погледи, пълни с копнеж и вероятно желание.

Това ни най-малко не се харесваше на Джаксън. В доклада си ще подчертае колко неподходящ като ухажор е виконтът; същото важеше и за Девънмонт.

Лион се държеше по-завоалирано, ала Джаксън възнамеряваше да изобличи и него, веднага щом остане насаме с нея. За предпочитане на публично място, за да не се повтори онова, което се случи между двамата снощи.

Лъжец. Искаш да я целунеш и отново да усетиш вкуса й.

Беше цяло чудо, че въобще стреля точно в непосредствена близост до нея. Днес отново се бе облякла, за да омайва. Този път рединготът й бе с цвета на гората. Така лешниковите й очи изглеждаха зелени, за да му напомнят, че е от семейство Шарп, защото всички имаха същите очи. А скъпият плат му напомняше, че е дама и богата наследница.

Не я беше виждал да стреля и очакваше умението й да е преувеличено. Не беше така. Не успя да проследи колко птици е повалила, понеже се съсредоточаваше върху своите, но положително бяха почти колкото неговите. Забеляза как се концентрира, колко внимателно се прицелва, умелото отчитане на посоката и силата на вятъра. Не бе срещал подобна жена; беше възхитителна.

— Слушайте, момчета — провикна се Девънмонт. — Замръзнах. Защо не спрем да се сгреем с нещо за пийване?

— Няма да ви преча — обади се Силия суховато. — Аз ще продължа да стрелям.

— Не бива да се отнасяш така с гостите ни, сестро — смъмри я Стоунвил. — И без това е най-добре да отидем на източната нива. Тук не остана нищо. Господа и милейди, свалете пушките и елате да се подкрепите. Разполагаме с вино и ейл, а готвачката е приготвила и нещо за хапване, ако огладнеем.

Мъжете бяха склонни да си починат, но Силия изглеждаше недоволна. Джаксън прикри усмивката си. Човек би помислил, че ще се зарадва на възможността да пофлиртува с ухажорите си, но тя сякаш се вълнуваше единствено от победата. Тази нейна черта му допадаше.

Слугите бързо подредиха маса с хляб, масло, сирена и пасти. Джаксън се зарадва най-много на халбата бира, защото искаше нещо да сгрее кръвта му. Времето беше хладно и видя Силия да потреперва, въпреки вълнения редингот, но тя изглежда не си даваше сметка за състоянието си. Беше заета да гледа как слугите броят птиците в торбите, за да докладват кой колко е повалил.

Джаксън наля халба бира и пристъпи към нея, за да й я подаде.

— Изпий това, милейди. Ще те сгрее.

— Благодаря — промълви тя и пое халбата.

Пръстите му докоснаха нейните и очите й се стрелнаха да посрещнат неговите. Останаха загледани един в друг и той си припомни колко меки бяха устните й снощи, какъв сладък аромат се излъчваше от нея, когато я притисна към стената и…

— Лейди Силия, искаш ли лимонова паста? — попита Басто с прекалено собственически тон.

Тя подскочи, все едно заловена да прави нещо нередно. Залепи усмивка на лицето си и отиде при виконта.

— С удоволствие, благодаря — кимна тя без да погледне назад към Джаксън.

Междувременно той не можеше да откъсне очи от нея. Как въобще тя толерираше този глупак, да не говорим за изобилното му внимание? Всяка излязла от устата му дума ясно говореше за желанието му да се добере до парите й.

Но засега тя не го знаеше.

— Е, Гейб — подхвана херцогът, докато си наливаше вино, — когато това тук приключи, трябва да пробваш новата ми пушка с капсули. Купих я от Мантон.

— Благодаря, стари приятелю, но Силия си взе такава преди два месеца. Вече я изпробвахме. Тя и днес май я използва. Доволна си, нали, сестро?

Херцогът се намръщи.

— Мантон ме увери, че съм един от първите, които я имат.

— Един от първите — наблегна Джаксън. — Явно лейди Силия е първата.

Тя му хвърли предупредителен поглед. Той пренебрегна реакцията й.

— Всъщност господин Пинтър иска да каже, че вероятно господин Мантон разправя това на всичките си клиенти — подхвърли тя небрежно.

— Не това исках да кажа, милейди — обади се Джаксън раздразнен. — Казах, каквото имах предвид, и ще ти бъда благодарен да не слагаш думи в устата ми.

— А аз, да не ме про… — спря навреме и огледа заслушалите се ухажори. — Извинявай, сър, не исках да ти пъхам думи в устата.

— Напротив. — Стараеше се да я разгневи, та тя да разкрие истинската си същност. — Затова се обади, все едно четеш мислите ми, а и двамата сме наясно, че е невъзможно.

Ако можеше, тя щеше да разбере, че в момента най-много копнее да я откъсне от тези проклети джентълмени и да целува всеки сантиметър от тялото й.

— Пинтър — обади се Гейб, — днес си много склонен да спориш.

— По-скоро е заядлив — подхвърли Силия с войнствени пламъчета в очите. — Господин Пинтър не обича дама да говори от негово име.

Това го разгневи.

— Не обичам никой да говори от мое име, независимо дали е мъж или жена. Същото, ако не се лъжа, важи и за теб.

Тя поруменя, но не извърна глава, а продължи да го пронизва с поглед.

— Впрочем — обади се Девънмонт — не бях чувал за пушка с капсули. Някой ще ми обясни ли какво представляват?

Силия се обърна към него.

— Как не си чувал? Всички говорят само за това.

— Така ли? — усмихна се Девънмонт. — Трябва по-често да се сливам с обществото.

— Добре би било — отсече Силия. — Миналата седмица, на гости у Найтън, лорд Темпълмор ми сподели, че Мантон вече предпочита да прави само такива. Невероятно е.

— Наистина — съгласи се Девънмонт със закачливи пламъчета в очите. — Тогава, моля те, обясни ми какво е пушка с капсули.

— Безнадежден си — не се стърпя тя. — Не е за вярване, че знаеш толкова малко за пушките.

— А аз не вярвах, че ти знаеш толкова много — върна й предизвикателството Девънмонт. — Не съм виждал жена, увлечена по оръжията така, както си ти. Смразяващо е.

— Нали? — намеси се Джаксън. — Но внимавай, Девънмонт. Дамата е склонна първо да стреля, а после да задава въпроси, ако правиш нещо, което тя не одобрява.

— Ще имам предвид предупреждението ти, Пинтър. — Девънмонт намигна на Силия. — Но за някои неща си заслужава да рискуваш всичко.

Първоначално Силия се сепна, но после придоби самодоволен вид. Джаксън изсумтя и отпи от ейла. Девънмонт определено го дразнеше; всъщност не понасяше нито един от тримата ухажори.

— Е, лорд Девънмонт, искате ли да ви покажа пушка с капсули?

— Определено — откликна Девънмонт. — Не обещавам да разбера всичко, но ти все пак ми покажи.

Тя не се нуждаеше от повече подканвания. Взе новата си пушка и се впусна в описания, с каквито всеки стрелец би се гордял.

Откъде, по дяволите, знае толкова много по темата? И защо жена, отраснала с убеждението, че майка й е застреляла и убила баща й, не само се е научила да стреля, но и се е пристрастила към стрелбата? Би ли убила някога някого с пушка?

Той въобще не разбираше тази част от нея. Имаше смътното усещане, че ако разгадае това, ще открие ключа към истинската й същност.

Погледът му случайно попадна върху виконта и кръвта му застина. Очите на благородника следяха всяко движение на Силия, а пръстът му се плъзгаше по чашата, все едно гали част от тялото й.

Джаксън стисна зъби. За нищо на света няма да позволи проклетият чужденец — или Девънмонт, или херцогът — да я докоснат.

— Цял ден ли ще стоим и ще обсъждаме пушки, или ще продължим надпреварата? — сопна се той.

Гейб размени поглед със сестра си.

— Права си. Най-подходящата дума е „заядлив“.

— Господин Пинтър вероятно няма търпение да заслужи целувката си — обади се Стоунвил. — И като имам предвид кой колко птици е уцелил, това може да стане съвсем скоро.

Всички се обърнаха към него.

Стоунвил се засмя и поясни:

— Девънмонт е убил едва осем, Гейб — впечатляващите петнайсет, Басто също се е представил добре със седемнадесет и половина, Лион е още по-напред с деветнайсет, а Пинтър води с двайсет.

— Браво, Пинтър! — похвали го Гейб дружелюбно. — Постарай се да я победиш, за да не се налага да й купуваме проклетата пушка.

— Спри се, Гейб — обади се херцогът раздразнено. — Имам шанс да спечеля, колкото и Пинтър. Води ме само с една яребица.

— Не ме интересува кой ще победи — отсече Гейб. — Просто нека е един от вас, ако аз не наваксам. Иначе тя ще избере най-скъпата пушка в магазина на Мантон.

— Много си стиснат, Гейб — подразни го Силия, докато се отправяха към източния край на имението.

— Защото ми трябва всяка гвинея, в случай че не се омъжиш.

Брат й явно го подхвърли на шега, но Силия не го възприе така.

Кръвта се оттегли от лицето й и Джаксън се изпълни със съчувствие. Разбираше силното й желание да докаже на семейството си, че е в състояние да си намери приличен съпруг. Възловата дума бе приличен.

— Твърдя отговорно: лейди Силия ще е омъжена по-скоро, отколкото очакваш — отбеляза херцогът.

Хвърли многозначителен поглед на Силия, тя леко му се усмихна и Джаксън усети как сърцето му се сви.

Херцогът определено й бе хвърлил око. А тя очевидно го съзнаваше.

По дяволите!

Спряха и Джаксън започна да презарежда пушката си с бързи, сръчни движения. Нека проклетият херцог се напъва колкото си иска, но няма да се ожени за Силия.

Нито ще му се отдаде отново случай да я целуне. Не и доколкото зависи от Джаксън.

* * *

Силия простреля поредната птица. Не обичаше да ловува, ала предизвикателството на движеща се мишена я забавляваше. За жалост не биваше да приема предизвикателството. Ще остави някой от джентълмените да спечели облога и да си открадне целувка. Това е много по-добър избор, отколкото ако ги победи.

Но какво ще стане, ако господин Пинтър спечели? Ами ако я целуне както я целуна снощи? Той не би се поколебал да постъпи точно така, за да подведе ухажорите й да смятат, че интересът й е насочен към друг и евентуално и той проявява интерес към нея.

Възможно е да е така.

Тя изсумтя. Интересът му бе единствено да провали живота й. Още не й бе докладвал за ухажорите. Предпочиташе да е тук и да пречи на всичките й планове, вместо да си върши работата.

Добре стреляше обаче; това му го признаваше. Мъжът определено боравеше добре с оръжие.

— Скъпа — подхвана херцогът, застанал до нея, — овладяла си сравнително добре новата пушка с капсули.

Тя се поколеба как да отговори, докато крачеха напред. Да запазиш гордостта на един мъж се оказа по-трудно, отколкото предполагаше.

— Но не толкова добре, колкото очаквах. По-бавно изстрелва, затова се налага да се прицелвам по различен начин, а понякога забравям. А ти?

— И при мен е същото. Ако бях с новата пушка днес, нямаше да се справя добре. Налага се да се поупражнявам още преди да започна да боравя прецизно с пушката с капсули.

— Редно е и аз да се упражнявам още — подметна тя.

— Да го направим заедно в Марсбъри Хауз — веднага предложи той.

— Ще ми бъде приятно.

Потисна угризението да не насърчава ухажването на херцога, защото не бе сигурна дали иска да се омъжи за него.

— Да, лейди Силия обича да демонстрира на мъжете как се борави с пушка — обади се господин Пинтър. — Няма да намерите по-добър учител, Ваша светлост.

Херцогът видимо се напрегна, а тя хвърли изпепеляващ поглед на господин Пинтър.

— Негова светлост не се нуждае от учител. Много добре стреля. И същевременно успява да спазва благоприличие, което е повече, отколкото бих казала за теб, сър.

Защо господин Пинтър се държеше така? Не му ли стига, че я въвлече в сегашната надпревара, ами кара и ухажорите й да са нащрек пред нея? Досега приемаха участието й в състезанието спокойно, но ако той продължи да ги провокира…

Всички спряха, за да презаредят. Господин Пинтър свъси вежди:

— Изисканите маниери са за аристократите. — В тона му личеше обида. — Ние, обикновените простосмъртни, не прибягваме често до тях.

— Тогава е цяло чудо, че някой въобще те наема да свършиш нещо — тросна се тя. — Изисканите маниери са основата на възпитаното общество, независимо от общественото положение на даден мъж.

— Мислех, че парите са в основата — не й остана длъжен той. — Защо иначе всички хукнахте да изпълнявате ултиматума на баба ти и да се жените?

Беше неприятно да говори така и той го съзнаваше. Щом думите излязоха от устата му, той я погледна предизвикателно.

— Не виждам защо ти се оплакваш — сряза го сухо тя. — Нашето злощастие ти позволява добре да си натъпчеш джобовете.

— Силия — обади се Оливър тихо, — скрий си ноктите.

— Защо? Той се държи невъзпитано.

Слугите отново вдигнаха яребиците. Господин Пинтър повали още една птица.

— Моля за извинение, милейди. Понякога езикът ми не се подчинява на здравия ми разум.

— Установих го. — Забеляза с какъв интерес ги наблюдават всички и се насили да се усмихне. — Но понеже имаше добрината да се извиниш, да забравим случилото се, а?

Със сковано кимване той прие предложението й за примирие.

После и двамата се съсредоточиха върху стрелбата. Тя твърдо бе решила да го победи, а той, от своя страна, бе не по-малко решен да победи другите джентълмени. Тя се опитваше да не си задава въпроса защо, ала перспективата за още една целувка от него я изнервяше и същевременно вълнуваше.

Наближаваше краят на втория час от началото на стрелбата. Дланите й вече се изпотиха. Докато тя и другите продължаваха да стрелят, Оливър поиска да преброят уцелените птици. Тя отново се оказа с равен брой отстреляни яребици с господин Пинтър, а херцогът бе изостанал с още една птица.

Чу господин Пинтър да ругае и го погледна.

— Какво има?

— Пушката засече, милейди — отвърна той делово. — Май ми трябва нова.

Дали тя да продължи? Другите стреляха, значи се отнасяше и за нея, но й се струваше нечестно да се възползва от обстоятелство, което няма нищо общо с ловните умения. Слугите се завтекоха да му донесат нова пушка, но той вече бе изостанал.

Само след минути Оливър обяви края на надпреварата. Силия се оказа победител. Водеше обаче пред господин Пинтър само с една яребица.

— Лейди Силия, излиза, че ти спечели нова пушка — обяви херцогът великодушно.

— Не — възрази тя и всички я погледнаха. — Не е спортсменско да ме обявите за победител, защото един от опонентите ми се оказа с дефектна пушка. Впрочем, ние му я предложихме.

— Не се притеснявай — намеси се господин Пинтър. — Не виня нито теб, нито братята ти за дефектната пушка.

— Не говоря за това. Всичко трябва да е честно, а не е.

— Тогава да продължим напред — предложи Оливър. — Слугите да вдигнат отново ятото. Пинтър има право да стреля още веднъж. С толкова вероятно го забави засечката. Ако пропусне, ти печелиш. Ако уцели, сте завършили наравно и тепърва ще му мислим как да разрешим казуса.

— Звучи ми справедливо. — Тя погледна господин Пинтър. — Какво ще кажеш, сър?

— Както нареди дамата.

Очите му се впиха в нейните.

Тя остана с неспокойното чувство, че той не говори само за стрелбата.

— Добре — подхвърли тя неангажиращо, — да довършим.

Слугите подгониха ятото, но този път птиците се вдигнаха по-далеч, отколкото бе удобно за стреляне.

— По дяволите! — изруга Гейб тихо. — Той няма да уцели оттук.

— Този път ще пропуснем и ще ги вдигне отново — обади се Силия.

Ала господин Пинтър бе вдигнал пушката и следеше полета на яребиците. Стреля и въздухът се изпълни с миризма на барут. Тя видя да пада птица.

Не, не една! Той бе уцелил две наведнъж!

Дъхът й секна. Макар и рядко самата тя бе поваляла две птици с един изстрел, но от такова разстояние…

Погледна го смаяно. Никой никога не я бе побеждавал, още по-малко с такъв забележителен изстрел.

Господин Пинтър впи очи в нея, докато подаваше пушката на притичал слуга.

— Победих те, милейди.

Устата й пресъхна.

— Така излиза…

Гейб извика възторжено, доволен, че няма да й купуват нова пушка. Херцогът и виконтът свъсиха вежди, а Девънмонт, както обикновено, изглеждаше развеселен.

Всичко това избледня, щом погледът на господин Пинтър се спусна към устните й.

— Браво, Пинтър — похвали го Оливър и го потупа по рамото. — Напълно си заслужи целувката.

За момент в очите му се мярна дива жажда. После сякаш воал се спусна върху лицето му и то стана безизразно. Пристъпи към нея, наведе глава…

И я целуна по челото.

Силна руменина плъзна по страните й. Как посмя да я целуне снощи, все едно му е любовница, а сега пред ухажорите й я третира като дете?! Или още по-лошо — като жена, недостойна за вниманието му!

— Е, поне това приключи — подметна тя небрежно в опит да запази част от достойнството си.

Всички мъже се разсмяха; с изключение на господин Пинтър. Той я гледаше поразен.

Докато господата се трупаха около него, за да го поздравят за чудесния изстрел, тя започна да крои планове. В момента, в който успее да го хване насаме, ще го накара да отговаря за всяка забележка, за всяко унижение през този ден.

Защото никой, който я прави на глупачка, не бива да разчита това да му се размине.

Глава девета

Остатъкът от следобеда се стори безкраен на Джаксън, макар вероятно да бе минал само час. Отново хапнаха, пийнаха и мъжете се посмяха още. Силия се държеше кротко, което провокираше ухажорите й да се надпреварват да флиртуват с нея. Нима не виждаха колко е ядосана? Не бе нужна кой знае каква прозорливост, за да се забележат признаците.

Проблемът бе, че не знаеше причината за гнева й, определено насочен към него. Сигурно защото я победи. Тя явно е от хората, които не се примиряват лесно със загубата.

На всеки негов коментар тя отговаряше студено, а към другите се обръщаше с усмивка. Надяваше се след снощи да се отнася малко по-благосклонно към него, но не извади този късмет. Заяждаше се, но пък именно тя настоя той да стреля отново; в края на краищата тя е виновна за победата му.

Нима целувката я разгневи? Не, изключено е. Той я целуна безкрайно благопристойно.

Компанията се отправи през полето обратно към имението; той беше в лошо настроение. Не го интересуваше победата; не го радваха неспирните потупвания на Гейб по рамото и хвалбите за стрелбата му; не го изпълваше доволство от това, че Стоунвил търсеше съветите му как да управлява имението. Цялото му внимание бе съсредоточено върху проклетите ухажори, следващи Силия като глутница гладни вълци.

И върху жената, която го влудяваше с всяка усмивка, отправена към другите. Те не заслужаваха усмивките й и той щеше да й даде да го разбере.

Възможността му се отвори по-рано, отколкото очакваше. Току-що влязоха в източното крило откъм градината. Херцогът и виконтът вървяха първи — обсъждаха португалската политика. Гейб и Девънмонт зад тях говореха за конни надбягвания. Силия крачеше бавно и така принуждаваше Джаксън и Стоунвил да правят същото. В един момент тя спря с ужасено изражение.

— Боже, забравих пушката си заредена! Толкова се впечатлих от успеха на господин Пинтър, че съвсем забравих. Трябва веднага да предупредя слугите.

Стоунвил я погледна с присвити очи.

— Сигурна ли си? Ти да допуснеш подобна грешка? Съмнявам се.

— Всичко е заради новата пушка с капсулите. Забравих за тях. Наистина е ужасно от моя страна. Слугите няма да знаят как да се справят. — Погледна Джаксън. — Ще ми помогнеш ли, господин Пинтър? Сигурно най-добре знаеш какво се прави в такъв случай.

Завоалираният намек за снощното му поведение го изненада не по-малко от откритото й предизвикателство.

— Разбира се, милейди. С радост ще ти помогна във всяко отношение.

Стоунвил гледаше ту към нея, ту към Джаксън.

— Наистина ли желаеш помощ?

— Разбира се. А господин Пинтър се занимава с такива неща всекидневно, защото обучава новопостъпилите на Боу Стрийт.

Работата на Джаксън не включваше обучението на когото и да било. Други се занимаваха с това. Но бе повече от очевидно, че „грешката“ на дамата е само претекст да поговорят насаме и той се включи в играта.

— Да, често се случва. — Предложи й ръката си. — Знам какво да правя.

— Благодаря, господин Пинтър — промълви тя, докато го хващаше под ръка.

Той усещаше как Негова светлост ги наблюдава, докато поемат по коридора към слугинските помещения в другото крило, но брат й поне не изказа повече възражения.

Щом изчезнаха от погледа му, тя го придърпа в един неосветен коридор.

— Насам. Знам място, където ще говорим насаме. Никой не идва насам.

Скоро се озоваха в необитаема част на къщата. Въздухът беше спарен заради затворените врати и прозорци, неотваряни от известно време. Тя отключи вратата с ключ, който висеше на синджирче около врата й и влезе.

Помещението очевидно бе неизползван салон — бели предпазни калъфи против прах покриваха всички мебели, с изключение на една кушетка и отрупано с книги писалище. Те бяха притеглени към камината, а пепелта в нея говореше, че там наскоро е пален огън. Малка метла с къса дръжка и вълнено одеяло подсказваха, че това е нечие тайно убежище.

Нейното.

— Не са ли ти предоставили достатъчно голяма всекидневна, милейди? — попита той.

Междувременно се наведе, хвърли с лопатата малко въглища в камината и използва кремък и прахан да запали огъня.

Тя го гледаше изпод спуснатите си мигли.

— Представа нямаш какво е да си заобиколен от семейство като моето. Разполагаме с достатъчно място за стотина гости, а в същото време всички обитаваме десетина помещения. Семейството ми не знае значението на думата „уединение“. — Изправи рамене и застана с лице към него. — Понякога искам да се махна от всички. Особено напоследък, докато баба ми диша във врата да се омъжа. Понякога ходя да стрелям, а понякога…

Сви рамене.

— Идваш и се криеш тук?

Очите й проблеснаха.

— Спасявам се. Не е същото.

Той се приближи до писалището и взе книга. Прочете заглавието и се усмихна: „Описание на мунициите“. Погледна и другите. „Всичко за пушките и стрелбата“, „Наръчник на стрелеца“ и — колкото и странно да беше — книга със заглавието „Ема“.

Погледна я въпросително, а Силия се изчерви.

— Не казвай на Минерва. Няма да се зарадва, че чета книга от жена, която смята за своя съперница, нищо че авторката е починала.

— И през ум не ми минава да го спомена. Но съм изненадан, че четеш романи.

— Имам и други интереси, освен стрелбата.

— Никога не съм твърдял обратното.

— Но ме мислиш за мъжкарана, признай.

Той внимателно претегли думите си.

— Смятам те за жена с някои необичайни интереси, повечето свързани с предпочитанията на мъжете. Те обаче не те правят мъжкарана.

Никоя мъжкарана няма да възпламени кръвта му, както тя прави в момента с елегантния си редингот, независимо от черните барутни петна по ръкавите. И никоя мъжкарана нямаше да го държи буден снощи, докато си представяше какво ли е да надигне полите й и да плъзне ръка по бедрата й, оголени над жартиерите.

— Въпреки това ме целуна сякаш съм някоя, недостойна за вниманието ти. Но така всъщност е по-добре. Не е редно пред ухажорите ми да ме третираш като желана жена. Биха останали с погрешно впечатление.

Той я зяпна потресен. Тя се сърдеше, защото той се държа с нея почтително и уважително.

— Извинявай, милейди — процеди той кисело през зъби, — не допусках, че искаш да те поваля на тревата и да те обладая. Явно съм сгрешил.

Върху страните й се появиха две червени петна.

— Има огромна разлика между това да ме обладаеш и да се отнасяш към мен все едно съм дете. Господата очакваха да ме целунеш по устните, както щяха да постъпят те. Ти спечели такъв тип целувка. Като не се възползва, те вероятно са помислили, че съм… непривлекателна за теб. А това вреди на намеренията ми.

Намеренията й бяха да се обвърже с някого от онези негодници. Обзе го гняв.

— Да видя дали съм те разбрал правилно. Искала си да те целуна с известна страст, та ухажорите ти да се убедят, че си желана като жена, така ли е?

Тя кимна.

Той се приближи, понеже не успяваше да овладее гнева си.

— Не ти ли стига, че вече се навъртат около теб като глутница кучета? Държат те за ръка на масата за закуска и те канят на уединени упражнения по стрелба в именията си?

— И каква ми е ползата ти да отблъскваш вниманието им на всяка крачка? Провокира ме да приема надпреварата по стрелба, защото искаше да ги подплашиш със слабостта ми към оръжията, признай!

Добре, така беше. Но той имаше основателни причини да го направи.

— Исках да видят истинската ти същност, а не жената, на която се преструваш, че си.

— Преструвам се?! — повтори тя задавено. — И на каква точно? На жена, която заслужава да се омъжи ли? А ти искаш да ме изкараш авантюристка… или не знам каква си.

— Не — възрази той, увлякъл се в спора им.

— Знаеш ли, господин Пинтър? Откакто постигнахме споразумението си, поради някаква нечестива твоя причина ти само влошаваш нещата. — Постави ръце на хълбоците си и го изгледа надменно. — Освобождавам те от ангажимента към мен. Не желая повече услугите ти.

С вирната глава тя се отправи към вратата.

По дяволите, няма да я остави да го направи! Не и когато знаеше какво ще загуби.

— Не искаш ли да чуеш доклада ми? — извика той след нея.

Тя спря.

— Не вярвам да имаш доклад.

— Имам и то доста изчерпателен. Просто изчаквах леля да го препише от почти неразчитаемите ми драскулки. Дай ми един ден и ще те снабдя с имена, адреси, дати и всичко, което желаеш.

— Един ден? Още едно оправдание да се забавиш и да ми нанесеш нови щети.

Тя прекрачи прага и той побърза да я хване за ръката и да я обърне с лице към себе си.

Направи се, че не забелязва какъв изпепеляващ поглед му хвърли.

— Виконтът е с двадесет и две години по-стар от теб — заяви той направо.

Очите й се разшириха.

— Измисляш си го!

— Възрастта не му личи, признавам. Но е почти два пъти по-възрастен от теб. Подобно на доста суетни мъже от Континента си боядисва косата и брадата. Затова изглежда по-млад, отколкото мислиш.

Това поне временно сякаш я потресе. После се наежи.

— Добре, разбрах. По-възрастен е. Това не означава, че няма да е добър съпруг.

— Той е застаряващ негодник със сестра инвалид. Всички преимущества от брак с теб са на негова страна. Ще се наложи ти да се грижиш за тях. Най-вероятно затова иска да се ожени за теб.

— Не можеш да си сигурен.

— Не? Та той не остава вечер тук, с гостите, заради сестра си. Това означава, че му трябва помощ, каквато не получава от слугите си.

Пълните й с негодувание очи срещнаха неговите.

— Защото е трудно да се намерят прислужници, говорещи португалски.

Той само изсумтя.

— Събрах тази информация от португалските му прислужници. Те също така ми казаха, че щедрото му харчене е само фасада. Средствата му са на изчерпване. Защо мислиш, че слугите клюкарстват за него? Напоследък не им плаща. Определено е хвърлил око на твоите пари.

— Възможно е — прие тя неохотно. — Но не и другите. Същото не важи за тях.

— Не. Те са добре финансово. Девънмонт обаче се е отчуждил от майка си и никой не знае защо. Трябва ми още време, за да разбера, но е възможно и снаха ти да ти каже, стига да си дадеш труда да я попиташ.

— Мнозина не се разбират със семействата си — тросна се тя вдървено.

— От дълго време има и любовница.

По лицето й пробягна тревожно изражение.

— Необвързаните мъже често имат любовници. Това не значи, че няма да се откаже от нея, след като се ожени.

Той я погледна строго.

— Значи нямаш нищо против да те ухажва мъж, докато поддържа любовница?

Въздишката й му даде красноречив отговор.

— Той май не се интересува от брак — призна тя. После се окопити и вирна брадичка. — Но остава херцогът.

— С лудото си семейство?

— Разказа ми за баща си, но аз и без това вече го знаех.

— А знаеше ли за прачичо му? Завършил е живота си в приют в Белгия, където са полагали специални грижи за делириума му.

Долната й устна потрепери.

— Херцогът не го спомена, не. Все пак разговаряхме кратко. Ще ми каже, ако го попитам, убедена съм. Беше прям по темата за лудостта в семейството си, когато ми предложи…

Млъкна внезапно. Сърцето на Джаксън се сви.

— Какво ти предложи?

Тя си поколеба, после изправи рамене.

— Брак, щом искаш да знаеш.

По дяволите. Джаксън нямаше право да се меси, но при мисълта тя да е в обятията на херцога му се прииска да счупи нещо.

— И ти, разбира се, прие — промълви той горчиво. — Не издържа на съблазънта да си херцогиня.

Очите й проблеснаха гневно.

— Единствен ти не виждаш предимствата от такъв съюз.

— Защото не вярвам в брака по сметка. Като знам историята на семейството ти, мислех, че и ти си на същото мнение.

Тя поруменя.

— И защо смяташ така? Трудно ли ти е да повярваш, че мъж може да ме хареса истински? Да е готов да се ожени за мен заради самата мен?

Огорчението в думите й го стъписа.

— Да, всъщност защо ли някой би се оженил за неразумната лейди Силия — продължи тя със сподавен тон, — ако не е заради състоянието й, или за да повдигне репутацията си?

— Нямах предвид нито едно от тези неща — увери я настойчиво той.

Но гневът й вече се бе разпалил.

— Напротив — възрази тя. — Снощи ме целуна, за да докажеш своята теза, а днес не си даде труда да ме целунеш както трябва…

— Слушай! — Хвана я за раменете. — Днес не те целунах „както трябва“, защото се опасявах, че започна ли, няма да се спра.

Това изглежда я отрезви.

— Ка… Какво?

Боже, не биваше да го казва, но как да я остави да го мисли за някакъв парий сред мъжете.

— Знам, че ако се приближа и сложа устни върху твоите…

Но сега вече наистина се намираше прекалено близо. А тя го гледаше със смесица от смайване и накърнена гордост и той не успя да се въздържи.

Целуна я, за да й покаже онова, което тя сякаш не виждаше: че я желае; макар и да съзнаваше колко е нередно и нищо няма да излезе, той я желаеше.

Тя откъсна устни от неговите.

— Господин Пинтър… — подхвана тя шепнешком.

— Джаксън — изръмжа той. — Наричай ме по име.

Тя се отдръпна и той видя нараненото й изражение.

— Няма… Няма нужда да се преструваш…

— Въобще не се преструвам, дяволите те взели!

Сграбчи я за ръкавите, притегли я и отново я целуна, този път още по-разпалено. Как не виждаше тя колко силно копнее за нея? Защо не съзнаваше какво изкушение представлява? Устните й го опияняваха; от допира с тях му се завиваше свят. Почти изгубил разсъдък, той я целуна толкова напористо, че всяка друга дама с нейното социално положение щеше да се обиди.

Тя се отдръпна за втори път и той очакваше да го зашлеви. Ала тя само плахо възрази:

— Моля те, господин Пинтър…

— Джаксън — настоя той отново, размекнат от втренчения й взор. — Наричай ме по име.

Силия сведе черните си мигли и леко поруменя.

— Джаксън…

Дъхът му секна от интимността на момента; същевременно главата му пламна. Тя не го отблъскваше, така че да вървят по дяволите всякакви негови опити да се държи джентълменски.

Този път жадно пое устните й и усети как кръвта във вените му кипва. Тя ухаеше на червено вино и лимонова торта — едновременно и сладка, и тръпчива. Идеше му да я погълне; искаше му се да я обладае тук и сега, в този салон.

Затова, когато тя се отдръпна, той тръгна след нея.

Тя нито спря да отстъпва, нито се завъртя, за да побегне.

— Снощи заяви, че нямало да се повтори.

— Знам. А ето, случи се.

Той копнееше за устните й подобно на дрогиран в свърталище за наркотици. Вкусил веднъж омаята, нямаше търпение да я целуне пак.

Тя стигна до писалището, а той я прегърна през талията. Тя извърна глава, преди той да успее да я целуне. Задоволи се да зарови лице в шията й, за която мечтаеше толкова отдавна.

Силия потрепери и плъзна ръце по гърдите му.

— Защо го правиш? — успя да промълви тя.

— Защото те искам — призна той, проклинайки се. — Защото винаги съм те искал.

И за пореден път покри устните й със своите.

Глава десета

Главата на Силия бе замаяна. Искаше я? Господин Пинтър я искаше?

Не господин Пинтър. Джаксън. Джаксън.

Тя потрепери, докато устните му обсипваха с целувки пътя от устата й до ухото; той дишаше учестено, а тя усещаше ударите на сърцето си, притискайки ръце в гърдите му.

Той наистина я желаеше. Изяждаше я ненаситно, обсипваше с целувки шията й, като умиращ от глад човек. Все така миришеше на барут — мъжествена миризма, а мустаците му драскаха лекичко кожата й. Езикът му се плъзна по ухото й и у нея се надигна желание.

Никога не бе получавала подобни целувки и ласки — нежни и изгарящи едновременно. Беше готова да се удави във всяка от тях.

— Джаксън… — прошепна тя.

— Обожавам да чувам как устните ти произнасят името ми — промълви той. — Повтори го.

— Джаксън… Това не е урок, нали?

Трябваше да знае; трябваше да е сигурна.

— Би трябвало да е — изръмжа той. — Бог е свидетел, че не научи първия много добре, иначе нямаше да сме тук сами сега.

Повдигна я на писалището, при което събори няколко книги, а тя ахна.

— Никога не ме е бивало с уроците.

Той положи целувка върху устните й.

— Вероятно не си попаднала на добър учител. Или на правилните уроци, милейди.

— Силия — възрази тя и зарови пръсти в гъстата му, тъмна коса. Имаше прекрасна коса: мека, чуплива. — След като те наричам Джаксън, ти ще ме наричаш Силия.

Очите му станаха стоманеносиви, когато се взря в нея.

— Силия…

Пръстите му започнаха да разкопчават редингота. Свали го от раменете й и го метна настрана.

Тя затаи дъх.

— Какво… Какво правиш?

— Продължавам с уроците. — Разтвори ризата й и разкри бельото й. — Искам да усетя вкуса ти. Ще ми позволиш ли, сладурано?

Сладурано? Само това нежно обръщение стигаше, за да сломи съпротивата й. Никой никога не я бе наричал така нежно. Фактът, че той я умоляваше да получи онова, което Нед така настойчиво и безапелационно искаше да изтръгне от нея, съвсем я размекна.

— Склонна съм да повтарям този урок, докато напълно го науча — промълви тя и се смая от собствената си дързост.

В отговор той развърза корсета й и стигна до долната й риза. Тя си пое дълбоко въздух, усетила как от хладината в помещението зърната й под долната риза щръкнаха. От руменината по лицето му по корема й пробягнаха тръпки.

— Кой урок е това? — успя да попита тя.

Очите му се впиха в нея.

— Как дори копеле може да се изкуши от прекрасна дама като теб.

— Дама ли? А не мъжкарана?

— Ще ми се да беше мъжкарана, сладурано — призна той с горчивина. — Тогава виконти, графове и херцози нямаше да се навъртат около теб.

Той ревнуваше ли? Боже, би било божествено, ако е така.

— А тайни полицейски агенти от Боу Стрийт? — не се предаваше тя.

В отговор той й хвърли мрачен поглед и наведе устни, за да целуне покритата й от долната риза гръд.

Боже, каква сладост само. Не е редно да му позволява подобни волности, но мъжът, който я привличаше от месеци, се държеше с нея сякаш е най-желаната на този свят и тя не искаше това да спре.

Вкопчи се в главата му и се наслади на жадните му ласки. Ръката му докосна едната й гърда, плъзна се под долната риза и хвана набъбналото й зърно. Пулсът й така се учести, че тя се изплаши да не припадне.

— Джаксън… О, Джаксън… мислех, че ме презираш.

— Приличам ли ти на човек, който те презира? — едва успя да промълви той.

Побиха я сладостни тръпки.

— Не… — Но и преди се бе държала глупаво пред мъже. Не ги разбираше, когато се стигне до… това. — Ако си ме желал през цялото време… защо не каза досега?

— Какво? „Милейди, представям си ви гола в леглото ми“? — Плъзна ръка по бедрото й. — Не съм такъв глупак, че да се оставя да ме застрелят за безочие.

Дали трябваше да е очарована, или възмутена, задето си я представя в леглото си?

Неволно заби пръсти в рамото му.

— Откъде знаеш, че няма да се опитам да те застрелям сега?

— Остави пистолета си на масата в трапезарията.

Обзе я странно вълнение. Не успяваше да проумее защо, като се има предвид какво се случи последния път, когато остана насаме с мъж.

— А ако имам друг скрит в тази стая?

— Тогава най-добре да те държа заета, за да не прибегнеш до употребата му.

Той отново се нахвърли да я целува. Този път ласките му бяха още по-опияняващи. Постави ръце върху гърдите й и започна да ги опипва безсрамно.

Тя неволно простена и той веднага отдръпна устни.

— Не е редно да те докосвам по този начин…

— Да не си посмял да спреш.

— Щом казваш. Но това е лудост. И двамата сме луди.

— Така ли?

Тя почти не съзнаваше какво говори вече.

Имаше чувството, че е напълно редно да е в обятията му; сякаш винаги бе чакала да попадне там. Сърцето й никога не бе трепвало така за друг.

— Никога не съм се възползвал така от сестра на клиент — продължи той, без да спира да гали бедрото й. — Не е разумно.

— И аз съм ти клиент. Имам ли вид на човек, който се оплаква?

Той простена и отново я целуна. Палецът му се плъзна под жартиера и тръгна бавно нагоре… Тя нямаше търпение да я докосне, да й покаже колко я желае…

— Силия! Къде си, момиче?!

Гласът идваше съвсем отблизо. И двамата замръзнаха. Беше баба й!

Паникьосана, тя откъсна устни от неговите.

— Трябва да вървиш. — Бутна го по раменете. — Не бива да те заварва тук. В никакъв случай.

Баба й ще го прогони, преди Силия да разбере какво изпитва той към нея. Преди тя да разбере какво изпитва към него.

Той се поколеба, но не спря да я наблюдава все така жадно. Лицето му стана сурово.

— Да, разбира се. Баба ти не бива да те заварва с такъв като мен.

— Джаксън… — започна тя.

— Тръгвам — обяви той и се насочи към прозореца.

Преди тя да успее да го повика обратно или да оспори твърдението му, той го отвори и излезе във вътрешния двор, после затвори прозореца след себе си.

— Силия, тук си някъде, знам — извика отново баба й.

Момичето скочи трескаво от писалището и се облече. В последния момент видя една от фустите си на пода и стъпи върху нея в мига, в който баба й влезе, накуцвайки.

Баба й спря и внимателно огледа салона.

— Защо не ми отговаряш?

Силия се насили да се усмихне.

— Напротив — излъга тя. — Не си ме чула.

Защо въобще баба й бе дошла в тази част на къщата?

— Оливър каза, че с господин Пинтър си в слугинските помещения, но там не бяха виждали нито него, нито теб. Всички пушки били почистени и вече са на местата си.

Силия театрално притисна ръка към гърдите си.

— Слава Богу. Бяхме тръгнали натам, но се сетих, че имам ръководство за новата пушка. Дойдох да го взема, а него го пратих при другите.

Обяснението не звучеше кой знае колко правдоподобно, но не й хрумна друго.

Баба й не изглеждаше убедена. Отново се огледа и попита:

— Книгите си по пода ли ги държиш обикновено?

— Не, разбира се. Ти ме стресна и ги разпилях. — Скръсти ръце пред гърдите си и мина в атака: — Ти как се досети къде да ме търсиш?

— Една прислужница ми подсказа да погледна в северното крило. Забелязала, че в една от камините се пали огън. — Баба й присви очи. — Рано или късно разбирам всичко, което става вкъщи, момиче. Криеш ли нещо от мен?

Силия се насили да не преглътне, за да не се издаде. Баба й винаги бе като акула, надушила кръв.

— И какво да крия от теб?

— Например нещо замислено от теб и господин Пинтър.

— Той разследва ухажорите ми, нищо повече.

— Дано това да е истината. Той не бива да си позволява и най-малкото неблагоприличие.

— Неблагоприличие ли? Не знам за какво говориш.

Едната вежда на баба й се стрелна във въздуха.

— Не ми се прави на глупава. Не за пръв път си насаме с него. Не съобразяваш ли как изглежда това?

— На кого?

— На всички. Не бива да даваш основание на хората да клюкарстват за теб и него…

— Не, разбира се — прекъсна тя баба си с горчивина. — Защото тогава ще се наложи да го освободиш, независимо от всичко, което той направи за семейството ни.

Погледът на баба й стана леден.

— Той може да си го позволи, защото е на път да го назначат за главен магистрат. Но всяка недискретност към сестра на клиент би го възпрепятствала. — Баба й я погледна изпитателно. — Освен, разбира се, ако не се ожени за нея. Богата жена със социално положение ще увеличи шансовете му.

Силия си наложи да мобилизира цялата си воля, за да изглежда незаинтересована, макар сърцето й да се сви. Значи Джаксън го чака важно назначение? Защо не го е споменал пред нея?

Защото е бил наясно какво ще си помислиш за увертюрите му. Защото знаеше, че ще застанеш нащрек, докато той се преструва колко неистово те желае.

Не. Целувките и ласките му не бяха пресметнати. Бяха прекалено безразсъдни, страстни. Нима подобно нещо можеше да бъде подправено? Той винаги бе прям с нея. Не би я подвел.

Наистина ли?

Насили се да се усмихне и да не позволи думите на баба й да я засегнат, докато не научи истината. Баба й бе всеизвестна с дяволските си стратегии. Защо това да не е поредната?

Но с каква цел?

— Нямам представа защо мислиш, че господин Пинтър не би се държал благоприлично с мен. Та той едва търпи да стои в една и съща стая с мен.

— Но същевременно днес победи ухажорите ти, за да спечели целувка от теб.

Силия се изсмя неуверено.

— По-скоро за да не даде своята лепта за новата пушка — това беше наградата ми, ако спечеля аз. Господин Пинтър определено внимава за парите си. Не чу ли цялата история? Той ме целуна по челото. Едва ли така постъпва човек, който претендира за вниманието ми.

В опит да се направи на незаинтересована тя се наведе да вдигне една книга.

— Дори да се опитва да ме ухажва, не бих се поддала на номерата му. Тази седмица разполагам с трима прилични ухажори. Защо ще обръщам внимание на някакъв таен полицейски агент от Боу Стрийт?

Баба й я наблюдаваше внимателно.

— Значи нямаш чувства към този мъж?

— Почти съм си хванала херцог — успя да заяви тя. — За какво ми е господин Пинтър?

Който караше кръвта й да кипи и сърцето й да трепти. Който пораждаше у нея надежда — за пръв път — че е в състояние да намери мъж, който да я обича; и когото тя да обича.

Обич? Той не спомена нищо за любов или привързаност. Говореше само за желание. Не спомена нищо и за женитба.

Но пък, ако е тръгнал да си търси богата и влиятелна съпруга, значи е глупак, позволи ли намеренията му да бъдат разгадани прекалено бързо.

По дяволите! Баба й разбъркваше мислите й, играеше си със сърцето й. И защо? За да е сигурна, че няма да вземе за съпруг мъж с по-ниско обществено положение. При дадените обстоятелства не беше честно.

— Странно — продължи тя — защо те е грижа какво изпитва господин Пинтър към мен. Нали чисто и просто искаш мъж, който да се ожени за мен? Той е не по-лош от другите.

Баба й трепна.

— Не и ако е хвърлил око на богатството ти. Така стана с майка ти. До ден-днешен съжалявам как така не прозрях зад усмивките на баща ти меркантилните му мотиви.

Силия преглътна буцата в гърлото.

— Е, доколкото господин Пинтър няма никаква титла и почти не се усмихва, няма от какво да се притесняваш. Ако го движи меркантилен мотив, то добре го прикрива. — Внимателно изрита фустата под писалището и пристъпи напред. — Да отидем да пием чай, какво ще кажеш?

След поредното оглеждане на салона баба й пое предложената от Силия ръка и двете тръгнаха към вратата. Но докато вървяха по коридора, Силия не преставаше да мисли за думите на баба си.

Богата жена със социално положение ще увеличи шансовете му.

Не за пръв път мъж щеше да се престори, че я намира за примамлива, за да постигне своите интереси. Но ако подозренията на баба й относно мотивите на Джаксън се окажат верни, това щеше да е за последен път. Защото Силия бе готова да встъпи в брак без любов с херцога на Лион, но не и да бъде използвана от Джаксън Пинтър.

Глава единадесета

Същата вечер Джаксън стоеше в ъгъла на просторната бална зала в Халстед Хол; пресушаваше чаша след чаша пунш и мечтаеше да е навсякъде другаде, но не и тук. Ала от всички замислени развлечения за няколкодневното събиране нямаше начин да отсъства от бала в чест на рождения ден на Негова светлост. Дори лорд Басто се реши да остане тази вечер, а не се прибра вкъщи при сестра си, макар да обяви, че по-късно все пак ще се върне в Лондон.

Джаксън оглеждаше залата, като се стараеше да не се съсредоточава върху единствения човек, който го интересуваше. Силия танцуваше весело с проклетия Лион и позволяваше на херцога да плъзга ръце по нея, а Джаксън само стоеше и гледаше.

Днес доста оплеска нещата; допусна чувстват му да проличат и сега плащаше за това. Цяла вечер Силия или го пренебрегваше напълно, или му хвърляше завоалирани погледи, които не знаеше как да тълкува.

Междувременно той трудно откъсваше очи от нея. Тя танцуваше все едно е същество от друг свят — истинска горка фея. Навярно е бил омагьосан, за да си въобрази, че има шанс тя да е негова, ала илюзията не го напускаше, колкото и да се опитваше да я прогони. Усетил веднъж вкуса й този следобед, изпитваше болезнена необходимост да предяви претенции над нея пред всички.

Чиста лудост. Мястото й бе сред своите, а не в Чийпсайд с копеле. Евентуално един ден, ако стане главен магистрат…

Но тя никога няма да допусне братята и сестра й да загубят състоянието си. Ще избере ухажор много преди това.

Ухажорът може да си ти.

Потисна горчивата си усмивка. Напразни илюзии! До момента тя не бе дала знак, че случилото се следобед е нещо повече от моментно развлечение. Ако искаше да я заловят с него, имаше тази възможност. Така щеше да реши проблема как да си намери съпруг, защото той щеше да поиска ръката й на секундата.

Но тя се паникьоса да не би баба й да ги завари заедно. Явно се бе оставила на ласките му като жена, задоволяваща любопитството си относно мъжете.

Не за пръв път жена се закачаше с мъж с по-ниско обществено положение, само защото й доставя удоволствие. Бе виждал достатъчно млади дами, увлечени по лакеи, което не водеше до нищо, или се прехласваха по преподавател, за когото не възнамеряваха да се омъжат. Нямаше основание да смята, че поведението й е продиктувано от нещо повече от неразумно любопитство.

А дори да й минаваше през ум, идеята за евентуален брак с него, дори да успее да я убеди, че не преследва състоянието й, с какво щеше да промени нещата? Омъжена за него, тя нямаше да е щастлива, като се има предвид какво щеше да е положението им в обществото. Беше изключено.

На входа на балната зала се появи лакей и обяви с глас, който едва се чуваше над музиката:

— Господин и госпожа Дезмънд Плъмтри и господин Едуард Плъмтри.

Джаксън зяпна.

— Те пък какво правят тук? — промърмори той, докато Дезмънд влизаше със съпругата и сина си.

— Дезмънд е все пак мой племенник — обади се някой до него.

Самата госпожа Плъмтри. Джаксън мигом застана нащрек. Още нямаше представа защо тя се появи в северното крило следобед и дали е разбрала, че е бил там насаме с внучката й.

— Моля за извинение, мадам — промърмори той вдървено, допи пунша и се приготви за схватка с госпожа „Макиавели“ Плъмтри. — Не исках да проявя неуважение.

— Повярвай, разбирам изненадата ти. — Загледа се към мястото, където племенникът й и синът му разговаряха със Стоунвил и се оглеждаха неловко наоколо. — Минерва предложи да ги поканим.

— Дори след като двамата заплашиха живота й?

— Минерва не мисли така. Смята го за недоразумение, произтичащо от идиотското презрение на Дезмънд към семейството ни. Все пак Джарет помага на Дезмънд и Нед мелницата им да заработи по-успешно и с Минерва прецениха, че ще е добре различията да се изгладят. Идеята ми допада, признавам. В края на краищата и те са мое семейство.

Танцът свърши и херцогът отведе Силия до един стол край стената срещу новопристигналите Плъмтри. Тя изглежда не бе забелязала присъствието им — беше прекалено отдадена на танца, за да чуе кога са ги обявили. Херцогът й каза нещо и се отправи към масата с пунша.

Щом той се отдалечи, Нед изостави родителите си и тръгна към Силия. Тя го зърна и пребледня.

Джаксън присви очи.

— Според мен не всичките ви внуци одобряват това — кимна той към мястото, където Силия бе се надигнала вдървено, за да поздрави Нед.

Госпожа Плъмтри проследи погледа му.

— На Силия никога не й е харесвало, че Дезмънд наема деца да се трудят в мелницата. Джарет сложи край на тази практика, но тя продължава да не харесва братовчед си.

— Не Дезмънд е дразнителят й.

Нед пристъпи по-близо, а тя бързо направи крачка назад. Джаксън усети как настръхва. Понечи да тръгне напред, но госпожа Плъмтри постави ръка върху неговата.

— Не те засяга, господин Пинтър.

— Дори вие да вярвате на този човек, мадам, аз не споделям възгледите ви — тросна се той. — Вижте каква поза е заела внучката ви: готова е да побегне. Погледнете лицето й. На него не е изписано неодобрение към баща му. Тя изглежда подплашена. Или по-скоро се опитва да скрие колко е изплашена. Не съм я виждал досега такава.

— В такъв случай херцогът ще се погрижи — отвърна госпожа Плъмтри спокойно. — Сега се приближава.

Джаксън затаи дъх. Лион застана до Силия и тя видимо се отпусна. Каза нещо на херцога, той й подаде ръка и я отведе. Едва тогава Джаксън издиша. Ала Нед продължаваше да я гледа с нескрит интерес, който го притесняваше.

Силия погледна към Джаксън, видя баба си до него и изписалите се на лицето й емоции повторно го разтревожиха. Какво бе казала госпожа Плъмтри на Силия след като той се изниза от салона следобед? Каквото и да е било, тя явно бе нащрек спрямо него. Бог да му е на помощ. Не знаеше какво да мисли за отношението й към него и странната й реакция към Нед.

— Видя ли? — отбеляза госпожа Плъмтри. — Херцогът се справи.

— Очевидно — едва успя да промърмори той.

Никак не му бе приятно, че херцогът, а не той я защити.

— Тактичен отговор — промълви тя, загледана в танцуващите двойки. — От теб ще излезе чудесен главен магистрат според мен.

Забележката й го шокира, ала той се постара да не му проличи. Значи знаеше, така ли?

— Аз съм само един сред няколко кандидата, мадам. Оказвате ми голяма чест да смятате, че ще изберат мен.

— Според Мастърс назначението ти е в кърпа вързано.

— Тогава Мастърс знае по въпроса повече от мен.

— И повече от внучката ми.

Стомахът му се сви. Дяволите да я вземат госпожа Плъмтри и нейните машинации.

— Несъмнено вие сте я уведомили.

Тя се поколеба, после хвана дръжката на бастуна с две ръце.

— Редно е според мен да знае всички факти, преди да се хвърли в неподходящ съюз.

Гръм и мълнии. Госпожа Плъмтри вероятно е загатнала как една богата съпруга ще спомогне за кариерата му. Лесно бе да се досети как ще реагира Силия на подобна информация, особено след като й се нахвърли така страстно.

Обзе го гняв. Госпожа Плъмтри не би го одобрила за партньор на внучката си — това беше повече от предположение. Защо не съобрази колко напразни са надеждите му?

— Несъмнено ви е била благодарна за информацията.

В края на краищата това въоръжаваше Силия с извинение да продължи да търси брак с някой велик лорд.

— Тя заяви, че помежду ви няма нищо.

— Права е.

И никога не бе имало. Глупак е да си въобразява, че е възможно да има.

— Радвам се да го чуя. — Косият й поглед беше преценяващ. — Защото ако правилно си изиграеш картите, имаш по-добра перспектива от главен магистрат.

Той застина.

— Какво имате предвид?

— Вероятно не знаеш, но министърът на вътрешните работи е мой приятел. Робърт Пийл. Той ти е началник.

— Съвсем наясно съм кой ми е началник.

— Иска да изгради по-широка полицейска мрежа — продължи тя. — Убеден е, че ще успее, когато се стигне да назначава комисар, който да наблюдава работата на цялата мрежа в Лондон. — Изгледа го изпитателно. — Този човек може да си ти.

Джаксън се опита да прикрие изненадата си. Беше чувал, естествено, приказки за намеренията на Пийл, но не знаеше, че толкова са напреднали. Още по-малко — че събеседничката му е в течение.

Изведнъж проумя защо му съобщава всичко това.

— С други думи този човек може да съм аз, ако оставя внучката ви на мира?

На устните й се появи бегла усмивка.

— Явно правилно съм преценила острата ти проницателност, господин Пинтър.

Наложи се да впрегне цялата си воля, за да потуши гнева си. Не обичаше никой да го командва, и особено жена от аристокрацията, въобразила си, че има право да се разпорежда с когото поиска.

— А ако не приема подобен „подкуп“, мадам? — навъсено попита той.

Тя леко се скова и насочи поглед към Силия: внучката й отново танцуваше с проклетия херцог.

— Нищо не ми пречи да я оставя без състояние.

Той я зяпна.

— Ще я лишите, макар да е изпълнила ултиматума ви?

— Бих могла. Ако не направи разумен избор. — Страните й поруменяха. — Никога не съм се обвързвала с обещания да им дам парите си, ако се оженят. Казах, че няма да им ги дам, ако не го направят.

— А аз ви мислех за жена на честта. Май не съм чак толкова проницателен, колкото смятате.

Тя трепна.

— Останалите ще получат наследство. Само тя ще бъде изключение. — Погледна го в очите. — Ако преценя, че така е най-добре.

Усети как го обзема безполезен гняв, без да е сигурен защо. От самото начало бе наясно, че нищо няма да излезе от глупавото му увлечение по Силия.

Но въпреки това, ако получи наследството си, може и да склони да зареже високото си обществено положение и да се омъжи за него. Така поне няма да се налага да се лишава от всички обичайни за нея удобства.

Но без пари?

Беше по силите му да издържа съпруга, но не така. Хвърли поглед към облечените в ливреи лакеи, блестящата бална зала е кристални полилеи, озарени от свещи от пчелен восък и преглътна надигналата се в гърлото му горчивина. Спомни си колко небрежно му предложи скъпата гривна като отплата, вероятно защото имаше още много подобни.

Как въобще му мина през ума, че тя ще се откаже от всичко това заради него? Ако богатството и общественото положение са без значение за нея, в момента тя нямаше да си търси благородник за съпруг.

Насили се да посрещне въпросителния поглед на госпожа Плъмтри.

— Както споменах, между мен и внучката ви няма нищо. Тя не проявява интерес към брак с копеле. — И чийто скромни доходи са крайно недостатъчни да я задоволят. — В най-скоро време положително ще избере ухажор по ваш вкус.

— Не ме разбра правилно — прекъсна го тя раздразнено. — Само се опитвам да я предпазя.

Като я тласкате в обятията на първия титулуван мъж, който й предложи? Независимо дали тя го обича, или не; дали той я обича? Толкова ли малко държите на нея?

Госпожа Плъмтри го изгледа свирепо.

— Нахален си.

— Бих бил още по-нахален, ако е необходимо, за да предпазя лейди Силия от грешка, за която ще съжалява до края на живота си. — Погледна към дансинга, където в момента Басто я притискаше силно по време на валса. — Онзи виконт нито е толкова млад, колкото изглежда, нито финансите му са такива, за каквито ги представя. А графът от години има любовница. Знаехте ли?

— Кое ми гарантира, че казваш истината за тези мъже?

— Но ще повярвате на тях? Бъдещето на лейди Силия е обвързано със състоянието й. Това поставя под съмнение всеки мъж.

— Дори херцогът ли? Той едва ли трябва да се ожени за пари или нещо друго.

Джаксън се напрегна.

— Права сте. С изключение на приказките за лудост в семейството му, той е подходящ кандидат. — А това вбесяваше Джаксън повече от всичко друго. — Но тя не го обича.

Госпожа Плъмтри го изгледа изпитателно.

— Откъде знаеш?

Защото прекара следобеда в моите обятия, остави ме да я целувам и милвам, откликваше на ласките ми. Загатваше, че не само аз изпитвам желание към нея. Докато не ме изхвърли от салона, паникьосана, защото разбра онова, което аз знаех през цялото време: простосмъртни като мен нямат шанс да са с нея.

Това обаче не означаваше да стои настрана и да я гледа как страда в неподходящ брак.

— Защото лейди Силия ми каза.

Наруга се още докато го изричаше. Вършеше предателство; обеща да запази разговора им в тайна, но няма да допусне да се омъжи за човек, когото определено не обича. Беше равносилно да се омъжи за такъв като него и да загуби състоянието си.

— Впуснала се е така необмислено да си намери съпруг само защото вие я насилвате — продължи той. — Ако й дадете шанс…

— Получи предостатъчно шансове досега.

— Дайте й още един. — Сети се за терзанията на Силия, че я възприемат за мъжкарана и добави: — Този малък експеримент вероятно е увеличил самоувереността й с мъжете. Дадете ли й още време, тя ще намери — убеден съм — джентълмен, когото да обича и който, на свой ред, ще я обича.

— Като теб ли? — осведоми се госпожа Плъмтри.

Той се засмя пресилено.

— Внучката ви не е глупачка, за да се влюби в мъж с моето социално положение. Губите си времето, като ме подкупвате или заплашвате, мадам.

— А ти? Ти какво изпитваш към нея?

Цялото това надлъгване му омръзна.

— Каквото и да кажа, вие ще вярвате на онова, което желаете. — Не възнамеряваше да признава какво изпитва спрямо Силия, особено когато той не беше наясно. — А сега моля да ме извините. Важно ми е да говоря с онзи прислужник, там, относно разследването на убийството на дъщеря ви и зет ви.

— Научи ли нещо? — попита тя с леко треперещ глас.

— Попаднах на нови следи, това е всичко.

— Те ще те откъснат ли от празненствата тук?

В тона й имаше само любопитство, но той се досети за желанието й да го разкара от имението възможно по-скоро. Беше му неприятно да угоди на желанието й, но…

Погледна към Силия в компанията на братята си и херцога; разказът й накара Лион да избухне в смях; болката в гърдите на Джаксън стана почти непоносима.

— Да — чу се той да отвръща. — Ако Джон разполага с нужната ми информацията, е добре да замина утре сутринта. До вечерта ще се върна.

Тя го погледна, после насочи очи към Силия и лицето й придоби замислено изражение.

— Ще уведомя Оливър за причината да отсъстваш.

— Благодаря.

Поклони се леко и се отправи към Джон.

Направи всичко по силите си да предпази Силия от неправилен избор. Тя вероятно ще се вслуша в думите му, стига да не е наоколо, за да я провокира. Или пък госпожа Плъмтри ще си възвърне здравия разум.

Каквото и да стане, не е в състояние да стои и да наблюдава как се развиват събитията. По-добре да се оттегли и да помисли на спокойствие. Да бъде някъде, където ще може да диша. Няма да става глупак заради жена, която не бива да желае.

Но тя го превръщаше в глупак.

* * *

Хети проследи как господин Пинтър се оттегли и се запита дали не прекали. Начинът, по който той гледаше Силия…

— Ето те — обади се глас до нея.

Обърна се и видя приближилия се генерал Исак Уеверли.

Установи колко е привлекателен във вечерното облекло. Гърдите й трепнаха, а тя се усмихна печално. Кой да предположи, че след толкова години мъж е в състояние да накара сърцето й да бие учестено, а кръвта й да закипи? Смяташе се за прекалено възрастна за такива неща.

Очевидно грешеше.

Исак й се усмихна ласкаво.

— Наредиха ми да ти съобщя, че е време за тортата. — Предложи й ръката си. — Мария иска цялата фамилия да се събере.

Тя премести бастуна от другата страна и с усмивка го хвана под ръка.

— Води ме, любезний господине.

На път през залата той кимна към господин Пинтър, улисан вече в разговор с Джон.

— Какво става там?

— Не съм сигурна, но според мен утре господин Пинтър ще замине за малко. Било свързано със следа за убийството на Луис и Прю. Не навлезе в подробности.

Шум наблизо я накара да извърне глава. Никой не стоеше до тях. И до вратата към салона за карти в съседство не забеляза човек. Тогава защо имаше чувството, че я наблюдават?

Прогони натрапчивата мисъл. Всички тези приказки за убийство я изнервяха.

— Пинтър ще отсъства? — учуди се Исак. — Колко жалко.

— Защо?

— Не си ли забелязала как гледа понякога Силия? Май й е хвърлил око.

— И аз така мислех. Досега.

— Досега?

— Не реагира според очакванията ми, когато аз…

Боже, по-добре да не го споменава. На Исак едва ли ще му допадне.

— Хети? — настоя Исак. — Каква пакост си направила? Не си го предупредила да стои настрана, нали?

Неодобрението в тона му я накара да се наежи.

— И какво, ако е така? Та той е плод на любовта между лекомислена жена и бог знае кого.

Исак стисна зъби и процеди:

— Не те мислех за сноб.

— Не съм — възрази тя. — Но при тези обстоятелства държа да съм сигурна дали се интересува от Силия само заради парите й. Видях как дъщеря ми се омъжи за човек, за когото смяташе, че я обича, а той просто се оказа по-изкусен златотърсач от другите. Не желая да повторя същата грешка.

Генералът въздъхна.

— Добре. Да предположим, че разбирам твоята предпазливост. Но защо гониш Пинтър? Ни най-малко не ми прилича на златотърсач. Винаги говори за титулуваните особи с презрение.

— Това не те ли притеснява? В края на краищата тя е такава.

— На мен ми говори друго: не би се оженил заради титла или богатство.

Тя го стисна за ръката.

— Вероятно. Признавам, намекнах за намерението ми да я оставя без наследство, ако сключи брак с мъж с по-ниско обществено положение…

— Хети!

— Няма да го направя, спокойно. Но той не знае. Така проверявам какво изпитва към нея.

— Играеш си с огъня — възнегодува той. — А Пинтър какво каза?

— Според него тя никога нямало да се омъжи за човек с ниско социално положение като него. Същевременно се опита да ме убеди да оттегля ултиматума си и да я оставя да си избере мъж, когото обича. При това го направи, след като дадох да се разбере, че е изключено да е той. Беше доста красноречив по въпроса какво заслужава тя. Не съм съзнавала стойността й, обвини ме нахалникът.

— Браво на нашия Пинтър — промърмори Исак.

— Моля? — настръхна тя.

— Влюбен мъж ще се погрижи жената, на която държи, да получи каквото заслужава, дори тя да не стане негова. — Исак я погледна накриво. — Дори ако някой се бърка и твърди, че брак с него ще провали бъдещето й.

Тръпки полазиха Хети. Не бе обмислила тактиката си в такава светлина.

— Внимавай, скъпа — продължи Исак тихо. — Свикнала си да се месиш в живота на внуците си, а сърцата им не са ти подвластни, както все забравяш.

Нима е прав?

Не. Пропускаше важен момент.

— Да предположим, че той е истински влюбен. Ами тя? Никога не говори ласкаво за него.

— Но се изчервява, щом се появи. И често го следи с поглед или и това не си забелязала?

— Напротив. — Погледна го и тонът й се смекчи. — Не искам тя да пострада, Исак. Трябва да съм сигурна, че я искат заради самата нея, не заради богатството й. — Поклати глава. — Блъскам си главата как да намеря начин да изключа парите от уравнението.

— Поемаш голям риск. — Погледна към Силия, която разговаряше с херцога. — Наистина ли очакваш да е по-добре с Лион?

Но тя не го обича… Ако й дадете шанс…

— Не знам — въздъхна Хети. — Вече наистина нищо не знам.

— Тогава не се бъркай. Защото не си предвидила едно нещо. Ако изманипулираш нещата по твое желание, нищо чудно тя да се откаже напълно. Тогава сама ще се поставиш в сложното положение или да лишиш всичките от наследство, или да се откажеш от ултиматума си. Според мен отдавна трябваше да зарежеш тази глупост, но отлично знам колко си упорита, захванеш ли се с нещо.

— Така ли? С теб държала ли съм се упорито?

Той я погледна.

— Още не си приела да се омъжиш за мен.

Сърцето й трепна. Не за пръв път той споменаваше брак, но тя отказваше да го приеме на сериозно.

До този момент. Очевидно нямаше да търпи да го отхвърля повече. Изглеждаше искрен…

— Исак…

— Да не ме смяташ за златотърсач?

— Не говори глупости.

— Вече ти казах: готов съм да подпиша всякакъв предбрачен договор, съставен от твоя адвокат. Нямам апетити нито към пивоварната ти, нито към огромното ти състояние. То отива при внуците ти, наясно съм. Искам само теб.

Нежните му думи тя въздъхна като глупаво момиче.

— Наясно съм с това. Но защо не продължим както досега?

Той сниши глас.

— Защото искам да те направя моя във всяко отношение.

Полази я сладостна тръпка.

— За целта не е необходимо да се женим.

— Значи искаш само връзка с мен?

— Не! Но…

— Искам повече от това. Искам да заспивам с теб в ръцете си и да се будя до теб в леглото. Държа на правото да съм с теб, когато желая, денем или нощем. — Гласът му стана по-плътен. — Обичам те, Хети. А когато мъж обича жена, той иска да прекара живота си с нея.

— Но на нашата възраст хората ще кажат…

— Нашата възраст е аргумент в полза на женитбата ни. Едва ли ни остава кой знае колко много време. Защо да не го изживеем пълноценно заедно, докато сме още в добро здраве? Кой го интересува хорското мнение? Животът е прекалено кратък, за да оставиш други да диктуват избора ти.

Облегна се на ръката му. Стигнаха до стълбите към подиума пред балната зала. Той имаше право. Съпротивляваше се на брака им от страх хората да не я вземат за стара глупачка.

Същевременно винаги се бе противопоставяла на общоприетите норми. Защо сега да се съобразява?

— Ще си помисля — прошепна тя, докато отиваха към средата на подиума, където се събираше семейството.

— Явно ще се наложи да се задоволя с това. Засега. — Хвърли й разгорещен поглед. — Но по-късно тази вечер, когато останем насаме, ще опитам по-ефективни методи, за да те убедя. Нямам намерение да се откажа. Упорит съм не по-малко от теб, скъпа.

Тя се насили да не се усмихне. Слава Богу, че е такъв.

Глава дванадесета

Към полунощ Силия излезе от стаята за отдих. Изпитваше странното чувство, че някой я наблюдава. Бързо се озърна наоколо, ала не забеляза никого. Колко странно. Вероятно случайно минал прислужник бе погледнал в нейна посока.

Беше рано, но балът приключваше; напред-назад сновяха слуги и подреждаха, а музикантите си прибираха инструментите. Мария и Анабел си легнаха в единадесет. Всеки момент Вирджиния и баба й щяха да направят същото, а Гейб и генералът се присъединиха към другите господа с явното намерение да хлътнат в салона за карти; дори и ухажорите й се бяха отправили натам.

Семейство Плъмтри все още бяха някъде тук, но Джарет планираше да отседнат в странноприемницата в Илинг. Слава Богу. Поне отпадаше опасността да налети на Нед в коридора тази вечер.

Не го бе виждала от години до това лято, когато го заловиха да посяга на Джайлс и Минерва. А дори и тогава не остана насаме с него. Естествено беше да се стресне, когато той се приближи към нея по време на бала.

За щастие нямаше достатъчно време и само свари да я покани на танц. Тя отказа. После се появи херцогът и тя се извини на ухажора си, че трябва да говори с Мария за тортата. Така се откъсна от Нед. Успя да го избягва през останалата част от вечерта.

И него, и Джаксън.

Въздъхна. Всъщност не се опитваше да избягва Джаксън, да го вземат дяволите, но той определено правеше възможното да избяга от нея. Изчезна от балната зала след разговор с Джон. Преди това оживено общува с баба й.

— Изглеждаш доста напрегната — констатира глас до нея.

Обърна се и видя сестра си. Изпита облекчение. Отдавна не бе бъбрила с Минерва, а точно това й бе необходимо в момента.

— Ще останеш ли за през нощта?

Минерва се засмя и погледна към съпруга си, запътил се към салона за карти с Джарет.

— Така изглежда. Защо?

Силия веднага взе решение. Хвана сестра си за ръката.

— Трябва ми сестрински съвет.

Минерва се усмихна широко.

— Това го мога. Ще се срещнем в стаята ти след половин час. Само ще се преоблека с нещо по-удобно.

След малко бяха в стаята на Силия край разпаления огън, с по чаша шоколад и достатъчно одеяла, ако им стане студено. Разположиха се на леглото под сиянието на запалените свещи.

— Кажи, скъпа — подхвана Минерва и отпи от шоколада, — за какво ти трябва съвет.

Силия въздъхна.

— За ухажорите ми.

— Ясно. — Минерва отново отпи от шоколада. — Доста мъже те обикаляха тази вечер. Херцогът танцува с теб три пъти. Това направо си е предложение за женитба.

Силия се загледа в чашата си. Дали да сподели с Минерва? Май е редно. Сестра й умееше да отсява зърното от плявата и да стига до същината на въпроса.

— Всъщност той вече ми предложи брак.

Минерва се слиса.

— Ха, та това е чудесно! — Изгледа изпитателно Силия. — Нали?

— Не съм сигурна.

Погледът на сестра й стана по-настойчив.

— Обичаш ли го?

— Ще ми се хората да спрат да ми задават този въпрос — промърмори Силия.

— Кои хора?

— Баба. — Преглътна. — Господин Пинтър.

— Господин Пинтър ли? — повтори Минерва с подчертан интерес.

— Не е каквото си мислиш — възрази веднага Силия. — Наех го да открие истината за ухажорите ми, а той попита дали съм влюбена в някой от тях.

Веждите на Минерва се стрелнаха нагоре.

— Него какво го интересува?

— И аз реагирах така. И оттогава все се заяжда с мен пред тях, а на мен ми разказва ужасни неща за тях, за да ги очерни в очите ми.

— Дори за Лион ли? — поинтересува се Минерва.

— Е, не. Чула си, навярно, за лудостта в семейството на херцога, но освен това Джаксън не е открил нищо злепоставящо.

— Джаксън?

Силия се изчерви.

— Господин Пинтър. — Минерва продължи да я гледа изпитателно и тя добави навъсено: — Прекарваме доста време заедно заради разследването. Това е всичко.

Минерва отново отпи от шоколада.

— Върни се на онази част, дето херцогът ти е предложил женитба.

— Няма да е брак по любов. Негова светлост смята, че щом аз търся съпруг, а на него му е трудно да си намери съпруга заради лудостта в семейството, най-добре би било… да се оженим.

— Разбирам. А ти одобряваш ли?

— Не знам. Да, харесвам го, предполагам. Познаваме семейството му отдавна. Той сякаш не се притеснява от скандала в нашия род. Също така е отличен стрелец…

— Да, това определено оглавява списъка ти от качества, важни за един съпруг — прекъсна я Минерва с весели пламъчета в очите. — Трябва да успява да уцели десетката от петдесет крачки.

— Петдесет? Луда ли си? Трябва да са най-малко сто!

Сестра й прихна.

— Прости ми, задето не съм наясно с изискванията ти за бъдещия ти партньор. — Погледът й стана пресметлив. — И Джаксън бил отличен стрелец. Поне така чух. Гейб разгласи убедителната му победа, включително и над теб.

— Не ми напомняй — промърмори Силия.

— Гейб каза също, че е спечелил целувка от теб.

— Да, и ме целуна по челото. — Силия отново се раздразни. — Сякаш съм… малко момиче.

— Възможно е да е искал да се държи учтиво.

Силия въздъхна.

Вероятно…

Днес не те целунах „както трябва“, защото се опасявах, че започна ли, няма да се спра.

— Въпросът е… — Силия прехапа долната си устна и се запита колко от истината да сподели със сестра си. Изпитваше потребност обаче да говори с някого, а на Минерва можеше да се разчита. Сестра й никога не бе издавала чужда тайна. — Джаксън не ме целуна за пръв път тогава. Нито за последен.

Минерва едва не се задави с шоколада.

— За бога, Силия, не говори подобни неща, когато пия нещо горещо! — Внимателно остави чашата. — Целунал те е? — Сграбчи ръката на Силия. — Повече от веднъж?

Силия кимна.

Сестра й вдигна очи към тавана.

— А ти обмисляш дали да сключиш брак по сметка с Лион? — Погледна я разтревожено. — Искала си той да те целуне, нали?

— Да, разбира се… — Спря се. — Не ме насили, ако това питаш. Но и Джаксън не го направи… Искам да кажа господин Пинтър…

— Той спомена ли брак?

— Не.

Лицето на сестра й придоби тревожно изражение.

— А любов?

— И това не. — И тя остави чашата и придърпа одеяло към брадичката. — Само ме целуна. Много пъти.

Минерва стана и започна да крачи напред-назад пред камината.

— В началото с мъжете е така понякога. Първо желаят една жена. Любовта идва по-късно.

Освен ако не желаеха една жена по други причини, както се оказа с Нед.

— Понякога не изпитват нещо повече от желание — изтъкна Силия. — Любовта така и не се появява. Като при татко и неговите жени.

— Господин Пинтър не ми прави впечатление на такъв.

— А докато не започна да ме целува, аз не допусках у него да има и грам страст.

Минерва я погледна лукаво.

— Как се целува?

По-малката й сестра поруменя.

— Много… вдъхновяващо.

И определено много по-добре от Нед.

— Това е важно за един съпруг — отбеляза Минерва мимоходом. — А херцогът? Той целувал ли те е?

— Веднъж. Не беше толкова… вдъхновяващо. — Наведе се напред. — Но ми предлага брак, а Джаксън дори не го загатна.

— Не бива да се задоволяваш с брак по сметка, особено ако предпочиташ Джаксън.

Защото не вярвам в брака по сметка. Като знам историята на семейството ти, мислех, че и ти си на същото мнение.

Силия намота одеялото на кълбо. Лесно му бе на Джаксън да говори така. Нямаше баба интригантка, която да му диша във врата. Но в този смисъл и Минерва не бе притисната.

— Баба няма да отстъпи — въздъхна Силия. — Надявах се, аз да… Няма значение. Вероятно нямаше да даде резултат.

— Кое нямаше да даде резултат?

Силия описа плана си да получи впечатляващо предложение за брак, за да затвори устата на баба си.

— Разбирам дилемата ти — увери я Минерва. — Защо не осведомиш баба за предложението на херцога, но да добавиш, че не го обичаш. Има шанс тогава тя да отстъпи.

— Или ще повика херцога, ще го приветства като бъдещ съпруг на внучката си и ще започне да планира сватбата. Забрави ли как обяви годежа на Оливър на събирането преди той да успее да я спре? Ако постъпи така с мен, няма да се измъкна без да злепоставя и себе си, и херцога. Не искам да рискувам. Той е симпатичен мъж, независимо как се целува.

Минерва въздъхна.

— Права си. Баба е непредвидима. И сигурно страшно ще се зарадва да те види омъжена за херцог.

— Знам.

— Защо не хванеш бика за рогата? Поискай от Джаксън да се ожени за теб.

Силия изгледа сестра си свирепо.

— А ако приеме поради някаква по-особена причина?

— Какво имаш предвид?

— По думите на баба му предстои важно назначение. Защо да не се стреми към богата жена, само за да му помогне да се издигне до главен магистрат? Защо това да не е единствената причина да ме целува?

И се оплаква от ухажорите й; и ги очерня пред нея.

Минерва вирна вежда.

— В такъв случай щеше да ти предложи брак още щом си заговорила за ухажорите си.

— Ако имаше дълбоки чувства към мен, също щеше да предложи брак — контрира я Силия. — Нищо подобно не направи.

Ето — и днес следобед: ако искаше да се ожени за нея, защо хукна, а не остави баба й да ги залови двамата. Да не би да не е наясно, че баба й щеше да ги накара да се венчаят, а той изчезна, щом Силия му нареди да го направи.

Вероятно се опасяваше да не би баба й да го освободи от задълженията му към семейството им. За мъж с амбициите на Джаксън това е достатъчна причина да побегне.

— Ужас! Всичко е толкова объркващо — оплака се тя. — Има ли начин една жена да разбере какво всъщност иска един мъж?

— Ако намериш отговора на този въпрос, бъди така добра да го съобщиш и на нас, останалите — изчурулика Минерва. — Но според мен мъжете, въпреки всичките си пози, са разгадаеми същества. Искат храна, пиене и жена в леглото — не непременно в тази последователност.

— А любов? — попита Силия.

Минерва се усмихна.

— И това. Поне някои мъже я търсят. Налага се да прекараш известно време с господин Пинтър и да разбереш какво очаква от теб.

— И как да прекарвам с него, като той ме избягва след последната целувка?

— Вероятно се притеснява от разликата в социалното ви положение.

— Това не му попречи да ме целува. — Свъси вежди. — Освен това си го чувала какво говори за такива като нас. Определено си въобразява, че е над нас, а не под нас. Тази вечер дори не ме покани да танцуваме! Имаше възможност да го направи. Никой нямаше да си помисли нищо лошо. А той стоеше, гледаше неодобрително и разговаряше с прислужниците.

— Сигурно защото ти прекара цялото време в компанията на ухажорите си.

Силия въздъхна раздразнено.

— А какво друго да правя? Не е позволено аз да поканя мъж да танцува. И поне знам какво искат ухажорите ми. Лорд Девънмонт иска да ме съблазни, виконтът търси спокойствие на стари години, херцогът иска да се ожени за мен. Представа нямам какво иска Джаксън, освен да ме влуди.

И да я накара тя да го иска. Половината вечер си спомняше сладките му целувки от следобеда и пламенните му слова колко я желае.

Дали всичко това беше подправено? Трудно бе да се определи. Същевременно тази вечер забеляза с какъв копнеж я наблюдаваше…

Заля я топла вълна.

— Има още няколко дни, докато тържествата вкъщи приключат — обърна й внимание Минерва. — Защо не следиш по-зорко как се развиват нещата? Кажи на херцога, че искаш да обмислиш предложението му, а използвай времето да разбереш какво става с господин Пинтър.

— С други думи „да оставя поведението му да ръководи чувствата ми“.

Минерва се намръщи.

— Да не би да четеш Джейн Остин?

Опа! Забрави, че прочете тази мисъл в „Ема“.

— Не ме разбирай погрешно. Тя е добра авторка — отбеляза Минерва кисело. — И този съвет не е толкова лош. Но аз бих добавила да решиш какво искаш от него. Брак ли?

— Не знам. В това е проблемът.

Но час по-късно, когато Минерва си тръгна, а Силия си легна, тя осъзна, че знае едно нещо, което иска от него: повече време насаме с него; повече шансове да разбере какво изпитва и дали то е истинско, или е породено от моментна лудост.

Едва сега си даде сметка колко се страхува да изпитва каквото и да е било към мъж. Но от него не желаеше да се предпазва. Той я караше тя да чувства!

Заспа и сънува устните на Джаксън върху нейните, а ръцете му се плъзгат по тялото й. След няколко часа се събуди и откри, че се опипва.

Дори напълно разбудена, продължи с позорното си поведение. Постави ръце върху гърдите си и си припомни как той ги галеше и целуваше. Пръстите й сякаш се движеха по своя воля и стиснаха щръкналото зърно под нощницата. Кръвта й закипя… но не бе същото, когато той я милваше.

Само при мисълта как прокара ръка по голата част на бедрото й…

Боже, какво ли ще е, ако я докосне там, между краката? Нед се опита да направи точно това, когато тя го фрасна с тухлата. По онова време бе отвратена, че му е хрумнала подобна мисъл.

Но сега, когато Джаксън почти я докосна там, тя копнееше за ласките му. Стараейки се да не мисли колко е лошо, тя се погали по чувствената зона. Боже, усещането беше толкова хубаво. Затвори очи и си представи, че я докосва ръката на Джаксън; усещаше как става все по-влажна и по-влажна; как я обзема сладостна тръпка…

Изскърцване на вратата за прислугата я предупреди за появата на Джили, камериерката й.

Силия застина, доволна, че е покрита със завивките. Джили запали камината; Силия се преструваше на заспала. Чувстваше се унижена. Боже, какво направи този мъж с нея? Тя се милва и гали сякаш е долна жена!

Джили излезе, а Силия се опита да заспи, но се оказа невъзможно. Умът и тялото й бяха превъзбудени. Мина цял час, а тя така и не успя да се унесе в сън. Скочи от леглото и закрачи напред-назад. Това беше лудост. Не можеше да повярва, че този мъж я кара да върши подобни неща! Ако седи и продължава да мисли за Джаксън, положително ще полудее.

Звънна, за да повика Джили. Зазоряваше се и гостите още бяха по леглата. Значи можеше да направи онова, което винаги я успокояваше: да стреля по мишени.

Глава тринадесета

Малко след зазоряване, възседнал кон, Джаксън се отправи да разпита госпожа Дуфет. Думите на госпожа Плъмтри още кънтяха в ушите му. Щеше му се пътя до Хай Уайкомб да не е толкова дълъг. Не бе в настроение да остава насаме с мислите си.

За да спечели време, той прекоси имението напряко, а не тръгна по алеята към пътя. Слава Богу, бе прекалено рано за сняг, но вятърът си беше студен и остър.

След кратка езда чу изстрел наблизо. На излизане видя пазача на дивеча да закусва в кухнята, значи не беше той. Гостите танцуваха и играха карти до късно и едва ли бяха излезли на лов толкова рано. А и не чуваше кучета.

Оставаше само една възможност — бракониери.

За да предупреди пазача на дивеча, трябваше да се върне, но самата мисъл някой да стреля по животни безпрепятствено го възмути. Вторият изстрел го накара да вземе решение. Пришпори коня и се отправи по посока на изстрелите.

Изкачи се на билото на хълма и пред очите му се откри неочаквана гледка. В подножието на хълма Силия, в дрехи за езда, бе насочила към него пушка. Той се закова на място още щом тя го зърна.

Изпразни пушката в противоположната посока и я остави на земята. Вдигна поли и заизкачва стръмнината с блеснали очи.

— Да пострадаш ли искаш?! — извика тя.

Едва тогава забеляза, че мишената е поставена на склона на хълма пред него. Значи тук тя се упражнява в стрелба. Трябваше да се досети, че ще си потърси тайно място.

— Извинявай, дето те прекъснах — обади се той суховато, докато приближаваше. — Чух изстрели и реших, че са от бракониери.

— И щеше да им се опълчиш сам? — Постави ръце на хълбоците си. — Ами ако бяха няколко, въоръжени и готови за стрелба?

Идеята му се стори нелепа.

— Видят ли някого, бракониерите побягват. От опит го знам. А и обикновено не носят оръжие. — Не се стърпя да се заяде. — Само ти винаги си въоръжена, милейди.

Официалното му обръщение я накара да се стегне.

— Имаше опасност да пострадаш. Не бива да се промъкваш така. А и защо си навън толкова рано? — Присви очи. — Не си тръгнал към Лондон. Той е в обратната посока.

— Запътил съм се към Хай Уайкомб. Старата ти бавачка живее там. Ще я разпитам какво е станало сутринта, когато родителите ти са умрели. Така ще установя дали сънят ти е сън, или нещо повече.

Лицето й засия.

— Нека дойда с теб.

Гръм и мълнии! Ето какво става, като си вре носа, където не му е работа.

— Не — отвърна той грубо. — Идеята не е добра.

Бързо обърна коня и го пришпори в галоп. Върна се обратно по пътя. Последното, което искаше, бе тя да го придружава.

За жалост думите му не се оказаха достатъчни, за да я спрат. За нула време тя се спусна по хълма, грабна си пушката, яхна коня си и препусна в галоп след него. Само след минути се изравни с него. Той изруга наум и премина в тръс.

— Защо да не е добра идея? — поинтересува се тя.

Защото, като те гледам как седиш странично на седлото, кръвта ми кипва и искам да те докосна.

— Ще забележат отсъствието ти и всички ще се разтревожат.

Тя изсумтя.

— Първо, е много рано. „Всички“ ще спят поне още няколко часа. Второ, предупредила съм камериерката си да каже, че имам главоболие. Винаги го прави, когато излизам рано, за да се упражнявам. — Усмихна се гузно. — Баба не одобрява стрелбата ми, затова често получавам главоболие.

Той стисна зъби. Не се учудваше, че Силия винаги постига своето.

— Никой не ме проверява — продължи тя. — Ще стигнем до Хай Уайкомб и ще се върнем, преди някой да установи отсъствието ми.

— Има и други причини да не идваш с мен. Представя ли те, госпожа Дуфет ще внимава в отговорите си. Ще я питам за скитанията на баща ти, между другото, и тя едва ли ще ми сподели истината в твое присъствие.

— Тогава ме представи както твоя сестра. Взел си ме, за да водя бележки. Съмнявам се, че ще ме познае. Не ме е виждала, откакто бях деветгодишна — ниска, слаба и с доста по-светла коса.

— Не в това е въпросът — сопна се той. — Защо, по дяволите, искаш да присъстваш?

Тя трепна от острия му тон, после се загледа в нивите напред.

— Трябва да знам, не разбираш ли? Държа лично да чуя дали е било сън, или нещо, случило се в действителност. — Погледна го умолително. — Не знаеш какво ще излезе при разпита. Например някоя случка, разказана от бавачката, може да отключи друг мой спомен.

По дяволите, имаше право. Ако беше някое от другите деца Шарп, нямаше да се огъне. Но мисълта да прекара няколко часа в нейната компания беше и опияняваща, и ужасяваща.

— Ако не ми позволиш да те придружа, просто ще те последвам — обяви тя невъзмутимо.

Той я изгледа навъсено. Най-вероятно точно така щеше да постъпи; тази жена е толкова упорита, колкото и красива.

— И не си въобразявай, че ще ме надбягаш — добави тя. — Халстед Хол е известен с отличната си конюшня, а Лейди Бел е от най-бързите кобили.

— Лейди Бел? — повтори той саркастично. — Значи не Изстрел или Пистолет?

Тя го изгледа свирепо.

— Навремето Лейди Бел беше любимата ми кукла. Тя е последната, която мама ми подари, преди да почине. Играех си с нея винаги когато исках да си спомня мама. От непрекъснато премятане в ръцете ми куклата се разпарцаливи и я изхвърлих. — Сниши глас. — По-късно съжалих, но беше късно.

Представи си как си е играла с кукла, за да си спомня за майка си. Гърлото му се сви, а сърцето — трепна.

— Добре — процеди той през зъби, — ела с мен в Хай Уайкомб.

От изненада страните й поруменяха.

— Благодаря ти, Джаксън. Няма да съжаляваш, обещавам ти.

— Вече съжалявам — промърмори той. — Но ще правиш каквото ти казвам. Няма да предприемаш нищо прибързано.

— Никога не прибързвам!

— Не. Само дето се разхождаш с пистолет, зареден с барут и си въобразяваш, че с него ще държиш мъжете настрана.

Тя тръсна глава.

— Няма да го забравиш, така ли?

— Не и докато двамата сме живи.

Още докато го изричаше, му идеше да се ритне. Прозвуча като обет, който твърдо е решил да спази.

За щастие тя сякаш не забеляза. Въртеше се на седлото.

— Добре ли си? — попита той.

— Под чорапа ми се е забило трънче и ме боцка. Мъча се да го отстраня. Не ми обръщай внимание.

При споменаването на чорапи устата му пресъхна. Вчерашната случка ясно изпъкна в съзнанието му; припомни си как вдигна полите й и докосна меката плът на бедрото й. Наслаждаваше се на допира, докато устните му се впиваха в нейните…

Бог да му е на помощ. Не бива да мисли за такива неща, докато язди. Размърда се неспокойно на седлото. Стигнаха до пътя и поеха в умерено темпо.

Дори в този ранен час пътят беше натоварен. Местните фермери пътуваха с каруци към пазара или към града, а ратаите — към нивите. За облекчение на Джаксън това се оказа чудесен претекст да не разговарят. Щеше да му е трудно да приказва с нея, особено ако започне да го разпитва за ухажорите си.

След известно време тя попита сговорчиво:

— Леля ти възразява ли срещу отсъствието ти тази седмица?

Поне избра безопасна тема.

— Не. Наясно е, че работя.

— Сигурно доста се гордее с теб.

— Да не би да те изненадва?

— Не. — Изгледа го изпитателно. — Защо да не се гордее? Ти си опитен полицейски агент, както съм чувала.

— Но не достатъчно опитен, за да задоволя милейди — отвърна той със силното желание да я жегне.

— Не съм споменавала подобно нещо. От досегашната ти работа бих те определила като доста изчерпателен. — Обърна се и отново погледна пътя. — Нищо чудно защо обмислят да те направят главен магистрат.

Стомахът му се сви. Негов пропуск да не се досети, че всеки разговор със Силия поема в опасна посока.

— От баба ти си го чула, да допуснем.

По лицето й пробягна тревожно изражение.

— Според думите й трябва да внимаваш да не те обвинят в нещо нередно. Ще попречи на перспективите ти за напредък. Добави също да внимавам да не те заловят в подобно положение.

— О, така значи? — Госпожа Плъмтри явно бе повече Макиавели, отколкото той предполагаше. — Но виждам, че не я слушаш особено. Ето ни пак, отново заедно сами. По твоя инициатива.

По страните й плъзна руменина и подсили красотата й. Той извърна поглед.

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Никой няма да разбере. Сигурна съм.

— Както вчера никой не знаеше, че сме сами ли?

— Никой не знаеше — настоя тя.

— Ясно. И баба ти не се е досетила, че сме заедно, така ли? Последния път, когато някой ни видя заедно, бяхме хванати под ръка, забрави ли?

— Аз й изтърсих някаква глупост как сме се разделили.

— И тя ти е повярвала — промърмори той скептично.

— Да. — Захапа долната си устна замислено. — Поне така ми се стори.

— Не ми звучи убедително.

Притеснена, тя сви вежди и го погледна.

— Какво ти каза тя снощи, на бала?

Как ще те остави без наследство, ако съм глупак и ти направя предложение за брак.

Не, не биваше да споделя това. Също като него и Силия не обичаше да й казват какво да прави. Ще вземе да се свърже с него само и само, за да раздразни баба си. Той не я иска по този начин; особено след като тя няма представа какво е да живееш без пари.

— Попита ме какви са намеренията ми спрямо теб. — Стегна се, защото бе на път да каже нещо, което щеше да я засегне. — Уверих я, че помежду ни няма нищо.

— Така ли? — Изражението й бе непроницаемо. Тя отново се загледа в пътя напред. — За щастие и аз й казах същото.

Той стисна юздите по-здраво. Толкова относно опасенията му, че може да я нарани.

— Но знаеш каква е баба — продължи тя небрежно. — Ще си повтаря каквото си е наумила, независимо какво й казваме и двамата.

— Е — окопити се той, — ще се успокои относно нас, когато обявиш, че ще се омъжиш за херцога.

— Когато го обявя ли? — повтори тя и замълча. — Има нещо, което… е редно да спомена.

Той стисна зъби. По дяволите! Сигурно вече го е обявила, снощи, след като той си тръгна от бала. Сега вече нямаше връщане назад. Тя възнамеряваше да пусне проклетия херцог и в леглото, и в живота си, макар да не го…

— Нямам никакво намерение да се омъжвам за херцога.

Изумен, той се обърна и я зяпна; същевременно не можеше да отрече какво облекчение изпита. Побърза да се окопити. Ами ако приписва напълно погрешен смисъл на думите й?

— О, на някой от другите ли се спря?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Всъщност, замислях съвсем друг обрат на нещата.

Кръвта му кипна.

— Какво имаш предвид?

— Надявах се да се противопоставя на баба, ако получа предложение от мъж с високо социално положение, защото щях да й докажа, че мога да се омъжа като всяка друга жена. Тя щеше да разбере колко е глупав ултиматумът й и да го оттегли.

Мили боже, той не очакваше това.

— Ясно — промълви той, почти загубил дар слово в резултат на зашеметяващото й разкритие.

През цялото време си въобразяваше, че тя иска да се омъжи за един от онези глупаци. Ако не е така…

Не, няма да се надява на нищо. Нещата не се бяха променили.

— Знам, знам — обади се тя. — Излишно е да го коментираш. Да, беше глупав план. Не го бях обмислила докрай.

Той внимателно претегли думите си.

— Ако планът е глупав — го казвам аз — то е, защото зле тълкуваш отношението на баба си към твоите способности да се омъжиш.

Тя изсумтя.

— Според нея никой не налита да се ожени за безразсъдна светска госпожица, склонна непрекъснато да се забърква в каши.

Неговото определение за нея, изречено от нейната уста, го накара да трепне. Силия беше всичко това, но и още твърде много. Не че би събрал смелост да й го каже. Достатъчно дълбоко нагази, разкривайки толкова много от чувствата си към нея вчера. Тя вероятно го смяташе само за похот. Ако започне да й прави комплименти, ще се досети какви са истинските му чувства, а това не бива да се случва.

Задоволи се да посмекчи коментара си.

— Баба ти се притеснява да не се обвържеш с недостоен за теб мъж. — Като таен полицейски агент от Боу Стрийт. — Ако й кажеш, че ще се омъжиш за херцога, едва ли ще е изненадана. И няма да оттегли ултиматума си сега, когато е постигнала желаното.

— Да. И аз стигнах до същото заключение. Но пък… не е честно да го въвличам в такъв замисъл зад гърба му. Той всъщност е симпатичен човек и ми предлага брак. Разчуе ли се, че ми е предложил, аз съм приела, а после се отмятам, хората ще го свържат с приказките за лудостта в семейството му. Подобно нещо би било жестоко.

Вече наясно, че тя няма да се омъжи за херцога, Джаксън събра смелост да прояви широта на възгледите си.

— Да, не би било много мило — съгласи се той. — Но повече бих се притеснявал да не би да се прочуеш като най-лошия тип кокетки.

Тя само сви рамене.

— Не ме интересува, стига да ме освободи от ултиматума на баба.

Трябваха му няколко секунди, за да осмисли думите й.

— Значи при първото ни обсъждане на ухажорите ти излъга, че се интересуваш от брак?

— Не съм излъгала, естествено! — Страните й отново поруменяха. — Но искам да се омъжа по любов, а не защото по сметките на баба много закъснявам да се задомя. Желая съпругът ми истински да държи на мен. — Гласът й започна леко да трепери. — И не само заради богатството ми. — Хвърли му кос поглед. — Или заради връзките ми.

Той се стегна върху седлото.

— Разбирам.

Наистина разбираше. Всякакви предприети от него стъпки ще бъдат възприети като меркантилни. Нали баба й се беше погрижила да й съобщи какви са аспирациите му?

Нямаше кой знае какво значение. Ако той се ожени за нея, рискува да види с очите си как тя губи всичко. Доходите на главния магистрат са солидни за човек в положението на Джаксън, но какви са те според нейните критерии?

Бяха нищожни.

— Какво планираш да предприемеш? — осведоми се той. — Имам предвид ултиматума на баба ти.

Тя поклати глава.

— Първоначалният ми план беше просто да се омъжа за онзи от тримата джентълмени, който ми предложи, ако молбите ми за снизхождение не дадат резултат.

— А сега?

— Не мога да събера сили да го направя.

Той отпусна малко юздите.

— Е, това е напредък все пак.

— Но се озовах там, откъдето тръгнах. Май ще трябва да си осигуря още ухажори. — Погледна го. — Имаш ли някакви идеи?

Глава четиринадесета

Силия съобразяваше как да се изрази по-ясно. Ако Джаксън се интересува от брак, сега бе моментът да проговори. Даде ясно да се разбере как гледа на женитба, обвързана с богатството или връзките й. От него се очакваше само да си отвори устата и да заяви, че не се интересува нито от едното, нито от другото, а е лудо влюбен в нея и всичко ще се подреди чудесно.

Вместо това той обяви вдървено:

— Представа нямам как да ти помогна в това отношение, милейди.

Особено я жегна, задето я нарече „милейди“. Тя си въобразяваше, че вече са отминали етапа, когато той се държи като Гордия Пинтър. Огорчението й я направи докачлива.

— Когато те наех твърдеше, че вероятно има подходящи джентълмени да се оженят за мен. Иди и намери някого, по дяволите! Досега само критикуваш моите избраници!

Той се усмихна леко.

— Абсолютно си права.

— Знам — отсече тя.

Сега обаче й хрумна, че разпалените му възражения срещу избора й на ухажори са странни. Ако съдеше по горещите му ласки вчера, поведението му говореше за ревност. Е, щом държи на нея достатъчно, за да ревнува от другите мъже, защо не я ухажва той?

Уверих я, че помежду ни няма нищо.

Нима това бе начинът му да смири опасенията на баба й и да защити гордостта си? Или срещата им вчера наистина бе само празно развлечение?

— За човек, натоварен да разрешава проблеми, ти създаваш повече, отколкото разрешаваш — промърмори тя.

— В своя защита ще кажа, че никога не съм влизал в ролята на сватовник.

— Очевидно.

Няколко минути яздиха мълчаливо. Постепенно тя осъзна в какво неведение е всъщност относно задълженията му, с изключение на работата, възложена му от Оливър. Тя определено не знаеше много за него. Вероятно ако научи повече, ще разбере защо му е приятно в даден момент да я целува страстно, а в следващия да я пренебрегва.

— Има ли сериозен шанс да станеш главен магистрат? — поинтересува се тя.

По неизвестна причина въпросът й го постави нащрек.

— Относително добър, така да се каже.

— Какво точно прави главният магистрат?

Той я погледна изпитателно.

— Защо се интересуваш?

— Любопитно ми е, това е всичко. А и ни предстои поне още час и половина езда. Хайде, разкажи ми.

— Добре. — Той придърпа шапката си по-ниско на челото. — Знаеш ли нещо за съдебните длъжностни лица?

— Всички са съдии, нали?

— На Боу Стрийт това включва много повече. Наблюдаваш работата на канцеларията, следиш младшите офицери и работиш като съдия.

— Ако ще си съдия, защо да не си адвокат с право да пледира в съда?

— Така работи системата. Магистратите ги назначават. Сегашният главен магистрат е започнал като помощник-чиновник. Магистратите имат известни правни познания, но позицията им е най-вече на наблюдатели. Главният магистрат на Лондон оглавява седемте магистратски канцеларии.

Боже!

— Звучи страшно отговорно.

— Така е — потвърди той суховато.

Вятърът се усили и тя се загърна по-плътно с пелерината.

— Леля ти какво смята за евентуалното ти назначение за главен магистрат?

Той се усмихна печално.

— Няма търпение да ме види на този важен пост. Наду се като паун, когато ме направиха помощник магистрат.

— О! Не знаех, че вече си магистрат.

— Помощник магистрат — уточни той. — Освен задачи в качеството ми на таен полицейски агент изпълнявам тази длъжност. Станах помощник магистрат преди две години.

— След като разкри убиеца на предишната лейди Киркуд ли?

Той я погледна изненадан.

— Знаеш за това?

— Естествено. Оливър затова те нае. Приятелят му лорд Киркуд те възхвалява до небесата.

Върху лицето му се появи тайнствена усмивка.

— Кое е толкова смешно? — попита тя.

— Питам се колко ли си ми се раздразнила, когато брат ти ме нае, като се има предвид как изритах теб и приятелите на другия ти брат от Грийн Парк.

Тя се засмя.

— Навремето беше така, но…

— Но?

Тя стисна здраво юздите.

— Да направя ли още едно признание?

— Моля те — подкани я той. — Ще запомня всичките, в случай че реша да те шантажирам.

— Много смешно. Истината обаче е друга… Състезанието по стрелба в Грийн Парк не се оказа подходящо. Знаех го още тогава, но се поддадох на моментното увлечение. И на настояването на няколко млади джентълмени. Ти беше прав да сложиш край.

— Естествено.

— Джаксън!

Той се засмя.

— Така е и ти го знаеш. — Погледна я. — Решиш ли, проявяваш здрав разум. При сутрешното ти упражнение по стрелба забелязах колко съобразително беше поставила мишената, да не пострада никой, дори случайно да попадне в района. Мен щеше да ме застреляш, само ако изпитваше подобно желание. Благоразумно боравиш с оръжия. Не си безразсъдна.

Тя се стегна.

— Онази вечер, когато ми изнасяше лекция за пистолета ми, не ми говореше така.

— Само защото не бе склонна да ме слушаш. — Погледна я през присвити очи. — Не вади пистолет на мъж, освен ако не смяташ да стреляш.

— Вече ми държа тази лекция, забрави ли?

Той се усмихна неволно.

— Извинявай. Чичо ми казваше, че непрекъснато поучавам хората какво да правят. — Придоби замислено изражение.

Върху лицето му се изписа печал и сърцето й се сви от жал за него.

— И той е бил магистрат, нали?

— Един от най-добрите.

Тя го погледна изпитателно.

— Ужасно ти липсва, предполагам.

Той се замисли за миг и кимна.

— Беше ми близък като баща.

— Брат на майка ти ли беше?

— Мъж на леля ми, а тя е сестра на майка ми.

Това я изненада.

— Било е много мило от негова страна да ви прибере след… Искам да кажа…

Боже, въобще не биваше да подхваща тази тема.

Той я погледна изпод мигли.

— След като майка ми така грандиозно си е провалила живота ли?

— Ами… да. Едва ли е било лесно за магистрат да прибере неомъжената си снаха и нейното…

— Копеле — подсказа й той.

— Щях да кажа „дете“ — промърмори тя.

Скованото му поведение я накара да се замисли колко ли пъти през детството му са го наричали така. Децата имат склонност да са страшно жестоки. Знаеше го по-добре от другите, поради нескончаемите клюки около скандалната смърт на родителите й.

— Забравяш за племенника ми, роден извънбрачно — продължи тя. — Джордж е мило дете. Не е виновен за поведението на майка си. Впрочем, и тя не е виновна, като се имат предвид обстоятелствата. Искрено вярваше, че ще се омъжи за годеника си, след като той се върне от войната. Ако не беше починал…

— Ако майка ми е страдала от подобна илюзия, това не е продължило дълго. — Той се вторачи в пътя пред тях. — Баща ми очевидно е бил очарователен млад мъж, но и разглезен лорд. Убедил я да избяга с него, отнел й невинността, но отказал да се ожени за нея. Трябвала му богата жена. Обичал я, но не достатъчно, че да пренебрегне очакванията си от бъдещето.

— О, Джаксън — прошепна тя. Сърцето й се бе качило в гърлото.

Той сякаш не я чу.

— Намерил си богатата съпруга някъде близо до Ливърпул и настанил мама като негова метреса там. Започнал съм обаче да отнемам прекалено много от вниманието й и той я изоставил. Очевидно не е искал да се състезава с привързаността към едно дете.

— Непрекъснато повтаряш „очевидно“. Въобще ли не го познаваш?

Той поклати глава.

— Бил съм двегодишен, когато ни е оставил да се оправяме сами. Мама така и никога не ми каза нито името му, нито титлата му.

Ето защо мразеше аристокрацията. Тя не можеше да си представи какво означава да не знаеш кой е баща ти; ден след ден да се питаш дали човека, за когото работиш или когото си срещнал в обществото, не ти е баща.

Вероятно му е било доста трудно.

— Как живеехте, след като той ви напусна?

— Отначало не беше зле. Мама работеше при една шивачка, но се появиха шевните машини и този вид труд замря. Преместихме се в по-бедна част на града и тя започна работа в мелницата. После се разболя. — Гласът му се напрегна. — Бях десетгодишен. Тя вече бе узряла за идеята да издири семейството си. Междувременно се случи нещо и нещата се ускориха.

Той млъкна, а тя само подметна:

— О?

— Учех в местното общинско училище. Там влязох в пререкание с мой съученик. Нарече я курва. Аз пък… му върнах с няколко неприлични думи. Сграбчи ме за гърлото и започна да ме души. Натърти ларинкса ми. Щеше да ме убие, ако директорката не ни беше разтървала. — Хвърли й кос поглед. — Затова гласът ми е толкова плътен. Именно тогава мама се обърна за помощ към сестра си.

— Защо не я е потърсила по-рано?

Той я изгледа изпитателно.

— Поради причината, която ти спомена. Опасяваше се да не би нашето присъствие в дома им да провали шансовете на зет й. По-късно научих, че те изобщо не са подозирали колко бедно живеем. Пребивавала в дома им, когато родителите й починали, но после избягала с любовника си и не поддържала връзка с тях. От срам и от гордост. Ако са знаели, че ме отглежда сама, веднага са щели да ни приберат. Леля ми не спира да го повтаря и сега.

В гърлото на Силия заседна буца.

— Леля ти явно е много добър човек. И чичо ти също, разбира се.

Изражението му се смекчи.

— Те са най-добрите хора, които познавам. Опитаха се да спасят мама, но по онова време тя вече беше много болна. След като почина… — Млъкна, а очите му се насълзиха. Успя да се овладее и продължи: — След това чичо Уилям ме взе под крилото си като помощник. Всеки ден ходех с него на Боу Стрийт. — Бегла усмивка се появи на устните му. — Изучих занаята от начало до край. Вечно ще съм му благодарен за това.

Тя дълго мълча. Осмисляше разказа му. Колко невероятен бе Джаксън — толкова много е страдал и е стигнал толкова далеч.

— Сигурно ти е било доста трудно да започнеш толкова млад на Боу Стрийт. Явно си работил здраво, за да се издигнеш така високо за толкова кратко време.

— В моя свят, милейди, се изисква усилена работа от всеки, който иска да яде.

Сухият му тон, в съчетание с официалното обръщение и цялото му снизхождение я накараха да застане нащрек.

— Забравяш, Джаксън, че моето семейство винаги е било с един крак в твоя свят. Всичко, което ям, пия и обличам, го дължа на потта и труда на баба и дядо в тяхната пивоварна. Средствата определено не са дошли от страна на баща ми. Неговите роднини харчеха нашироко, живееха охолно и оставиха имението почти банкрутирало. — Стисна юздите по-здраво и продължи ледено: — Именно затова баба се чувства в правото си да определя правилата за нашето бъдеще. Тя прекалено отдавна плаща за нашето минало. — Погледна го изпитателно и добави: — Затова и ти смяташ, че тя има право. Признай го.

Тонът му се смекчи и той я погледна с известно съчувствие в очите.

— Вече не. Първоначално се съгласих с целите й, но… — поклати глава. — Не одобрявам методите й, сладурано.

Сладурано?

Очите й срещнаха неговите, той се изчерви и рязко погледна встрани.

— Ще стигнем до Хай Уайкомб, преди да се усетим — заяви той по-строго. — Най-добре да обсъдим какво ще питаме госпожа Дуфет.

Тя въздъхна. Ето пак: тъкмо реши, че е на път да го разгадае, и някоя негова реплика я обърква за пореден път.

Само едно знаеше със сигурност — той бе далеч по-свестен, отколкото предполагаше; за мъж като него би се омъжила на драго сърце. Но само ако той истински желае да се обвърже.

Да, беше склонна да приеме брак по сметка с херцога, защото държеше на Негова светлост като на приятел. От Джаксън обаче изискваше повече, защото държеше на него. Не би изтърпяла да живее с него ден след ден, да копнее за него, да се наслаждава на целувките му, ако той я иска само за да осъществи амбициите си.

Затова, преди да се остави изцяло да завладее сърцето й, трябва да се увери, че я иска заради самата нея. Не възнамеряваше да се задоволи с нищо по-малко.

* * *

Хай Уайкомб представляваше старинно пазарно градче на северозапад от Лондон. Лесно намериха конюшня, където да нахранят и напоят конете им, но по-трудно им бе да открият госпожа Дуфет. Указанията на Джон се оказаха твърде объркани и чак доста след десет часа попаднаха на черния път в покрайнините на населеното място.

На път към фермата той се престраши да хвърли поглед към Силия. Притесняваше се за нея. С приближаването на целта тя ставаше все по-тиха и по-затворена. Щеше да остане силно разочарована, ако установят, че сънят й наистина е само сън. Той не желаеше тя да се съмнява нито в себе си, нито в спомените си.

Още не се бе окопитил от възникналите отношения на двамата по време на пътуването: как се стигна дотам тя да му разкаже толкова много неща, а и той да й признае за майка си и за детството си. Очакваше тя да се отврати от мрачните подробности. Не го направи…

По дяволите! Отново започваше; надяваше се на нещо повече. Но как да го превъзмогне? Погледне ли я, иска…

— Е, да почукаме ли? — попита тя.

Той премигна неволно. Дори не забеляза, че са стигнали до вратата.

— Разбира се.

Потропа два пъти. Никой не отвори и почука отново.

— Идвам, идвам — чу се сподавен глас отвътре.

Отвори им прекалено млада жена, за да е бившата бавачка на Силия. Пълна и с уморен вид, тя подпъхна кичур руса коса под бонето. — Да?

— Казвам се Джаксън Пинтър, а това е сестра ми, госпожица Корделия Пинтър. — Майка му се казваше Корделия. — Работя за лорд Стоунвил. Надявахме се да говорим с госпожа Дуфет от негово име. От нейни стари колеги в Халстед Хол разбрахме, че сега живее тук.

Жената премигна.

— О, да. Влезте. — Отстъпи встрани и с одобрение изгледа бобровата му шапка и хубавата пелерина на Силия. — Аз съм Ан Уайлър, нейна внучка. Живея с мама и татко по-нагоре по пътя, но отскачам до баба един-два пъти на ден, за да я наглеждам. Вече не вижда добре, както някога. — Сниши глас. — С татко не се разбират много и тя предпочита да стои тук. Сигурно с радост ще си поговори с вас. С умиление си спомня за времето, когато е работила в Халстед Хол и в къщата на госпожа Плъмтри в Лондон. Постоянно разказва истории за семейството. Сега ще я доведа.

Въведе ги в малък салон, покани ги да седнат и тръгна бързо по коридора.

— Бабо! — извика тя, докато вървеше. — Имаш посетители. Идват чак от Халстед Хол.

— Джаксън — промълви Силия, — виж това.

Той проследи погледа й до полицата над камината. Под поставена в рамка картина на Халстед Хол бяха подредени бебешки обувки, детски рисунки и бебешки шапчици.

Очите на Силия се напълниха със сълзи.

— Помня тази шапчица. Беше ми любима, когато бях на осем. Баба сигурно й я е дала, когато ми е станала малка.

Понечи да стане, но той я задържа.

— В момента не си Силия, забрави ли? Не познаваш тази жена.

— Вярно… — Погледна ръката му върху нейната и той рязко я дръпна. — Най-добре ми дай тефтер и молив — продължи тя. — Нали уж ще водя бележки?

— Да.

Докато й ги подаваше, Ан въведе едра жена на около седемдесет, облечена в сиво с изключение на бялото боне и белите дантелени маншети. Той се въздържа да не се усмихне. Леля му, доста по-млада от домакинята, пазеше същите дантелени маншети, за да ги слага пред „гости“.

Двамата със Силия станаха, а Ан ги представи. Госпожа Дуфет се вгледа в тях и се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, сър. И с вас, госпожице Пинтър. Как е Негова светлост? Чух, че най-после се е оженил, както и двамата му братя и едната му сестра. Много се зарадвах на новината. Беше много добро момче.

— И стана чудесен млад мъж — увери я Джаксън.

Всички седнаха и той хвърли дискретен поглед към Силия. Питаше се дали ще успее да прикрие реакциите си към жена, която й е била като майка. Силия запазваше непроницаемото си изражение, но той забеляза, че ръцете в скута й потреперват.

Най-добре да се залавя за работа, преди тя да се издаде.

— Госпожо Дуфет — подхвана Джаксън, — Негова светлост ме помоли да събера информация за семейството в деня, когато родителите му са починали. Появиха се нови улики. Вероятно събитията не са се развили както смятахме досега.

— Боже, значи мислите, че не е било самоубийство, така ли?

Той присви очи.

— Защо питате?

— Беше доста странно. Нейна светлост не би се застреляла. Да се удави — допускам, но никога не и да се застреля. — Приглади полите си. — Винаги се обличаше елегантно, държеше на външния си вид. Стрелбата е… мърляво нещо, не мислите ли?

— Да — съгласи се той суховато. — Да започнем оттам: какво се случи през онзи ден в детската стая? Искам да добия ясна представа къде са били Негова и Нейна светлост, а и децата, през всеки един момент от онзи ден.

— И децата ли?

— Да. Ще ми помогне да възстановя събитията.

Тя се обърка за миг, но доста бързо се съвзе.

— Мога да ви кажа къде бяха децата, във всеки един момент, но не и Негова и Нейна светлост.

— Всичко, което си спомните, ще е от полза.

Тя стисна устни и погледна внучката си.

— Ан, скъпа, ще сложиш ли чайника? Жадна съм, а сигурно и моите гости. — Ан се изправи, а домакинята им добави: — И щом чаят стане, донеси и от пая с дюли.

— Да, бабо.

Ан излезе.

Госпожа Дуфет се усмихна на Джаксън.

— Млад мъж като вас трябва да поддържа силата си. Моята Ан прави много вкусен дюлев пай. — Наведе се напред. — И е необвързана.

— Така ли? — промърмори той и погледна към Силия, която едва се въздържаше да не прихне. — Та за онзи ден в Халстед Хол…

— Разбира се. Чакайте да се сетя… — Придоби отнесен вид и подхвана: — Госпожица Минерва и мастер Габриел станаха рано, както винаги, малките калпазани, но госпожица Силия продължи да спи. Кашляше, а в такива случаи й давах нещо, за да спи.

— Камфоров еликсир, имате предвид.

— Точно така. — Усети се и леко се скова. — По онова време не разправяха днешните глупости, че не бил полезен за децата. Сънят е важен, когато едно дете е болно.

— Разбира се.

Страните й порозовяха.

— Тя проспа закуската, така беше. Още спеше, когато Нейна светлост дойде да я нагледа…

— Нейна светлост? — прекъсна я той и усети как го побиха студени тръпки. — Имате предвид лейди Стоунвил?

— Разбира се. Винаги идваше да нагледа децата, когато са болни.

До него Силия сепнато си пое въздух и той й хвърли предупредителен поглед.

— А Негова светлост? И той ли правеше същото?

Госпожа Дуфет се засмя.

— Не говорете небивалици. Той никога не ставаше толкова рано. Понякога идваше вечер, преди вечеря и ги развеселяваше, но онази сутрин смея да твърдя, че още беше в леглото.

Възможно е всичко да е било сън, наистина.

— Значи вие и Нейна светлост сте били сами с децата?

— Да. Може някой да е влязъл по-късно, когато излязох с мастер Габриел и госпожица Минерва…

— Излезли сте от детската стая ли? — намеси се Силия.

Госпожа Дуфет се сепна от обаждането й.

— Заведох децата на разходка по настояване на Нейна светлост. Обеща тя да се погрижи за госпожица Силия.

Противоречието веднага му направи впечатление. Силия твърдеше, че през онази сутрин в детската стая е бил баща й. Ами ако не е било така? Ако там е била майка й?

Ако майка й си е уговорила среща в ловната хижа? Това би обяснило защо е излязла преди Негова светлост.

— Нейна светлост сама ли беше, когато се върнахте в детската стая? — продължи да разпитва Джаксън.

— Да, но се задържа само миг. Излезе бързо, защото трябвало да се погрижи за гостите.

Замисли се какво му описа Силия. Възможно е, докато е искала да прикрие кашлицата си от бавачката, Силия да не е забелязала присъствието на майка си, която все още е била там. Спомените на децата невинаги са точни.

Или всичко наистина е било само сън?

По дяволите. Налагаше се да узнае повече, но ако разчита на госпожа Дуфет да възстанови целия ден, това сигурно ще отнеме цяла вечност, а те не разполагаха с време. Не след дълго хората в Халстед Хол щяха да забележат отсъствието на Силия.

Май беше моментът да подхване нещата от друг ъгъл.

— Ще ви попитам нещо. Не ви се вярва лейди Стоунвил сама да си е отнела живота. Какви са вашите предположения за случилото се в ловната хижа?

Тя постави ръка на гърдите си.

— Не бих могла…

— Хайде, направете го заради мен. Следствието може да тръгне в нова посока? Ако родителите на децата Шарп са убити, не е ли справедливо убиецът да получи справедлива присъда?

— Да са убити? — възкликна тя.

Той сви рамене.

— Ако Нейна светлост не се е самоубила…

— Разбрах какво ме питате, сър. — Погледна картината над камината. — Но чак пък убийство?

— Възможно е. Разкажете ми какви клюки се носеха по онова време. Какво чувахте за Шарпови и техните афери, което би довело до убийството им? — Тя го погледна неспокойно и той продължи: — Подразбрах, че Негова светлост е бил… безразборен във връзките си.

Тя се изчерви.

— Не обичам да злословя по адрес на мъртвите, но… — Наведе се напред. — Имаше една-две приятелки.

Той се насили да не погледне към Силия, за да види реакцията й. Все пак тя знаеше за увлеченията на баща си.

— Това сигурно сериозно е разстройвало Нейна светлост.

— Да. — Сниши многозначително глас: — Но се говореше, че не само той се отдава на странични забавления. И Нейна светлост се е впускала във връзки.

Кръвта запулсира в ушите му, докато думите на Силия минаваха през ума му. Онова „mia dolce bellezza“ можеше да е изречено с лекота от любовник на лейди Стоунвил, за да я подразни с интимност, проявявана от съпруга й. Затова вероятно жената се е ядосала така. И обяснява присъствието на Нейна светлост в детската стая, когато госпожа Дуфет е влязла. Ако там е бил Негова светлост, защо ще си тръгва? Просто е щял да отпрати любовницата си.

Както е постъпила Нейна светлост с любовника си.

Това вече обяснява твърденията на камериера на Негова светлост, че господарят му не е имал връзка с госпожа Родон; той действително не е имал такава.

Явно и Силия бе стигнала до същото заключение, защото скочи на крака и с дрезгав глас заяви:

— Не. Мама никога не би… Нямаше начин тя… Това е лъжа! Не го вярвам! — Погледна го отчаяно. — Джаксън, кажи й, че е невъзможно!

По дяволите, по дяволите, по дяволите!

— „Мама“? — изпищя госпожа Дуфет. — Чакай. Мислех те за сестра на господин Пинтър… Боже, нима си… Не си дадох сметка…

— Простете ми за хитрината — намеси се той бързо. — Както правилно се досетихте, това не е сестра ми. Това, опасявам се, е лейди Силия Шарп.

И тя току-що прати целия му разпит по дяволите.

Глава петнадесета

По каменното изражение на Джаксън Силия се досети, че е провалила плана му относно хода на разговора, но не я интересуваше. Нямаше да допусне да витае подобна идея! Майка й никога не би се забъркала с любовник. Никога! Не и след като така ненавиждаше изневерите на баща й.

— Госпожице Силия? — Бавачката присви очи и стана. — Малкото Елфче?

— Татко ме наричаше Елф — уточни Силия разсеяно, потънала в спомени; опитваше се да ги подреди в светлината на казаното от бавачката за майка й.

— Да. И другите започнахме да те наричаме така. Подхождаше ти. Беше толкова мъничка.

Но отдавна вече не беше мъничка. Дори братята и сестра й спряха да я наричат Елф, затова й бе странно да го чува от бавачката.

Бавачката я шокира, като я взе в прегръдките си.

— О, скъпо момиче, не е за вярване, че си ти. — Погледна я с мътните си очи. — Колко си пораснала. Много висока си станала. И си толкова елегантна. Превърнала си се в чудесна млада дама.

— Аз… Благодаря…

Силия се разкъсваше между желанието да прегърне старата бавачка и да я хване за раменете и да я разтърси, заради приказките й. Стоеше леко вдървена и се колебаеше какво да предприеме.

— Искам да ти покажа нещо. Ела. — Бавачката хвана Силия за ръката, отведе я до един сандък и го отвори — имаше бебешки рокли, обувки и какво ли не. — Баба ви винаги беше изключително мила и ми позволяваше да задържа това-онова след като вие, децата, вече не го носехте. — Започна да рови в сандъка. — Къде ли е… — Вдигна стар буквар. — Беше на брат ти, мастер Габриел. Не се разделяше с него. Носеше го навсякъде… Харесваше илюстрациите… — Пъхна го в ръцете на Силия и продължи да търси. — Ето я и червената кърпичка на госпожица Минерва. — Погледна Силия многозначително. — Сестра ти си падаше по цветните. Ти харесваше украсените. Дантелените ти бяха любими. Допадаха ти, защото те правеха хубава и женствена.

— Нима? — попита Джаксън и застана до тях.

Силия усети как той я наблюдава съсредоточено, но не намери сили да го погледне, защото все още беше объркана.

— Да — увери го бавачката. Беше странно. Харесваше момичешките дрехи, но не бе гнуслива като повечето момиченца. Проявяваше любопитство към всичко, дори към буболечките и паяците. Минерва пищеше, види ли змия, а госпожица Силия искаше да я вдигне и да я изследва. Интересуваше се как работят нещата. — Погледна Силия с лукава усмивка. — Поне така беше докато мастер Нед не обсеби вниманието й, когато беше на девет. Тогава стана превзета и лекомислена.

Джаксън се скова.

— Нед Плъмтри ли?

Господи, Силия бе забравила, че увлечението й към Нед бе започнало толкова отдавна; или че често го бе споделяла пред бавачката.

— Да. — Госпожа Дуфет потупа ръката на Силия. — Всъщност как е братовчед ти? Навремето омайваше всички момичета и ти не правеше изключение, доколкото помня.

— Нед е добре — отвърна тя въздържано и все така не поглеждаше Джаксън. Побърза да смени темата. — Какво точно търсиш в сандъка?

Бавачката продължи да тършува още малко и измъкна очукана кукла без едно око и без половината коса.

— Помниш ли това, скъпа?

— Лейди Бел! — В очите на Силия се появиха сълзи. — Но аз я изхвърлих!

— Знам. Намерих я и я прибрах, в случай че започне да ти липсва. Много обичаше тази кукла.

Силия прегърна играчката.

— Помня кога мама ми я подари. Върна се от пазаруване в Лондон и донесе подаръци на всички ни.

Но това бе майката от най-милите й спомени. Не раздразнената жена, която евентуално бе стояла в детската стая и си бе уговаряла среща с мъж, а не с баща й. Премигна, за да прогони сълзите.

Възможно ли бе да е истина? Майка й и друг мъж да са били заедно?

Бавачката я докосна по ръката.

— Прости ми, скъпа, че клюкарствах за майка ти. Много съжалявам.

— Не — възрази тя и бързо хвана ръката на възрастната жена. — Недей да съжаляваш. Важно е да го чуя, дори да означава…

Време бе да порасне, да погледне на родителите си със строго око. Май това бе необходимо, за да заловят убиеца.

Силия преглътна.

— Вече не съм момиченце. Нужно ми е… — погледна Джаксън. — На нас ни е нужно да чуем истината. Моля те, кажи ни всичко, което си спомняш. Всяка информация е важна.

Бавачката я погледна притеснено и кимна.

— Добре. Елате и седнете. Ще видя какво ще успея да си спомня.

Всички седнаха и Силия попита:

— У дома прислугата основаваше ли се на някакви доказателства, че мама е имала… любовник? Или това бяха просто клюки?

Старата жена въздъхна.

— Готвачката разправяше как видяла Нейна светлост да се целува с мъж в килера, но не различила кой е. Не бил баща ти, защото той вече си бил легнал.

И за жалост тази готвачка бе мъртва от няколко години.

— Кога го е видяла? — поинтересува се Джаксън. — По време на няколкодневното гостуване или по друго време?

— Не уточни. А ако го е споменала, съм забравила.

— Имала ли е представа кой може да е? — не се предаваше Джаксън.

Бавачката поклати глава.

— Шегувахме се, че е господин Върджил. Винаги говореше с възторг за Нейна светлост.

— Невинаги — намеси се Силия, спомнила си съня си.

Или спомена?

— Бавачке, в деня, когато родителите ми починаха, ти и господин Върджил обсъждахте ли го, докато ме люлееше, за да заспя?

— Помниш това? — погледна я смаяно бавачката.

Студени тръпки побиха Силия.

— Май да. Господин Върджил нарече мама страхливка и с това ме разплака. А после те помолих да ми изпееш „Уилям Тейлър“.

Бавачката се развълнува.

— Да, скъпа, от което настръхнах.

— Защо? — попита Джаксън.

И бавачката, и Силия го изгледаха силно изненадани.

— Не знам тази песен — оправда се Джаксън. — Попитах леля, след като ти я спомена, лейди Силия, но и тя не я знае.

— Това е стара английска балада, която ни беше любима — обясни Силия. — Уилям Тейлър е на път да се ожени, но е омаян от друга. Пренебрегнатата годеница се преоблича като моряк и отива да го търси във флота. Служи на кораб и при една битка откриват, че е жена.

Бавачката продължи разказа:

— Капитанът я пита защо е там. „Търся истинската си любов“, обяснява му тя, а той й съобщава, че истинската й любов се е оженил за друга и ще ги намери на близкия плаж. Тя причаква Уилям, вижда го с новата му жена и го застрелва. — Изгледа Силия изпитателно. — Направо се уплаших, като поиска да чуеш тази песен, скъпа, особено след току-що случилото се.

— Ни най-малко — възрази Силия. — Ти и господин Върджил разговаряхте за простреляни хора, а аз знаех само тази песен, в която се разказва за такива неща. Пък и винаги съм харесвала историята с жената и как тя застрелва Уилям. — Силия дари Джаксън с печална усмивка. — Капитанът й дава да управлява кораб.

Едната вежда на Джаксън се стрелна нагоре.

— Подобно нещо определено би ти допаднало.

— Сънят ми не е бил само сън. Това е важното.

— Вероятно — съгласи се Джаксън.

— Сън ли? — озадачи се бавачката.

Силия й обясни, че става въпрос за събитията от въпросната сутрин.

Бавачката я погледна притеснено.

— Доколкото ми е известно, точно това се е случило през онзи ден. Не знаех, че сутринта в детската е имало някой с Нейна светлост, но е възможно.

— Така или иначе не знаем кой е — посочи Силия. — И какво общо има това с убийствата? А и защо ще застреля мама, ако я обича?

— Имам някои хипотези по въпроса — обади се Джаксън тайнствено. — Но ми е нужна още информация. — Стана. — И без това е време да си вървим.

В този момент влезе Ан с пълен поднос.

— Тръгвате ли? — попита тя разочаровано.

— Не още — намеси се бавачката. — Остави подноса тук, на масата — нареди тя на внучката си с упорито вирната брадичка. — Всички ще пием чай.

— Госпожо Дуфет, съжалявам, но… — подхвана Джаксън.

— Стига. Няма да си тръгнете веднага. Въобще не успях да си поговоря с моето малко момиче. — Хвана Силия за ръка. — Искам да ми разкажеш всичко за семейството: какво правят, как са, за какви хора се омъжиха и ожениха. Кой ви придружава, господин Пинтър? Все пак лейди Силия е неомъжена и едва ли сте дошли тук сам с нея.

Силия хвърли предупредителен поглед на Джаксън.

— Семейството ми, опасявам се, е в Халстед Хол, но водя моята прислужница. За жалост тя умираше от глад и я оставихме в странноприемницата надолу по пътя, защото не бяхме сигурни колко време ще ти гостуваме.

Бавачката изглежда й повярва на всяка дума, слава Богу.

— Е, тогава няма закъде да бързате, нали? А и вие вече сигурно сте гладни. Останете поне да пием чай.

Силия се обърна умолително към Джаксън.

— Може ли? Пък и нищо чудно бавачката да се сети още нещо, докато говорим. И имам толкова въпроси, останали без отговори, както и различни възможности да…

— Вече минава пладне — предупреди той.

— Ако останем още час, ще бъдем вкъщи към три. Всички точно ще са станали.

Той погледна първо Силия, после двете домакини, които го гледаха с очакване и въздъхна.

— Добре. Един час. Само един час, чу ли?

Силия кимна. Не беше достатъчно, за да се разкрият тайните на цял един живот, но трябваше да се задоволи.

* * *

Два часа по-късно Джаксън се разкъсваше между желанието си да удуши Силия и необходимостта да я утеши, докато със сълзи в очите се разделяше с госпожа Дуфет. Разбираше защо се забави Силия. Явно се луташе между възможността майка й да е имала любовник и вероятността да намери пукнатина в тази история.

Но ако не се върнат в Халстед Хол преди отсъствието й да бъде открито, тя щеше да пострада. Млада, неомъжена жена не бива да предприема пътуване, колкото и кратко да е, с неженен джентълмен. Щеше да се наложи да се венчаят.

Да, ще трябва, нали?

Обзе го силен копнеж, докато я наблюдаваше как прегръща госпожа Дуфет. За миг се отдаде на фантазията си да е съпруг на Силия.

Всеки ден след работа на Боу Стрийт ще се връща в Чийпсайд и ще заварва съпругата си да го чака в дома му и да го посреща с целувка. Ще се наслаждават на приятна вечеря, после ще минават по моста „Блакфреърс“ и ще се разхождат по Темза, за да наблюдават залеза през лятото или изгрева на луната през хладните зимни вечери.

После ще се прибират, той ще пише докладите си, а тя ще кърпи чорапите му…

Горчив смях заседна в гърлото му. Сякаш дама като нея някога би кърпила чорапи; или би се задоволила с разходка на лунна светлина край реката, вместо да прекара вечерта в театъра.

От време на време можеш да си позволиш вечер в театъра и нови чорапи, когато по старите се появят дупки.

Но само ако стане главен магистрат; а когато се появят децата…

Деца ли? Голям скок напред, особено като се има предвид колко е невъзможен брак помежду им. Дяволите да я вземат госпожа Плъмтри и да я отведат в ада!

— Лейди Силия — обади се той по-рязко, отколкото възнамеряваше, — налага се да вървим.

Тя се откъсна от госпожа Дуфет.

— Разбира се, господин Пинтър.

Най-после тръгнаха към конюшнята, където оставиха конете. Той изчакваше тя да заговори, но докато яхваха конете и се отправяха извън градчето тя не отрони дума.

Накрая той вече не издържаше. За разлика от сутринта, сега, в средата на следобеда, пътят бе почти пуст.

— Премислях казаното от госпожа Дуфет в светлината на твоя спомен от онова утро.

— И аз. — Тя въздъхна.

— И до какви изводи стигна?

— Наистина отказвам да повярвам, че мама е била невярна на татко, особено като имам предвид как я огорчаваха неговите изневери. Нещата не се навързват.

— Силия… — подхвана той тихо.

— Знам. — Гласът й се задави. — Наистина няма логика, но вероятно това е станало. Иначе нещата не се подреждат. Защо мама ще дойде само да ме нагледа, бързо да ме остави сама, а след десет минути отново да се върне при мен… Бавачката е права: татко рядко стъпваше в детската стая. Въобще не помня да е идвал там толкова рано. — Пое си дълбоко въздух. — Непрекъснато премислям спомените си. Гласовете шепнеха. Единствената причина да смятам, че татко е бил там, са думите mia dolce bellezza. Но защо да не ги е казал любовникът на мама, за да се подиграе на татко? Лесно е да си представя как това е ядосало мама.

— И аз стигнах до същия извод. — Щеше му се да успее някак да заличи болката й, да изтрие всичко, което е чула. Освен предателството, налице явно бе и унижението от непредпазливата недискретност на майка й да позволи дори прислугата да забележи поведението й. — Значи никой от вас не е подозирал, че майка ви…

— Не. Смея да твърдя, че и баба е била в неведение. — Гледаше невиждащо пътя пред себе си. — Възможно е обаче Оливър или Джарет да се сетят нещо свързано със случилото се. Бяха достатъчно големи да доловят определени улики. Аз бях много малка. — Придоби съкрушено изражение. — Боже, трябва да им кажеш, нали? Това ще съсипе Оливър. Винаги е винил татко за всички неуредици в брака им.

Джаксън никога не бе мечтал така силно да има право да я вземе в прегръдките си и да облекчи болката й. Трескаво търсеше утешителни думи.

— Доколкото ни е известно, това е била единствената й недискретност. Никой не би я винил, като се има предвид поведението на баща ви.

— Не вярваш да е бил господин Върджил, нали? — попита Силия.

— Не. По-вероятно е да е бил господин Родон. Помисли какво е казала онази сутрин майка ти до леглото ти. „Ненавиждам начина, по който тя ме гледа. Според мен тя знае“. Господин Върджил не е имал жена, значи не става въпрос за съперница. С това сме наясно.

— Освен ако тази част наистина е била сън. Не съм сигурна.

— Не звучи като измислица на дете, нали?

— Май не — въздъхна тя. — Но не разбирам защо ще осъжда Оливър за поведението му спрямо госпожа Родон. Още преди месеци той ни каза, че тя го е сравнявала с татко — Оливър бил „същото жестоко, себично същество като него и жертва всички заради своето удоволствие“. Това са тежки думи от жена, която прави същото.

— Хората използват най-тежките думи, за да осъждат чужди грехове, извършвани от самите тях. Открил съм го преди години. Майка ти се е чувствала виновна заради поведението си и се е нахвърлила върху Оливър, за да прикрие своята вина.

— Звучи логично — отбеляза тя тъжно. — И показва колко си проницателен, става ли въпрос да разбереш другите. Аз изобщо не разбирам хората. Въобразявах си, че разбирам брака на мама и татко, но сега… — Въздъхна дълбоко. — Дали, според теб, мама е била влюбена в… капитана?

— Не знам. Думите й към Оливър през онзи ден подсказват подобна възможност. Отправя му упреци, че госпожа Родон вече „го притежава“. Така говориш за жена, на която завиждаш.

— Значи допускаш госпожа Родон да е убила мама?

— И в това не съм сигурен — призна Джаксън. — Откъде е знаела за уговорената среща? Баща ти е забелязал майка ти да се отдалечава на кон, когато е отишъл на пикника, и явно я е последвал. Това вече го установихме.

Вятърът се усили и Силия се загърна по-плътно в пелерината.

— А защо да не я е последвала и госпожа Родон? — отбеляза тя.

— Възможно е, но майка ти вероятно е взела мерки да предотврати подобна опасност. Пък и баща ти щеше да я забележи. А и съгласно уточнените засега обстоятелства, те са се отправили към ловната хижа в средата на следобеда. Дезмънд е чул изстрелите при здрачаване, часове по-късно. Ако ги е последвала, щеше да ги убие веднага.

— А появилият се мъж, след като са починали, вероятно е капитан Родон, затова съпругата му не е могла да проследи именно него дотам.

— Озадачен съм. Бих насочил подозренията си към убийство и самоубийство: родителите ти са се скарали и майка ти е застреляла баща ти. Убийствата обаче са извършени с друго оръжие.

— Вероятно капитан Родон е разчистил местопрестъплението — предположи тя.

— Ако не е разчиствал, за да помогне на съпругата си, защо ще го прави?

— И ако допуснем, че госпожа Родон някак е узнала за срещата и ги е убила, защо Дезмънд не я е видял да си тръгва? — обърна внимание Силия. — Къде е била тя? Дезмънд така и не описа точно какво е видял през онзи ден.

— Трябва да го разпитаме отново — заключи Джаксън. — Искам да науча още подробности какво е видял при влизането в хижата.

Тя помълча малко.

— Има и друга възможност — обади се тихо след време. — Дезмънд да обърква някои подробности. Или капитанът наистина се е отдалечавал с коня и сега го прикрива.

— Има вероятност Дезмънд да лъже и поради други причини — подхвърли Джаксън мрачно. — Кое ни доказва, че не е участвал? А и смъртта на Бени. Семейство Родон са в Гибралтар. Кой е убил Бени? И защо?

— Как ти се струва камериерката на госпожа Родон, Елзи, да е замесена някак и Бени да го е подозирал? Защо тя да не е убила Бени?

— Тогава защо при първия ни разговор не изрази подозренията си? — обърна й внимание Джаксън.

И двамата нямаха отговор.

Известно време яздиха мълчаливо. Гъсто засадените букови дървета хвърляха дебела сянка в този участък от пътя. Сега бе моментът да повдигне въпроса за Нед. След думите на госпожа Дуфет за Силия и младия й братовчед Джаксън се питаше как преди Силия го е харесвала, а сега се страхуваше от него.

— Силия…

Наблизо нещо изтрещя. Той не схвана какво е предизвикало шума. Конят на Силия се изправи на задните си крака и последва ново изтрещяване. Тогава видя от плешката на коня й да тече кръв и я чу да вика:

— Какво, по дяволите…

В този момент осъзна какво става.

Някой стреляше по тях.

Глава шестнадесета

Всичко се случи много бързо. Едва осмислила двата изстрела, Силия усети как Лейди Бел залита под нея. Джаксън застана от едната й страна и я притегли върху своя кон.

Тя го прегърна през кръста, а той препусна в галоп. Погледна назад и видя как Лейди Бел се препъна, но кобилата поне се движеше. Силия се напрегна да види кой стреля по тях, но димът наоколо й пречеше да вижда ясно, а човекът стреляше по тях от гората.

Последваха нови изстрели и Силия чу шум от копита зад тях. Боже, някой наистина се опитваше да ги убие! А в този участък с гъста гора и на практика без хора, може и да успее.

— Трябва да се махнем от пътя — извика Джаксън преди да хлътне сред дърветата.

Надвисналите клони пречеха на коня да се движи бързо.

Джаксън скочи от седлото и я придърпа също да слезе.

— Хайде. По-безопасно е пеша. — Забави се, колкото да свали дисагите и да ги метне на рамо. После шляпна коня по задницата и той се насочи обратно към пътя. — Това ще го заблуди за няколко минути.

Хвана я за ръката и поеха през гората. Вървяха по нападалите листа, а храсти разкъсваха полата й. Изведнъж той спря, постави пръст върху устните си, бръкна в дисагите и извади пистолет и боеприпаси.

Бързо зареди оръжието, без да откъсва поглед от дърветата между тях и пътя. Чуха някой да кълне, когато похитителят откри, че върналият се на пътя кон е без ездач.

Джаксън стискаше пистолета в една ръка, а с другата отново я затегли навътре в гората.

Тя се държеше здраво за него.

— Защо не спрем и не се бием? — прошепна тя.

Той се навъси и долепи устни до ухото й.

— Изстрелите последваха твърде близо един след друг, за да са от едно оръжие. Срещу нас има повече от един човек. Няма да рискувам да вляза в схватка, която може и да не спечеля. — Очите му притъмняха и той я дръпна напред. — Хайде. Да потърсим къде да се скрием, за да не сме така изложени на открито.

Тръгнаха отново, този път по-бавно; даде й знак да вдига възможно по-малко шум. За щастие преследвачът не си даваше този труд и те лесно се отдалечиха от него. Тя и Джаксън прескачаха дънери, бягаха между дърветата и минаха по ръба на малко езеро. Тя нямаше представа накъде отиват. През клоните над главите им виждаше късчета небе, но слънцето вече бе прекалено ниско, за да се ориентира къде се намират. Дали Джаксън имаше план, или я водеше напосоки през гората?

Стори й се, че бяха тичали дълго, преди да започнат да се изкачват. Неочаквано Силия се спъна в нещо, стърчащо от земята. Джаксън й помогна да стане, а тя присви очи, за да види какво я е препънало.

Той ритна настрана клони и камъни и разкри нещо, което приличаше на…

— … комин? — озадачи се тя.

Той върна клоните и камъните обратно и нареди:

— Насам.

Хвана я през кръста, изтегли я по-нагоре и се озоваха на билото на хълм, чийто склонове се спускаха право надолу. Минаха встрани и застанаха пред скалата, на която бяха допреди секунди.

Той побутна някакви клони.

— Това е колиба на бракониери — промърмори той. — Понякога ги копаят в хълмовете, та на властите да им е по-трудно да ги намерят.

Шум от приближаващи се стъпки го накара да бутне клоните пред тях. Разкри се прогнила врата. Той я отвори, бутна Силия вътре и намести отново клоните, преди да затвори вратата.

Постави пръст върху устните си и я придърпа в дъното на отдавна изоставената колиба. Имаше огнище с пепел, открит шкаф с нащърбени чинии и тенджери, очукана кофа на пода и проядено от молци одеяло върху тънък изтърбушен сламеник.

— Стой тук — прошепна той и отиде до единствения прозорец в предната част на колибата.

Тя се питаше какво всъщност се надява да види той през гъстите клони.

Над главите им се чу шум или от копита, или от няколко тичащи човека. Тя не беше сигурно какво чува. За неин ужас от движението наоколо в огнището през комина нападаха боклуци.

Боже, дано не забележат комина.

Чу се внезапен изстрел, тя подскочи и притисна уста с ръка. Дали преследвачът им се опитваше да ги накара да издадат скривалището си, или просто стреляше напосоки?

Джаксън й хвърли предупредителен поглед и отново обърна лице към прозореца. Държеше пистолета, готов за стрелба, и по съсредоточеното му изражение се досещаше, че е готов да се бие за живота й.

Отвън шумът наоколо продължи дълго. Двамата стояха неподвижно и накрая гърбът я заболя от скованата поза. Приближи се до сламеника и седна. Той продължи да пази до прозореца.

Стана по-тъмно. По това време на годината слънцето залязваше към четири. Бяха тръгнали от Хай Уайкомб около два и пътуваха поне час, преди да стрелят по тях. Значи съвсем скоро щеше да се стъмни напълно.

След време стъпките се отдалечиха и наоколо останаха да се чуват само шумовете на гората: птичи песни, притичване на дребни животни, виещият през клоните вятър.

Тя се изправи и се приближи до Джаксън.

— Дали си отидоха? — прошепна тя.

— Вероятно. Но за по-сигурно ще останем още малко.

— А после какво?

Вече почти не виждаше лицето му, но чуваше дишането му.

— Тази нощ ще останем тук. Нямаме друг избор. Докато стане безопасно да тръгнем, ще се стъмни, а няма луна. Има голяма вероятност да объркаме пътя, а и дори да се справим успешно, не искам да рискувам да налетим на преследвача, който може би ни причаква напред. Досега извадихме късмет, че той — или тя, или те — не ни намериха.

— Ами ако е било опит за обир?

— Посред бял ден? Едва ли. По тези пътища от години няма разбойници. А и защо ще ни последват в гората? Крадец не би го направил, освен ако не го видят.

— Значи… наистина са преследвали нас.

— Теб — поправи я той рязко. — Преследваха теб. Стреляха по теб, твоят кон пострада.

— Лейди Бел — възкликна тя. — Простреляха Лейди Бел.

— Само по плешката. Ще оцелее. Ако има късмет, някой ще я намери на пътя и ще се погрижи за нея.

— Надявам се. Много съм й задължена. Ако не се бе изправила на задните си крака при първия изстрел, имаше голяма опасност сега да лежа простреляна на пътя. — Неволно потрепери. — А ако ти не ме бе свалил от коня…

— Почти не умрях, като видях… — Прехапа си езика. След миг добави: — Най-добре да не мислим за това. — Стисна рамото й. — Оцеля. Нищо не е по-важно.

— Ти ми спаси живота.

Той се усмихна леко.

— Ако не го направи таен полицейски агент от Боу Стрийт, кой би го направил? Няма да допусна да ти се случи нещо. Кълна се.

— Знам.

Той се изчерви и отново извърна лице към прозореца.

— Чуваш ли нещо? — попита Джаксън.

— Вече не. — Взря се през прозореца, но видя само клони. — Не разбирам как са ни намерили. Откъде някой ще знае, че ще пътувам насам? Дори аз не знаех.

— Вероятно някой те е проследил, когато си излизала от къщата.

— Защо не ме застреля тогава?

— Била си с пушка, забрави ли? Едва ли са искали да рискуват.

— Или са проследили теб.

— Споменах пред някои хора, че ще тръгна по следите на някои улики, но съзнателно не съобщих къде. А и никой не би успял да ме проследи без да го видя.

— Не се е налагало да те следят отблизо — възрази тя. — Има хълм, откъдето се вижда цялото имение и пътя. Ако са били на него, са ни видели как се отправяме към Хай Уайкомб заедно.

Той кимна.

— И са решили, че моментът е подходящ да те отстранят.

— Защо?

— Не знам. Например да си чула нещо важно сутринта, когато родителите ти са били убити. Или защото знаеш кой е убиецът, без да го съзнаваш.

— Тогава защо не ме нападнаха на отиване към Хай Уайкомб? Не са ли се притеснявали какво ще науча от бавачката?

— Тогава пътят беше оживен. Изчакали са пътниците да се поразредят, защото тогава по-лесно се извършва убийство.

— Както са постъпили с Бени ли?

— Точно така.

Кръвта й се смрази. Някой бе убил Бени, за да го накара да млъкне; бе готов да убие и нея; вероятно е същият човек от детската стая през онзи ден. Вероятно е любовникът на майка й, капитан Родон, защото съпругата му няма откъде да знае, че Силия е чула онзи разговор.

Но предвид фактите не се връзваше той да е убиецът. А и семейство Родон се намираха в Гибралтар.

— Да не изключваме и друга възможност — напомни Джаксън мрачно.

Тя преглътна; още й бе трудно да осмисли, че някой я иска мъртва.

— Каква?

— Дезмънд да е замислил да ликвидира съперниците си за богатството на баба ти. Омъжиш ли се, той губи всякакви шансове.

— Едва ли е толкова глупав да смята, че баба ще държи на ултиматума си, ако нещо се случи с някой от нас.

Той се засмя тихо.

— Дезмънд не ми прави впечатление на особено интелигентен.

— Прав си…

Тя погледна през прозореца — започваше да се стеле тъмнина и неволно я побиха тръпки.

— Студено ти е — промърмори Джаксън загрижено.

— Не — отрече тя, но наистина й беше студено.

Джаксън свали жакета си и го метна върху пелерината й.

— Най-добре да запаля огнището, преди да се стъмни съвсем.

— Имаме ли с какво?

Той се усмихна.

— Разполагам с барут и кремък за пистолета. С малко слама от сламеника не ми трябва нищо повече. — Погледна към огнището. — Има достатъчно цепеници.

— Не се ли притесняваш, че преследвачите ще видят дима от комина?

— Да се молим да са достатъчно далеч, за да не го забележат. Което ме подсеща… — Свали си жилетката и й я подаде. — Като запаля огъня, я окачи на прозореца. Не искам светлината да се вижда отвън.

Той отиде до огнището, а тя си даде сметка, че никога не го бе виждала по риза. Винаги беше облечен официално.

Сега обаче, коленичил да запали огъня, не изглеждаше никак официално. Изглеждаше напълно способен да се справи с тайнствените убийци и да се погрижи за нея, докато се крият дълбоко в гората.

Изпита непознато вълнение. Никога не й се бе налагало да оцелява в подобни примитивни условия, но подозираше, че за него това не е нещо ново. Ако е в опасност, не си представяше друг мъж да я защити по-добре.

Наблюдаваше го, докато пали огъня. После закачи жилетката му на прозореца и се приближи до огнището, където той хвърляше дърва в огъня.

— Сега не си ли доволен, че у госпожа Дуфет хапнахме нещо? — опита се да разведри атмосферата тя.

— Ако бяхме тръгнали по-рано…

— Знам: щяхме да си спестим това. — Вирна брадичка. — Но можеше и да не ни се размине.

Той се засмя тихо и напрежението спадна.

— Да бъде както казваш. — Изправи се и отиде до дисагите, откъдето извади увит пакет. — Но съм още по-доволен, че готвачката има слабост към мен. — Подхвърли пакета към нея и извади втори. — Сутринта не ме пусна да тръгна, без да ми даде храна.

Тя разопакова пакета и намери сандвич със сирене и шунка.

— Обожавам готвачката — възкликна тя и започна да се храни с апетит. Паят и чаят не я бяха заситили за дълго. — Поне няма да умрем от глад — обяви тя между две хапки.

Той се справяше със своя сандвич.

— Е, една вечер ще оцелееш без пищна вечеря в Халстед Хол, нали?

Доловила иронията му, тя не се въздържа да попита:

— Дразниш ли се, че се храним толкова добре?

Той премигна, после свъси вежди.

— Не, естествено. Защо да не го правите, като сте в състояние да си го позволите? — Довърши сандвича и взе кофата. — Ще потърся вода, докато все още има известна светлина. Предишните обитатели трябва да са си я набавяли някъде наоколо.

— Сама ли ще ме оставиш? — почти изпищя тя.

— Ще се справиш. — Подаде й пистолета. — Стреляй, ако се налага. — Очите му светнаха. — Знам, че умееш.

Тръгна към вратата, но тя го спря.

— Чакай.

Той я погледна въпросително, а тя свали жакета и му го подаде.

— Това ще ти трябва. — Помогна му да го облече. После прошепна: — Пази се.

— Винаги, милейди — увери я той дрезгаво и сърцето й подскочи.

После излезе.

Тя си свали шапката и ръкавиците и се огледа. Огънят нямаше да гори дълго с толкова малко дърва. Едва ли щеше да им е топло през нощта — вятърът нахлуваше през многобройните пукнатини в стените.

Но може би ще успее да направи нещо. Огледа се по-внимателно и видя счупен стол в ъгъла. Придърпа го към огъня. Спря поглед върху шкафа — дали да не го счупи, за да използва дървото за огрев? Няма да гори дълго, но все беше нещо.

Ако намери тухли или камъни, ще ги сгрее на огъня, а после ще ги използват да си стоплят краката…

В ъгъла откри няколко тухли, вероятно точно с това предназначение. Сложи ги в огъня да се стоплят. Порови в дисагите и попадна на шише. Отпи и почти се задави от силния алкохол. Боже, Джаксън наистина е пълен с изненади.

След още една глътка й стана доста по-топло. Свали си вълнената пелерина и я окачи до огъня, за да се затопли. Щяха да я използват за завивка. Отметна прояденото от молци одеяло настрана и опипа сламеника, за да провери дали някоя животинка не се крие вътре. После застла одеялото отгоре. Но нямаше да спи с това до кожата си.

Фустите й! Свали една, разкъса я на две и я метна върху одеялото. Така беше по-добре. Не че някой щеше да спи удобно върху сламеник, но…

Именно тогава осъзна, че разполагат само с едно легло. Затаи дъх. Логично беше да го споделят; но като споделят леглото, значи щяха да споделят и други неща…

Страните й пламнаха. Ако това се случи, връщане назад нямаше. Репутацията й щеше да бъде невъзвратимо накърнена.

Какви ги мисли? При всяко положение щеше да е с накърнена репутация, дори да прекарат нощта по-благоразумно от монахини.

Ами ако Джаксън не иска да сподели леглото с нея? Цял ден прекараха заедно и той дори не се опита да я целуне. А дори и да я желае, вероятно почтеността му няма да му позволи да я прелъсти.

От друга страна, ако се интересува от парите й, защо да не се възползва от възможността да си ги осигури?

Все пак не й се вярваше. Не й приличаше на такъв. А и едва ли имаше някакво значение. След прекараната заедно в гората нощ, баба й почти със сигурност ще настоява да се оженят. Ако не го направи тя, Оливър щеше да се погрижи.

Щом ще се женят, тогава защо да не…

Отново се изчерви. Боже, определено ставаше изключително дръзка. И защо не? Ако поради някаква причина утре той откаже да се ожени за нея, репутацията й без това ще бъде съсипана. Защо тогава да не се люби с мъж, на когото държи? Майка й е имала любовник, по дяволите… Защо не и тя?

Отново отпи от шишето.

В този момент вратата се отвори и тя се стресна. Огледа се за пистолета — един бог знае къде го остави — но се оказа само Джаксън.

— Май си си намерила занимание — отбеляза той и остави кофата.

— А ти си намерил вода!

— Наблизо има поток. — Погледът му се спря върху шишето в ръката й. — Открила си брендито, виждам.

Без да изпитва излишен смут, тя пристъпи към него и му подаде шишето.

— Точно така. — Погледна го дяволито, докато той отпиваше. — Кой да предположи, че уважаемият господин Пинтър, склонен да се надсмива на аристокрацията, пие силен алкохол?

Той свъси вежди.

— Малко бренди в студен зимен ден не е навредило на никого. И не се надсмивам на аристокрацията.

— Така ли? А не заяви ли на Гейб миналата седмица, че повечето лордове ги бива предимно да харчат доходите от именията си по игралните зали и из публичните домове в Лондон, като пренебрегват задълженията си към Бог и родината?

Той се изчерви, а на нея й стана леко съвестно; но съвсем леко. Ставаше толкова чаровен, когато се смути.

— Не говорех за твоето семейство…

— Няма нищо — прекъсна го тя, тъй като го съжали. Все пак й беше спасил живота. — Имаш основание да се надсмиваш. Наистина мнозина от лордовете са паразити за обществото.

Той помълча малко.

— Дано отчиташ, че не мисля така нито за братята ти, нито за зет ти. Всички са чудесни мъже.

— Благодаря.

Свали си жакета и отиде да го закачи над пелерината й. После остана до огнището, за да си сгрее ръцете. Едва тогава промълви:

— Ще ми се същото да важеше и за братовчедите ти.

Боже, последно на света й се говореше за това, особено след казаното от бавачката днес.

Залови се да търси още храна в дисагите.

— Дезмънд и Нед винаги са били… трудни…

— Но през ранните си години си била омаяна от Нед.

Продължаваше да отпива от брендито, без да откъсва поглед от нея.

Тя намери круша и отхапа, чудейки се какво да отговори.

— Увлечението ми не продължи дълго.

— Предполагам.

Тя го погледна сепнато, а той продължи:

— Забелязах реакцията ти към него на бала снощи.

Нима се бе държала толкова недискретно?

— Какво ти стори той? — поинтересува се Джаксън, докато пъхаше шишето в джоба на жакета.

Тя довърши крушата. Колко да му признае? Какво ще си помисли за нея Порядъчния Пинтър, ако му сподели всичко?

Лесно бе да се досети, но нямаше да й е приятно.

— Нарани ли те? — попита Джаксън вече по-остро. — Кълна се, ако те е докоснал, ще…

— Не стана така — промърмори тя.

Джаксън се приближи с мрачно изражение.

— Тогава ми кажи какво точно стана.

— Беше отдавна, наистина. Не ми се говори…

— Видях лицето ти снощи — промълви той нежно. — За миг се изплаши от него и държа да знам защо.

— Не се изплаших…

— По дяволите, Силия, кажи ми какво направи той!

Тя преглътна и му обърна гръб.

— Мисля… Мисля, че се опита да ме обезчести.

Глава седемнадесета

Пагубен гняв обзе Джаксън.

— Да те обезчести? — едва успя да повтори той. — Искал е да те изнасили ли?

— Не! — Обърна се и го погледна тревожно. — Казах ти: не стана така. В смисъл… — Сведе поглед към ръцете си. — Не биваше да си отварям устата.

Той се опита да се овладее. В края на краищата беше таен полицейски агент; отдавна трябва да е наясно, че не изкопчваш истината от някого, като се разгорещяваш. Хвана я нежно за ръката и я отведе до сламеника.

— Започни отначало. — Помогна й да седне и се настани до нея, но не прекалено близо. В момента тя се нуждаеше от известно пространство. — Кажи ми какво стана. Обещавам само да седя и да слушам.

Дори това да го убие, както дълбоко подозираше.

Тя кимна и се загледа в далечния край на помещението.

— Всъщност, виновната съм аз.

— Не си била виновна ти! — сряза я той.

Тя го погледна с укор.

— Нали само щеше да седиш и да слушаш?

Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Права си. Продължавай.

— Харесвах Нед от години, както стана ясно. През онова лято аз навърших четиринайсет, а той — седемнадесет. Беше във ваканция. Със семейството си дойде на гости в градската къща на баба. Останаха две седмици. — Заигра се нервно с полата си. — Тогава беше изключително привлекателен. Яздеше добре. С Гейб непрекъснато се надбягваха по Ротън Роу. И танцуваше отлично. Затова, когато ме забеляза… — Гласът й бе на път да я предаде. — Разбери го най-после: момчетата никога не ме забелязваха. Особено ако Минерва се навърташе наоколо. Тя току-що се бе появила в обществото и около нея непрекъснато се въртяха мъже. Твърдеше, че всичките са златотърсачи, но на мен не ми се струваше така. Аз, разбира се, още не се бях появила в обществото, и не ставах свидетел на всичките й завоевания. Но на събиранията, на които присъствах, тя неизменно беше кралицата на бала, а аз — недодяланата сестра.

С усилие на волята си наложи да замълчи.

— И тогава Нед започна да флиртува с мен — продължи тя. — Почувствах се страшно поласкана. Всички ходехме в Хайд Парк, а той ме придружаваше сякаш вече съм голяма. Той… Той ми правеше комплименти и ми береше цветя… — Тонът й стана по-суров. — Цялото му внимание беше фалшиво, но това го разбрах едва по-късно.

Всичко е било фалшиво? Нима искаше да каже, че негодникът се е опитал да се навре под полите й?

— Както и да е. Един летен ден баба даде голям прием. Всички влязоха на вечеря, а Нед ме убеди да отидем в градинската барака.

Тревожното изражение върху лицето й пробуди у Джаксън желание да допипа Нед Плъмтри и здравата да го набие. Стисна ръце в юмруци така силно, че ноктите се забиха в дланите му.

— Отначало всичко беше точно каквото го исках: той… той ме целуна. Не беше неприятно, но не беше и така хубаво, както си го представях. Беше доста недодялан в ласките си. — Въздъхна. — Не ми хареса особено. Но смятах, че така момче целува момиче, нали разбираш?

Не, не разбираше, макар да си представяше как младо симпатично момиче — в случая Силия — копнее за първата си целувка. Сигурно и майка му бе жадувала така.

Ала майка му е била достатъчно възрастна, за да знае какво прави, а Силия е била едва на четиринайсет.

Преглътна с надежда да укроти гнева си.

— Нямала си с какво да я сравниш.

— Точно така. — Тя сниши глас: — Но после той сложи ръка върху гърдите ми… Знаех, че не е редно.

Сега вече го обзе желание да убие Нед.

— Помолих го да не го прави — продължи тя, — но той не ме послуша. Стискаше гърдите ми силно, чак ме заболя. — Думите излизаха все по-бързо и по-бързо. — Започна да вдига полите ми с една ръка. Казах му да спре. Той ме бутна на пода, легна върху мен, а ръцете му обхождаха цялото ми тяло и затова… Затова го ударих с една тухла.

Разказът прекъсна рязко и той премигна.

— Какво… Какво направи?

Тя го погледна плахо изпод мигли.

— Ударих го по главата с тухла. Доста силно го халосах. Той започна да ругае и ме пусна. Скочих и побягнах.

— Мили боже — промълви той, давайки си сметка, че е била на косъм от изнасилване.

— Догони ме в градината и ми наговори ужасни неща, но аз още държах тухлата. Запратих я по него и се втурнах в къщата.

Той я зяпна.

— Къде беше семейството ти, докато се е разигравало всичко това? — попита той дрезгаво. — Братята ти? Сестра ти?

— На вечеря. Като най-малка аз и по-малките ми братовчеди се хранехме на детската маса и никой не ни обръщаше особено внимание. Пък и всичко стана много бързо. Успях да се настаня на мястото си, преди някой да забележи отсъствието ми. — На устните й се появи злорада усмивка. — Но забелязаха отсъствието на Нед. Попитаха ме дали съм го виждала. Обясних, че се е оплаквал от главоболие, след като падна от коня си по-рано през деня. — Изглеждаше доволна. — Той ме ненавиждаше за това. Страшно се гордееше с умението си да язди, а известно време всички му викаха Нескопосания Нед. Не смееше да ме изобличи, за да не кажа какво се беше случило в действителност.

— А ти защо не го направи, за бога? — процеди Джаксън през зъби.

Тя го погледна учудено.

— Оливър щеше да го застреля на място.

— Много хубаво. Смятам да го направя аз при следващата ни среща.

— Няма да ти позволя да застреляш Нед — възрази тя веднага. — Така няма да увеличиш шансовете си да те изберат за главен магистрат. — Той понечи да обясни, че в момента пет пари не дава за това, ала тя добави: — Нямаше да позволя и на Оливър да го направи, особено след всички слухове, че той е застрелял мама. Семейството ми и без това беше набъркано в достатъчно скандали. — Скръсти ръце пред гърдите си. — Ако някой ще застреля Нед, това ще бъда аз.

Сега вече всичко си дойде на мястото.

— И тогава си убедила Гейб да те научи как се стреля. Затова носиш дамски пистолет в чантичката си.

Тя кимна.

— Не възнамерявам да позволя нищо подобно да ми се случи отново.

Побиха го студени тръпки. Защо тя мислеше, че е толкова сама?

— Като оставим настрана вероятността от скандал, редно е било да съобщиш на семейството си. Щели са да намерят начин тихомълком да се справят с Нед.

— И да разберат колко безразсъдно съм постъпила — прошепна тя. — Колко жалка и глупава съм била. Прекалено глупава, за да не забележа, че Нед не се е интересувал истински от мен, а само е търсил забавления…

Тя простена тихо и се надигна, но той я хвана за ръката и я придърпа обратно с лице към него.

— Не си виновна. Нед се е възползвал от младостта и привлекателността ти. Замислял е да те съблазни, за бога.

— Не разбираш. Вината беше моя. — Сведе глава, защото избягваше да срещне погледа му. — Трябваше да се сетя. Момчета никога не ме бяха гледали по този начин… Въобразявах си, че наистина ме харесва. А през цялото време…

Очите й се напълниха със сълзи и сърцето му се сви.

— Не му позволих… а той заяви, че всъщност не ме е желаел — успя да промълви тя. — Била съм кльощава кучка без гърди и без нищо женствено в мен.

— О, сладурано — прошепна той.

Притегли я в скута си, за да е по-близо до него. Сърцето му се късаше.

Всичките им разговори сега закънтяха в ума му.

Освен ако не смяташ за невъзможно жена като мен да направи мъже като тях доволни и щастливи…

Искаш да ме изобличиш като авантюристка или мъжкарана в женски дрехи… или не знам още какво…

Снощи ме целуна, за да докажеш тезата си, а днес не събра сили да ме целунеш както трябва…

Гръм и мълнии. Всички улики бяха налице, а той не им обърна внимание. Поради тази причина тя правеше такива странни заключения за своята привлекателност, докато във всеки момент той се съпротивляваше на желанието да я отведе в леглото. И затова се бе заловил да доказва колко греши баба й относно способностите на Силия да се омъжи.

Притискаше я силно, а тя с мъка си поемаше въздух, защото се бореше с напиращите в очите й сълзи.

— По думите му го бил направил само за да спечели… облог. Според приятелите му никога нямало да склони дъщеря на маркиз да… да го… целуне. Обзаложил се, че… ще успее…

— Това са пълни глупости — просъска той. Изражението й говореше за объркване и той съжали за острия си тон. — Аз пък съм готов да се обзаложа, че ти е наговорил тези неща, защото си го засегнала, като си го отблъснала. Разглезени негодници от рода на Плъмтри не обичат да накърняват гордостта им. Не е получил каквото е поискал и за да те сведе до своето ниско ниво, ти е наговорил неприятни обиди. — Докосна с устни влажната й буза. Щеше му се сега негодникът да е пред него, за да го пребие, задето я е накарал да се съмнява в себе си. — Не вярвай и на думичка от дрънканиците му. Няма момче с акъл в главата, което да те сметне за непривлекателна.

Тя впи очи в него. Все още изглеждаше разколебана.

— Тогава бях доста слаба, а и никога не съм имала… открояващи се гърди.

— Гърдите ти са чудесни — прошепна той, сещайки се колко твърди и красиви бяха, когато ги докосна. — Ако Плъмтри наистина е мислил каквото ти е наговорил, само показва какъв глупак е. Да държи богиня като теб в обятията си и да не я оцени…

Не устоя на устните й, тъй близо до неговите и я целуна. За да заличи огорчението от думите на Нед вложи в целувката всичко, което чувстваше.

Отдръпна се, осъзнал в колко опасна зона стъпва, а тя дрезгаво отбеляза:

— И ти невинаги го… оценяваш. Казах ти, че мъжете се радват на компанията ми, а ти ми отвърна, че ти е трудно да го повярваш.

— Какво? — свъси вежди той. — Не съм изричал подобно нещо.

— Напротив. Спомни си деня, когато те помолих да разследваш ухажорите ми. Аз си го спомням съвсем ясно.

— Изключено е да… — Изведнъж си припомни разговора им и поклати глава. — Спомняш си ясно, но само част от думите ми, сладурано. Ти каза, че мъжете се радват на компанията ти и им е лесно да разговарят с теб. Беше ми трудно да повярвам второто.

— О? — Тя го погледна въпросително. — Защо? На теб никога не ти е трудно да говориш с мен. Или по-скоро: да ми държиш лекции.

— Или трябва да ти държа лекции, или да запуша устата ти с целувки — отвърна той делово. — Не ми е лесно да говоря с теб, защото всеки път, когато съм близо до теб, изгарям от желание да те отведа на скрито място и да правя с теб какво ли не.

Тя премигна, после го погледна нежно — чак гърдите го заболяха.

— Тогава защо не го направиш?

— Защото си дъщеря на маркиз и сестра на работодателя ми.

— И какво от това? Ти си помощник магистрат и прочут таен полицейски агент от Боу Стрийт…

— И копелето на неизвестно кой.

— Което те прави подходящ компаньон на безразсъдна палавница.

Думата „компаньон“ отекна в ума му. Какво ли целеше да каже с това?

В този момент тя го целуна по скулата и сложи край на цялата му съпротива и здрав разум; вече разбра съвсем точно какво има предвид.

Опита се да я отдалечи от себе си, преди напълно да си загуби ума, но тя обви врата му с ръце и не го пусна.

— Покажи ми.

— Какво да ти покажа?

— Какво си готов да направиш с мен.

Кръвта му пламна от желание.

— Боже, Силия…

— Няма да повярвам и на една твоя дума, ако не го направиш. — Придоби тревожно изражение. — Според мен не знаеш какво искаш. Вчера ме целуна така хубаво, а на бала се държа все едно не ме познаваш.

— Беше с ухажорите си — успя да промълви той.

— Можеше да танцуваш с мен. Дори не ме покани.

Седнала в скута му, тя го възбуждаше болезнено.

— Защото ако го бях направил, щях да искам… Щеше да ми е необходимо…

Тя прокара пътечка от целувки по шията му, от което кръвта му съвсем закипя.

— Покажи ми — прошепна тя. — Покажи ми сега какво искаш, какво ти е необходимо.

— Отказвам да те съсипя — отвърна той по-скоро като предупреждение към себе си.

— Вече го направи. — Погледна го лукаво, развърза вратовръзката му и я изтегли от врата му. — Когато утре се върнем, всички ще знаят, че сме прекарали нощта заедно и ще бъде без значение дали сме правили нещо непристойно, или не. При това положение защо да не се насладим на случая?

Спорната логика на аргументите й не му убягна; нито пък фактът, че стиска с ръце талията й, за да не ги плъзне към извивката на изящните й гърди…

— Нямам намерение да се държа като Нед и да се възползвам от невинността ти.

— Въобще не си като него — възрази тя тихо. — Ти си почтен и силен и искам именно ти да ми покажеш какво е да си жена. — Постави длани върху лицето му. — Ако не ме целунеш веднага, Джаксън Пинтър, кълна се, ще започна да си събличам дрехите една по една, докато…

Той се нахвърли диво върху устата й, а в съзнанието му изплува картината как тя лежи гола под него, така както винаги я бе желал: в леглото си, плътно до него; в живота му. Как да й устои? Тя олицетворяваше всичко, което някога бе желал и способността му да се съпротивлява намаляваше с всяка следваща нейна ласка.

— Джаксън — прошепна тя, долепила устни върху неговите. — Покажи ми как да съм жена. Твоята жена.

— Моята съпруга — поправи я той. — Ако го направим тази вечер…

Тя се отдръпна и го изгледа.

— Това ли искаш? Да ме имаш като твоя съпруга?

Той долови несигурността в очите й и разбра точно какво го пита: дали иска да си осигури за съпруга богатата лейди Силия, чийто многобройни връзки ще осъществят амбициите му?

Или иска да люби смелата жена, научила се да стреля, за да не се страхува никога; опазила в тайна действията на братовчед си, за да защити семейството си от следващи скандали, а сега го гледа сякаш той наистина е Ланселот пред своята Гуинивър.

Утре ще се наложи сериозно да обсъдят евентуална женитба и какво означава тя, но в момента не го плашеха нито заканите на баба й, нито неговите опасения за общото им бъдеще. Не и когато жестоките думи на Нед още кънтяха в ушите му.

Тази вечер на нея й бе необходимо да чуе съвършено различно нещо.

— Онова, което искам — промълви той нежно, — си ти. Само теб.

Глава осемнадесета

Очите на Силия се напълниха със сълзи. Той я разбираше. Желаеше нея; не богатството й или връзките й, а нея. Красноречиво й го показа, като се нахвърли жадно върху устата й — тя едва успяваше да диша. Докосна гърдите, а тя ликуваше. Сега той щеше да бъде неин; нейният съпруг; завинаги.

— В едно отношение разбирам защо Нед се е държал така — промълви той с устни върху шията й.

Думите му я изненадаха.

— Какво имаш предвид?

— Полудял е да бъде на крачка да те обладае, а ти си го отблъснала. — Галеше гърдите й нежно, ласкаво, въобще не като Нед. — Но това въобще не го извинява. При първа възможност бих го пребил почти до смърт. Но и аз, ако бях толкова близо до Рая…

— Раят? — засмя се тя и разкопча ризата му. — Ти си голям поет за таен агент от Боу Стрийт.

— Чичо казваше, че мъж, който не оценява поезията, няма душа. Смятах го за луд. До този момент.

Без да откъсва очи от нея той плъзна ръка по гърба й, за да разкопчае роклята. Силия, от своя страна, свали ризата му. Той я обърна с гръб към себе си, за да довърши начинанието си. С приглушен и по-дрезгав глас обяви:

— Сега май вече не се надсмивам на аристокрацията.

— Ще ми се да знаех, че мислиш похотливо за мен… — Роклята й се свлече на пода. Тя потрепери отчасти заради студа, отчасти от тръпката, че предстои той да отнеме девствеността й. — Тогава по-леко щях да понасям лекциите ти.

С вещи движения той свали корсета й.

— И може би щеше да се държиш по-мило с мен — предположи Джаксън.

— Може би. — Корсетът й последва роклята на пода. Тя го дари с лукава усмивка. — Или щях да те тормозя по различен начин.

— О? — едва успя да простене той, като я изпиваше с очи.

Възхищението в очите му я очарова. Реакцията му бе съвършено различна от действията на Нед. Нямаше съмнение колко го очарова онова, което вижда.

Тя развърза втората си фуста и я пусна да се изхлузи по краката й.

— Например по-често щях да нося рокли с изрязани деколтета — продължи да го излага на изпитание тя.

Дишането му се затрудняваше все повече.

— Това вече щеше да е истинско мъчение — съгласи се той.

— Защото щеше да ме желаеш ли?

— Аз те желаех и без изрязани деколтета. Но така щеше да привличаш и други мъже и аз едва щях да се въздържам да не убия някого, задето те гледа, както аз те гледам сега.

— Защо, господин Пинтър? Щеше да ревнуваш ли?

Очите му срещнаха нейните. Изражението му стана сериозно.

— Защо мислиш избрах днес да отида до Хай Уайкомб? Нямаше да издържа да гледам повече как флиртуваш с ухажорите си.

Боже, кой да предположи, че Джаксън е в състояние да говори такива сладки приказки? А и кой да предположи, че е толкова пленителен без риза? Беше широкоплещест, с тънък кръст, без следа от тлъстина. Имаше мускулести ръце, което обясняваше как я изтегли с такава лекота от нейния кон на своя.

Той си разкопча панталона. Пусна го да се плъзне по мускулестите му крака. А издутината под кръста…

Боже, не можеше да откъсне очи оттам. Изчерви се и със сетни сили отклони поглед.

— Твой ред е, сладурано — промърмори той. — Няма ли да свалиш тази риза?

Тя посегна към връзките, но се поколеба, припомняйки си думите на Нед. Мършава кучка без никакъв бюст; няма нищо женствено у теб.

Джаксън сякаш се досети какво й минава през ума. Приближи се и я хвана за брадичката.

— Бих дал всичко да залича думите на Нед от съзнанието ти, но понеже не мога, ще ти кажа какво виждам аз, когато те гледам, милейди.

Понякога я наричаше „милейди“, за да постави дистанция между тях, но в момента го изрече с благоговеене и дъхът й секна.

— Виждам изключително елегантна и силна жена. — Смъкна ризата от раменете й. — Виждам вълшебна фея, в състояние да унищожи мъж с една дума или да го омагьоса с усмивка.

Зарови пръсти в косата й и започна да сваля фибите. Взе кичур и нежно го целуна.

— Виждам девойка с шоколадово кафява коса и зелени бездънни очи. Лицето й е толкова прелестно, че ме е страх да я докосна, а камо ли да я любя.

Ризата й се свлече около глезените.

Гласът му стана още по-дрезгав.

— А гърдите ти…

Наведе се и целуна едната, после другата. Тя неволно ахна.

— Нед е бил или сляп, или глупак. Гърдите ти са самото съвършенство…

Взе я на ръце и я отнесе до сламеника. Как въобще е могла да мисли, че е студен и безстрастен? Умееше да прикрива чувствата си, но те неволно се изписваха по лицето му, а тя започваше да ги чете все по-ясно и по-ясно.

В момента долавяше копнежа в очите му. Постави я да легне и започна да разкопчава долните си гащи. В този момент се поколеба.

— Сигурна ли си, че го искаш?

Тя се надигна на лакът и започна да разкопчава гащите вместо него.

— Напълно съм сигурна.

Очевидно и той бе сигурен, защото щом застана гол пред нея, нямаше начин да не се забележи ерекцията му.

Скоро след като Минерва се омъжи, й обясни какво точно става в спалнята между мъж и жена.

— Готова ли си за останалото? — попита той леко развеселен.

— Разбира се.

Той се засмя и се настани върху сламеника до нея. Ръката му се плъзна между краката й.

Започна да я гали, както тя се бе галила в леглото, само дето й беше още по-приятно.

— Джаксън… Боже… Джаксън… Това ли е едно от нещата… които искаше да правиш с мен?

— Защо? — Ръката му спря. — Притеснява ли те, че съм си представял как те докосвам така?

— Никак даже. И на мен ми е хрумвало да правя разни неща с теб. Представях си какво е да ме целуваш… — Гласът й се сниши. — … да ме докосваш точно така между краката…

Върху лицето му отново се изписа желание и той продължи с ласките.

— Нима? — Започна да я гали по-настойчиво. — По този начин ли?

Тялото й се изви, за да посрещне ръката му.

— Да… Определено… така…

Той се усмихна дяволито.

— Къде още си представяше, че те докосвам?

— Навсякъде — едва успя да промълви тя.

— Вероятно тук.

Наведе глава и засмука зърното на гърдата й. Езикът му не преставаше да го обхожда. Тя впи пръсти в косата му, за да го привлече по-плътно към себе си.

— И там…

Известно време той продължи да целува ту едната й гърда, ту — другата.

После пъхна пръст в цепнатината между краката й.

— Или може би тук…

— Боже! — извика тя сподавено. — Това не съм си го представяла…

— А аз си го представях. Многократно.

Пъхна пръст по-навътре, а палецът му се движеше по вълшебен начин върху онази част от нея, която не успяваше да се насити на допира му. Изви гръб, за да посрещне похотливата му ръка…

— Господи… Нямах представа…

Очакваше още и не можеше да му се насити. Едновременно изпитваше известна вина, че не предприема нищо, за да му бъде приятно и на него.

— А какво да направя за теб? Желаеш ли нещо?

— Гръм и мълнии, да! — Погледна я разгорещено, хвана ръката й и я насочи към възбудения си член. — Погали ме, сладурано…

Тя му се подчини, а дишането му стана плитко и учестено.

След няколко минути той простена.

— Боже, престани… Спри! По-добре да ме докосваш другаде…

— Не го ли правя както трябва? — прошепна тя.

Той се изсмя сподавено.

— Прекалено добре го правиш, опасявам се. — Целуна едната й гърда. — Най-добре известно време да не ме докосваш там, но всяка останала част от тялото ми е твоя.

След това и двамата останаха без думи. Той я изследваше; тя него — също. Докосваше силните му рамене, мускулестите гърди, брадичката, която обожаваше да целува. Наслаждаваше се на усещането на кожата му под върха на пръстите. Беше й приятно, че не успява да прикрие как допирът й го възбужда. Обикновено се контролираше напълно, но ето че в леглото тя го четеше без затруднения.

Същевременно и той намираше части от тялото й, които копнееха да бъдат докоснати. Тя затвори очи, за да се наслади още по-силно на блаженството. С всяка изминала секунда дишането й ставаше все по-затруднено.

Той вдигна коленете й и скоро нещо по-дебело от пръст започна да прониква в нея.

Тя рязко отвори очи. В този миг той промълви:

— Ти си най-красивото същество, което някога съм виждал.

Всякаква неловкост я напусна. Прокара ръце по раменете му.

— И ти си… доста привлекателен — увери го тя, за да не мисли за плътта, която прониква в нея.

— Не ми се подигравай.

— Не правя нищо подобно. — Нима не бе така уверен в себе си, колкото изглеждаше? — Вероятно съзнаваш, че си впечатляващ. Винаги съм те намирала за такъв.

Той проникна по-дълбоко. Тя притегли главата му и го целуна.

— Направи ме твоя — прошепна тя. — Ще изтърпя всичко, за да съм твоя.

Той отвърна на целувката й със страст и навлезе още по-дълбоко в нея. Правеше го нежно, та тя постепенно да привиква с него. След няколко секунди започна да се движи напред-назад; отначало по-бавно, но постепенно увеличи темпото.

Погледна я с такава нежност, че сърцето й подскочи.

— Добре ли си? — успя да попита той.

— Усещането е прекрасно — едва простена тя, усетила болка между краката си.

— Добре. Аз ще водя, а ти ме следвай…

Боже, ето защо някои хора намират плавните движения на валса за толкова скандални. Усещането е все едно се рее в облаците.

— Никога вече няма да мога да танцувам валс, без да се сещам за този момент — простена тя.

Той се наведе и я целуна.

— Тогава искам и следващия валс… И по-следващия…

Започна да прониква все по-настойчиво, а тя се виеше като тръстика, докато я заливаха сладостни вълни, далеч по-приятни от всякакъв танц.

— Джаксън… О, Джаксън…

— Всеки валс оттук до края на вечността…

— Да… Да, Джаксън, твоя съм… Твоя… Твоя…

С един последен тласък той се освободи в нея.

— И аз съм твой — успя да прошепне той. — Твой… Завинаги.

Глава деветнадесета

Преди гостите да започнат да слизат за вечеря Хети и Оливър пиеха бренди в кабинета. Минерва влезе с разтревожената камериерка на Силия.

— Чуйте какво ми каза току-що Джили. — Минерва избута притесненото момиче напред. — Лично иска да го съобщи на вас двамата.

Това събуди интереса на Хети, защото Силия очебиещо бе отсъствала цял ден.

— Какво има, момиче?

Джили се поколеба и Минерва се намеси:

— Силия няма главоболие. Не спи цял ден в стаята си с тъмна кърпа върху очите.

Хети избухна в смях.

— Не съм изненадана.

Джили погледна смаяно госпожата.

— Моля, мадам?

— Стига. Не съм глупачка. Знам, че господарката ти получава „главоболие“ всеки път, когато иска да стреля. Щях да я накарам да признае измамата си преди, но… — Въздъхна. — Омръзна ми да споря с нея. Оставих я да мисли, че ме е подвела, та дано не е толкова упорита относно всичко останало.

— Аз не го знаех — обяви Оливър навъсено. — Защо не ми каза?

— Щеше ли да предприемеш нещо? — попита Хети веднага.

— Не, но…

— Още не се е прибрала — обади се безцеремонно Джили.

Хети присви очи.

— Как така? Обикновено се връща много преди да се стъмни.

— Да, и затова се разтревожих, госпожо Плъмтри. — Джили започна да кърши ръце. — Излезе на зазоряване, а не постъпва така. Обича да си поспива. Но да отсъства цял ден, до вечерта, не е типично…

— Да не говорим, че и господин Пинтър също изчезна — обади се Минерва.

— Не е изчезнал — намеси се Оливър. — Тръгна да проучи някаква следа веднага след…

— Зазоряване? — вдигна вежди Минерва. — Каза ли накъде отива?

Стомахът на Хети се сви.

— Не. Било свързано с убийствата на Луис и Прю.

— По-вероятно има нещо общо със Силия — прекъсна я Минерва.

Хети започна да подозира същото.

— Защо? — поинтересува се Оливър.

— Снощи — подхвана Минерва, — Силия ми призна, че заедно с господин Пинтър — или Джаксън, както го нарича — прекарват повече време насаме, отколкото си даваме сметка. Освен това са се целували няколко пъти.

Хети се намръщи. Толкова далеч ли бяха стигнали нещата помежду им? И то под носа й?

— Браво на Пинтър — промърмори Оливър.

— Оливър! — скастри го сестра му.

— Какво? Двамата се харесват, ясно е като бял ден. Слава Богу, най-после предприеха нещо. Пинтър сигурно е взел нещата в свои ръце и я е завел на пикник или на разходка с карета, защото през последните няколко дни нямаха много случаи да остават насаме, докато наоколо се мотаеха ухажорите й.

— Да не искаш да кажеш, че не възразяваш сестра ти да прекарва цял ден насаме с мъж и да прави бог знае какво? — сряза го Хети.

— Нарича се ухажване — отвърна Оливър. — Не ми казвай, че не го одобряваш. От години я караш да се омъжи. Най-после има ухажор, когото истински харесва, и аз я аплодирам.

— Ами ако не мисли за брак? — просъска Хети, възмутена от факта как така внукът й не се притеснява къде е Силия и кой знае какво прави с таен полицейски агент от Боу Стрийт.

— Не говори глупости. Пинтър е почтен мъж. Няма да я компрометира.

— Според мен я е отвлякъл и тя му е пристанала — намеси се Минерва.

— Какво? — възкликна Хети. — Защо мислиш така?

Джили започна да протестира:

— Госпожицата щеше да ми каже нещо, ако се готви да избяга с джентълмен. Не мисля…

— Споменавала ли ти е, че се е целувала с господин Пинтър? — прекъсна я Минерва.

Джили я погледна притеснено.

— Не, но…

— От това се опасявах — заяви Минерва спокойно.

— Изрично подчертах „без приставане“ — напомни Хети.

— Беше готова да се откажеш от това изискване при Гейб — обади се Оливър. — Не виждам защо нещата да не се повторят при Силия.

Баба му го изгледа изпепеляващо.

— Сляп ли си, Оливър? Не ти ли е минавало през ума, че господин Пинтър би се оженил за сестра ти заради парите й?

— За бога, не и Пинтър!

Бурната му защита я изненада. Оливър го харесваше, това тя го знаеше, но не подозираше до каква степен.

Прав ли бе Оливър относно характера на господин Пинтър? Исак споделяше мнението му. А тя предупреди мъжа за решението си да остави Силия без наследство, ако я преследва. Тогава приставане би означавало, че той не се интересува от богатството на Силия.

От друга страна, може би означаваше до каква степен не вярва Хети да изпълни заканата си. Или…

Поредна ужасна възможност се мерна в ума на Хети.

— Боже, голяма глупачка съм.

— Единодушни сме по въпроса — отбеляза Оливър суховато.

Тя не обърна внимание на безочието на внука си, защото я налегна нова грижа. Със заплахата си целеше да принуди господин Пинтър да разкрие истинските си чувства. Но ако тайният полицейски агент не възнамеряваше да се съобразява с нея? Ако отведе Силия и не се ожени веднага за нея, това ще принуди Хети да се съгласи на брак при неговите условия. Това означаваше да даде на Силия наследството й, ако иска да спаси репутацията й.

Съществуваше, разбира се, вероятността да е истински влюбен в нея и да избягат заедно заради опитите на Хети да ги раздели.

Отхвърли тази тревожна мисъл. Да откъсне момичето от семейството му по този начин не отговаряше на поведението на влюбен мъж; поне не на почтен, увлечен мъж.

— Ами ако господин Пинтър иска да отвлече Силия, ръководен от по-нечестна причина, за която никой от нас не подозира? Само да знаехте…

— Какво да знаем? — погледна я Оливър през присвити очи.

Боже, нямаше начин да разкрие пред Минерва и Оливър с какво заплаши господин Пинтър. Един от двамата можеше да го съобщи на Силия и момичето щеше да възнегодува, без да прозре плана на Хети истината да излезе наяве.

— Господин Пинтър ме излъга в очите относно отношението си към Силия — заяви тя твърдо. — Отрече да проявяват какъвто и да е интерес един към друг, а я е ухажвал зад гърба ми. Освен това, още по-лошо, принудил е Силия да лъже, защото тя повтори думите му. Това не е поведение на почтен мъж.

Минерва се намръщи.

— Няма да ме убедиш, че принципният и уравновесен господин Пинтър би се държал така цинично.

— Нито пък мен — обади се Оливър. — Освен това определено правим прибързани заключения в момента. Възможно е въобще да не са заедно. Най-вероятно Силия си е дала сметка кое време е и в момента се прибира, докато Пинтър прави своето разследване.

Пулсът на Хети се успокои малко.

— Съществува подобна вероятност — призна тя. — Тогава всичките ни предположения в момента са напразни.

— Някой трябва да отиде на мястото, където Силия стреля. — Оливър погледна Джили. — Знаеш ли къде е?

— За съжаление не, сър. Никога не я придружавам, когато ходи да стреля.

— Проклятие. Тогава първата ни задача е да разберем къде е. Ако не е там, ще претърсим имението. Джили, провери стаята й. Погледни дали не е оставила бележка къде отива. Вземи Минерва със себе си.

Двете жени се отправиха към вратата, а Хети извика след тях:

— Чакайте. За да не разтревожим гостите с отсъствието на Силия, е добре да подходим по-дискретно.

Оливър скръсти ръце пред гърдите си.

— Какво имаш предвид?

— Ако не е пристанала на господин Пинтър и няма основание за тревога, не искам потенциалните й ухажори да спрат да се интересуват от нея. Силия настоя да ги поканим на събирането. Според мен е имала някакво основание.

Опитва се да си намери така прибързано съпруг, само защото ти я принуждаваш.

Безжалостно прогони думите на господин Пинтър от съзнанието си. Продължаваше да няма представа какви са мотивите му, и докато не разбере, няма да се доверява на приказките му.

— Херцогът е на път да й предложи брак, доколкото схванах — продължи тя. — Не бих искала да проваля тази възможност заради някаква напразна илюзия.

Минерва премигна от думите на баба си, но прие довода й с леко кимване.

— Май баба е права: налага се да действаме предпазливо. Ще ми е неприятно Силия да бъде насилена да се омъжи за господин Пинтър заради недоразумение, както аз бях принудена да се омъжа за Джайлс.

Оливър я изгледа странно.

— Нямаше никакво „недоразумение“ относно брака ти, скъпа. Ти лежеше полугола в ръцете на Мастърс. Имаш късмет, че не го застрелях тогава. А и не се омъжи неохотно за него, доколкото си спомням.

Минерва изправи рамене.

— Не в това е въпросът. По мое мнение трябва да действаме предпазливо и да не тревожим ухажорите на Силия, докато не сме сигурни какво се е случило. Възможно е тя дори да е склонна да се омъжи за някой от тях.

Оливър неволно въздъхна.

— Май си права. — Замисли се за момент и продължи: — Добре, ето какво ще направим. Баба ще съобщи на всички, че съпругата ми ще роди по-рано от очакването. Мария си почиваше цял следобед, никой не я е виждал, значи ще прозвучи правдоподобно. Баба ще каже още, че предпочитам вечерта всички да отидат в града на театър или за късна вечеря, за да не се мотаят в краката ни. Исак и баба ще ги забавляват в града.

— Но аз искам да съм тук! — възрази Хети.

— Тук няма какво да правиш, освен да се притесняваш. Даже Минерва ще дойде с вас. — Пренебрегвайки възраженията на Минерва, той продължи решително: — Забавлявайте гостите, докато ние провеждаме издирването. Доведете ги вкъщи късно. Ще спят до обяд и, ако дотогава не сме чули или открили нещо, ще изпратим всички да си вървят.

— Защо не им кажем да се приберат още сега? — попита Минерва.

— Защото им трябва време да си опаковат багажа, а ние не можем да започнем междувременно издирването, без те да забележат.

Хети въздъхна и промърмори:

— Прав си.

Оливър закрачи напред-назад. Винаги се мобилизираше по време на криза.

— Ще ми се да знаехме накъде се е запътил Пинтър.

— Има изгледи Джон да знае — подсказа баба му. — Снощи разговаря надълго и нашироко с господин Пинтър.

Оливър звънна за Джон и насочи вниманието си към Джили.

— Иди претърси стаята на Силия за бележка. Това може да го започнем сега. Никой няма да забележи. — Джили тръгна към вратата. Той я спря. — Първо обясни на Мария защо не бива да излиза от стаята си. После прати Джарет и Гейб да дойдат тук, чу ли?

Отиде до прозореца, погледна навън и се намръщи.

— Гейб и Гарет ще претърсят имението, но ще им отнеме време да го направят на светлината на фенери, защото няма луна. Ако имаме късмет, Гейб ще знае къде ходи да стреля Силия. Ще прибегнем до услугите на прислугата само при необходимост. Не желая да клюкарстват с прислужниците на гостите какво става тук.

В този момент влезе Джон.

— Милорд, викали сте ме.

— Знаеш ли накъде тръгна господин Пинтър днес?

— Не, сър. Преди няколко дни поиска списък на бивши слуги и адресите им и снощи му го дадох. Не спомена обаче кого смята да посети днес.

— Но имаше намерение да посети някого, така ли? — настоя бабата.

— Всъщност не. Само взе списъка и ми благодари. — Лицето на Джон се разведри. — Нищо чудно някое от конярчетата да знае.

— Даже и да е подхвърлил нещо, какво пречи да е излъгал? — обади се скептично Хети. — Особено ако е възнамерявал… — Хвърли изпитателен поглед към Джон. — Особено ако е искал да скрие истинската причина.

Оливър само забели очи, освободи Джон и се обърна към Хети.

— Настроена си критично към Пинтър далеч повече от мен. Да предположим за миг, че е казал истината. Ако не узнаем от прислугата накъде е тръгнал, Джайлс и аз ще отидем в града и ще разговаряме с чиновника на Пинтър и леля му. Все един от двамата ще знае. Та той дори вече може и да се е прибрал.

— Нямаше ли да дойде първо тук? — вметна баба му.

— Не и ако е попаднал на гореща следа в разследването — възрази Оливър. — Сега обаче ти възбуди любопитството ми. Какво имаш против Пинтър, че така ревностно пазиш Силия от него?

Рязката смяна на темата я завари неподготвена.

— Нищо, кълна се! — Оливър продължи да я гледа скептично и тя продължи: — Просто знам някои неща за този мъж, това е всичко. И през годините съм виждала мнозина като него да се издигат чрез…

— … брак с жени, с по-високо социално положение ли? — Гласът на Оливър звучеше строго. — Като при мама, например.

Хети се изчерви.

— Майка ти обичаше баща ти, каквото и да мислиш за нея. И макар да беше с по-ниско обществено положение, се погрижих да е добре образована и да разполага с всички предимства, за да е подходяща съпруга за маркиз. Докато до десетгодишна възраст господин Пинтър…

— Знам историята му не по-зле от теб, бабо — прекъсна я Оливър. — Да не мислиш, че съм го наел, преди да го проуча щателно?

Тя премигна. Точно това си бе помислила.

— Каквото и да е детството му — не спря Оливър — той е прекарал двайсетина години в борба да постигне нещо в живота, докато ние петимата само седяхме и оплаквахме загубата на родителите си. Той е имал много повече какво да оплаква от нас, но независимо от това е работил здравата, за да стигне там, където е днес. — Погледна я изпитателно. — Възхищавам му се за това. И според мен Силия няма да падне кой знае колко ниско, като се омъжи за Джаксън Пинтър.

Баба му направи кисела физиономия.

— Тогава се надявам да си прав относно характера му.

Оливър й се усмихна снизходително.

— А аз се надявам един ден да го видиш така ясно, както го виждам и аз. — Приближи се и я потупа по рамото. — В момента се притеснявам далеч повече за Пинтър, отколкото за Силия, това е истината. Ако са решили да избягат, по-вероятно е тя да е била подстрекателят. Като познавам сестра си, сигурно вече са на половината път до Гретна Грийн^[1] и горкият вече сигурно съжалява, че я е срещнал.

Изрече го на шега, но баба му долови загрижеността в тона му.

Е, поне приемаше нещата сериозно. Ако някой бе в състояние да намери двамата избягали любовници и да ги спре навреме, то това бе внукът й.

* * *

Джаксън лежеше до Силия напълно задоволен. Обгърнал с тяло нейното, той не забелязваше студа в помещението; всъщност той почти нищо не забелязваше, освен факта, че тя е в обятията му, гола и той най-после я бе направил своя.

Тя дремеше, но той нямаше нищо против. В момент на отдих тя сваляше гарда си и се превръщаше в онова, което той си представяше, че е: нежна нимфа с усмивка на устните и разпиляна като коприна коса по раменете.

Тя тихо въздъхна и се сгуши до него; сърцето му трепна сладостно.

Разяждаха го обаче разни въпроси. Дори да се бе съгласила да стане негова съпруга, не всичко беше решено. В моменти на страст хората правят и казват неща, за които съжаляват на сутринта; особено хора, чийто живот е обвързан с големи богатства и стари семейни връзки.

Тя не се интересува от тези неща.

Възможно е. И вероятно ако той и Силия останат тук завинаги — само двамата, сами в тази колиба, където да се любят и да лежат в обятията си — щяха да накарат останалата част от света да изчезне. Но нямаше как да останат тук. Освен убийците, които кръжаха наоколо, се налагаше да се съобразяват и със семейството й. Сигурно са се побъркали от тревога какво е станало с нея, без да допускат, че е с него.

А като разберат, че той е готов да се ожени за нея, ще бъдат ли благодарни? Или въобще няма да го позволят? Нямаше представа какво да очаква. От трагичния живот на майка си бе научил едно: аристокрацията си има свои правила.

Щеше му се да мисли, че семейство Шарп са различни и биха подкрепили брак между него и Силия, но как да е сигурен? Не очакваше съпротива от госпожа Плъмтри, а тя го направи.

Въздъхна. Да каже ли на Силия, че ще остане без наследство, ако се омъжи за него? Да й обрисува ли тревожната перспектива изцяло да се раздели с удобния си начин на живот?

Не, не бива. Ами ако се окаже безпочвена заплаха и той предизвика неволен разрив между нея и баба й? Ако госпожа Плъмтри възнамерява да лиши Силия от наследство, нека лично го съобщи на внучката си. Така няма да се наложи той да обяснява на Силия как ще загуби състоянието си, ако се омъжи за него.

От друга страна, трябваше да й каже какво означава да се омъжи за човек с толкова по-ниско социално положение, независимо от състоянието й. Най-вероятно приятелите й ще я изоставят; а нищо чудно и семейството й да го стори.

Силия едва ли ще е готова да го понесе, само защото той не е успял да задържи члена си в панталоните една нощ.

Погледна я. И се надяваше да го направи. Брак със Силия би означавал…

Не, не бива да се надява прекалено; поне не засега. През цялото си детство се надяваше баща му да се върне и да спаси майка му и него, да го признае за свой син, а прекара детство, пълно с тъга и мъка.

Никога няма да допусне да му се случи повторно. Най-добре е да предпази сърцето си. Ще има много време да й го разкрие, когато — и ако — със Силия се венчаят и се свържат за цял живот.

Но каквото и да стане на сутринта, никога няма да съжалява, задето прекара тази нощ с нея.

Тя потрепери в съня си и той си даде сметка, че и на него започва да му става хладно. Стана от сламеника, за да вземе пелерината й и жакета си. Когато се върна, тя беше будна и го наблюдаваше със сънливи очи.

— Задрямах ли? — попита тя, когато той легна отново.

— Да. — Метна дрехите отгоре им. — Сигурно си спала толкова малко, колкото и аз снощи.

— Вероятно и по-малко. Ти си тръгна рано от бала. Аз останах и до късно говорих с Минерва.

Обърна се да го погледне и жакетът леко се изхлузи. Той се протегна да го намести и шишето с бренди в джоба го чукна по ръката. Извади го и й го предложи.

Тя отпи, усмихна се и му го върна.

— Знаеш ли, не бях пила бренди досега.

— Надявам се. — И той отпи. — Изисканите дами не пият бренди.

Нито споделяха постелята с някого.

— Жалко, според мен — отвърна тя весело и отново отпи. — Доста сгрява. Направо съживява.

Сега очите й блестяха, а страните й поруменяха.

О, достатъчно лошо е, че отне девствеността й. Не възнамеряваше и да я напие.

Взе шишето.

— Стига ти толкова бренди.

— Защо? — Сгуши се в него и кокетно се нацупи. — Никой няма да разбере.

— Освен мен. И, повярвай, ти самата ще съжаляваш на сутринта, ако пиеш прекалено много тази вечер.

Тя направи физиономия.

— Ето, Порядъчния Пинтър отново се появи.

— Моля?

Очите й проблеснаха дяволито.

— Така те наричам наум, когато ми изнасяш лекции. Порядъчния Пинтър, господин Дрън-Дрън и Неуважаващия аристокрацията.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Наричаш ме така след всичко, което току-що направихме?

— Защо не? — Тя се протегна и направи широка дъга с ръцете си. — Чувствам се блажено, а ти се стремиш да ми развалиш удоволствието.

Гърдите й надничаха над импровизираната им завивка; приличаше на богиня, предизвикваща поданиците си на безразсъден бунт.

Той тъжно поклати глава.

— Вероятно съм такъв.

И именно затова щеше да запази сериозното обсъждане на женитбата за сутринта. Освен това не му допадаше да го мислят за Порядъчния Пинтър. Подпря глава на ръката си, за да вижда по-добре прекрасното й лице.

— Винаги ли си ме наричала „Порядъчния Пинтър“?

— Откакто се запознахме. Но вече го правя по-рядко. — Усмихна му се кокетно. — След като ме целуна, осъзнах колко непочтителен можеш да си.

— Направо скандален, ако реша — промърмори той и се наведе напред, за да я целуне дълго и продължително.

Отдръпна се, а тя го погледна замислено.

— Това, предполагам, не е бил първия ти… интимен контакт.

— Не, но не са били и сто, като тези на братята ти.

— Сто? — погледна го ужасена. — Толкова много?

Не биваше да говори така.

— Вероятно преувеличавам.

Тя помълча малко и въздъхна.

— Едва ли. Бяха големи женкари, преди да се оженят. — Погледна го чистосърдечно. — Може би „порядъчен“ не е чак толкова лошо.

— Бива ме да измислям и по-обидни прякори — отвърна той, припомняйки си широката гама от епитети, които бе чувал през детството си.

— Поне никой не те е наричал Елфче.

Той се засмя.

— Това откъде го измислиха?

— Наистина не знам. — Облегна глава на дланта си. — Татко си имаше аргумент: имала съм заострени уши, което, естествено, са пълни глупости. А бавачката го обясняваше с дребния ми ръст. Но всички деца са дребни.

Той се загледа в правилния й нос върху сърцевидното й лице и замисленото й изражение.

— Имам теория.

— О?

— Понякога, когато мислиш, започваш да приличаш на същество от друг свят — духове, друиди, нимфи. Сигурно наистина си приличала на елф като малка.

Тя го изгледа скептично.

— Сега обаче никак не приличам на елф, нали? Предупреждавам те, че никой от семейството ми не ме е наричал така от години, за да не пострада сериозно. Същото грози и теб.

— Тогава ще те наричам Кралица на феите. На такава ми приличаш.

Тя му се усмихна зашеметяващо.

— Наистина правиш страхотни комплименти, Джаксън. Това смекчава другите ти грехове.

— И какви точно са те?

— Държиш се снизходително. Криеш истинските си чувства. — Със сияещи очи придърпа главата му към своята. — Трябваше да минат месеци, преди да се решиш да ме целунеш.

— Значи съм бил луд — промърмори той и отново я целуна.

Това доведе до нови целувки, след това — ласки… От онези разгорещени и страстни, които караха кръвта му да закипи. Изрази загриженост, че тя вероятно е прекалено натъртена да се любят отново, но тя не му обърна внимание и направи всичко възможно да го докара до лудост.

Той си даде труда да я докара до блаженство, преди отново да проникне в нея; впусна се дълбоко и също се наслади на висше удоволствие.

Много по-късно, когато тя спеше в обятията му, той се сети, че е спрял да пази сърцето си.

А не биваше така. Защото ако не внимава, ботушите на семейство Шарп и огромното им богатство щяха да го стъпчат с лекота.

Глава двадесета

Силия умираше от студ. Придърпа необичайно плътната завивка върху голите си рамене и чу някой да пали огън в огнището.

— Джили — промърмори тя, — сложи още една цепеница.

— Джили я няма — обади се мъжки глас леко раздразнено. — Няма никакви прислужници, опасявам се. Налага се да се задоволиш с мен.

Тя се надигна сепнато в постелята и придърпа завивката още по-плътно към гърдите си, докато осъзнаваше няколко неща едновременно: не беше в своето легло; беше гола; Джаксън стоеше на няколко крачки само по долни гащи и разкопчана риза; лицето му беше свъсено.

Припомни си събитията от изминалата нощ — бягството от преследвачи през гората, намерената колиба… любенето.

Руменина плъзна по страните й при спомена за последното.

Той явно забеляза изражението й, защото чертите на лицето му се смекчиха, преди да вземе пистолета и да започне да го чисти. Последния път, когато тя видя оръжието, то бе заредено. Кога го бе изпразнил? А и кога бе станал?

— Поспи още — предложи той. — Има поне час до зазоряване. Ще те събудя, когато наближи време да тръгваме.

Ненормален ли беше?! Наистина ли си въобразяваше, че тя ще спи, докато той се разхожда из колибата и подготвя бягството им от незнайни нападатели?

Очевидно да. Но понеже тя нямаше намерение да се подчини, просто се обърна на една страна и се загледа как той работи.

Беше бърз и сръчен, подобно на войник. Само след минути пистолетът беше почистен, излъскан и отново зареден. Пъхна го в дисагите и извади твърда четка.

Докато я вадеше, нещо падна, което той вдигна, отвори и започна да разглежда. От мястото, където тя лежеше, приличаше на часовник, но Джаксън се взираше прекалено внимателно и дълго, за да е това.

Обзе я любопитство.

— Какво е?

Той се сепна и се приближи до нея. Тя се надигна, като продължаваше да държи жакета му върху гърдите си; той й подаде предмета. Оказа се доста голям медальон на верижка. Отвори го и вътре видя три миниатюрни портрета.

— Чичо помоли негов приятел художник да ги нарисува, след като мама и аз отидохме да живеем при него и леля Ейда в Лондон преди двадесет и две години. — Джаксън посочи първия портрет на крехка, бледа млада жена с тъмна коса и печална усмивка. — Това е мама.

Тя се взря в портрета.

— Била е красавица.

— Така е. — Гласът му прозвуча задавено. — Но не си личи. По времето, когато е рисувана миниатюрата, тя вече беше болна.

С надежда да разведри настроението му тя посочи другия портрет. Беше на светлокоса жена с весели очи.

— Това е леля ти, предполагам.

На устните му се появи усмивка.

— Да. А третият е на чичо.

Тя се загледа в мъжа на портрета.

— Приличаш на него — установи тя.

— Невъзможно е — отвърна той суховато. — Не ми е кръвен роднина, забрави ли? Бил е женен за сестрата на мама.

— Вярно. Забравих. — Взря се по-внимателно. Мъжът беше по-дребен, но… — Все пак твърдя, че приличаш на него.

Джаксън също го разгледа. После й хвърли хладен поглед.

— Глупости. Няма никаква прилика.

— Признавам, косата му е сресана по различен начин, но носът е фин като твоя, а очите са също леко раздалечени. И в брадичката си приличате.

Странно изражение пробягна по лицето му, преди да вземе медальона и да го затвори.

— Въобще не си приличаме. Абсурдно е. Никой никога не е забелязвал сходни черти.

С медальона в ръка тръгна към дисагите; гърбът му бе вдървен. Тя се досети как му е прозвучало. Боже, нямаше предвид… Не искаше да намекне…

Добре — най-хубаво ще е да остави нещата каквито са. Ако се извини, само ще влоши положението.

А определено не желаеше това да се случи. Ясно си личеше колко е ядосан. Той взе четката и се захвана да си лъска ботушите, все едно животът му зависеше от това.

— Искаш ли аз да го направя? — подхвърли тя.

— Някога досега лъскала ли си ботуши?

— Не, но едва ли е толкова трудно. Нямам нищо против да ти помогна.

Той видимо потръпна, а лъскането му стана наистина маниакално.

— Не се притеснявай. Правя го всеки ден от двайсет и пет години насам. И сигурно ще продължа да го правя още трийсет години, или повече, ако така е решил Господ.

О, боже, тази сутрин Гордия Пинтър не бе в настроение. Дори се изненада, че още не я е нарекъл „милейди“.

— Въобще ли нямаш прислужници? — престраши се да попита тя.

— Не и такива, които да ми помагат да се обличам — отвърна той остро и продължи бясно да лъска ботушите. — Мъже като мен нямат камериери. Това вероятно няма да се промени, ако… когато се оженим.

Наистина ли каза „ако“? Грешка на езика ли беше, или нещо друго?

Това я накара да застане нащрек; и да вземе твърдото решение да прогони Гордия Пинтър.

— И за какво ти е камериер, когато вече така добре умееш да лъскаш ботушите си? — подхвърли тя. — Надявам се да се справяш толкова добре и с дамските ботуши. Предпочитам моите да са лъснати с четка с конски косми, но ако настояваш да използваш такава, каквато държиш в момента, ще го приема.

Той вдигна поглед и я погледна строго, без да спира да лъска.

— Намираш го за забавно, доколкото схващам.

— Нищо подобно — отвърна тя небрежно. — Забавна ми е представата как таен полицейски агент от Боу Стрийт взема камериер да го придружава при пътуванията му. Един уважаващ себе си прислужник ще страда всеки път, когато шапката ти пострада, след като някой стреля по теб. Това вече би било досадно.

На устните му се появи усмивка.

— Права си, поне донякъде.

— Да не говорим колко ще страда, когато вятърът разхлаби вратовръзката ти или барутът изцапа маншетите на ризата ти.

Той се разсмя леко, но после отново придоби замислено изражение. Остави ботушите и я погледна сериозно.

— Като оставим шегите настрана, трябва да ти кажа, че ежедневието ми е по-различно от живота ми, когато пътувам.

— О? — Тя бе твърдо решила да поддържа непринуден разговор. — Чийпсайд толкова бедно място ли е? Нима спите на дюшеци, пълни с гадинки и се храните зле всеки ден?

Изгледа я изпитателно.

— Имам предвид, че сам се грижа за себе си през по-голяма част от времето не само когато пътувам, но и вкъщи. Никой не ми пали камината, преди да стана, не ми подстригва бакенбардите, не ми прави красиви захарни фигурки за украса на тортата за рождения ми ден. Малцината ми прислужници…

— Значи все пак имаш? Питах се как стигаш до Боу Стрийт, ако постоянно се налага да си переш дрехите, да си готвиш и евентуално сам да си сглобяваш шкафовете и да си тъчеш килимите.

— Всичко за теб е огромна шега, нали? — изръмжа той.

— О, не — възрази тя и стана сериозна. — Ни най-малко. Кажи наистина, имаш ли прислужници?

— Да. Момиче за общата работа, готвачка и момче за всичко.

— А кочияш?

— Наемам при пътуване. Защо?

— Спомних си, че миналата пролет отведе Гейб и Минерва в Бъртан при баба със собствен екипаж.

Един мускул на брадичката му трепна.

— Имам малка карета. Държа я в конюшня — призна той почти оправдателно. — Принадлежеше на чичо. Но в Лондон пътувам на кон или наемам файтон. Или вървя пеша.

— И аз много обичам да ходя пеша — изчурулика тя.

Той изсумтя.

— Затова ли яхна Лейди Бел да отидеш на половин километър да стреляш?

Той доопакова багажа в дисагите.

Тя свъси вежди.

— Носех си обяд, пушката и чифт пистолети за дуелиране. Как да ги пренеса на ръка?

— Искам да кажа…

— Знам какво имаш предвид: не живееш така добре, както моето семейство. Като стана твоя съпруга, ще се наложи да се откажа от някои удобства. — Предизвикателно посрещна погледа му. — Не ме притеснява.

Ето, изрече го. Нека сега да видим как ще се измъкне той.

— Сега говориш така, но ще те питам какво ще правиш без десетки прислужници на разположение, без френски готвач, който да ти готви и да ти поднася храната в сребърна посуда и във фин порцелан, и без огромна лондонска къща или имение с поне триста шейсет и пет стаи.

— Не отричам, че сега е така — отвърна тя леко раздразнена, — но не значи, че не съм в състояние да се лиша от всичко това.

Взе ризата й от мястото, където очевидно снощи я бе закачил до огнището, пристъпи към Силия и й я подаде.

— Никога няма да се задоволиш с малък брой рокли. Свикнала си на скъпи бижута, коприна, сатен и дантели.

— На портрета в медальона леля ти е с дантели — обърна му внимание тя. — И като гледам шапката й струва почти колкото моята.

— Възможно е, но това е официалният й неделен тоалет. — Посочи шапката на Силия. — Ти излизаш с такава шапка да стреляш! Едва ли би я сложила, ако отиваше в града.

Фактът, че беше прав, не смекчи гнева й.

— Какво целиш с лекцията си, Джаксън? Да не би да си размислил и да не искаш да се ожениш за мен?

— Не! — Яростта, с която произнесе тази единствена дума притъпи малко огорчението й. Той прокара пръсти през косата си и смекчи тона. — Искам, естествено, да се оженя за теб. Но е редно да знаеш какво те очаква.

Тя стана от сламеника, нахлузи си ризата и започна да се облича.

— Забравяш, че когато се венчаем, ще наследя състояние. Да, няма да ни стигне за имение с триста шейсет и пет стаи, но ще живеем относително удобно. А когато станеш главен магистрат…

— Назначението ми въобще не е сигурно. — Очите му притъмняха. — Що се отнася до състоянието ти, аз… Има…

Гласът му заглъхна, когато тя седна на дюшека, обу си чорапа и го закопча с жартиера. Забеляза как очите му се впиха в голата й плът под жартиера. Съвсем съзнателно обу другия си чорап доста по-бавно. Защо да не му напомни как въобще стигнаха до този разговор?

Той задиша учестено и притисна ръце към бедрата си, сякаш едва се въздържаше да не й се нахвърли и да я обсипе с целувки. Сърцето й радостно трепна.

— Да? Какво искаше да кажеш? — подкани го тя. — Нещо за бъдещето ни.

Той вдигна рязко очи и се навъси.

— И то не е сигурно.

— Защо не?

Той започна да се облича с отсечени движения, които издаваха раздразнението му, но и издутината в панталоните му беше издайническа.

— Баба ти може да не одобри женитбата. Има вероятност да те лиши от твоя дял.

— Не говори глупости. Баба никога не би постъпила така. — Сложи си корсета. — Условието й е да се задомя. Тя не се интересува за кого ще се венчая, стига да стане до края на годината.

Той пристъпи зад нея и започна да стяга връзките.

— Но да кажем, в името на спора, че промени решението си. — Гласът му не бе никак ведър. — Ами ако не ме одобри? Възможно е да те лиши от наследство, ако й се противопоставиш. Тогава какво?

Стомахът й се сви. Толкова огромно значение ли имаха за него парите?

— Тогава няма да получа състояние. Но ти казах: това не ме притеснява.

— Да, така обяви — отвърна той напрегнато.

Усети как я побиват студени тръпки. Бързо нахлузи роклята, за да закопчее и нея.

— Не ми вярваш… — въздъхна тя.

Той мълча толкова дълго, че сърцето й се сви.

— По-скоро не вярвам, че разбираш какво значи да се лишиш от много неща.

Извърна се към него. Омръзна й неговата снизходителност и опасения, че ще си вземе разглезена жена, която не е в състояние да оцелее на този свят; напълно приемлив и дружелюбен свят, по нейно мнение.

— Ако не искаш да се ожениш за мен, Джаксън…

— Нищо подобно не съм казал.

— Но определено така звучи. — Обу си ботите и нахлузи шапката върху разпуснатата си коса. — Зазори се. Хайде да вървим.

Той погледна към вратата, забеляза светлината проникваща през пролуките и тихо изруга.

— Да. Най-добре ще е.

Докато тя си слагаше ръкавиците, той изля остатъка от водата в кофата върху огъня, взе си палтото от прозореца и жакета от сламеника и ги облече.

Приближи Силия с пелерината й в ръце, но тя се опита да я грабне от него; той не й позволи. Вместо това я постави на раменете й и я завърза.

Все още гневна заради снизходителния му маниер и намеците за разглезения живот, който води, тя отказваше да го погледне.

Той изруга тихо, хвана я за брадичката и я принуди да го погледне в очите.

— Просто искам да се уверя, че приемаш нещата сериозно. Трябва да знаеш какво те очаква, ако се омъжиш за мен.

Ето го отново: ако се омъжиш за мен.

— Повярвай, започвам да се досещам точно какво ме очаква.

Все същия Горд и Порядъчен Пинтър. Прииска й се с една нощ страстно любене той да заличи факта, че тя е от богато привилегировано семейство.

Очите й се напълниха със сълзи и тя извърна глава; не искаше той да забележи колко е разстроена.

Тръгна към вратата, но той я хвана за рамото и я спря.

— Нека аз изляза пръв. Вероятно към пътя има пътека, използвана от бракониерите, но не сме сигурни дали някой не ни причаква. Налага се да се движим бързо и тихо. Никакви приказки. Стой близко до мен, дръж се за палтото ми и бъди готова да побегнеш, ако кажа. Ясно ли е?

— Да.

Не му беше чак толкова сърдита, че да пренебрегне евентуалната опасност, която ги грози.

Той отвори вратата, но се обърна и я целуна дълго и страстно. Когато се отдръпна, изражението му представляваше смесица от желание и раздразнение.

— Никога няма да допусна някой да те нарани. Знаеш го, нали?

Никой, освен теб всъщност, беше на път да се тросне тя, но вместо това само кимна.

— Вярваш ли ми?

— Разбира се.

Вярваше му, че поне ще се погрижи за нейната безопасност.

Той кимна и тръгна, а тя го следваше по петите. Като опитен служител на Боу Стрийт само след секунди откри пътека, която тя никога нямаше да забележи, и двамата тръгнаха по нея.

Докато го следваше в пълно мълчание, тя си повтаряше разговора им. Нима тя грешеше, като се сърдеше? Та в края на краищата той е практичен мъж. И това трябва да добави към списъка: Практичния, Порядъчния и Гордия Пинтър. Все неща, които тя не беше.

Е, може би имаше малко от гордостта му. Определено се разгневи от намека му, че е дама, неспособна да живее „без захарни фигурки“ за украса на тортите й.

Едва ли щеше да е толкова възмутена, ако бе признал колко много я обича, но подобно нещо липсваше в разговора им.

И ти не му каза, че го обичаш.

Не… не му каза.

Неволно простена тихо. Кога точно разбра, че го обича? Когато й спаси живота? Или отвърна на ласките й и заплаши да убие Нед, а после я нарече Кралица на феите? Или докато я любеше така нежно, че никога няма да забрави усещането?

Имаше ли значение кога стана? Обичаше го. Независимо от гордостта му, въпреки лекциите му и при цялата му решимост да я накара да се чувства безполезен аристократ, тя се бе влюбила в него.

Но след всичките му приказки проклета да е, ако му го каже. Ако иска любовта й, трябва да даде да се разбере, че е така. В момента всичко, което май искаше, беше тялото й; и евентуално брак с нея, макар в момента да не бе сигурна в последното.

От друга страна, снощи й каза, че е неин завинаги. Ако наистина е така — а нямаше основание да се съмнява — заедно щяха да се справят с възникналите препятствия. Това бе почти декларация, нали?

А и нямаха особен избор. Баба й ще ги принуди да се венчаят.

Тази мисъл я разведри. Да, ще се наложи да се оженят. Той просто ще трябва да приеме богатството и социалното й положение и неспособността й да живее без „коприна, сатен и дантели“.

И е възможно сред всичко това и той да намери начин също да я обича.

* * *

За облекчение на Джаксън стигнаха до пътя без инциденти. Явно нападателят на Силия се бе отдалечил, след като те изчезнаха. Но това не означаваше, че са вън от опасност, а само че в момента не са застрашени.

— Всичко е наред — обади се Силия, когато тръгнаха по пътя, — мислиш ли, че може да се върнем и да проверим как е Лейди Бел?

— Неразумно е — отвърна Джаксън. — Онзи, който се опита да те убие, вероятно ще предвиди подобно поведение и ще те причака.

— Не помислих за това. А твоят кон?

Той въздъхна.

— Ако никой не го открадне оттук до Лондон, ще успее да се прибере до Чийпсайд.

— Дано Лейди Бел да е добре — изрази тя надеждата си.

— Щом стигнем до имението, ще изпратим човек да я потърси, обещавам.

Съмняваше се Лейди Бел да е оцеляла, но не го изказа на глас. В момента Силия си имаше достатъчно грижи.

Например суровите му думи в колибата; добре, малко се престара, но искаше тя да встъпи в този брак с отворени очи. Не желае упреци, ако не отговори на очакванията й.

Но думите й се въртяха в съзнанието му. Знам какво имаш предвид: не живееш така добре, както моето семейство. Като стана твоя съпруга, ще се наложи да се откажа от някои удобства. Не ме притеснява.

Сега говореше така, но щеше ли да изпитва същото и по-късно?

Да не би да си размислил и да не искаш де се ожениш за мен?

Тези думи го накараха да трепне. Той не искаше да я остави с подобни опасения.

— Силия — промърмори той, — относно онова, което обсъждахме…

— Изрази се съвсем ясно. Няма какво повече да говорим.

— Напротив. — Хвана облечената й в ръкавица ръка. — Възнамерявам да се оженя за теб. Никога не бих те изоставил след…

— … репутацията ми е съсипана ли? — довърши тя суховато. — Колко мило от твоя страна.

— Не това имах предвид, по дяволите!

— Не е вярно. Ти си почтен мъж, а почтените хора се държат порядъчно, когато съсипят една жена. Независимо дали искат, или не.

Това го изкара извън нерви.

— Слушай, никога не съм казвал, че не искам да се оженя за теб! Определено нико…

Млъкна, защото по пътя се чу шум от конски копита.

— Какво…

— Тихо — прошепна той и постави пръст върху устните й. — Някой идва.

Очите й се разшириха и тя погледна пътя. Двамата затаиха дъх. След малко се появи товарна каруца, теглена от два коня и управлявана от слаб фермер с шапка от боброва кожа върху сивеещата коса и захапал лула между зъбите.

Джаксън я дръпна настрани от пътя и я остави там, за да застане пред идващата каруца и да размаха ръце.

— Стоййй — подвикна мъжът на конете и дръпна юздите. Те спряха, а той се развика: — Луд ли си? Щях да те стъпча!

В този момент зърна Силия и премигна.

— Извинете, мадам. — Докосна периферията на шапката. — Не ви видях.

Джаксън се насили да се усмихне, за да не изплаши непознатия.

— Снощи разбойници ограбиха съпругата ми и мен, сър. Нужна ни е помощта ти.

Фермерът го изгледа подозрително.

— Разбойници? На този път?

Силия застана до Джаксън и го хвана под ръка.

— Простреляха коня ми и избягахме в гората, за да не прострелят и нас. Да сте видели случайно мъртъв кон, докато идвахте насам?

— Не, но когато се разминах с друг каруцар, чух за намерен кон, ранен в плешката. Извикали човек от града да се погрижи за него.

Силия се облегна върху Джаксън.

— Слава Богу…

— Важно е спешно да продължим пътя си — намеси се Джаксън. — Ако ни позволите да се качим при вас, докъдето отивате…

— Тръгнал съм за пазара в Илинг — обясни фермерът. — Каруцата е пълна с ябълки и няма място за хора…

— Ще ти дам десет паунда. — Джаксън извади кесията си и я разтърси; монетите издрънчаха. — Избягахме преди разбойниците да я вземат.

Предложението промени коренно поведението на мъжа.

— Десет паунда ще ви купи място на капрата до мен, да, да — обяви той весело. — Ха, те не само ще ви купят място, но и ще получите по парче от ябълковия пай, който госпожата ми даде. — Вдигна лулата. — Да не говорим, че може да дръпнете и от това, ако искате.

Джаксън се насили да не направи гримаса.

— Благодаря, но местата до теб са достатъчни.

Едва след като седнаха до фермера Джаксън осъзна, че не може да продължи да обсъжда въпроса със Силия пред непознатия, пред когото обяви, че са женени. Налагаше се да изчака да останат насаме.

Така и не останаха насаме обаче. Разбрал, че са тръгнали за Халстед Хол, фермерът настоя да ги откара дотам.

Затова, в късната сутрин, те се появиха на алеята към Халстед Хол в каруца, пълна с ябълки, и фермер, изгарящ от любопитство да види, по неговите думи, „място, което е колкото малък град“.

Още преди да стигнат до къщата, притичаха прислужници. За изненада на Джаксън нямаше следа от братята Шарп.

Посрещнаха ги госпожа Плъмтри и госпожа Мастърс.

— Женени ли сте? — попита госпожа Плъмтри строго, след като Джаксън плати на ококорения фермер и го изпрати по живо, по здраво.

— Още не — отвърна Силия.

Изглеждаше толкова объркана, колкото се чувстваше той.

— Значи избягахте да се венчаете, а после променихте решението си? — предположи госпожа Мастърс.

— Не ми е приставала — обясни Джаксън. — Някой се опита да застреля Силия. Цяла нощ се крихме в гората, за да им избягаме.

— Боже! — възкликна госпожа Мастърс.

Госпожа Плъмтри пое нещата в свои ръце. Бързо ги въведе през портала и прати слугите да доведат лорд Джарет и лорд Габриел, които обикаляли имението и търсели Силия.

— Къде са Оливър и господин Мастърс? — попита Силия сестра си, докато прекосяваха вътрешния двор.

— В Лондон. Опитват се да разберат какво е станало с господин Пинтър — обясни Минерва. — След като ти и аз си поговорихме онази нощ, реших, че вероятно… — погледна Джаксън крадешком — … си му пристанала.

Явно бяха обсъждали сериозни неща. Той бе готов да даде всичко, за да разбере какво са си казали.

В този момент Девънмонт се появи във вътрешния двор.

— Питах се къде са всички. Излязъл си рано да постреляш, така ли Пинтър?

— Да — отвърна вместо него госпожа Плъмтри. — Господин Пинтър е ходил да постреля, а Минерва и Силия отидоха да го извикат за закуска.

— Значи днес главата не те боли толкова? — обърна се Девънмонт към Силия, явно без да подозира нищо.

Какво, по дяволите, ставаше? Нима никой от ухажорите й не бе забелязал отсъствието й?

— Много по-добре съм, благодаря — смотолеви тя.

— Ако сте тръгнали да закусите, идвам и аз — заяви Девънмонт и предложи ръка на Силия.

— Ти върви — намеси се госпожа Плъмтри. — Господин Пинтър и момичетата забелязали нещо подозрително, докато били навън и трябва да поговоря с тях. Ще те последват след малко.

Девънмонт присви очи, но очевидно си даде сметка, че не бива да противоречи на госпожа Плъмтри. Сви рамене и се отправи към салона за закуска.

Останалите се насочиха към кабинета на Стоунвил.

— Какво става, бабо? — обади се Силия. — Защо никой не знае, че ни е нямало?

— Не се ли досещаш, милейди? — подхвърли Джаксън, схванал ситуацията. — Баба ти е успяла да прикрие отсъствието ти. Очевидно е измислила начин опозоряването ти да не излезе наяве.

Силия погледна баба си невярващо.

— Наистина ли го опази в тайна?

Госпожа Плъмтри ги изгледа свирепо и само промърмори:

— Ще го обсъдим на по-уединено място, скъпа.

Джаксън изсумтя. Глупавите му надежди за съвместен живот със Силия започнаха да се топят. Госпожа Плъмтри явно щеше да направи всичко възможно те да не се оженят. Което значеше, че вероятно ще изпълни заплахите си и ще остави Силия без наследство.

Дяволите да я вземат тази жена!

И сега какво? Да съобщи ли, че е отнел невинността на Силия?

Тогава съвсем ще заприлича на вълк в овча кожа, готов да се ожени за Силия на всяка цена. Освен това беше ли необходимо да я засрами публично? Тя едва ли иска семейството й да знае какво са правили двамата, като се има предвид как е скрила опита на Нед да я насили.

Ала Джаксън не възнамеряваше и да я изостави. Няма да постъпи като баща си и да не поеме отговорност за действията си.

Ако историята за баща му, на която цял живот бе вярвал, е вярна, помисли си той, спомняйки си думите на Силия…

Не, тя грешеше. Нямаше начин да прилича на чичо си. Никой никога не бе загатвал подобно нещо. Баща му беше проклет благородник, опозорил майка му. И Джаксън нямаше да постъпи като него и да откаже да се ожени за Силия.

Ами ако Силия цели точно това — свободата да се омъжи за когото иска?

Гърлото му се сви. Сега, когато й бе спестен позора, навярно точно това искаше.

Дори да не мисли така, май ще е най-добре. Херцогът ще се ожени за нея при всяко положение; той търси само жена, която да не възразява срещу лудостта в семейството му. И макар тя да твърди, че не се интересува от парите, откъде би могла да знае какво е да си лишен от състоянието си? Тя не познаваше друг живот, за да сравнява. Какво право има той да очаква тя да се откаже от всичко заради него?

Влязоха в хубавия просторен кабинет на милорда с картини от Рембранд, кристални декантери и махагонови мебели. Обзе го пълно отчаяние. Тук й беше мястото, а не в малка къща в Чийпсайд, независимо колко весела и приятна му изглеждаше на него.

— А сега, господин Пинтър — подхвана госпожа Плъмтри, — започни от самото начало и ни кажи всичко. Защото, ако не си искал да избягаш с внучката ми, как се е стигнало дотам да стрелят по вас?

Глава двадесет и първа

Докато Джаксън описваше събитията от последните два дни, Силия се възхищаваше от спокойствието му. Тя бе напълно объркана, а той говореше с обичайния си овладян тон, все едно не бе прекарал страстна нощ, все едно помежду им нямаше нищо.

Как го постигаше? Ще го опознае ли някога истински?

Хладнокръвно и без никакви емоции описа съня на Силия и молбата й да разбере доколко е действителен. Заради това се стигнало дотам двамата да отпътуват заедно за Хай Уайкомб. Но когато стигна до частта за връзката на майка й, Минерва, и баба й ахнаха.

— Не! — възрази Минерва. — Изключено е. Не го вярвам!

— Отначало и аз не вярвах — призна Силия. — Но, опасявам се, май е истина. В много отношения обстоятелствата се потвърждават.

— Госпожо Плъмтри — обади се Джаксън, — имате ли представа кой може да е бил с дъщеря ви?

— За пръв път чувам подобно нещо, кълна се. — Баба им бе видимо потресена. Тръгна към камината, като потропваше с бастуна. После се върна до мястото, където стоеше Джаксън. — След като Джошуа почина, вложих всичките си сили в пивоварната. Много малко време прекарвах тук. Нямах представа, че Луис и Прю познават толкова добре семейство Родон. А Прю да е имала любовник…

Гласът й заглъхна и тя въздъхна.

— Никого ли не подозирате? — попита Джаксън.

— Не. Съжалявам.

— Възможно е Силия да греши — обади се Минерва. — Най-вероятно наистина е било само сън.

— Вероятно — кимна Джаксън, — но като имам предвид думите на бавачката, едва ли.

— Щом Оливър се върне, ще го обсъдим по-подробно — отсече баба им. — Дано знае повече, отколкото си дава сметка. Ще пратя да го повикат. Последно чух, че заедно с Мастърс са в градската къща и чакат да чуят къде си. — Тонът й стана по-строг. — Но първо искам да разбера защо сте прекарали нощта в гората и сте се крили от убийците.

Силия въздъхна тихо. Подхващаше се щекотлива тема.

С леко кимване Джаксън се впусна в силно съкратена версия на случилото се. Силия и не очакваше друго — в края на краищата той беше джентълмен — но се смая, че го прави с такава лекота. Ако се бе наложило тя да разкаже историята, щеше да се изчерви цялата, не се съмняваше.

Джаксън впи очи в баба й.

— Разбирате, че нямахме друг избор, нали? Не биваше да рискуваме безопасността на лейди Силия, като се придвижваме слепешком през гората в тъмницата.

— Естествено — кимна баба й. — Действал си, за да я защитиш и сме ти благодарни. Оливър ще те компенсира подобаващо, не се съмнявам…

— Не искам компенсация, задето спасих живота на Силия — сряза я Джаксън. Досега това бе единственото загатване за истинските му чувства. Той сякаш се усети и тонът му стана по-официален. — Държах се както щеше да постъпи всеки джентълмен.

— Определено — обади се Минерва. — Баба не искаше да те засегне, убедена съм.

— Във всеки случай — продължи Джаксън сковано, — предвид обстоятелствата, единственото подобаващо нещо, което мога да направя, след като прекарах нощта насаме с милейди, е да й предложа брак.

Подобаващо?! Смяташе брака с нея за подобаващо поведение?

Порядъчния Пинтър бе изплувал и Силия бе готова да го удуши. Как е възможно да говори пред баба й за брак, сякаш просто разрешава досаден проблем? Та той дори не я поглеждаше, да го вземат дяволите!

— Много мило от твоя страна — откликна баба й. — Наистина е джентълменско. Но не виждам причина да вземаш подобно прибързано решение в момента. — Тонът й стана по-суров. — Освен, естествено, ако нещо… по-скандално не се е случило по време на пребиваването ви в колибата.

След кратка напрегната пауза Джаксън заяви:

— Не, разбира се. — Тонът му стана по-нежен. — Милейди никога не се държи скандално.

Наистина бе мило от негова страна да защитава честта й пред семейството, но защо не я поглеждаше? И защо така студено направи предложение за брак?

Снощи реши, че го познава. Изглеждаше така безвъзвратно увлечен по нея, дори влюбен. Но тази сутрин се превърна в съвършено различно същество: по-горд и арогантен от всеки лорд, когото познаваше, и изглеждаше твърдо решен да я убеди, че брак помежду им никога няма да провърви. Наистина ли смяташе, че никога няма да се впише в неговия свят?

Вялото му предложение определено подсказваше точно това. В такъв случай тя се колебаеше дали иска да се омъжи за него. Определено не искаше до края на живота си да слуша лекции колко е разглезена и колко е несъвършен характерът й, независимо колко добър е този мъж в леглото.

— А ти, господин Пинтър? — обърна се баба й към Джаксън. — Ти държиш ли се скандално?

— Ни най-малко — намеси се Силия. — Господин Пинтър винаги е извънредно порядъчен, повярвай ми.

Той видимо се напрегна, но иначе не даде признаци да е доловил язвителната й забележка.

— В такъв случай — подхвана госпожа Плъмтри — ще потулим целия инцидент. Въобще не се налага ти и Силия да се жените. Съгласен ли си, господин Пинтър?

Баба й и той сякаш си размениха тайно послание, защото когато Джаксън се обърна към нея, кръвта й замръзна — толкова безнадеждност имаше в очите му.

— Щом така желае милейди.

А милейди всъщност искаше някакъв знак, че сладките му думи и ласки от предишната нощ не са били импулсивни действия. Милейди искаше той ентусиазирано да заяви желанието си да се ожени за нея, а не да се остави баба й да го принуди да отстъпи.

Очевидно обаче милейди нямаше да получи желаното. Това я подтикна да нанесе удар. Не само той, дяволите да го вземат, може да е „порядъчен“.

Насили се да се усмихне хладно.

— Милейди би се зарадвала на гореща вана и хубав, продължителен сън, както и нещо за хапване. — Преглътна надигащата се в гърлото й болка. — Както ти внимателно ми напомни днес сутринта, господин Пинтър, ние, дамите въобще не понасяме добре лишенията.

В очите му проблесна гняв, което й подсказа, че и него го е заболяло. Но след това изражението му отново стана неразгадаемо.

Неволно си припомни думите му от снощи: искам теб. Само теб.

Тя глупаво му бе повярвала. Въобрази си, че най-после вижда истинския Джаксън Пинтър. Но е възможно снощният Джаксън да е въображаем, а истинският да е горд, порядъчен и практичен.

— В такъв случай ще вървя — обяви той. — Докато следите са пресни, ще пратя стражари да претърсят пътищата близо до Хай Уайкомб и да разпитат евентуални свидетели.

И просто ей така, изведнъж, той отново се превърна в тайния полицейски агент от Боу Стрийт, изцяло съсредоточен върху далеч по-важни въпроси, отколкото глупавите мечти на една дама да прекара бъдещето си с него.

Обърна се към баба й.

— Междувременно смятам, че не е добре да позволявате на Силия да напуска тези стени, докато не открием кой е искал да я нарани. Трябва да се сложи стражар пред вратата й…

— Стражар! — възкликна баба й. — Нали не мислиш, че някой от присъстващите в Халстед Хол е стрелял по вас? Вчера следобед, докато вас двамата ви нямаше, всички бяха тук.

— Всички? — попита той с вирнати вежди. — Всички ухажори, всички от семейство Плъмтри, всички прислужници?

— Да! — сопна се баба й. — Всички! Минерва ще го потвърди.

— Вярно е, господин Пинтър — обади се Минерва. — Всички гости бяха тук. Беше ни трудно да ги забавляваме, защото непрекъснато питаха как е Силия. Що се отнася до прислугата, нали не смятате, че някой от тях би я наранил?

— Освен това — намеси се и госпожа Плъмтри, — защо някой ще ходи в гората да я застреля, когато лесно би се вмъкнал в стаята й и там да го направи?

— Независимо от това… — не се предаваше Джаксън.

— Всичко с мен ще бъде наред, господин Пинтър — успокои го Силия. След като не е достатъчно разтревожен, за да остане лично да я пази, тя няма да приеме семейството й и половината слуги да я дебнат. Особено след като единствено й се щеше да се затвори в стаята си и да плаче. — Моля те, не се притеснявай за моята безопасност.

Думите й пробудиха някаква реакция у него, но той бързо я потули.

— Чудесно. След като всички сте убедени, че тя е в безопасност тук, ще отида да търся похитителя на лейди Силия другаде. Ако Негова светлост пита за мен из Лондон, то леля е уведомена за моето отсъствие, затова ще съм ви благодарен, ако му пратите бележка, че съм добре. Предайте на Стоунвил намерението ми да се върна довечера, ако успея, за да го информирам какво съм открил. — Тонът му стана по-суховат. — И да се уверя, че лейди Силия е добре, разбира се.

След тези думи тръгна към вратата. Сълзи напираха в очите на Силия. Наистина ли щеше да се държи сякаш нищо не се е случило помежду им? Как е възможно?

На минаване край нея той спря и я изгледа дълго и многозначително.

— Дотогава, милейди, ако ти е нужно нещо — каквото и да било…

За миг й се стори, че вижда Джаксън от предишната нощ.

Усмихна й се тъжно.

— Но семейството ти е до теб. И се навърта херцог, готов да се ожените. Защо ще ти е нужно нещо от мен?

Сърцето на Силия се късаше, докато наблюдаваше как се отдалечава. Защо й говореше за херцога, когато знаеше, че никога няма да се омъжи за него? Поведението му наистина бе невъобразимо! Джаксън бе наследил повече от благородническата кръв на баща си, отколкото бе склонен да признае.

Баща ми очевидно е бил привлекателен, но съвсем разглезен лорд…

Гърлото й се сви. Баща му, семейството й, тя самата — за него всичките бяха еднакви. Той дори не й даваше шанс!

Искаше й се да прокълне деня, когато го срещна, но не можеше. Обичаше го. И не бе в състояние да направи нищо срещу това.

Сълзи потекоха по страните й. Минерва ги видя.

— О, скъпа — промълви тя и се приближи до Силия. — Искаш ли да го върна?

— Да не си посмяла! — сряза я баба й. — Нали не искаш сестра ти да встъпи принудително в брак, защото е преживяла неочакван инцидент?

Силия погледна баба си обидено.

— Не. Далеч повече предпочитам да встъпя принудително в брак, заради глупав ултиматум.

Баба й се намръщи.

— Казах ти вече: просто искам…

— … да се омъжа по любов, да се омъжа по свой избор. — Посочи вратата с пръст. — Е, изборът ми току-що излезе, защото не очаква да се справя в неговия свят. Междувременно ти смяташ, че няма да се справя в моя. И тогава къде оставам аз?

— Какво? — смая се баба й. — Никога не съм казвала, че няма да се справиш…

— Нима? От една дама се очаква само да се омъжи добре. Понеже ти реши, че аз — а и който и да е от нас — няма да успее да го направи без известен натиск, съчини глупавия си ултиматум.

Баба й стоеше и я гледаше възмутено, но Силия продължи:

— Имам изненада за теб. Отказвам да играя повече игричката ти. Няма да се омъжа за никого. Щом искаш да оставиш всички ни без наследство, направи го! Предпочитам да живея в канавка сама, отколкото да се омъжа за човек, когото не обичам, само и само за да изпълня изискванията ти.

Хукна през вратата. Беше й дошло до гуша от манипулациите на баба й и от липсата на вяра в нея от страна на Джаксън; не можеше да се примири, че братята й и сестра й приеха налудничавите изисквания на баба им. Време беше някой да се опълчи на старата жена.

И остана само тя да го направи.

* * *

Хети свъси вежди. Стори каквото трябва и отказваше да се чувства виновна, каквото и да говореше Силия.

— Честито, бабо — обади се Минерва хладно. — Току-що унищожи шанса й да е щастлива. Браво на теб.

— Не говори глупости. Щастието й не е свързано с господин Пинтър. Не чу ли вялото му предложение за брак?

— Тогава се надявай да не е бременна. Лично аз не повярвах на нито една тяхна дума как са прекарали заедно нощта.

Хети пребледня.

— Според теб господин Пинтър е…

— Той е толкова влюбен в нея, колкото и тя в него, а двама влюбени невинаги се въздържат. Макар че и двамата постъпват глупаво, като не ти казват.

— Не, грешиш — отсече Хети твърдо. — Ако той я обичаше, щеше да настоява да се венчаят. А той го направи съвсем между другото, защото се надява, ако се ожени за нея, аз да…

Прекалено късно се усети какво приказва.

— Какво ще направиш? — Минерва се приближи с присвити очи. — С какво го заплаши, бабо?

Хети изправи рамене вдървено.

— Постъпих както трябваше да направя и с Прю. Действах, за да съм сигурна, че господин Пинтър не я преследва заради богатството й. И не съжалявам…

— Какво му каза? — настоя Минерва.

Нищо не пречеше на Хети да я смъмри да не се държи нахално и да не се бърка. Не желаеше обаче Минерва да отиде при Силия и да прави всевъзможни догадки. Най-добре бе Минерва да знае истината; тогава ще я разбере.

— Казах, че ще оставя Силия без наследство, ако се омъжи за човек с по-ниско социално положение.

— О, бабо… — възмути се Минерва.

— Оказах се права. Не видя ли колко бързо се отдръпна, когато заявих, че не се налага да се ожени за нея? Очевидно за него този брак е нежелан, щом няма да получи състоянието й!

Минерва я погледна навъсено.

— По-скоро му бе непоносимо да види как любимата жена започва да го намразва, защото е причина да загуби състоянието си!

Исак загатна нещо подобно, но Хети не бе забелязала признаци за подобна дълбока любов у господин Пинтър.

— Приписваш много благородни мотиви на нашия господин Пинтър. Откъде въобще си сигурна дали я обича? Днес се държа доста хладно.

— Според Силия той е хладен през по-голяма част от времето… освен когато не я целува с дива страст.

О, да, забрави всичко за целувките, които Минерва спомена вчера. Глупости…

— Може би я желае, но…

— Ти манипулираше нещата, за да станат по твоему, а аз го наблюдавах. След като обяви, че не се налага да се оженят, той погледна Силия с такова отчаяние… О, бабо, не си даваш сметка какво направи. Тя го обича. И искрено вярвам в неговата любов към нея. Но и двамата са убедени, че другия не го е грижа достатъчно, а ти не помагаш особено. А сега…

— Сега той трябва да се бори за нея. — Хети преоцени разговора им в светлината на доводите на Минерва. — Чу какво каза Силия: „Изборът ми току-що излезе, защото не очаква да се справя в неговия свят“.

— Той мисли така, защото си му казала, че тя ще загуби всичко, ако се омъжи за него!

— И това притеснява ли го? — Хети кръстоса ръце пред гърдите си. — Дори когато двама души са от един и същи свят, бракът е трудно нещо, скъпа. Знаеш го не по-зле от всеки друг. А когато са от различни светове… — Гласът й стана по-уверен и убеден. — Ако той не вярва в способността й да се впише в неговия свят сега, помисли си какво ще бъде, когато се оженят. Трябва да вярва в нея. Ако не може…

— Вероятно — съгласи се Минерва. — Но, бабо, не е твоя работа да решаваш дали той може, или не може. Дали тя е в състояние да приеме предизвикателството, или не. Те сами трябва да решат тези неща. Намеси се където не трябва и според мен ще съжаляваш. Защото ако Силия продължи да се съпротивлява на ултиматума ти…

— Няма — прекъсна я Хети притеснено, спомняйки си как Исак я предупреди за същото. — Ще се опомни.

— И ще се омъжи за мъж по твой избор ли? Дали това е най-доброто? Защото ако не се омъжи за господин Пинтър, остава само херцогът, а тя не го обича.

Хети въздъхна дълбоко.

— Няма как да си сигурна…

— Напротив. И освен това и ти го знаеш, струва ми се. Въобразяваш си, че чрез този ултиматум ще поправиш грешката, допусната с брака между мама и човек като татко. Смяташ, че ожениш ли ни всичките щастливо, ще поправиш онова, което се е случило с тях. — Минерва я погледна със съжаление. — А всъщност повтаряш същата грешка. Защото макар Силия да не се омъжва за златотърсач, ако вземе херцога, тя все пак ще сключи брак с мъж, който я иска не защото е прекрасна. За твое добро, а и за нейно, се надявам да не се отказва от пистолетите си.

Минерва тръгна към вратата, а Хети се провикна след нея:

— Ще й кажеш ли какво споменах за господин Пинтър?

Минерва спря.

— Не съм решила. От една страна, вероятно си права. Той трябва да се бие за нея. От друга, Силия е наранена… — Изгледа Хети мрачно. — За разлика от теб, бабо, не се преструвам, че знам кое е най-добро за всички. Ще видя с какво мога да й помогна.

След като внучката й излезе, Хети остана като вкаменена. От какво се нуждае Силия? От какво се нуждае всеки от внуците й? Смяташе, че имат нужда от човек до тях и определено изглеждаха по-щастливи сега, отколкото преди да се венчаят.

Но ако е сбъркала по отношение на Силия? Ако момичето се нуждае от нещо, което Хети не е в състояние да й даде?

Този тревожен въпрос я измъчваше през останалата част от сутринта.

Глава двадесет и втора

Въпреки няколкочасовото претърсване Джаксън и хората му не откриха никакви следи кой е направил опит да убие Силия. Затова часове след като тръгна от Халстед Хол, той яздеше силно раздразнен към Чийпсайд. В продължение на няколко километра претърсваха щателно гората от двете страни на пътя. На едно място с размекната глина откриха отпечатъци от конски копита, но те само им подсказаха, че ги е причаквал поне един нападател, за което той вече се бе досетил. Който и да ги бе нападнал, бе внимавал да не оставя следи.

Никой наоколо не бе видял нищо. Похитителите бяха подбрали добре времето за нападение. Намериха коня му наблизо, но нямаше следа от злодеите. Това означаваше, че Силия още е в опасност, на мушка на бог знае кой, поради причини, за които той се сещаше съвсем бегло.

А се отказа от правото лично да я пази.

Простена. Можеше да прати баба й по дяволите, да обяви, че ще се ожени за Силия, независимо от всичко. Но не го направи. И макар разумът да му подсказваше, че е бил прав да прояви предпазливост, сърцето му говореше, че е сбъркал.

Изсумтя. Сърцата лъжат през цялото време. Неговото го подведе, когато му прошепна, че социалното положение и богатството нямат значение. По-добре да не беше го слушал.

Както ти внимателно ми напомни днес сутринта, господин Пинтър, ние, дамите въобще не приемаме добре лишенията.

Добре, каза го саркастично и видимо ядосана, но отговаряше на истината, дори да не бе готова да го признае.

Стигна до къщата. Вече беше тъмно, затова ще се отбие, колкото да увери леля си, че е добре и евентуално да хапне нещо, преди отново да поеме към Илинг.

Подаде юздите на Джими, момчето за всичко, което го чакаше, и му нареди да вземе карета и впряг от конюшнята, после се запъти към стълбите. Вратата се отвори със замах и леля му изхвръкна, за да го вземе в прегръдките си. Когато се отдръпна, по зачервените й очи и нос разбра, че е плакала.

— Добре си, слава Богу! — промълви тя. — Вярно ли е, че са стреляли по теб?

По дяволите!

— Откъде чу?

Леля Ейда го въведе вътре.

— Сутринта изпратих Джими до офиса на Боу Стрийт. Там му казали, че търсиш злосторника, стрелял по теб и лейди Силия. — Затвори вратата и отново го прегърна. — Снощи, когато Негова светлост ми съобщи, че ти и лейди Силия сте изчезнали, щях да получа сърдечен удар. Твърдеше, че сте избягали да се венчаете. Не му повярвах. Не ти е в характера. — Отдръпна се, за да се взре в лицето му. — О, скъпо момче, няма да го понеса, ако те загубя. Само ти ми остана от…

Тя млъкна сепнато и пребледня. В този момент той разбра. Гръм и мълнии, знаеше го със сигурност! Не бе за вярване как така не се е досетил досега. Или по-скоро не искаше да знае…

— От кого, лельо? И, моля те, не казвай „от майка ти“. В такъв случай нямаше да замълчиш. — Гледаше я настойчиво; гърлото му се бе стегнало; едва дишаше. — Аз съм единственото, останало ти от него, нали? От чичо. Не, не от чичо. — Изсмя се зловещо. — От баща ми.

Тя простена тихо и се обърна, за да тръгне по коридора.

Фактът, че не го отрече, казваше всичко. Последва я в кухнята, обзет от безсилен гняв, насочен към човека, когото винаги бе искал за баща. Но не по този начин; не и ако е…

— Истина е, нали?

Ръцете й трепереха, докато извади чиния с храна от фурната и я постави на масата.

Той дори не погледна яденето; обърна леля си с лице към себе си.

— Признай го, по дяволите!

— Откъде знаеш? — прошепна тя. — Кога разбра?

— Лейди Силия видя портретите в медальона и забеляза приликата. Обявих я за луда. После се взрях по-внимателно и за пръв път и аз я установих. Отказах да вярвам, но наистина си приличаме.

— Като момче косата ти беше по-светла и по-малко приличаше на него, но с годините потъмня и изглеждаш съвсем като него на млади години. За щастие с възрастта той се промени: напълня и оплешивя. Но през цялото време живееше в ужас, че един ден ще забележиш приликата на миниатюрите.

Джаксън се изсмя студено.

— Очевидно съм сляп за онова, което има най-голямо значение. Въобще не забелязах, докато Силия… Боже, защо не ми каза?

— Исках, но майка ти закле и двамата ни да не го правим. Страхуваше се да не го намразиш заради смъртта й или задето не е бил до теб през ранните ти години.

— Точно така! — просъска той. — И какво? През всичките тези години мислех, че някакъв благородник, а всъщност задник, ми е баща… — Гърлото му се стегна. — Е, поне по отношение на задника съм бил прав, нали? Зарязал е майка ми и мен.

— Нищо подобно — възрази тя твърдо. — Нямаше представа, че носи неговото дете, когато напусна къщата ни на двайсет. Доста дълго самата тя не е знаела. А аз дори нямах представа, че са били заедно.

— Но тя си е тръгнала, защото той се е възползвал от нея — просъска той.

— Не беше така — сподавено промълви леля Ейда и отиде да му донесе ейл. — След като дойдохте тук сподели, че са били заедно само един път. Гостувах на приятелка, а те двамата пили прекалено много вино и… — ръцете й трепереха, докато му наливаше питието. — По нейните думи и двамата дълбоко съжалявали. Тя затова и си тръгна след случката. — Подаде му халбата. Очите й бяха пълни с разкаяние. — Имаше малко спестени пари и приятелка шивачка. Смяташе, че ще успее да се справи сама. Но открила, че е бременна и…

— … останала в Ливърпул. — Остави халбата. — Не е искала да се върне тук, където рискувала чичо моят баща отново да й налети.

— Джаксън… — промълви тя умолително.

— Значи не е пристанала на някакъв благородник, а е било чичо… По дяволите! — Прокара пръсти през косата си. — Дори не знам как да мисля за него!

— Опитахме се да я открием, след като замина. Но тя не искала да я открием, не желаела аз да разбера какво е станало. Не искала да ме нарани или да провали брака ми. Разбери ме. — Стисна ръцете му. — Само ми се ще да не ви е било толкова тежко на двамата в Ливърпул. Искрено вярвам, че ако приятелката й, шивачката, не беше загубила бизнеса си… — Въздъхна. — Но вече бе минало много време и майка ти си въобразила, че ще станат ужасни неща, ако се върне. Не се е досещала колко страдаш в благотворителното училище, докато онова момче почти не те убило. Тогава преглътнала гордостта си и се прибра вкъщи. Дълго време след като ми каза истината бях обидена, но преди да почине й простих. И на него.

— На нея — разбирам, но как си могла да простиш на него? — процеди той през зъби. — Как не си го намразила за стореното?

— Известно време го мразех. Когато тя се върна при нас, настоявах да ти каже кой е баща ти, но тя постоянно отказваше. Тогава чи… Тогава Уилям започна да настоява да я оставя на мира, а аз долавях чувството му за вина всеки път, когато я поглеждаше. — Тя закрачи напред-назад из кухнята, здраво притиснала ръце към корема си. — Първоначално мислех, че се обвинява, задето не я е търсил по-усилено, когато замина. Скоро обаче забелязах колко е нежен към теб и веднага те прие в сърцето си. — Ставаше й все по-трудно да говори. — Тогава се досетих за истината.

Мили боже, колко ли е страдала, когато е разбрала? Как го е понесла?

— А аз през цялото време съм бил пред очите ти — горчиво отбеляза той. — Жив пример как сестра ти и съпругът ти са те предали. Вероятно ти е било мъчително да ме гледаш всеки ден…

— Въобще не си мисли подобно нещо! — сряза го тя. — Ти беше моето спасение, милото ми момче. С Уилям не можехме да имаме деца. Затова, когато майка ти те доведе тук…

По страните й потекоха сълзи. Той извади кърпичката си и я пъхна в ръката й.

Отне й няколко секунди да се посъвземе и да продължи с измъчен глас:

— Ти заличаваше всякакви дребни разногласия, които се появяваха между мен и Уилям. Не бих могла да се надявам на по-добър син. Ти беше светлината на живота ми. — Приглади кичур от косата му. — Затова се притесних толкова много, когато разбрах, че си изчезнал. Да знаеш само каква кошмарна нощ изкарах…

Тя се разплака. Той я взе в прегръдките си и силно я стисна.

Разкъсваше се от вина, че се е притеснявала, а същевременно бе смаян колко много го обича. Как бе възможно при тези обстоятелства? Чичо Уилям е негов баща. Той бе легнал със сестрата на леля Ейда!

Нямаше обаче нищо престорено в чувствата й.

След малко тя се отдръпна и изтри сълзите с кърпичката му.

— Знаеш защо лейди Силия е забелязала приликата между теб и Уилям, нали?

Той се напрегна. В момента най-малко от всичко му се искаше да обсъждат Силия.

— Има точно око — предположи той и седна отново до масата.

— И е запомнила всяка черта от лицето ти, защото те обича.

Боже, как жадуваше това да е вярно.

— И не само аз съм го забелязала. Негова светлост каза същото.

Той се нахвърли върху овнешката пържола.

— Готов е жив да ме одере, ако посегна на сестра му, не се съмнявам.

— Нищо подобно. — Тя вирна брадичка. — Беше очарован от перспективата да сте избягали заедно. Заяви, че било крайно време.

— Какво?! — зяпна я Джаксън.

— Съгласих се с него. Но го уверих, че не би постъпил така непочтено. Затова той и господин Мастърс започнаха да се тревожат за вас двамата. Обещах да пратя съобщение в градската къща на баба му веднага щом чуя нещо. Сутринта отидох лично да предам новините от Халстед Хол и макар той вече да ги беше чул, много се зарадва да ме види. И нямаше търпение да види и теб.

Тя явно не тълкуваше правилно реакциите на Негова светлост.

— Сигурно защото иска да чуе доклада ми — промърмори той и продължи да се храни.

— По-вероятно иска да разбере намеренията ти спрямо сестра му. Все пак си прекарал нощта с нея. Това влече известни последствия.

— Не е каквото си мислиш — опита се да се защити той. — Просто нямахме друг избор.

— Не, разбира се. Никой не прекарва нощта в изоставена бракониерска колиба доброволно.

— Точно така. Изведнъж се сепна и премигна. — Откъде знаеш къде сме прекарали нощта?

— От съобщението на лейди Минерва. Тя описва случките като истински писател. — Присви очи. — Явно ти си отговорен за опетнената репутация на младата дама. Надявам се да си й предложил брак.

— Естествено.

Отпи сериозна глътка ейл.

— А тя ти отказа?

Завъртя халбата в ръце.

— Баба й направила така, че само семейството да научи за случилото се. Затова не се налага да се омъжи за мен.

— Тя ли ти го каза?

— Нямаше нужда. — Отново отпи. — Баба й го направи пределно ясно.

— И ти се възползва от възможността да се измъкнеш от нежелан съюз.

— Не е така! — Видя как леля му вдига вежди и се мръщи. — Изпълних дълга си.

— Дано не си казал: „Милейди, знам дълга си. Ще се омъжиш ли за мен?“.

— Не, разбира се. Казах…

Какво каза всъщност?

Единственото подобаващо нещо, което мога да направя, след като прекарах нощта насаме с милейди, е да й предложа брак.

По дяволите. Дори той знаеше, че няма по-неромантично предложение от страна на един мъж.

— Няма значение какво съм казал — промърмори той. Започна да подбутва варените картофи, защото апетитът му бе изчезнал. — Нищо няма значение. Тя не би се вписала тук, никога няма да е щастлива в къщата ни…

— И го знаеш, защото…

— За бога, видя къщата им — сряза я той. — Видя как живеят. Никога не мога да й осигуря такъв лукс!

Дори баба й да не я остави без наследство, което засега не се знаеше.

— Ясно. Значи е превзета, така ли?

— Не е превзета. Просто не познава друго.

— С изключение на колибата снощи. Предполагам, е настоявала да й създадеш всякакви удобства.

— Нищо подобно. Никога не би… — Спря, защото се сети как се бе погрижила за постелята, докато той търсеше вода. Видя вирнатите вежди на леля си и се принуди да добави: — Знаеше какво да направи.

— Нима? Колко странно за една разглезена дама. Но пък сигурно постоянно се е оплаквала от липсата на топлина, храна и мебели.

Гръм и мълнии, досещаше се накъде отиват нещата.

— Не, но това бе само една нощ и се криехме от убийци.

— Повярвай ми, Джаксън, със или без убийци, ако ме мъкнеш през гората и ме беше подложил на подобни лишения, щях да се оплаквам. На висок глас и постоянно.

Отдалечи се от масата и изгледа леля си скептично.

— Нямаше да го направиш. Щеше да приемеш нещата такива, каквито са.

— А тя не го направи?

— Една нощ прекарана в колиба едва ли е достатъчна, за да се прецени как ще издържи да живее цял живот в Чийпсайд.

— Значи снощи е било вид изпитание. И тя го е издържала, нали? В отговор ти си говорил за дълг, чест и други подобни. Накара ме да мисля, че брак с нея би бил по задължение. Правилно ли съм схванала ситуацията?

Все по-видно ставаше, че сутринта се бе държал като задник.

— Един проклет херцог напира да се ожени за нея, а ти мислиш, че ще е щастлива с мен? Тук?

Леля Ейда сложи ръце на хълбоците.

— Започвам да се обиждам. Мислех, че съм изградила уютен дом, а разбирам, че за теб е коптор.

— Не съм…

— Ако си проявил същата безчувственост към нея, както правиш сега с мен, съм изненадана как така не те е зашлевила. — Поклати глава. — Предрешаваш бъдещето й, без да се съобразяваш с нея. Не е ли самонадеяно според теб?

Той въздъхна раздразнено.

— Не е само заради парите. Става въпрос и за различното ни социално положение. Дори като знам кой е баща ми, пак си оставам копеле, а тя е дама. Аз работя, за да си изкарвам прехраната.

— И това я тормози ли? Презира ли твоя статут?

Сигурно ти е било доста трудно да започнеш толкова млад на Боу Стрийт. Явно си работил здраво, за да се издигнеш така високо за толкова кратко време.

Силия бе изрекла тези думи с неподправено възхищение. И бе готова да се омъжи за него дори да не стане главен магистрат. Половината сутрин прекара да отхвърля доводите му колко тежко би й било, ако се оженят.

Леля Ейда прие колебанието му за „не“.

— Това е проблемът с теб, моето момче. Поради предубеждението ти, че другите ще си вирнат носа пред теб, не обръщаш внимание как всъщност се държат. Уважават те в общността. Страшно много си постигнал, но винаги си готов да чуеш „копеле“ дори когато никой не го казва.

Мразеше, когато леля му говореше аргументирано, особено срещу неща, които той намираше за правилни. В момента неговите доводи въобще не му звучаха убедително.

Тя продължи да говори по-тихо, но все така ласкаво.

— Не ти ли хрумна, че снощи въобще не се е оплаквала, защото е била с теб! Това е правело всичко друго далеч по-поносимо. Ами ако сегашният й луксозен живот й е неприятен, защото не е с теб?

— Не ми е минавало през ум — отвърна той кисело, стана и се запъти към вратата.

Тя сложи ръка на рамото му да го спре.

— Защо не? Наистина ли ти е толкова трудно да повярваш, че някой те обича истински заради самия теб?

У него се надигна гняв.

— Да! — процеди той през зъби. — Бях готов да дам душата си, за да ме нарече негов син, а собственият ми баща не е събрал сили да ме припознае! Той не ме е обичал такъв, какъвто съм. Как да повярвам, че друг ще ме обича заради самия мен?

Искрена тъга, премесена със съжаление, се изписа по лицето й.

— Скъпо момче, беше глупаво майка ти да ти разказва измислената нелепа история за твоето раждане. И не беше редно аз и Уилям да я поддържаме. — Стисна рамото му. — Знам, сбъркахме и тримата. Но те уверявам, че винаги сме те обичали. Аз, майка ти, и — да, баща ти. — По страните й потекоха сълзи, но тя ги избърса гневно. — Много се гордееше с теб и то основателно. Ако не се притесняваше от скандала, който щеше да ме злепостави и да му струва службата, щеше да вика от покрива, че си негов син. Никога, дори за секунда, не мисли, че се е срамувал от теб. Обичаше те до деня, в който почина.

Разпалените й думи проникнаха дълбоко й душата му.

Дълги години бе живял с мисълта, че баща му не го е искал. Разкритието й, че чичо му е баща му, само малко облекчи болката, защото бяха скрили този факт от него.

Но ако беше честен, щеше да признае, че на тяхно място и той би действал предпазливо. Знаеше какво е да си опетнен, а чичо му не би допуснал това да сполети леля му. И чичо Уилям бе в състояние да направи много повече за Джаксън като действащ главен магистрат, отколкото ако бе загубил работата си. От магистратите се очакваше да водят примерен живот, а не да си имат вземане-даване с балдъзите си.

Макар да не бе хубаво, че чичо Уилям бе укрил истинското положение от него, Джаксън започваше да разбира защо го е направил. Чичо му бе допуснал неволна грешка.

Както постъпи и той по отношение на Силия. Не й даде шанс да приеме или да отхвърли предложението му за женитба, а тя определено заслужаваше такъв шанс.

— Налага се да вървя, лельо — промърмори той. — Обещах на Негова светлост да му дам цялостен доклад тази вечер, а вече става късно.

— Да, разбира се. — Изведнъж се сепна. — Почти щях да забравя. — Бръкна в джоба на престилката си, извади писмо и му го подаде. — Дойде за теб от някакви хора на север.

Беше от семейството на Елзи, бившата камериерка на госпожа Родон. Най-после му съобщаваха нейния адрес в Челси. Но ако отиде там сега, ще стигне в Халстед Хол чак когато всички са легнали.

По дяволите, редно е да разговаря с Елзи още тази вечер. Ами ако тя е замесена в стрелбата?

Съмняваше се обаче. Не си представяше как камериерка ги причаква на пътя, за да ги застреля, а после претърсва гората. Но искаше и да види Силия. Не можеше да я остави цяла нощ да лежи в леглото си и да го мрази.

Пъхна писмото в джоба и тръгна към вратата.

— Преди да излезеш, ми отговори на един въпрос — обади се леля му. — Ако лейди Силия не е дъщеря на маркиз, а дъщеря на пекар или шивач, щеше ли да се колебаеш да се ожениш за нея?

— Не — отговори той, без дори да се замисля. — Ако може да е моя, не бих искал никоя друга.

Тя го хвана за ръката и я стисна.

— Тогава направи каквото е нужно, за да я имаш. Ако не направиш подобен опит, цял живот ще съжаляваш.

Думите й кънтяха в главата му през целия път до Халстед Хол. Не му даваха мира и когато приближи конюшнята и забеляза, че всички карети са вътре. Значи събирането продължаваше въпреки всичко. Чуваше пак само нейните думи, когато го въведоха в кабинета на Стоунвил. Докато Джаксън чакаше маркиза, който още бил буден и щял да се появи всеки момент, думите на леля му продължаваха да се въртят в ума му.

Леля Ейда беше права. Ако не направи опит Силия да бъде негова, няма да преодолее загубата й.

Стоунвил влезе в кабинета с предпазливо изражение.

— Я виж ти — подхвана той, докато Джаксън ставаше, — изчезналият ни таен агент най-после се появи. Ти и хората ти намерихте ли нещо по пътя за Хай Уайкомб?

— За съжаление не, милорд.

Стоунвил седна зад писалището и покани Джаксън да се настани удобно. Джаксън му разказа всичко, което откриха със Силия, макар да бе очевидно, че близките му вече му бяха съобщили за любовната връзка на майка му.

Джаксън разказа подробно какво им се е случило по пътя и какви подозрения има за стрелбата по тях. Маркизът му зададе няколко въпроса и той отговори, доколкото можеше.

— Възнамеряваш ли да говориш с Елзи утре?

— Още рано сутринта. Щях да отида тази вечер, но прецених, че първо ще искаш да чуеш всичко.

— Правилно и ти благодаря.

— Освен това исках да знам… Питах се… — Джаксън се подготви за всякаква реакция. — … как е лейди Силия.

Стоунвил му хвърли изпитателен поглед.

— Добре е, като се има предвид всичко случило се. Затвори се в стаята и обяви, че не ще да види никого. — Погледът му стана по-строг. — Особено теб. Предупреди, че вече не иска да има нищо общо с теб. Принуди ме да обещая да те държа далеч от нея. Това ме кара да се чудя какво точно е станало снощи.

Гръм и мълнии. Време бе да оповести намеренията си.

— Няма значение какво е станало. Тук съм, за да оправя нещата. Искам да се оженя за сестра ти.

Стоунвил го изгледа продължително.

— Минерва е останала с друго впечатление.

Джаксън въздъхна.

— Не съм изненадан. Според мен и лейди Силия е несигурна в намеренията ми. Аз… доста се изложих с моето предложение.

— И на мен така ми се струва — засмя се маркизът.

Джаксън го погледна изненадано.

— Да, чух за предложението ти — продължи домакинът. — Прости ми, но ме развесели. Ако помниш и аз се изложих, когато поисках ръката на съпругата си. — Стана по-сериозен. — Подразбрах, че и баба ми има нещо общо с резервираното ти предложение.

— Не съм резервиран — възрази Джаксън разпалено. — И никога не съм бил. Искам да се оженя за сестра ти почти от момента, когато се запознахме. Независимо какво мисли баба ти, то няма нищо общо нито със състоянието на Силия, нито със социалното й положение, нито…

— Знам. — Маркизът се усмихна, защото Джаксън премигна. — Забрави ли, че близо от година те наблюдавам как работиш? Вслушвам се в мнението ти и съм наясно с безупречната ти репутация. Разпознавам добър човек, когато го срещна.

— Дори и да е копеле ли? — не се въздържа Джаксън.

— Херцогът на Кларънс има десет копелета, но всички си затварят очите. Не виждам причина ние да нямаме поне едно в семейството си. Или двама, ако броим доведения син на Джарет. — Стоунвил се усмихна. — В края на краищата ние, Шарпови, сме палавници. Никога не е скучно при нас. За какво ще клюкарстват хората иначе?

Припомни си думите на леля си: Това е проблемът с теб, моето момче… Винаги си готов да чуеш „копеле“ дори когато никой не го казва.

— Баба ти не го приема така спокойно — обърна му внимание Джаксън.

— Вярно е. И може да изпълни заканата си да остави Силия без наследство.

— Знаеш за това?

— Изпуснала се е пред Минерва.

— Значи и лейди Силия знае — отбеляза той.

Не беше сигурен дали това е добре, или зле.

— Според мен не го е чула. — Изгледа изпитателно Джаксън. — За теб има ли значение дали Силия ще изгуби състоянието си?

— Не, но ще ми е неприятно да я обрека на живот с лишения.

— И въпреки това искаш отново да й предложиш брак?

— Да. И този път ще се постарая да разбере какво възнамерява да направи баба ви. Надявам се обаче това да няма значение за Силия. — Беше го осъзнал след по-малко от ден раздяла с нея. — Защото очевидно съм по-себичен, отколкото си мислех. Просто не си представям живота без нея.

Изражението на Стоунвил се смекчи.

— Така трябва да говориш следващия път, когато я видиш.

— А кога ще стане това? — попита Джаксън.

— Не знам. Казах ти: принуди ме да обещая да те държа настрана. А и всички вече си легнаха. — Джаксън тихо изруга и маркизът смекчи тона. — Дай й време. И без това ти предстои утре сутринта да говориш с Елзи. После ела тук и дано се видите тогава.

Джаксън не възнамеряваше да чака до следващия ден; не и когато всеки миг далеч от нея настройваше сърцето й против него.

Изправи се.

— Както желаеш. Но оставих някои лични вещи тук, докато ви гостувах. Ако не възразяваш, ще ги взема, преди да тръгна.

Фактически си търсеше повод да остане, за да намери стаята й и да я накара да го изслуша.

— Добре. — Джаксън се отправи към вратата, а Стоунвил се провикна след него: — Стаята ти е в западното крило, нали?

Джаксън спря и го изгледа с недоумение.

— Да. Защо?

— Едва ли знаеш, но през южното крило има по-пряк път. — Маркизът го наблюдаваше внимателно. Семейството обитаваше южното крило. — С радост бих чул мнението ти за едно произведение на изкуството. Намислил съм да го продам, а ти може да се сетиш за купувач. Чудесна военна картина от Гоя виси до стаята на Силия. Ще ми се да я погледнеш на минаване.

Направо не му се вярваше. Стоунвил му подсказваше как да стигне до стаята на Силия.

— Не забравяй — добави Стоунвил. — Ако срещнеш някого, просто кажи, че съм те помолил да си кажеш мнението за една картина.

— Оценявам доверието ти в преценката ми, милорд. Обезателно ще погледна картината.

Стоунвил се изправи и добави с по-строг тон:

— Разчитам да се държиш като джентълмен, докато минаваш оттам.

— Да. Като образцов джентълмен.

— Добре. Вярвам на думата ти.

Джаксън кимна и излезе бързо в коридора. Дори след насърчаването на Стоунвил се чудеше как ще мине през южното крило, щом дамите са се оттеглили. Шум от пиянски гласове му подсказа, че някои от господата са още будни, затова ускори крачка. В момента последното, което искаше, бе да налети на някой от ухажорите на Силия.

Не беше сигурен как ще се държи в тяхно присъствие.

Джаксън бе ходил в южното крило веднъж — Стоунвил го бе приел в покоите си — затова бе запознат с разположението. За щастие само за няколко минути откри стаята на Силия.

Почука на вратата, но отговор не последва. Дали да потропа по-силно и да я събуди?

Но ако тя попита кой е и той й съобщи, рискува да му откаже да го пусне. Погледна старата брава и присви очи. Май е по-добре да приложи изненада.

Слава Богу, винаги носеше шперцовете си.

Глава двадесет и трета

Някакъв шум събуди Силия от дълбок сън. Почукване ли чу? Не беше сигурна. Но който и да беше, щеше да потропа отново. Не би му помогнало, защото нямаше да допусне никой да я види в сегашния й вид: с подпухнали от плач очи и разчорлена коса от мятане и въртене в леглото. Цяло чудо бе, че въобще успя да поспи няколко часа, след като не преставаше да мисли за Джаксън.

Свъси вежди. Не, няма да мисли повече за него.

Неочаквано дочу друг шум откъм вратата; изщракване. На светлината от огъня видя как бравата се размърдва.

Изплаши се. Боже, някой се опитва да се вмъкне в стаята й! И не някой с ключ, защото иначе досега да е отворил вратата. Дали не беше човекът, опитал се да я убие?

В такъв случай го чака изненада. Тихо се надигна и взе заредения пистолет от шкафчето до леглото. С разтуптяно сърце изчака вратата да се открехне, вдигна пистолета и заяви:

— На твое място бих останала там. Държа насочен към теб пистолет и няма да се поколебая да го използвам.

Чу се сепнато поемане на въздух и гърлен мъжки глас оповести:

— Аз съм, Силия. Не стреляй.

— Джаксън? — смая се тя. — Защо, по…

— Трябваше да те видя.

Отвори вратата и влезе.

Все още с разтуптяно сърце тя свали показалец от спусъка и наведе пистолета.

— Махни се.

— Не и преди да поговорим — отвърна той решително.

— Можех да те убия, нали знаеш?

— Можеше — съгласи се той без обичайното си снизхождение по отношение на нейното боравене с оръжия. — Следващия път няма да те изненадвам.

Очите му бяха помръкнали. Пристъпи по-близо и сякаш забеляза, че тя е само по долна риза. Поаленя от копнеж и тя отново вдигна пистолета.

— Въобще не пристъпяй насам, все едно нищо не се е случило и очакваш да се озовеш в леглото ми!

Той вдигна ръце.

— Не съм и очаквал подобно нещо.

Пистолетът в ръката й потрепери, защото я връхлетяха всички възможни емоции.

— Говореше така, сякаш женитбата за мен е възможно най-лошото задължение…

По лицето му се изписа тъга.

— Не исках да прозвучи така. — Направи нова крачка напред. — Аз съм идиот, това е.

— След снощи си въобразих, че наистина държиш на мен, а сутринта…

— … те накарах да се чувстваш като разглезена глупачка, която не може да направи нещо както трябва — довърши той.

Вече бе достатъчно близо, за да вземе пистолета, но не го направи. И което бе още по-странно: май разбираше гнева й.

— Не ме интересува каква е къщата ти в Чийпсайд — прошепна тя. — Нито колко прислуга имаш, нито…

— Знам — обади се той дрезгаво. — Или ме застреляй, или свали пистолета, сладурано, защото отчаяно искам да те прегърна.

Тя копнееше за същото. Но не желаеше сега той да се държи нежно с нея, а на сутринта отново да бъде студен и резервиран.

— Не още. Държа да знам защо стана толкова официален, когато пристигнахме тук, защо се отдръпна от мен. Отказа ли се да се ожениш за мен, след като баба даде да се разбере, че не се налага?

— Боже, не! — Прокара пръсти през косата си. — Трябва да ти кажа нещо, от което ще ти се прииска да застреляш мен, или някого, затова ще се чувствам много по-добре, ако не държиш пистолета насочен към лицето ми.

Тя се поколеба и кимна.

— Но обещай да не ме докоснеш, докато не ти позволя.

Лека усмивка се появи на лицето му.

— Добре.

— Говоря сериозно!

Той се съвзе и отстъпи няколко крачки.

— Ще остана тук. Ти сложи пистолета върху шкафчето, откъдето можеш да го вземеш, ако не се държа подобаващо, става ли?

— Съгласна съм. — Остави пистолета и, почувствала се разголена, придърпа чаршаф към себе си. — Преди да започнеш, искам да знаеш какво казах на баба. Обявих, че няма да се омъжа за никого, независимо от ултиматума. Не ме интересува състоянието й. Ако не мога да имам теб…

— Но аз съм твой, сладурано. Тук съм, защото не издържам без теб.

Вчера тези думи щяха да я размекнат, но сега само я раздразниха.

— Винаги говориш такива мили неща, когато сме насаме, но утре отново ще станеш Порядъчния Пинтър и всичко ще е забравено!

Той я погледна потресен.

— Не и този път, кълна се.

— Защо този път да е по-различен от последните три, когато ме целуна и се престори, че това няма никакво значение?

— Първо: току-що уведомих брат ти за намерението си да се оженя за теб. — Тя го зяпна и той добави: — Откъде, мислиш, разбрах къде е стаята ти?

— Оливър никога не би допуснал да си тук толкова късно.

— И все пак, ето ме тук.

— Ти си полицейски агент. Вероятно си открил мястото с обичайните си методи.

— Повярвай, тук съм с помощта на брат ти. — Въздъхна. — Но истината е, че ме накара да обещая да се държа като джентълмен.

— Звучи съвсем в стила на Оливър. — Колебаеше се дали е редно да благодари на брат си. — Значи не си тук, за да ме съблазниш?

— Тук съм, за да те убедя да се омъжиш за мен.

— Нима? Както се опита да го направиш сутринта ли? — попита тя кисело.

Той се изчерви.

— Давам си сметка, че звучах малко…

— … неентусиазиран?

— По дяволите, не бях нито неентусиазиран, нито се колебаех!

Тя вирна вежди.

— Стъписах се от думите на баба ти, че всичко ще бъде потулено. Усъмних се дали ще допуснеш да те принудят да се омъжиш само защото аз… защото ние…

— … бяхме интимни?

Той кимна вдървено.

— Очаквал си да предпочета да забравя как си легнахме заедно, за да отведа друг мъж в леглото си? Богат херцог, например?

— Не! — напъха ръце в джобовете. — Не беше така. Нямах предвид…

Чувстваше се объркан. Тя винаги го харесваше повече такъв. Ставаше по-достъпен. Ако не продължаваше да му се сърди толкова много, щеше да го намери за доста мило.

Видимо го обзе безпокойство.

— Не исках да направя нещата по-трудни за теб, повярвай.

— Не искаше да ги направиш по-трудни за теб! Не желаеш да се окажеш с разглезена съпруга, която смята да пилее състоянието си за дантели по роклите и захарни фигурки по тортите.

— Не! Не искам съпругата ми да си загуби състоянието, защото се е омъжила за мен! — На брадичката му потрепери мускул. — Неслучайно споменах за заплахата баба ти да те остави без наследство. Истина е… — Поколеба се. После изправи рамене. — Тя обяви, че ако се омъжиш за човек с ниско социално положение като мен, ще те изключи от завещанието си. Братята и сестра ти ще получат полагаемите им се дялове, но ти ще останеш без нищо.

Силия се стъписа напълно.

— Лъжеш!

— Ще ми се да беше така.

Силия се замисли за последните няколко дни, колко странно се държеше той и какво говореше. Изведнъж няколко неща си дойдоха на мястото.

— Тя кога го направи?

— Вечерта на бала.

Ето защо той отново се държа хладно; ето защо не танцува с нея. Ето защо я избягваше и не искаше да отиде с него в Хай Уайкомб.

Ето защо й държа всички онези лекции какъв ще бъде животът й с него в бедния Чийпсайд. Бил е сигурен, че баба й ще я остави без средства, след като се венчаят.

Същевременно снощи я люби едва след като тя прие да стане негова съпруга. И го направи, въпреки че е знаел за очакващата я бедност. Съзнавал е, че няма да получи нищо от женитбата, освен възпитана съпруга, която дори може да му бъде в тежест.

В гърлото й се надигна буца. Всичките му предпазни мерки сутринта са били, защото Порядъчния Пинтър е смятал за редно тя да бъде подготвена да загуби цялото си състояние.

Това, което искам, си ти. Само теб.

Вероятно наистина е така. Но тогава нека се държи подобаващо. Да престане да прави каквото смята за правилно, преди да се консултира с нея.

— Знам какво мислиш — подхвана той.

— Нима? — В това беше проблемът. Той наистина вярваше, че е така. — Кажи ми.

— Мислиш, че се въздържам да се оженя за теб, защото няма да имаш пари.

— А такъв ли е случаят?

— Не! — възрази той видимо обиден.

— Значи се смяташ за прекалено добър, за да се ожениш по финансови причини, а аз съм достатъчно лоша, за да си мисля, че би го направил.

Той се обърка.

— Не казах това…

— Така ли? — Притегли към гърдите коленете си и ги прегърна. — Когато някой загатне, че си безпринципен поради обстоятелствата около раждането ти, ставаш Гордия Пинтър и се държиш високомерно като лорд. Същевременно виниш всички аристократи, защото са се родили такива. Смяташ ли го за честно?

Той я погледна начумерено.

— Забравяш, че ме помоли да разследвам ухажорите ти, понеже не желаеш да се омъжиш за по-нискостоящ или беден, който би се оказал златотърсач.

Тя трепна.

— В началото бях предубедена. Разбрах обаче колко свестен мъж си и промених мнението си. Това е разликата. — Отново я обзе гняв, защото се сети какво каза сутринта за херцога. — И след всичко преживяно от нас заедно, ти почти ме обвини как ще хукна и ще се омъжа за първия херцог, който ми предложи.

— Защото заслужаваш херцог, дяволите да го вземат! — Върху лицето му се изписа тревожно изражение. — Заслужаваш мъж, способен да ти подари луната. Аз не мога. По силите ми е само да ти дам приличен дом, в почтен квартал на града, с порядъчни съседи… — Гласът му бе на път да му изневери. — Ти си най-възхитителната жена, която познавам. Само мисълта от какво трябва да се откажеш, за да бъдеш с мен, ме съсипва.

— Казах ти вече: не ме интересува — напомни му тя разпалено. — Защо не ми вярваш?

Той се поколеба за миг.

— Истината ли искаш?

— Винаги.

— Защото не си представям как ще избереш мен, когато можеш да имаш всеки мъж с високо социално положение и богатство.

Тя се изсмя тъжно.

— Определено преувеличаваш достойнствата ми, но не се оплаквам. Това е едно от многото неща, които харесвам у теб: виждаш ме в по-добра светлина, отколкото съм в действителност. — Сети се за нежните му слова предишната нощ. Стана от леглото и се приближи до Джаксън. — Знаеш ли какво виждам, когато те погледна?

Джаксън впи очи в нейните.

— Порядъчния Пинтър. Гордия Пинтър.

— Да, но се правиш на такъв пред света, за да се защитиш. — Протегна ръка и го погали по бузата. Сърцето й сладостно трепна, когато той сепнато си пое въздух. — Свалиш ли си гарда обаче, виждам Джаксън, който винаги открива истината, колкото и да е трудно. Той рискува живота си, за да защити по-слабите. Готов е да пожертва всичко, за да ми попречи да се самопожертвам аз.

Хвана ръката й.

— Виждаш един светец — обяви той дрезгаво. — А не съм такъв. Аз съм мъж с желания и потребности и много трески за дялане.

— Треските ти за дялане ми харесват — усмихна му се тя нежно. — Ако наистина исках мъж с титла и богатство, вероятно много отдавна щях да се омъжа. Навсякъде разправям, че не съм се венчала, защото никой не ме иска, а всъщност аз не исках никого. — Заигра се с кичур от косата му. — Очевидно съм чакала теб, с всичките ти трески за дялане.

Очите му се изпълниха с копнеж. Поднесе ръката й към устните си и толкова нежно целуна дланта й, че сърцето й се качи в гърлото. После вдигна лице и простичко каза:

— Тогава се омъжи за мен, с всичките ми кусури.

Тя преглътна.

— Говориш така сега, когато сме сами…

Той покри устните й със своите и страстно я целуна — тя направо се разтопи. Дяволите да го вземат; винаги прави така, останат ли насаме. А сред другите се преобразява; и още не е споменал думата „любов“.

— Достатъчно засега — предупреди тя и се отдръпна. — Докато не ми направиш прилично предложение за женитба пред семейството ми, няма да се намърдаш в постелята ми.

— Сладурано…

— Не ме умилостивявай, Джаксън Пинтър. — Отдръпна се още малко. — В момента искам Порядъчния Пинтър отново да застане пред мен.

Върху устните му се появи насмешлива усмивка.

— Съжалявам, любима, но го прогоних, когато видях как обърква личния ми живот.

Любима?

Не, няма да допусне това да я размекне. Не и докато не е сигурна, че след време пак няма да започне да се държи хладно.

— Пред Оливър си обещал да се държиш джентълменски.

— Брат ти да върви по дяволите.

Пристъпи решително към нея.

Тя отстъпи, за да се предпази, но същевременно силно се вълнуваше.

— Не се ли притесняваш, ако баба ме остави без наследство и ти да се сдобиеш с разглезена съпруга, за която няма да разполагаш с достатъчно пари?

— И баба ти да върви по дяволите. А и парите ти. — Със замах отмести стола настрана. — Искам теб!

— Джаксън! — извика тя, докато той се приближаваше. — Някой ще те чуе!

— Чудесно. — Прегърна я през талията и я поведе към леглото. — Тогава ще си напълно компрометирана и ще се наложи да се оженим.

Докато тя все още потръпваше от вълнение от властния начин, по който той поемаше нещата в свои ръце, той я бутна върху леглото и легна отгоре й.

Тя не можеше да повярва, че плахият й любим се държи така прелестно непредпазливо. В този миг той промърмори:

— А още по-добре ще е да ни заварят тук сутринта и да ни отведат направо в църквата.

И долепи устни до нейните.

Глава двадесет и четвърта

На Джаксън му идеше да ликува, когато тя разтвори устни, за да посрещне целувката му. Разбираше гнева й. Ако бе почтен мъж, щеше да направи както иска тя: да се върне сутринта и да направи „прилично предложение“ пред цялото й семейство.

Нямаше обаче да рискува тя да промени решението си с настъпването на утрото. Този път ще я остави да копнее за него така, както той копнееше за нея, дори ако се налага да прекара цялата нощ тук.

Прокара устни по брадичката й, после по шията й, за да се наслади на нежната кожа. Тя извърна глава, за да го гризне по ухото и прошепна:

— Въобще не трябваше да оставям пистолета, дявол такъв.

— Предупредих те — отвърна той. — Не насочвай пистолет, ако не възнамеряваш да го използваш.

— Ще ми се да бях те застреляла, когато имах възможност, задето се държа така студено сутринта.

Сериозно я беше засегнал, по дяволите.

— Ще ти се реванширам. — Заигра се с гърдата й, после и със зърното, а тя ахна. — След тази нощ никога няма да имаш основание някога отново да се съмняваш в мен.

— И преди ме люби — напомни тя, а той само засмука гърдата й през плата на долната й риза. — Нищо не означаваше.

— Означаваше всичко! — Отдръпна се и се огледа, докато не откри каквото търсеше. — Слушай. — Протегна се, хвана шнура със звънеца за прислугата и го пъхна в ръката й. — Ще ти покажа колко означаваш за мен. Ако в някой момент се усъмниш в моята искреност, дръпни шнура. Някой ще пристигне и ще се наложи да се венчаем.

Тя вирна вежди.

— Слугите не пристигат веднага, защото къщата е голяма. Ще разполагаш с предостатъчно време да се скриеш.

Той стана от леглото, разкопча си жакета, а после и жилетката.

— Не и ако сме голи, а аз съм в леглото ти, вътре в теб. — Тя премигна от натуралистичното му описание, а той сниши глас. — Свали си долната риза, сладурано.

С типичното си упорство тя продължи да го наблюдава, докато той събличаше дрехите си и остана пред нея само по бельо.

— Явно си решила да ме измъчваш, заради жестокостта ми сутринта.

— И какво, ако е така? — Гласът й леко трепереше, а очите й го изпиваха.

В резултат членът му набъбна от желание. Не бе сигурен дали е в състояние да се въздържи, докато я задоволи както искаше, но щеше поне да се постарае.

— Имаш право да ме измъчваш, признавам. — Коленичи пред краката й. — Но се надявам да ми позволиш да променя решението ти.

Преди тя да разбере какво е намислил, той вдигна долната й риза, разкри триъгълника от косъмчета по интимните й части и целуна срамните й устни.

— Джаксън! — изпищя тя. — Какво правиш?!

Той отмести косъмчетата и разкри влажната й вече вагина.

— Променям решението ти — обясни той и отново я целуна.

— О… мили… боже… — прошепна тя, докато езикът му я обхождаше, а тя се гънеше под него.

Той се усмихна триумфално и продължи с ласките си, все в стремеж да я възбуди до крайна степен.

— Джаксън… за бога… Джаксън, негодник такъв…

Никой никога не го бе наричал „негодник“, но при сегашните обстоятелства му прозвуча като комплимент. Вкусът на соковете й възпламени кръвта му. Членът му съвсем се втвърди и той мислеше, че ще умре, преди да я обладае. Със сетни усилия на волята продължи да я целува, ала не спираше да мисли за желанието си да проникне дълбоко в нея.

За щастие не след дълго тя се надигна да посрещне устните му и стигна до оргазъм — после извика, притиснала главата му към корема си.

Докато тя лежеше и потреперваше, той започна да я целува по корема и по бедрата. Ако не бе така възбуден, щеше да я целува навсякъде, за да маркира всеки сантиметър от нея като своя територия.

Негова. За пръв път започна да мисли, че е възможно.

Близна и целуна пъпа й.

— Твоята… жестокост… не спира… да ме удивява, сър…

— Казах ти: всеки път, когато съм до теб, мечтая да правя всякакви неща с теб.

Плъзна се нагоре по тялото й и същевременно притегли долната й риза нагоре. Вече виждаше и докосваше прекрасните й гърди, които така измъчваха въображението му.

Очите й, пълни с желание, срещнаха неговите.

— От седмици насам мисля само за това — призна той дрезгаво и с мощен тласък проникна в нея. — И това сънувам всяка нощ…

Тя обгърна врата му с ръце и се надигна да го посрещне.

— Не съм си въобразявал, че сънят ще се сбъдне. Не съм си мислил, че дамата някога ще е моя…

— А сега?

Страните й бяха поруменели приятно, а очите й сияеха.

— Сега знам, че нямам избор. — Проникна още по-навътре в нея. — Трябва да направя дамата моя на всяка цена. — Забави малко темпото, за да улови нейния ритъм. Искаше да стигнат до края заедно. — Защото… без нея… няма сънища… Само кошмари…

Погледът й съвсем се разнежи. Тя ахна и изригна, обгръщайки члена му с топлина. Сега вече и той нямаше причина да се въздържа. Потопи се в обзелото го блаженство…

Вече не можеше да избяга от истината: бе загубил битката да пази сърцето си.

— Обичам те — промълви той. — Обичам те, скъпа моя Силия. Винаги ще те обичам…

Известно време лежаха неподвижно, плътно притиснати един към друг и преплели крайници. Най-сетне той слезе от нея, тя се завъртя към него и го погледна несигурно.

— Наистина ли ме обичаш?

— Разбира се. — Целуна я. — Много те обичам, сладурано.

На лицето й се изписа щастие, но много бързо премина в пресметливо изражение.

— Очакваш, предполагам, да чуеш нещо подобно и от мен?

— Продължаваш да ме измъчваш заради сутринта ли?

— Може би.

— Тогава трябва съвсем да те убедя в намеренията си — обяви той и посегна към шнура.

— Да не си посмял! — спря го тя наполовина свъсила вежди, наполовина готова да прихне.

— Обичаш ли ме? — попита той, готов да дръпне шнура.

— Може би — закачливо отвърна тя. — Мъничко. А ти продължаваш ли да ме смяташ за разглезена дама?

— Не по-разглезена от красива жена, която умее да получи всичко от мъжа, който я боготвори.

— Значи ме боготвориш?

— Страстно. До полуда. — Пусна шнура. — И не, не те мисля за разглезена. Ако съм имал някакви съмнения, леля ми ги разсея напълно.

— Леля ти?

— Разказах й всичко… Е, не всичко, но важното и основното. Тя ми обърна внимание, че вероятно съм най-недодяланият ухажор, правил някога предложение за женитба и изцяло защити поведението ти сутринта.

На устните й заигра дяволита усмивка.

— Леля ти май доста ще ми допадне.

— Убеден съм. Двете много си приличате. — Поколеба се дали да сподели и останалото; реши, че тя трябва да знае. — Оказа се права относно приликата между мен и чичо ми. Говорих надълго и нашироко с леля Ейда и се оказа, че чичо Уилям не е онзи, за когото винаги съм го смятал.

Тя веднага схвана подтекста на думите му и той разбра, че тя вече се е досетила.

— Съжалявам, Джаксън…

— Няма защо. Ако от мен зависеше да си избера баща, щеше да е той. — Разказа й всичко и добави: — Сега ти е ясно, че в мен няма и капка благородническа кръв.

— В такъв случай — подхвърли тя закачливо — сватбата отпада.

Той покри гърдата й с ръка.

— Тогава се налага да те убеждавам още.

— Прави каквото искаш, но те предупреждавам: една дама никога не се предава.

— Ще видим — промълви той и започна да обсипва устните й с целувки.

След известно време те отново лежаха с преплетени крайници, напълно изтощени и блажени. Главата й бе на рамото му, когато прошепна:

— Обичам те, да знаеш.

— И аз така си мислех.

Тя се престори на разгневена.

— Нахален дявол! Понякога си по-арогантен от братята ми.

— Дори още повече. Защото ще настоявам да се оженим възможно по-скоро. — Прокара ръка по корема й. — След всичките ни отдавания ти вече може и да носиш моя син. А нито един мой син няма да е незаконороден.

Очите й засияха, но все пак намери сили да възрази:

— А ако е дъщеря?

— И дъщеря ми няма да бъде незаконородена.

— А ще ме оставиш ли да я науча да стреля?

— Няма нужда. Ако имаме дъщеря, няма да позволя на никой мъж да я доближи, преди да стане на трийсет.

Тя се разсмя весело.

— Тогава, в името на детето ни, се моля да нямаме дъщеря. — Сгуши се още по-плътно. — Но ако имаме, искам да я науча да стреля. Не вреди една жена да е подготвена.

Буца заседна в гърлото му, като се сети за всички неща, които я бяха направили толкова бдителна — смъртта на родителите й, идиотията на Нед… стрелбата по нея.

— Това ме подсеща: време е да вървя.

— Така е — съгласи се тя. — Ние се шегуваме, но е рисковано някой да те завари тук. Братята ми са непредсказуеми, а баба вероятно ще те подгони из имението с бастуна си.

— С братята ти и баба ги ще се справя. За жалост те преследва убиец и трябва да разбера кой е.

— Днес научи ти нещо?

Докато се обличаше, й разказа какво бе установил. Когато стигна до писмото за Елзи, тя се надигна.

— Първо при нея ще отидеш, нали?

— Планирах да дойда първо тук, за да ти предложа брак по начин, подобаващ на твоето обществено положение.

— Остави това засега — отхвърли тя варианта. — Направиш ли го, ще прекараме целия ден в обсъждания, в обвинения и контраобвинения и накрая — да се надяваме — в празнуване. Преди това искам да чуя какво има да каже Елзи. Възможно е да знае истината за мама.

— Да, но не храни големи надежди.

— Ако я навестиш достатъчно рано — пресметна тя, — ще се върнеш, преди някой да е станал. — Усмихна му се. — Доведи и леля си. Много искам да се запозная с нея.

— Вече съм наясно, че двете ще си допаднете напълно.

— Надявам се.

При вида на замечтаното й изражение сърцето му се сви. Боже, какво не би дал да остане такава завинаги. Ами ако не успее? Ако…

— О, я недей — обади се бързо Силия. — Вече виждам Гордия Пинтър на път да се появи.

Той се засмя. Тя го познаваше толкова добре.

— Подай ми вратовръзката си — нареди тя и щракна с пръсти.

— Какво?

— Ще я задържа и ако отново се откажеш от мен, ще я оставя в постелята и ще направя така, че Минерва да я открие.

Той пак се засмя.

— Не се налага. — Пристъпи към леглото и я целуна. — При първа възможност утре ще пристигна, готов да се бия за теб, любов моя, кълна се.

— Дълбоко се надявам — промърмори тя. Той тръгна към вратата, а тя добави: — Все още мога да дръпна шнура, нали си наясно?

Той се ухили.

— Давай, милейди. Ще стоя тук, а ти създай хаос в къщата.

Това сякаш я поуспокои, защото тя направи физиономия и го подкани:

— Върви тогава.

Джаксън излезе от стаята усмихнат, но не остана дълго ведър. Запленен от нея, той не се измъкна достатъчно предпазливо и само след няколко крачки си даде сметка, че от другия край на коридора го наблюдават.

Нед. Приближи се с насмешливо изражение. Очевидно бе станал свидетел как Джаксън напуска стаята на Силия.

— Какво правиш тук? — попита Пинтър.

— Не е твоя работа, но играх карти с братовчедите си, които предложиха да прекарам нощта тук. — Изгледа Пинтър лукаво. — Значи почтеният господин Пинтър не е чак толкова почтен. Не съм изненадан, че се възползваш от пренебрежението на красивата ми братовчедка спрямо приличието, но…

Джаксън го стисна за гърлото и го подпря на стената. Докато Нед се опитваше да се освободи от впитите му пръсти, Джаксън просъска:

— Говори за бъдещата ми съпруга само с уважителен тон. Иначе на зазоряване ще има дуел. — Доближи устни до ухото на Нед. — Знам какво си й причинил, когато е била на четиринайсет. Тогава ти се е разминало, защото е била уплашена, наивна и е очаквала всички да обвинят нея. И двамата сме наясно: разберат ли братята й, ще ти отрежат топките и ще ги натикат в устата ти. Ако не се притеснявах, че това ще я смути още повече, лично щях да го направя. — Отстъпи достатъчно, за да погледне Нед в лицето и да се убеди, че е разбрал заканата. — Само да прошепнеш непочтителна дума в нейно присъствие, ще се събудиш в канавката, където никой няма да те намери. Ясен ли съм.

Нед премигна.

— Напълно, сър.

— Чудесно.

Изчака Нед да мине край стаята на Силия, да стигне до своята и да влезе. После Джаксън се отправи към стълбището.

Първото, което ще направи, след като се ожени за Силия, е да прогони братовчед й от Халстед Хол завинаги.

Глава двадесет и пета

Силия се чувстваше отпочинала, щастлива и влюбена. Джаксън я обичаше! Днес ще дойде, ще й поиска ръката и всичко ще е наред.

Имаше само още едно желание: баба й да не спечели, затова се налагаше да е предпазлива. Никак не й се искаше заради нея сестра й и братята й да останат без наследство.

Стана от леглото и позвъни за Джили. Посрещна камериерката си с думите:

— Прекрасен ден, нали, Джили?

Снощи Джили я остави с подпухнали от плач очи, затова сега я изгледа объркана.

— Да, милейди.

Докато момичето й помагаше да се облече, Силия се питаше дали ще й разрешат да я вземе със себе си в Чийпсайд. Дали ще е по джоба на Джаксън да поддържа камериерка за нея, ако баба й наистина я лиши от средства?

Но баба й няма да го направи. Оливър няма да й позволи, нали? Впрочем, какво значение имаше? Стига да е с Джаксън, не я интересува какво я чака в Чийпсайд.

— Колко е часът? — попита тя, докато Джили оправяше косата й.

— Почти единайсет.

— Господин Пинтър не е дошъл още, предполагам.

Силия се насили да не се усмихне, когато камериерката я погледна смаяна.

— Не, милейди, доколкото ми е известно.

Ако е отишъл да говори с Елзи, още е прекалено рано да е тук, помисли си тя и въздъхна.

Джили приключи с косата й и Силия отиде до прозореца. Беше прекрасен ден — съвсем подходящ да се врече на Джаксън. Слънцето грееше ярко и заличаваше мрачния зимен пейзаж. Беше толкова ясен ден, че виждаше пътя и идващата по него карета…

Джаксън! Пристигаше. И то със своята карета, като истински джентълмен. А и сигурно, защото идваше с леля си. Това показваше колко е сериозен по отношение на предложението за брак.

Вероятно приличието изискваше да остане в стаята си, докато някой дойде да я повика, но днес не се чувстваше като порядъчна дама. Хукна по коридора и слезе по стълбите. След минути стоеше на алеята и със сетни усилия на волята си наложи да не се затича, а да върви бавно към каретата, вече в другия край на алеята.

С приближаването обаче Силия си даде сметка, че това не е екипажът на Джаксън. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Идваше проклетият виконт Де Басто. Напълно бе забравила за събирането в имението, което щеше да приключи едва утре. Виконтът пристигаше обичайно в този час.

В момента последното й желание бе да види някой от ухажорите си. За жалост вече нямаше как да се измъкне — каретата бе намалила и той я видя.

Слезе и застана пред нея.

— Милейди! Колко се радвам да те видя. Чух, че си била болна.

Тя се насили да се усмихне.

— Чувствам се много по-добре.

И щеше да се почувства още по-добре, когато се отърве от ухажорите си.

Той й предложи ръка и тя я пое. Направи знак на кочияша да ги последва и я поведе към къщата.

— Днес изглеждаш прелестна.

— Благодаря.

Втората й усмивка бе далеч по-искрена. Той не бе виновен, че няма романтичен интерес към него; това обаче не бе причина да се държи грубо и невъзпитано.

— Цялата сияеш. Същинска горска нимфа си. Или по-скоро фея.

Боже, защо мъжете винаги я оприличават на нещо неземно? И къде бяха всичките, когато трескаво си търсеше мъж?

Но казаното снощи на Джаксън отговаряше на истината: не я интересуваха мъжете, които срещаше по балове и вечеринки. Нямаше търпение да се отърве от мъже от сорта на виконта. Май предпочиташе по-грубовати, но не си бе давала сметка досега.

— Нищо чудно защо твоите близки те наричат Елфче. В някои отношения напълно ти подхожда.

— Мразя да ме наричат така — не се въздържа да сподели тя. — От дете никой не ми е викал…

Сепна се. Откъде е разбрал, че я наричат така? Беше забранила на близките си да го правят и те се съобразяваха.

Побиха я студени тръпки. Обърна се към виконта и съумя да го попита с най-любезния си тон:

— Кога си чул някой да ме нарича Елфче? Нямам спомен…

Погледна го в лицето и видя напълно фалшива усмивка.

— Сигурно по някое време — отвърна той неопределено. — Възможно е ти да не си била наоколо.

— Вероятно е така.

Никой от семейството й обаче не би дръзнал да го направи.

Започна да премисля разни неща. Като се има предвид на каква възраст го определи Джаксън, значи той бе съвсем малко по-млад от баща й. В съзнанието й изплува разговора й с виконта преди ден — обсъждаха родителите й, смъртта им… Той прояви любопитство доколко майка й е била привлечена от баща им…

Необичайни въпроси ли бяха това, или съвсем нормални?

Не. Разсъжденията й са абсурдни. Ако той е бил любовникът на майка й, защо ще се появява тук с риск да го заловят? Освен това любовникът на майка й не беше португалец. Щеше да го запомни, ако е така.

Освен ако…

— Странно нещо са прякорите — подхвърли тя дръзко. — Онзи ден се обърна към мен на португалски. Стори ми се много музикално. Май означавало „ярка красота“. Нещо като brilhante…

— Нарекох те „ярък дух“ — alma brilhante. — Погледна я изпитателно. — „Ярка красота“ е beleza brilhante.

Тя затаи дъх и отмести очи от неговите. Mia dolce bellezza.

Ами ако не е чула италиански, а португалски? Четиригодишно дете би запомнило фразата, ако му звучи познато. Dolce означава „сладък“ на италиански. Ако и beleza и bellezza означават „красота“, дали и dolce не означава нещо на португалски?

— Или мислиш за „minha doce beleza“ — промърмори той, сякаш прочел мислите й. — Означава „моя сладка красота“.

Тя го погледна в очите и сърцето й замря. Той я гледаше с пълно разбиране.

— Помниш онзи ден в детската стая, нали? — попита той задавено. — Не мога да повярвам. Надявах се, че спиш или няма да помниш след толкова години, но…

— Не… Не знам за какво говориш.

Стисна ръката й по-здраво и излая нещо на португалски на кочияша.

— Пусни ме! — опита се да се отскубне тя.

Преди да го удари с коляно, както Джаксън я научи, той извади пистолет от жакета си и тихо заяви:

— При всичките ми опасения, милейди, налага се да дойдеш с мен.

Каретата спря. Двама прислужници скочиха, грабнаха я и я натикаха през вратата, която виконтът отвори. Той и един от прислужниците скочиха вътре след нея.

Каретата обърна и потегли към портата на имението. Тя залепи глава за прозореца и изпищя, но виконтът запуши устата й с ръка.

— Тихо. Няма да те нараня. Кълна се.

Ухапа ръката му и той изруга. Ако възнамерява да я застреля, нека го направи тук, пред семейството й. Няма да умре в някаква ловна хижа, та никой да не разбере какво и защо е станало.

— Стой мирна — изръмжа той, — или ще застрелям лакея, дето тича в момента след нас.

След каретата наистина тичаше един от лакеите на Халстед Хол. Тя не искаше той да умре заради нея. Едва ли бе видял какво се случи, но вероятно е разпознал каретата. Знае кой я е отвлякъл.

Ще каже на Джаксън и той ще тръгне след нея. Да, Джаксън щеше да мине по този път всеки момент. Тя ще гледа през прозореца. Междувременно трябва да оцелее, докато той я спаси.

Възмутена как попадна в лапите на виконта, тя опря гръб на облегалката. Защо постъпи така безразсъдно и го попита за „красота“? Въобразяваше си, че го прави завоалирано, а и искаше да разбере истината за майка си, но при дадените обстоятелства се получи глупаво.

— Къде ти е пистолетът? — настойчиво попита той. — Дай ми го или ще накарам прислужника да те претърси.

Поколеба се дали да не го излъже, но не желаеше грубият мъж да я докосва.

— Не е у мен. Оставих го в стаята си, кълна се.

Изгледа я изпитателно, но май й повярва. И защо не? Беше без чантичка, без наметало, без джобове; дори не си взе пелерина.

Защо излезе от къщата без нищо и особено без пистолета си? Така е, като действа прибързано. Джаксън имаше право: понякога тя действаше, без да мисли.

— Семейството ми знае кой си — излъга тя. — Наясно са какво си направил на мама.

Той изсумтя.

— Ако отговаряше на истината, нямаше да тръгнеш с мен. Щеше да хукнеш към къщата още щом ме видя. — Погледна я изпитателно. — „Елфчето“ ме издаде, нали? Глупава грешка от моя страна. Не си дадох сметка, че близките ти вече не те наричат така.

— Лакеят видя каретата ти. Сигурно е видял и как ме отвличаш. Ще каже на семейството ми и те ще тръгнат след теб.

— Затова караме така бързо. Наредих на кочияша при първа възможност да свие по страничен път.

Значи няма да срещнат Джаксън. Обзе я отчаяние.

— Това е без значение. Знаят къде живееш.

— Не отиваме в дома ми — възрази той решително. — Кракът ми няма да стъпи повече там.

Не, не, не… Ако отиде на неизвестно на Джаксън място, къде ще я търси? Всъщност нямаше особено значение. Дотогава вероятно ще е мъртва.

По дяволите! Няма да умре и да допусне на този негодник да му се размине!

— Ако спреш тук и ме пуснеш, ще разполагаш с предостатъчно време да избягаш. Обещавам да не кажа на никого кой си.

— Явно ме смяташ за голям глупак — отвърна той суховато.

— Моля те — промълви тя плахо, не свикнала да моли за живота си. — Ако някога си обичал мама, няма да убиеш дъщеря й.

Той я погледна втрещен.

— Нямам никакво намерение да те убивам, скъпа. Тези два дни без теб бяха пълна агония.

Тя изсумтя.

— Затова ли носиш зареден пистолет в джоба?

— Взех го, защото вчера в Илинг чух, че разбойници стреляли по тези пътища срещу някаква двойка.

— Сега кой е глупакът? И двамата сме наясно, че няма разбойници. Ти си стрелял по нас.

— По никого не съм стрелял! И защо казваш „нас“? Кой се крие зад нас? — Изглеждаше искрено изненадан. — Как ти хрумна, че ще стрелям по теб? Намирам те за опияняваща… прелестна. Съвсем сериозно те ухажвам.

— И си въобразяваш, че бих се омъжила за любовника на майка си? Луд ли си?

— Не е толкова странна идея — обяви той, макар да приличаше на човек, на когото току-що е хрумнала. — Преди да разбереш, че съм й бил любовник, приемаше вниманието ми с удоволствие.

По дяволите! Глупавият й план да използва ухажорите си, за да принуди баба си да промени решението си, сега се насочваше срещу нея.

— Но вече знам — отвърна тя разпалено. — И това променя всичко.

— О, какъв огън, каква страст. Притежаваш всичко, което желая у една съпруга. — Очите му заблестяха. — Толкова приличаш на нея. Красива, одухотворена…

— Въобще не съм като мама — просъска тя, шокирана от решимостта му да се оженят. — Всички го казват. Аз съм по-висока и по-слаба, косата ми е по-тъмна…

— Не говоря за външния ти вид, а за поведението ти, как се усмихваш. Мекотата на очите ти… същите като на майка ти. — В гласа му се долови горчивина. — А онзи негодник, баща ти, така и никога не ги оцени.

— И затова го уби — прошепна тя.

— Какво? Не! — Погледна я намръщен. — Разбирам какво си мислиш, но не е вярно. Не аз убих родителите ти.

Глава двадесет и шеста

Джаксън сновеше нетърпеливо из малкия салон на къщата, където живееше Елзи. Хазяйката му обясни, че откакто е пристигнала в Лондон Елзи търси работа и очаква да се върне от събеседване всеки момент.

— Седни, Джаксън — подкани го леля му. Придружаваше го, защото той възнамеряваше след това да отиде в Илинг. — Жената все ще се прибере някога. Лейди Силия ще те разбере. Нали си я уведомил къде отиваш?

— Да, но съм нервен да я оставя сама, когато наоколо блуждае убиец.

— Вече разбра: не Плъмтримови са стреляли по вас двамата, а е съмнително някой друг в имението да иска да я нарани, нали?

Застана срещу нея.

— Продължавам да не вярвам на Девънмонт и на Нед. Онзи мъж…

Вратата се отвори и влезе усмихната жена.

— Добър ден, сър. Хазяйката ме уведоми, че искате да ме видите. За работа ли става въпрос?

Едва ли имаше повече от четирийсет, с правилни черти и стройна фигура. Джаксън не би се изненадал да разбере, че Луис Шарп я е харесвал, макар вече да не вярваше случаят да е такъв.

— Ти ли си Елзи Уоткинс? — попита той.

Тя кимна.

— Някога си била камериерка на госпожа Огъстъс Родон.

Уплаха смени дружелюбното й изражение.

— Простете, сър. Май ме бъркате с някого…

Обърна се към вратата.

Той бързо прецени кое би я изплаши така и продължи:

— Нямам нищо общо със семейство Родон. Тук съм заради децата Шарп. Те имат право да знаят какво се е случило с родителите им.

Тя спря скована. Той се приближи.

— Аз съм Джаксън Пинтър, годеник на лейди Силия. Вероятно я помниш — най-малкото от децата Шарп. Разследвам смъртта на родителите й и се надявам да изясниш някои въпроси за твоите предишни работодатели. Много ще ми помогне.

Тя бавно се извърна с лице към него.

— Ти разговаря с Бени, нали?

— И ти говори с него.

Тя преглътна.

— Той знае колкото мен. Щом сте осведомен, че е идвал при мен, значи отново сте говорили с него и нямам какво да добавя…

— Бени е мъртъв. Някой го е убил по пътя от Манчестър.

Ако някога бе подозирал Елзи да е замесена, сега съмненията му отпаднаха; тя пребледня и придоби вид на човек, готов да припадне. Хвана я за ръка и я отведе до кушетката.

Леля му извади от чантичката си шишенце със соли и се приближи.

— Заповядай, скъпа. Това ще ти помогне.

За няколко минути Елзи се остави на грижите на леля Ейда, после погледна Джаксън.

— Нямах представа за Бени. Напуснах работата у семейство Родон в деня, когато той дойде да ме види.

— Работа у семейство Родон? — повтори Джаксън. — Те в Манчестър ли са? Капитан Родон не е ли в Гибралтар?

— Беше допреди шест месеца. Госпожа Родон я хвана носталгия, той сдаде поста и се върна в Англия. Поне така ми обясниха. Помолиха ме да не го огласявам. Искаха да живеят тихо тук, далеч от всички предишни приятели. Госпожа Родон наследи имот в Манчестър и се настаниха там. — Тя отново вдъхна дълбоко от солите. — Не задавах въпроси. Те винаги са били особена двойка. Тя спомена, че останала доволна от работата ми и затова ме наела. — Гласът й стана по-суров. — Повярвах й, докато Бени не ме накара да се замисля.

Джаксън седна до нея.

— Какво ти каза Бени?

— Разберете ме правилно. През онези години семейство Родон често гостуваше на семейство Шарп и с Бени станахме… близки. Говорехме за разни неща. След като отидохте да го питате къде е била Нейна светлост в деня, когато починаха, той стана нервен.

— Защото е знаел за връзката между лейди Стоунвил и капитан Родон — досети се Джаксън.

Тя се изчерви.

— Подозираше. И смяташе, че аз знам дори още повече.

— Така ли беше?

— Нищо със сигурност. Господарката ми винаги твърдеше, че имат връзка, но тя беше ревнива. Вечно виждаше жени около съпруга си, дори да нямаше такива. — Очите й издаваха колко е притеснена. — С Бени винаги искрено сме вярвали, че лейди Стоунвил е убила съпруга си. Приставът каза така и приехме, че се позовава на конкретни улики. Вече нямаше значение дали е имала връзка. Въздържахме се да споделяме такова ужасно нещо за Нейна светлост. Нека мъртвите почиват в мир и така нататък.

— И тогава се появих аз и обявих, че има въпроси около смъртта им.

Тя кимна.

— Бени се тревожеше да не би нещата да са по-сложни, отколкото си мислим. Решил да ме издири, за да се уговорим колко да разкрием пред вас. Но когато ме откри на работното ми място, се разстрои, защото отново бях при семейство Родон. Според него те бяха замесени в убийствата. Беше подозрителен спрямо семейство Родон — защо хем настояват присъствието им в Англия да остане в тайна, хем са ме издирили, за да ме наемат.

— Вероятно, подобно на мен, е подозирал, че искат да те държат под око заради това, което знаеш.

— През онзи ден Бени ме умоляваше да тръгна с него. — Погледна лелята на Джаксън крадешком. — Обясних му, че не съм от онези, които побягват с мъж, независимо дали ми е любим, или не. Пък и нямаше да напусна добре платена работа заради подобни неубедителни доказателства. Затова той си тръгна без мен. — Тревожно изражение пробягна по лицето й. — Но господарят ми го видял да си тръгва и ми зададе всевъзможни въпроси: защо е идвал Бени, какво е искал. Изплаших се. Отговорих, доколкото можех, и го представих като светско посещение, но след всичко, което Бени ми разказа, съвсем се изнервих. Същата вечер, след като всички заспаха, си опаковах багажа и заминах.

— И повече никога не видя Бени.

— Не. Разчитах да го настигна по пътя, но така и не стана. — Погледна го в очите угрижено. — Нали не мислите, че капитанът го е убил?

— Някой го е направил и все повече и повече започва да изглежда да е дело на човек от семейство Родон. Просто се смятай за късметлийка, че си се измъкнала.

— Казах на родителите си да не съобщават местонахождението ми на никого, затова си представяте шока, когато вие се появихте тук.

— Обясних им, че има вероятност да се окажеш свидетелка на убийство и те прецениха за разумно да сътрудничиш. Особено след като ги предупредих, че е възможно да си в опасност. Помолих ги обаче да не ти казват последното. — Усмихна й се тъжно. — Извинявай, но не исках да приема, че си замесена.

— Разбирам.

— Значи продължаваш да се колебаеш дали между капитана и лейди Стоунвил е имало връзка?

— Да. Но в деня на пикника Бени ми каза как видял капитана да се връща доста раздразнен късно следобед.

— Едва ли е споменал какъв кон е яздил?

Тя се изненада.

— Не, не стана дума.

Нямаше значение. Джаксън бе почти убеден, че мистериозният мъж на коня е бил капитан Родон. Но ако беше така и Родон ги е убил, защо Дезмънд е видял мъжа да язди към хижата?

Освен ако госпожа Родон не е стреляла?

Облегна се и започна да разсъждава на глас.

— Не разбирам защо семейство Родон въобще се е върнало в Англия. Ако са се опасявали да не ги заподозрат в убийство, защо им е хрумнало да се приберат?

— Веднъж ги чух да се карат дали да идват тук. Доколкото ми стана ясно, той не искаше да остават. Настояваше да се върнат в Португалия и там да живеят, но тя беше уморена от чужбина и…

— Да се върнат в Португалия ли? — попита той и усети как го побиха студени тръпки. — Някога са живели в Португалия?

— Да. Бабата на капитана е била португалка. Той има роднини там. По време на войната между Испания и Португалия обучавал много португалски войници, защото говорел свободно езика. Семейството му има и някаква титла…

— Мили боже — простена Джаксън дрезгаво. — Португалският виконт. Капитан Родон е виконт Де Басто.

* * *

Силия се вторачи във виконта, шокирана от потвърждението му.

— Чух мама, че прие да се срещнете в ловната хижа. Ако ти не си убил мама и татко, кой тогава?

По лицето му се изписа недоумение.

— Не знам. Пристигнах там след случката. Намерих ги мъртви.

Дали да му повярва? По-късното му пристигане се потвърждаваше от информацията на Дезмънд, но това пък означаваше, че напълно грешат и капитан Родон не е бил любовник на майка им. Виконтът е трябвало да се срещне с майка й в хижата.

Нещо не беше наред. Ако майка й е била в толкова близки отношения с португалски виконт, та да го допусне до детската стая, как никой не е знаел за това? Трябва да е бил гост на събирането и все някой щеше да си спомни за него. Баба й, например, но тя бе пристигнала късно. Оливър и Джарет обаче трябва да са го видели. Не са ли се озадачили как така двама португалци са се сближили със семейството?

А и беше готова да се закълне, че любовникът на майка й нямаше чуждестранен акцент. Но пък изречената фраза в детската стая…

— Нещо не ми е ясно за онзи ден — подхвана тя. Докато е негова заложница, поне да разбере възможно повече. — Защо си се обърнал към мама на португалски както татко винаги я наричаше на италиански?

Той леко се скова.

— Беше наша шега. Винаги го наричах по-злия ми брат близнак: той я обича заради парите й, а аз я обичам заради самата нея.

— Едва ли е било приятна шега. На нея не й хареса, когато ти я нарече така.

Той свъси вежди.

— Майка ти мразеше да й напомнят, че съпругът й не я обича и не я уважава. Тогава не биваше да го казвам. Не исках да я нараня.

Силия се сети за думите на Джаксън: чувствала се е виновна заради постъпките си, затова се е нахвърлила върху Оливър, за да прикрие вината си. Изглежда се е нахвърлила не на Оливър, а на друг.

Това я наведе на други мисли: какво направи госпожа Родон през онзи ден, какво каза на майка й, каква беше реакцията. Защо майка й ще завижда на госпожа Родон, ако съпругът на жената не е бил неин любовник?

Освен ако…

Силия потисна желанието си да простене. Ами ако Оливър и Джарет не са разпознали португалския любовник, защото това е било прикритието му? Голямата брада, акцентът… Боядисаната коса, за да промени възрастта си.

Побиха я студени тръпки. Ами ако виконтът е капитан Родон?

Но защо продължава с маскировката си сега, след като тя си спомни какво се е случило в детската стая? Защо продължава този странен маскарад?

Защото той наистина иска да се ожени за теб. И не знае, че подозираме семейство Родон.

Произтичащите оттук нататък изводи я потресоха. Той няма откъде да знае. Никога не бяха обсъждали подробностите пред него. Вероятно не е наясно и как госпожа Родон е прелъстила Оливър, за да си отмъсти на майка й. Изключено е жената да е споделила със съпруга си. И ако капитанът е убеден в неведението на семейството й — те изобщо да не свързват родителите си със семейство Родон — какво му пречи да поддържа прикритието си вечно?

Но тогава къде е мястото на съпругата му? Тя къде е? Възможно ли е вече да е мъртва?

И тогава я озари. Сестрата инвалид, която така и никога не им представи. Възможно е съпругата му наистина да е инвалид. Или просто се опасява, че не я бива толкова много в маскирането като него.

Именно затова прекарва вечерите в града. Съпругата му би се съгласила да му позволи да „ухажва“ Силия, за да разберат колко знае, но никога не би го изпуснала задълго от поглед. Не и ако знае, че преди това й е изневерявал.

Значи, ако наистина възнамерява да се ожени за Силия като виконт, макар да има съпруга, логично е да поддържа маскарада. И вероятно не е добра идея Силия да се издаде, че знае всъщност кой е. Докато разчита на шанса да се ожени за нея, няма причина да я убива.

Това не й оставяше никакъв избор. Налагаше се да го остави да поддържа фасадата си, докато прояви небрежност, а тя се добере до пистолет. Или докато Джаксън я намери. Защото вярваше, че Джаксън все някак ще я намери.

Надяваше се единствено да я открие навреме.

Глава двадесет и седма

Джаксън заръча на леля си да изпрати офицери от Боу Стрийт на площад „Бедфорд“, където предполагаше, че се намира градската къща на виконта.

Елзи спомена за фамилната къща на семейство Родон в Падингтън, но била затворена от години. Джаксън би пратил офицери и там, ала Падингтън се намираше извън юрисдикцията на Боу Стрийт. А и Родон едва ли би се появил там, ако желае да запази самоличността си в тайна.

С малко повечко късмет офицерите от Боу Стрийт щяха да намерят Родон в дома му на площад „Бедфорд“ заедно със съпругата му. В противен случай Джаксън се надяваше да го догони в имението дори преди Силия да го види. Все още беше рано; по време на няколкодневните тържества всички гости ставаха късно.

Понякога „виконтът“ пристигаше рано, но ако никой не беше станал, щеше да му се наложи да изчака. А и предишния ден той беше там през целия ден, но нито веднъж не направи опит да се приближи до нея. Докато не се усети, че истинската му самоличност е разкрита, Силия вероятно ще бъде в безопасност.

Или поне така продължаваше да си повтаря Джаксън. Защото алтернативата — негодникът да я спипа по някакъв начин — бе прекалено смразяваща, за да я обмисля.

Първият признак, че нещо не е наред, се появи, когато каретата му пое бързо по алеята към Халстед Хол. Прекалено много хора наизлязоха да го посрещнат и сред тях имаше мнозина от семейството — госпожа Мастърс заедно със съпругите на братята Шарп, госпожа Плъмтри с генерал Уеверли, нейният ухажор. Понеже сред тях не забеляза Силия, пулсът му заби лудо.

Със спирането на каретата, той изскочи. Нареди на конярите незабавно да сменят конете и се обърна към госпожа Мастърс.

— Къде е Силия? — настойчиво се осведоми той. — Защо всички сте излезли да ме посрещнете?

Със загрижено изражение, от което сърцето му се сви, тя отвърна:

— Един от лакеите май е видял да я качват насила в каретата на виконт Де Басто преди час.

Сърцето му потъна в петите. Не му се вярваше.

— Закъснях — промълви той отнесено. — Боже, закъснях.

— Не се притеснявай, Пинтър — обади се генерал Уеверли. — Веднага щом лакеят ни уведоми, изпратихме гостите и семейство Плъмтри да си вървят, та братята Шарп и господин Мастърс да поемат с коне след Басто и Силия. Господин Мастърс хвана най-краткия път към Гретна Грийн, а братята се отправиха към адреса му в Лондон, в случай че е отишъл там.

— Не е там — осведоми го Джаксън с пресипнал глас. — Човекът не е глупав. Знае, че първо ще отидем там. Или поне в къщата, която смятаме за негова.

Госпожа Плъмтри премигна.

— Какво искаш да кажеш?

Джаксън я изгледа свирепо. Цялата проклета вина бе нейна, защото тя насили Силия да си намери ухажори.

— Имам всички основания да смятам, че Басто всъщност е капитан Родон — заяви той, решил да не й спестява нищо. — И понеже някой от семейство Родон вероятно е убил дъщеря ти и зет ти…

Тя пребледня силно, залитна леко назад и простена. Уеверли я подкрепи, като я обгърна през талията.

— Сигурен ли си, че Басто е Родон? — попита той.

— Достатъчно сигурен — изръмжа Джаксън. Боже, как му се искаше да не е. — Допреди малко в продължение на час разпитвах бившата камериерка на съпругата му. От разказа й ми стана ясно какво цели той: през цялото време е ухажвал Силия, за да разбере дали тя помни, че го е видяла с майка си. Сегашното отвличане не е свързано с женитба. Целта е да бъде ликвидиран и последния жив свидетел на действия, извършени от него или от съпругата му.

Госпожа Плъмтри ахна, но той не разполагаше нито с време, нито с желание да я утешава. Изгледа я изпепеляващо и обяви:

— Трябва да вървя.

— Чакай. Къде отиваш? — извика тя.

Конярите още не бяха подменили конете, затова си позволи да й обърне за малко внимание.

— Елзи спомена за фамилна къща на семейството на госпожа Родон в Падингтън. Има, макар и малка вероятност, да е там и затова ще проверя.

— Нека да дойда с теб. — Госпожа Плъмтри се освободи от ръката на Уеверли. — Моля те, господин Пинтър. Остана ли тук, ще полудея.

— Чудесно! — В гърлото му се надигаха горчиви думи и заплашваха да го задавят, ако не ги изрече. — Заслужаваш го. Едва ли е оцеляла и десет минути в негово присъствие. Защо да я остави жива, след като е убил родителите й и Бени? След като стреля по нас на пътя? — Мисълта Силия да е мъртва заби нож в сърцето му и го накара да изрече още по-гневни думи. — И всичко е заради теб. Ти я принуди да търси ухажори, които тя не иска и така я тласна в ръцете му. Щеше да е в безопасност и да се наслаждава на живота, ако не беше ти.

— Пинтър, използваш прекалено силни думи, не мислиш ли? — попита Уеверли строго.

— Не са достатъчно силно — тросна се Джаксън. Пристъпи към Хети, неспособен да удържа повече гнева си. — Знаеш ли защо насърчава виконта, графа и проклетия херцог? Защото според нея ти си убедена, че тя не може да се омъжи.

Сети се колко неуверена бе, колко искаше да докаже на семейството си, че е достойна да се гордеят с нея. Идеше му да се нахвърли още по-свирепо на матроната пред него.

— Стремеше се да получи впечатляващи предложения за женитба и ти най-после да приемеш, че може да се омъжи и да спреш да я притискаш с ултиматума си. Такъв беше планът й. Докато не се влюби в мен. Явно отново е направила неподходящ избор, защото се провалих. И сега единствената жена, която някога съм обичал… — Млъкна и сподавено простена. — Тръгвам. Ще се опитам да я върна, макар надеждата да е съвсем слаба.

Ако вчера не се бе държал като глупак, ако бе направил „прилично предложение“, щяха да отпратят проклетия виконт и сега нямаше да преживява тази агония. Но вместо това той се вкопчи в глупавата си гордост. Никога няма да си го прости, както няма да си прости, че я постави в опасност.

Как ще живее, ако тя умре?

Понечи да влезе в каретата, но лейди Габриел извика:

— Тя носи пистолет, значи има някаква надежда.

Той кимна, докато се качваше, ала думите й не го успокоиха особено. Родон знаеше за навика й да носи пистолет и вероятно й го е отнел.

Все пак съществуваше и минимална вероятност тя да съумее да го използва. На Джаксън не му оставаше друго, освен да се надява на този вариант. Ако не хранеше надежда за нещо подобно, щеше да полудее, защото не си заслужаваше да се живее без Силия.

Докато каретата поемаше, той осъзна цялата ирония на положението: глупаво се бе притеснявал как ще й осигури подходящи тоалети и прислужници и какви ли не още глупости. Как въобще му бе хрумнало да се откаже от нея заради такива тривиални дреболии?

Сега само едно беше важно: Силия да остане жива; отдаде ли му се възможност отново да я вземе в прегръдките си, пет пари няма да дава за нищо останало.

* * *

Силия кроеше планове как да измъкне пистолета от капитан Родон. Това бе единствената й надежда да оцелее. Успее ли да го накара да спре каретата, за предпочитане на многолюдно място, се очертаваха известни изгледи, но въпреки няколкократните молби под предлог да се облекчи, той неизменно отказваше.

Проклет негодник. Докога възнамерява да пътуват? Общо взето избягваха града — поеха по път, който семейство Шарп не използваше. Нима я водеше направо в Гретна Грийн?

Само там могат да се оженят; тя е пълнолетна, но за да се венчае в Англия, даже със специално разрешение, се изисква нейното съгласие, а той положително е наясно, че тя няма да го даде. Много по-лесно бе да се оженят без тези формалности в Шотландия.

— Почти стигнахме, скъпа — промълви той.

Беше разсеян, потънал в свой свят.

— Къде?

Не й отговори. Боже, да не би да възнамерява да я застреля някъде извън града и да я зарови?

Със слизането от каретата, ще се бие. Ако възнамерява да я убие, ще се наложи да стреля по движеща се мишена. Прислужникът му, разбира се, сигурно също е въоръжен, а и има и други мъже на разположение…

Обзе я отчаяние. Как ще се измъкне от това положение?

Спряха внезапно. Прислужникът слезе, огледа се и направи знак на виконта да го последва. Двама други мъже я грабнаха за ръцете и независимо от ритниците и писъците й я поведоха към задния вход на постройка, която приличаше на съвсем почтена къща в покрайнините на Лондон. Тикнаха я вътре.

Наоколо нямаше други сгради. По дяволите, къде я доведоха? И защо? Къщата бе видимо необитаема. Изглеждаше пуста. Всички мебели бяха покрити и не се мяркаха други прислужници.

Хората му я въведоха в помещение с една врата. Приличаше на голям кабинет. Родон нареди на португалски нещо на мъжете, затвори вратата и застана пред нея по-непоколебим от страж.

Тя изтича до един прозорец; беше залостен, а и отвън се виждаше само градина. Дори да се разпищи, няма да й помогне. Никой няма да я чуе.

Извърна се към него и кресна:

— Какво правим тук? Къде сме, по дяволите?

Той я погледна раздразнено и започна да крачи пред вратата.

— Остави ме на мира. Трябва да помисля.

— За какво? — Постави ръце на хълбоците си. — Тук ли възнамеряваш да ме държиш? И докога?

— Млъкни! — изкрещя той. — Трябва да помисля.

Тя трепна. По-добре да внимава и да не го провокира. А и за какво има да мисли?

Той продължи да крачи напред-назад, видимо раздразнен, без да спира да мърмори под нос. И тогава я осени прозрение: той не бе планирал отвличането. Предложението да се ожени за нея го е изненадало не по-малко от нея самата.

В противен случай вече положително щяха да са на път за Гретна Грийн. Щеше да е набавил и провизии, за да се подкрепят по пътя.

Мили боже. Той бе дошъл да я ухажва или да разбере колко знае за смъртта на родителите си, но когато тя го разпозна, той прибързано е решил да я отвлече. Следователно оттук нататък няма представа какво да прави.

Имаше надежда това да проработи в нейна полза; да го поведе в по-благоприятна за нея посока; или поне да го забави. Значи се очертаваха изгледи да избяга или да грабне пистолета му — което успее да направи първо.

Съзнателно смекчи тона си.

— Скъпи лорд Басто, съзнавам колко много ти се е струпало на главата в момента. Така или иначе обаче имам определени потребности. Ако има тоалетна…

Той й хвърли разсеян, ала загрижен поглед.

— Съжалявам, но както казваш: в момента имам много неща на главата си. Няма да отнеме още дълго време. Потърпи още малко и ще ти осигуря всички удобства, любов моя.

Тя стисна зъби. Разчиташе няколко минути далеч от него да й осигурят възможност да се спаси. От друга страна, слава Богу, още не й трябва тоалетна, но бе готова да метне нещо по него, задето я нарече „любов моя“.

— Нещо за пиене също би било добре — продължи тя. — Жадна съм.

— Всичко с времето си, скъпа. Всичко с времето си. — Махна към нещо, наподобяващо стол зад покрито с покривало писалище. — Защо не седнеш, докато поемем отново на път?

— Кога ще стане това?

Той отново закрачи напред-назад пред вратата.

— Скоро, надявам се. Трябва да уредя… някои неща, свързани с пътуването ни.

— На север ли? — подпита тя.

— Не съвсем. Най-добре ще е, ако ние…

Млъкна, сякаш осъзнал, че е казал повече, отколкото е редно.

Боже, не на север, така ли? Трябва да го накара да продължи да говори, да осъзнае колко трудно осъществим е импровизирания му план. Убеди ли го, че нищо няма да проработи, нищо чудно да я пусне.

— Тук няма ли провизии? — продължи тя.

— От известно време къщата не се използва. Собственост е на… мой приятел.

Приятел? Или на него и на съпругата му?

Дълбоко се надяваше да е второто. Джаксън още не знаеше, че виконтът е капитан Родон, но имаше по-голям шанс сам да се досети, отколкото да разбере кои са приятелите на виконта.

Тя му зададе още въпроси, но той се раздразни и й нареди да млъкне. Не беше добре да е раздразнен; тогава хората стрелят. Затова тя спря да приказва и започна да обмисля как да избяга.

В продължение на доста време премисля и отхвърля варианти. Да вземе пистолета от него й се струваше малко вероятно; той го грабваше в ръка при всяко нейно приближаване. Дали да се престори, че й прилошава? Той ще се приближи към нея и тя ще пипне оръжието.

Но ако пък извика прислужник, ще загуби преимуществото си. Дотук тя не долавяше намерения да я убие. Поне тази мисъл я утешаваше.

Замери ли го с нещо, най-вероятно той ще стреля, а тя ще се измъкне, докато той презарежда. Отхвърли идеята. Прислужниците му непрекъснато влизаха и излизаха в изпълнение на негови нареждания. Дори да успее да се промъкне край виконта, няма да успее да се промъкне край слугите — бяха поне трима.

В момента бе готова да даде всичко да знае португалски. Особено след като той видимо се разстрои от последната информация на един слуга.

Лакеят излезе и виконтът се обърна към нея:

— Има блюстители на реда пред прага на къщата ми на площад „Бедфорд“.

Джаксън! Ако са разгадали истината…

— Какво имаше предвид, когато каза, че някой е стрелял по теб вчера? — попита „виконтът“.

Тя премигна.

— Точно това. Отидох с… приятел да обсъдя със старата ни бавачка какво се е случило през деня, когато родителите ми бяха убити. Тя живее в Хай Уайкомб и по пътя на връщане някой стреля по нас. Принудихме се да се скрием, докато стане безопасно.

— Дяволите да я вземат! — промърмори той под нос.

Я? Съпругата му ли? И вече не говори с акцент. Дали да му обърне внимание? Или да се престори, че не е забелязала?

— Коя е тя? — попита Силия.

Той прокара пръсти през косата си.

— Моята… сестра. Не желае да те ухажвам.

Силия си прехапа езика, за да не изкоментира думите му. Вместо това попита:

— Тя ли е стреляла по мен?

— Не знам. Но би го направила.

— А въпреки това очакваш да се омъжа за теб, дори с риск да загубя живота си?

Той пребледня и пристъпи към нея силно угрижен.

— Няма да се случи. Няма да го допусна. С теб ще се качим на параход за Португалия и ще оставим и нея, и тази проклета страна завинаги зад гърба си.

Боже, той възнамерява да я качи на параход! Затова се надява да се ожени за нея безнаказано.

— Сестра ми да се грижи сама за себе си. Не ме интересува — продължи той. Очите му я изпиваха и бяха станали много по-ласкави. — Стига да имам теб…

— Негодник такъв! — долетя глас зад гърба му. — Трябваше да се досетя, че се готвиш да ме изоставиш! Кога те е било грижа за съпругата ти?

Той се обърна към вратата в момента, когато влезе възрастна жена със скъпа пелерина.

Охо! Най-после на сцената се появи самата госпожа Родон.

Руса, синеока, някога вероятно красавица, но огорченията и пътуванията из тропиците я бяха състарили. Сигурно бяха помогнали и киселият темперамент, и зловещият начин, по който сбръчкваше лице.

— Дяволите да те вземат! — възкликна Родон. — Как се сети да ни търсиш тук?

— Не подценявай интелигентността ми — отвърна тя високомерно. — Ти какво си въобразяваш? Ще те пускам всеки ден да ухажваш в Халстед Хол и няма да плащам на някой от прислужниците ти? Още щом стъпи тук, той дотича да ми съобщи. Измъкнах се през страничния вход, защото на парадния блюстители на реда питаха за мен. И откривам, че планираш да избягаш с тази… с тази никаквица. — Погледна Силия пренебрежително. — Не съм изненадана. След всичките тези години съм свикнала с номерата ти.

— Моите номера? — просъска той. — Изневерих ти с една-единствена жена, но ти така и не ми позволи да го забравя.

— И защо да го правя? — просъска тя. — Много преди това бях купила и тялото, и душата ти. Говореше за роднините си в Португалия, но те пет пари не дават за теб. Цялата ти собственост идва от моето семейство. А ти бе готов да захвърлиш всичко, защото глупавата съпруга на някакъв маркиз била нещастна в брака си.

Силия не откъсваше очи от пистолета на Родон, но той изцяло контролираше оръжието. Освен това съпругата му стоеше с лице към Силия. Щеше да забележи всяко нейно движение и да го предупреди.

— Не ти позволих да го направиш тогава — продължи госпожа Родон, — няма да ти го позволя и сега. Не и заради някакво плахо девойче на половината на моите години!

Плаха?! Явно не бе разказал много на съпругата си за нея.

Но това й даваше доста предимства.

— Моля ви, госпожо Родон — подхвана тя с най-милия си момичешки глас и тръгна да се придвижва към вратата, — не желая да избягам със съпруга ви, затова, ако ме пуснете…

— Ти за глупачка ли ме вземаш, госпожичке? — изсумтя госпожа Родон. — Прислужникът ми разказа за цялото внимание на съпруга ми към теб и колко охотно си откликвала. Огъстъс, естествено, твърдеше, че го прави, за да му се довериш, за да разбере колко знаеш за смъртта на родителите си, но не ми отне много време да разбера лъжите му. Налице са всички признаци за увлечението му. Такъв беше и когато го наблюдавах как хлътва по проклетата ти майка. — Госпожа Родон измъкна чифт пистолети за дуелиране изпод пелерината си. — Е, момиче, прислужникът ми и аз не те уцелихме по пътя от Хай Уайкомб, но този път мерникът ми ще бъде точен.

За миг сърцето на Силия спря. В този момент обаче капитан Родон застана между двете и насочи пистолета си към съпругата си.

— Няма да го направиш отново, Лилит. Не бях там да те спра миналия път, но този път ще умра, преди да ти позволя да застреляш още една невинна жена. Половината си живот прекарах да те укривам, но няма да го правя повече. Преди това ще те убия.

— Не ти стиска. — Тя се изсмя.

Силия се изплаши, че съпругата му има право, защото пистолетът в ръката на капитана потрепери.

Боже, ето какво се бе случило с майка й и баща й: госпожа Родон вероятно се е прицелила в майка й, баща й е застанал пред нея да я защити и тя го е застреляла, а после е застреляла и майка й.

— Ще го направя, кълна се — изръмжа той и хвана пистолета по-здраво.

Госпожа Родон стреля. При падането си капитан Родон си удари главата си в ръба на писалището. Съзнавайки, че ще е следващата, Силия се хвърли върху него и като се преструваше, че плаче, изтегли пистолета от безжизнената му ръка.

Но докато се прицелваше в нея, зад гърба на госпожа Родон се появи Джаксън.

— Пуснете пистолета, мадам. Веднага.

Госпожа Родон присви очи и започна да се обръща към Джаксън. Силия стреля и уцели пистолета в дясната й ръка. Оръжието отлетя настрана. Очевидно госпожа Родон бе стреляла с този пистолет, защото сега насочи към него другия, ала Джаксън я изпревари.

Госпожа Родон се свлече. Пистолетът й изгърмя, но куршумът се заби в рамката на вратата вдясно от Джаксън. После тя се катурна на пода, все още стискайки оръжието.

Джаксън я бе прострелял точно през сърцето.

Глава двадесет и осма

Джаксън коленичи, за да се убеди, че госпожа Родон наистина е мъртва, изправи се и погледна Силия.

Тя не откъсваше очи от госпожа Родон. Пистолетът се изхлузи от ръката й, тя направи няколко крачки, застана до него и се загледа в жената на пода и дупката в гърдите й.

Той взе Силия в обятията си и притисна главата й към рамото си.

— Не гледай, любов моя. Опитай се да не гледаш.

Сега тя се разтрепери.

— Толкова много кръв — прошепна Силия. — Не мога да повярвам. — Вдигна глава, за да го погледне в очите. — От толкова години стрелям, но никога не съм виждала прострелян човек.

— По-добре да е простреляна тя, а не ти — отвърна той дрезгаво. — След всичко, което е сторила… — Гласът му стана свиреп. — Редно беше да умре. Нямаше да го понеса, ако ти беше на нейно място.

Очите й се напълниха със сълзи, докато го прегръщаше силно.

— Съжалявам, скъпи. Нямаше да припаря до него, ако се бях досетила, че виконтът е капитан Родон.

— Знам. Аз самият направих връзката едва след като говорих с Елзи.

— Той…

Джаксън погледна капитана. Мъжът лежеше съвсем неподвижно. Тайният полицейски агент от Боу Стрийт реши, че й той е мъртъв.

— Едва ли е оцелял. — С присвити очи погледна пистолета до мъжа; онзи, който Силия използва. — Това не е твоят пистолет.

— Не го взех. — Погледна го с насълзените си очи. — Сутринта сметнах, че ти идваш по алеята и изтичах да те посрещна, без да се замисля. Какъв смисъл има да притежавам пистолет, ако не го нося, когато ми трябва? — Хвърли бърз поглед към капитана: от лявата му страна бавно течеше кръв. — Май никога вече няма да ми хрумне да стрелям.

Той хвана лицето й в ръце и го обърна, за да не гледа кръвта.

— Надявам се никога да не ти се налага. Но ако някога в бъдеще пак ти се достреля, не възразявам. Стига да оставиш аз да се грижа за твоята безопасност.

Страхът, който изпитваше през последните няколко часа, отново го обзе и той я целуна силно, за да се увери, че всичко е наред и тя е добре; двамата са добре. Дръпна се леко и забеляза, че тя вече е по-спокойна.

Силия изведнъж се разтревожи.

— Хората на капитана! Къде…

— Погрижих се за онзи на вратата, но други не видях. Най-вероятно са побягнали при появата на госпожа Родон. Явно са знаели на какво е способна. Във всеки случай моите хора ще пристигнат всеки момент. Когато дойдох и видях каретата на Басто отзад, моят кочияш отиде на площад „Бедфорд“, за да доведе офицерите, които леля прати там, след разговора с Елзи сутринта.

Тя го дари с развълнувана усмивка.

— Знаех, че накрая ще се досетиш за истината. Повтарях си: ако разсейвам Родон достатъчно дълго, ти ще дойдеш да ме спасиш.

В гърлото му заседна буца. Така силно го развълнува вярата й в него. Целуна я по косата, по студеното чело, по влажните страни.

— Чудесно си се справила и без мен, любов моя. Но съжалявам, че се наложи да видиш как тя умира.

— След всичко, което е направила, е редно да я мразя. Убила е мама и татко. Тя е стреляла по нас. Подозирам, че тя е убила и Бени. — Хвърли бърз поглед към тялото. — Но сега въобще не изглежда опасна. Прилича на стара тъжна жена, разстроена от любов.

До тях се чу стенание. Обърнаха се шокирани и видяха капитана да помръдва.

— Жив е — възкликна Силия. — Не е за вярване.

Пристъпиха бързо към него и Джаксън коленичи, за да огледа раната му.

— Куршумът е минал край сърцето му — отбеляза той. — Ударил си е главата в писалището силно, затова е припаднал, но ако стигнем до лекар, може да оцелее.

Клепачите на капитана потрепериха и той отвори очи.

— Съпругата ми…

— Мъртва е — обясни Силия тихо. — Съжалявам.

Родон отново простена. В този миг група офицери нахълтаха в помещението.

— Веднага доведете лекар — нареди Джаксън и един тутакси отиде да изпълни заповедта.

— Тя уби… Шарпови — промълви Родон, докато Джаксън събличаше жакета си, за да го постави под главата му, та да му е по-удобно. — Преди да успея…

— Стой спокойно — насърчи го Джаксън. — Лекарят скоро ще дойде.

— Не — възрази Родон. — Трябва да говоря, докато мога, в случай… — изгледа Силия продължително. — Прости ми, скъпа. Не биваше да рискувам живота ти. — Изсмя се сподавено. — Трябваше да се досетя, че тя ще разбере. Винаги разбира.

— Разбра ли за срещата ви през онзи ден? — поинтересува се Силия.

— Дочу… какво си говоря с Прю в детската стая. Лилит ме бе проследила дотам. Разбрах го едва по-късно. След като застреля… — Преглътна с мъка. — Аз открих телата на родителите ти в ловната хижа. Тя се криеше в един дрешник. Не знам защо.

— За да избегне Дезмънд, най-вероятно — прошепна Джаксън на Силия.

— Когато ме чу, излезе — продължи Родон. — Очакваше да… разпозная, че пистолетите са нейните. Научих я да стреля, когато тръгнахме да пътуваме в чужбина. През ум не ми е минавало… — Пое си мъчително въздух. — Както и да е… Беше в истерия. Отне ми известно време да сглобя цялата история… Призна, че по-рано е заплашвала Прю… да стои далеч от мен.

Заплашвала я? Да, спомни си Джаксън: когато госпожа Родон съблазнила младия Стоунвил. Това е било заплахата. Ако помнеше правилно, Стоунвил бе излязъл от стаята, докато жените все още са били вътре заедно. Възможно е тогава госпожа Родон да е отправила още по-зловеща заплаха.

Капитанът продължи:

— Въпреки това Прю отишла в ловната хижа, без да подозира, че Лилит знае за нашата… уговорка. Лилит причакала Прю. Твърдеше, че носела пистолетите само за да сплаши майка ти. Но докато се карали, влязъл баща ти… Застанал между тях. Пистолетът гръмнал и го убил. Затова, паникьосана… застреляла и майка ти. — Очите на Родон станаха ледени. — Прозрях лъжата й. Ако убийството на Луис е било злополука, нямаше да я подведат под отговорност. Но щом маркизът е бил мъртъв, майка ти… е била свободна да бъде с мен. Лилит не се примиряваше с мисълта, да… я изоставя. Затова е убила Прю. — Капитанът хвърли на Силия поглед, пълен със съжаление. — Исках да я издам, но тя заплаши да… ме обвини в убийството на Луис. Кой щеше да докаже противното. Беше нейната дума срещу моята.

Дезмънд е можел да разкрие истината, но капитанът не го е знаел.

— Освен това — в гласа му прозираше омраза към самия себе си — Лилит държеше всички пари. Аз не можех… да живея без парите й.

— Затова ли си я прикрил? — Силия преглътна. — Тя е убила и Бени, нали?

— Бени? — Той свъси вежди. — Конярят, който дойде да види Елзи ли?

— Намерили са го мъртъв на пътя от Манчестър — поясни Джаксън.

Капитанът затвори очи и простена.

— Аз й казах за него. Тя заяви, че ще се погрижи… никога да не проговори. Очаквах да му предложи пари… за да мълчи. — Отново отвори очи. — Горкият човек не знаеше почти нищо… от което тя да се притеснява. Казах й го. — Погледът му се отнесе. — Не биваше да се връщаме в Англия, но по думите й… за какво ни бяха парите, ако не сме част от обществото, не ходим… на театър в Лондон, не… посещаваме… — Поклати глава. — Нямаше да се върна, ако допусках, че някой подозира… След като деветнайсет години нищо не се появи във вестниците… Въпреки всичко настоях първо да отидем в Манчестър… Опитах се да разбера дали някой подозира нещо… После Бени дойде… и тя настоя да видим какво ще научим в Лондон…

— Откъде е разбрала, че със Силия сме отишли да посетим госпожа Дуфет? — попита Джаксън.

Родон му отправи празен поглед и Силия се намеси:

— Един от прислужниците е шпионирал за нея. През цялото време на бала имах чувството, че ни наблюдават. Сигурно от него е научила за намерението ти на сутринта да тръгнеш по нови улики и на другия ден двамата са те проследили. Когато ни е видяла заедно, е рискувала и се е опитала да ме убие. Те са ни преследвали в гората. Тя го призна. Явно се е досетила за увлечението на съпруга си по мен.

Джаксън усети как отново го обзема гняв.

— Винаги е била ревнива — обади се капитанът. — Винаги… адски ревнуваше. — Гласът му се сведе до шепот и Силия се наведе, за да го чува по-добре.

Джаксън подвикна на хората си:

— Къде е лекарят, по дяволите?

Пресегна се да провери пулса на капитана. Долавяше се, но човекът спешно се нуждаеше от помощ. За щастие лекарят пристигна след секунди и повериха Родон на неговите грижи.

В този миг нахълтаха Стоунвил, братята му и леля Ейда.

— Ти си добре! — възкликна тя и се втурна да го прегърне. — Благодаря на Бога!

Междувременно братята на Силия я задушаваха в прегръдките си.

Най-после Шарпови се убедиха, че Силия е добре, Стоунвил се обърна към Джаксън:

— Слушай, Пинтър: ако не възразяваш, докато ти си зает тук, ще отведем Силия в Халстед Хол, та баба да се успокои.

Силия се вкопчи в лакътя на Джаксън.

— Никъде няма да ходя без него.

Той стисна ръката й.

— Скоро ще дойдем. Вие тримата вървете и уверете госпожа Плъмтри, че сме добре. Бързо ще уредя някои неща тук и тогава със Силия и леля ми веднага ще ви последваме. Тогава ще ви обясня всичко.

Братята си размениха погледи, но не оспориха правото му да се погрижи за сестра им.

Слава Богу, защото сега, когато си я беше върнал, не възнамеряваше и за миг да я изпуска от поглед.

* * *

Два часа по-късно приближаваха Халстед Хол. Силия бе на път да се разплаче. Не много отдавна й беше минало през ума, че никога повече няма да види имението.

Джаксън я хвана за ръка.

— Добре ли си?

— Просто съм извънредно щастлива да съм тук. Погледна го ласкаво. — С теб.

Леля му се престори, че гледа през прозореца, но Силия забеляза как се усмихна.

Силия хареса Ейда Норис. Освен нея само тя си позволяваше да дразни Джаксън и това да остава без последствия.

Подобна мисъл не би и хрумнала на подчинените му офицери. С растящо възхищение Силия наблюдаваше как, след като братята й тръгнаха, Джаксън умело се справи със ситуацията. Неговите хора следваха указанията му без възражения. Арестуваха португалските прислужници на Родон, включително шпионина на госпожа Родон. Събраха улики, за да ги използват срещу капитана, ако остане жив и се стигне до съд за отвличането на Силия и укриването на информация, свързана със смъртта на родителите й.

Джаксън даде показания за стрелбата по тях, но се постара Силия да не е в центъра на вниманието, доколкото бе възможно; очевидно го правеше заради общественото й положение. Дори след като главният магистрат пристигна, думата на Джаксън се оказа достатъчна, че тя ще се яви на Боу Стрийт за по-нататъшен разпит. Пуснаха ги да си вървят без повече усложнения.

Каретата му спря пред Халстед Хол. Цялото семейство ги очакваше пред къщата. Със слизането на Силия настъпи невъобразим хаос. Започнаха да се смеят, да плачат, да говорят и да я прегръщат едновременно. Джаксън стоеше с леля си настрана — разбираше желанието на близките й лично да се уверят, че всичко с нея е наред.

В един момент баба й накара всички да млъкнат.

— Имам да ти казвам нещо, Силия — подхвана тя с глас, преливащ от емоции. — Оттук нататък животът си е твой. Ако решиш да се омъжиш — добре. Ако нямаш такива намерения — също добре. Каквото и да избереш, ти, братята ти и сестра ти ще получите наследство. — Хвърли извинителен поглед към Джаксън. — Сутринта господин Пинтър даде съвсем ясно да се разбере, че днешното бедствие никога нямаше да се случи, ако не беше арогантният ми ултиматум.

Джаксън трепна.

— Относно това, госпожо Плъмтри…

— Оказа се прав, господин Пинтър. — Погледна към семейството си, а генерал Уеверли направи няколко крачки, за да застане до нея. — И не само ти ми отвори очите за моето вироглавство. Исак и Минерва се опитаха да ми покажат грешките. Впрочем, всички го направихте по едно или друго време. Но до тази сутрин бях прекалено упорита, за да се вслушам. — С тъжна усмивка хвана ръката на генерала. — Повтарях си, че търся начин да заставя децата да преодолеят този тежък момент в живота им. А то въобще не е трябвало да го правя. Но го разбирам чак сега.

— Правилно, но всички сме доволни, че го направи — обади се Оливър. — Без това нямаше да разберем истината за смъртта на мама и татко. — Прегърна Мария през раменете. — Нямаше да намерим и чудесните си половинки.

— Прекалено е късно да оттеглям ултиматума си за вас — продължи Хети Плъмтри, — но не е късно да поправя грешката си относно Силия. — Пристъпи напред, целуна Силия по бузата и я погледна ласкаво. — И още нещо, скъпа. Никога, нито за секунда не съм те смятала за неспособна да си намериш съпруг. Всеки мъж ще бъде пълен глупак, ако не поиска да се ожени за теб.

Тези думи заличиха и последното огорчение, което Силия изпитваше, откакто баба й постави условието си.

— Благодаря, бабо — прошепна тя и я прегърна.

Джаксън пристъпи напред и застана пред Силия.

— Баба ти е права. — Коленичи и взе ръката й. — Моя прелестна любима — подхвана той, загледан в лицето й, — разбирам, че не ти давам време да се насладиш на новопридобитата си свобода, но не съм в състояние да се въздържа. Аз съм себичен човек и отказвам да поема риска да те загубя отново.

Тя се наведе към него със свито от блаженство сърце.

Целуна ръката й и продължи:

— Не ме интересува стрелбата ти и не съм привлечен от богатството ти. Стига да сме заедно, ще съм доволен. Защото те обичам и не мога да живея без теб. Ще бъда безкрайно трогнат, ако приемеш да станеш моя съпруга.

След всичко преживяно през последните няколко дни, тя избухна в сълзи. По лицето му се изписа тревога и тя бързо стисна ръката му, докато се стараеше да се овладее.

— Да, Джаксън, да — успя да промълви тя най-накрая. — С цялото си сърце приемам.

Лицето му излъчваше безкрайна любов. Той се изправи и я целуна сред радостните възгласи и веселия смях на присъстващите.

Когато се отдръпна, Гейб се провикна:

— Тази целувка е много по-хубава, отколкото онази, когато спечели състезанието по стрелба.

— И предложението за женитба е много по-хубаво, отколкото онова от вчера сутринта — обади се Минерва.

— Оставете го на мира — защити го Силия, защото Джаксън почервеня като рак. — Два пъти ми спаси живота, откри кой е убил мама и татко и научи баба на малко смирение. Не всички сме добри във всичко, както знаете.

Сред всеобщия смях той отново я целуна, но семейството й не позволи това да продължи дълго. Навън все пак беше студено. Баба им ги поведе към големия салон, където прислугата бе подредила трапеза. Там всички се изредиха да ги поздравяват и да настояват за подробностите кога са пламнали чувствата им и кога са прераснали в истинска любов.

След като задоволиха любопитството им и се запознаха с лелята на Джаксън, той и Силия се редуваха да разказват какво всъщност се бе случило с родителите й.

Накрая Оливър се обади в тишината:

— Значи татко се е опитал да спаси мама.

Силия кимна.

— Застанал е между госпожа Родон и мама. Пожертвал е живота си за нея.

— Може би дори накрая са се обичали малко — предположи Минерва.

— Според мен е било повече от „малко“ — заяви Силия. — Сутринта, когато ги чух в детската стая, тя беше неспокойна в присъствието на капитана. Затова предпочитам да вярвам, че се е съгласила да отиде в ловната хижа, за да скъса окончателно с капитана. И предпочитам да смятам, че татко е отишъл там, за да я спечели обратно. — Погледна семейството, което така силно обичаше. — Никога няма да разберем истината какво са таили в сърцата си. Какво ни пречи да повярваме в един сън, който може би е толкова истински, колкото и кошмара, в който вярваме от години?

Последва дълго мълчание. Джарет го наруши:

— Права си, сестричке. Ще пия за това. — Плъзна ръка по талията на Анабел и вдигна чаша. — За мама и татко и любовта, която можеше да имат.

Всички се присъединиха към тоста.

Доста по-късно, когато семейството се раздели на групи, а лелята на Джаксън разговаряше задълбочено с баба им, той привлече Силия към себе си.

— За едно съм любопитен — обяви той. — Точно преди да пристигне лекарят днес следобед, Родон ти прошепна нещо. Какво беше?

Силия го хвана под ръка.

— Обясни, че когато госпожа Родон стреляла, не го уцелила в сърцето, защото го обичала прекалено много, за да го убие.

— Вярваш ли й? — попита той и я погледна скептично.

— Не. Според мен нарочно не го е уцелила в сърцето, но не поради обич, а поради ревност. — Кимна към леля му. — Любов е да търпиш болка за обичани сестра и съпруг, ако това е цената да отгледаш дете от непозволен съюз. — После погледна баба си. — Любов е понякога да вършиш погрешни неща, защото не виждаш друг начин да помогнеш на близките си.

Той я прегърна.

— Любов е да рискуваш, когато всяка рационална частица в теб крещи: „Не го прави“. Едва когато сърцето ти е отворено, имаш шанс да намериш единствения човек, подходящ за теб.

Тя му се усмихна с разтуптяно сърце.

— А твърдиш, че не си поет.

— Е, може би някои от нас ги бива да са добри във всичко — подхвърли той с весели пламъчета в очите.

Притегли я в тъмен ъгъл и я целуна нежно. Тя трябваше да признае, че в някои неща наистина много го бива.

Епилог

В студения, но ясен Ден на свети Валентин Джаксън, съпругата му и леля му присъстваха на сватбата на госпожа Плъмтри и генерал Уеверли в параклиса на Халстед Хол. Джаксън се радваше истински за двойката. Скоро след като той се венча за Силия, баба й призна, че само е заплашвала да остави внучката си без наследство, за да изпита любовта му. Понеже чистосърдечно си призна грешката в поведението си, той й прости. Дотолкова се сближиха, че тя настоя да й казва „бабо“ както се обръщаха към нея всички други.

Сега, на път към големия салон, съпругата му и леля му обсъждаха рокли, цветя и други неща, от които не разбираше, но той нямаше нищо против. Двете дами винаги беседваха доста оживено. Никога не си бе представял, че ще се радва на присъствието на две бъбриви свраки в къщата си, но се оказа точно така, особено когато и двете започваха да се суетят, за да му угодят.

Всичките му тревоги дали Силия ще се впише в Чийпсайд се оказаха напразни. Наеха още няколко прислужника и направиха някои подобрения из къщата, но те бяха от такова естество, че той ги пое самостоятелно.

Най-хубавото от всичко бе, че Силия бе израсла в голямо семейство и й допадаше леля му да е с тях. Леля Ейда, от своя страна, се стараеше да им осигури уединение — често гостуваше на приятели за по няколко дни.

— Нали баба беше страхотна булка, Джаксън? — попита Силия.

— Да. Много красива. — Хвана я за ръката. — Но не толкова, колкото теб.

— Ласкател — усмихна се тя.

— Ни най-малко. Говоря абсолютната истина.

— Беше разкошна булка — съгласи се и леля Ейда. — Воалът с розичките…

И те пак се впуснаха да обсъждат тюлове, панделки и нещо, наречено „волан“. Последното звучеше малко неприлично, но едва ли беше — та те го обсъждаха така ентусиазирано.

Тримата влязоха в големия салон за празничната закуска. Погледна одухотвореното лице на съпругата си и, както обикновено, сърцето му трепна радостно. Ще спре ли някога да изпитва наслада от факта, че е негова? И винаги ще бъде негова?

Беше чувал приказки как с времето чувството отмира, но се съмняваше. Два месеца след сватбата им имаше дни, в които я поглеждаше и изпитваше усещането, че е попаднал в приказен свят.

— Господин Пинтър — извика някой.

Огледа се и видя насочилия се към него Фреди Дънс, американският братовчед на лейди Стоунвил. Заедно с Фреди бяха изиграли малка роля в събирането на Стоунвил и съпругата му преди година.

Фреди стигна до тях, а Силия го хвана под ръка и гордо обяви:

— Сега трябва да го наричаш сър Джаксън, Фреди. Получи рицарско звание, задето разреши загадката около убийството на мама и татко. И защото ме спаси от злодеите, които са го извършили.

— За което го направиха и главен магистрат — добави леля Ейда, все още изключително горда от двете повишения. — Крайно време беше, според мен.

Джаксън въздъхна. Двете му „свраки“ се хвалеха с успеха му пред всеки срещнат.

— Не им обръщай внимание, Фреди. Наричай ме както искаш.

През по-голямата част от живота си бе презирал титулуваните особи и сега сам не беше наясно как се чувства като един от тях.

— Но точно за това искам да говоря с теб, стари приятелю! — уточни Фреди. — Искам от първа ръка да чуя как си спасил лейди Силия… лейди Пинтър… или както наричате положените в рицарство дами.

— Лейди Пинтър — намеси се Силия твърдо.

Бяха й позволили да избира: да запази високата си титла или да приеме името на Джаксън при женитбата. Той не криеше радостта си, че тя избра второто.

— Дамите не ги ръкополагат в рицарство — добави Силия. — Само мъжете.

— Въпреки че в този случай дамата заслужаваше да стане рицар, защото изигра съществена роля за залавянето на злодея — обади се Джаксън.

— Така ли? — Фреди погледна Силия с още по-голямо възхищение. — Разкажи ми всичко! Искам да знам онова, което не описаха във вестниците. Имаше ли саби? Някой е бил застрелян, разбрах. Проля ли се много кръв?

— Фреди! — възкликна Силия, а леля Ейда го погледна ужасена. — Няма да говорим за това на сватбата на баба!

— И защо не? Тя се омъжи за генерал. Няма начин да не се е сблъсквал с оръжия и кръв.

— Тогава разговаряй с него! — посъветва го Силия. — Кълна си, толкова си лош, колкото и братовчедка ти.

Отговаряше на истината. Лейди Стоунвил имаше огромна слабост към живописни описания на убийства и осакатявания.

Ала Фреди имаше друга, по-непреодолима слабост. Джаксън се наведе към него и му прошепна:

— Има пай, приятелю. Ето там. Три вида.

— И с месо ли? — попита Фреди с блеснали очи.

— Иди да провериш. Аз още не съм си взел.

Толкова бе нужно на Фреди, за да отиде при съпругата си Джейн и да я заведе до масата, та да му помогне да разбере кой пай с какво е.

— Боже! — възкликна леля Ейда. — Какво му е на този млад мъж?

— Добър е. Просто е малко… различен. И като споменах „различен“…

Джаксън се вторачи в Нед, който се движеше из салона.

Силия проследи погледа на съпруга си и се напрегна.

Нед ги зърна и пребледня. Рязко се обърна и тръгна в обратната посока.

— Какво беше това? — учуди се Силия.

— Не знам — отвърна Джаксън, но вътрешно се усмихна.

— Вижте! — обади се леля Ейда. — Младоженците пристигнаха. Отивам да ги поздравя. Идвате ли, Джаксън?

— Върви — подкани я той. — Сега ще дойдем.

Към тях се приближаваше друг човек и Джаксън не му се зарадва особено. Не бе виждал Девънмонт от събирането в имението. Нямаше да има нищо против никога повече да не го види, но понеже бе братовчед на новата му балдъза, едва ли щеше да стане.

Докато мъжът се приближаваше, Силия хвърли на Джаксън изпитателен поглед.

— Нали знаеш, че никога нищо не е значел за мен?

— Това съвсем малко намалява желанието ми да му размажа физиономията.

— Джаксън! — засмя се тя. — Никога не би направил подобно нещо.

— Не бъди сигурна. — Погледна я. — Не оставяй сериозният му вид да те подведе, сладурано. Когато става въпрос за теб, съм голям ревнивец.

— Нямаш никакви основания. — Надигна се, за да го целуне по бузата и прошепна: — Ти си единственият мъж, когото някога ще обичам.

Той все още се опиваше от думите й, когато Девънмонт спря до тях.

— Сега, предполагам, е подходящият момент да целуна булката ти? — погледна го той.

Джаксън го изгледа свирепо.

— Така си и помислих — засмя се Девънмонт. — Но сериозно, Пинтър, ти си късметлия.

— Знам го отлично.

— И съпругата ти също е жена с голям късмет.

Изненадан, Джаксън успя само да промърмори:

— Благодаря…

Девънмонт кимна и се отдалечи. Силия се обади:

— Това малко те умилостивява спрямо него, нали?

— Може би — съгласи се Джаксън, — но е добре, че херцогът на Лион го няма днес. Не бих могъл да се държа цивилизовано и с двамата в един ден.

Тя все още се смееше, когато баба й звънна със звънче, за да привлече вниманието им.

— Благодаря на всички, че сте тук, за да отпразнуваме женитбата ми. — Хети Плъмтри хвана новия си съпруг под ръка. — Може да съм стара глупачка понякога, но съм щастлива стара глупачка. — Огледа гостите — семейството й и близки роднини като Девънмонт. — Както знаете, преди малко повече от година се засрамих от живота на моите внуци и се почувствах унижена, защото всички в обществото ги наричат „палавници“. Затова предприех мерки. Но те се оказаха доста строги. Внуците ми обаче не само приеха предизвикателството, но и надминаха очакванията ми. Освен това проумях, че не е чак толкова лошо да са палавници. Ако нямаха достатъчно силна воля, едва ли щяха да успеят толкова впечатляващо в различните си начинания. Затова днес искам да им кажа две неща. Първо: страшно се гордея с моите палавници. — Бурни аплодисменти посрещнаха думите й и тя се изчерви. Продължи, но с малко пресипнал глас. — И второ: благодаря, че ме дарихте с такива прелестни и красиви правнуци. Най-после. — Присъстващите се засмяха, а в очите й се появиха весели пламъчета. — Обещавам да се грижа добре за тях и да ги глезя…

— … и да не се месиш в живота им ли? — провикна се Джарет.

— Това не го обещавам — отвърна тя строго и гостите се разсмяха отново. — Но ще се опитам да се меся само в известни граници.

— За братята ти това едва ли е достатъчно — прошепна Джаксън на Силия.

Тя, а и леля му, придобиха странни изражения. Нямаше време да ги анализира обаче, защото се вдигнаха тостове и салонът се изпълни с поздравления и речи.

Постепенно присъстващите се разделиха на групи, впуснаха се в разговори и започнаха да похапват от обилните закуски, подредени по масите.

Госпожа Мастърс се приближи до сестра си.

— Качвам се горе да видя бебетата. Ти и госпожа Норис ще дойдете ли?

— Хайде да отидем всички — предложи Силия и хвана Джаксън за ръка.

— Добре — съгласи се той, леко озадачен от намерението й да отведе и него.

Ходи при бебетата миналия месец. Леля Ейда обаче още не ги беше виждала и той прецени, че ще издържи още една среща.

Влязоха в детската стая. Новата бавачка веднага им направи знак да пазят тишина, защото и двете деца спяха.

Последния път, когато със Силия влязоха в детската стая, той се притесняваше от нейната реакция след скорошното разкритие за истината около истината за смъртта на родителите й, но захласването й по бебетата показваше, че е прогонила всички лоши спомени.

Днес обаче се запита дали спомените й не са се върнали. Тя бе необичайно замислена. Не каза нищо, докато наблюдаваха мъничката лейди Прюданс Шарп, пълничката, русокоса дъщеря на Стоунвил, същинско ангелче от картина. Дори Джаксън трябваше да се съгласи с леля си, че бебето е очарователно.

Силия продължи да мълчи и когато отидоха да видят мастер Хю Шарп, синът и наследникът на Джарет — неспокойно тъмнокосо дете, което не преставаше да си смуче палеца дори на сън.

— Този определено ще бъде голям палавник — предположи леля му.

Госпожа Мастърс веднага се съгласи.

Леля Ейда погледна госпожа Мастърс.

— Да се върнем в салона — предложи тя.

— Най-добре — съгласи се госпожа Мастърс и погледна Силия крадешком.

— Ние ще дойдем след малко — обяви Силия за изненада на Джаксън.

Изненадата му нарасна, когато двете жени настояха и бавачката да излезе с тях.

— Най-после сме сами — промърмори той решил, че Силия иска да се уедини за миг с него.

Струваше му се странно обаче защо е избрала детската стая за целта.

— Да. Трябва да ти кажа нещо, Джаксън. — Взе ръката му и я постави върху корема си. — Почти съм сигурна, че ти и аз скоро ще имаме наше дете.

Той я зяпна безмълвен.

Мълчанието му продължи и по лицето й се изписа тревога.

— Да, по-рано е, отколкото очаквахме, но…

— Това е чудесно! Направо чудесно! — Погали корема й. — Не си представям нищо по-хубаво от това да имам дете от теб, любов моя. Но сигурна ли си?

Тя се успокои.

— Доколкото човек може да е сигурен на този етап. С леля ти смятаме, че вероятно съм в третия месец…

Млъкна и се изчерви, а той пресметна наум. После се засмя.

— Вероятно е станало през онази нощ, в колибата.

— Или през нощта в спалнята ми.

— Тогава е хубаво, че здравият ми разум се завърна и ти направих „прилично предложение“, както ти искаше. Иначе в момента щях да гледам дулото на пистолета ти, насочен към мен.

— Съмнявам се. Просто щях да се омъжа за херцога — подразни го тя.

— Само през трупа ми — свъси вежди той.

Тя се засмя.

— Наясно си, че щеше да ми предложиш далеч преди да разбереш за бременността ми.

— Но ти щеше ли да кажеш „да“? Нали веднъж спомена, че една дама никога не се предава?

— Така е. — Със сияещи очи зарови пръсти в косата му и притегли главата му. — Освен, когато става въпрос за любов. Разбрах, че пред любовта, умната дама винаги се предава.