Саманта Йънг
Всяко малко нещо (8)

8.
Бейли

Да следя Джей в четвъртък, защото за пръв път ще замества Мона.

Да не забравя да купя чай „Туинингс“ „английска закуска“, за да заредя жълтата стая за пристигането на семейство Голдман в петък.

Да отида до банката да платя сметката за тока. Прелест.

Да звънна на мама и да й заявя, че няма начин да изляза на среща с мъж, чиято заглавна снимка във Фейсбук е на две жени, боричкащи се в кал.

Да се обадя на водопроводчика заради бълбукащия шум, издаван от душа в апартамент „Океанска гледка“.

Да купя свинско филе за вечерята с Джес, Купър и семейство.

О, също така да помоля Мона да направи еклери.

Да обявя за продан в Ибей злощастните червени обувки на ток. Като стана дума, да направя пролетно почистване на гардероба си и да проверя дали няма още нещо за Ибей.

Въздъхнах и се завъртях на една страна в леглото си.

За мен беше почти невъзможно да се унеса в сън, когато най-накрая си легнех. Човек би решил, че след дългите часове работа изтощението би ме повалило мигом. За съжаление във всеки отделен ден имах толкова много задачи, мисли и тревоги, които да занимават съзнанието ми, че му отнемаше известно време да се изключи.

След поредния ден в хотела бях останала да спя в стаята в задната му част, която държах за резерва. В продължение на много дълго време полагах максимални усилия да се завлека у дома заради Том, но сега нямаше нужда да се тревожа за това и като бях уморена, беше хубаво да има къде да спя. Малката стая ми идваше от полза, защото като всички стаи за гости, тя също си имаше своя баня и когато предишната година Джесика преживяваше трудности, й дадох да я ползва, докато работеше като мой управител.

Посегнах към телефона си и изсумтях заради часа. Сметнах се за добро момиче, задето си бях легнала рано, само в полунощ. Вече минаваше един и още не спях.

Ела при мен, богиньо на съня!

Изпухтях и изритах завивките, а после се обърнах на другата страна.

Тъкмо когато бях на ръба да потъна в божествената забрава на дрямката, чух изскърцване по коридора, водещ към стаята ми. Близо до офиса.

Седнах и се заслушах, като се почудих дали някой от гостите не се разхожда из сградата. Изщракването от отварянето на вратата към офиса накара пулса ми да ускори темпо.

На никого от гостите не беше позволено да влиза в офиса ми.

И, по дяволите, трябваше да започна да го заключвам.

От нищото бях завладяна от ужасното чувство, че човекът, отворил вратата на офиса, не беше от гостите.

А и стълбите в хотела скърцаха. Нямаше начин да съм пропуснала да чуя някой да слиза.

Кръвта забуча в ушите ми, а сърцето ми препускаше в гърдите. Сграбчих телефона си, станах от леглото възможно най-тихо и приближих на пръсти до вратата.

Направих физиономия заради лекото изщракване, като натиснах бравата, застинах на място и зачаках. След като се уверих, че не съм била чута, отворих и надникнах в тъмния коридор. От офиса ми се процеждаше бледа светлина. Движеща се светлина.

От фенерче.

Призля ми заради наглостта на някого да се вмъкне в хотела ми. Но също така се вбесих до лудост.

Тръгнах на пръсти по коридора, като избягвах известните ми скърцащи участъци от дъските, стигнах до офиса и любопитно подадох глава иззад касата.

Паднах във властта на несигурност и не малко страх, когато зърнах висок мъж с маска да се рови из папките ми. Мониторът на компютъра ми светеше, но беше защитен с парола. Съществуваше вероятност да издирва нещо, което да го насочи към паролата, но нямаше как да открие каквото и да било. Бях запомнила анаграма, благодарение на която да помня сложната си парола.

Мъжът, облечен изцяло в черно, обърна глава настрани и дори с вълнената маска за ски на лицето му, аз го разпознах.

Стю Девлин.

Бях сигурна в това.

Имаше логика. Нима издирваше нещо, което може да му послужи като средство да се сдобие с хотела ми?

Малоумник.

Нямаше начин Иън Девлин да му е възложил това в усилията си да получи имот на дъсчената еспланада. Бащата на Стю може да беше гадина, но по-пресметлива гадина от идиотския си син.

Набрах 911 на телефона си и пристъпих в помещението.

Той подскочи при появата ми и отметна рязко глава в моя посока.

Зад маската ме гледаха тъмни, безизразни очи и бях убедена, без капчица съмнение, че пред мен стои Стю.

— Деветстотин и единайсет, какъв е спешният ви случай?

— Някой е проникнал с взлом в имота ми… Ох! — Тялото му блъсна моето, преди да съм успяла да реагирам на това, че той внезапно се хвърли към мен.

Когато се строполих на пода, целият въздух изскочи от гърдите ми и главата ми беше прорязана от болка, блъскайки се в дъските. Паниката ме накара да отворя широко очи заради топлата тежест, настанила се отгоре ми.

Свирепите очи на Стю се взираха ядно в мен и той се протегна към телефона в ръката ми. Стиснах го по-здраво в отчаян опит да го запазя, а той заби жилавите си пръсти в моите. Стисна ме за китката и я стовари върху пода. В ръката ми се разля силна болка и пуснах телефона инстинктивно.

Той го запрати към стената и изръмжа доволно при звука от строшаването му.

У мен се разгоря ярост заради шока от физическата му агресия. Протегнах здравата си ръка към маската му и ноктите ми го одраха, докато се мъчех да я дръпна от лицето му. Най-накрая разполагах с доказателства и Девлин щеше да бъде обвинен в престъпление.

— Знам, че си ти! — изкрещях, а пръстите му се забиха в ръцете ми.

Боричкахме се и аз бях изпълнена с адреналин в моя яростен стремеж да сваля маската на мръсника. Изобщо не мислех. Бях прекалено ядосана.

Той просъска, когато се вкопчих в ръката му и ме пусна, колкото да замахне с юмрук към мен. Аз се втренчих ужасена в него.

Но юмрукът му така и не срещна лицето ми.

В следващия момент той вече не беше върху мен, защото друго тяло се беше блъснало в неговото.

Надигнах се на крака.

— Мили боже — отроних изумено.

Другото тяло принадлежеше на човек, който в момента налагаше Стю. И този човек беше Вон. Много разяреният Вон.

Стю пъшкаше, докато Вон го биеше, но после дойде ред на Вон да изпъшка, когато Стю заби юмрук в корема му. Ударът беше достатъчно силен да го остави без въздух и той изгуби равновесие. Бързо се изправи обратно обаче и се нахвърли върху Стю. Наблюдавах ги, докато се биеха. Стю ловко избягваше свалянето на маската.

Когато фрасна Вон в лицето, вече ми беше достатъчно.

Скочих на гърба на Стю.

Но бързо бях захвърлена и се блъснах във Вон.

Усетих силните му длани да обгръщат талията ми и бях спасена от неизбежния сблъсък с бюрото ми. От неговата уста излизаха достойни за моряк ругатни при вида на напускащия на бегом нападател.

— Добре ли си? — Ръцете на Вон обходиха тялото ми за наранявания.

Отдръпнах се, рязко смутена от това колко силно се нуждаех от утехата му.

— Напълно добре.

— Не си напълно добре, трепериш.

Втренчих се в челюстта му да проверя пораженията. Имаше бледо зачервяване, за което знаех, че на сутринта би изглеждало ужасно, ако не го наложехме с лед.

— Не аз бях фрасната в лицето.

— Защото аз бях тук да го спра. Какво по дяволите… — Стрелна с очи нещо зад гърба ми и се напрегна.

Погледнах през рамо и стомахът ми се преобърна.

Гостите ми се бяха скупчили пред офиса, сънени, разчорлени и разтревожени.

— Наред ли е всичко? — попита госпожа Ингълс, една от повторно гостуващите в хотела ми.

— Само мъничко премеждие — обявих бодро и тръгнах към тях, все едно не бях облечена в копринен потник и шорти, които разкриваха прекалено много от тялото ми. Все едно не бях заобиколена от разпръснати по пода папки и предмети. — Но в общи линии всичко е наред.

— Ще се обадя на шерифа — обади се Вон зад гърба ми и макар да ми беше ясно, че така е редно да се постъпи, стиснах очи и изръмжах.

— На шерифа ли? Какво е станало?

— Бога ми. В безопасност ли сме?

Слушах, докато гостите ми изразяваха гласно страховете си и ми се прииска поне веднъж да можех да ги оставя да си мислят каквото искат, да ги пусна да си вървят, ако го искаха! Бях разтресена, шокирана, наранена и, честно казано, напълно бясна.

Последното, което исках, беше да играя ролята на неизменно любезната съдържателка на хотел.

Но се налагаше.

Отворих очи и се смесих с тях.

— Моля ви, всички сте в безопасност. Преди никога не се е случвало нещо подобно, но мога да ви уверя, че натрапникът няма да се върне и хотелът е напълно сигурен. Най-добре всички да се приберете по стаите си, докато се разбера с шерифа — тихо, обещавам. Разбира се, ще изключа от сметките ви тази нощувка и през целия ден утре храната за всички гости ще е безплатна. Освен това ще ви предложа отстъпка от петдесет процента, ако в бъдеще решите отново да направите резервация в хотела ми.

Както се надявах да се случи, всичките ми отстъпки и безплатни услуги изпълниха магията си и гостите ми се затътриха обратно към стаите си, като мърмореха на тема застраховка, но също и за прелестните мъфини и крем брюле на Мона.

Обвих ръце около тялото си и се вгледах във входа на хотела. И двете врати зееха.

— Ето — изникна до мен Вон.

Погледнах го с изненада установих, че ми предлагаше коженото си яке.

Приех го, наметнах се и бях възнаградена с гигантски повей от неговия одеколон. Почувствах неуместни тръпки в гърдите си и се загърнах плътно в препалено голямото яке, за да не успее да види настръхналите ми зърна.

— Благодаря — прошепнах и се взрях в него.

Вон отвърна на погледа, а в красивите му очи личеше загриженост.

Преди никога не ме беше гледал така.

Почувствах се принудена да кажа:

— Добре съм.

Загрижеността се преля с гняв.

— Не си добре — тросна се. — Имаш ли някаква представа кой беше натрапникът?

— Убедена съм, че беше Стю Девлин.

Той изруга под нос, а едно мускулче на челюстта му заигра. А после гневът му вече беше насочен към мен.

— Защо не се обади в полицията, вместо да му се опълчваш?

Зяпнах изненадано заради нападките му.

— За твоя информация звънях в полицията, докато му се опълчвах. Не допусках, че ще ме тръшне на земята! Реших, че просто Стю се държи като гадина. Не мислех, че би ме наранил. — Потреперих при мисълта.

— Е, сега вече е покойник.

Между бедрата си почувствах прилив на силно желание заради покровителството, които долавях от него. Това ме накара да се чувствам смутена.

— Как така… Защо си тук?

Той хвърли поглед към зеещите двойни врати.

— Понякога нощем се разхождам по алеята. Като минавах, видях, че вратите са отворени. Явно е разбил ключалката. — Вон присви очи. — Разбрах, че нещо не е наред, влязох да проверя и чух боричкане в офиса ти.

Слава богу.

Никога през живота си не бях допускала, че ще съм благодарна за присъствието на Вон Тримейн, обаче бях. Не знаех дали е заради адреналина, шока или нещо друго… но бях, така да се каже, възбудено благодарна.

— Ами… благодаря — прошепнах неспособна да го погледна.

Погледнех ли го, щеше да разбере, че си представях как го събличам. Хвърлих му кос поглед с ъгълчето на окото си. Беше навил ръкавите на пуловера и беше показал мускулестите си ръце.

Имах слабост към мъже със здрави ръце и хубави длани.

Вон можеше да се похвали и с двете.

Прехапах устна заради видяното и си наложих да се стегна.

Какво става тук, по дяволите!

От адреналина е, уверих сама себе си.

Звукът от отварянето на градинската ми порта ме изпълни с облекчение. Получих така необходимото си разсейване с влизането на шериф Кинг.

Джеф Кинг беше избран на поста в същата година, когато добрата приятелка на майка ми Джаклин Роуз беше избрана за кмет. Джеф беше солиден, компетентен, почтен, като цяло прекрасен човек и шериф. Също така беше вдовец. Жена му почина от рак преди осем години и оттогава жените на Хартуел не спираха да душат около него. Без особен успех.

Далия беше имала малък флирт с него преди няколко години и според мен Джеф я харесваше. За съжаление тя беше погрешната жена, с която да се захване. Бях подразнена и дори малко ядосана, задето Далия развали нещата с него — докато не си припомних, че моята добра приятелка я биваше особено много да се самонаказва. И също така, че много отдавна беше подарила сърцето си на друг, дори тя да отказваше да го признае.

Да видя Джеф ме накара да се успокоя.

Не че не се чувствах в безопасност. С Вон до мен се усещах напълно защитена. Но не и спокойна. Нямаше нищо успокояващо в това да съм така привличана от мъж, за когото дори не бях убедена, че харесвам особено.

— Джеф — произнесох. — Имах предвид шерифе. — Все забравях да се обръщам така, когато беше на поста си.

При ръста му от метър и деветдесет и пет високият и широкоплещест полицейски служител сякаш запълни цялото пространство. И аз не възразявах срещу това. Могъщото му присъствие ми допадаше повече, отколкото можех да изразя с думи.

— Здравей, Бейли. — Заместникът шерифът Уенди Ролинс също пристъпи в хотела и се огледа, за да се запознае със ситуацията. Уенди беше част от полицейските сили на града вече от двайсет години и също беше близка приятелка на майка ми.

Усмихнах се, доволна, че и тя е тук.

— Съжалявам, че ви повиках толкова късно.

— Недей. — Тя се намръщи. — Няма за какво да се извиняваш.

— Мястото на престъплението? — поинтересува се Джеф.

— Офисът й — отговори Вон. — Бях излязъл да се поразходя, видях вратите й отворени и реших да проверя. Заварих как Стю Девлин я нападаше в офиса й.

Уенди се начумери, преглътна нещо, за което знаех, че вероятно са няколко подбрани думи, а Джеф придоби малко изненадан вид.

— Стю Девлин ли? Сигурни ли сте за самоличността му?

— Не — поклатих трескаво глава. — Беше с маска.

— Тогава откъде знаете, че е бил Стю?

— О, хайде, шерифе, познавала съм го през целия си живот.

Той въздъхна.

— Покажи ми офиса и ми разкажете всичко от самото начало.

Сторих именно това и се почувствах облекчена от факта, че Вон остана до мен през цялото време.

Трийсет минути по-късно Джеф и Уенди бяха взели показания и стояха в градината на хотела.

— Утре ще пратя някой от заместниците ми да вземе показания от гостите по време на закуска — заяви Джеф.

— Слава богу, че вече им предложих безплатна храна — промърморих, посърнала, че на гостите ми ще бъдат причинявани допълнителни неудобства.

Вон отпусна длан върху ръката ми и аз погледнах надолу, шокирана от допира, а той попита Джеф:

— Ами Стю?

— Всичко, което мога да направя, е да го извикам на разпит, но без стопроцентово потвърждаване на самоличността от свидетел нямам за какво да се хвана.

— Това са тъпотии.

— Тримейн — предупреди го Джеф. — Не, че не ви вярвам. Ще сторя, каквото е по силите ми. Обещавам. Бейли, има ли нещо друго, за което трябва да знам? Бейли?

— А? — Откъснах очи от ръката на Вон и вдигнах рязко глава. — О, не. Поне не се сещам. Ако ми хрумне нещо, ще намина през участъка.

— Поспи малко. — Джеф кимна и понечи да си върви.

Махнах за сбогуване към него и Уенди и после се обърнах към Вон. Бях по-будна от всякога и не ме беше срам да призная, че в момента не ми се оставаше сама.

— Би трябвало да се прибираш.

Той ме изучава известно време и сякаш успя да прочете мислите ми.

— Видях бутилка вино в офиса ти, която беше оцеляла след разгрома. Искаш ли да я отворим? Може да успокои нервите ти.

Предложението му ме изненада, но също така ме трогна. Успявах да зърна друга страна на Вон Тримейн, за която Джес се кълнеше, че съществува. Може би беше права.

— Искаш ли да го пием на плажа? Водата винаги ме успокоява.

Той кимна приветливо.

Ама наистина приветливо.

— Разбира се.

Прикрих шока си, доколкото беше по силите ми.

— Аз… Ъъ… Нека първо се преоблека.

Очите на Вон обходиха оскъдните ми одежди и той отново придоби ядосан вид.

— Добре, заеми се с това — промърмори и се запъти по посока на офиса ми.

— Е, това ще е интересно — избъбрих под нос. Приближих яката на якето му към носа си и вдъхнах. При мириса на одеколона му пърхането в корема ми се поднови по негова собствена инициатива. О, мили боже. — Изключително интересно.