Саманта Йънг
Всяко малко нещо (7)

7.
Бейли

— Защо получавам обаждания със запитване дали сме променили решението си във връзка с продажбата на хотела? — подхвана баща ми без предисловия.

Беше денят след необезпокояваното ми среднощно плуване и вземането на решението да видя как ще потръгне цялата тази работа с новото начало. В желанието си да го постигна реших да захвърля манията си за контрол над всичко. Ако имах желание да започна да излизам по срещи, нужен ми беше личен живот. И за тази цел трябваше да се науча да вярвам достатъчно на някого, та да бъде управител на хотела ми.

Бях в офиса си и точно публикувах обява онлайн, когато звънна татко.

— За какво говориш? Девлин ли ти се обади? Аз съм собственикът на хотела.

— Заедно с брат ти и сестра ти. Нещо, което напомних на Иън.

Завъртях очи.

— Да. Разбира се. Те са тук всеки ден, за да помагат.

— Знаеш какво имам предвид. Формално погледнато те са съсобственици заедно с теб. Но не там е въпросът. Девлин се загрижил, че хотелът ти създава прекалено много стрес, като се има предвид скорошната ти раздяла с Том и решил, че може би като добри родители, ние ще обмислим да го продадем, та да те облекчим.

Долових сарказъм в тона му и схванах, че не се е вързал на тези тъпотии.

— Този човек изобщо ли няма срам? За твоя информация, татко, аз съм повече от добре. Всъщност реших да наема нов управител. И не защото съм под стрес заради раздялата, а защото ако имам желание да продължа напред, нужен ми е личен живот.

— Няма как да съм по-съгласна! — чух да се провиква майка ми отстрани.

— О, между другото, включил съм те на високоговорител.

— Знаеш, че мразя като правиш така. Не мога да оплювам мама, като е включен.

— Много смешно — вметна тя. — Това означава ли, че обмисляш да излезеш на среща?

Във въпроса й имаше повече от намек за любопитство, така че отговорих доста сдържано:

— Може би.

— Прекрасно. Съседката ни Кели Хюит има внук в Дувър. Можеш ли да го повярваш? Колко малък е светът?

— О, да, малък е, няма спор. — Изобщо не бях изненадана, че майка ми вече ми беше уредила среща.

Стори ми се, че дочух баща ми да се подхилква.

— Името му е Хю Хюит. Не е ли очарователно? — додаде майка ми.

— И още говори с родителите си?

Баща ми прихна.

— О, Бейли, шшт. Крайно музикално име е.

— Крайно дипломатичен начин да се изразиш, мамо.

— Както и да е, Хю е на четиресет, всичката му коса си е на главата, счетоводител е и неотдавна се е развел. Реших, че ще намерите много сходни неща и показах снимката ти на Кели, а тя заяви, че си великолепна. Та решихме, че ще е много хубаво, ако двамата се срещнете. Ако проявяваш интерес, мога да ти пратя линк с профила му във Фейсбук, за да не е среща на сляпо. Но според мен той е много хубав. Няма от какво да се притесняваш.

О, какво пък толкова?

— Разбира се, мамо. Прати ми го.

— Сега като приключи да притискаш Черешката да отиде на среща със счетоводител, който сигурно прекарва по-голямата част от дните си да парира шеги, свързани с името му, може ли отново да поговоря с дъщеря си? — намеси се татко.

Наложи ми се да стисна здраво устни, за да потисна смеха си.

— И се чудиш откъде е взела този пиперлив език — заключи мама.

— Черешке, там ли си? — Татко пренебрегна напълно коментара й.

— Тук съм, татко.

— Реших, че майка ти те е стреснала.

— Още не. Дай й малко време.

Той се засмя и после след миг мълчание попита:

— Всичко наред ли е там? Имаш ли нужда да се кача на самолета и да дойда да те видя?

Започнах да си играя със сребърния медальон, подарен ми от Далия. Тя изработваше бижута и ги продаваше в сувенирния си магазин. За мен направи медальон с висулка във формата на покрито с цветове черешово дръвче, защото прякорът, даден ми от татко, беше Черешка. Можеше да се каже, че в известен смисъл бях момичето на татко и ми липсваше да го виждам всеки ден. Всяка година родителите ми гостуваха за няколко седмици между Деня на благодарността и Коледа и обикновено пристигаха за още няколко през май, преди да е настъпил разгарът на туристическия сезон. Аз им липсвах, както и Хартуел, но знаех, че обичаха живота си във Флорида и мразеха да летят. Да ме посетят толкова скоро след последното им пътуване би било мило, но не беше необходимо. Надявах се, че баща ми разчете в думите ми усмивката на признателност, грейнала на лицето ми.

— Наистина съм добре.

— Ами Иън Девлин? Притеснява ли те?

Не, но като си припомнех самодоволния и пресметлив израз в очите на Стю Девлин от предишната вечер, нямаше как да не се запитам дали не бяха решили да се възползват от мен, докато бях уязвима.

Само дето ме бяха подценили, защото далеч не бях уязвима.

— Не. И ако направи опит, в състояние съм да се справя.

Баща ми беше непреклонен.

— Ще ми кажеш веднага, ако опитат.

— Разбира се. — Въпреки че сигурно нямаше, защото наистина умеех да се справям сама.

— Добре. Ще те оставяме. До скоро.

— До скоро, татко. Обичам те.

— И аз те обичам, Черешке.

— Обичам те, миличка! — припя мама, а гласът й прозвуча далечен, все едно че от друга стая. — Ще ти пратя онзи линк!

Засмях се.

— Обичам те, мамо.

В мига, щом затворих, телефонът звънна отново. Въздъхнах и се зачудих дали някога ще успея да публикувам тази обява.

— Добър ден „Хартс Ин“, Бейли е на телефона.

— Защо онзи мръсник Девлин ми звъни във връзка с хотела? — Брат ми Чарли звучеше истински вбесен.

Изръмжах и отпуснах глава в свободната си ръка.

 

 

На следващия ден над Хартуел се скупчиха облаци и се изля истински потоп. Също като Далия и Джесика аз рискувах да си счупя врата на хлъзгавите дъски, за да се добера до „Еймърис“ за обяд. Собственичката приготвяше най-вкусните сандвичи и хапки на света и бяхме уговорили обяда от предишната седмица. Нямаше начин мъничкото — добре де, многото — дъжд да ни се изпречи на пътя до онези хапки.

Изстенах, докато дъвчех една с омар и потръпнах заради прелестната топлина от бушуващия огън. Еймъри имаше кътче за четене в близост до откритата камина и именно там се бяхме наместили в момента.

Беше решила да затвори кафенето за обяд, за да предостави гарантирана интимност, та да се насладим на женската ни сбирка.

— Не мога да повярвам, че Девлин се е обадил на родителите ти и на брат ти. — Тъмнолешниковите очи на Джесика помрачняха загрижено. — Звучи сякаш планира нещо. Като погна Купър, именно така започна.

Колкото и притеснена да звучеше тя, това не важеше за мен. Нямаше какво друго да ми стори Девлин, освен да ми досажда с оферти за хотела. И аз можех да го понеса.

— Всичко ще бъде наред. Еймъри, какво има в тези?

— Тайна е — ухили се с ясното съзнание, че това беше способно да ме докара до лудост.

— Късметлийка си, че си такава сладурана. — Посегнах към още една.

— Хей — Далия ме перна игриво по ръката. — Изяде повече, отколкото ти се полага.

— Но аз съм прекалено кльощава — нацупих се. — Искам по-пищно дупе и гърди.

Далия завъртя очи, понеже знаеше, че се шегувах. Като бях по-млада, тънката ми талия ме беше смущавала, но с годините все повече я ценях. Имах типа фигура, на която повечето дрехи стояха добре и бях спряла да се притеснявам за малките си гърди и дупе преди много време. Тогава спрях да се тревожа и за тялото си от гледната точка на това какво намират за секси мъжете.

Друга причина да мразя Вон Тримейн бе, че той се явяваше изключение от това правило.

Мразех, задето ме вълнуваше неговото мнение за нещо изобщо, а какво оставаше за степента на моята привлекателност.

Мръсник.

— Какво е това внезапно чумерене? — посочи Далия към сбърченото ми чело.

— Просто си мислех за Девлин и нестихващата му потребност да създава главоболия — излъгах.

— Би трябвало да кажеш на Вон — предложи Джесика.

— Какво? — озадачих се как е разбрала, че си мисля за него. — Какво да му кажа?

— Че Девлин се кани да те притеснява. Вон заяви на Купър, че не би допуснал Девлин да ни създава неприятности и аз му вярвам. Наясно съм, че си имате търкания, но това е нещо по-сериозно.

— Няма да казвам на Вон. — Погледнах към Еймъри и Далия за подкрепа, но те бяха надянали изражение „Съгласни сме с Джесика“. — Всичките сте луди. Вон би предпочел да види хотела ми банкрутирал, отколкото да предприеме нещо, за да ми помогне.

— Това изобщо не е вярно. — Джесика звучеше раздразнено. — Ще ми се вие двамата най-сетне да признаете, че сте привлечени един от друг и да престанете да се държите като деца в междучасие.

Изказването й ме шокира, отпуснах се назад на мястото си и преглътнах.

— Това беше почти жестоко. И той не е привлечен от мен.

— Аха! Но ти си привличана от него? — Далия се усмихна широко, развълнувана от перспективата.

— Какво? Не. Какво?

— Току-що каза „той не е привлечен от мен“, когато Джесика изтъкна, че сте привлечени един от друг. Не спомена, че ти не си привличана от него — обясни Далия.

Сърцето ми заблъска бясно в гърдите.

— Но го мислех. Точно това, което каза. И за двамата. Не съм привлечена от Вон Тримейн.

— Струва ми се, че дамата протестира прекалено много — изсмя се Далия.

— На мен ми се струва, че вече не ти се полага последната хапка. — Грабнах я от чинията и се усмихнах на безмълвния й протест, когато я тикнах в устата си.

— Все така си мисля, че е редно да уведомиш Вон — настоя Джесика.

— За да ми се изсмее в лицето? Не, благодаря. Смяна на темата! — Плеснах с ръце. — Откъде да започнем? От Купър и това кога възнамерява да се задейства и да падне на коляно или от уроците по мъже за Еймъри?

Еймъри се сви на мястото си.

Почти се почувствах зле.

Почти.

Далия сбърчи нос.

— Уроци по мъже ли?

— Да. Ще научим Еймъри как да разговаря с мъже, без да се моли земята да се отвори и да я погълне цяла.

— Предполагам, че това би било хубаво — промърмори Еймъри.

— Значи избираме уроците.

Тя се изчерви.

— Може би друг път.

— Бейли — предупреди ме Джес.

— О, хайде. — Този път реших да игнорирам предупрежденията на Джес. — Сред приятелки си, Еймъри. Никой тук няма желание да те унижава. Само искаме да помогнем. Не ми се ще да останеш сама завинаги. Но ако се случи — чудесно, няма проблем. Това решение ще оставя да го вземеш сама, защото искам да си щастлива.

Тя прехвърли поглед от мен към Далия и Джес, а после го върна обратно. Гледаше ме известно време и след като долови искреността ми, Еймъри изправи гръб и изпъна рамене назад.

— Добре. — Все така изглеждаше несигурна въпреки самоуверения език на тялото й. — Не искам да бъда сама. Уроци по мъже. Но… не днес. Друг път, става ли?

Разтегнах устни в усмивка, щастлива и решена да й помогна. Джес и Далия също размениха усмивки заради заразяващия ми ентусиазъм.

— По-късно.

— Ами — подхвана Джес. — Като няма да провеждаме уроци… можем да обсъдим факта, че Купър ми предложи брак и планираме да се оженим в края на лятото.

Това разбира се беше посрещнато с хор от въодушевени писъци.

Вон

— Тези цифри не изглеждат никак добре, Грант — гласът на Вон беше леден и издаваше разочарование, докато говореше с Грант Фостър, управителя на „Монтгомъри“, бутиковия хотел на Вон в Гринуич Вилидж. Беше го кръстил на майка си, Лилиан Монтгомъри. За разлика от баща му, Лилиан наистина беше имала синя кръв; потомка на Никълъс Монтгомъри, англичанин, заселил се в Ню Йорк и установил се като сериозен играч в индустриалната революция. Фамилията Монтгомъри имаха пръст във всякакви области, предимно в аеронавтиката^[1] и други дейности, засягащи транспорт. По думите на баща му, Лилиан била любимката на нюйоркското общество и това, че пренебрегнала желанието на родителите си и се омъжила за неизвестно парвеню от Огъста, Мейн, предизвикало скандал.

Отрекли се от дъщеря си и я лишили от наследство, следователно Вон нямаше нищо общо с тази част от семейството.

Но майка му все пак беше Монтгомъри и той се гордееше с нея без значение от отношението на близките й. Не прикриваше тази част от наследствеността си и да кръсти манхатънския си хотел на тях беше неговият начин да каже „майната ви“ на баба си и дядо си и „обичам те“ на майка си.

Да види, че месечните отчети пред него показваха допълнително спадане на приходите от този конкретен хотел му причиняваше повече болка, отколкото би било с останалите хотели.

— Вон, казвам ти, че е заради ресторанта. Новият главен готвач не може да се сравни с Рената.

— Това е третият главен готвач, който наемаме след нея. Няма съмнение, че там навън има все някой добър, колкото проклетата Рената или дори по-добър.

— Просто още не сме го открили.

— Ами, пробвай по-усилено. И, Грант… Недей да приписваш всичко на ресторанта. Заетостта на стаите е ниска и онлайн отзивите не се подобряват. Има оплаквания за неотзивчиви портиери, грубо обслужване, мръсни калъфки за възглавници и непочистени бани. Какво се случва в хотела ми, по дяволите? Разполагаш с двайсет и четири часа да ми предоставиш подробен и стегнат доклад, в който да анализираш корените на проблема, или хващам самолета. А наложи ли се да пристигна там, за да оправя това, можеш да се сбогуваш с поста си, Грант. — Тресна телефонната слушалка, а секретарката му Айлса подаде глава през вратата.

Тя потрепна при звука от блъскането на телефона му в бюрото.

— Съжалявам, ако моментът е неподходящ, господин Тримейн, но доктор Хънтингтън е тук да се види с вас и настоява да я приемете сега, преди края на обедната й почивка.

Вон затвори очи и разтърка чело заради пулсиращата болка. Какво би могла да иска Джесика, дявол го взел? Не беше в стила й да се появява просто така. Ако беше някой друг, би поръчал на Айлса да предаде, че е в среща.

— Покани я.

Няколко секунди по-късно Джесика се появи, красива като картинка в копринената си блуза, прибрана в очертаваща фигурата тъмносиня права пола. Колкото и добре да изглеждаше обаче, видът й беше успешно помрачен от загрижеността на лицето.

— Джесика, какво те води в хотела? — Изправи се и й посочи мястото срещу неговото. Тя седна, а той се облегна на бюрото.

— Тревожа се за Бейли.

Тези четири думи накараха пулса му да се ускори значително, но като типичния бизнесмен запази лицето си безизразно.

— Защо?

— Мисля, че Иън Девлин се кани да й създава ядове в хотела.

— И защо мислиш, че ще се случи? — Тонът му не даваше ясна представа колко силно беше кипнала кръвта му. Всеки негов инстинкт настояваше да притисне Джесика да му разкрие какво й е известно, та после да се отправи право към Девлин и да заплаши да го кастрира.

Мили боже. Тази червенокоска го беше превърнала в пещерен човек.

— Току-що обядвах с Бейли. Онази вечер един от синовете на Девлин я засякъл да спори с Том и направил някакъв коментар във връзка с това, че е под напрежение. Веднага след това бащата и братът на Бейли имали обаждане от Девлин, за да попита дали ще променят решението си и ще продадат, с цел да намалят стреса на Бейли в този труден момент след раздялата.

— Мислиш, че ще я погнат в момент, когато е уязвима заради случващото се?

— Да. — Джесика килна глава на една страна и се вгледа внимателно в него. — Макар че за твоя информация Бейли се справя отлично. Повече от отлично. Скъсването с Том беше правилният ход и тя го знае.

Вон пренебрегна частта с натъртването при споделянето на информацията…

— Но Девлин не го знае.

Джесика придоби разочарован вид, задето той избегна намека й, но повтори:

— Но Девлин не го знае.

Вон се изправи замислено и заобиколи откъм неговата страна на бюрото.

— Добре.

— Какво означава „добре“? Ще се заемеш ли с това?

— Няма много, с което да се заема.

Тя му отправи гневен поглед.

— Не ми се прави на важен, Вон. Никой от нас не желае Девлин да притеснява Бейли.

Начумери се и се запита как добрата лекарка беше разкрила чувствата му към Бейли Хартуел. Пазеше емоциите в себе си, все едно бяха скъпоценни камъни. И все пак някак и някога се беше издал пред Джесика Хънтингтън.

Това не му харесваше.

— Да приема ли враждебното ти мълчание за знак, че ще се погрижиш за нея?

— Не вярваш ли на Купър? Нека го направи той.

— Купър не би допуснал на Бейли да се случи нищо. Но той не разполага с парите, властта или влиянието да размаже буболечка като Девлин.

— Девлин още не е предприел нищо нередно. Прекрачи ли границата, уведоми ме.

Джесика се надигна да си върви с пухтене. Явно обаче й хрумна нещо ново и насочи поглед обратно към него.

— Представа нямаш колко идеално бихте си паснали вие двамата. Единият от лед, а другият от огън, но и двамата инати до крайност.

Вон не реагира на доста поетичната й забележка.

В отговор тя присви очи към него.

— Също така дойдох, за да ти съобщя, че с Купър възнамеряваме да се оженим в края на лятото. На дъсчената еспланада. Ти притежаваш единственото място, което да може да събере сватбено тържество.

— В края на лятото ли? Конферентният център е почти напълно резервиран за лятото, а дори да не беше, времето не е достатъчно да се приготвим за сватбено тържество.

Тя повдигна рамене.

— Не искаме да проточваме годежа си. Убедена съм, че ще го обмислиш като услуга към Купър. — Подсмихна се. — И двамата сме наясно, че няма да предприемеш нищо, с което да нараниш този романс, роден на дъсчената алея.

Той завъртя очи. Някой трябваше да го избави от тези подмолни хартуелски жени.

— Довиждане, доктор Хънтингтън — процеди.

— Ще приема това за положителен отговор. Ще говоря с Айлса, за да назначим среща с координатора ви.

Проследи я с очи, докато напускаше офиса му, а на устните му заигра неволна усмивка.

Вон седя смълчан известно време с ясното съзнание, че се налагаше да възобнови размислите си върху управленческите умения на Грант. Вместо това не спираше да обмисля идеята, че някой би опитал да причини неприятности на Бейли.

Беше чувал слухове, че Девлин си служел с незаконни методи, за да подпомага успеха си, но засега бяха само това. Слухове.

Вон беше отстъпил пространство на Девлин, защото нямаше смисъл да използва влиянието си срещу някой, който не причиняваше истински беди.

Само че… Ако Иън посмееше да се захване с Бейли и хотела й, Вон щеше да го кастрира.

Метафорично казано.

У него закипя гняв при мисълта Бейли да изгуби онова, което обичаше, или по-лошо — да пострада заради себичните желания на Девлин.

Може би също и физически.