Саманта Йънг
Всяко малко нещо (6)

6.
Бейли

Том се придвижваше бавно пред мен по притихналата алея, така че го догоних тъкмо когато отминаваше хотела на Вон.

Опитах се да го повикам, но той ме пренебрегна, а като го настигнах, просто се направи, че ме няма.

От водата подухна ветрец и до ноздрите ми достигна мирисът на бърбън.

По дяволите.

Вон не беше излъгал.

— Том. Спри.

— Върви си у дома, Бейли. Не помислих, като реших да дойда там тази вечер.

— Предполагам, че е защото си пиян.

— Не съм пиян. Като пиян ли звуча?

Звучеше доста овладяно, но миришеше като фабрика за спиртни напитки. Помислих си, че се беше наливал от доста време, за да се докара до това положение.

— Въпреки случилото се между нас няма да пренебрегна факта, че вониш на алкохол!

Това го накара да се закове на място. Той се завъртя, за да застане с лице към мен, а то беше подвластно на болката.

— Връщай се в „Купърс“, Бейли. Остави ме на мира!

— Не. Ти не си добре, Том.

— И какво от това? Смяташ, че ти си човекът, който да помогне ли? — произнесе с насмешка.

— Не се дръж като гадина. Отново.

При тези ми думи той се запрепъва и се отпусна срещу парапета. Изглеждаше уморен и тъжен.

— Вчера ме отстраниха временно от работа.

— Какво? Защо?

Изгледа ме предпазливо, преди да се впусне в обяснения.

— Рекс остана с Ерин. Искаха да опитат отново. В крайна сметка той не успял да й прости и скъсали. Вчера като дойде на работа, влязохме в схватка. Физическа схватка. — Извъртя лице и именно тогава забелязах синината на челюстта му. — Аз бях отстранен, защото…

— … си предизвикал разправията, като си легнал с приятелката на колегата си?

Том потрепери.

— Именно.

— И реши, че като се натряскаш, ще помогне?

— Животът ми е пълна каша, Бейли — тросна се.

Внезапно престанах да се чувствам чак толкова зле, като усетих, че ставах свидетел на самосъжалението на човек, осъзнал, че действията му имат последствия. Вместо да отговоря нещо, просто мълчах с ясното съзнание, че каквото и да кажех, то би било грубо и обидно.

Том се изсмя, защото, както изглеждаше, мълчанието ми казваше много.

— А аз недоволствам от всичко това пред жената, която предадох. Сега вече наистина ударих дъното.

Не бях склонна да отделям време или енергия за неговото самосъжаление.

— За колко дълго те отстраниха?

— За две седмици.

— Нищо кой знае какво. На фона на всичко не е много.

— Не е така! Изгубих репутацията си там. Изгубих доверието на всички. Изгубих теб!

Търпението ми се изчерпа.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че ще се случи, като пъхна пениса си в нечия вагина?

Изкикотване зад гърба ми ме накара да повдигна сковано рамене.

Страхотно.

Имахме публика.

Напрежението ми нарасна, като разпознах кой се кискаше. Дейна Келърман. Бившата жена на Купър. И не беше сама. Беше преплела пръсти с тези на Стю Девлин. Стю беше най-големият син на Иън и също като баща си беше истинска напаст за този град.

Изгледах вбесено Дейна, а тя ми се ухили, като видимо се наслаждаваше на всеки миг от моето нещастие. Никога не се бяхме харесвали, предимно защото отказвах да й играя по свирката, както го правеха всички други, понеже била толкова красива. Не че и те продължаваха да го правят. Изневери на Купър с Джак Девлин, средния син. И на всичко отгоре Джак беше единственият Девлин, когото харесвах. Всички го смятахме за свестен човек. С Купър израснаха като най-добри приятели и на по-млади години си падах и по двамата.

Но един ден Джак напусна строителния бизнес и започна работа при баща си, след като всички знаеха, че не понася него и братята си. Винаги беше показвал интерес единствено към майка си и сестра си. Никой не можеше да разбере решението му, най-малко Купър.

А за капак на всичко Джак беше отишъл да легне с Дейна зад гърба на Купър.

Купър изгуби жена си и най-добрия си приятел в един ден.

Както изглеждаше, сега Дейна се беше прехвърлила на поредния Девлин. Веднъж като се разчуеше, това нямаше да я направи особено популярна, но откакто предаде Купър, и без друго не беше особено харесвана, а този град имаше дълга памет.

— Смееш се от солидарност ли, разрушителко на семейства?

Дейна присви екзотично извитите си очи към мен.

Стю се изхили до нея. Всички мъже от семейство Девлин бяха добре изглеждащи мръсници, но никой колкото Джак. Стю не беше толкова хубав като по-малкия си брат, но все пак беше висок и имаше гъста руса коса и изваяна челюст. Тъмните му очи обаче бяха празни, а извивката на плътните му устни издаваше намек за жестокост.

— Изглеждаш леко стресирана, Бейли. С нещо да помогна?

— Като се стерилизираш — отвърнах саркастично.

— А?

— Именно. Довиждане. — Размърдах пръсти към тях в знак, че ги отпращам.

— Може би няма да е лоша идея да пренесете спора си на закрито, ако искате усамотение — озъби се Дейна.

— А може би ти трябва да дадеш обет за мълчание, ако искаш хората отново да те смятат за привлекателна.

При последния ми коментар Девлин реши да отведе Дейна настрана, вероятно от страх, че ще се хванем за косите и аз ще нанеса поражения на красивото й лице. Не че не бях изкушена. Изкушавах се да й издера очите още откакто съсипа приятелството на Купър и Джак.

Том ме зяпаше с възхищение, примесено с тъга.

— Стерилизация ли? — повтори.

Ухилих се.

— Да, може да се каже, че се гордея с този си лаф.

— Боже — каза сякаш изпитваше болка. — Липсваш ми, Бейлс.

— И ти ми липсваш — отговорих. — Но ми липсва само моя приятел. Може би ако се стегнеш… може би някой ден няма да се налага да ми липсва приятелят ми.

В очите му пролича болка.

— Приятел?

Сведох очи към стъпалата си, неспособна да гледам тази болка, без да чувствам вина.

— Чуй, Том, и двамата сме наясно какъв е този град и в момента не са ти притрябвали упреците им. — Насочих погледа си обратно към лицето му с надеждата, че някак ще съм способна да му помогна. — Върви във Филаделфия, виж се с дядо си и останалите членове на семейството. Посвети тези две седмици, за да си стъпиш на краката. Ако нещата на работното ти място са така зле, може би е редно да потърсиш друга работа. Да започнеш на чисто някъде другаде.

— Нова работа вероятно би означавало да напусна Хартуел.

— Още не го знаеш, но дори да се случи така, може би няма да е чак толкова лоша идея.

— Бейли — промълви той отново с болка в гласа.

Беше ми ужасно неприятно да наранявам чувствата му, но се стараех да бъда реалист. За мен да съм реалист означаваше, че му помагам, дори да не изглеждаше така. Хванах ръцете му в своите и ги стиснах. Той се вкопчи здраво в мен.

— Най-милото, което съм способна да ти кажа в момента, е да те помоля да не таиш надежди, че ще променя решението си. Вече никога няма да бъдем заедно. Някой ден ще сме приятели, надявам се, но никога нещо повече.

Том изпухтя и дръпна ръцете си от моите, като явно не беше очаквал да чуе това.

— Мила си в жестокостта си, а?

— Някога баща ми ми каза, че надеждата умира последна и че е нещо толкова могъщо, че е способна да спасява хора. Но също така каза, че надеждата е любовница на забравата и не един живот е бил пропилян заради това. Понякога надеждата наранява повече, отколкото помага. Ти и аз…

За известно време той можеше единствено да се взира в мен, белязан от болката.

Най-накрая кимна леко в знак на разбиране и се отдалечи.

Сърцето ми се късаше за него, защото осъзнах, че макар той да ми беше изневерил, аз бях тази, която излиза от ситуацията в очакване на нещо по-добро, а той страдаше въпреки предателството си.

А аз просто исках и двамата да продължим напред.

Изпитах потребност да се отърва от налегналата ме болка, така че събух обувките на висок ток и слязох от дъските на плажа. Стъпалата ми потънаха в пясъка, сухите му песъчинки гъделичкаха пръстите ми, а като стигнах бреговата линия, стана студен и лепкав. Захвърлих чантата и обувките зад себе си, далеч от прилива, и се захванах да се събличам, като струпах дрехите си върху тях.

Влязох във водата по бельо и поех рязко въздух, щом вълните се разплискаха около мен също като втечнен лед. Продължих напред, привикнала към температурата заради годините нощни къпания, и плувах, та да загрея мускулите си.

Бързо се адаптирах към студената вода, като се движех успоредно на брега и се придържах близо до него. След известно време се обърнах в другата посока обратно към дрехите си и се оставих да се нося. Лунните лъчи танцуваха по водната повърхност около мен. Загледана в луната, осъзнах, че също както Том беше задържан от надеждите, аз бях задържана от страховете си.

Налагаше се да спра да се фокусирам върху възрастта си и това какво нямах и да започна да ценя онова, което имах. Разполагах с безпределна енергия и прекрасни приятели. И независимо какво си мислех, имах време.

Болката в гърдите ми започна да отшумява.

Да, сега вече бях твърдо решена.

Единственият ми курс на действие беше да продължа напред и да проверя къде ще ме отведе новото начало.