Саманта Йънг
Всяко малко нещо (27)

27.
Вон

— Господине, днес госпожица Хартуел не приема посетители — заяви портиерът, след като затвори телефона.

Изправил се в принадлежащия на Девлин „Гранд Хотел Хартуел“ Вон си послужи с прочутата си хладнокръвност, за да се справи с него. Външно успяваше да демонстрира контрола, който упражняваше неизменно, дори около Бейли. Вътрешно кипеше от ярост, задето тези хора посмяха да наранят обичан от него човек; задето собствената сестра на Бейли бе решила да й причини това.

Тикна в ръката на мъжа стодоларова банкнота.

— Позвънете отново на госпожица Хартуел и я уведомете, че господин Тримейн би желал да обсъди с нея конкурентна оферта.

Мъжът позвъни отново в стаята на Ванеса.

В началото Вон беше ядосан и да, безспорно наранен, задето Бейли отказа помощта му. Не го стори с неблагодарност, но с маниер, навеждащ на мисълта, че дори не й беше хрумнало да търси подкрепата му. Това беше почти по-лошо.

В първия момент му идваше да потъне в униние като малко дете, но после се взе в ръце и реши, че ще се притече на помощ на тази упорита жена, дори тя да беше прекалено глупава да прозре къде се криеха най-добрите й шансове. След като провери обичайните й убежища, заключи, че Ванеса Хартуел се кани да се крие, докато не приключи сделката.

Като започна да обмисля случващото се, му хрумна, че Ванеса беше по-умна, отколкото бе предполагал в началото.

Нямаше причина да казва на Бейли за срещата на вечеря с Девлин, преди сделката да е окончателна, но тогава защо я предупреди?

Защо й предостави време да се опита да попречи на прехвърлянето?

Защото тя искаше точно това.

Искаше от Вон точно това, което той правеше в момента.

Целеше да получи контраоферта от заможното гадже на Бейли.

Мисълта да се поддаде на тази малка подла змия го разяри… Поредната сестра, която го разиграва, без да я е грижа, че ще нарани близките си, за да получи, каквото иска.

Но всичко това беше заради хотела. Заради Бейли. И той беше готов да пожертва гордостта си, портфейла си и каквото друго беше нужно, за да осигури щастието на своята жена.

Телефонът му звънна точно когато портиерът получи отговор от Ванеса. Беше Далия Макгуайър, така че вдигна.

— Какво става?

— Онова, което става, е, че се надявам да разполагаш с план „Б“, Вон — прошепна Далия в слушалката. — В момента Бейли е в офиса си и провежда конферентен разговор със семейството си в опит да успокои родителите си и брат си, защото адвокатът им е казал, че няма какво да се стори, а Ванеса не вдига нейния телефон.

— Можете да се качите, господин Тримейн — информира го портиерът. — Стая 228.

Кимна му сдържано и се насочи към асансьора.

— Заел съм се с Ванеса.

— Какво? Какво си намислил?

— План „Б“, госпожице Макгуайър. — Затвори й и позвъни на адвоката си. — Имам нужда да си ми под ръка. Днес ще подписваме договор.

Ванеса Хартуел отвори вратата на апартамента си и Вон се зарадва да я завари съвсем облечена. Всъщност това беше най-консервативното й облекло, което беше виждал. Носеше тениска с високо деколте и прилепнали джинси. Гримът й беше по-сдържан, а косата й беше прибрана в кок. Изглеждаше по-млада, по-свежа и приликата със сестра й беше по-забележима.

Мисълта за това причини нов пристъп на гняв у Вон, но той държеше нещата здраво в ръце, когато влезе в дневната й.

— Виждам, че Девлин се грижат добре за теб.

Тя му отправи дяволита усмивка и седна на дивана.

— Веднага щом заявих на Джак, че обмислям да продам дела си от хотела, бях преместена в по-добър апартамент.

— Представи си само — промърмори той и седна срещу нея.

— Да, представи си. И така… Какво правиш тук, Тримейн? Надявам се, не си дошъл да ме молиш от името на сестра ми.

— Не, не съм. Но съм тук да спася хотела й.

Тя присви очи и се наведе напред, като изучаваше лицето му отблизо.

— Какво толкова има у нея? Защо я обичаш?

Вон долови горчивината в гласа й, съзря скритата в дълбините на погледа й завист и отговори:

— Ти защо я мразиш?

Въпросът я изненада. Ванеса се облегна на дивана.

— Не мразя сестра си.

— Намирам това за доста изненадващо.

— Казах, че не я мразя. Но също така не я харесвам.

— Защо?

Тя направи физиономия.

— Знаеш ли колко пъти съм чувала баща ми да ме пита „Защо, Ви? Защо не можеш да приличаш повече на Черешката?“ Тя получаваше високи оценки, участваше в училищни мероприятия, в градски мероприятия и постоянно работеше в хотела, учеше си уроците прилежно. Понеже аз не проявявах интерес към нищо от това, баща ми ме смяташе за провал.

— Убеден съм, че не е така.

— Е, караше ме да се чувствам нещо по-малко от нея. Това никога не е притеснявало Чарли, но мен ме дразнеше. Татко и неговото малко момиченце.

— Искаш да кажеш, че опира до съперничество между сестри? — Мили боже. Тази жена така и не беше пораснала.

— Изобщо не ме е грижа за това — тросна се тя. — Интересувам се единствено да спечеля пари. Опитах се да взема участие в управлението на хотела, да го направя и свой, но тя не го допуска. И без друго беше отегчително. Така че да продам дела си звучи по-логично.

— Но ти имаш приходи от хотела.

— Да, но по този начин ще получа сума на куп и нещо в допълнение. Както изглежда, Девлин наистина отчаяно желаят да сложат ръка върху имот на еспланадата.

— Осъзнаваш ли, че веднъж щом той се окаже собственик на дял от хотела, ще се помъчи да открие начин да получи и останалото? Аз ще положа максимални усилия да попреча, но животът на Бейли ще бъде ад.

— Сестра ми е корава. И си пада по мелодрамата. Девлин няма да успеят да заграбят хотела. Чарли притежава трийсет процента, а Бейли четиресет. Мнозинство са и Чарли не би допуснал с хотела да се случи нещо, защото държи на Бейли. Цялото ми семейство обожава сестра ми.

Загледан в нея, Вон осъзна, че Ванеса наистина нямаше представа за усложненията, които причиняваше. Напълно подценяваше Девлин.

— Стю Девлин нападна сестра ти. Не те ли смущава, че ще продадеш частта си на хората, които й причиниха това?

Ванеса се размърда притеснено.

— Така и не е било доказано. Стю има алиби.

— Аз бях там, Ванеса. Влязох в офиса й и я заварих повалена на пода под него. Стигнах, точно когато се канеше да стовари юмрук върху лицето й.

Тя отклони поглед и той забеляза с какво усилие преглътна, как пръстите й се свиха в малки юмруци, преди да ги изпъне обратно и да се обърне към него с пламнали очи.

— Ще правиш ли контраоферта, или не?

Бейли

Беше четири часът, а не разполагах с нищо.

Ние не разполагахме с нищо.

Опитахме се да се свържем със сестра ми, но тя не отговаряше. Пробвахме в „Гранд Хотел Хартуел“, но тя беше поръчала да не бъде безпокоена.

Най-накрая бях прекратила конферентния разговор със семейството ми, след като осъзнахме, че не можем да спрем сестра ми. Баща ми и брат ми заплашваха да се отрекат от нея. Майка ми не спираше да плаче.

Колкото до мен, аз бях напълно изтощена.

И уплашена.

Беше ми ясно, че е прекалено хубаво, за да е истина.

Да притежавам красивия си хотел и да открия човек като Вон. Някой, който схващаше колко много означава за мен мястото и който не възразяваше да работя усилено. Да открия човек, който предизвикваше пърхане на пеперуди в стомаха ми и караше сърцето ми да препуска, който ме вълнуваше и вбесяваше…

Да бъда толкова щастлива?

Знаех, че е прекалено хубаво, за да е истина.

Предполагах, че ако щях да губя нещо, това щеше да е Вон.

Но не и хотела ми.

Ще се справиш, помъчих се да убедя себе си.

— Бейли, имаш ли нужда да ти донеса нещо? — На прага на офиса ми стоеше Далия.

Тревогата в очите й накара от моите да бликнат сълзи.

— О, миличка! — Втурна се към мен и се приведе да ме прегърне здраво.

Вкопчих се в нея и рухнах.

Мигове по-късно Далия се откъсна от мен и бях дръпната от стола си. Подвластна на пълно объркване и със замъглено зрение, аз едва го разпознах. Познатият му одеколон и здравата му прегръдка пробиха през всичко това.

Потънах в обятията на Вон и заридах, а той ме погали нежно по гърба.

— Принцесо, моля те — отрони. — Престани. Всичко ще бъде наред.

— Няма! — изхлипах, без да ме е грижа на какво приличах. — Това е моят дом, а Иън Девлин ще довтаса и ще превърне живота ми в ад, а после ще се опита да ми го отнеме. Може и да го допусна, ако започне да променя разни неща и да ме влудява, а не знам дали…

— Спри, спри — Вон ме отдръпна от себе си, а хватката му върху ръката ми беше почти болезнена. — Никой няма да ти отнема нищо. — Погледна към Далия, която стоеше насред офиса с очи, пълни със сълзи. — Ще ни дадеш ли минутка?

Тя кимна и напусна помещението, като затвори вратата след себе си.

Долових напрежение у Вон.

— Какво? Какво има? Какво е станало?

Пусна ме, за да хване в ръка документи, които беше оставил на бюрото ми. Подаде ми ги и аз се вгледах в тях все още объркана. Думите върху хартията започнаха да имат някаква логика.

— Това е договор. За дела на Ванеса?

— Купих го.

— Какво? — Какво означаваше това дявол го взел? — Какво? — повторих.

— През цялото време планът й е бил такъв.

— Обясни от самото начало.

— Когато тръгнах оттук, след като каза, че не искаш помощта ми…

Изкривих лице при тези му думи.

— Успях да нараня чувствата ти, нали?

Удостои ме с язвителен поглед казващ „Аз съм мъж, нямам чувства“, но аз знаех. Неволно бях наранила чувствата му.

— Аз съм ужасна.

Вон се ухили.

— Не си. Просто беше разстроена. Докато ти разговаряше със семейството си, аз се замислих защо би те предупредила Ванеса за вечерята с Девлин. Защо ще те насочва?

Мили боже, дори не бях… Вон имаше право. В това нямаше логика. Защо да ми дава време да търся начин да я спра? И после, като вдигнах очи към красивия си и много богат приятел, свързах две и две.

— Заради теб.

Изражението му беше мрачно.

— Заради мен. Целяла, е да получа контраоферта.

Догади ми се.

— Използвала ме е, за да се добере до теб.

— Бейли…

— О, боже, не, Вон, няма да те оставя да го направиш. — Скочих и размахах договора към него. — Няма да допусна да те манипулира така.

— Свършено е — заяви категорично той. — И няма да бъда разубеден.

Стисна ме за китката, дръпна ме към себе си и договорът беше притиснат между нас, а аз усетих у мен да се надига нещо, нещо огромно, всепоглъщащо и ужасяващо.

— На сутринта адвокатът ми ще изготви нов договор. Прехвърлям акциите обратно на теб.

— Не. — Думата се изстреля от устата ми, преди да съм успяла да я спра.

— Не ли? — Вон обгърна лицето ми с длани.

Чувствах краката си като желе, а в корема ми се провеждаше бунт на пеперуди и бях убедена, че устните ми треперят.

Вон се намръщи угрижено.

— Трепериш.

Кимнах и преглътнах с усилие заради буцата в гърлото ми.

— Искам да ги задържиш.

— Какво? Защо?

Най-накрая всичките ми защитни сили се изчерпаха и извадих на показ всичко, което изпитвах към него. Вон се напрегна заради емоциите в очите ми и после на лицето му се настани израз на красива почуда.

— Вярвам ти — прошепнах срещу устните му. — Имам нужда да знаеш, че ти вярвам. Знам, че никога не би ми навредил, че никога не би ми отнел това място. Така че задръж акциите и го направи със съзнанието, че ти се доверявам. Че те обичам.

Чух го да поема рязко въздух и после усетих да го изпуска бавно навън.

— Обичаш ме?

Изпълни ме плашеща, изключителна и всепоглъщаща радост, докато се взирах в него.

— Обичам те повече, отколкото някога съм обичала някого. Това ме плаши неописуемо.

Усмихна се. Широко. По момчешки и дяволито и това ме накара да се чувствам, все едно сърцето ми ще изскочи от гърдите.

— Добре дошла в моя свят.

Засмях се и го целунах.

— Обичам те — повторих.

— И аз те обичам. — Отвърна на целувката ми, но този път продължително и дълбоко.

Когато най-накрая спря, за да си вземе въздух, аз се засмях.

— Не съм мислила, че днешният ден може да завърши така.

— Не е завършил. — Гласът му преливаше от секси обещания. — Първо ще се разберем да приемеш акциите обратно.

— Вон, не. Изобщо колко плати?

Умърлушеният му вид накара стомаха ми да се свие.

— Надплатил си — заключих. — С много.

— Девлин се канеха да надплатят. Аз трябваше да надплатя още, за да спечеля.

Хрумна ми идея.

— Можеше да го обърне в наддаване. Да направи сериозни пари, като ви накара да се надскачате един друг.

— Не. Никога не е възнамерявала да продаде на Девлин.

— Изобщо не я е било грижа. Просто е искала парите.

— Не — увери ме Вон. — Да, сестра ти е глезла, която така и не е пораснала и безспорно ти завижда, но не те мрази. Не е целяла да позволи на Девлин да ти отнеме хотела. Просто това е хитрият й начин да измъкне пари от мен.

— Малката кифла е по-умна, отколкото някой изобщо допуска. — Сгуших се в него и плъзнах ръце по гърдите му, защото се нуждаех от близката му утеха. — Все пак съжалявам, задето ти причини това. Срамувам се заради нея.

— Знам. — Потърка успокоително ръцете ми. — Но нея вече я няма. Когато адвокатът ми състави договора и й го изпрати по факса, тя вече си събираше багажа. Като напуснах стаята й, тя тръгна заедно с мен. Натоварих я в такси до летището.

Заля ме съжаление. Мразех, че нещата стояха по този начин между мен и член на семейството.

— Наясно съм, че ти е болно, но мисли за схемата на сестра ти в позитивна светлина. Прекара добре Девлин. След четиресет и пет минути той ще седи на онази маса и ще чака малката глезла да се появи. Ще се чуди какво се е случило.

Напрегнах се.

— Какво?

Погледнах нагоре към приятеля си с блеснали радостно очи, а той се усмихна в отговор, явно разчел правилно мислите ми.

— Наистина ли? — попита.

— Хайде — подканих и го разсмях. — Ще бъде забавно.

 

 

След като оправих подпухналото си от рев лице и облякох хубава рокля, двамата тръгнахме от хотела. Бях предоставила на Далия и Мона кратко резюме на събитията и помолих Далия да позвъни на семейството ми, да обясни, че всичко е наред и да им съобщи, че ще им се обадя веднага щом приключа с ангажимента си с Вон, за да им дам подробности.

Макар разстоянието да беше кратко, Вон настоя да го изминем с неговия Астън Мартин.

— Мъжки работи ли? — попитах, като отказа да обясни защо. — Нещо в смисъл оная ми работа е по-голяма от твоята?

Ухили се.

— Да.

Засмях се, чувствах у себе си толкова много вълнение, че бях на път да се пръсна.

Този мъж, този красив мъж, беше превърнал най-противния ден в живота ми в най-прелестния, който някога съм изживявала.

Докато минавахме покрай рецепцията на „Гранд Хотел Хартуел“, стисна ръката ми и долових странно собственическо чувство, каквото не бях познавала никога преди. Ликувах заради факта, че този мъж е моят мъж и поклащах триумфиращо бедра заради хищните погледи на другите жени и личащата в тях завист към мен. Смятаха го за красавец и ми завиждаха, че е с мен. Но онова, което не им беше известно, беше, че сложната душа на Вон Тримейн притежаваше за мен милион път и повече красота от красивото лице, което виждаха те.

Триумфирах, защото моят мъж беше секси.

Триумфирах, защото бяха открила любов, каквато е трудно да откриеш и най-накрая бях достатъчно смела да й се поддам.

Мой.

Изцяло мой.

Стиснах по-здраво ръката му и той погледна към мен.

— Всичко ще бъде наред — заключи, че съм нервна.

Просто се усмихнах.

— Знам го.

Стисна ръката ми.

— Красива си.

— Също и ти. Но ти винаги си красив.

Вон само завъртя очи към мен и ме разсмя, смехът ми обаче беше заместен от по-завоалирано веселие, когато ни спря салонният управител на ресторанта Арнолд Румър.

— Нашата компания ни очаква — заяви Вон и аз проследих погледа му.

Беше набелязал Девлин. И той не беше сам. Иън седеше заедно със синовете си Джак и Стю.

— Маса, господине?

— Тази на господин Девлин.

— О. — Арнолд ме разпозна. — Госпожица Хартуел, разбира се. Господин Девлин каза, че ви очаква.

Не точно същата, която се надяваше да види, но формално погледнато…

— Да.

Положих огромни усилия да не се изкикотя като немирно дете и обгърнах дланта на Вон с моята, а той я потупа леко.

— Дръж се на ниво, принцесо — промърмори развеселено, докато следвахме Арнолд към масата на Девлин.

На лицето на Иън Девлин цъфна самодоволна усмивка, щом ни видя. Отпрати Арнолд и ни заоглежда. Мръсникът си въобразяваше, че най-накрая ме е пипнал.

Нямах търпение да изтрия тази физиономия от лицето му.

Колкото до Джак, позволих му да разбере колко предадена се чувствах. Гледаше към мен безизразно и привидно незасегнат от болката ми.

Хубаво. Никаква прошка и Еймъри Сондърс за теб, никаквецо.

— Тази вечер си без маска за ски — изсумтях към Стю.

Стю се усмихна, но усмивката му не достигна очите.

— Нямам представа за какво говориш.

— Е, радваме се да се видим, госпожице Хартуел. При това изглеждате така добре. — Иън посочи към черната ми рокля. — Забелязвам обаче, че вкусът Ви за дрехи не съответства на вкуса Ви за мъже.

— Съвсем правилно. Имам далеч по-добър вкус за мъже.

— Наясно си, че е преспал с абсолютно всяка привлекателна на вид жена, която е отсядала в хотела му, нали?

Ръката на Вон се напрегна в моята и той се навъси, все едно искаше да смаже Девлин на мига.

— Така ли било? — Подръпнах леко Вон и той завъртя глава към мен. — Значи затова си толкова изключително добър в леглото. Има логика.

Устните му потрепнаха, сякаш се канеше да се разсмее и цялото му тяло се отпусна.

Усмихнах се широко и погледнах към вбесения Девлин.

— Опитът му казва много. — Дори намигнах.

Джак се изкашля в шепа и можех да се закълна, че едва сподави смеха си.

Хм.

— Достатъчно с това. — Иън въздъхна, все едно беше изтощен. — Приемам, че сте тук, за да се опитате да попречите на сделката, но сестра ти вече е взела решение. Нека обаче Ви предложа известна утеха, госпожице Хартуел. Намесата ми в хотела ще бъде нещо хубаво. Ще го превърна в най-успелия бизнес на дъсчената еспланада.

Наежих се.

— Не бих прибързвала чак толкова, господин Девлин.

— О? Заради минималния ми дял ли? Знам. Но ще се потрудим върху това. Защо не изчакаме появата на Ванеса? Седнете.

— Няма да е необходимо. — Вон доближи към масата. — Лично натоварих Ванеса в такси преди няколко часа. Тя си замина.

— За какво говориш? — тросна се Стю.

— Говоря за факта, че направих контраоферта. Тя прие. — Вон остави договора на масата. — Сега аз притежавам дял от „Хартс Ин“.

Ярост оцвети лицето на Иън Девлин. Толкова бързо почервеня, че си помислих, че главата му ще експлодира.

Вон взе договора от масата и го подаде на мен.

— Утре акциите ще бъдат прехвърлени обратно на името на Бейли. — Когато насочи лице обратно към тях, изражението му се промени. Потреперих заради внезапната хладина, излъчила се от него, когато ме пусна и опря длани в масата. Това го приближи до Девлин, та те да могат да чуят тихото му, но много заплашително послание.

— Струва ми се вече ви предупредих, че ако предприемете нещо, което да разочарова госпожица Хартуел, няма да остана особено доволен. И това е изключително меко казано. Така че… малко разяснение. Първо, ако отново се захванете с нея, а на ваше място не бих го правил, ще ви унищожа финансово, парченце по парченце. Струва ми се всички знаем, че това не е празна заплаха. Второ, преди бях на страната на защитата в малката война, която сте захванали, с цел да се сдобиете с имот в този район. Но както се оказва, Хартуел ми се отразява добре. Ще го превърна в свой дом. За постоянно. А това значи, че делата му също са моя работа. Схващате ли накъде бия?

Девлин го изгледаха ядно.

Вон се наведе още по-близо.

— Оттеглям се от защитата. Сега пред вас е играч от нападението.

— Заплашваш ли ме? — процеди Иън Девлин.

Вон издиша нехайно и ведро и се изправи обратно до мен.

— Само приятелско предупреждение — повдигна рамене.

Иха, моят мъж беше секси. Поех ръката му и потреперих, когато преплете пръсти с моите.

— Ами… — дарих ги с престорено блага усмивка. — Аз изобщо не съм така красноречива и плашещо секси като господин Тримейн, така че просто ще кажа… — Наведох се и ги погледнах в очите поотделно, преди да се съсредоточа върху бащата. — Можете да ме целунете отзад.

Джак се протегна към чашата си, с което привлече погледа ми и знаех, че този път ясно видях усмивката, прикривана от питието му.

Явно никога нямаше да мога да разгадая този мъж.

— А сега ви пожелавам приятна вечер — помахах им с пръсти и Вон ме изведе навън от ресторанта.

Хората ни зяпаха, защото явно бяха доловили напрежението около масата на Девлин, но изобщо не ме беше грижа.

Реещ се облак.

Да.

Аз се намирах на прелестен реещ се облак.

Вон мълчеше, докато напускахме хотела и вървяхме към колата му, но като я достигнахме, вместо да ме пусне, притисна ме към нея и започна да ме целува.

Сериозно да ме целува.

Заби пръсти в кръста ми, а устата му се движеше срещу моята във всепоглъщащи хищни целувки, които караха коленете ми да треперят. За щастие се държах за Вон и имах колата зад себе си, та да се крепя права.

Когато вече спря да ме целува, вече бях останала без дъх. Втренчих се ококорено в него, а бузите ми пламнаха, щом усетих в корема ми да се отърква твърдият му член.

— Това защо беше?

Вон потърка нос в моя в неговия сладък и нежен маниер, който се намираше в пълно противоречие с похотливата целувка отпреди малко.

— Това беше вместо „Обичам те, изглеждаш супер секси в тази рокля и начинът, по който постави Девлин на мястото му, ме възбуди“.

— Схванах — промърморих срещу устните му. — Защото да се покажеш така свиреп пред Иън Девлин също ме възбуди сериозно. Какво ще кажеш да ме отведеш у вас и да ме тръшнеш на леглото?

Разсмя се, а очите му притъмняха от възбуда.

— Като се има предвид колко съм твърд, това е единственият възможен план за действие.

— Напоследък взе често да губиш контрол на публични места, господин Тримейн — подкачих го.

— Само с теб, принцесо — целуна ме бързо и се отдръпна, за да ми отвори вратата. — Качвай се.

Заподхилквах се заради настоятелния му тон и се качих бързо, колкото ми беше възможно. За моя изненада Вон не подкара към хотела. Вместо това се отправихме на юг към покрайнините на Хартуел, където живееха най-заможните хора. Големите домове бяха собственост предимно на хора, които само летуваха в Хартуел — нещо наистина жалко, защото тези великолепни къщи стояха празни почти цяла година.

Знаех, че Вон притежаваше къща до самия бряг, защото пусна Джесика да живее в нея, когато имаха проблеми с Купър. Но никога не я бях виждала.

Смълчана оставих Вон да ме въведе в къщата и я погълнах с поглед.

Беше наистина живописна сграда — бяла фасада, веранда по цялата периферия на първия и втория етаж, красива градина — и като влязох, с изумление установих, че верандата надвисваше над самата вода. Невероятно. Повечето къщи тук имаха големи задни дворове с басейни и пътека, водеща към плажа и океана. Къщата на Вон беше построена пред частна територия от брега. Не предлагаше същото външно пространство, но скоро установих, че около нея имаше много земя, а вдясно от основната сграда бяха разположени огромен басейн и вътрешен двор.

Въпреки красотата й, отвътре къщата беше студена и модерна. Типичен ергенски дом с голяма лъскава кухня, достойна да приюти изкусен главен готвач и съдържаща всеки възможен уред, за който можете да се сетите. Мебелировката беше съвременна и всичко беше черно, бяло или хромирано с няколко цветни акцента, осигурявани от някоя и друга картина и оскъдната мека мебел.

Беше като нещо, излязло от списание.

Не беше дом.

Последвах Вон отвън на задната веранда и двамата наблюдавахме мълчаливо залеза над водата.

— Защо не живееш тук?

— Защото мястото ме кара да се чувствам самотен.

Прямият му отговор ме накара да се приближа към него, да обвия ръце около кръста му и да облегна брадичка на рамото му. Той ме целуна по слепоочието и също обви ръка около талията ми.

— Сега не си сам.

— Знам. — Вгледа се в мен и отметна кичур коса от лицето ми.

— Нещо взе да го раздаваш сериозен. Какво стана с разбушувалата се ерекция и потребността да доминираш над мен в леглото?

Вон се изсмя.

— Тук са си, повярвай ми. Но ми се прииска тази вечер да поделя това място с теб.

В думите му се долавяше някакво колебание и това ме разчувства.

Днес взех решение да се доверя на този мъж, да го обичам, и като направих това, взех решение и да бъда истинска около него.

Е, да бъда Бейли Хартуел означаваше винаги да обявявам какво се върти в ума ми.

— Искаш да се нанеса при теб, нали?

Погледът му бързо се насочи към мен.

— Прекалено скоро е.

— Но така или иначе искаш да попиташ — подкачих го, а у мен се надигна неописуем възторг.

— Според теб не е ли прекалено скоро? — попита учудено.

— Вон — изсмях се. — Напрежението между нас расте вече четири години и определено се въртим около това решение вече от месеци. Усещането е, сякаш сме заедно от много по-дълго, нали?

Това го накара да устреми към мен този негов изпепеляващ и преливащ от любов поглед.

— Имам усещането, че винаги съм те обичал.

Разтопих се срещу него.

— Тогава ме помоли да се нанеса при теб.

— Бейли, ще се нанесеш ли при мен?

— Да — усмихнах се широко и си представих как хората ще ни обявят за луди, обаче не ме интересуваше. — Да, ще се нанеса при теб.

Вон се обърна към мен, но вместо да ме целуне, както очаквах, той извади от сакото си малка черна кадифена кутийка.

Кръвта изпълни ушите ми, а сърцето ми запрепуска.

Сведох поглед към кутийката, която беше притиснал помежду ни. И после той я отвори.

Невероятна халка от бяло злато с голям, класически и много красив диамант.

Съвършеният годежен пръстен за мен.

Очите ми потърсиха тези на Вон и вече и без друго възпрепятстваното ми дишане спря при необятната любов, която разчетох в погледа му.

— Разхождам се с това в джоба вече цяла седмица с ясното съзнание, че е прекалено скоро, но все пак с потребност то да е у мен. Исках да разполагам с него в момента, когато окончателно установя, че си готова. Когато най-накрая приемеш, че ти и аз сме едно. Обикновено съм крайно търпелив човек, когато преследвам нещо желано, но съм нетърпелив да имам теб. Искам да поставим началото на живота ни заедно. Още сега. Така че… Бейли Хартуел, ще се омъжиш ли за мен?

Почувствах момента и живота си като цяло, изключително сюрреалистичен…

Хората щяха да ни помислят за луди.

Аз си мислех, че полудявам!

— Хората ще ни обявят за луди.

Вон се подсмихна.

— А не сме ли?

Засмях се и се гмурнах в очите на този секси, умен, вглъбен и объркан мъж и нито една мъничка частица от мен нямаше желание да каже не. Да, бях уплашена, бях нервна, бях зашеметена, но не можех да си представя да кажа не. Всичко, което можех да си представя, е всяка сутрин да се будя до Вон, да отивам на работа в хотела, да се връщам у дома — в напълно преобзаведена къща — при него и да отглеждаме децата си тук.

В Хартуел.

Заедно.

— Да — кимнах и се нахилих като влюбена тийнейджърка. — Да, ще се омъжа за теб.

Лицето на Вон се озари от радост, радост, която прогони всякаква суровост у него и сега пред мен вече стоеше момчето у него, момчето, което всъщност вярваше в любовта и вече не се боеше да го признае.

Чувствата ми към него ме погълнаха и когато се опита едновременно да ме целуне и да нахлузи пръстена на пръста ми, той вкуси солените сълзи на щастие и се засмя.

И беше красиво.