Саманта Йънг
Всяко малко нещо (26)

26.
Вон

След нощ като току-що прекараната Вон би трябвало да се чувства спокоен и доволен от живота.

Ала когато на следващия ден Греъм му заговори за идеята си картичката с еко призив да бъдат използвани повторно чаршафите да бъде подменена със сувенирче, Вон трябваше да си признае, че слуша само с половин ухо.

Бейли все още не беше казала, че го обича.

Той го бе изрекъл няколко пъти, а досега — никакъв отклик.

Вон знаеше, че трябва да е търпелив. Макар да имаше чувството, че са заедно от много дълго време, фактически ставаше дума само за две седмици.

Проблемът бе там, че интуицията му подсказваше как Бейли Хартуел се влюбва в него. Никоя жена никога не го бе гледала както Бейли предишната вечер, когато я остави у дома й.

Гледаше го, сякаш го обичаше.

И тъкмо когато той очакваше тя да го каже, тя прехапа устна и се отдалечи.

Това означаваше, че още не му се доверява достатъчно, та да го изрече на глас.

Мамка му.

Търпение, Тримейн, търпение.

— Мисля, че дребните детайли са от значение. Ако вместо картичка на леглото, че не иска чаршафите му да се сменят, на госта се предложи да постави синя керамична кокошчица… Може да възложим на Далия Макгуайър от сувенирния магазин да изработи фигурки за върху чаршафите… Какво ще кажете, господин Тримейн?

Вон се вгледа в Греъм с усилие да се съсредоточи върху казаното от него.

— Харесва ми — отвърна. — Говори с госпожица Макгуайър. Нека подготви примерни модели.

Щом Греъм излезе от офиса му, Вон отпусна глава на облегалката на стола и взе телефона си. Отвори на съобщенията към Бейли и пръстите му застинаха върху бутоните. Колко време трябваше да й даде, преди да повдигне въпроса? Не можа да се реши да се ожени за Камил, защото тя му нямаше доверие.

Определено не виждаше как връзката му с Бейли може да тръгне в правилната посока, ако тя не му вярва. Ала толкова силно копнееше да я има. Завинаги.

Мисълта, че тя няма да му повярва напълно, че ще опасява как той може да я нарани, го плашеше до смърт. Цяла вечност му бе отнело сам да се убеди, че я обича достатъчно, та да превъзмогне страховете си; да повярва в самия себе си, че е способен да я закриля и да я направи щастлива.

Нейното недоверие подкопаваше всичко това.

Трябваше да говорят.

Телефонът завибрира в ръцете му и го накара да подскочи.

Обаждане от татко.

— Стресна ме до смърт — рече Вон вместо поздрав.

— Че как ми се е удало? — шеговито подхвърли Уилям.

— Държах телефона в ръка и тъкмо се канех да се обадя.

— Я да отгатна. На една червенокоска?

— Може би.

Баща му се засмя.

— Обаждам се да видя как е там. Минаха две седмици, откакто и двамата решихте да се осъзнаете.

Вон извъртя очи нагоре.

— Нали не очакваш ежеседмични отчети?

— Докато връзката е още нова, да. Искам да съм сигурен, че няма да оплескаш нещата.

— Много мило. Благодаря за доверието.

— Добре. Има нещо. Долавям го в гласа ти.

— Няма нищо.

— Вон.

Той въздъхна, като знаеше, че баща му ще го преследва, докато не му каже.

— Тя… още не е отвърнала с думи на моето „обичам те“. Вярвам, че ме обича, но като че още ми няма пълно доверие. Редно ли е да се тревожа?

— Синко, заедно сте само от две седмици. Дай шанс на горкото момиче.

По някаква причина простичкият отговор на баща му някак го успокои.

Надсмя се над себе си.

— Прав си. Боже мой, не знам какво става с мен.

— Влюбен си. Това кара един мъж да оглупее. И като стана дума… аз… ами… Канех се да ти го съобщя лично, но вече не те виждам много, откакто вие с Бейли…

— Казвай какво има, татко.

— Даян ме напусна окончателно. Аз… оплетох конците.

Беше разочарован заради баща си и Даян.

— Съжалявам.

— Не мога да си променя настройката — обясни. — Твърде дълго съм бил на тази вълна. Не желая да се женя повторно.

— Татко… проявяваш инат и заради него ще изгубиш жена, която обичаш.

— Наистина обичам Даян. И бих живял с нея до края на живота си. Но тя си мисли, че като не се женя за нея, не я обичам и по никой начин не мога да й променя мнението.

— Можеш да се ожениш за нея.

— Не искам — отсече той. — Понякога… компромисът е немислим.

Ядоса се на баща си, но долови твърдостта в тона му и тъй като знаеше какво означава тя, осъзна факта, че връзката на стария е приключила. И се натъжи заради него.

— Съжалявам, татко.

— Аз също. Тя… — гласът му се задави от чувството на болка — … ще ми липсва.

— Не знам какво да кажа.

— Няма какво да се каже, синко.

Изведнъж му хрумна мисъл.

— Ела тук.

— Какво?

— В Хартуел. Остани няколко дни, седмица, колкото искаш. Почини си от Ню Йорк.

— Не мога точно сега. Насред важна сделка съм. Но след това наистина бих се радвал да прекарам повече време с дамата на сърцето ти.

— Хубаво ще е. Добре дошъл си по всяко време, татко.

— Разбрахме се — каза Уилям. — Е, време е да затварям. А ти дай на червенокоска малко време. Прояви търпение.

Затвориха и Вон остави телефона си на масата. Гледаше го и си мислеше за съвета на баща си, а сърцето му ускори ритъм. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади черна кадифена кутийка.

Беше лека в дланта му, но все едно тежеше десет тона с всичко онова, което символизираше.

— Прояви търпение — промърмори на себе си и отново я скри в джоба.

Бейли

Стоях на прага на ателието на Далия и наблюдавах как е седнала на табуретка, приведена над някакво бижу. Веждите й бяха съсредоточено събрани. Заради пълната си концентрация и гърмящата рокмузика не беше забелязала присъствието ми.

Преди години ми беше дала резервен ключ за ателието си. То беше светло и просторно, пълно с творения на Далия. Тя беше много талантлив бижутер и беше превърнала част от склада в дъното на сградата в работилница. Освен бижута Далия предлагаше уникални подаръци, книги, играчки, майтапчийски чаши, дрехи и аксесоари. През последната година, тъй като Джордж Бекуит бе затворил сувенирния си магазин, Далия продаваше туристическите стоки — тениски, магнити, керамични чаши, пощенски картички, ключодържатели.

Във въздуха се носеше уханието на кокосовите ароматизатори, които Далия бе разположила из магазина, за да скрие миризмите от работилницата. Макар да описваше себе си като бижутер на сребърни изделия, работеше също така с мед, бронз и злато, Далия обичаше да обработва металите с химикал, който миришеше на развалени яйца. Затова бяха нужни толкова много ароматизатори.

След като видях табелката „Затворено“ на вратата й, реших да я навестя. Беше почивният ден на Ейдън. Мона остана да наглежда хотела, а Джей да отговаря за кухнята, та аз да проверя дали приятелката ми е добре.

Като си дадох сметка, че Далия няма да вдигне скоро глава, прекосих стаята и изключих музиката, разнасяща се от телефона й.

— Ах! — сепна се тя.

Неуспешно се помъчих да сподавя усмивката си и се обърнах с лице към нея.

— Здрасти, здрасти.

— Едва не умрях — каза ядосано Далия.

— Ти си виновна, като слушаш толкова силно музика.

— Какво правиш тук?

— Магазинът е затворен.

— Да — тя вдигна рамене и избегна да срещне очите ми. — И какво от това?

— Предвид срещата от миналото вчера и факта, че изобщо отказваш да говориш с мен за това, нормално е да съм разтревожена.

Далия се надигна с гримаса от табуретката и дойде при мен.

— Не е нужно да се тревожиш. Затворих магазина, защото… ами ако той още е тук?

Събрах сили да й разкажа каквото бях научила от разговора си с Майкъл предишния ден.

— Мисля, че не е тук. Ъъ… жената, която беше с него…

— Да?

Въздъхнах тежко, като не бях сигурна как приятелката ми ще приеме тази новина.

— Това е била съпругата му. От ядосаната й реакция на неговата стъписана реакция по отношение на теб съдя, че вече са на път за дома и тя му надува главата с крясъците си.

— Леле! — очите й се разшириха, преди да побърза да ги сведе към краката си, та да ги скрие от мен. — Леле. Добре. Леле. Да. — Разсмя се остро и аз се стреснах. — Естествено, че ще е женен. Майкъл искаше съпруга и деца и цялата съпровождаща лудница. Онова, което и ти искаш. Което всички нормални хора искат. Но не и хора като мен. Не и такива откачалки.

— Далия…

— Аз просто не исках да говоря с него. — Тя се извърна с гръб и взе безцелно да размества инструментите на работната си маса. — Всичко е вече в миналото. Наистина се постарах да започна на чисто тук и не искам да се връщам към онези щуротии. Чудя се как ли е разбрал, че съм тук.

— Не знаеше. Беше също толкова изненадан да те види, колкото и ти него. Плюс, че ме попита какво правиш тук.

Тя се извърна рязко, очевидно уплашена.

— А ти какво му отговори?

— Казах му, че си на почивка и че днес си тръгваш.

Раменете й се отпуснаха и тя приседна тежко на стол.

— Благодаря ти.

— И все пак колко странно, че се появи тук, нали?

— Да. — Изражението й стана мрачно. — Прекалено голямо съвпадение.

Помислих си за писмата, които тя изпращаше до Бостън веднъж месечно.

— Мислиш, че някой го е насочил насам ли?

— Някой определено го е направил.

— Може би трябва да поговориш с него тогава. Не може вечно да се криеш.

— Бейли, обичам те, но това е един от случаите, когато ме ядосваш с това, че изричаш на глас всичко, което си мислиш.

След това предупреждение вдигнах ръце в знак, че се предавам.

— Млъквам. Но съм в съседство, и видя ли утре табела „Затворено“, пак ще дойда.

— Казах ти да си затвориш устата — изръмжа тя и грабна чантата си, — не да си вървиш. Дали Мона ще склони да ми направи от прочутите си печени сандвичи със сирене? От снощи не съм яла.

Облекчена, че приятелката ми не ме отблъсква напълно, преметнах ръка през рамото й.

— Печено сирене звучи добре. А сутринта тя приготви солени кифлички. Скрих две от гостите. Би ли хапнала едната?

— Иска ли питане?

Далия заключи зад нас и тръгнахме към хотела. Докато се качвахме по предните стълби, събрах кураж да кажа:

— След като не желаеш да говорим за твоя проблем, може би ще се съгласиш да обсъдим моя.

— Разбира се. Какво се е случило? Да не сте скъсали с Вон?

— Не. — Пеперудките затрептяха в стомаха ми при спомена за предишната вечер. — Няма да повярваш каква вечер прекарах, какви неща прави с мен този човек и къде.

— Какъв е проблемът тогава? — Тя отвори вратата на хотела.

Не мога да се накарам да кажа, че го обичам, и сама не знам защо.

— Ами… — издишах шумно, докато влизахме и тъкмо се подготвях да призная пред приятелката си каква голяма страхливка съм, когато зърнах сестра си, облегната на бюрото на рецепцията и замръзнах на място.

Мона стоеше зад рецепцията, скръстила ръце, а очите зад очилата с плътни рамки бяха присвити.

— Я виж кой реши да ни удостои с присъствието си.

Ванеса само повдигна вежда при тази суха забележка и дори само това ме накара да застана нащрек, защото сестра ми не пропускаше момент да трие сол на главите на служителите ни за нещо. Преди няколко седмици поведението на Мона би я накарало да беснее като хала.

Сега само ми се подсмихна.

— Трябва да говорим.

— Здравей и ти. Как си? Аз ли как съм? Много съм добре, благодаря. И хотелът е в добра форма, ако се чудиш.

Тя игнорира сарказма ми.

— Нямам време за тия идиотщини. След няколко дни заминавам за Ню Йорк и трябва да сложа нещата си в ред.

Изпитах смесица от разочарование и облекчение. Облекчението го разбирах. А виж, разочарованието беше изненада.

Но предполагам, че зад всичкото ми раздразнение от моята по-малка сестра имаше и надежда, че престоят у дома ще я промени по чудо.

— Намери си ново другарче за игра ли?

— Не. Но ще си намеря — вдигна рамене тя.

— Какво стана с Джак? Да не би внезапно да те е осенило прозрение?

— Какво? Че Джак ме използва ли? — Тя се ухили и аз се напрегнах при злобата в усмивката й. — Винаги си се мислила за по-умна от мен, само че, миличка, аз знаех точно какво са намислили Джак Девлин и братята му веселяци. Но си падам по Джак още от четиринайсетгодишна. Видях шанс да спя с него и го грабнах, толкова.

— Значи не си била наранена?

— Не. — Тя отново се усмихна. — Просто си играех с него. Въобразяваше си, че след като ме угощава с ядене, пиене и секс, ще получи каквото иска. А истината е, че аз бих приела и по-малко от онова, което той и баща му предложиха за моя дял от хотела.

— Какво? — тросна се рязко Далия.

Обзе ме ужас и кръвта забуча в ушите ми.

— Какво? — повторих като ехо на Далия, като се молех и на двете да ни се е причуло.

Ванеса обясни. На драго сърце. С ликуване, по-точно.

— Когато мама и татко ни оставиха хотела и се споразумяхме да подпишем договор, в който ти получаваш по-големи права, никой не вкара клауза с ограничения да продаваме дяловете си.

Ярост надделя над страха.

— Защото е наш семеен бизнес!

— Хайде, Бейли, къде остана правило номер едно да не безпокоим клиентите с нашите разправии?

Хвърлих се към нея, а Далия ме сграбчи за ръцете и ме дръпна назад.

— Какво си направила? — извиках, а носът и очите ми пареха от напиращите сълзи.

— Не става дума какво съм направила, а какво ще направя след… — тя погледна златния часовник бижу, който носеше — … след пет часа. Имам делова вечеря с Иън, Джак и Стю в Гранд Хотела. По-късно прекрасните ни адвокати ще се присъединят към нас за по питие. И като подпиша договора, ще съм продала моя дял от трийсет процента.

— Ако го направиш, семейство Девлин ще намерят начин да ми го отнемат. Разбираш ли това?

— И какво ме засяга? Предложиха ми повече, отколкото струва. И честно казано, бяха по-гостоприемни от родната ми сестра. Настаниха ме безплатно в Гранд Хотела, където да спя на истинско легло.

— Мама и татко няма да ти позволят да направиш това — вече се ловях за сламки.

— Не могат да ме спрат по никакъв начин. За разлика от теб аз нямам нужда от тяхното одобрение.

— Ако направиш това, никой от нас няма да ти прости.

Това я накара да замълчи за момент и тя сведе поглед към пода.

— Е, може би за известно време — после ме погледна. — Ще им мине.

— Не и на мен.

Ванеса прихна презрително.

— Много ми пука дали ме обичаш. Я стига сме се престрували вече, Бейлс. С теб не можем да се понасяме.

— Не те харесвам — съгласих се. — Мисля те за себична глезла и този момент само подчертава истината. Но те обичам. И фактът, че можеш да ми причиниш това…

— О, моля те. Спести ми мъченическата си поза. Разхождаш се наоколо с вид на единствената, дето се скъсва от работа. И противно на онова, което си мислиш за мен, положих много труд, за да оцелея.

— Е, да, надали е било много комфортно да работиш толкова дълги часове по гръб.

Мона прихна изненадана при тази моя обида, а Ванеса й отправи убийствен поглед, преди да се обърне към мен.

— Да не би току-що да ме нарече проститутка?

— Не, проститутките са честни представителки на най-старата професия в света, предоставят секс като услуга към мъжете, а мъжете им плащат за тази услуга. Ти манипулираш богати мъже чрез секс, за да се докопаш до парите им. Мисля, че това те прави курва.

— Бейли — промърмори предупредително Далия.

Но аз бях толкова ядосана, че вече не ме бе грижа какво казвам на сестра си.

— Ако по този начин искаш да ме разубедиш за продажбата, значи изобщо не си толкова умна, за колкото се мислиш.

Натъжих се безкрайно много.

— Ванеса, ти няма да се откажеш от намеренията си, независимо дали те умолявам с благи думи, или съм болезнено откровена.

— Да… — лицето й се изкриви в горчива гримаса. — Но щях да изпитам голямо удовлетворение да те видя как се молиш.

— Малка кучка такава! — Далия ме пусна и сега на мен ми се наложи да я удържам. — Зла кучка!

— Недей, не си струва — промърморих й полугласно.

Далия се извърна рязко към мен и ме изгледа невярващо.

— Ами хотелът?! Какво ще стане с него?

Не знаех.

Но може би родителите ми щяха да знаят. Или брат ми. Тръгнах към офиса си, без да погледна повече сестра си, и на излизане от рецепцията чух Далия да казва:

— Имаш пет секунди да си изнесеш кльощавия задник, преди да съм ти избила всичкия силикон от устата.

По лицето ми се лееха сълзи, мъчех се да облекча болката от раната, която ми нанесе сестра ми, като си напомнях, че макар приятелките ми да не ми бяха кръвни роднини, не бих могла да мечтая за по-добри сестри от тях.

Затворих вратата на офиса зад гърба си и забързах към телефона.

Думите се изляха от мен в объркан поток и на татко му се наложи да ме помоли да повторя. След като го сторих в по-подреден разказ, насреща бликнаха ругатни, каквито никога не бях чувала от устата на баща си.

— Не може да бъде — плачеше мама. — Нещо не си разбрала.

Нямах време за сляпата любов на майка ми към децата й.

— Част от хотела ми е на път да падне в ръцете на Иън Девлин. Това го разбрах безпогрешно. А сега или ми помогнете, или затварям телефона. Татко, твоят адвокат състави договора. Сигурно все нещо може да се направи.

— Ей сега ще му позвъня и после веднага ще се свържа с теб — обеща той.

— Аз ще се обадя на Ванеса — каза мама. — Ще я накарам да се откаже.

На кукуво лято.

След като затворих телефона, се втренчих в стената.

Бях подценила степента на неприязънта и отчуждеността на сестра си към мен.

От друга страна знаех, че Ванеса не ме мрази, в дъното на всичко беше егоизмът и неспособността й да вижда отвъд собствените си потребности. Нямаше представа какви щяха да са последствията от продажбата на дела й на Девлин, защото изобщо не ги беше обмисляла.

Не желаеше да мисли за това.

Обадих се на брат ми.

Не вдигна.

Пробвах отново.

И отново.

Тъкмо когато се отчаях, че ще ми върне обаждането, телефонът иззвъня. Грабнах го.

— Чарли.

— Бейли, какво става?

— Аз…

Вратата на офиса ми се отвори и мигом бях залята от чувство на топлота и благодарност при вида на Вон. Лицето му бе изопнато и мрачно и разбрах, че той знае.

— Далия ми се обади. Дойдох веднага. Какво мога да направя за теб?

Хвана свободната ми ръка между двете си длани и я вдигна към устните си да я целуне по кокалчетата.

Отпуснах се към него.

— Аз…

— Бейли, там ли си? — попита Чарли в ухото ми.

— Говоря по телефона с брат си — обясних на Вон.

— Какво мога да направя?

— Нищо. — Стиснах ръката му с тъжна усмивка. — Но ти благодаря, че побърза да дойдеш.

Вон се намръщи.

— Все нещо мога да направя.

— Татко ще се обади на адвоката ни, а аз се каня да съобщя на Чарли. Той е по-близък с Ванеса. Има шанс да я разубеди от онова, което си е наумила.

— От какво по-точно? — настоя Чарли, вече изгубил търпение.

— Трябва да… — размахах телефона си срещу Вон. — Ще говорим по-нататък, като приключа с това тук.

Крайно недоволен и неспособен да го прикрие, Вон ми кимна рязко, пусна ръката ми и излезе. Въздъхнах, като си знаех, че после и с това ще трябва да се справям.

— Чарли?

— Още съм тук. Ти си тази, която не говори — тросна ми се той. — Какво става?

След като му разказах, реакцията му бе твърде подобна на татковата, само дето взе да сипе директни обиди срещу Ванеса.

— Ще я убия! — заяви накрая.

— Или може да поговориш с нея. Да се опиташ да я вразумиш. От всички нас тя харесва най-много теб, Чарли.

— Но аз не я харесвам особено в момента.

— Нито пък аз, но това не помага. Говори с нея, моля те.

— Ще се опитам — мрачно изрече той. — Ще ти звънна след това.

След като приключихме разговора, се понесох като зомби към рецепцията, където все още ме чакаха Далия и Мона. Далия седеше на канапето с печен сандвич, който явно Мона й бе приготвила.

Изведнъж пребледнях от страх да не би някой от гостите не беше чул караницата ни със сестра ми.

Далия сякаш прочете мислите ми.

— Няма никакви гости наоколо.

— Слава богу.

Отпуснах се до нея и взех чинията с печеното сирене от ръцете й. Тя ми позволи. Но дори прелестният му вкус не облекчи острата ми болка, та й върнах сандвича, защото при мен само щеше да се похаби.

— Вон си тръгна и изглеждаше ядосан — уведоми ме Далия.

Гърдите ми се стегнаха, задето се създаваха усложнения толкова рано във връзката ни и тъй скоро след славната ни вечер на безразсъден секс.

— Искаше да помогне, а аз не му позволих.

Помълчахме, докато размишлявах защо бях отказала помощта му.

— Сама не знам защо не му позволих — промърморих.

— Е, ако е истински мъж, това не би го спряло — обяви Мона.