Саманта Йънг
Всяко малко нещо (24)

24.
Бейли

— Не мога да повярвам, че ти позволих да ме дотътриш тук. — Вон стоеше с ръце, скръстени пред гърдите и никак не изглеждаше впечатлен от заобикалящото го. — Освен това никой не ме уведоми, че ще се наложи да обуя чужди обувки.

Едва успявах да сдържа лицето си сериозно.

— Мислех, че си наясно с тази част.

— А аз ти казах, че преди никога не съм го правил.

— Което е причината да те „дотътря“ тук.

— Значи ще ме караш да правя всичко, което не съм пробвал?

Повдигнах рамо към него и му отправих, както се надявах, дяволита и изкусителна усмивка. Той спусна клепачи и ми отвърна със същата изкусителност.

— Дали планирам да се погрижа да преживееш всичко, което си пропуснал, защото си бил прекалено зает с работа, за да успееш се добереш до върха ли? Да. Точно това планирам.

Секси погледът на Вон стана нежен и развеселен.

— И това включва боулинг — наведох се покрай него, избрах топка и му я подадох. — Хвани я, господинчо.

Той я пое колебливо, все едно беше нещо ужасно гнусно.

— Искаш да си пъхна пръстите в дупки, в които са били милиони други пръсти? — той въздъхна, а аз положих гигантски усилия да не избухна в смях, но без успех. — Имаш мръсно подсъзнание.

— Не аз казах… ами… това. — Засмях се. — О, боже мой. Защо бях тук сама, когато го каза?

— Мръсница — промълви любящо той.

— Можех да отговоря с някое остроумие за теб и проститутки, но не го направих. Това е прогрес.

— Ще се радваш да узнаеш, че никога не съм бил с проститутка.

— С това лице — погалих бузата му с пръсти. — Не би ти се наложило.

— Наистина ли водим този разговор?

— Не — отстъпих от пътя му и посочих към пътеката. — Действай. — Той не пристъпи да търкулне топката и аз въздъхнах. — Хайде, някоя и друга бактерия няма да те убие.

— Прелестно, благодаря — направи гримаса. — Но просто обмислях как никога преди не съм го правил, а не обичам да се провалям в нищо.

— Тревожиш се да не пропуснеш? — ухилих се. — Скъпи, наясно съм, че ти е непосилно да възприемеш идеята да загубиш, но недей да мислиш, че трябва да победиш от раз. Гледай в по-дългосрочен аспект. Колкото повече се упражняваш, толкова повече шансове имаш да спечелиш в бъдеще. Нещо подобно на това как ме вкара в леглото си за постоянно.

Вон ми отправи вълча усмивка.

— Чух единствено „скъпи“ и „как ме вкара в леглото си за постоянно“.

— Обзалагам се, че е така.

Откакто преди две седмици на сватбата на Купър и Джесика бяхме взели решение да проверим докъде би довело това между нас, бях наистина задължена на Ейдън. Безмерно много. Защо ли? Защото прекарвах всяка нощ в леглото на Вон и той успешно ме караше да закъснявам за работа всяка сутрин.

Правехме толкова много секс, че можех да се закълна как коремните мускули и краката ми бяха заякнали.

— Добре. — Изпука врата си и после изпъна рамене назад. — Веднъж влязох в стаята, докато баща ми беше… Ами, по средата на фелацио, изпълнявано от майката на приятеля ми. Щом можах да се възстановя от това, мога да се справя с всичко.

Отстъпих назад с кикот и го наблюдавах как направи няколко целеустремени крачки към линията. Нямах думи, с които да опиша какво удоволствие изпитвах Вон Тримейн да върши каквото и да било. Никога не бях срещала мъж така мъжествен и същевременно грациозен и силен. Също така установих, че поддържа тялото си също така хубаво като лицето благодарение на усилена работа. Много усилена работа. Всяка сутрин се будеше в пет и изчезваше във фитнеса на хотела. Като се върнеше в стаята, вземаше душ и ме будеше за секси тренировки с мен. Нямах представа откъде извираше тази енергия.

Вон огледа десетте кегли в края на алеята и бавно плъзна пръсти в дупките на топката без намек за гримаса. Веднъж наумеше ли си нещо…

Усетих от ъгълчето на устата ми да се стича малка струйка слюнка, докато гледах обутото му в черни дънки дупе. Всъщност той никак не беше толкова зле, показваше усет и умение.

Никак не се изненадах, когато събори осем от десетте кегли.

Обърна се към мен със сериозна физиономия.

— Мога да се справя по-добре.

— Събори осем — оспорих. — Това е изключително.

— Мога да се справя по-добре.

Никога не бях срещала мъж, който да показва такава конкуренция със самия себе си. Трябваше да е на върха си във всичко. Беше изтощително.

— Потребността ти да си на върха си във всичко е изтощителна.

Вон дори не потрепна заради моето откровение. Вместо това дойде до мен, обви ръка около кръста ми и ме придърпа за бърза целувка. Като се отдръпна, промърмори:

— Ако не исках да бъда най-добрият във всичко, принцесо, тази седмица щеше да преживееш по-малък брой оргазми.

Почувствах пърхане в корема и съответстващи тръпки между бедрата. Кълна се в Бог, този мъж умее да упражнява върху тялото ми повече контрол от самата мен.

— Ами, да, нямам желание да преставаш да бъдеш, който си.

Ухили се самодоволно.

— И аз така си помислих.

— Късметлия си, че те смятам за забавен, Тримейн — предупредих го. — Обикновено арогантността е отблъскваща.

— Тогава ти си късметлийка, че аз също намирам арогантността за привлекателна.

— Ха! — бутнах го. — Аз не съм арогантна.

Изсмя се.

— Толкова си арогантна.

— Не съм!

— Смяташ се за една от най-големите атракции наоколо, принцесо — дръпна ме обратно към себе си. — И имаш право. Така че никога не се променяй.

Разтопих се срещу него.

— Наистина ли мислиш, че съм арогантна?

— Само с мен, но ако не си забелязала, това ме възбужда.

Направихме нещо, което правехме много през последните седмици: вглъбихме се в очите на другия. Това почти винаги водеше до секс.

— Предполага се, че сме дошли на боулинг — прошепнах.

— Хубаво. Първо топките, после чукането.

Пернах го по ръката.

— На обществено място сме.

Заподхилква се и се отдръпна с неохота от мен.

— Твой ред е — посочи към топките за боулинг.

Наведох се да избера и хвърлих поглед през рамо, а Вон се беше втренчил в дупето ми. Усмихнах се, доволна колко секси ме караше да се чувствам.

— Ей, Тримейн.

Насочи очи към лицето ми. Беше седнал да ме гледа, отпуснал ръце на седалките от двете му страни и с крака, кръстосани в глезените. Без да го цели дори, от него се излъчваха власт и превъзходство. Умееше да превърне всеки стол в трон, дори малката пластмасова пейка в залата за боулинг.

Усмихнах се престорено свенливо.

— Някога правил ли си секс на плажа?

Вон повдигна вежда.

— Какво те накара да мислиш за това?

— Като споменах, че сме на обществено място — повдигнах рамене. — И ставаше дума за секс… Замислих се дали някога си го правил на обществено място.

— Като бях по-млад — отвърна. — По тоалетните на нощни клубове.

— С момичета, които не си познавал?

— Да.

Кимнах и се обърнах, защото това ме глождеше. Не защото Вон е бил с други жени. Не проявявах наивност по този въпрос, а и аз самата бях имала други мъже.

Не, беше заради частта с непознатите момичета. Идеята да бъда забърсана от някакъв непознат и заведена в тоалетната ми се струваше толкова празна.

Тъкмо се подготвях да запратя топката, когато Вон попита:

— Ами ти?

В тона му се долавяше нещо… Погледнах през рамо и установих, че вече не ме съзерцаваше с копнеж. Беше се напрегнал и на лицето му имаше изражение, което издаваше, че е любопитен, но почти се бои да не научи прекалено много. Изправих се и се обърнах към него.

— Никога. Том не си падаше голям авантюрист — отговорих печално. — А и Айви, дъщерята на Айрис и Айра и моя най-добра приятелка, докато растяхме, веднъж прави секс на плажа и каза, че било най-ужасното й изживяване. Пясъкът влязъл на доста необичайни места и било студено и неприятно. Разказът й ме отблъсна от идеята завинаги.

Вон се залови да ме изучава внимателно.

— Но не и от частта със секс на обществено място?

— Какво?

— Нали не те е отблъснал от идеята за секс на обществено място?

При мисълта да правя секс с Вон на някое рисковано място у мен закипя вълнение. Поклатих глава и прехапах устна, за да си попреча да се ухиля като дете.

Очите му притъмняха от възбуда.

— Къде?

Къде ли исках да правя рискован секс с него?

— Изненадай ме.

Дяволитата му усмивка издаваше решимост.

 

 

— И какво, нито дума от Ванеса? — поинтересува се Еймъри, докато пиехме кафе в книжарницата й на следващия ден.

— Не — помъчих се да не звуча така разтревожено, както се чувствах и явно не успях, защото Далия покри дланта ми със своята и я стисна.

— Всичко ще бъде наред.

— Колкото повече задълбочава с Джак, толкова повече неща е възможно да не са наред.

Еймъри снижи поглед към чашата си, а по бузите й изби лека руменина.

— Наистина ли мислиш, че би й навредил?

По дяволите. Нима тя все още си падаше по него?

— Предишният Джак не беше някой, който би проявил интерес към повърхностна жена като сестра ми.

— Преспал е с Дейна Келърман — напомни Далия.

— Да, веднъж. Някога да се е върнал за още? Не.

— Което прави постъпката му, предателството срещу най-добрия му приятел, още по-озадачаваща.

— Също така значи, че съм почти сигурна, че Ванеса ще пострада във всичко това.

— Да забравим за чувствата на Ванеса — отсече Далия. — И да се тревожим за това как проблемът ще окаже влияние на хотела, за който се труди така упорито да направиш успешен.

— Не се тревожа за това.

— Нима?

Повдигнах рамене.

— Не допускам, че моите хора някога ще позволят семейство Девлин да предприемат нещо, та да навредят на мен или хотела ми. Всички вие ще ги смажете, ако се пробват.

Приятелките ми се усмихнаха широко.

— Да, и Вон ще е пръв в редичката. Как е господин Хартуел, след като го води на боулинг?

— Господин Хартуел ли?

Далия изхихика.

— Участва изключително активно в делата на града, откакто му го предложи, и е влюбен в принцесата на Хартуел.

— Сладко, наистина сладко. Не го казвай пред него обаче, става ли? През последните двайсет и четири часа мъжката му гордост пострада достатъчно.

— Разбила си го на боулинг — заключи тя.

— Не го разбих, но победих. Да знаеш, че като за пръв път се справи наистина добре.

— Още не мога да повярвам, че заведе Тримейн на боулинг.

— Всеки път, като спомене нещо обикновено, което не е правил никога, усещам леко пробождане в сърцето — повдигнах рамене. — Просто искам да види какво е да имаш нормален живот. Да вършиш нормални неща. Постоянно работи толкова усилено и винаги в обстановката на петзвезден хотел. Нужна му е почивка от цялата тази префърцуненост и от този стремеж всичко да е съвършено и да се печелят купища пари.

— Но това го прави онзи, който е, нали така? — отбеляза Еймъри. — Вон е обсебен върху кариерата си.

— Да. Това ми е ясно. И очаквам да е много зает. Снощи беше първата вечер, която прекарахме заедно. Обикновено се виждаме чак късно нощем, ако разбираш какво искам да кажа.

Далия завъртя очи.

— Добре, спри. Някои от нас не си го получават редовно.

— Това не те ли притеснява? — обади се Еймъри. — Не частта, че си го получаваш редовно — пламна. — Тази, че работи постоянно.

— И двамата сме ангажирани с бизнеса си. Аз повече от всеки друг съм в състояние да разбера.

— Нямаш ли желание да прекарваш време с него?

— Непрестанно. Искам да прекарвам с него скандално количество време. — Въздъхнах и се отпуснах на мястото си. — С Том никога не съм се чувствала по този начин. Всъщност ми допадаше да имам малко пространство от Том, дори в началото. Искам да бъда с Вон през цялото време, защото във всеки наш момент заедно откривам нещо ново за него — чудатостите му, чувството му за хумор, самонадеяността му, недостатъците му. И знаете ли какво? Харесвам всичко. Недостатъците и така нататък! На какво прилича това?

Еймъри ми отправи замечтана усмивка.

— Влюбваш се.

— Не, няма такова нещо. Прекалено скоро е. Просто съм… заслепена — прехапах устна, щом всичките ми притеснения изплуваха на повърхността. — Не е ли редно да иска да прекарва цялото си време с мен?

— Нужно е да го обсъдиш с него. Сега. Преди да сте стигнали по-далече — настоя Далия. — Ако Джес беше тук, щеше да те посъветва същото.

Джес я нямаше. Беше в Канада на триседмичен меден месец.

— Не знам…

— Наистина ли искаш съпруг и баща на децата ти, който вечно да го няма?

— Не. — Не го исках. — Хубаво. Ще говоря с него. Сигурно ще го стресна, но ще проведа този разговор с него.

— След онова, което ти е казал — намеси се Еймъри, като имаше предвид речта от плажа, онази, която беше прекалено хубава, та да не я споделя с най-добрите ми приятелки, — не мисля, че някое твое действие би го стреснало.

— Да — съгласи се Далия. — Определено изглежда, че досадната ти откровеност му се отразява добре.

— Досадната ми откровеност? — посочих към нея. — Присмял се хърбел — а после към себе си — на щърбел.

Тя се изсмя.

— Както и да е. Просто го обсъди с него.

Камбанката над вратата на книжарницата издрънча и Еймъри се изправи да посрещне клиентите си. Върна се минута по-късно и отново седна.

— Преглеждат книгите и им казах да ме извикат, като им потрябвам. За какво говорехме?

— Дискутирахме евентуално поставящия финал на връзката ни разговор с Вон. И факта, че сестра ми все едно е изчезнала от лицето на земята. Кълна се в Бог, че ако не я открия скоро, родителите ми ще хванат някой полет до тук.

— И това би било нещо лошо?

— В момента да. Бих искала да опозная Вон без баща ми да ми диша във врата. Обичам го, но също така той е единственият в семейството, който знае за Оливър Спенс. Може да си направи прибързани заключения за Вон, а аз имам нужда да си изясня как се чувствам, преди да вземам предвид чувствата на някой друг спрямо него.

— О, моля те, знаеш как се чувстваш към Вон — въздъхна Далия.

— Ще те зашлевя.

Тя се ухили и ми подложи буза, като почука с пръст прелестната трапчинка там.

— Давай. Развесели деня ми.

Бях залята от привързаност и развеселеност.

— О, прекалено си сладка.

— Знам — изперчи се и ни разсмя.

— Госпожице — прозвуча мъжки глас и после собственикът му изникна в долния край на стълбите. Изкачи ги, като държеше за ръка миловидна ниска блондинка. Погледна към Еймъри. — Бихме искали да купим няколко книги, ако не е проблем. — Усмихна се извинително към мен и после насочи поглед към Далия явно с намерението да стори същото.

Усмивката му обаче застина и беше заместена от шок.

— Далия?

Далия се беше втренчила в него, все едно беше призрак.

При това призрак, от който беше ужасена.

— Майкъл?

Майкъл ли? Това беше Майкъл! Нищо чудно, че стана бяла като стена.

Майкъл я наблюдаваше като човек, който е бил изгубен в пустинята в продължение на седмици и най-накрая е намерил кладенец. Очевидно забравил за съществуването на всички други, направи крачка към нея, но спря, когато жената до него го подръпна за ръката.

Начумери се към него.

Майкъл изглеждаше прекалено изумен, за да го е грижа за гневните погледи на блондинката.

Красивите му кафяви очи се върнаха върху Далия.

— Какво правиш тук?

Далия прибра треперещите си ръце под масата, където той да не може да ги вижда.

— Ти какво правиш тук? — заобиколи въпроса му тя.

— Тук сме на почивка — обади се блондинката и се сгуши до него. — Майк, кой е това?

Жалният й тон сякаш пробиваше през унеса му.

— Ъъ… Кирстен, това е Далия. Малката сестра на Дърмът.

— Мислех, че е умряла.

Протегнах се и стиснах ръката на Далия под масата заради така нехайния маниер, с който жената спомена за този мрачен период от живота на Далия.

Майкъл насочи тъжните си очи към Далия.

— Това беше Дилън.

— Трябва да тръгвам. — Далия се изправи, изтръгна ръката си от моята и отказа да срещне нечий поглед изобщо. Изхвърча навън, като се движеше по-бързо, отколкото някога я бях виждала.

— Далия! — Майкъл се освободи рязко от хватката на Кирстен и я последва.

Но аз също бях бърза и успях да го пресрещна, като поставих ръце между нас.

— Ще я оставите да си отиде.

Той ме изгледа сърдито.

— Отместете се.

Нямаше да лъжа, той беше малко плашещ, но нямах намерение да се дам.

— Не.

— Майк… — проплака момичето му. — Какво става?

Камбанката издрънча и ни уведоми за напускането на Далия.

Раздразнен, той прекара ръка през гъстата си коса. Ръкавът на тениската му се повдигна и разкри бицепса му. Не беше най-високият мъж на света, но беше достатъчно висок, около метър и седемдесет и осем или метър и осемдесет. Имаше изключително широки рамене и беше наистина як. Огледах го и отчетох привлекателността му. Макар и че не най-красивият мъж, когото бях виждала някога, имаше хубави очи и нещо, което определях като устни тип Индиана Джоунс. Много подходящи за целуване устни. В момента въпросните устни бяха заобикаляни от къса небрежна брада и не можех да отрека, че му стоеше секси.

Определено можех да видя колко привлекателен беше Майкъл Съливан. Да, знаех и фамилията му. И именно това беше причината да не му разрешавам да доближава Далия, ако тя не го искаше около себе си.

— Какво прави тук Далия? — настоя да узнае.

— На почивка е — излъгах. — Също като вас. Малък свят, а? Но си заминава утре.

— Къде е отседнала?

— Не е ваша работа и ми се струва, че приятелката ви — кимнах към Кирстен — ще се съгласи.

— Съпруга — поправи ме тя. — Негова съпруга съм.

Сърцето ми подскочи заради Далия. Честна дума, сякаш се метна от скала. Спомних си нощта, когато я спасих от удавяне и всичко, което ми разказа тогава. Беше ми тежко да го изслушам, но дори по-тежко да си го припомня сега, когато обичах Далия Макгуайър, все едно бяхме кръвно свързани.

Присвих очи към господин Майкъл Съливан и хубавата му женичка.

— Та кога приключва вашата почивка?

— Това не е ваша грижа — парира той, видимо вбесен от моята намеса. — А сега ще се отместите ли от пътя ни?

Прецених колко време би отнело на Далия да стигне до колата си. Знаех, че нямаше начин да се върне от страх да не се сблъска с миналото си.

— Още не — усмихнах се. — Какво ще кажете за по кафе?

Здравенякът пред мен явно се размекна. В погледа му се настани тревога.

— Просто исках да проверя как е. Мина много време.

— Знам — отговорих многозначително.

— О! — схвана. — Разбирам.

Погледнах жена му, която изглеждаше сякаш е на крачка от това да се разфучи.

— Тя е съвсем добре.

— Заедно ли сте на почивка?

— Нещо подобно.

— И тя е наистина добре?

— Направо страхотно — излъгах. — Няма как да е по-щастлива.

— Хубаво.

Хвърлих поглед към Еймъри, която наблюдаваше всичко случващо се със загриженост и объркване.

— Кафе за навън?

Тя понечи да тръгне към кафемашината.

— Не е нужно. Наистина.

Прецених изтеклото време и прецених, че вероятно Далия вече беше стигнала до колата си, така че отстъпих встрани.

— Тогава сте свободни да си вървите.

— Обикновено това е моя реплика — промърмори и посегна към ръката на жена си.

— А?

— Ченге съм. Детектив.

Това не го знаех.

— В Бостън ли?

— Да. — Погледна обратно към жена си, която се беше втренчила в ръката му, все едно беше плужек.

— Кирстен?

Пое я с неохота.

Майкъл насочи вниманието си обратно към мен.

— Поздравете я от мен.

— Ще го направя.

С Еймъри ги наблюдавахме, докато напускаха и направих съчувствена гримаса заради Майкъл, когато чух жена му да просъсква:

— Какво криеш от мен, Майкъл Съливан?

— Така и не чух отговорът му, защото вратата се хлопна след тях.

— Подозирам, че знаеш нещо, което аз не знам.

— Да — усмихнах й се печално. — Преди много време Далия ми разказа история, която не е повтаряла оттогава, история, която никой друг не знае. Може би някой ден ще я сподели.

— Той не я е превъзмогнал.

Но изказването й ме изненада силно.

— Защо го казваш? Как изобщо знаеш, че помежду им е имало… нещо?

Тя повдигна рамене.

— Заради начина, по който я гледаше. Все едно едновременно я мрази и обича.

Заля ме тъга и заличи трепета от сутрешния секс с Вон.

— Ще проверя как е Далия.

— Прегърни я от мен.

В отговор стиснах ръката на Еймъри и се запътих навън от книжарницата, за да намеря най-добрата си приятелка.