Саманта Йънг
Всяко малко нещо (23)

23.
Бейли

Едно ми бе пределно ясно: Вон Тримейн ми беше докарал емоционално сътресение. Не мисля, че е имало период в живота ми, когато в рамките на един ден да съм изпитвала толкова силно вътрешно противоречие. Първо бях твърдо решена да го игнорирам. После копнеещият и изгарящ поглед се вмъкна под кожата ми. И да вземе да се окаже приятел на Оливър Спенс! В този момент наистина не исках да имам нищо общо с него.

Докато не фрасна онзи тип.

Това беше нещо, назрявало петнайсет години.

Само като кажех на баща ми, че на Вон се е отворила възможността да свърши онова, което той искаше да направи още като бях на деветнайсет — да разбие носа на мръсника, разбил сърцето на дъщеря му!

Сега ми беше смешно, като видях Спенс. Дори не разпознах в него момчето, което обичах. Беше мъжкият вариант на момчето, заявило ми, че не бях достатъчно добра за неговия свят. Долен, мазен и хлъзгав и ме плашеше колко добре успя да ме заблуди през лятото, което прекарахме заедно.

А Вон… Ами… Не само че беше направил сцена на публично място, което беше така неприсъщо за него; определено доказа, че не дава пет пари, задето идваме от различни светове.

Това ме върна обратно на стартова позиция. Защо държеше толкова високо гарда?

Така че се принудих да си тръгна от сватбеното тържество на най-добрата ми приятелка. Джес направо ни изтика с Вон през вратата и ние тръгнахме към дъсчената еспланада.

Беше осветена в тъмното, всички неонови надписи примигваха към океана. През лятото това място винаги беше оживено и тази вечер не беше по-различно. Около нас се носеха смях, музика, шум от ротативки и разговори. Потреперих заради вятъра, духнал откъм водата и потърках ръце.

Като в сцена от филм Вон съблече сакото си и ме наметна с него. Когато извади косата ми от яката и пръстите му се отъркаха в кожата ми, по гръбнака ми отново полазиха тръпки.

— Благодаря.

— За нищо — спря и се загледа в плажа.

Прочетох мислите му.

— Там долу е спокойно.

— Ами роклята ти?

— Едва ли ще я облека отново в скоро време. — Събух си обувките, стиснах ги в една ръка и повдигнах ръба на роклята с другата.

Вон последва примера ми, развърза официалните си обувки и ги събу заедно с чорапите. Бавно поехме надолу по рампата, пристъпихме на плажа и аз почувствах хладните песъчинки под стъпалата ми.

— Успя ли да те фрасне?

— Какво?

Посочих към лицето му.

— Оливър?

Вон потърка челюстта си.

— Веднъж му се отвори късметът, но не беше особено силно. Ще оцелея.

Не говорихме повече и всичко, което чувахме, беше тихото поплискване на притъмнелия океан в брега.

— Аз ще започна — заявих.

Дясното ъгълче на устата му се кривна нагоре.

— Разбира се, че ти.

Пренебрегнах думите му и започнах.

— Ще призная, че допуснах онова, което ми причини Оливър, да ми окаже влияние. Да, той разби сърцето ми, но дори не знам кой беше мъжът там вътре. Може би никога не съм знаела. Сега вече е без значение. Онова, което има значение е, че му позволих да ме кара да се подценявам. Но аз му отнех тази власт, след като Том ми изневери. Няма да позволя друг мъж да я притежава отново. Разбираш ли какво ти казвам?

Той се вгледа в мен с неприкрито възхищение.

— Напълно.

— Да знаеш, че наистина ме изнервяш, като ми говориш за чувства. Прекарах последните няколко години в опити да те разчета и не успявах, така че… Няма да лъжа, тази работа с отворената книга направо ме стъписва.

— Нямах представа, че съм отворена книга. И ако е така, това важи само за теб.

Добре.

Тогава… Беше време да съм смела.

— Да кажем, че ти вярвам; да кажем, че наистина държиш на мен… Това не променя нищо. Аз съм си все така аз. Ти си все така ти.

Той беше забил поглед в стъпалата си и кимна леко.

— Самата истина. Но аз не съм мъжът, за когото ме смяташ — Вон вдигна очи към мен. — Не съм и онзи, за когото се смятах аз.

— Какво означава това?

— Помниш ли деня на фестивала, когато ти предположи, че проблемът ми е баща ми и неговата неспособност да продължи напред след майка ми?

— Да.

— Преди никога не бях мислил за това. Или може би не съм искал да мисля. Все пак ти си права. Бях само на пет, когато почина майка ми, и спомените ми от нея са само бегли, все едно от друг живот. Но помня баща си от годините след смъртта й. Помня случаите, когато, след като ми беше чел приказка за лека нощ, аз се измъквах от леглото, отивах по коридора до дневната и го заварвах да ридае над чаша уиски. Беше унищожително — гласът му беше дрезгав и накара сърцето ми да се свие. — Да видя мъж като баща ми, истински могъщ гигант, да рони сълзи върху чаша с алкохол. И дори тогава разбирах, че е заради нея. Колкото и усилия да полагаше той, скръбта се беше пропила в дома ни. Бях доволен, когато няколко години по-късно се преместихме оттам. Също така се радвах, че когато поотраснах, започнах да чувам слухове за това, че баща ми си пада женкар. За мен означаваше, че отново живее, макар и по този начин. Но също така започнах да си мисля, че е нацелил верния подход — да не влиза в сериозни отношения с никоя жена. Да поддържа нещата освободени и лековати. Наследил съм болезнената амбициозност на баща ми и кариерата винаги е била от значение за мен. Концентрирах се върху обучението ми в колеж и захванах свой бизнес. Вече бях на двайсет и четири, когато изобщо стигнах до трета среща. Приблизително по същото време баща ми започна сериозна връзка с Даян — отправи ми крива момчешка усмивка. — Аз дори това не успявах да свърша както трябва. Не съм чак такъв умник като за умен човек.

— Най-накрая си видял баща ти да прави крачка към нещо сериозно и си решил да му подражаваш.

— Да. Но момичето започна да приема нещата прекалено сериозно прекалено бързо. След нея се върнах обратно към онова, към което бях привикнал и то ми вършеше работа. Няма да те лъжа, Бейли, такава ми беше природата. Не проявявах интерес към брак или деца… Допреди шест години — издиша, а чертите му се изопнаха, все едно си беше спомнил нещо неприятно. — Като навърших трийсет, започнах да обмислям тези неща. Имах отлични отношения с баща си, а той хубава връзка с Даян, от която и двамата извличаха облаги както от професионално, така и от лично естество. Бракът започна да придобива известна привлекателност. Особено защото исках деца. Исках същата връзка с децата си като тази с баща си. А освен това имах желание да даря баща си с внуци, защото знаех, че копнее за тях. Реших, че бракът ще е нещо удобно за мен.

Изхилих се.

— Удобно.

Ухили ми се.

— Не съм чак такъв умник като за умен човек.

— Аха.

Усмивката му угасна.

— Даян ме запозна с Камил Дънауей. Тя беше много красива, уравновесена, стилна.

Пфу. Никак не ми допадаше как звучи това.

— Явно истинска прелест.

Ревността трябва да се беше прокраднала в думите ми, защото Вон ми отправи поглед, изпълнен със самодоволство.

— Наистина беше прелестна. Но не бяхме един за друг. Мислех, че сме. Камил е… Тя е изключително резервирана. Хората я наричаха ледената принцеса, но аз не я виждах така в началото. Просто я приемах като жена, отгледана да играе играта на висшите слоеве и да я играе добре. Харесвах това у нея. Оценявах, че никога не протестираше срещу обсебеността ми от работата или дългите часове, които й посвещавах. Беше готова да ме подкрепя и ме държеше под ръка на всяко мероприятие. Камил искаше същото като мен: брак, семейство и съвършен социален живот като съвършени съпруг и съпруга за пред обществото. Не я обичах, но вярвах, че с годините ще я обикна и си обещах, че ще й бъда верен и ще се грижа за нея.

— И какво стана?

— Сгодихме се.

Бях искрено изненадана. Вон е бил сгоден. Щял е да се жени?

— Наистина ли?

— Направо не е за вярване — изцъка с език. — Да, наистина. Камил беше много щастлива. Мислех си, че и аз съм щастлив. Баща ми… Той не беше щастлив.

— Защо не?

— Виждаше онова, което аз не виждах, докато не беше препалено късно: че не бяхме един за друг. Камил се радваше, защото беше сгодена за успял ерген, с който всичките й приятелки се бяха пробвали и не бяха успели.

— Каква скромност.

Отново тази негова дяволита усмивка.

— Само ти разяснявам как разсъждават тези жени.

— О, вярвам ти. Ти си хубав мъж — повдигнах рамене. — Никога не съм го отричала. Добре. Може и да съм го отричала.

— Определено го отричаше.

— Не беше ли ужасно да те искат само заради външния ти вид?

— Не беше само заради външния ми вид, а и заради богатството ми. И беше ли по-честно аз да искам Камил заради позициите й в обществото и старомодните й разбирания за брака?

— Предполагам, че не.

— Бяхме сгодени от година, сватбата предстоеше съвсем скоро и аз започнах да изпитвам сериозни колебания. Хладнокръвието й в абсолютно всичко започваше да ме дразни. Никога не ми се ядосваше за нищо, дори като имаше право; никога не изискваше повече време от мен и аз започнах да си мисля, че ако държи на мен, тогава би трябвало да го прави. Помежду ни нямаше страст, нямаше плам, и това ме тревожеше. Започвах да разбирам прякора, който й бяха лепнали. Въпреки всичко продължавах да убеждавам себе си, че дистанцията между нас е нещо хубаво; че без значение от всичко щях да получа каквото искам, без да бъда наранен. Без никой от нас да бъде наранен. Месец преди сватбата Карълайн, по-малката сестра на Камил, се върна у дома от Европа. Познавахме се бегло отпреди заминаването й и се бяхме виждали на Коледа. Но аз не знаех нищо за нея и не проявявах особен интерес. Тя обаче започна да показва интерес към мен.

— Оу.

— Да. В мига щом Камил обърнеше гръб, Карълайн започваше да флиртува с мен, при това агресивно. На едно парти дори ме притисна в ъгъла и опита да пъхне ръка в панталона ми.

— Какво? — бях напълно възмутена от името на Камил. — Коя сестра постъпва така?

— Известно ти е на какво са способни откачените сестри, принцесо.

— Вярно е — съгласих се. — Но се надявам, че дори Ванеса не би прекосила границата и да тръгне да се натиска на годеника ми.

— Карълайн премина границата. — Вон стана мрачен. — Една вечер, когато Камил беше на събрание на борда на благотворителна организация, в който участваше, тя цъфна в апартамента ни. Съблече се, без да имам време да реагирам, и се държеше като чисто луда в опитите си да ме накара да легна с нея. Наложи ми се да я извлека със сила от апартамента. Беше наистина ужасна сцена. Тя руга и бесня в коридора, докато един от съседите не повика охраната. И разбира се, всичко стигна до ушите на Камил. Карълайн заяви, че сме преспали заедно и после аз съм се държал като абсолютен мръсник и съм я изхвърлил гола от апартамента.

— Невъзможно.

— Направи го. И Камил й повярва.

— О, боже мой — изстенах. — Това е ужасно. Каква подла кучка.

— Не си чула най-лошото — усмивката му беше тъжна. — Камил заяви, че ми прощава и все така иска да се омъжи за мен.

— Какво? — не можех да си представя да приема обратно Том след изневярата му. — Защо? След като е вярвала, че си й изневерил?

— Именно това й казах и аз, като отмених годежа две седмици преди сватбата. Обясних й, че не мога да се оженя за жена, която не ми вярва. И наистина не можех. Макар да не съм се стремял към традиционните неща в брака, все пак очаквах от жена си поне доверие и уважение.

— Разбира се.

— За да влоши нещата допълнително, Карълайн дойде да ми се извини, но заяви, че ми е направила услуга, защото и без друго съм бил избрал погрешната сестра. По думите й Камил била студена, а тя — пълната противоположност. Освен това беше напълно отчаяна. На двайсет и първите рождени дни и на двете бяха дадени солидни попечителски фондове. Докато Камил беше правила разумни инвестиции и не беше харчила прекалено разточително, Карълайн беше профукала нейния за пет години.

— Искала е да се омъжи за пари, за да продължи да поддържа начина си на живот — заключих.

— Именно — Вон замълча за кратко. Впери очи във водата и сърцето ми заби малко по-бързо заради това колко посърнал беше. — На вечерта преди деня, за който беше определена сватбата, Камил ми се обади. Умоляваше ме да променя решението си. Никога не я бях чувала такава. Плачеше истерично, настояваше, че е била унизена и че вече никога няма да може да си покаже лицето. Заяви, че ако не се оженим, животът й ще е съсипан. Всичките й приятелки бяха спрели да й говорят. Приятелките на майка й предложили временно да се оттегли от благотворителната си дейност, но не от добро сърце. Тези жени, всички до една, бяха приели, че у нея има нещо сбъркано, защото не е успяла да ме задържи. Каза ми, че не може да понесе съжалението им. А после не спря да повтаря отново и отново, че ме обича. Нито веднъж не получих такова нещо от нея… — обърна се, а очите му тъмнееха заради болката. — Докато бяхме заедно, казваше, че ме обича, но така и не го повярвах. Все така не знам дали ме обичаше, или по-скоро обичаше живота ни заедно. Така че я оставих да роптае. В началото молеше, а после започна да крещи и накрая плака. В някакъв момент затвори… и мен ме налегна ужасно чувство — вгледа се дълбоко в очите ми. — Имам добра интуиция, винаги е било така, благодарение на нея имам такъв успех в бизнеса и именно благодарение на нея знаех, че трябва да отида да проверя как е. Все още имах ключ от апартамента ни. Боже, Бейли — прошепна. — Никога няма да прогоня тази картина от главата си.

— Вон — стиснах го за ръцете, уплашена от най-лошото.

Поклати глава.

— Тя беше във ваната. Помислих, че се е удавила. Извадих я от там. Оказах й първа помощ. Изкарах водата от дробовете й, възстанових дишането й и се обадих на 911. Тя се оправи. Поне физически. Но й отне дълго време да ме превъзмогне. Сега е сгодена за неврохирург.

— Слава богу — изпъшках. — Историята ти наистина си я бива.

Вон ми отправи суха, безрадостна усмивка.

— Случилото се с нея разбърка главата ми.

— Разбира се, че я е разбъркало.

— С радост се върнах към това да не искам да имам сериозна връзка никога повече. Не само защото отдръпването ми накара една жена да посегне на живота си, а и защото преди Камил бях по-щастлив. Чувствах се по-удобно в собствената си кожа без нея до мен.

Това ме смути повече от всичко друго. Какво означаваше? И защо водехме този разговор, ако беше така?

— Вон, нейната реакция не е била нормална реакция. Разбираш го, нали? Подозирам, че си разбил и други сърца, но никой не е реагирал така.

— Разбирам го. Да. Но все пак не беше лесно да приема, че хората, че ние сме способни да се нараним взаимно така силно, защото отчасти беше отмъщение; направи го и за да ме нарани, и да се спаси. Наистина беше спасение и именно поради тази причина между мен и Манхатън… беше свършено. Ако стремежът да води този живот, ако така отчаяната й нужда от одобрението на околните я бяха тласнали да посегне на себе си, тогава аз не желаех да бъда част от него. Исках да избягам от него. Именно тогава Оливър сподели за хотела на дъсчената еспланада на Хартуел.

— О.

— Да. Така че пристигнах тук. Привикнах да харесвам тишината — обърна се с лице към мен. — И срещнах теб.

— Ти ме мразеше.

— Не, ти мразеше мен — вдигна ръка и прибра кичур зад ухото ми, а аз усетих това просто докосване с цялото си тяло. — Но ме и желаеше.

Зяпнах слисано.

— И откъде го знаеш?

— Вече ти казах. Имам невероятна интуиция.

— Не исках да те желая.

— Аз също не исках да те желая, но те желаех. — Вон пристъпи по-близо до мен. — Ти си всичко, което никога не съм познавал. Влюбих се в теб преди много време, принцесо. Опитах се да се опълча срещу това, но не се получи и вече не искам да го правя.

Думите му ме развълнуваха, наистина ме развълнуваха, но също така ме уплашиха до крайност.

Вон мислеше, че Камила се е тревожела единствено за репутацията си, когато я е оставил, за статута си в обществото, но колкото и студена да е била, знаех… знаех, че го е обичала. Би било невъзможно да прекара година в обятията му и да не се влюби в него. Вон беше способен, успял, работлив, покровителствен и великолепен. Имаше толкова неща, които да му харесаш.

Именно от това се боях аз.

— Аз искам всички онези неща, които ти каза, че не искаш вече. Брак. Деца.

Той пое ръцете ми в своите, наведе се и прошепна срещу устните ми:

— Ще ти дам всичко, Бейли Хартуел. Всичко, което искаш.

Искреността в очите му накара моите да се напълнят със сълзи.

— Нужно е да искаш тези неща и за себе си.

Изражението му стана умислено.

— Някога ги исках. Вече ти го казах. Просто… Позволих си да се откажа от тази фантазия. С теб… Боже, Бейли, ти ме накара да искам неща, за които се бях отказал да се надявам, че ще имам.

Част от мен, онова ведро деветнайсетгодишно момиче у мен, искаше да прегърне този великолепен и объркан и упорит мъж и да каже: „Дявол го взел, нека да опитаме“. Но предпазливата трийсет и четири годишна жена, която вече беше пропиляла прекалено много време с неподходящия мъж, продължаваше да държи нещата под контрол.

Замислих се за онзи път отпреди месеци, но сякаш отпреди години, когато Том ме беше молил да го приема обратно. Попитах го защо ме иска. Попитах го защо ме обича.

Не можа да отговори. Не можа, защото това бяхме блокирани в никаквата ситуация да се „обичаме“, защото ни караше да се чувстваме удобно и сигурно. Представлявахме част от нещо, което хората очакваха от нас. И в това имаше утеха.

Но то не беше истинска любов.

Сега се боях, че Вон бъркаше сексуалната химия помежду ни с нещо повече от това, което беше.

— Защо? — отстъпих назад от опияняващата близост на Вон. — Защо ме обичаш?

Докато се взираше в мен с леко раздразнение, стомахът ми се преобърна, защото предчувствах повторение на сцената с Том.

— Защо те обичам ли? — повтори той.

— Да, защо?

— Да знаеш, че тази работа със споделянето никак не е лесна за мен — заропта. — Не съм свикнал особено с такива обяснения, а напоследък ги правя често.

Напрегнах се, готова да побягна.

Вон го почувства и вдигна ръце.

— Добре — сега вече беше силно раздразнен. — Не мога да повярвам, че имаш нужда да го чуеш. Би трябвало да е очевидно за теб и за всеки друг защо съм толкова влюбен в теб, та се превръщам в обсебен неандерталец, който е готов да си съсипе репутацията, като раздава юмруци на разни задници и се опитва да влезе под бельото ти още в лобито на хотела ми. Бейли Хартуел, обичам те, защото ме дразниш, вбесяваш, тревожиш, озадачаваш и разсмиваш, защото знаеш как да влезеш под кожата ми и спираш дъха ми. Обичам те, защото се възхищавам от силата ти, от усърдната ти работа, от това колко много обичаш хотела си, този град и хората в него. Обичам това колко си грижовна, прекалено грижовна, толкова грижовна, че чак понякога ме плаши, защото се тревожа някой да не се възползва от това и ти да пострадаш. Обичам твоя плам. Обичам това, че ми се опълчваш. Обичам факта, че ме принуди да извадя бастуна от задника си. Най-вече те обичам заради това, че ме караш да искам да живея по-хубав живот като по-добър човек.

На тази красива финална нотка аз вече ахнах. Истинско ахване. Дъхът напусна гърдите ми, защото от думите му болеше. Причиняваха физическа болка.

Но по възможно най-прекрасния начин.

Пристъпих бавно към него, плъзнах ръце нагоре по гърдите му и около шията му. Движението накара сакото да падне от раменете ми и ръцете на Вон обгърнаха талията ми. Силните му длани се долепиха до голия ми гръб и усетих натиска от върховете на пръстите му, когато ме задържа близо до себе си, близо, колкото можеше да ме има.

Погледнахме се, доволни, че разполагахме с времето да го сторим, че никой от двама ни не се противеше. Можехме да се гледаме дълго и настоятелно, колкото ни се искаше, защото отбранителността ни се беше изпарила.

Най-накрая.

— Добре — прошепнах срещу устните му. — Да опитаме.

Отговорът му се изразяваше в най-щастливата и секси усмивка, която бях виждала.