Саманта Йънг
Всяко малко нещо (20)

20.
Вон

Веднъж взел решението да каже на Бейли, че иска да бъде с нея и да провери какво може да излезе от връзката им, Вон трябваше да й го каже. Незабавно. Подкара обратно към алеята и паркира колата си на неговото паркомясто на паркинга зад хотела, а тялото му вибрираше от нетърпение.

Намеренията му бяха да отиде право в нейния хотел.

И както изглеждаше, съдбата беше на негова страна, защото в мига, когато кракът му стъпи на дъсчената алея, с периферното си зрение улови позната червенокоса глава.

Бейли крачеше по алеята, като се задаваше от „Еймърис“.

Кръвта забуча в ушите му и Вон се насочи към нея. Наблюдаваше как погледът й се стъписа, като го видя да върви в нейна посока.

— Тримейн, какво… Ох! — сепна се, когато я хвана за ръката.

— Какво правиш?

— Налага се да поговорим — заяви той. Да каже, че е нетърпелив, вече беше много сдържано. В живота си никога не беше изпитвал такова изгарящо чувство за неотложност.

— Добре, нека говорим. — Бутна ръката му, но той не я пусна.

— Възможно е да го правим, без да бъда малтретирана.

— Налага се да поговорим насаме.

— Случило ли се е нещо? Ох, къде отиваме? — попита го, когато я отклони от пътя й към нейния хотел и вместо това я насочи към своя. — Можеш ли да позабавиш темпо и да ми обясниш какво се случва, дявол го взел? Не съм те виждала от дни и първия път като те виждам, ти ме издебваш насред алеята, буквално ме приклещваш и ме помъкваш към хотела си, а от мен просто се очаква да…

— Бейли, обикновено дърдоренето ти е наистина сладко, но може ли да замълчиш само този единствен път? — опитваше се да формулира в главата си какво точно щеше да й каже, като я отведеше в пентхауса си. Спряха пред асансьорите и тя се заизмъква от хватката му.

— Вон.

Кои бяха правилните думи? Съществуваха ли изобщо правилни думи? Все трябваше да има точни думи…

— Вон! — този път тя се притисна към него и цялото му същество се пробуди заради допира на меките й форми срещу стегнатото му тяло.

— Персоналът и гостите ни гледат — прошепна, а погледът й беше умиротворяващ. — Защо не ме пуснеш, а аз обещавам да се кача горе с теб? И докато го обмисляш, защо не анализираш и факта, че да ми се налага да те моля за такова нещо то те прави похитител?

Думите й пробиха през движещата го право напред решимост да й съобщи как се чувства. Хватката му отслабна и усети, че се подсмихва заради закачката й.

— Искам да те целуна — промърмори.

Бейли разтвори уста изненадано и прозвуча малко задъхано, като му каза:

— Може би все пак не е редно да оставам насаме с теб.

Вратите на асансьора се отвориха и Вон опря властно ръка в кръста й.

— О, определено е редно.

Въведе я вътре, благодарен, че към тях се присъединиха гости на хотела. Ако беше останал сам с нея в асансьора, сигурно нямаше да успее да задържи ръцете си настрана. И тя го знаеше. Долови го в начина, по който гърдите й се повдигаха и спускаха на плитки тласъци, и в червенината по бузите й.

Привличането помежду им беше в пълна сила.

На Вон му се налагаше да се владее за достатъчно дълго време, та да успее да й каже как се чувства.

Асансьорът се опразни и двамата останаха сами. Вкопчил се в последното количество самоконтрол, той не си позволи да я докосне. Постави картата си в панела до вратата и натисна бутона за последния етаж.

Бейли изскочи навън веднага, щом вратите на асансьора се отвориха.

Вон я насочи по коридора към пентхауса си. Задържа вратата отворена и наблюдаваше лицето й, докато тя оглеждаше заобикалящото я. Първото, което стори тя, беше да приближи към френските прозорци, гледащи към океана.

— Иха — промълви. — Красиво е.

Ти също.

Като че чула го, тя се завъртя.

— Защо съм тук?

Тръгна към нея, неспособен да се спре, изпитал потребност да я докосне. Беше му необяснимо колко много чувстваше сега, като си беше дал разрешение да чувства.

— Недей. — Устните й потрепериха приканващо.

— Какво недей?

— Да ме гледаш така. Предупредих те за този ти поглед.

Изпълниха го развеселеност, нежност, обич… нужда.

— Не мога да се спра, като опира до теб.

— Мили боже — промърмори тя. — Вон… — Тя затвори очи за миг. Като ги отвори пламтяха гневно. — Не е честно. Защо трябва да си ти?

— Какво имаш предвид? — Посегна да обгърне лицето й с длани.

— Защо точно ти трябва да ме караш да губя всякакво чувство за самообладание?

Изпълни го задоволство, както и още нещо, нещо по-опияняващо… всепоглъщащо и никак не малко обсебващо.

— Страхотно. — Обгърна тила й с длан. Устата му намери нейната. И той изля всичко, което чувстваше с тази целувка.

Езикът й се плъзна по неговия и сладкият й вкус го изпълни, а фините извивки на тялото й се притиснаха в него. Лекият й плодов парфюм ангажира сетивата му и заличи всички други мисли, освен потребността да я има. Изръмжа заради капитулацията й, а ръцете му обходиха трескаво тялото й в желание да получат всичко наведнъж.

Задърпа копчетата на блузата й и откъсна устни от нейните в желание да я вкуси цялата. Започна да целува надолу по гърдите й, като следваше кожата, разкриваща се след откопчаването на всяко копче. При разголването на нейната прасковена плът кръвта, която все още не се беше стекла в пениса му, бързо се насочи натам.

— Боже, Бейли — изръмжа отново и целуна меката кожа на корема й, докато смъкваше блузата надолу по ръцете й. Вон пусна дрехата в краката им и килна глава назад, за да я погледне.

Гърдите й неистово трепереха, а дишането й беше насечено от възбуда.

Вон се изправи, за да я погледне директно в очите, защото искаше да се увери, че тя желаеше това също колкото него. Почувства силно удовлетворение, когато тя го погледна със замъглени от похот очи.

Искаща.

Нуждаеща се.

С мълчалива молба в тези нейни красиви златистозелени очи.

Да.

Това му коства целия самоконтрол. Този път целувките му бяха всепоглъщащи. Преди да е имала време да мисли, Вон я освободи от сутиена й и я изтласка през стаята към леглото си.

Краката на Бейли се блъснаха в рамката и те се стовариха отгоре му. Вон се отпусна върху нея и набра тясната пола около кръста й, та да може да се настани между бедрата й. Най-накрая прекъсна целувката им, за да се съсредоточи върху гърдите й.

Те бяха красиви. Съвършени. Всеки сантиметър от нея беше идеален.

Пое едното й зърно в устата си и го засмука.

— Вон — изстена тя, стисна бедра около кръста му и зарови пръсти в косата му.

Той изръмжа доволно и облиза зърното й, преди да се прехвърли на другото.

— О, боже мой — изплака тя, а тазът й се движеше срещу неговия и усилваше ерекцията му.

Погълна го унес.

Искаше да е в нея.

Отчаяно.

Обикновено му допадаше да отделя време да мъчи жената, да кара възбудата й да градира, докато не започнеше да мисли, че ще умре от удоволствие. Наслаждаваше се на звученето на изпълнените с удоволствие и болка молби и нищо не го беше възбуждало повече от молбите на Бейли в ухото му онази нощ, когато я водеше до оргазъм след оргазъм. Защото нищо не беше по-голяма награда от това да стане свидетел как жена достигаше до края с такава мощ.

Нищо не беше така спиращо дъха, като да гледа как Бейли свършва с такава мощ.

Но в този момент Вон можеше да мисли единствено за това да бъде в нея възможно най-скоро. Желанието му беше животинско, инстинктивно, все едно се стремеше да я обяви за своя.

Ако не беше така завладян от потребност, сигурно би се потресъл.

Вгледа се надолу в пламналото й лице. Тя го погледна с премрежен поглед, а в дълбините на очите й се четеше неподправена жажда. Прекрасната й коса беше разпиляна по възглавницата. Големите й зърна бяха като стегнати розови пъпки, а вирнатите й гърди с цвят на сметана бяха набъбнали от възбуда и се повдигаха и спускаха при всяко нейно развълнувано вдишване.

Никога в живота си не беше виждал нещо по-провокативно, а членът му беше напълно съгласен с него, напрегнат да бъде свободен и да проникне в нея. Плъзна пръсти под бельото й и установи, че вече е влажна и очакваща.

Това беше краят му.

Възседна я, съблече сакото си и, първо извади презерватив от портфейла си, а после смъкна ципа си.

— Съблечи си ризата — произнесе умолително тя.

Той изруга, дръпна копчетата и се постара да се отърве от нея и вратовръзката максимално бързо.

Елегантните и меки длани на Бейли стиснаха хълбоците му, докато той поставяше презерватива и после погалиха корема и гърдите му, когато се снижи върху нея.

— Защо трябва да си толкова красив? — прошепна тя и думите й бяха почти скръбни.

Тонът й го накара да изпита безпокойство. Искаше тя да забрави за всичко, освен усещането да бъдат заедно.

Вон смъкна панталоните си, като задържа погледа й. Направи го и като смъкна гащичките й до коленете.

Това бяха те.

Това сме ние.

Не желаеше тя да се опитва да го избегне.

Без да има нищо между тях, той проникна в нея.

Кадифената топлина, която обгърна пениса му, го накара да изтръпне от екстаз. Беше забравил колко невероятно прелестно беше усещането за нея.

— Бейли — простена и навлезе по-дълбоко. — Господи, принцесо, какво… По дяволите! — Стисна бедрото й и го повдигна по-високо, та да успее да се плъзне по-навътре.

В отговор тя обви крака около кръста му и той опря ръце от двете страни на главата й.

Заби пръсти в задните му части.

— Вон — изпъшка. — Още.

Погледна надолу към сладострастно пламналото й лице и почувства неописуема наслада в долната част на корема. Искаше тя да свърши преди него и упражни целия си самоконтрол да въздържи неудържимата си потребност.

Тя се вгледа в него.

И действителността започна бавно да пробива през сексуалната мъгла.

Вон не успяваше да разчете изражението на Бейли.

Обикновено знаеше точно какво се върти в главата й. Обикновено то струеше от тези нейни прелестни очи.

По дяволите.

Секс. Не биваше да правят секс. Не сега. Не беше възнамерявал да действа така. Не и по този начин, така прибързано, без финес. Беше я изчукал като свръхентусиазиран ученик, без дори да се съблекат напълно.

Раздразнен от себе си, той се тръсна до нея и се заслуша как и двамата се мъчеха да нормализират дишането си. Завъртя глава, за да каже някоя шега на темата, та да смекчи внезапното напрежение помежду им, но Бейли вече се беше впуснала в действие.

Бейли

О, боже мой. Направих го отново.

Не можех да повярвам, че го направих отново.

Страх, гняв и болка пронизваха гърдите ми и затрудняваха дишането ми, и знаех, че трябваше да се махна оттам възможно най-бързо.

Без да поглеждам към Вон, вдигнах бельото си, пренебрегнах пулсирането между краката си и станах от леглото. Бързо смъкнах надолу полата и забързах към мястото, където лежеше блузата ми.

— Какво правиш? — попита Вон, а думите му издаваха загриженост.

Не обърнах внимание на загрижеността.

— Изпарявам се оттук, та да мога да се самобичувам насаме, че ти позволих отново да ми причиниш това.

Въздъхна и го чух да става от леглото, но отказах да го погледна. Като го гледах, само си докарвах ядове. Ръцете ми трепереха, докато си закопчавах сутиена и обличах блузата. Чух зад гърба си шумоленето на дрехи и звука от вдигането на ципа му. После изведнъж усетих горещината от присъствието му точно до себе си, почувствах натрапчивия фокус на очите му върху унилото ми лице.

Вон нежно отстрани ръцете ми от блузата и започна да я закопчава вместо мен. Отпуснах ги безполезно встрани от тялото, напълно безсилна заради изненадата.

— Не те доведох тук да правим това. Обаче… пенисът ми явно не може да се контролира в твое присъствие.

Изгледах го сърдито, задето проявяваше дързостта да ми се хили така.

— Хубаво — троснах се.

— Но не той ми те доведе тук горе. — Свърши да ме закопчава, пое лицето ми в ръце и ме погледна с такава нежност, че почувствах как у мен отново се надига война.

— Бейли. — По лицето му пробяга намек за уязвимост, а дишането му беше плитко. — Бейли, влюбен съм в теб.

Застинах.

Правилно ли бях чула?

Влюбен съм в теб.

Въздухът остана блокиран в гърлото ми и намирах за трудно да продължа да дишам, защото осмислях това откровение.

— Влюбен съм в теб от дълго време. Опълчвах му се. Криех го. Опитвах се да го отхвърля. Но след нощта ни заедно вече не успявам да потискам чувствата си. И вече не желая да го правя. Съжалявам, задето казах, че не те искам, когато винаги съм те искал. Имам нужда да разбереш, че приключих с тези тъпотии. Искам да бъда с теб. Искам да проверя накъде ще ни отведе това.

Тишината, спуснала се около нас, беше гъста и наситена, а той се взираше в очите ми с искреност и нежност, изписани по лицето.

Би било така лесно да позволя на този красив миг с този красив мъж да заличи всичко друго преди това.

Но не можех да го позволя.

Не можех да се доверя на думите му.

Не можех да се доверя на него.

Вместо това изведнъж се оказах изпълнена със страх и гняв. Отдръпнах ръцете му от лицето си и внимателно го отблъснах.

— Не.

Думата явно го изуми.

— Не?

В очите ми запариха сълзи и аз обърнах гръб на болката в неговите.

— Не. Не! Не можеш да ми причиняваш това.

— В момента си уплашена, разбирам го… — посегна към мен. — Но само защото и теб те е грижа за мен.

Избегнах докосването му.

— Така е. Със сигурност е така. Но не ти вярвам, Вон.

Той стисна челюст, все едно го бях ударила.

— Не ми вярваш?

— Не, не ти вярвам — нахлузих обувките си, изгледах го гневно и обединих всички спомени от лошото му отношение към мен, от обърканото му и обидно държание като щит срещу него. — Казваш ми, че ме обичаш, но само преди седмица ми заяви как не желаеш между нас да се случва нищо. Всички знаят, че си женкар! Така че, не, не ти вярвам, защото истината е, че според мен ти сам не можеш да си вярваш… Не знаеш какво искаш.

Той се ядоса.

— Да не си посмяла да ми казваш какво чувствам. Знам какво искам, мамка му. Имаш ли представа колко ми беше трудно? Ако си тръгнеш от мен, причината ще е в теб, а не в мен. Не аз съм този, който бяга, принцесо.

— Имам всяко право да побягна уплашено. Допреди две секунди ти се кълнеше, че искаш да си сам! Ти си изгубен, Вон, напълно изгубен! И не ми трябва друг като теб в живота ми.

Замислих се за мъжа, по-точно за момчето, което се беше отнесло към мен точно като Вон. Припомних си с каква лекота приемах лъжите му, привидната му искреност и знаех, че не мога да си съм с друг като него.

Вон трябваше да разбере, че този момент не представлява част от танца, който изпълнявахме един с друг вече от месеци. Това беше краят на този танц.

Устремих очи към него и изведнъж зърнах момчето от моето минало да ми се усмихва в този своя момчешки маниер, който беше пленил младото ми сърце.

— Едно лято преди много време се запознах с едно момче — думите се откъснаха от устните ми, преди да съм успяла да ги спра. Вон приближи, за да ме чува по-добре, но аз почти не отчитах движенията му. Бях запратена назад към миналото.

— Обичаш ли ме, Хартуел?

Засмях се.

— Вчера ти казах, че те обичам. Всеки ден ли ти е нужно да го чуваш?

Той се взря натъжено в мен.

— Да. Защото досега никой не ми го е казвал.

Изпълни ме нежност. Опрях длани в лицето му и прошепнах: — Обичам те. Толкова много те обичам. И отсега нататък ще ти го казвам всеки ден. Обещавам.

— И аз те обичам.

— Някой точно като теб — прошепнах към Вон. Беше стара рана, зараснала с времето, но аз още помнех какво е чувството да съм заслепявана от някого, когото обичам. — Той беше красив, чаровен и богат и ми каза, че ме желае. Въобразих си, че е истина и се влюбих.

— Какво значи, че заминаваш? — вгледах се нагоре в него, а агонията започваше да затяга хватка около сърцето ми.

Изражението му беше засрамено и ядосано.

— Това беше нещо временно.

— Не и за мен! Ти… Каза ми, че ме обичаш.

— Мислех… — поклати раздразнено глава. — Бях объркан. Заблуден. Но беше грешка. Това между нас беше грешка.

Болката в гърдите ми вече беше непоносима.

— Лъжеш. Защо казваш всички тези неща? — обърсах нетърпеливо сълзите си, отчаяна той да ме поеме в обятията си, да се засмее и да каже, че се шегува.

Обаче той не се засмя. Отклони поглед, явно бързащ да се отърве от мен.

— Не сме от един и същ свят, Хартуел. Безспорно и ти го виждаш. Връщам се в Ню Йорк и ти няма да се впишеш в моя свят там.

— Не разбирам.

— Ти си провинциалистка, за бога. Родителите ми никога не биха те одобрили.

Яростта се примеси с горчилката, докато се мъчех да намеря нещо общо между момчето, прекарало цялото лято да твърди, че ме обича и този… надменен, арогантен мръсник, който ме разбиваше на късчета.

— Същото онова семейство, което никога не ти е казвало, че те обича?

Той имаше дързостта да направи физиономия.

— Ние… Прекалено млади сме да се влюбваме. Ти си прекалено млада — понечи да ме хване за ръката, но аз се запрепъвах назад.

Той въздъхна, отпусна ръка и си тръгна.

Просто… си тръгна.

Все едно че беше така просто.

Примигнах, за да прогоня спомена, както и този, който следваше после, как ридая в прегръдките на баща ми, докато неговите собствени очи не запариха от сълзи на безпомощност.

Не.

Вече никога нямаше да проявя подобна глупост.

Заковах Вон с решителния си поглед.

— Той каза, че бил объркан, че връзката ни била грешка, че аз не бих се вписала в неговия свят. Да ти звучи познато?

Вон пребледня, понеже явно си беше припомнил думите му към мен след първата ни нощ заедно.

— Бейли, когато казах това… казах го, защото знаех, че ще те държи на разстояние. Излъгах. Пет пари не давам, че не си някоя принцеса от нюйоркския елит. Всъщност причината да те обичам, е, че не си като всички онези жени.

— Наистина ли? — Не бях убедена. — Тогава защо? Защо искаше да спазваш дистанция? Защо беше така категоричен, че не искаш връзка с мен? И какво е различно сега?

— Защото те обичам! — кресна той, а очите му помрачняха от гняв.

— Обичаш ме от много време; сам го каза. Преди си ме обичал, но не си ме искал — настоявах за отговори. Държах да получа обяснение за поведението му, обяснение, което би придало логика на всичко. — Защо сега? Защо не преди?

Когато не отговори, изпълни ме горчилка. Обичаше ме, но не си струвах обяснението.

Все така за него бях като всички останали.

— Не съм такъв мръсник — отсече. — Като онзи, който те е наранил. Но ще имам нужда от нагаждане. Няма да те лъжа за това. Никога обаче не съм чувствал подобно нещо към друга и ще жертвам всички неща, които смятах, че са важни за мен, като това да се подчинявам единствено на своите правила, ако това се иска, за да лежа до теб всяка нощ.

Думите му се опитаха да си проправят път.

Държах на този мъж, привличаше ме повече от всеки друг и ми се щеше да повярвам на тези красиви думи. Но те бяха единствено красиви думи.

Не предлагаха обяснение защо направи всичко това така трудно за нас.

Той криеше нещо.

И това ме плашеше до смърт.

— Не отговори на въпроса ми.

Вон се вгледа изтерзано в мен и успях да надзърна какво се случва в главата му.

Отчетох точния момент, когато реши да се поколебае.

Изражението му придоби равнодушност и просто така той се затвори за мен.

Не.

Нямаше начин да поема този риск.

Влюбех ли се във Вон Тримейн, щеше да ме пречупи на две.

По бузите ми се стекоха сълзи, когато почувствах разочарованието си с подновена сила.

— Продължаваш да ме нараняваш.

Запази достатъчно приличие поне да изглежда виновен.

— Не го целя.

— Тогава престани — помолих. — Просто престани. Имам нужда… Имам нужда да стоиш настрана от мен.

Вон потрепна, но след миг на размишления кимна.

— Ще сторя, каквото е нужно, за да бъдеш щастлива.

Ако това беше истина, щеше да обясни защо ме отблъскваше досега.

— Просто думи, Вон. Това са просто думи.

Обърнах се, защото не исках да бъда повече около него. Успявах да го подуша по кожата си, още го усещах вътре в себе си и бях отчаяна да се пъхна под душа и да изплача всичко това навън от себе си.

Пристъпих навън в коридора и тъкмо се канех да затворя вратата, когато Вон извика:

— Почакай!

— Вон…

— Не, почакай — забърза към мен и прекрати протестите ми. — Има нещо, което трябва да знаеш. За Ванеса е.