Саманта Йънг
Всяко малко нещо (19)

19.
Бейли

Почти две седмици по-късно се събудих в леглото си в хотела. Нарочно се бях затрупала с работа, която вършех до късно всяка вечер. Ейдън разполагаше с повече време за Анджела, докато аз се бях потопила в потребностите на гостите ни, с цел да избегна сърдечните си проблеми. Също както се случи последните няколко вечери, и този път реших да остана в стаята си в хотела, вместо да се прибирам в моята къща, която вече не усещах като свой дом с вещите на Ванеса, разпръснати навсякъде.

Не будилникът беше онова, което ме събуди обаче. Беше трясък, долетял от предната част на сградата.

Сковах се от страх.

Нов взлом.

Застинах за миг и си припомних предишния път. Звукът от по-силен грохот ме накара едновременно да сграбча телефона си и да се изстрелям от леглото.

В мига, щом отворих вратата на стаята си, чух гласа на сестра ми.

— Бъдете внимателни!

Дявол го взел!

Почувствах незначително успокоение, но все пак забързах по коридора и отминах офиса си. Стигнах до зоната на рецепцията и ми призля при вида на отблъскващо модерното рецепционно бюро, чакащо да замени красивото ми ръчно изработено орехово бюро.

Изправена пред стъкло и лъскаво черно дърво, аз поклатих глава, като едва сдържах гнева си.

— О, Бейли, тъкмо навреме. Поръчах това ново бюро като за начало на префасониране на интериора.

Няколко пъти беше повдигала въпроса за нов интериор и аз ясно бях изразила мнението си. Отговорът ми беше едно голямо не. Както ставаше ясно, нищо от казаното не беше пробило в главата й.

— Не! — просъсках. — Не!

Очите на Ванеса припламнаха.

— Как така не? Довела съм хора да монтират новото и да отнесат старото и грозно бюро — посочи към двама мъже, които я гледаха сърдито.

— На първо място, часът е шест сутринта и някои от гостите ми се опитват да спят. Второ… — пристъпих право в личното й пространство и тикнах лице в нейното, та най-накрая да схване, че съм сериозна. — Казах не на промяната в интериора.

Тя присви очи.

— А аз не се съгласих с това.

В следващия момент ме осени мисъл.

— Откъде взе пари да платиш за това?

Боже, кажи „мои лични спестявания“.

— Използвах кредитната ти карта.

Това преля чашата. Всъщност направо я преля няколко пъти. Наврях съненото си лице в нейното, та да не може да гледа наникъде другаде, и очите й проблеснаха като тези на Бамби, когато ловецът убива майка му.

— Върни този образец на модерна катастрофа, дай ми обратно кредитната ми карта и стой настрана от работата ми или, кълна се в бог, ще превърна живота ти в истински ад.

— Ще кажа на мама и татко — тросна се тя.

— Прави, каквото искаш, само разкарай тази грозотия от хотела ми.

Тя задържа погледа си върху мен известно време в опит да прецени доколко съм сериозна. Най-накрая схвана ситуацията, заподсмърча разстроено и се обърна към доставчиците.

— Както се оказва, налага се да го върна.

— Без майтап — изръмжа един от доставчиците. — Шибани ексцентрички.

— Хей! — вирнах пръст към него. — Имам гости. Мерете си приказките.

— Вдигай бюрото, човече — промърмори другият под нос. — Не се занасяй с откачената госпожа.

Стояхме застинали и смълчани, докато мъжете опаковаха бюрото и се заеха да го изнесат от хотела. Щом гласовете им заглъхнаха в градината, аз се обърнах към сестра си.

— Дори не си се мяркала тук през изминалата седмица. Шляеш се навън без едничка грижа на света и си въобразяваш, че можеш да дойдеш просто така, да пренебрегнеш всичко казано от мен и да започнеш да внасяш промени. На коя планета живееш?

— Личният ми живот не ти влиза в работата — присви очи.

— Влиза ми, като засяга моя живот. С кого всъщност се срещаш?

Този мистериозен тип започваше да ме смущава. Обикновено Ванеса не можеше да дочака да се похвали с кого излиза. В този случай обаче се беше показала крайно потайна, дори стигаше дотам да ме избягва и прекарваше цялото си време, с който и да беше той.

— Женен ли е?

— Не, не е женен — процеди тя. — Наистина имаш високо мнение за мен, нали?

— В този момент ти си най-малко любимият ми човек на света — заявих.

— Как изобщо ръководиш успял хотел с тази твоя уста без мярка?

— О, значи накрая признаваш, че ръководя хотела успешно?

— Пфу!

— Направи го още веднъж и се кълна в бог…

— Дами…

Обърнахме се и заварихме на прага да стои Ейдън. Ръцете й бяха скръстени пред гърдите и потропваше раздразнено с крак по пода.

— Да събудите гостите ни ли искате?

Засрамих се, задето се беше наложило да бъда хокана от управителя си, и запристъпвах смутено на място.

— Да беше видяла какво събуди мен.

Ейдън изгледа Ванеса гневно.

— Само мога да си представям. Но, Бейли, облечена си в оскъдна пижамка, която ще докара инфаркт на господин Сайкс, ако те види. Така че, моля те, вземи душ и се облечи, преди гостите ни да са слезли за закуска след… — погледна часовника си — трийсет минути. Ванеса, защо не вземеш почивен ден? Отново.

— Не ми говори така в собствения ми хотел или може да се наложи да се разберем с физическа разправа — Ванеса опря ръце на миниатюрното си кръстче. — По-силна съм, отколкото изглеждам.

Ейдън пристъпи до мен, за да демонстрира солидарност.

— Хм, склонна съм да се обзаложа, че съм в състояние да ти се опълча. Също така не съм ти сестра, така че не съм задължена да търпя тъпотиите ти, нито пък да се въздържам да те нараня физически. И като стана дума, имаш пет секунди да оставиш сестра си на мира, преди да изложа на риск поста си тук. Пет. Четири…

— Изобщо не ми е притрябвало това — Ванеса профуча покрай нас. — И ще съобщя на мама какви отрепки наемаш да работят тук.

Хвърлих се към нея, а Ейдън едва ме удържа.

— Тя не си струва — увери ме, а Ванеса изскочи навън.

— Какво съм направила, та да я заслужа?

— Не мисли за нея. Забрави я. Върви да се изкъпеш, а аз ще нагледам Мона в кухнята. Най-вероятно е чула размириците и е ужасена да се покаже.

Знаех, че Ейдън е права. Всички, които работеха в кухнята, ненавиждаха Ванеса. Целият ми персонал ненавиждаше Ванеса. Сигурно имаше нещо общо с факта, че тя се обръщаше към тях, все едно й бяха слуги.

— Бейли — извика ме Ейдън, когато вече крачех по коридора.

— Да?

— Никаква работа за теб днес. Вече отдавна ти е време за почивен ден. Изкъпи се и излез. Прави нещо, каквото и да е. Само да е отморяващо и релаксиращо, става ли?

Кимнах, макар да се ужасявах да остана насаме с мислите си.

Денят беше облачен, така че очаквах да завали, но все пак поех от бутик в бутик по Мейн стрийт с намерение да се разнообразя, както беше препоръчала Ейдън.

Проблемът беше, че не си падах по пазаруването. Също така налице бяха мислите ми; мисли, които не спираха да се отплесват към гадостите в живота ми, с които не желаех да се занимавам в момента. Бях толкова фокусирана да поддържам ума си зает с работа, че дори не бях говорила с Джес и момичетата. Обсъждахме неща, свързани със сватбата, но отдавна не бяхме имали дълги и смислени разговори, в които да разкрия колко близо бях до ръба, та те да успеят да ме разубедят.

Когато небето беше разцепено от гръм и туристите се втурнаха да се крият в ресторанти, магазини и хотели, а аз забързах по хлъзгавите дъски към „Еймърис“.

Мястото беше по-пълно, отколкото се бях надявала, защото хора от плажа бяха влезли вътре да се подслонят заради времето. Еймъри изглеждаше малко нервна, така че се присъединих към нея зад щанда.

— Да ти помогна ли?

Тя кимна признателно и докато се занимаваше с приготвянето на кафето, аз поех касовия апарат.

Когато се справихме с опашката от клиенти и всички се бяха настанали по местата за сядане из книжарницата, Еймъри се обърна към мен и ми подаде кърпа за съдове.

— Не че не се радвам да те видя, но какво правиш тук?

Попих краищата на косата си с кърпата.

— Ейдън ме накара да си взема почивен ден.

— Напоследък работиш наистина усилено. Какво става?

Огледах се, за да се уверя, че сме сами.

— В момента съм малко паднала духом. Просто… Понякога не мога да повярвам, че това е животът ми на трийсет и четири. Винаги съм мислила, че досега вече ще имам всичко.

— А Вон? Призна ли най-накрая, че изпитва чувства към теб?

Поклатих глава. Без какъвто и да било контакт помежду ни през последните седмици започнах да храня към него все повече гняв и недоволство. И да беше съществувало някакво доверие помежду ни, колкото и малко да беше то, вече беше заличено от ежедневните терзания заради моята несподелена…

Не, не беше любов. Не го познавах достатъчно добре, та да съм влюбена в него.

Но все пак чувствах нещо. Нещо неоспоримо.

И много болезнено.

— Прекалено е затворен, Еймъри. Нужен ми е някой, който да ми вярва. Някой, който да свали гарда пред мен. А той не би го направил, защото… Аз не съм от типа жени, пред които той някога би свалил гарда. Не съм правилният тип жена.

— Или може би той не сваля гарда пред теб, защото ти не го правиш пред него.

— Разбира се, че го направих. Спах с него — сбърчих нос. — Плюс това, аз съм Бейли Хартуел. При мен няма гард, а какво остава да е високо.

Тя се засмя.

— Като цяло е така, но… Начинът, по който бягаш от него, не ти е присъщ.

— Какво? Да действам умно не ми е присъщо?

— Ами… — каквото и да се канеше да изрече Еймъри, то беше забравено, когато камбанката над вратата издрънча и в кафенето влезе Джак Девлин. Лицето на приятелката ми придоби най-наситения нюанс на алено, който бях виждала у нея.

Реакцията й може и да имаше нещо общо с начина, по който погледът на Джак се прикова право в нея в мига, когато той прекрачи прага.

Зачаках да го поздрави, но забелязах как гърлото й се движеше, докато преглъща, все едно не успяваше да накара от устата й да излезе и дума.

Мили боже. Нима Еймъри си падаше по Джак Девлин?

— Здравей, Джак — притекох й се на помощ.

Той с неохота прехвърли очи от нея върху мен.

— Бейли.

— Как е юмрукът ти? — ухилих му се.

За мое удоволствие забелязах как ъгълчетата на устата му потрепват, все едно едва бореше усмивката.

— Съвсем добре.

— Радвам се да го чуя. Какво да ти предложим?

Джак погледна обратно към Еймъри и ми се наложи да прехапя устна в момичешки възторг заради начина, по който очите му обходиха чертите й, все едно се любуваше на всяка подробност от прелестното й лице.

— Обичайното — отговори. — Два пъти.

Еймъри кимна, без да среща погледа му, и се обърна към кафемашината. Ръцете й трепереха леко, докато работеше и аз изпитах силно съчувствие. Как ми се искаше да можех да й дам, макар и частица от увереността ми, та да може с лекота да разговаря с мъжете.

Със сигурност свенливостта я караше да се чувства ужасно.

Прииска ми се да я прегърна.

Не предприех обаче нищо утешително. Оставих я да работи. Довърши кафето и всички мълчахме. Тя плъзна чашите към Джак.

— Шест долара.

Той й подаде десет долара и аз наблюдавах внимателно как тя хвана банкнотата за ръбчето, за да не й се налага да го докосне. Също така забелязах как обикновено безизразното лице на Джак се изкриви в изумление.

А после, когато тя му подаде рестото, той нарочно отърка палец в горната част на ръката й, като си го вземаше. Кожата на Еймъри отново пламна.

Той ни кимна и изчезна също така бързо, както се беше появил.

— Значи Джак Девлин, а?

Еймъри пламна дори повече.

— Не. Не. Искам да кажа… Не… Знам, че работи за дявола. Така че, не.

Според мен дамата протестира прекалено много.

— Това не го спира да е безумно привлекателен.

Еймъри се изсмя засрамено.

— Хей, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, Джак е фраснал Стю, задето ме нападна.

Очите й се разшириха заради чутото.

— Наистина ли?

— Да. Казах на Купър, но той не предприе нищо. Надявах се, че може да го накара да се обърне към Джак, но според него, и предполагам е прав, Джак трябва да направи първата крачка. Винаги съм смятала, че зад историята с Джак се крие нещо повече. Всичко това със започването на работа при баща му, случилото се с Дейна, така и не ми се стори правилно. И нямам желание да се отказвам от него — побутнах я закачливо. — Може би мила и прелестна жена като теб е именно онова, от което се нуждае Джак Девлин.

— Аз? — Еймъри беше видимо шокирана от идеята. — Не. Той дори не знае, че съществувам.

Помислих за начина, по който Джак беше гледал приятелката ми, все едно искаше да я схруска.

— Със сигурност не мисля, че това е истина.

— Дори така да е — тя се намръщи. — Аз… Харесвам живота си тук. Имам теб, Джесика и Далия. Дори съм в състояние да проведа разговор с Купър, без да се изчервя като идиот. Нямам желание да съсипвам всичко това, като заложа на увлечение по Джак Девлин. Не бих могла да му вярвам.

При този неин практичен и прочувствен отговор усетих как възхищението ми към нея само се усилва. Прегърнах я през раменете.

— Иха. Толкова се радвам, че като опира до мъже, ти си толкова по-разумна от мен.

Тя се усмихна срамежливо.

— Не мисля, че съм по-разумна. Просто… достатъчно изолирана от тях, та да ми е възможно да разсъждавам по-ясно.

— Виждаш ли? По-разумна си — ухилих й се. — И „да заложиш на увлечение“. Сериозно ли?

Еймъри завъртя очи и отново се изчерви.

— Аз го казах, нали? Изключително в стила на баба ми. Боже, моля те, не допускай да започна да се изразявам като нея.

— Е, ще е трудно като ръсиш очарователни неща като „да заложа на увлечение по Джак Девлин“.

Тя се засмя.

— Ужасна си.

— Такава съм. И е забавно. Би трябвало да се присъединиш към мен в страната „казвам, каквото ми е на ума“.

По лицето й се изписа копнеж.

— Може би някой ден.

Вон

— Щетите са на стойност поне две хиляди долара, господине. — Джанет, завеждащата камериерките в „Парадайз Сандс“ звучеше силно възмутена.

Самият Вон също беше възмутен.

В един от по-малките им апартаменти беше отседнала двойка, която го освободи на сутринта. Предишната вечер бяха молени да ограничат шума, защото смущават другите гости. Служителите му дори ги бяха заплашили да повикат полицията, което привидно беше укротило нещата.

Неприятната изненада на следващата сутрин бяха последствията от нещо, явно представлявало семейна разправия.

— Случай на домашното насилие ли беше? — Вон беше неспокоен от мисълта, че се е случило нещо подобно.

Джанет поклати глава.

— Не знаем. И двамата изглеждаха в добро физическо състояние и прегледах стаята. Няма кръв.

Хм. Това все така го оставяше с проблема с апартамента му. Почти всяко осветително тяло вътре беше унищожено. Екранът на телевизора беше спукан от нещо, запратено към него. А в гипсовата мазилка близо до вратата имаше дупка.

— Нанесли са истински погром. — Вон се озърна. На кремавия килим в дневната имаше петно от вино; завивките бяха разхвърляни из цялата стая, както и възглавниците и декоративните възглавнички. Завесите бяха откачени от корниза.

Какви ги бяха вършили тук, по дяволите?

— Защо не бях извикан? Защо не е позвънено в полицията?

Шефът на охраната Греъм пристъпи вътре.

— Не осъзнахме мащабите на случващото се, господине, иначе бихме го направили.

— Е, ще се наложи да повикаме полицията сега и да подадем оплакване. След като приключиш с това, искам списък с всичко, което трябва да бъде поправено или подменено. Апартаментът ангажиран ли е за днес?

— Да — отговори Греъм. — Вече проверих и разполагаме с по-добър апартамент с изглед към морето, който да предложим на гостите.

— Дайте им го. Колкото до хората от съседните стаи, които са се оплаквали от шума, искам да бъдат компенсирани. Изключете тази нощувка от сметките им и им предложете безплатно ястие в ресторанта.

— Да, господине.

— Джанет — обърна се Вон обратно към нея. — Като дойде полицията и се установи какво трябва да се върши, свържи се с Айлса. Тя може да поръча, каквото е нужно. Искам този апартамент в представителен вид възможно най-скоро — беше един от най-търсените му. — Също така искам да предоставиш цялата налична информация на Греъм. Греъм, искам ти да комуникираш с полицията и да изискаш двойката да плати за щетите.

— Да, господине.

След рязко кимване той отмина служителите си и излезе в коридора. Рядко имаше подобни проблеми в хотелите си, но от време на време изникваше някой, който не тотално не уважаваше чуждата собственост.

Силно раздразнен, зави забързано зад ъгъла и се насочи към асансьорите, но в следващия момент спря рязко. Вон бързо отстъпи назад зад ъгъла и извън полезрение. Чувстваше се като ученик, когато надникна, за да се увери, че наистина е видял, какво си мислеше, че е видял.

С карта в ръка Ванеса Хартуел си отключваше една от стандартните им стаи. И беше целувана и възпирана да се справи със задачата не от кого да е, а от Джак Девлин.

Смехът й долетя по коридора до него.

— Това кафе, с което ме почерпи, ме направи наистина нервна — изписка тя, а той загриза ухото й.

Вон не успя да чуе какво й отговори Джак, но каквото и да беше, накара Ванеса да избухне в скандализиран кикот. Успя да накара картата да проработи и вратата се отвори. Завъртя се и се хвърли в ръцете на Джак с крака обвити около кръста му и пръсти заровени в косата му, а устните им се сляха в страстна целувка още преди да са влезли.

Вратата се хлопна след тях и Вон се показа от скривалището си.

Гневът го накара да остане замръзнал на място за миг, а в главата му се породиха подозрения.

Бързо свърза две и две.

Девлин не се бяха отказали от плановете си да се доберат до хотела на Бейли. Просто подхождаха по-хитро. Разбира се, че Джак можеше да се интересува от Ванеса само заради секса, но Вон някак си се съмняваше в това.

Сексът беше просто бонус.

Голямата награда беше хотелът.

— Господин Тримейн? — Греъм го беше настигнал. — Надявах се да обсъдим повишението, за което бяхме говорили.

— Какво? — Вон се намръщи към него, а съзнанието му беше ангажирано от едно-единствено нещо.

— Повишението. За поста на дневен управител. Намирам, че ще върша много от онова, което и без друго върша, но с повече пълномощия и може би увеличаване на заплащането. Ако…

Вон вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Налага се незабавно да отида на едно място. По-късно ще седнем и ще обсъдим подробности около повишението ти.

— Значи наистина ще бъда повишен?

— Да. Ще говорим по-късно — извика и забърза към асансьорите. — Налага се да изляза. Ти отговаряш за мястото, докато ме няма.

— Да, господине! — викна Греъм в отговор.

Пет минути по-късно спря тъмносиния си Астън Мартин пред офиссградата на Иън Девлин. Колата едва се беше плъзнала на паркомястото зад черния кадилак на Девлин, когато Вон отвори вратата със замах и влетя в сградата с мисия за изпълнение. Качи се до етажа на Девлин и се втренчи в хубавичката рецепционистка зад бюрото.

Тя се ококори, като видя Вон, и скочи на крака, а той забеляза вратата с табелка „Иън Девлин“. Пое по коридора към нея, а тя извика след него:

— Извинете! Нямате уговорка!

— Не ми трябва уговорка — натисна бравата и отвори със засилка.

Иън Девлин скочи от бюрото си заради нахълтването му.

— Какво означава това, за бога?

Вон хлопна вратата в лицето на рецепционистката и с погледа си накара по-възрастния мъж да седне обратно на мястото си.

Девлин изглеждаше доста добре за възрастта си, точно както баща си. Изискан, добре облечен и в добра физическа форма. Но приликите между двамата мъже спираха дотам. В очите на Иън Девлин се четеше смразяваща суровост, а в усмивката и маниерите му личеше мазна хлъзгавост.

Вон не вярваше на Девлин още от момента на запознанството им.

И както се оказваше, бе имал основание.

Този човек се опитваше да навреди на Бейли; стремеше се да й отнеме всичко, за което тя се беше трудила така усилено. Смяташе се за голяма клечка, за имунизиран, само защото притежаваше цялата тази власт в малкия град.

Е, Вон беше наясно какво е да имаш власт и ако се наложеше, щеше да смачка тази отрепка. Приближи бавно към бюрото на Девлин.

Спря едва когато краката му се опряха в дървото.

— Следя те изкъсо.

Иън се подсмихна.

— Наистина ли? Влетяваш тук като някой побъркан, за да ми сервираш това клише?

— Ако някой тук е клише, това си ти, Девлин. Изумява ме как си въобразяваш, че ще ти се размине.

— И какво, според теб, си въобразявам, че ще ми се размине?

— Пратил си един от малките ти агенти да чука Ванеса Хартуел.

Нищо. Нямаше изненада. Нито отвращение. Нито триумф. Нищо. Вместо това той само повдигна рамене.

— Не знам за какво говориш.

— Говоря за това как Джак използва хотела ми като терен за услугите си на жиголо. Защото е именно това, нали? Плащаш му да чука Ванеса… за да се доберете до Бейли и хотела.

— Ти да видиш, въображението ти си го бива.

У Вон закипя ярост и той стовари юмрук върху бюрото на Девлин вместо в лицето му.

— Позволих на другото леке да му се размине, задето нахълта в хотела на Бейли, но не съм забравил. Кълна се в бог — тикна лицето си в това на другия мъж, — захвани се с Бейли още веднъж и ще те довърша. Всичките ще ви довърша. — Гласът му беше белязан от глуха язвителност. — Не си мисли, че не съм в състояние да го направя. Ти си голяма риба в малък гьол. Аз съм акула в океана.

За миг на Вон му се стори, че долови в очите на Девлин да проблясва несигурност, но дори да я беше имало, изчезна незабавно. Въпреки това убеден, че се е изразил пределно ясно и че посланието е получено, той се обърна да си върви.

Тъкмо отвори вратата, когато самодоволният глас на Девлин го накара да спре.

— Неособено умно.

Не искаше да му предоставя удовлетворението, но понеже заплахата в тона му никак не допадна на Вон, той погледна назад към него.

Иън се беше ухилил широко.

— Не е особено разумно да разкриваш слабото си място пред някого, когото очевидно смяташ за заплаха, господин Тримейн. През цялото това време не спирах да се чудя кое е слабото място на Вон Тримейн. И ти да видиш. Била остроумната червенокоска.

Желанието да го фрасне беше толкова силно, че Вон усети как дланта му се свива в юмрук. Дари го обаче с един последен поглед изпълнен с отвращение и изхвърча навън от сградата.

Обратно в колата изпусна въздуха, който беше сдържал и отпусна ръце върху волана.

— Мамка му!

Изтощен и разтревожен, Вон сведе глава върху волана и се помъчи да се успокои.

През последните няколко седмици се намираше в постоянна битка със себе си с ясното съзнание, че беше влюбен в Бейли, но без да знае дали е в състояние да пожертва независимостта си. Нямаше какво да му мисли обаче.

Не и след като реагира така емоционално на моментното си предположение. Вон имаше силни инстинкти и беше убеден, че е прав за Джак. Но да шофира дотук, за да заплашва Девлин и да разкрие така слабото си място…

Иън Девлин имаше право. Бейли беше ахилесовата му пета.

Тази мисъл го накара да запали двигателя и да потегли от паркинга. Не подкара обратно към хотела си обаче. Вместо това се насочи към крайбрежието, към покрайнините на града и красивата си къща.

Поскита се из просторното място, което беше прекалено самотно, че да бъде наречено дом и после се показа на балкона, който стигаше до самата вода.

Обади се на баща си.

— Тъкмо влизам в бизнес среща — изстреля баща му вместо поздрав.

— Признавам. Влюбен съм в Бейли.

От другата страна на линията го посрещна мълчание, а после чу баща му да изрича със снижен глас:

— Може ли да преместим тази среща за два часа? Извини им се, кажи, че е изникнало нещо.

След още няколко секунди фонов шум гласът на баща му се върна обратно на линията.

— И какво ще направиш по въпроса?

— Не знам. Никога не съм се поставял в ситуация да не бъда деветдесет и девет процента сигурен, че ще съм способен да контролирам изхода от нея.

Уилям изпухтя развеселено.

— Ами, нека това е първата такава.

— Ами ако съм закъснял? Ако съм съсипал всичко? Държах се незряло. Тя не ми вярва и не я виня. Или какво ако реши да ни даде шанс и всичко се обърка?

— Не мога да ти кажа дали ще се обърка, или не. Няма гаранция. Но подозирам, че получих това обаждане, защото осъзнаваш как вече не можеш да отричаш чувствата си към нея.

— Не. — Не можеше. Всичко това го влудяваше. Мъченията, на които беше подложен трябва да бяха по-непоносими от страха му от обвързване, нали така? — Всеки път, като се опитам да стоя настрана или да не се бъркам в делата й, в крайна сметка се оказвам насред тях. Защото аз се поставям там. — Замълча леко засрамен. — Не мога да си попреча да искам да я предпазвам.

— И какъв е проблемът?

— Тя иска всичко. Брак. Деца.

— А ти — не?

— Не, не е това… Просто… Отказах се да вярвам, че ще имам тези неща.

— И сега?

— Би означавало да пожертвам независимостта си, донякъде кариерата си… за да й предоставя това.

— Но ти си склонен да го направиш?

Вон пое дълбоко въздух и изрече думите, скътани дълбоко в него от много дълго време.

— Мисля, че бих сторил всичко, за да я направя щастлива. Нямаше как баща му да прикрие ликуването в гласа си.

— Ами, тогава върви да й го кажеш.